Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (14)

13.

Шона търкаше чифт дебели вълнени чорапи енергично, но без всякакъв ентусиазъм. Госпожа Маккинън не бе идвала почти две седмици в Лейгмор поради пристъп на ишиас и Шона трябваше да се справя с цялата работа вътре и извън къщата. Бе толкова заета, че нарочно оставяше настрана купа дрехи за пране, но когато Фъргъс слезе за закуска тази сутрин без чорапи под ботушите си, тя толкова се засрами, че се зае с неприятната работа щом свърши обядът. Сапунена пяна преливаше от легена на пода и Тот, която се бе подхлъзнала два пъти по цялата дължина на кухнята, сега бе намерила убежище под масата.

В кухнята бе топло и вратата — широко отворена, за да влиза слабият полъх на вятъра в този ден на циганското лято. Слънцето осветяваше плочите на пода и Шона въздъхна, когато за миг вдигна глава и погледна червеникавокафявата гърбица на планината Сгър на Гил, очертана на фона на дълбоко синьото небе. Много й се искаше да е на открито и да усеща слънцето по кожата си. Звуците, които идваха отвън, мамеха, един хебридски дрозд цвърчеше в ябълковото дърво, кравите мучаха лениво на полето, кокошките къткаха спокойно и сегиз-тогиз се разхождаха из кухнята с полюшващи се гребени и весели малки очички. Шона се спусна към тях с метлата и те тромаво изхвърчаха навън сред възмутени писукания, пера и курешки.

— Глупачки! — говореше Шона сърдито в празната кухня, а тиктакането на стенния часовник в антрето и похъркването на Тот само усилваха тишината.

Въздъхна, потърка носа си със сапунена ръка и се върна на умивалника. Отново натопи дрехите и разсеяно погледна календара. Бе средата на октомври, бяха минали три месеца и половина, откакто Нийл бе заминал от Рейна. Изкарвала бе без него и по-дълго време, но сега бе различно; сега, когато любовта им вече не бе тайна за другите, месеците, в които не бяха заедно, изглеждаха като години.

Косата й бе паднала върху лицето й и бе така погълната от мислите си, че не забеляза сянката, която се появи върху осветените от слънцето плочи на пода.

— Това ли е малката къща, където живее перачката? — Гласът на Нийл бе изпълнен с прикрита радост.

Тя вдигна глава с учуден поглед. Силната му млада фигура изпълваше рамката на вратата — красив непознат във военна униформа. С няколко бързи крачки той пресече стаята и я вдигна нависоко, след това топлите твърди устни, за които бе мечтала, бяха върху нейните и тя остана без дъх.

— Миришеш и имаш вкус на сапун — засмя се той, като я отдалечи, за да я разгледа.

Тя избърса ръце в престилката си и отстъпи малко, като се опитваше да осъзнае, че загорелият от слънцето млад мъж в спретнатата униформа с много късо подстригана коса под кепето наистина е същият човек, с когото се бе разделила преди месеци.

— Ей, аз съм, Нийл! — засмя се той. — Помниш ли — лъжливото момченце, с което си играеше!

— Толкова си различен, трудно мога да повярвам, че си Нийл Маклаклан!

— Същият, само униформата е различна, а да, и косата подстригана! Хайде! Не се ли радваш, че съм тук?

Тя бе отново в обятията му.

— Толкова ми липсваше — пошепна в ухото му, — и си представях, че като си дойдеш, ще бъда красива и безупречна, а ти ме сварваш по престилка.

— Ти си красива и толкова съм мечтал за този миг, че не ме е грижа дали изобщо имаш нещо върху себе си.

И двамата се засмяха, но след това тя стана сериозна.

— Колко време, Нийл?

— Седем дни, но два ще загубя заради пътя, остават само пет. Изпращат ме във Франция. — Тя погледна и бързо се върна при умивалника, но той бе зад нея и нежно обърна лицето й към своето. — Трябва да използваме времето докрай, моето момиче, така че махай престилката и идвай с мен навън. Вече бях вкъщи и нашите се побъркаха от възторг, като видяха хубавото ми лице. Мама ми направи голям пакет със сандвичи и можем да излезем за целия следобед.

— Аз не мога — изхленчи тя. — Изглеждам като повлекана и съм наникъде с прането. Татко няма нито един чифт чисти чорапи!

