Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (7)

6.

Вятърът връхлиташе срещу Рейна. Бели запенени вълни налитаха върху брега и градината на училището бе потънала в солена вода и дъжд.

Кърстийн гледаше учудена нарцисите и се питаше колко ли време могат да устоят на халата. Седеше до прозореца и ядеше варено яйце, снесено от една от кокошките, които разни хора я бяха придумали да отглежда.

— Няма нищо по-хубаво от яйце, току-що излязло от дупето на собствената ти кокошка — кимаше мъдро с глава старата Шила. — На мен самата те ми правят газове, но са добри за млади хора. Чета в един от женските вестници, които госпожа Бихаг поръчва от голямата суша, че яйцата са добра храна. Ако е така, значи аз съм добре хранена, защото моята майка ми даваше яйца, докато протечаха от ушите ми, и мисля, че многото яйца на млади години са виновни за пръдните ми сега.

— Не знаех, че можеш да четеш английски, Шила — усмихна се Кърстийн на хитрата стара жена.

— А, съвсем малко. Научих го, когато работех за Бърнбреди, но те не разбраха. Много е полезно, когато хората си приказват и мислят, че разбираш само келтски. Много неща можеш да откриеш така. След като започнах да говоря, се научих и да чета. Но няма да кажеш на никого, нали? И ти знаеш двата езика и можем да си имаме наши малки тайни, а?

Тя сръга Кърстийн и изкриви сбръчканото си дребно лице в заговорническа гримаса.

— Списанията повечето са боклук — продължи тя рязко. — Никога не бих си ги купила, но госпожа Бихаг ми ги дава, като мисли, че ще харесам картинките. Знам я за какво чете в тях… — сниши тя глас, с един тон под обичайния си крясък. — Външно Бихаг е строга, но отвътре е чувствена, както казват, а в списанията има много такива неща, но пък… има хора, които биха прочели какво ли не, като нямат мъж!

Кърстийн нямаше време да отговори, защото Шила я обърка още повече през следващите минути. Старата жена се приближи до нея и зашепна поверително с басов глас:

— Веднъж имаше едно нещо в страницата за съвети на лекаря. Някой писал, че има много газове и даваха рецепта за облекчение. Аз я изпробвах и стана по-лошо от всякога — разстройство цяла седмица и пърдежи цял месец. Не си чувала такива! Никога не бях използвала услугите на стария Маклюр, докато той най-после дойде в къщата ми и поиска да види рецептата. И знаеш ли какво откри той, госпожице Фрейзър?

Кърстийн с мъка сдържаше смеха си и се правеше на заинтересована.

— Бях сложила счукан сладък корен, вместо сода за хляб и бях по-щедра, отколкото пишеше в рецептата. Там пишеше една чаена лъжичка, а аз сложих една супена лъжица, за по-сигурно. Сега вече не гледам страницата за съвети на лекаря и я късам за малката къщичка. Полезна е като стоиш там дълго време и няма с какво да се занимаваш, може да прочетеш нещо, докато чакаш да стане чудото.

Кърстийн вече бе научила, че „малката къщичка“ е името, което местните хора бяха дали на нужника, разположен направо зад къщата сред храстите. В Рейна не бяха и чували за течаща вода и канализация. Освен в Бърнбреди и в по-големите ферми, където имаше ръчни помпи, другите носеха вода и се мъчеха с „малките къщички“.

След като една година бе делила своята „малка къщичка“ с всякакви буболечки и конски мухи, Кърстийн бе доста свикнала с нея и нямаше нищо против да се къпе в цинкова вана пред огъня.

Бе купила едно люпило пиленца и сега те бяха хубави едри птици благодарение на хранилката, която Фийби й показа как да направи. Бе благодарна за големите яйца, с които кокошките й се отплащаха. Обичаше да слуша къткането им и се случваше те дори да влязат в класната стая, ако вратата бе отворена.

Пролетта бе започнала рано и тя я очакваше с нетърпение. Сега, на втория ден от април, зимата изглежда се бе върнала, вратите и прозорците трепереха от бурята. Погледна към пътя и видя първите деца, които с мъка идваха към училището. Малката Шона Маккензи бе, както обикновено, с Нийл. Неговите къдрици се развяваха, а нейните златисточервени плитки се бяха подали от вълнената шапка. Кърстийн се питаше дали Шона прилича на майка си. Ако бе така, Хелън трябва да е била красива, защото дъщеря й беше като блестящо изваяна фигурка, с кожа в цвят на праскова и фино лице, с огромни сини очи и тази коса, която се спускаше по гърба й на плътни огнени вълни и къдрици.

Кърстийн бе питала Фийби за Хелън, но внимаваше във въпроса й да не прозвучи много силен интерес. Фийби бе отговорила с нежност, с една тъжна усмивка, скрита в ъгълчетата на устата й, но изглежда не й се искаше да обсъжда личните си чувства. Кърстийн разбра, че това е болен въпрос за Слокмор и не настоя повече.

