Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (17)

16.

Когато Шона най-накрая осъзна факта, че синът й е мъртъв, тя се затвори в самотата си, през която изглежда нищо не можеше да проникне. Движеше се меланхолично като загубено дете и Фъргъс не намираше начин да достигне тъжното й наранено сърце.

— Нужно й е време — казваше изтормозеният Лаклан, самият той с мъка понасящ собствената си скръб. — Тя изгуби толкова много — дори и кучето, което е имала почти целия си живот. Дай й време, Фъргъс.

Дните минаваха и през юли, четири седмици след трагедията, се появи Ърчи, като си подсвиркваше по прашния път от Порткъл. Видя Шона, която седеше отпуснато до отворения прозорец, и й помаха весело, след това продължи към Слокмор, където подпря велосипеда си до портата. Стисна едно писмо в ръката си, която леко трепереше. В пощата всички се бяха чудили какво ли е посланието, защото идваше от военното министерство. Ако приемеше чаша касисово вино от Фийби, можеше да се помотае достатъчно дълго, за да научи съдържанието на писмото.

— Писмо, госпожа Маклаклан — извика той на Фийби, която простираше пране в обляната от слънце градина.

— Остави го на масата, Ърчи — отговори тя с уста, пълна с щипки.

Ърчи посърна.

— Жаден ден е — каза той леко и започна шумно да смърка.

— Да, наистина. Иди в кухнята и си вземи вино от килера. Не мога да дойда сега.

Ърчи пое дъх.

— От военното министерство е — каза и бързо изпусна дъха си.

Фийби бавно се обърна и го погледна. Закръгленото й приятно лице остана неподвижно, а в очите й блесна странна смесица от надежда и безнадеждност. Бавно мина по ухаещата трева и спокойно взе писмото. Внимателно го отвори с нокътя на палеца си. Ърчи я гледаше и не смееше да диша. Видя как червенина бавно покрива лицето й, главата й леко потрепери. Тя вдигна поглед и в очите й блеснаха сълзи.

— Той е жив, Ърчи — прошепна, без да вярва. — Нийл е жив, ранен, но жив.

Ърчи отново силно изпусна въздух, и като обхвана пълната талия на Фийби, започна да я върти из кухнята. Целият остров бе тъжил заедно с Фийби и Лаклан. Дълбока любов и уважение си бе спечелил Лаклан през годините. Рейна ги обичаше — него и неговото семейство, и хората бяха плакали скришом и беззвучно — такива бяха сдържаните, но любвеобилни хора от Хебридите. Фийби се смееше и плачеше, а Ърчи в забрава я въртеше и целуваше.

— Нийл е жив! — извика Фийби и изтича на пътя. Стиснала здраво писмото, следвана от Ърчи, тя бързаше към Лейгмор.

Шона бе още на прозореца, без да вижда прекрасния ден навън, мислите й бяха насочени навътре, към Нийл, към мъничкия й син, който не позна щастието да живее. Нямаше я дори утехата на Тот, да сложи глава на краката й, готова да даде тихата си безкористна любов, която Шона бе свикнала да смята за част от живота си. Струваше й се, че няма за какво да живее. Повече нищо не си струваше, дори и силната тиха любов на баща й не стигаше до безнадеждния й свят.

Не забеляза Фийби и Ърчи, които й правеха знаци от градината. Едва когато нахлуха в спокойната мечтателна тишина на гостната, тя ги видя. Дъхът на Фийби излизаше на пресекулки от дробовете й и за момент не можеше да проговори. Строполи се на един стол, и като не намери сили да обясни, даде знак на Ърчи да съобщи новината.

Той прекара ръка по отъняващата си руса коса и макар у него да напираха чувства, се овладя достатъчно, за да може да каже спокойно:

— Момчето ти е живо, моето хубаво момиче. Нийл е жив — написано е в писмото, което донесох на госпожа Маклаклан!

Шона бавно обърна глава и погледна Фийби. Мътните й очи не показаха, че е разбрала съобщението, но лицето й просветна и се видя колко прозрачна е кожата й.

Фийби кимна и заговори, като се запъваше, от вълнението през последните няколко минути й се виеше свят.

— Вярно е, моето момиче… нашият Нийл е жив.

Всичко ставаше като насън. Шона се изправи и се спусна към Фийби. Погледна като в транс писмото, след това падна на колене, сложи глава в скута на Фийби и се разплака — самотните мъчителни сълзи, които бе спирала толкова дълго. Фийби галеше медночервената коса и я остави да поплаче, като знаеше, че те ще измият част от мъката, понасяна толкова месеци от това младо сърце.

Когато Шона най-накрая вдигна глава, очите й бяха червени, но в тях имаше нещо, което напоследък така бе липсвало — надежда и заченки на радост от живота.

— Къде е той? — прошепна тя, като обърса очи с края на роклята си.

— Във военна болница в Англия. Бил е тежко ранен във врата и главата, а опознавателният му знак изчезнал. Точно преди да бъде ранен, си свалил куртката и закрил друго момче, чиито дрехи били почти напълно отнесени. Той бил още жив, когато Нийл му дал куртката си с всички документи. Но момчето умряло и помислили, че е Нийл, а Нийл не можел да каже кой е, защото имал мозъчно сътресение и загуба на паметта до неотдавна. — Фийби поклати глава, като че ли да я проясни. — Вече се поправя и скоро ще си бъде у дома, но ще бъде глух с едното ухо — тъпанчето му било повредено лошо.

Лицето на Шона бе мокро и подуто, но за пръв път от седмици се усмихваше.

— Жив е, а поради глухотата си няма да отиде пак на фронта. Толкова съм щастлива, че мога да плача цял ден.

— Щастлива е, че е глух? — попита Ърчи.