Той я тупна леко по задника.

— Дай ми престилката, а ти иди да се оправиш.

Тя го остави да завързва престилката върху униформата си и го чуваше как пее, докато тя се миеше и привеждаше в ред в стаята си. Огледа се и от огледалото я погледнаха искрящи очи и зачервено лице. Облече си синя рокля и реса косата си, докато заблести. Застана за миг неподвижна и си помисли: „Пет дни, пет скъпоценни дни с Нийл. От всяка минута ще правя час“. Остави гребена и се спусна долу. Засмя се, когато погледна навън и видя Нийл да простира прането. Песента му излизаше малко фалшиво заради щипките, които стърчаха от устата му. Тя не посмя да огледа прането много придирчиво. Дрехите висяха в необичайно смешен безпорядък, но на яркото слънце изглеждаха достатъчно чисти.

Нийл се върна в кухнята и хвърли престилката на един стол.

— Всичко готово ли е? — попита той и направи елегантен реверанс.

Тя кимна удивена.

— Оставих бележка на татко, за да не се чуди къде съм, ако се върне. Писах само, че ти си тук.

Излязоха.

— Къде да идем? — зачуди се тя, макар да знаеше какво ще каже той.

— Къде другаде, освен в нашето собствено малко скривалище?

Бе ден, откраднат от лятото, Нийл свали куртката си и я метна на рамо. Обхвана Шона с ръка и двамата тръгнаха с долепени глави, а краката им леко и бързо ги носеха през ливадите.

Не бяха ходили в пещерата от юни и сега там бе пълно с паяжини. Шона ги изчисти и направи чай на спиртника, докато Нийл миеше чашите в близкия поток. Бе много горещо вътре, затова постлаха някаква чергица, седнаха, пиха чай и ядоха сандвичи с пилешко месо. Развалините на Абатството правеха чудесна сянка. През разрушените стени, които на места се крепяха само от прорасналите корени на дърветата и папратта, на километри пред тях се виждаха ливадите — тъмнозлатист килим, сливащ се със синьо-зелената мъгла над морето.

Шона гледаше в далечината и изпита страх от мисълта, че Нийл ще бъде някъде далеч от тишината и спокойствието на Рейна. Тя потръпна и се сгуши в него.

— Ей, защо трепериш? — попита той нежно. — Слънцето топли като през юли.

— Страхувам се, Нийл. И ти също, чувствам го. Ето че това стана… стараех се да не мисля за него, но настъпи мигът… отиваш да се биеш и може да пострадаш.

— Страхувам се малко, Шона — призна той. — Мисля, че повечето от другите младежи също, но ние не тръгваме с мисълта, че може да пострадаме. Отиваме да се бием, и то навярно не веднага. Може да имам възможност да си дойда, ако положението не е много лошо.

Тя сърдито се отдръпна от него.

— Кога ще дадеш покой на душата ми, Нийл? Кога ще престанеш да ме оставяш сама? Повече не мога да крия. Винаги съм мразела да заминаваш, но не исках да се държа като малко глупаво момиче и се преструвах, че не ме засяга, винаги, когато тръгваше. Сега е различно! Аз те обичам! И ти уж ме обичаш, но дали е така, щом толкова ме тревожиш с глупавите си идеи за приключения? Войната не е приключение! Може да те убият, Нийл, а помислял ли си, че и ти ще трябва да убиваш хора, ако искаш да останеш жив! — Тя избухна в сълзи.

Лицето на Нийл побеля от гняв.

— Знам, че не е приключение, Шона — каза пресипнало. — Когато лежа нощем в казармата, целият съм в пот като си помисля за това. Не искам да убивам никого, но ти си права, ако аз не убивам, ще ме убият мене, дори те също да не го искат. Цялата идея за войната е порочна, но ако аз не се бия и хиляди като мене не се бият, няма да има свобода за никого! Всичко ще бъде погълнато от алчните малки Хитлеровци по света! Искаш ли това да се случи, Шона? Искаш ли да видиш Шотландия превзета от нацистите?

Никога не бе го виждала толкова сърдит. Не бе осъзнавала, че убежденията му са толкова силни, искаше й се да изтича към него и да го прегърне, но упоритият й характер не й позволи. Слънцето още светеше, но красотата на деня вече бе изчезнала за тях. Тя започна да си събира нещата, а той я гледаше нещастен.