Въздъхна и се изправи, за да иде в класната стая. Ако Хелън е била красива като дъщеря си, ако, както Фийби каза, Хелън е била весела и жизнерадостна, чаровна и любвеобилна, то Фъргъс трябва да я е обичал много, толкова дълбоко и предано, че никой не би могъл изобщо да заеме мястото й.

* * *

Фъргъс бе стреснат от силата на вятъра и бързаше да свърши закуската си. Шона влезе в кухнята, облечена за училище и обиколи масата, за да целуне баща си по бузата, както обикновено. Започваше да става по-въздържана в проявите си на нежност и той изведнъж се опита да си спомни кога за последен път бе обвила ръце около врата му и го бе нарекла „моето голямо момче“.

Бе само на шест години, но в много отношения бе по-голяма от възрастта си. Пак беше дяволита и весела, тъжна и в лошо настроение понякога, но в нея се забелязваше все повече достойнство и като погледна малкото й тънко лице и дълбоките очи, които криеха тайните й мисли, изведнъж му се поиска тя да го покрие с целувки, както правеше по-рано. Дълго я изучава и се опита да отгатне погледа в синьо-зелените очи. Там имаше тъга. Улови я, когато за миг тя отговори на втренчения му поглед и нещо докосна струните на сърцето му. Точно така гледаше Хелън, когато бе натъжена, но с Хелън той можеше да обсъжда причините за скръбта й и двамата успяваха да я прогонят.

Знаеше, че не може да общува със собственото си дете. Разговарял ли бе някога с нея за надеждите и мечтите й? Беше ли я питал някога за детските й забавления? Не можеше дори да си спомни кога, ако изобщо някога това бе ставало, я е взимал на коленете си, за да я прегърне и да й покаже, че е обичана и желана. В началото не бе я обичал, нито искал. Сега, когато я обичаше и искаше, не знаеше как да постъпи, за да й го покаже. Колко от чудните й детски години бе пропуснал, защото се бе затворил в себе си? Шест! Вече шест! Бе изпуснал цялото време, когато е била мъничка, то бе отлетяло и той никога нямаше да знае каква е била тя тогава, защото е бил сляп за всичко, освен за тъгата си. Тя бе седяла на коленете на Хеймиш стотици пъти и бе подръпвала червената му брада, защото той винаги криеше там по едно пени, което тя да намери. Бе се смяла с Хеймиш, щастлив детски смях, когато той я грабваше в ръцете си и здраво я прегръщаше — правеше всичко, което собственият й баща би трябвало да прави.

Нещо го подтикна да протегне ръце да я прегърне, но тя вече целуваше Тот за довиждане и като обгърна Мирабел с ръце, излезе.

Той отиде до прозореца и я видя как се бори с бурята, за да се срещне с Нийл, нетърпеливо чакащ при портата. Изпсува тихо, когато двамата наведоха малките си тела срещу вятъра. Бяха оживени. Вятърът донесе до него смеха на Шона и Фъргъс се намръщи още повече. Това момче, здраво и хубаво, с красиво малко лице и неприкрито сърдит поглед, когато срещаше Фъргъс, можеше да накара Шона да се смее. Можеше да говори и да играе с нея и да прави всичко, което баща й не можеше. Те бяха близки приятели по детски и Фъргъс се почувства изолиран и много самотен, когато видя как Нийл хвана дъщеря му за ръка, за да я подкрепи срещу бръснещия вятър в Рейна. Мирабел тракаше със съдовете, които събираше от масата, и той изля яда си върху нея.

— Ох, жено! Спри с това дрънчене! — Очите му гневно светнаха и той кимна към прозореца. — Тези двамата! Ти къде гледаш, те са все заедно? Не можеш ли да говориш с Шона да си намери друго дете да играе? По-добре момиченце.

Мирабел стоеше с куп чинии в ръце.

— Фъргъс! Фъргъс! — Гласът й бе уморен. — Ако не беше толкова горд, щеше да се помириш с Лаклан! Той е добро момче, а синът му е добро дете. Знае, че нещо не е наред между теб и баща му и че ти трябва да го оправиш. Говорят разни работи, Фъргъс… за Лаклан и Фийби… нещата не вървят там и, както чух, причината е, че ти обвини горкия Лаклан за Хелън! — Мирабел поклати тъжно старата си глава и въздъхна дълбоко.

Той се канеше да изрече обидни думи, но нещо в приведените й рамене го спря. Осъзна, че Мирабел е остаряла пред очите му, а той не бе забелязал. Тя винаги бе присъствала в живота му. В нейните ръце бе търсил утеха през тревожното си детство. Тя бе гълчала и обичала, гледала и успокоявала другите през целия си живот. Тя бе част от Лейгмор, тя го крепеше по стотици начини, които нямаха нищо общо с тухлите и хоросана. Животът й бе пълно себеотрицание. Половината бе прекарала в кухнята, другата половина бе отдадена на неговата дъщеря. Посвоему Мирабел представляваше Лейгмор, защото бе тук още преди той да се роди. Тази мисъл странно го разтревожи. Тя бе дошла в Лейгмор през 1897, две години преди той да се роди. Трябва да е била съвсем млада жена тогава, а сега бе стара, косата, която се подаваше от бонето й, бе бяла, пълното й лице бе още гладко, но добрите й очи гледаха уморено. Сега обаче забеляза преди всичко ръцете й. Годините на пране, готвене и търкане бяха оставили отпечатък. Вените бяха на възелчета, кожата — сбръчкана и суха, пръстите — леко изкривени от ревматизъм.

