Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (14)

Четиринадесета глава

— Саманта?

Отговор не последва.

Джонатан заметна кърпата около бедрата си — май му ставаше навик? — и излезе от банята. Нямаше я в леглото му.

Тайната врата между „Стаята на Рамзес“ и „Покоите на Клеопатра“ бе широко отворена. Той направи няколко крачки и пак извика:

— Саманта?

Никой не отговори.

Обзе го лошо предчувствие, коремът му се сви. Тази работа не му харесваше.

Джонатан влезе в спалнята й. Беше празна. Леглото също. От Саманта нямаше и следа.

— Да му се… — Джонатан прокара пръсти през все още мократа си коса.

Спокойно! Трябваше трезво да помисли. Да действа разумно. След обстоен анализ. И без прибързани заключения. Трябваше да обмисли всички варианти.

Хладнокръвно отбеляза детайлите. Очилата на Саманта бяха изчезнали от нощното шкафче. Чекмедже, пълно с памучно бельо, бе леко издърпано. Леглото й изглеждаше точно така, както го бяха оставили преди няколко часа. Нямаше видими следи от борба.

Джонатан се обърна и зърна златната пирамида върху масата. Огледа малкия таен отвор — който вече не беше таен, естествено — видя листа, изписан с изчисления от горе до долу, специалната линийка, химикалката.

Очарователната професор Уейнрайт си бе намерила занимание. Дори бе открила нещо.

Но какво?

Всичко, научено през годините, нахлу в главата му. Интуицията му подсказваше, че Саманта е в беда. В голяма беда. Усещаше го. Трябваше да действа светкавично. Нямаше време за губене.

Джонатан бързо се върна в стаята си. Кърпата се свлече на пода. Той грабна джинсите и ги нахлузи, забелязвайки, че ризата му липсва. После дръпна най-долното чекмедже на шкафа, зарови ръка в купчината чорапи и измъкна пистолета си. „Берета“, малък и компактен. Провери пълнителя, увери се, че предпазителят е спуснат и мушна оръжието в колана на панталона си.

Бос и гол до кръста Джонатан угаси лампите и тихичко открехна вратата на „Стаята на Рамзес“. Озърна се.

Нищо.

И никой.

Пристъпи прага и безшумно затвори вратата зад гърба си. Подбирайки най-слабо осветените места, той се запридвижва по коридора. Тъкмо бе стигнал централното стълбище, когато долови нечии стъпки.

Мигом се притаи в тъмния ъгъл и зачака, без да откъсва ръка от дръжката на пистолета.

— Тук има нещо подозрително — дочу глухо мърморене той и подвикна шепнешком:

— Траут?

Прислужникът замръзна на място.

— Вие ли сте, господин Хазард? — попита той.

— Ш-ш-шт.

— Но къде сте? — Англичанинът се взираше в тъмнината.

— Още пет стъпки напред, после две наляво.

— Да си кажа право, чак сега ви видях, сър — прошепна Траут.

— Такава беше целта — сухо каза Джонатан.

— Не желая да изглеждам като паникьор, но нещо не е наред в тази къща, господин Хазард.

— Не си далеч от истината.

— Значи и вие сте го забелязали?

Джонатан кимна.

— Да речем, че съм го забелязал.

— Ето защо се спотайвате по коридорите в три часа посред нощ, полугол, мокър и с този ужасен пистолет, сър.

— Да, няма съмнение.

Траут размаха бухалката в ръката си.

— Аз също съм въоръжен.

— Въоръжен?

— С най-страховитото оръжие, стига да е в добри ръце — уверено каза той. — Това е старата ми бухалка за крикет.

— Добре изглежда. А сега да се залавяме за работа. — Джонатан си пое дъх и тихичко издиша. — Саманта… Професор Уейнрайт е изчезнала.

— Не е ли в стаята си? — намръщи се Траут.

— Не.

— Странно съвпадение.

— Защо?

— Събудих се преди малко от някакъв шум… Да си призная, не можах да определя що за шум е. Както и да е, при подобни обстоятелства имам обичай да обикалям къщата, за да проверя. Открих, че госпожа Данвърс и Мартин не са в стаите си.

— Обзалагам се, че и Криспи Грийн не е в стаята си — подхвърли Джонатан.

— По правило не злословя по адрес на никой от гостите в този дом.

— Естествено.

— Не е моя работа да съдя гостите или приятелите на моите работодатели.

— Напълно те разбирам.

— Но…

— Продължавай. Говори, човече — подкани го Джонатан.