— Ох, разбира се, че не. Бих искала да е същият, какъвто замина. — След това спря и продължи замислено. — Не, всъщност ти си прав, Ърчи, радвам се, защото ако не беше, щеше да си дойде за малко, преди да отиде отново на фронта, а тогава можеше никога да не се върне жив. Вторият път можеше и да няма късмет. Какво значение има едно глухо ухо в сравнение с шанса да живееш?

Фийби потръпна, но знаеше, че Шона е права. На другите можеше да им се струва глупаво и егоистично, но в часа, когато разбра, че синът й е жив, щеше да излъже себе си, ако искаше да е невредим и достатъчно здрав, за да се върне на фронта, може би, за да го убият толкова млад. Много по-добре беше да има син с глухо ухо, отколкото мъртъв син и спомени.

Ърчи потри ръце и смигна на Шона.

— Мисля, че случаят налага една малка глътка, нали?

— Прав си, Ърчи — кимна Шона. — И аз ще пийна малко. Имам нужда, толкова съм съсипана. После… — погледна Фийби. — Ще отидем да намерим Лаклан и татко и да им кажем новината.

* * *

Фъргъс се облегна на каменната ограда, която вървеше успоредно на пътя и запали лулата със сръчност, добита от дългата практика. Бе свикнал да има само една ръка и вършеше с нея толкова много, че често гледаше удивено хората, които с две ръце правеха по-малко, отколкото той с една.

Бе мека, спокойна сутрин с лека мъглица от дъжда в планините и пушекът от комините на фермите се издигаше бавно.

Пушеше доволно и гледаше как Шона бере в градината цветя и си тананика весела мелодия. Изглеждаше съвсем слаба, хубава в младостта си с лъскавата си коса; трудно бе да се повярва как това детско тяло до неотдавна е носило в себе си дете. Не бе мислил много за детето, докато не видя малкото лице и оформеното телце на бебето. Когато осъзна, че това е плът от неговата плът, изпита безнадеждна мъка за малкото човече, което можеше да живее. Но съчувствието към дъщеря му бе изместило всичко друго и той бе страдал заедно с нея в най-мрачните й часове. Нийл бе жив и той се радваше с нея, но по някакви причини, които не можеше да разбере, чувстваше, че тя вече няма такава жизнена нужда от него, както преди. Тя го обичаше и се грижеше за всичко, от което имаше нужда, но Фъргъс знаеше, че сърцето й чака с нетърпение времето, когато Нийл ще се върне в Рейна. Ревнуваше и се ненавиждаше заради това, но не можеше да спре да мисли за бъдещето, когато къщата му нямаше да диша повече с живота, който дъщеря му й даваше.

Една кестенява кобила идваше в лек галоп по пътя. Яздеше я младият господар на Бърнбреди, когото сега уважаваха на острова.

Като видя Фъргъс, той спря кобилата.

— Добър ден, господин Маккензи — кимна той. — Сега нещата са малко по-спокойни, както чувам. — Той погледна към Шона и Фъргъс разбра какво има предвид.

— Да, скоро ще се върне момчето й. — Фъргъс не искаше да говори за събитията от последните месеци и хората отново казваха за него, че е „мрачен, какъвто си беше по-рано“.

Младият господар слезе и кобилата, чието тяло лъщеше като зрял кестен, се зарови в уханната детелина сред дългите крайпътни треви.

— Хубаво животно — обади се Фъргъс, като му се искаше да го оставят на мира. Обичаше господаря и с лекота говореше с него за времето и за здравето на животните му, но само с Лаклан можеше да споделя истинските си чувства.

Господарят кимна и махна един косъм от безупречното си сако.

— Току-що се връщам от юг. Рина беше с мен и се отбихме при някои стари приятели. Бяхме поканени от семейство Камбъл-Елиот, с които се познавам от Лондон отпреди години. Те са в провинцията за малко — да избягат от бомбите.

Фъргъс се размърда нетърпеливо, а господарят разсеяно откъсна няколко тревички и погледна замислено небето.

— Страшно интересно съвпадение — каза небрежно. Фъргъс изтърси лулата си на оградата и отвори уста, за да се сбогува под някакъв предлог. — Не можах да повярвам на очите си, когато я видях — продължи господарят със същия тон. — Сега е гувернантка у Камбъл-Елиотови. Последния път, когато я бях виждал, бе учителка тук в Порткъл. — Поклати глава. — Интересни неща стават. Семейство Камбъл-Елиот високо я ценят. И наистина е хубава млада жена. Има едно малко момченце, хубаво като всички деца, но изобщо не прилича на нея, има черни очи и коса. Виждал съм я само един-два пъти, когато дойдох в Рейна, но помня, че си помислих колко е хубава. Започнах да говоря с нея, а тя придоби странен цвят, когато разбра кой съм и откъде идвам и… — Погледна отстрани към Фъргъс. — Питаше за тебе, Маккензи.

Фъргъс бе застинал, усещаше слабост в стомаха, а гласът на господаря идваше отдалеч. Стоеше и бе благодарен, че има опората на оградата. Не бе в състояние да проговори, и в същото време копнееше да зададе милион въпроси. Най-накрая гласът му се възвърна и погледна право в светлосините очи на господаря:

— Вие… знаете, нали?

— Д-да, знаех, че ще се жените, после стана злополуката и след това не знам нищо. Може и да са много хитри хората в Рейна, но не можаха да си представят какво е станало между вас двамата. — Спря за малко. — Момчето е твое, нали?

— Да, за бога, човече, мой син е и никога не съм го виждал. Къде е тя, Балфур? Ти кога се върна в Рейна? Кога за последен път я видя?

— Е-е, почакай, старче! Тя няма да изчезне! Видях я преди две седмици, а се върнах в Рейна вчера. Всъщност дойдох специално да ти кажа. Мислех, че може да се зарадваш.