Тя застана до масата и видя как гневът го напуска. Изведнъж той се сви и я погледна както обърканото самотно малко момче, което бе идвало при нея с тревогите си преди много години.

— Бел! — прошепна. — Извинявай… ако не беше ти, скъпа стара приятелко, никой от нас нямаше да е тук. Какво да правя, кажи ми? За бога, дори не познавам собственото си дете. Ех! Само Хелън да бе останала жива! Обичах я, Бел. Цялата ми душа ме напусна с нея и аз живях със спомените твърде дълго, трябва толкова неща да оправя!

Това бе вик на сърцето и очите на Мирабел се напълниха със сълзи. Бързо отиде до него и притисна тъмнокосата глава до гърдите си, нещо, което не бе правила дълги години.

— Фъргъс! Момчето ми! Знам колко си страдал! За бога, много добре знам! — и нежно го залюля. — Хайде, хайде, горкото ми момче, старата Мирабел е тук. Знам, че сърцето те боли, но Хелън не би искала толкова да скърбиш. Много дълго се държиш за спомените. Не познаваш собствената си малка дъщеря, защото се опита да я изпъдиш от живота си. Много дълго държа Хелън като затворница в сърцето си. Разкажи на детето за прекрасната му майка, и двамата ще се почувствате по-добре, повярвай ми.

Фъргъс чувстваше как добрите стари ръце галят косата му и необичаен мир го завладя. Цялото му същество усети облекчение, докато напевният глас на жената от планините го успокояваше.

— Помири се с Лаки — нежно говореше тя. — Освободи сърцето си от товара на вината… о, да, знаеш, че е така. Няма да си щастлив, докато не направиш каквото ти казвам.

Той вдигна глава и се загледа в мъдрите стари очи.

— Да, права си, Бел… за всичко. Ще направя, както казваш, трябва да го направя, или ще полудея. Сега трябва да видя овцете, казах на Боб, че ще ида рано, но като свърша, ще тръгна право към Слокмор и се надявам да приемат извиненията ми след толкова години.

— О, ще ги приемат, ще ги приемат! — разцъфтя Мирабел. — Толкова съм доволна и всички тук ще бъдем щастливи, ще видиш.

Нещо се разклати из градината и тя видя Доди да подскача с издута от вятъра синя мушама. Този път той не почака да го поканят, а дойде направо до вратата и почука припряно.

— Господи, боже мой! — възкликна Мирабел. — Трябва да има спешен случай, иначе Доди нямаше да тропа по вратата!

Доди отвори вратата с рязко движение, а лудият вятър безцеремонно го блъсна вътре, той се спъна с огромните си ботуши в изтривалката на пода и падна.

— А, доволен съм, че тъкмо те хванах, господин Маккензи! — говореше задъхано, като се мъчеше да се изправи. — Иласейд се отелва, а аз не знам какво точно да правя. Малко й мина времето и се мъчи цяла нощ, аз седях до нея и й разтривах корема. Сега само лежи и мучи, мисля, че умира. О, господин Маккензи! Ще дойдеш ли да помогнеш? Страх ме е да не загубя моята Иласейд, а ти си единственият, на когото мога да я поверя!

Фъргъс си помисли за всичко, което имаше да върши, но както винаги чистосърдечната вяра на трудолюбивия наивен Доди го трогна. Загрубелите му обветрени бузи бяха зацапани със сълзи, от умора и тревога, а в обикновено отнесения му мечтателен поглед имаше уплаха и настойчивост. Мисълта, че може да загуби обичната си крава, го бе извела от простичкия му живот и бе го сблъскала с грубата действителност.

Фъргъс здраво го стисна за рамото.

— Не се тревожи, човече, ще дойда! Ела с мен в обора, ще имаме нужда от някои неща. Бел! — извика по-силно. — Отивам с Доди да помогна за телето! Не знам кога ще се върна!

— Добре, момчето ми! — отвърна ликуваща тя.

Скоро в Лейгмор животът щеше да стане щастлив. Фъргъс щеше да се извини на Лаклан и навсякъде щеше да бъде по-спокойно. Като си тананикаше стара шотландска планинска песен, тя както винаги, сряза на две една глава лук, за да прогони миризмата на Доди.

* * *

Иласейд лежеше на прясно сено в малкия сайвант зад колибата на Доди. Фъргъс веднага видя, че се мъчи. Дишането й бе учестено, а очите — налети с кръв и полузатворени от болка и слабост.

Бързо я прегледа.