— Ще те видя ли утре? — попита я.

Тя се завъртя с решително вирната брадичка, жест, който той много добре познаваше.

— Наистина не знам — отговори тя студено учтиво. — Имам толкова работа сега, когато госпожа Маккинън е болна. Ти сигурно ще се завъртиш наоколо и ще разбереш къде съм, ако имаш нужда от мен!

Не смееше да го погледне, защото знаеше, че ако го направи, ще се размекне. От опит го знаеше как изглежда той сега. С ъгълчето на окото си го видя да седи унил, с ръце отпуснати върху свитите му колене. Това, което не виждаше, но можеше да се досети, бе, че дълбоките му кафяви очи са потъмнели от мъка, а загорялата му кожа се е зачервила от напускащия го гняв. В гърлото й заседна буца и тя побърза да си тръгне с вдигната глава и спокойна походка. Той не тръгна след нея и лицето й бе пребледняло от обида, когато си пристигна у дома. Тот стана да я посрещне, но бе още твърде рано и нямаше никой друг.

Тя прегърна старото куче и отиде до двора, покрит с калдъръм, след това мина през малката портичка до въжетата за простиране. Прането на Нийл, нахвърляно безразборно по въжето, я накара да изплаче от съжаление и срам. Искаше да изтича обратно през ливадите и да му каже колко съжалява, но вместо това сложи да се варят картофи и ряпа и се зае да слага масата грижливо, за да убие времето.

Влезе Фъргъс, вмирисан на тор, съблече се до кръста и пусна водата в умивалника.

— Разбрах, че Нийл се е върнал — извика той през сапунената пяна. — Е, можеш да излезеш и да се забавляваш, докато той е тук. Госпожа Маккинън съобщи, че ще дойде утре сутринта.

Посегна за кърпата и изтри водата от очите си, като очакваше да види светналото лице на дъщеря си. Но тя беше при печката с гръб към него и яростно мачкаше картофите и ряпата.

— Пюре за вечеря ли? — попита той, забелязал настроението й.

— Да, със солено говеждо — отвърна тя рязко.

— Аз ще запаря чая тогава. — Той наля вряща вода в чайника и го сложи на печката. Седна на масата, все още само по панталони, и придърпа чинията към себе си. — Чух, че овенът на Доди ходи при овцете горе на хълма — каза с желание да започне разговор. — Стопаните от Ниг ще пропищят, макар добре да знаят, че никой от техните овни не може да се сравнява с този на Доди. Той даже трябва да им иска такса.

— Трябваше да продаде този проклет овен — отговори Шона намусено. — А ти изобщо не трябваше да му даваш онази стара овца. Можеше да се предполага, че едно от агнетата ще бъде овен и някой ден ще има голяма разправия по въпроса — е, ако овенът не падне мъртъв от толкова много чифтосване.

— Мисля, че вече е имало разправия. Не виждам светлина в очите ти, моето момиче.

Тя повдигна глава, готова до отговори сърдито, но загриженият поглед на черните му очи я накара да скочи и да изтича при него. Тялото му бе топло и още влажно от миенето и тя се наведе, за да обвие врата му с ръце.

— Ох, татко, аз съм една проклета кучка и заслужавам да ми се изтеглят ушите! Нийл заминава за Франция, а аз само му крещях, че за него това е авантюра. Страхувам се за него, а когато ме е страх, ставам зла.

Той се усмихна странно.

— Наследила си го на мен! Ужасно трудно е да се контролира и става още по-лошо, ако е засегната и гордостта. Ти си тази, която трябва да се извини, но знам колко мъчно е това понякога.

— Ти ме разбираш толкова добре, татко.

— Защото съм минал през всичко това. Когато бях на твоята възраст, никога не можех да надвия себе си и да призная, че съм сбъркал. Сега виждам колко време съм загубил заради гордостта си, но е твърде късно, за да съжалявам. Не повтаряй моите грешки, Шона, иначе един ден ще съжаляваш. Колко време ще е тук Нийл?

— Пет дни и единият почти мина.

— Безценни часове — каза той кратко и се наведе над яденето си.