— Имам известни подозрения по отношение на господин Грийн.

— Значи ставаме двама. — Джонатан усети, че гласът му прозвуча заканително.

— Мисля, че той не е джентълмен.

— Предположението ти е правилно.

— Сигурен съм, че господин Грийн по някакъв начин е успял да заблуди принца и мадам.

Не му е било кой знае колко трудно, рече си Джонатан.

— Всъщност… — Траут говореше вече доста разпалено — … имам сериозни опасения, че господин Грийн е престъпник.

— И аз имам същите опасения — призна Джонатан.

— Мислите ли, че той е отвлякъл професор Уейнрайт?

Джонатан усети студени тръпки по цялото си тяло.

— Да. Така мисля.

— А къде ли са?

— Не съм сигурен. Само предполагам.

— Предполагате, сър?

— Подозирам къде могат да бъдат и мисля, че са там, защото Саманта е открила нещо.

— Какво?

— Някакъв предмет, скрит в златната пирамида. Навярно нещо много старо, египетско и ценно.

— Къде ли би се скрил човек с нещо много старо, египетско и ценно? — замисли се Траут.

— В египетското хранилище — отговориха двамата в хор.

Траут кимна и потри ръце.

— Играта започва, а?

— Не е игра, Траут.

— Разбира се, че не е, сър. — Той заканително вдигна бухалката за крикет. — Какъв е вашият план?

— Моят план?

— Трябва да имате план, естествено. Не може да нахлуем въоръжени до зъби, и да стреляме напосоки като вашите американски каубои. Някой може да пострада.

— Саманта.

— Да. Професор Уейнрайт.

За миг Джонатан остана абсолютно неподвижен. После се обърна към събеседника си.

— Добър актьор ли си?

— Моля? — премигна Траут.

— Опитвал ли си някога късмета си като актьор? — поясни Джонатан, изговаряйки внимателно всяка дума.

— Шегувате се!

— Ни най-малко — заяви Джонатан.

— Тогава знайте, господин Хазард: добрият прислужник е отличен актьор. Задължително е. — Траут сниши глас още по-доверително: — Ще ви разкрия малка тайна. Нали ме питахте как успявам безпогрешно да определя номерата на дрехите и обувките ви?

— Да.

— Научих го от баща си.

— Да не е бил шивач?

— Съвсем не, сър. Двамата със скъпата ми майка бяха дует за песни и танци. На тях дължа всичко, което знам. Когато на четиринайсет години за първи път излязох сам да си припечелвам хляба, работех на пристанището. Свалях си шапката, оставях я на земята и започвах да пея и да танцувам, правех фокуси, рецитирах стихове и откъси от популярни пиеси, отгатвах височината или теглото, а понякога и възрастта на пристигащите туристи. Правех всичко възможно, за да ми напълнят шапката. Така си изкарвах прехраната.

— Удивително.

— Какво ли не съм изпълнявал — от шеговити двусмислени стихчета до великите монолози на Шекспир…

Джонатан каза съвършено сериозно:

— Трябва ми нещо за разсейване.

Траут кимна решително.

— Ще го имате, сър.

— Ето какво искам да направиш… — Той описа плана си на своя събеседник. След миг двамата тръгнаха в различни посоки.

Джонатан безшумно се запромъква в нощта към светлината, която несъмнено идваше от хранилището. В следващите няколко минути трябваше да напрегне всичките си способности, предстоеше върховно изпитание за изострените му сетива. Може би от него зависеше животът на Саманта.

Обзе го ярост.

Дива, безумна ярост.

Някой щеше да плати, ако само косъм паднеше от главата на прекрасната Саманта.

Скъпо и прескъпо щеше да плати.

 

 

Нощта бе топла, ала Саманта трепереше от студ. И се опитваше да мисли.

Трима на един. Шансовете определено не бяха в нейна полза. На всичко отгоре, някой… навярно вечно предприемчивата госпожа Данвърс бе предложила да й завържат ръцете отзад.

За момента Саманта реши да седи мирно в ъгъла, където я бяха оставили, и да слуша. Все нещо щеше да й хрумне, някакъв начин да избяга, да се спаси от тях.

А и Джонатан можеше да се появи.

Сърцето й се сви болезнено при тази мисъл. Нямаше как да го предупреди за опасността, която го грозеше, ако влезе да я търси тук.

Не, той не трябва да идва. Трябва да стои настрана. Тя силно стисна очи. Ала възникналият между похитителите й спор прикова вниманието й.

— Казах да ми донесеш златната пирамида — негодуваше Криспи Грийн, дъвчейки края на пурата си.