— Точно както мислех, Доди. Ще бъде седалищно и кравата няма сила за такова раждане. Иди донеси въжетата. Когато се покажат задните крака, ние двамата ще ги изтеглим. Старото животно няма да може много да помогне.

Почти ридаещият Доди изтича за въжетата. Сутринта мина бавно. Иласейд не можеше да стои на краката си. Доди лежеше до нея на сеното и държеше голямата й глава нежно на скута си. Галеше я и й шепнеше в ушите и от време на време изхълцваше: „О, моята Иласейд! Не трябваше да позволя това да се случи. Моя грешка е. Доди е виновен!“.

В един часа Фъргъс бе навън и пушеше лулата си, когато видя в далечината една точка с мъка да се изкачва по пътя. Когато приближи, оказа се, че е Мирабел, завита в дебела вълнена наметка и с кошница в ръка. Лицето й се бе зачервило от усилието и няколко мига не можа да проговори. Фъргъс я накара да седне на една клатушкаща се дървена пейка и здраво й се скара задето е дошла толкова далеч.

— Не говори, момче — задъхано отговори тя. — Знам, че няма какво да хапнете тук, затова донесох нещо и за двамата. Има студено пиле и шунка и току-що опечен хляб. — Кимна към сайванта и попита: — Какво става? Отели ли се животното?

— Не, няма сили и ще бъде седалищно на всичко отгоре.

Тя тъжно поклати посивялата си глава.

— Горкият Доди! Тя е всичко, което има, но мисля, че не за дълго. На този стар козел Бърнбреди трябва да му се изтеглят ушите… да даде на бедния прост човек такава крава!

Внезапна светкавица освети прихлупеното червено-сиво небе и последва гръмотевичен тътен. Мирабел се изправи.

— Да тръгвам, преди небесата да се продънят отново. Какво време, а уж е пролет!

Фъргъс проследи клатещата се фигура, прилична на палатка, докато я изгуби от поглед. Ръцете му трепереха. Бе в ролята на акушер и от мисълта му призля, защото знаеше, че Иласейд няма да оживее.

Доди, омазан от сълзите и изтощен, отказа да яде и се върна в сайванта при кравата си, като остави Фъргъс да чопли без желание парче пиле.

— Господин Маккензи, тя се напъва! Започва да се напъва!

Вятърът донесе тревожния вик на Доди до Фъргъс и той изтича в сайванта. Кравата се напрягаше, като влагаше и последните си капки сила. Фъргъс клекна и започна да масажира големия й корем. Бе израждал много телета на времето си и бе свикнал да гледа страданието, което върви заедно с раждането, но като гледаше как умиращата стара крава с последните остатъци живот в нея се мъчи, се изпълни с възхищение.

Мина още един час. Навън всичко се бе превърнало в бушуващ, носен от вятъра потоп. Иласейд дълго стена тихо, но сега широко отвори очи и започна да се мъчи да се изправи на крака. Мъжете й помогнаха и тя залитна към тях, когато задните крака на телето се показаха.

— Дръж я, докато вържа въжетата! — заповяда Фъргъс.

Върза телето с въжетата и започна да дърпа с все сила. Иласейд прорева тъжно, а Доди плачеше, сврян във врата й.

— Помогни ми, човече! — Фъргъс говореше тежко. — Хвани другото въже!

Иласейд падна на колене, а мъжете дърпаха и се потяха. Изведнъж телето изскочи и двамата паднаха по гръб.

Фъргъс бързо преряза пъпната връв. Бе чудесно теле, черно и бяло и изненадващо здраво. Той го занесе до майката, паднала отново върху сеното. Тя близна топлата влажна малка глава и очите й с дълги мигли го погледнаха с любов. Дишаше много бързо и стенанията й излизаха дълбоко от гърлото.

— Ще живее ли, господин Маккензи? — попита Доди, като коленичи. Гледаше втренчено Фъргъс и с цялата сила на простия си ум искаше човекът, в когото толкова вярваше, да му даде отговора, който отчаяно чакаше.

Фъргъс завиваше телето в едно одеяло, но спря.

— Не, Доди, ще умре. — От съжаление и чувство, че става нещо недобро, думите прозвучаха рязко и грубо. — Тя е близо до смъртта, но ти имаш чудесно теле на нейно място.

Доди опря глава до издигащия се хълбок на Иласейд и избухна в горчиви ридания.

— Не исках телето! Искам си моята Иласейд! Горкото ми животинче, аз те убих, аз! Не може да умреш, не може!

Но Иласейд бе издъхнала с потръпване и Доди се люлееше на колене и триеше очи с мазолестите си пръсти.

— Хайде сега — каза Фъргъс строго. — Погледни теленцето. Хубаво животно е и помни, че това е част от Иласейд. Все едно, че старото животно се е преродило.

Доди бавно повдигна насълзеното си лице и детинската почуда в погледа му разсея тъгата.

— Да — прошепна той. — Като преродена Иласейд. — Гласът му укрепна. — Нова малка Иласейд. Така ще й викам. Господин Маккензи… на теб трябва да благодаря. Без теб и двете просто щяха да умрат.