— Да се зарадвам! — Фъргъс протегна ръка и младият господар я стисна.

— Иди при нея, Маккензи. Тя още те обича — глупаво нещо е любовта, нали? Все я оплескваме. Както и да е — късмет, старче. Утре тръгва пощенският кораб от Рейна.

Той се качи на кобилата и потегли. Фъргъс имаше усещане, че вътрешностите му са се разтопили. Не можеше да повярва. След толкова години на чакане и копнеж той най-после бе намерил Кърстийн. Нищо чудно, че не е видяла съобщенията на адвоката в лондонските вестници. Бе в дълбоката английска провинция и вероятно дори не знаеше, че майка й е умряла.

Радостта го заливаше на вълни, но след първото вълнение настъпи страх — страх, че пак ще се изплъзне между пръстите му, а той не можеше да позволи това да се случи.

Изби го пот и ръката му стана лепкава. Не съзнаваше нищо друго, освен спешната необходимост да намери Кърстийн и да я върне в Рейна. В ума му всичко бе толкова лесно — то просто трябваше да стане. Господарят бе мушнал в ръката му листче хартия с адрес в Англия, написан с дребни четливи букви. Фъргъс дълго гледа листчето, като че ли бе най-ценното му притежание, и след това изтича в кухнята, където Шона подреждаше рози в една ваза.

— Татко. — Тя веднага застана нащрек. — Какво лошо има?

Той дишаше тежко и се смееше:

— Всичко е наред, моето момиче! Открих къде е Кърстийн — утре тръгвам с пощенския кораб.

— Татко! — Изтича до него, прегърна го силно и усети как здравото му мъжко тяло трепери. — О, татко, толкова съм щастлива, че мога да се разплача! — Зарови лице в топлата му шия и почувства бързия му пулс. Ръцете й галеха къдриците на врата му. Най-сетне всичко в живота им си идваше на мястото.

Щастието й бе пълно сега — ако се омъжеше и напуснеше Лейгмор, нямаше да се чувства като предател. Баща й щеше да си има своята любов и вече нямаше толкова да зависят един от друг. Тя въздъхна дълбоко и се отдръпна, за да погледне тъмните му очи.

— Знаеш ли какво, татко?

— Кажи.

— Нямам търпение да видя малкия си брат.

— Аз също — каза той меко и се качи в стаята си да си приготви багажа.

Легна си рано с надеждата, че ще може да поспи през оставащите часове. Вместо това той се хвърляше и обръщаше, спеше на пресекулки и се събуди, точно когато зората се промъкваше иззад пердетата. Полежа малко и си мислеше за бъдещето, опитваше се да си представи какво ще донесат идните дни. Бе рано, много рано, за да става, страхуваше се да не събуди Шона. Заспа отново за малко, после стана, изми лицето и тялото си със студената вода от оловния леген на скрина. Облече се и погледна през прозореца. Бяла пелена от мъгла покриваше полята, а ароматът на влажната земя погъделичка приятно ноздрите му.

Промъкна се тихо в кухнята, запали огъня и когато Шона слезе, чайникът пееше и яйцата се варяха в голямата тенджера. Снап и Джинджър бяха нахранени с мляко и сега миеха муцуните си до огъня.

— Не си спал добре — каза Шона просто, като видя измореното му опънато лице.

— Не много.

— Не се тревожи, татко. Знам, че сигурно си много напрегнат и развълнуван. И аз ще се чувствам така пред срещата с Нийл, а него го няма само от десет месеца. Ти не си виждал Кърстийн от шест години. Момченцето трябва да е на… колко… около пет години?

— Да, трябва да е станал на пет през януари, странно, през същия месец като теб, момичето ми.

Сините й очи излъчваха нежност:

— Ще бъде интересно, когато малкото братче дойде у дома. Чудя се как ли изглежда… дали изобщо прилича на теб, татко?

— Балфур каза, че е тъмен, така че цветът поне е наследил от мен. Надявам се да не е взел и характера ми.

— Няма да е Маккензи без твоя характер — засмя се Шона. — Сега седни, а аз ще дам яйцата. Не трябва да закъсняваш за кораба. О, колко ще е хубаво, ако бъдеш щастлив, татко, всъщност не си бил от години.

Той стисна ръката й и с мъка изяде едно яйце. Стомахът му се бе свил от нерви и храната му се стори отвратителна. Зарадва се, когато видя Лаклан да минава покрай прозореца и да влиза в кухнята. Бе добър повод да стане от масата.

— Късмет — каза Лаклан кратко. — Отивам в Кройнакан, но първо исках да те видя.

— Благодаря ти — отвърна Фъргъс. — Погрижи се за това мое момиче да не прави бели, докато ме няма.

— Татко! — скара се Шона засмяна. — Как можеш да говориш така, като имам цялата работа на една фермерска жена. Както и да е… — изчерви се тя. — Мисля, че съм си научила урока за белите.

Лаклан протегна ръка и Фъргъс я стисна.

— Пийни една хубава глътка, преди да тръгнеш — препоръча Лаклан. — Лекарска заповед.

Той бързо си тръгна, а Фъргъс започна да си търси всякаква работа, само да не мисли за себе си. На Матю вече бяха дадени нареждания, но Боб и Мърди дойдоха за уточняване на някои подробности.

Шона не отиде на пристанището. Напоследък бе много чувствителна и не искаше да плаче пред баща си. Не обичаше той да заминава, и макар да бе преизпълнена от щастие след обрата на нещата, тя естествено имаше известни опасения от големите промени, които щяха да настъпят в Лейгмор — друга жена щеше да поеме грижата за домакинството и тук щеше да бъде едно момченце, неин природен брат, но напълно непознат. Ала тя винаги се бе възхищавала от Кърстийн и се вълнуваше от мисълта, че ще я види отново, въпреки че най-силните й вълнения бяха запазени за Нийл.