Вечерта тя искаше да изтича до Слокмор, но не го направи. Баща й щеше да отиде до къщичката на стария Боб да поиграят шах; когато той тръгна, тя се сви в ъгъла до камината и се загледа в игривите пламъци. Времето минаваше и изведнъж се почука на вратата. Тя скочи, а сърцето й заби. Нийл бе дошъл при нея! Но беше Нанси на път за Порткъл при майка си.

— Отбих се само малко да си побъбрим — засмя се тя с трапчинките на бузите, а тъмните й весели очи бяха пълни с живот. — Арчи ме доведе с двуколката и отиде при Раналд да пийнат по глътка и да поиграят карти. А, ама ти и този красавец Нийл ще бъдете чудесна двойка. Само ако ми позволиш да пусна Джими на пода и ми дадеш чаша чай, ще ти кажа някои неща за първата брачна нощ.

Шона слушаше бързите приказки и си мислеше, че понякога живостта на Нанси е уморителна.

След половин час тя си тръгна, заливайки се от смях, а Шона се отпусна доволна, изморена и нещастна. В девет часа занесе чашата с какао, грейката и Тот в стаята си, легна и се загледа в малкото петно от влага на тавана. От дете обичаше това петно, защото си представяше, че има формата на главата на Исус. Плочите на покрива бяха прередени, а на тавана бяха поставени нови тапети, но въпреки това малкото петно се появяваше отново и образуваше нежния профил, който винаги й носеше известно успокоение. Тя се обърна и стисна Тот, която изпъшка от удоволствие. Това бе часът, който старото куче обичаше най-много — утайката от какаото в чинийката, мекото легло и топлите нежни ръце на господарката й, които здраво я прегръщаха.

Шона си представи как Нийл седи в уютната гостна на Слокмор. Фиона сигурно е полегнала, а той разговаря с родителите си задушевно, както разговаряха винаги.

Една сълза се търкулна по ухото на Тот, а Шона зашепна: „О, мили Боже, нека Нийл разбере, че го обичам и се сърдя, защото заминава и… толкова ме е страх“.

Тот похъркваше и Шона чу как баща й влиза. Подейства й успокоително, като го чу да се движи из къщата. Светлината от лампата освети процепа под вратата й. Знаеше, че е спрял и можеше да си го представи — висок и самотен, заобиколен от тъмнината — как чака да получи знак от нея, че всичко е наред. Той нямаше да каже нищо, за да не би да я събуди, а щеше да отиде в празната си стая със следи от мъжки безпорядък, без топъл човешки глас, който да му пожелае лека нощ.

— Лека нощ, татко — каза тя нежно.

— Лека нощ, милото ми момиче — донесе се мекият му напевен глас.

„Милото ми момиче!“ Необичайните умилителни думи изпълниха сърцето й с обич към него. Почувства се странно успокоена, зарови лице в меките уши на Тот и заспа.

На следващата сутрин имаше лека мъгла, а тревата бе влажна от росата. Госпожа Маккинън дойде и говореше непрекъснато, докато месеше хляба и приготвяше зеленчуците. Приятно бе да се слуша грубият й език и Шона се смееше, въпреки безпокойството си.

— Няма ли да излизаш? — попита госпожа Маккинън, като погледна през прозореца към нивите и ливадите, окъпани в меката слънчева светлина. — Разбрах, че Нийл си е у дома за малко, преди да иде да се бие. Трябва да използвате докрай времето заедно. Когато бях на твоята възраст, кръвта вреше във вените ми — все нямах търпение да изляза. — Тя се засмя. — Да, и виж докъде стигнах — с мъж, който още може да научи някой млад козел едно-две неща за разгонването, и който има дарбата да чупи всичко, до което се докосне. Все пак съм щастлива с моя Там, няма мозък, но се справя добре и без него. Твоят Нийл има мозък, и е красиво момче на всичкото отгоре. Далече ще стигне младият Маклаклан.

— Ако остане жив — отвърна Шона, без да може да скрие тъгата в гласа си.

— Глупости! Не трябва да мислиш за това! Почакай малко, той ще накара германците да бягат като глупаци, а онзи дребосък Хитлер ще се пени като бик без таратанци, помни ми думата. Сега бягай и ми донеси малко мазнина от килера.