Фъргъс се почувства неудобно.

— Хайде да вървим сега — каза той притеснено. — Ще гледаме телето в Лейгмор, докато започне да се храни само. Ще пратя някои от моите хора да изнесат старата крава.

Фъргъс поведе Доди надолу по пътя и го накара да носи телето, в което той вече се бе влюбил и шепнеше в меките му уши, също както бе шепнал на майката. Фъргъс бързо крачеше отпред. Бе уморен и гладен, но имаше да свърши още нещо, преди да може да си почине и да се нахрани. Годините, през които се бе измъчвал и живял с вината си, най-накрая бяха го довели до силното желание да се помири с Лаклан и простичкият доверчив Доди окончателно затвърди решението му.

* * *

Учениците бяха пуснати рано този следобед, защото Кърстийн Фрейзър се тревожеше да не би децата от далечните кътчета на острова да бъдат застигнати от приближаващата гръмотевична буря. Така че Нийл и Шона се прибираха вкъщи един час по-рано от обикновено.

— Ела за малко у нас — предложи Нийл. — Мама може да ни даде кифлички с мармалад.

Но Шона бе в странно настроение. Гръмотевиците никога не я плашеха, а я очароваха. Вдигна лице към небето и Нийл видя отражението на скупчените сиви облаци в блестящите й очи. Тя се заливаше от смях и се виждаше мястото, откъдето едно млечно зъбче бе паднало, взето по вълшебен начин от феята Моруак, която бе оставила сребърна монета от три пени на негово място.

— О, прекрасно е, наистина! — извика тя, като простря ръце, като че ли се опитваше да хване неуловимата сила. — Не искам да се затворя в някоя къща — отговори на един дъх. — Хайде да идем навън. Имаме цял час на наше разположение.

— Къде? До пещерите при Сгор Крехт^[1]? Обичам да гледам как вълните се разбиват в пещерите и как пяната облива скалите!

Шона поклати светлата си глава:

— Много време ще отнеме. Да идем до църковния двор. При буря там те побиват тръпки. Обичам да слушам как брястовете скърцат и пъшкат. Те си приказват, а вятърът влиза в камбанарията и камбаните бият — като във вълшебна приказка.

Нийл презрително изсумтя: „Няма вълшебници“.

Но идеята за говорещите дървета му хареса и той хвана Шона за ръка; заподскачаха между дърветата и се изкачиха по стръмния склон към църквата. Отвориха разнебитената дървена портичка и тръгнаха през високите треви. Едрите брястове им се поклониха, клоните им поскърцваха и стенеха, люшкаха се и се издигаха от вятъра, който бе много по-силен тук, на върха на хълма.

— Чуй! — изкомандва Шона, останала без дъх. — Пъшкат като старци с ревматизъм.

С отметната глава тя гледаше измъчените клони, които се преплитаха над нея и закриваха всяка светлинка, която проблясваше от тъмното небе.

Нийл се огледа и потръпна. Някои от надгробните плочи бяха много стари и лежаха направо на земята с нечетливи надписи, почти закрити от влажния мъх и преплетен бръшлян. И Шона бе права за камбаната, тя леко звънтеше в камбанарията.

— Старият Джо ми разказа една приказка за камбаната — шепнешком каза Шона. — Каза ми, че я бие една русалка, която била изхвърлена на брега и умряла там. Тя бие камбаната, за да предупреди всички други русалки какво ще им се случи, ако се отдалечат от водата.

Нийл не оспори приказката.

— Страшничко е тук, а тези стари дървета са като духове, които пъшкат и вият. Може да са духовете, излезли от телата на всички мъртъвци, всички духове събрани заедно и да се опитват да говорят!

Спогледаха се, чудейки се дали такова нещо е възможно. И двамата се страхуваха, но се опитваха да не го показват.

— Чудя се как ли изглеждат духовете — прошепна Шона.

— Тод ковача казва, че го карат да се чувства особено — засмя се Нийл, като се престори, че не разбира.

— Майка ми е дух — сериозно каза Шона. — Тя е тук и ни наблюдава.

Нийл се размърда притеснено.

— Хайде да си вървим! Все още има време за кифлички с мармалад.

Но Шона вече се носеше към по-новата част на гробището.

— Искам да видя гроба на майка си! — извика тя и Нийл я последва неохотно.

Стояха пред гроба на Хелън с бялата му плоча. Семейната гробница на Маккензи се намираше в по-старата част на гробището и дядо Малкълм бе последният, погребан там.

Шона скръсти ръце зад гърба си и се загледа. И преди бе идвала на гроба с Мирабел, която понякога носеше букет рози от градината на фермата. От последното й посещение имаше почти година, защото макар да идваха на църква в неделя, винаги трябваше да бързат да се прибират, за да сложат неделния обед. Преди една година тя не можеше да чете, но сега можеше, много бавно. Започна да срича думите върху плочата съсредоточено. Нийл не се интересуваше много и се качи върху каменната ограда, седна с крака отстрани и се загледа в бушуващия пролив на Рейна в далечината.