Той бе написал едно писмо, изпълнено с тъга и угризения на съвестта за мъките, през които тя бе минала, жестоко се обвиняваше за всичко, дори за загубата на техния син. Тя му бе писала успокоителни писма, но нямаше търпение да го види, за да докаже, че любовта й към него гори още по-силно. И двамата бяха изживели трагедия, всеки отделно от другия, и двамата бяха пораснали и щяха да видят промените в себе си, но тя бе сигурна, че всичко, което бяха преживели, ще ги сближи още повече. Бе решила, че няма да се оженят веднага. Щеше да остави Нийл да преодолее шока от войната, а самата тя чувстваше, че има нужда от време, за да зараснат собствените й рани.

Наблюдаваше как корабът напуска пристанището и горещо се надяваше пътуването на баща й да бъде успешно.

Фъргъс не бе напускал острова от пет години и пътуването мина като насън. Глазгоу го изплаши, блъскаше се в хората по улиците и изведнъж осъзна, че най-хубавият му костюм е безнадеждно старомоден. В Рейна никой не се грижеше за дрехите си. Костюмите висяха в гардеробите с години и се изваждаха само за погребения и сватби. Те никога не излизаха от мода, защото дрехите на всеки бяха като на другите.

В големия град бе различно и Фъргъс почувства, че се откроява като ранен палец на ръката и лесно можеше да бъде разпознат като фермер от провинцията. Сърцето му се сви от притеснение и се зачуди дали в очите на Кърстийн ще бъде такъв и дали тя няма да се срамува от него.

В моментен порив влезе в голям универсален магазин и започна да се взира в редиците дрехи, без да ги вижда. Появи се една продавачка и той се изпоти. Тя се приближи до него и предложи да му помогне, но той измърмори, че само гледа, а тя прие отказа с дежурната усмивка на добрия продавач. Той обикаляше безцелно и продавачката отново дойде.

— Костюм, или нещо по-неофициално, господине?

— По-неофициално.

— Тогава мога да ви предложа едно хубаво вълнено сако на зелено каре, ще ви отива на косата и очите… и панталони в бежово, просто като контраст на сакото.

Той се съгласи кисело и го натикаха в една стаичка да изпробва дрехите.

— Точно са ви, господине — зарадва се продавачката, когато Фъргъс излезе, след като пет минути се бе потил в нерешителност.

— Ще се преоблечете ли в старите, или ще останете с тези?

— Ще остана с тези.

— Добре, аз тогава ще сложа ъ-ъ… старите ви неща в един плик и ще отидем на касата. — Тя се усмихна, примига при силно променения му вид и издаде одобрителни звуци. — Сега сте тъкмо както трябва. — Тя кимна, а той се гневеше вътрешно и очите му искряха, докато чакаше рестото.

Фъргъс стоеше на улица Аргайл и се чувстваше като шивашки манекен, сигурно по-биещ на очи, отколкото по-рано. Но никой не го и погледна.

Нахрани се в ресторанта на гарата и видя военни униформи навсякъде около себе си. В Рейна човек добиваше измамното чувство, че покоят, който цари там, трябва да съществува навсякъде, но градовете бяха пълни с млади униформени мъже.

През нощта Фъргъс дремеше от време на време, докато влакът го отвеждаше към Лондон.

Преди Юстън Фъргъс наплиска лицето си със студена вода, но още се чувстваше мръсен и брадясал. За закуска изяде една мазна кифла и пи слаб чай, а във влака за провинцията му призля.

Но в приятната селска странноприемница в края на пътуването си най-накрая намери спокойствие. Съдържателят бе бавен и дружелюбен и го заведе в стаята му с дъбови греди и полегат под. Прозорецът гледаше към полята и за първи път, откакто напусна Рейна, Фъргъс усети, че част от напрежението му изчезва.

— Банята е в дъното на коридора — каза господин Траут и показа двата си проядени предни зъба. — Тук много не се глезим, господине. Няма гореща вода за баня, освен в петък и понеделник, но ще накарам госпожата да ви донесе вода да се обръснете, ако искате. Изглеждате ми джентълмен, за да отсядате тук. Ние сме за пътници и главно за местните хора.

— Не мога и да мечтая за по-добро място — отговори Фъргъс с благодарност. — Устройва ме прекрасно.

Господин Траут скръсти ръце.

— Чудесен език имате вие там. От къде в Шотландия идвате? Веднъж бях там на почивка и валя сняг през май! Можете ли да си представите?

Фъргъс се усмихна:

— На север е по-студено. Аз съм от Хебридите, от един остров, казва се Рейна.

— О, така ли, така ли? Хебридите, а? Звучи чудесно, хубави имена имат тези острови, но са далеч, много далеч за такива като мен. Отначало си помислих, че сте някой изтупан джентълмен от Единбург или нещо такова — заради дрехите, нали. Аз самият обичам да се обличам най-непретенциозно.

Той погледна торбаливите си панталони и огромната жилетка и се усмихна, сякаш се извиняваше.

— Не мога да понасям да се стягам с връзка, задушава ме проклетата. Когато сте готов, слезте долу, господине. Госпожата е направила хубава супа и има малко печено, ако ви се иска. За десерт — ябълков пай, никога не мога да му устоя.

Той излезе, а Фъргъс се хвърли на голямото пухено легло и се засмя радостно. Той вече обичаше господин Траут — Траут, бе помислил, че това е само името на странноприемницата.

Госпожа Траут бе като близнак на съпруга си — толкова си приличаха по фигура и маниери. Тя напълни чиниите пред Фъргъс и лицето й се натъжи, когато той отказа второто парче пай със сметана.