Мартин нервно кършеше ръце.

— Вратата между стаите на професор Уейнрайт и господин Хазард беше отворена. Чуваше се водата в банята. Той всеки момент можеше да влезе. Не исках да рискувам. Вас може да не ви е страх, но аз нямам желание да се сблъсквам с него.

Госпожа Данвърс пристъпи напред и покровителствено заслони младежа с внушителната си фигура.

— Нали искахте да ви намерим нещо ценно, за да откупим дълга на Мартин? Ето, имате го, господин Грийн. Торбичка със скъпоценни изумруди, които не могат да бъдат идентифицирани, нито издирени. Нямат отличителни белези. Нямат предистория. Нямат произход. Никъде не са записани. — Тя махна с ръка към Саманта. — Момичето е навярно единственото живо същество, което знае за тяхното съществуване.

Сърцето на Саманта се сви.

Госпожа Данвърс беше глупачка. Би било много по-добре да не насочва вниманието на Криспи Грийн към посветените в тайната. Истината бе, че трима души, освен противното влечуго, знаеха за изумрудите — което правеше госпожа Данвърс и Мартин също неудобни свидетели.

— Имаш право — отбеляза мъжът, като трескаво въртеше пръстена с огромния диамант на кутрето си. — За изумрудите мога да взема куп пари в брой с доста по-малко главоболия, отколкото за оная златна пирамида.

— Чувала съм, че има страхотен пазар за изумруди на черно, продавали се и се купували без излишни въпроси и пазарене. Никой няма да знае и никой няма да го интересува откъде са дошли тези — каза всезнаещата икономка.

Мартин кимна към Саманта.

— А какво ще правим с нея?

Криспи се ухили похотливо.

— Знам няколко неща, които не бих се отказал да направя с очарователната професорка.

Саманта настръхна.

Криспи пристъпи към нея и я погали по бузата с опакото на ръката си. Тя се дръпна.

— Но колкото и да е очарователна, на мен тя не ми върши работа. Не съм те карал да я водиш тук — измърмори той, обръщайки се към младежа. — Трябваше да ми донесеш само стоката. — Той хвърли за миг поглед през рамо. — Отърви се от нея.

Мартин пребледня.

Госпожа Данвърс беше по-костелив орех.

— Сам си вършете мръсната работа, господин Грийн. Ние свършихме своята. Дадохме ви повече, отколкото искахте. Оттук нататък — без нас. Вече не сме ви длъжници.

Лукавият предприемач изръмжа.

— Аз решавам дали сте ми длъжници, или не, госпожо Данвърс. Да не мислите, че можете безнаказано да си присвоявате от парите на Карлота и принца? На мен не ми минават тия. — Той се ухили със зловеща усмивка. — Знам всичко за теб и сина ти.

В очите на икономката пламна дива ярост.

— Вие… ти…

Криспи вдигна пухкавия си показалец и заплаши.

— Не си позволявай… — После бързо обърна глава към вратата на хранилището и измърмори: — Какъв е този шум, по дяволите?

Отвън по коридора отекваше пиянска песничка:

„Живяла нявга в Бат жена на име Руда,

мнозина мислели, че тя е луда,

защото радвала, разсмивала мъжете,

запрятайки поли пред всеки…“.

— О, извинете — изломоти Траут, озовавал се със залитане сред тях, лъхащ отдалеч на алкохол. — Не забелязах… — той се оригна звучно току пред лицето на Криспи Грийн — … че има и дами.

Саманта не вярваше на очите си. Траут бе в окаяно състояние. Пиян. Рошав. С омърляни, изпокъсани дрехи. Само с дясна обувка, лявата очевидно бе загубил. Държеше бутилка в едната си ръка, а в другата стискаше някаква странна, сплескана дъска с дръжка.

Той затанцува джига, като си пееше тихичко. После се огледа. Очите му бяха зачервени.

— Някой иска ли да танцува с мен? Госпожо Данвърс? Професор Уейнрайт? О, милата, май са ви вързали, професоре? — Той се изкикоти. — Е, може би, друг път тогава.

Криспи Грийн избухна:

— Какво, по дяволите, му става на тоя глупак?

— Не виждате ли? — каза госпожа Данвърс, без да крие справедливото си негодувание. — Напил се е като свиня.

Прислужникът отново се оригна и вдигна бухалката.

— Кой ще играе крикет?

Лицето на Криспи Грийн се изопна.

— Траут никога не е помирисвал алкохол.