„Тук лежи Хелън Макдоналд, обичана съпруга на Фъргъс Маккензи, Лейгмор. Родена на 14 юни 1901, умряла на 29 януари 1923. Чакай ме, скъпа, на далечния бряг, когато животът ми отлети и житейските бури отминат.“

Очите на Шона се напълниха със сълзи. „Чакай ме, скъпа!“ Колко силно баща й е обичал майка й. Как й се искаше и тя да я бе познавала, щеше да е чудесно да има майка. Нийл бе щастливец. Фийби понякога му се караше, от време на време му дръпваше и ухото, но най-често тя бе любвеобилна, кръглото й мило лице ставаше красиво от любовта към детето й.

Шона си помисли за Мирабел. Бе мека и закръглена и ръцете й бяха нежни. И тя се скарваше и дърпаше уши, но най-често бе мила. Да, Мирабел наистина й беше като майка, макар и да бе стара.

Някаква мисъл се завъртя в съзнанието на Шона. Свързана бе с думите на надгробната плоча. Отново ги прочете бавно и старателно, а вятърът виеше все по-силно, свистеше и се мяташе между гробовете. Изведнъж Шона спря. Нещо познато изплува от паметта й. „29 януари 1923 година.“ Ами да, това бе нейният рожден ден! Защо нейният рожден ден ще бъде на плочата, на която пишеше за смърт, а не за живот! Тя е била родена на този ден и… Затаи дъх и за миг бурята спря. Цял следобед светкавици и гръмотевици бяха играли заплашително в планините. Сега Глен Фалан бе осветена от ослепителна светлина и точно отгоре оглушително отекна гръм. Викът на Шона почти се изгуби в гръмотевичния залп, но Нийл го чу и изтича с пребледняло лице.

— Шона! — Той я гледаше ужасен. Детското й личице бе изкривено от болката и скръбта, които откритието й причиниха. По гладките й закръглени бузи се стичаха сълзи, а дребното й слабо телце се тресеше от ридания. Не можеше да говори, стоеше с очи, плувнали в сълзи, и с изкривена от ужас уста. Трудно бе да се повярва, че едно шестгодишно момиченце е способно на такива чувства и Нийл се изплаши.

— Шона, какво има? — попита нежно и сложи ръка през раменете й.

— Сега знам защо баща ми никога не ме е обичал… истински. — Гласът й излизаше на пресекулки от вълнение. — Защото майка ми е умряла, когато аз съм се родила — като овцата, която умря, когато се появи малкото агънце! Той ме обвинява, че съм се родила, ето защо никога не може да ме обича! Той би искал по-скоро аз да съм умряла, а майка ми да е останала. О, Нийл. — Погледна го изпод отеклите клепачи. — По-добре да не съм се раждала!

— Не говори такива глупости — успокояваше я той неумело. — Аз се радвам, че си се родила. И Мирабел, и мама, и татко, и още много хора.

— Но татко не се радва. — Гласът й бе безизразен и като че ли животът я бе напуснал. — Всеки път, като ме погледне, той сигурно си пожелава аз да съм мъртва, а мама да е тук!

След това небесата се продъниха и те се измокриха до кости, преди да са изминали и половината път до вкъщи. Шона изтича към Лейгмор и Мирабел, в чийто ръце падна с разбитото си сърце, а Нийл със залепнали към главата руси къдри препусна към Слокмор. В кухнята бе топло, нямаше никого и, докато сушеше гъстата си коса, си взе кифличка от чинията върху печката.

Отначало помисли, че къщата е празна. Майка му го очакваше чак след половин час и може да бе отишла да пазарува в Порткъл. Той уверено се почерпи с още една кифличка и я задъвка с удоволствие, макар все да мислеше за Шона. Часовникът тиктакаше в антрето, но в къщата бе много тихо. След това чу гласове от спалнята на родителите си. Отиде до стълбите, за да им каже, че се е прибрал, но го спря горчивината в повишения тон на майка му.

— Моля ти се, Лаки! — извика тя. — Не позволявай на Маккензи повече да определя живота ни. Нека имам още едно дете, моля те!

Лаклан бе уморен. Цял ден се бе борил с бурята между селото и фермите, за да се грижи за пациентите си. Домът му още бе пристанището, от което се нуждаеше. Той и Фийби се караха понякога като всички други, но той много обичаше хубавото й лице и топлото й закръглено тяло още събуждаше страстта му. Но сега той контролираше желанията си и когато се любеха, внимаваше във върховния миг и в резултат любовта им не бе спонтанна, както преди.

Смъртта на Хелън при раждането и обвиненията на Фъргъс го бяха засегнали по-дълбоко, отколкото някой можеше да предположи. Той силно обичаше Фийби и не искаше да я загуби по същия начин, както Фъргъс загуби своята съпруга. Фийби не можеше да го разбере. Копнееше да има още едно дете, но отново и отново той отказваше. Отначало тя не обръщаше много внимание и бе сигурна, че Лаклан може да преодолее състоянието си. Но времето минаваше, а той ставаше още по-неотстъпчив и напоследък кавгите им бяха разгорещени и ожесточени.