— Ти си хубаво голямо момче, но трябва да се храниш — скара му се тя сурово. — Сега господин Траут ще го изяде, а той вече има толкова кила излишни тлъстини. Е, аз го харесвам и така — ние сме си лика-прилика, господин Траут и аз.

— Не е ли Тисдейл Хаус тук съвсем наблизо? — попита Фъргъс колебливо.

— За бога, да. Половин миля назад към фермата на Фарадейл. Значи познавате семейство Камбъл-Елиот? — Гласът й бе изпълнен със страхопочитание.

— Не, просто един човек на работа там.

— Като за благородници са добри хора — промърмори госпожа Траут. Гласът й се промени до необичайна учтивост при самата идея, че нейният гост може да бъде дори и в най-далечна връзка с Тисдейл Хаус. — Понякога самият господин Ленард идва тук. Изглежда му е приятно от време на време да изпие една бира с местните хора. Само дето приказва така, че никога не го разбираме, но в очите на Бога всички сме равни, нали!

Бе топла вечер и ароматът на орлови нокти изпълваше въздуха. Зелената хълмиста местност се простираше на мили разстояние. Бе толкова различно от дивата красота на Рейна. Имаше нещо нежно в полята, в живите плетове и в спокойно пасящите чисти крави, съвсем не като косматите своенравни животни, които свободно скитаха из острова. Но Фъргъс имаше чувството, че ще изхвърчи от земята всеки миг. Имаше нужда от здравата опора на планините, за да бъде стабилен, изгубен бе без грохота на морето и дивите крясъци на чайките. Англия бе красива, но много подредена от човешка ръка, липсваше чувството на свобода, на откритите пространства, където можеше да се изгубиш и да останеш сам, за да размишляваш.

Подмина фермата на Фарадейл и вдъхна познатия мирис на тор. Един работник от фермата му кимна.

— Хубава вечер. В голямата къща ли отивате?

— Как разбра?

— Градските дрехи, дето носите.

Фъргъс разбра как изглежда в очите на работника от фермата, чиито панталони бяха напластени с кал, а ризата му бе в потни петна. Поклати глава в желанието си да разсее грешното впечатление, което външният му вид създава.

— Не обръщай внимание на дрехите. Аз съм свикнал повече с парцали като твоите. На фермата не може да се работи с костюм.

— Какво? Парцали? — разцъфна в усмивка работникът.

— Работни дрехи.

— А! Странна работа! Уж сте фермер, а сте облечен като лорд?

— Е, все пак отивам в Тисдейл.

— Тогава елате с мен да ви покажа един пряк път. Не е за всички, но щом сте фермер…

Той поведе Фъргъс през покрит с калдъръм двор и отвори портичката, която водеше към обрасъл с трева път.

— Вървете по пътя, докато стигнете до една горичка — даде той указания. — Къщата е от другата страна на горичката. Ако минете оттук, ще ви спести половин миля ходене. Пожелавам ви всичко хубаво.

В горичката бе хладно, слънчевата светлина играеше по тревата. Фъргъс чу смеха, преди да види някого. Сърцето му заби лудо. Колко пъти този смях се бе изливал за него — не можеше да го сбърка, бе мелодичен и висок.

Излезе на осветена от слънце поляна и видя Кърстийн до огромен дъб; косата й светеше като злато на слънцето. Тя не го видя, изглежда се криеше от някого и бързо заглуши смеха си.

Той поглъщаше с поглед всички подробности — тънката й фигура с рокля, която отиваше на косата й, и дълги, почернели от слънцето крака с отворени сандали. Не вярваше на очите си — мечтата за Кърстийн отново бе реалност, живото й тяло бе пред него, а съдбата, силата, която насочва живота по определен път, отново се бе намесила, за да придаде странен обрат на срещата им. Отново на фона на гората той щеше да я изненада, както бе направил веднъж по-рано. Сърцето му биеше бясно, но този път не от страст трепереха краката му; това бе любов — чиста и неприкрита, емоциите, трупани с години, стигнаха връхната си точка в този последен победен, вълнуващ миг.

Едно момченце изтича на поляната, дете с къдрава черна коса и набити крака. Смехът замря в гърлото му и то се загледа покрай Кърстийн към Фъргъс, застанал под дърветата.

Кърстийн се обърна бавно и го видя, очите им се срещнаха в миг, през който светът бе затаил дъх. Той видя, че се е променила, бе станала по-красива, отколкото я помнеше. Годините бяха смекчили момичешките черти от спомените му в деликатно оформена млада жена. Очите й бяха много сини върху гладкото лице, загоряло от слънцето, и му напомняха на синия цвят на Атлантика в летен ден. Чу я как бързо поема дъх и видя как стиска ръцете си, но когато заговори, гласът й бе спокоен и имаше лек английски акцент.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя без вълнение.

Той пристъпи напред, като чувстваше, че в такъв момент не са нужни думи. Той искаше да я притегли до себе си, да й потвърди любовта си, но годините, които бяха прекарали разделени, ги бяха ограбили от младежки импулси и той вече нямаше право да очаква, че отговорът й ще бъде сърдечен.

Имаше толкова много неща да й казва, а не можеше да се сети за нищо, освен безсмислените обикновени думи:

— Балфур ми каза. — Гласът му бе станал дрезгав от копнеж.

— Знаех, че така ще направи.

— И ти не избяга?

— Защо трябваше да бягам? — Главата й се вдигна гордо. — Веднъж избягах, сега нямам причина.

Той не можеше да повярва, че студените равни думи излизат от нейните устни. Ако го обичаше, както той винаги бе вярвал, тя непременно трябваше да чувства нещо. Любов, каквато те бяха познали, не можеше да изчезне с годините.