Благодарение на госпожа Маккинън сутринта мина бързо, но когато тя си тръгна следобеда и в къщата отново стана тихо, Шона още не бе измислила начин да се сдобри с Нийл. Не искаше да отиде у тях, защото щеше да изглежда много нетърпелива. Той не беше дошъл при нея и тя знаеше, че още е твърде обиден и сърдит, даваше й да разбере ясно, че тя трябва да направи първата стъпка. Но бе толкова трудно да се извиниш, когато упорството и гордостта кипят отвътре.

И този ден като че ли бе откраднат от лятото, топлото слънце бързо я принуди да свали жилетката си. Тот бе решила да излезе също, златистото куче и стройната му златокоса господарка тръгнаха заедно през обраслите кехлибарени ливади. Без да съзнава накъде върви, Шона с мъка се изкачи по хълма Дънуей и погледна към развалините на Абатството, сгушени по него. Имаше още половин миля и Тот с изплезен розов език започна да изостава. Шона я взе на ръце и заслиза по хълма. Руините на Абатството се очертаха на фона на синьото небе и тя спря да си поеме дъх, като вдигна заспалото старо куче на рамото си. През един от порутените прозорци на параклиса изведнъж видя Нийл. Седеше на същото място, където го бе оставила вчера и би помислила, че е прекарал нощта тук, ако не бе сменил униформата си със старата карирана пола и пуловер. Сърцето й заби силно и тя прималя, толкова го обичаше. Колко скъп и близък й изглеждаше в дрехите си от Рейна. Бе безутешен и намусен и хвърляше разсеяно камъчета в пенливия малък поток, който се спускаше от планината.

Тот се бе събудила и искаше да слезе от рамото й. Във въздуха се носеше сладка миризма на заек, а Тот още обичаше да преследва дивеч. Изскимтя от възбуда и за миг остана неподвижна, разкъсвана между дилемата — да отиде да поздрави Нийл или да отиде да подуши следите на заека.

Нийл вдигна глава, стиснал камъче в пръстите си. Изправи се и макар да бе на повече от сто метра от нея, Шона ясно усети напрежението му. Той се затича към нея и тя литна, шепнейки името му. За миг й се стори, че вечността ги разделя, след това се хвърли в протегнатите му ръце, устните й се срещнаха с неговите в целувка, която знаеше, че ще остане завинаги в сърцето й.

— Никога вече не си отивай от мен — каза той задъхано, докато още държеше лицето й и го покриваше с целувки.

— Извинявай, мили Нийл. Не исках да кажа и половината от онова, което казах — моля ти се, прости ми.

Тръгнаха с преплетени ръце към пещерата. Шона падна на овчите кожи, уморена от дългото ходене. Нийл седна до нея и започна да гали косата й.

— Не можах да спя тази нощ — пошепна той, — само заради теб, малка пакостнице.

— Обичай ме, Нийл — говореше тя задъхано. Очите й бяха сериозни, а устните й — топли, примамливи и полуотворени показваха равните й бели зъби.

— Но аз те обичам.

— Обичай ме с тялото си, Нийл. Снощи мислих за това. Татко го нямаше и само за теб можех да мисля. Толкова те обичам, че искам да ме имаш цялата — сърцето и душата ми… и… тялото ми. Моля те, Нийл, дай ми нещо, с което да те помня, когато те няма. Искам да мога да си мисля, че принадлежим един на друг. Спомените са единственото, което ще имаме за дълго време.

Той се бе извърнал от нея и не проговори няколко минути. Навън лаеше Тот, а вятърът полюшваше папратта.

— Искам те, Шона — каза най-после. — Бог ми е свидетел, че вече отдавна те искам. Ти се красива, толкова красива, че едва мога да издържам, когато съм сам с тебе, без да те поискам. Виждах как ставаш все по-прекрасна всеки път, когато се връщах, но точно защото те обичам, не мога да направя нищо, което би ти причинило болка. Когато се оженим, твоето тяло ще ми принадлежи, но дотогава… — Той безпомощно разпери ръце, без да може да намери други думи.

— Ние сме женени — засмя се тя тихо. — Женени сме от години. Не помниш ли нашата сватба в пещерата при Пойнт?

— О, Шона, ти се шегуваш. Стани оттук и ще идем на разходка… или другаде.

Но тя остана да лежи, странно неподвижна, а по овчите кожи безпомощно се стичаха сълзи.