И днес не бе изключение. Той си бе легнал за около час. Бе се събудил и открил до себе си Фийби, гола и желана. Сънят го напусна. Тя го примамваше, докосваше го, докато затрепери, мекото й тяло притиснато до неговото, водещо го до лудост и с ръцете си го галеше, докато той извика и грубо посегна към нея. Но тя продължаваше да му се измъква, докато той стигна върха на желанието си и тя прошепна:

— Отпусни се днес, Лаки! Не се дърпай!

Но той я бе отблъснал и гневен изблик измести страстта.

— Ти не искаш да те обичам! — извика той. — Искаш да ме използваш като разгонен бик! Няма да се съглася, Фийби! Боже мой, не разбираш ли, че го правя за теб… за да те запазя жива и здрава!

Точно тогава Нийл чу страстната молба на Фийби. Спря с един крак на стъпалото, обърна се и тихо се прибра в кухнята. След няколко минути видя Фъргъс Маккензи да крачи забързан към тях. Нийл затаи дъх. Фъргъс спря, отвори страничната портичка и за миг огледа неуверено къщата. В същото време Фийби се спусна по стълбите, неудържимо бягайки от Лаклан, от къщата, от своето нещастие. Бе се облякла набързо, косата й бе разрошена, а очите гледаха диво. Дори не забеляза Нийл, изтича край него и излезе от вратата, където се сблъска с Фъргъс. Той се стъписа като я видя. Бе мокър до кости, дрехите му бяха полепнали по тялото, вода се стичаше на струи от косата по лицето му. За секунди и тя се измокри цяла, но изглежда не забеляза. Свирепата буря, която бушуваше над Рейна бе нищо за нея пред вида на Фъргъс. Дишаше бързо и гласът й бе висок, и не нейният.

— Махай се оттук, Фъргъс Маккензи! — извика тя толкова силно, че надви гръмотевиците. — Махни се и не се връщай! Проклети да са егоизмът и злобата ти!

Извърна се от него и се понесе като луда към Глен Фалан. В следващия миг Лаклан изхвърча от къщата. Краката му се заковаха на място при вида на Фъргъс и лицето му пребледня. Двамата мъже дълго се гледаха в раздираната от бурята Глен Фалан, след това с презрителен поглед Лаклан се спусна да догони Фийби.

Фъргъс се почувства не на себе си. Години бе живял с мъката си и нито за миг не бе помислил, че тя може да е засегнала живота на другите. Бе се почувствал господар на съдбата си, но най-сетне бе стигнал момент, когато искаше да погребе миналото. Бе взел голямо решение и вече нищо не можеше да го успокои, докато не се помирят. Бе сигурен, че добродушният Лаклан ще му прости и Фийби с добрия си характер не можеше да бъде пречка за сдобряването.

Струваше му се, че е видял тази жена насън, но Лаклан, който молеше и увещаваше Фийби под поройния дъжд, не бе сън, нито пък пребледнялото и изплашено лице на Нийл на прозореца.

С тежки крачки тръгна към Лейгмор. Там поне бе сигурен, че ще го посрещнат сърдечно. Но друга буря го очакваше от мига, в който прекрачи с облекчение прага на топлата кухня. Шона скочи от люлеещия се стол. Бе изплакала душата си върху гърдите на Мирабел. Старата жена я бе галила и потупвала и шепнела нежни думи и сълзите на Шона бяха пресъхнали, но на сърцето й бе тежко.

По-късно бе седнала във ваната пред огъня, а Мирабел я изкъпа. Мирабел въздишаше и предпочиташе това нещастно малко същество да кипне и да изрече гневни думи, но увита в синята си хавлия и със завързана отзад огнена коса, Шона приличаше на безжизнена восъчна кукла. И сега големият прекрасен мъж, когото тя предано бе обичала, влизаше в стаята и Шона в този миг разбра, че никога вече няма да може да го обича.

— Сега вече знам защо не ме обичаш, татко. Защото Бог е прибрал мама, а е оставил мен. Всичко е на нейния надгробен камък! — Тя повиши глас, а Мирабел кършеше ръце от отчаяние. — Само ако беше ми казал, татко… за нея! Можехме заедно да я обичаме, но ти не ми позволяваше и затова те мразя — мразя те, татко!

Избухна в ридания, а Фъргъс хвана главата си с ръце и се олюля. Не бе ял нищо от сутринта. Дългата битка с кравата на Доди го бе изтощила, думите на Фийби го бяха поразили, но най-лошият кошмар бе видът на малкото му момиченце, все още дете. Думите, които се изляха от детската уста, показаха чувства, развити като у възрастен. Шона обичаше и мразеше със сила, равна на неговата. Всички неосъществени копнежи в краткия й живот придаваха сила на потока от думи. Бе се чудила защо той я отблъсква. В детството си, когато опознаваше живота, неясно бе чувствала бариерата между тях; сега бе открила причината така, както не би трябвало да става.