— И аз така знам — плахо се намеси Мартин.

— Все някога човек опитва за първи път — заяви госпожа Данвърс.

След тези думи англичанинът запя още по-силно и затанцува лудешки, заглушавайки и икономката, и сина й, и даже „шефа“.

Съвсем ненадейно, с периферното си зрение Саманта долови леко движение.

В хранилището имаше още някой. Точно зад полиците с антики. И същият този някой се промъкваше ловко, безшумно и незабелязано към тяхната групичка.

Не можеше да е друг, освен Джонатан, разбира се.

Саманта се постара да не поглежда повече към него. Най-малко от всичко искаше да издаде присъствието му на Криспи Грийн и неговите покорни слуги. Тя впи зъби в долната си устна, за да не го извика по име. Сърцето й биеше все по-бързо и по-бързо.

Тя усети, че Криспи става подозрителен и реши да направи нещо. Отвори уста и започна да приглася на Траут:

„Живяла нявга в Бат жена на име Руда,

мнозина мислели, че тя е луда…“.

Лицето на Грийн пламна от възмущение.

— Какво, по дяволите, става тук?

Песента внезапно замря.

Джонатан изникна зад гърба на влечугото и опря пистолета си в главата му.

— Аз знам какво става, Грийн, а ти скоро ще разбереш.

— Хазард!

— Позна.

— Проклет да си, още от самото начало подозирах, че ще ми създадеш неприятности!

— Правилно си подозирал. Трябвало е да се вслушаш в своята интуиция — саркастично подметна Джонатан.

Госпожа Данвърс и Мартин понечиха да се измъкнат.

— Къде сте се разбързали, вие двамата? — спря ги абсолютно трезвият Траут, размахвайки бухалката за крикет пред лицата им. — Безсмислено е да бягате. Полицията е на път, а мадам и принцът ви очакват. Веселбата едва започва!

 

 

— Ти беше чудесен, Траут — възкликна най-искрено Саманта.

— Благодаря ви, професоре. — Бяха минали няколко часа и той им сервираше кафе с няколко капки бренди за ободряване. — Още не мога да си го простя.

— Няма какво да си прощаваш. Откъде би могъл да знаеш, че Криспи Грийн е престъпник, че е пропилял огромни суми и че изнудва твоите подчинени, за да си възвърне загубеното?

Англичанинът въздъхна и поклати глава.

— Аз отговарям за госпожа Данвърс и Мартин. Длъжен бях да разбера, че нещо не е наред. Ако не друго, поне трябваше да го усетя. — Той въздъхна отново. — Никога няма да си го простя.

— А трябва — умолително поде Саманта. — Нали, Джонатан?

— Нямаше да се справя без теб, Траут. Ти беше главното действащо лице, за да не ме надуши Криспи Грийн, докато се промъквах в тила на врага. Работата беше за двама. Ти изигра ролята си отлично.

— Приемам окуражителните ви думи и добронамереността ви, но съм длъжен да си подам оставката незабавно. — Англичанинът бе непреклонен.

Саманта отпи от кафето си и тактично каза:

— След тази злощастна история Карлота и принцът повече от всякога ще имат нужда от теб. Не виждам как ще се оправят, ако ги изоставиш.

— Да ги изоставя?

Джонатан го потупа по рамото.

— Не можеш да си грабнеш шапката и да напуснеш поста си, стари приятелю.

— Но… но аз готвех Мартин да заеме мястото ми някой ден — сподели той.

— Често се лъжем по отношение на хората — отбеляза Саманта. — Невинаги съдържанието на една книга се познава по кориците й. — После добави: — Трябва да останеш и да наемеш нови хора.

Лицето му засия.

— Този път ще настоявам да се направи обстойно проучване за всеки кандидат — заяви Траут.

— Готов съм да ти помогна в това отношение — предложи Джонатан.

Траут му стисна ръка.

— Имам чувството, че сте джентълмен с много заложби, сър.

Ала за някои от тях дори не подозираш, Траут, помисли Саманта. Стана от стола, протегна ръце над главата си и рече сънливо:

— Струпаха ми се прекалено много емоции за една нощ. Отивам да спя.

Джонатан се изправи и попита вежливо:

— Може ли да ви придружа до стаята, професоре?

— Благодаря. Много сте любезен, господин Хазард.

— Не изявих желание да те придружа само от любезност — призна той, щом вече бяха сами.

Саманта изигра невинно учудване.

— Нима? А по каква причина?

Джонатан я изгледа и широко се усмихна.

— Облекли сте моята риза, госпожице.