— Страхувам се, Нийл, страхувам се, че ще те убият, а аз никога няма да знам каква е щяла да бъде нашата пълна любов. Няма да мога да си спомням, защото не искаш да ми дадеш сега това, което после ще бъде спомен за мен.

Той я погледна напрегнато:

— Сериозно ли говориш, моето момиче?

— Знаеш, че да. За тези неща не се говори леко.

Тя бе изящна с лъскава коса, разпиляна по овчите кожи и той усети как сърцето бие в гърлото му.

— По-добре да излезем навън — промърмори той, преди решителността да го е напуснала. — Не искам да се изкуша да направя нещо, за което после и двамата ще съжаляваме. Моля те, Шона… не ме гледай така… с тези твои нежни очи и с поглед, какъвто не съм виждал никога…

Думите му отидоха на вятъра, защото тя бе протегнала тънката си ръка и придърпа главата му до гърдите си. Той чу как бие сърцето й, усети колко е мека. Тялото не се подчиняваше на ума му. Той бе до нея, устните им се срещнаха и разделяха отново и отново, телата им притиснати, докато той не можеше да мисли за нищо, освен за нея. Ръцете й докоснаха напрегнатото място и за миг той се смути, защото още контролираше усещанията си. Помисли да не би тя да се удиви от това, че приятелят й от детските години се е превърнал в млад силен мъж в състояние да направи нещо, което някога бяха смятали за толкова глупаво. Но докосването й не бе случайно, тя го погали отново, той усети, че гори, а напрежението, издаващо страстта му, стана нещо, над което нямаше контрол, нещо, което се движеше и притискаше без някаква съзнателна заповед от него. Тазовите му мускули изглежда се състояха от течност, толкова лесно можеше да се движи нагоре и надолу, а нейното тяло бе невероятно гъвкаво и се движеше в пълен синхрон с неговото, като че ли бяха една и съща плът. Но не още, той искаше да запази върховия момент, да се наслаждава на устните й и да докосва гърдите й колкото може по-дълго. Пещерата бе топла и тиха, един малък интимен свят, в който никой не можеше да нахлуе. Бавно той започна да я съблича, докато остана гола върху овчите кожи. За миг сините й очи го погледнаха с пълно съзнание за това, което ставаше.

— Шона — прошепна той, — сигурна ли си?

Но тя затвори очи, без да отговори; той погледна дългите й мигли и видя пулса, който биеше в слабата й шия. Очите му бавно обходиха тялото й, отбелязаха колко бяла е кожата на торса, сравнена с ръцете и краката. Той протегна ръце и обхвана малките й високи гърди, след това се наведе и започна да целува твърдите розови зърна, отново и отново, докато тя започна леко да стене. Тя отново протегна ръце и погали интимните му части, докато вече нямаше връщане назад. Разтреперан, той се съблече. За миг тя отвори очи и го погледна. Погледът й мина по широките мускулести гърди и тесните хълбоци и спря върху пениса. Погледна го с почуда и отново го докосна, като малко момиче, което е отключило тайна врата и е открило света на възрастните. Детството им бе далеч зад тях — онези дълги дни на наивност, на изучаване на природата — сега се обръщаха към себе си и изпитваха радост, откривайки екстаза един в друг.

Но истинското блаженство още не бе дошло. Нийл потръпна от допира й и повече не можеше да чака. Влуден от възбуда, той я взе в ръцете си и влезе в тялото й със силата на животно. Тя не бе очаквала болката и прехапа устни, за да не извика. Той бе забравил всичко, освен страхотното удоволствие, което получаваше от тялото й. Кафявите му очи бяха изцъклени и всеки тласък в тялото й предизвикваше странно слабо стенание в гърлото му. Тя понасяше болката — върховното доказателство за любовта й към него, и галеше раменете и врата му, докато той накрая изпусна вик, който огласи пещерата. Но той продължи да се движи, за да освободи целия огън, който го изгаряше, после падна върху нея изтощен.

— Шона, прекрасната ми Шона — шепнеше той, а в очите му блестяха сълзите, докато я целуваше толкова нежно, че тя плачеше беззвучно.