А той не можеше да й даде утеха — вече бе твърде късно. Знаеше, че тя би го отблъснала, разбра, че ще мине много време, преди тя отново да обвие ръце около врата му и усети как в гърлото му засяда буца.

Мирабел погледна тебеширеното му лице и замъглените очи и се изплаши. Той е полудял, мина й през ума. Доброто й сърце се сви и тя извика: „Фъргъс, ела да вечеряш!“, но той отново излизаше в яростната буря. Като че ли всички стихии на природата бяха чакали този ден. Центърът на бурята бе точно над тях… вятърът връхлиташе огради и дървета и свиреше сърдито по откритите ливади.

Фъргъс се приведе срещу вятъра, душата му бушуваше като морето. Бе мокър до кости, но не забелязваше нищо, погълнат от мъчителните си мисли. Скиташе без посока и чувство за време, но подсъзнанието му го бе насочвало, докато най-накрая спря — самотна фигура, шибана от стихиите — при кипящите вълни на брега до училището. Бе се стъмнило рано поради прихлупеното небе и от един прозорец на долния етаж излизаше топла светлина.

Взираше се в светлината и се мъчеше да държи очите си отворени, тъй като солените пръски лютяха. Светлината означаваше топлина и той сега усети, че крайниците му са вкочанени. Докосна устните си със свити юмруци и промълви „Хелън“. Но не Хелън бе пред очите му. Бе Кърстийн, топлата, живата, красивата Кърстийн.

— Прости ми, Хелън! — извика той на вятъра и с тежки крачки тръгна към вратата, а дъждът и солта се смесваха със сълзите, които свободно течаха по бузите му.

Кърстийн се бе изкъпала в цинковата си вана пред пламтящия огън. Сега, в избелял розов халат, с чинията с вечеря на колене и с книга в ръка, й бе топло и уютно — Роуан, рижото й котенце, мъркаше пред огъня и къщата бе уютно и сигурно убежище. Прозорците дрънчаха, вратите поскърцваха на пантите си, но гневът на бурята само засилваше топлината и спокойствието в стаята. Задълбочена в книгата си, известно време тя не чу, че слабо се чука на вратата. Помисли си, че е крайно време да извика някого да поокастри дърветата. Когато имаше силен вятър, те винаги чукаха по прозорците. Но чукането се засили и тя се стресна като разбра, че на вратата има някой. Ядосана, че я безпокоят, отиде да отвори и без да иска зина от изненада. Фъргъс! Мъжът, за когото мечтаеше, най-после бе дошъл при нея, но тя никога не бе си представяла, че ще стане така. Лицето му бе посивяло, черните очи хлътнали и пълни с огромно отчаяние. Дъждът падаше отвесно около него, а вятърът дърпаше изцапаните му дрехи.

— Кърстийн. — Гласът му бе слаб от изтощение. — Помогни ми! За бога, помогни ми!

Молбата бе толкова сърцераздирателна, че я напълни със съчувствие, прииска й се да го вземе в ръцете си и да му отдаде цялата любов, която изпитваше към него. Но тя спря дивото биене на сърцето си и го издърпа от бурята под топлия покрив на малкия си дом. Сложи го да седне пред огъня и като малко момче той й позволи да изсуши косата му и да му помогне да се освободи от мокрите си дрехи. Бе като сън, но и в най-смелите си сънища тя не бе чувствала такава нежност към силния млад мъж, който бе дошъл при нея през бурята, бе й позволил да му помага и да го утешава, без да протестира. Тя го избърса и го уви във вълнен халат, останал от стария Роди. Той седеше до огъня, а тя отиде да стопли малко борш, който той изяде послушно и с благодарност.

Обърна се и я погледна право в очите. Част от болката в неговите очи бе изчезнала, сега в тях имаше невероятен копнеж.

— Кърстийн — прошепна той дрезгаво и най-естественото нещо на света бе тя да отиде в прегръдките му, ръцете му нежно да галят косата й, а пръстите да милват лицето й. Сърцето й биеше лудо в гърлото. Отметна глава, и той целуна очите й, носа й. Топлата миризма на съхнещата му коса я изпълни, а близостта на скъпия и мил човек я накара да извика.

— Кърстийн — каза той отново и сега вече устните му прилепнаха здраво върху нейните.

Халатът се смъкна от раменете й и пламъците от камината очертаха гърдите и тънкия й кръст. Той затаи дъх и я притисна до себе си, задиша бързо и силно.

— Красива Кърстийн! — извика той и я свали на пода. Чувствата, затворени от толкова години, бяха освободени най-сетне. Тя усети как нежността му се превръща в страст, каквато можеше да изпитва само мъж като него. Устните му докосваха всяка част от тялото й, докато тя започна да трепери от вълнение. Бе страстна като него, чувствата й бяха тлели почти една година, а сега се подпалиха и пламнаха, докато всяка нейна клетка загоря от желание по него.

Той бе див, почти груб в нетърпението си, но тя му отговаряше със същото, виковете им се сляха със свистенето и стенанията на вятъра, който се носеше и виеше навън.