Той разпери ръце в знак на отчаяние, а тя прехапа устни, за да не извика. Като го видя — изгорял и красив в новите си дрехи или въпреки тях, напевният глас, напомнящ скъпите на душата й Хебриди, изпита желание да изтича към него, да му разкаже за годините на самотното й изгнание далеч от любовта, която не оставяше душата й на мира.

Сърцето й туптеше толкова бързо, че се боеше да не припадне. Бе броила дните след заминаването на господаря, бе чакала и се бе молила за мига, който сега бе настъпил. Беше се чудила как ще се чувства, когато го види, мислеше, че умът й е раздул извън всякаква мярка скъпите спомени, които пазеше в сърцето си. Но не бе така; той бе тук — реален и близък, и тя знаеше, че ако го докосне, цялата решителност и гордост, в които се бе обвила, щяха да изчезнат като сапунен мехур, и тя щеше да остане без воля да му откаже каквото и да поиска от нея.

— Мамо, намерих те! — детското гласче наруши тишината. — Сега е мой ред да се крия.

— Играехме — погледна тя Фъргъс. — Днес е почивният ми ден. Нямам много време за него.

Фъргъс се наведе към сина си:

— Как се казваш?

— Грант Фъргъс Фрейзър — отговори детето свенливо, но с гордост. — Истинско шотландско име е, аз живея в Англия, но всъщност съм шотландец. Баща ми е там и живее на един остров, но един ден ние ще идем в Шотландия и ще го намерим. Кой сте вие, господине?

Фъргъс се подпря на едно коляно, за да може лицето му да е наравно с това на момчето. Видя тъмните дълбоки очи с предизвикателно пламъче в тях, малкото загоряло от слънцето лице с трапчинка на брадичката и имаше чувство, че вижда своята снимка, когато е бил на пет години.

— Казвам се Маккензи — отговори той тихо. — Идвам от един остров, наречен Рейна, от външните Хебриди.

Момчето остана с отворена уста:

— Моят баща живее там! Познаваш ли го? Той е голям и силен. Мама ми е казвала, нали, мамо?

Фъргъс погледна Кърстийн.

— Казала си му истината. Боже мили! Благодаря ти за това!

Кърстийн с мъка запази спокойствие.

— Казах му истината, да, но до известна степен. Нямаше смисъл да лъжа, защото тези неща имат обратен ефект. Откакто може да задава въпроси, все пита за баща си и аз му казах, че си жив, това е всичко. Той си измисля, че ще иде да живее някой ден в Рейна с баща си. Не съм му подсказвала тази идея.

— Ти си моят баща! — извика момчето и ято гарги излетяха уплашени от дърветата. Той се хвана за ръката на Фъргъс и в тъмните му очи имаше молба. — Ти дойде, за да ни върнеш в Шотландия ли? Ужасно е да нямаш баща. Другите момчета все ми разказват какво правят с бащите си и… и ме наричат с разни думи.

— Достатъчно, Грант! Ела тук! — Кърстийн протегна ръка и детето тръгна без желание. — Не трябва да казваш нито дума на никого — каза тя сурово. — Обещай, че няма, миличък!

— Е, добре — намръщи се детето. — Но мисля, че не правиш добре. Толкова дълго съм чакал баща си, а когато той е тук, не ми позволяваш да казвам на никого!

— Има нужда от бащина ръка — каза Фъргъс с лека усмивка.

— От години се нуждае от това.

— Кърстийн, о мила Кърстийн, ти ме напусна, не помниш ли? Моля те, нека поговорим. Можем ли да идем някъде?

— Ще помоля Биатрис да сложи Грант да спи. Тя е камериерката и е много мила с Грант. Почакай ме… тук.

Фъргъс остана, обхванат от съмнения за всичко. Златната му мечта да отнесе Кърстийн и сина си в Рейна бе някаква утопия. Тя дори не се отнесе дружелюбно към него. Гледаше я как върви към голямата постройка от времето на Тюдорите сред меките поляни. Бе устроила живота си добре, можеше да не иска да живее във ферма на див, самотен остров. Разделяха ги светове. Тя се бе променила, всичко се бе променило, дори синът му от бебе бе станал момче със собствени мисли. Те бяха чужди един за друг, а той толкова дълго бе живял в света на мечтите, че не можеше да ги отдели от действителността и трябваше да се сблъска с нея, за да открие, че изобщо не се покрива с мечтите му.

Почувства се съсипан и притеснен, поиска му се да се махне от обляната в слънце гора. Но вместо това седна на един пън и с изненада откри, че устните му са солени. Плачеше като изгубено дете, сълзите на отчаяние и тъга се стичаха безпомощно. Закри лицето се с ръка, риданията го караха да се мрази заради слабостта си, но не можеше да спре.

Сърцето на Кърстийн се сви, когато се върна и видя силния, горд Фъргъс да плаче като дете. Риданието й спря в гърлото и тя разбра, че е готова да изтича при него, да го прегърне и да му каже колко го обича. Но той вдигна глава, и като взе погледа й за съжаление, извика сърдито:

— Точно така, погледни ме, по дяволите! Погледни ме! Не е за първи път, Кърстийн! Плача за теб от години. Плаках, когато разбрах, че си ме напуснала, плаках, когато отидох в Обан и майка ти ми каза, че си заминала.

— Никога не ми е казвала. Тя ми писа, аз й отговорих, но не ми е казала, че си я виждал, Фъргъс!

— Много добре го знам! Тя не казваше на никого къде си! Дори когато умря, подлуди всички, докато се опитваха да те намерят.

Той не искаше да нанесе толкова груб удар, но думите бяха излезли. Лицето й пребледня, но не показа вълнение.