Още бяха слети, но не направи опит да се изтегли, а заспа. Младото му момчешко лице бе толкова близо до нейното, че тя можа да изучи всички малки подробности по него. Кожата му бе гладка, мустачките — малко по-тъмни от русата му коса. Тя се протегна и докосна твърдата му, чувствена уста и той се събуди стреснато и излезе от нея почти виновно.

— Шона, извинявай — бе изпълнен със съжаление. — Не трябваше да правя това. О, боже, след като толкова пъти се пазех да не те докосвам.

— Моля те, не съжалявай, Нийл. Аз исках да ме любиш, аз не съжалявам и… — неочаквано тя се засмя. — Шила беше права, ти наистина си едно младо биче. Сега знам нещо за теб, което по-рано не знаех. — Тя се облегна на лакът и го докосна. — Виж го, сега е като един сбръчкан старец, а преди беше толкова… голям. Често ли става така?

— Понякога — опита се да се измъкне той.

— Когато мислиш за момичета ли?

— Когато мисля за теб… и ако не спреш да го буташ, ще го накараш да стане отново. — Посегна за дрехите си и забеляза петно на овчите кожи. — Шона, аз съм те наранил, ти кървиш! — извика уплашено.

— Само малко — призна тя. — Но не се тревожи, мили Нийл. Хареса ми, че можах да ти доставя удоволствие. Кръвта показва само, че повече не съм девствена.

Той падна на колене и обхвана главата й.

— Съжалявам, че така съм те наранил. Трябваше да бъда нежен, но ти ме влуди. Беше чудесно, но за теб едва ли е било хубаво.

— Ще бъде… следващият път.

— Следващия път?

— Имаме само пет дни, през които сме заедно, Нийл, и искам да ти принадлежа всеки миг, докато си тук.

— Нека те измия — помоли той, още засрамен, че я е наранил. — Ще донеса малко вода от потока, докато се облечеш.

Той направи чай, и докато се запарваше, я изми с топла вода. Тя възразяваше, но неговият аргумент я накара да млъкне.

— Моля те, остави ме аз да го направя. Заради мен изтече кръвта ти на девственица, мое право е да я почистя.

— Не ти ли е неприятно? — попита тя, когато всичко свърши.

— Не, обичам всяка част от тялото ти и освен това знам как са момичетата. Колко пъти съм мил Фиона, ти си същата, само че по-голяма и с пухкави червени косъмчета. Интересно, често съм се чудел дали са червени.

Тя не можеше да повярва:

— Мислел си за мене така?

— Разбира се, всъщност много отдавна. Опитвах се да погледна, но ти винаги носеше гащички.

— Нийл Маклаклан! — Тя хвърли една възглавница по него, той се търкулна на леглото и се заля от смях.

Стъмваше се, въздухът бе влажен и студен, когато стигнаха до нейната врата. Той взе ръката й.

— Тази сутрин те обичах толкова много и не мислех, че е възможно да те обичам повече — сега знам, че съм сбъркал.

— Така ли, Нийл, наистина ли? Аз исках да ти докажа колко те обичам. Не искам да мислиш, че съм една евтина…

Той сложи пръст върху устните й.

— Замълчи, да не си посмяла да си го помислиш. Сега трябва да вървя. Ще наминеш ли довечера? Майка ми ще те чака — и баща ти, ако не е зает.

— Аз ще дойда, дори ако той не може.

Бе на половината от пътеката, когато спря и се замисли как ще погледне баща си. Той винаги успяваше да надникне в ума й и знаеше в какво настроение е, дори ако се опитваше да го скрие. Тази вечер тя ликуваше и се чувстваше жена. Не изпитваше вина и не се срамуваше. Баща й косвено я бе предупредил за опасностите от емоциите и тя бе му обещала да внимава. Днес бе захвърлила предпазливостта и се страхуваше, че баща й ще отгатне.

Но топлата кухня бе тиха и пуста. Запали лампата и видя бележка, подпряна до нейното място на масата. Баща й бил помолен да отиде в Бърнбреди на вечеря, за да обсъди стопански въпроси със Скот Балфур, господарят на Бърнбреди вече от две години, след смъртта на баща му.