— Аз… не знаех. Не съм й писала, откакто сме тук от една година, но тя знаеше този адрес. Тя също не пишеше често, така че не подозирах. Аз… това може да прозвучи грубо, но не изпитвам нищо, може би малко съжаление и разкаяние, че нещата се стекоха така, но… това е всичко.

Фъргъс се изправи и погледна право в очите й. Не направи опит да я докосне.

— Майка ти беше като мен, Кърстийн — твърде горда. Това е тежък удар и тя умря, смазана от него. Аз трябваше да преглътна моята гордост, а тя е горчива и кисела. Сега се страхувам, че нямам никаква гордост, а ти имаше повече, отколкото е необходимо. Едно време бях твърде горд, за да помоля една прекрасна жена като теб да ми стане съпруга и те проиграх. Сега бих паднал на колене, ако ме помолиш.

Тя държеше очите си заковани в тревата до краката си, защото близостта му я превръщаше в същество без съпротива, без контрол върху сърцето и ума си.

— Не е толкова лесно, Фъргъс. Не бе лесно да родя в Лондон, да намеря място, където да работя и да задържа сина си при себе си. Той бе единственото, което ме спаси да не се побъркам. През първата година далеч от теб трябваше да се боря със себе си, за да не се върна в Рейна. По-голямата част от мен остана на острова, останалата — живата обвивка, която ходеше и говореше, можеше само да яде и да спи. Местех се от работа на работа и всичките ми бяха противни, след това открих семейство Камбъл-Елиот и вече четири години те се отнасят към мен като член от семейството. Работя за тях, но те го превръщат в удоволствие, а не са много хората, които биха обърнали внимание на самотна жена с дете. — Тя кимна към къщата. — Не мога просто да си тръгна и да ги оставя след всичко, което те направиха за мен. Опитай се да разбереш… мой скъпи Фъргъс.

Той я погледна бързо и се опита да хване погледа й, докато тя шепнеше нежните думи, но тя му се изплъзваше.

Той направи крачка назад.

— Аз се… радвам, че видях сина си, хубаво момче е… Шона очакваше с нетърпение да има малко братче.

Кърстийн се обърна бързо:

— О, как е тя? Много съм мислила за нея.

— Тя… беше моят живот през тези години. Преживя тъжни моменти, но всичко мина сега. Нийл и тя ще бъдат заедно отново, когато той се върне от военната болница. Беше ранен при Дюнкерк.

— О, колко жалко, но се радвам, че нещата се оправят. В сърцето си винаги съм мислила, че те двамата ще бъдат заедно, толкова бяха близки като деца.

Той се извръщаше от нея и един лъч от вечерното слънце намери белите косъмчета сред гарвановочерните му бакенбарди.

— О! — Тя успя да спре вика си и тръгна. — По-добре да видя дали Биатрис се справя.

Той кимна, бавно и съзнателно показа поражението си. След това си спомни нещо и извади един пакет от вътрешния джоб на сакото си. Протегна го.

— Малко е късно, но те бяха предназначени за теб. Писах ги четири месеца, след като напусна Рейна, но майка ти не ти ги е дала. Трябва да благодаря на госпожа Травърс, че ги върна — намерила ги в едно чекмедже след смъртта на майка ти. На мен сега не са ми нужни.

Той бутна писмата в ръката й и се отдалечи с големи крачки, без да вижда нищо пред себе си.

Тя остана на място, сълзите се стичаха по лицето й и стискаше писмата, както удавник стиска сламката.

* * *

Хората от Рейна бяха решили да устроят на Нийл посрещане като на герой. Всички бяха на пристанището, оставили по този случай работата си. Тод, който имаше да подковава два коня, просто ги заведе в хамбара на отсъстващ съсед и ги остави да се гощават със сено. Ули дърводелеца бе оставил няколко прясно отрязани дъски да съхнат на слънцето, а Веселата Мери и дори Бихаг Бийг бяха затворили магазините си за малко.

Там Засмения, с особената си приведена стойка, се хилеше безсмислено към небето, а Доди подскачаше забързано от Глен Фалан. Биди, Роби, Бийг, старият Джо, Боб и Мърди, всичките сдържани, любими познати лица бяха сред тълпата и чакаха с прикрито вълнение, докато корабът с Нийл навлизаше в пристанището. Едва ли имаше къща с празен прозорец, надничаха лица и рибарските жени се облягаха с могъщите си ръце на первазите, като бъбреха, за да запълнят времето.

Елспет стоеше гордо до Фийби и Лаклан и държеше за ръка възбудената Фиона, а Шона чакаше кротко с баща си. Малко зад тях бяха Алик и Мери с близнаците, които бяха в Рейна за лятната ваканция.

Шона бе облечена в синята рокля, с която Нийл най-много я харесваше. Медночервената й коса бе стегната отзад със синя панделка и падаше по гърба й, а сините й очи блестяха на пребледнялото й от вълнение лице.

Фъргъс пушеше лулата си и пушекът се извиваше в маранята на есенния ден. Зад него хълмовете бяха покрити от бронзова папрат, а ливадите представляваха море от алени треви.

Приближаващият кораб плисна голяма зелена вълна, която покри и се завъртя около подпорите на кея.

Фъргъс усети напрежението у дъщеря си, тя хвана погледа му и се усмихна бързо и нервно, усмивка, която извика у него обичайният отговор на закрила и любов.

— Още малко, моето момиче — прошепна той.

— Аз… се страхувам, татко.

— Знам точно как се чувстваш, и аз съм го преживял, но със сигурност вашата среща ще е по-щастлива от моята.

Тя неволно изхлипа и стисна здраво ръката му.

— О, ако можеше… о, колко искам да можеше…

— Тихо сега, момичето ми, както ни е писано. Нещата не могат да се променят.

Корабът наду сирената си и кеят се заклати от удара. Въжетата бяха хвърлени и завързани. Имаше доста пътници, последните посетители за лятото, които идваха при роднините си. Сред тях се появиха две руси глави. Отначало Шона не можа да познае Нийл, но когато над една от главите се вдигна ръка, тя разбра, че е той.

— Нийл — пошепна тя, и след това: — Нийл! — Радостният вик се понесе над гълчавата.

След миг той се спусна по мостчето и бе в ръцете й, стисна я, без да продума, като че ли никога нямаше да я пусне. Раздадоха се възгласи и той се огледа изумен.

— За теб е — прошепна тя, като го гледаше. Лицето му бе много бледо, толкова различно от момчешките черти, които помнеше, но все пак бе Нийл, а кафявите му очи блестяха от радост.

— Защо за мен, моя любов? — каза той. — Аз не съм герой, просто един войник, пострадал от войната.

— Ти си син на Рейна и за тях ти си герой.

Приближиха Фийби и Лаклан и Нийл бе залят от любовта на семейството си. Фиона висеше на врата му, обръщаха го и го поздравяваха, а родният келтски език, който чуваше, бе приятен и скъп на душата му.

Фъргъс изтърси лулата си и тъкмо се отправяше към гъстата тълпа, когато замръзна на място, черните му очи гледаха, без да вярват, как Кърстийн приближава несигурно и стиска за ръка малкия им син.

Фъргъс се вцепени, не можеше да помръдне, а в сърцето му бушуваха надежда и любов. Грант се оглеждаше наоколо с изумление и възторг.

— Мамо, виж пещерите! — викаше той. — Виж планините! Виж чайките! — Той се откъсна от ръката на майка си и затича, малко здраво момче, захласнато от вълшебните си нови открития, към кея, където бяха накацали кряскащите чайки. Той ги прогони към небето, където те се издигнаха във величествен тих полет.

Родителите му се гледаха през мъглата на копнежа и после в един кратък миг бе хвърлен мост през годините.

Тя бе до него, а той я държеше толкова здраво, че тя остана без дъх и се засмя, преди устните им да се слеят в целувка, която помете с порива на любовта всички съмнения.

— Заради писмата ли? — пошепна той в ухото й.

— Донякъде, но главно защото след като си тръгна, бях толкова нещастна и тъжна, че госпожа Камбъл-Елиот ме попита какво има. Казах й, че съм те виждала и тя каза, че трябва да дойда при теб веднага. Изчаках докато намерят друга гувернантка — това бе най-малкото, което можех да направя. Стори ми се най-дългият месец в живота ми — освен когато напуснах Рейна. — Погледна планините и пое дълбоко въздух. — Толкова е хубаво да си у дома… мислиш ли, че ще се получи при нас?

— Моя скъпа Кърстийн — каза той с пресипнал глас. — Как може да не се получи? Ти ще бъдеш моя съпруга, ако може още утре.

— Рейна ще изпадне в шок — засмя се тя. — Фъргъс Маккензи със съпруга и пораснал син.

— Нека — каза той и отново я целуна, без да го е грижа за никого, нито какво мислят хората. Улови погледа на Лаклан, който му намигна хитро, и вдигна ръка да поздрави лекаря, отдал се на хората от Рейна и удостоил го с приятелството си, което след подновяването му бе още по-силно.

Към тях се спуснаха Алик и Мери.

— Добре дошла на борда — засмя се Алик и протегна ръка към Кърстийн. — Идвате ли вече всички? Време е да хапнем нещо. Мери ще ни заколи едно пиле. — Обхвана жена си с ръка и всички се засмяха на отвращението, изписано на лицето й при мисълта да заколи пиле сама.

Шона тъкмо бе мярнала Кърстийн сред тълпата и дъхът й спря.

— Не мога да повярвам!

Нийл кимна с мълчаливо задоволство.

— Бе на кораба с мен. Аз я познах, но тя не ме позна, бях само едно малко глупаво момче, когато тя си замина.

Шона се усмихна на подигравката, но продължи да гледа към баща си.

— Това малко момченце, онова с черните къдрици, трябва да е…

— Твоят брат — довърши Нийл, преди да бъде вдигнат на раменете на двама стари рибари.

Тълпата пееше тържествен келтски химн, а Там Засмения затвори очи и благодари на морските вещици за това, че са върнали на Рейна едно от децата й.

Фийби и Лаклан взеха Шона под ръка.

— Той принадлежи за малко на хората — каза Фийби с доволна въздишка.

— След това пак ще бъде наш — отвърна Шона.

Лаклан кимна към Фъргъс и Кърстийн.

— Скоро ще има най-малко една сватба — предсказа той. — Ще се веселим дни наред.

Дотича едно малко момченце със зачервено от бързане лице.

— Биди, къде е Биди? Госпожа Макферсън започна!

Биди се откъсна от тълпата. Бе загубила шапката си и косата й падаше в безпорядък върху очилата, накривени както винаги.

— Няма ли хората на тоз проклет остров някога да спрат да раждат? — опяваше тя възмутено, но когато тръгна след момченцето на своите тънки, но силни от дългогодишните обиколки по долини и ливади крака, лицето й бе спокойно и усмихнато. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това, да види как малкият нов живот излиза с писък и гол на белия свят.

Доди, чиито мисли вече го носеха към преследването на Иласейд и сутрешното му мляко, подскачаше след тълпата, която отиваше към Глен Фалан.

— Хубав ден! — извика той мрачно на Мораг Руад, която търсеше изхвърлени дърва по брега, след това завика към отдалечаващите се хора: — Чакайте ме! Ама аз имам подарък за Нийл!

Пристанището отново утихна, останаха само шумът от вълните и писъкът на чайките. В далечината победоносно се виждаше главата на Нийл над другите, златно петно на фона на дивите, но мечтани планини на Рейна.