Новият господар на Бърнбреди бавно напредваше в отношенията си с предпазливите арендатори от Рейна. Те не вярваха, че „маминото детенце от колежа“ ще може да ръководи делата им, но постепенно осъзнаха, че получават по-честен дял от него, отколкото някога им бе давал баща му, впиянчен женкар. Той бе щедър, когато жънеха неговите земи, и разпределяше дивеча и еленовото месо по равно на всички и дори тези, които го бяха критикували с най-остри думи, трябваше да признаят с неохота, че у него в края на краищата има здрав разум.

Съпругата му също не бе общителна, но бе умна млада жена от шотландско земеделско потекло и хората от острова я обикнаха заради искрения й жив интерес към техния живот. Малките момченца на две и на четири години оживиха мрачната по-рано къща. Старата госпожа Балфур, под здравата ръка на снаха си, сега по-малко боледуваше и се усмихваше престорено, макар още да се оплакваше, но по-слабо, и дори се радваше на двамата си малки внука.

Шона взе вечерята си на поднос до огъня. Тот се търкулна от едната й страна, а две котки стояха мирно от другата. Три чифта очи следяха как чинията й се изпразва и устата на Тот пускаше обилно лиги. Обикновено такива груби маниери биха й спечелили порицание, но сега Шона едва забелязваше какво става около нея и дълго време гледа замечтано в огъня. Най-накрая сумтенето и скимтенето на Тот я върнаха на земята. Шона потупа меките й уши, отиде до килера и скоро котките лочеха мляко, а Тот ядеше своята риба и овесена каша.

Шона излезе да затвори курниците и да провери краварниците. Дъхът й ставаше на пара и тя вдигна глава към милионите звезди. Мирабел й бе показвала различните съзвездия и сега тя гледаше небесната панорама, със скръстени на гърдите ръце.

— О, велики Боже, там горе — шепнеше тя. — Благодаря ти за този чудесен ден с Нийл и за всички хубави неща, които имам. Мирабел, ако слушаш, не си мисли лошо за мен. Това, което направих днес, бе от любов, не мисля, че беше неправилно, макар да знам, че ти ще помислиш така. Кажи на Хеймиш и на майка ми, че ги обичам, и на старата Шила също.

Винаги се молеше, както когато беше дете, с прости думи, които й доставяха удоволствие, а след смъртта на старата икономка предаваше посланията си за другите, които си бяха отишли от живота й, чрез нея.

Влезе вътре и угаси огъня. Вече бе сложила масата за закуска, големият чайник бе пълен, за да има вода за вечерното какао и термофорите. Отново излезе в студения нощен въздух и срещна Доди, който се мотаеше около портата.

— Хубав ден — изстена той тъжно.

— Хубав ден! Нещо не е наред ли, Доди?

— Търся проклетия си овен, това е. Той си прекарва добре с овцете горе на хълма и чувам, че момчетата от Ниг се присмиват. Те само си приказват, защото миналата пролет Дан Ръсел се хвалеше с хубавите си агнета, като знае много добре, че моят Мърн е бащата.

Шона трябваше да скрие усмивката си. След преживяванията с отрочето на Иласейд той бе решил, че женските от царството на домашните животни са по-лесни за гледане и бе дал женски имена на новородените агнета. Когато се откри грешката, имената останаха и младият овен откликваше само на името Мърн.

— Трябва да го викаме — предложи Шона. — Виждали ли са го тук наоколо скоро?

— Не много отдавна.

След като викаха няколко минути, Шона спря да си поеме дъх.

— Знаеш ли, Доди, трябва да продадеш Мърн. Той само прави бели, а имаш да се грижиш и за Иласейд, много ти е. Виждала съм те да ходиш с километри да й носиш храната.

— А, тя си струва. И няма да продам Мърн. Много ще му липсвам.

— О, хайде, Доди, не е редно такъв хубав овен като Мърн да се занимава с всички тези прости овце на хълма. Мърн трябва да има подбрани една по една овце, а това никога не може да стане, като го пускаш да скита свободно.

Шона можеше да говори със заобикалки, когато иска, и Доди замислено взе да чеше посивялата си брада.

— Никога не съм мислил от тази страна. Мърн е добър овен, искам да го видя как ходи с добри овце. Тези на хълма са едни шугави, всичките.

— Е, просто си помисли за това хубавичко. Сега аз трябва да отивам.

— Баща ти вкъщи ли е? Много исках да го помоля за съвет за Мърн.

— Няма го тази вечер, Доди.

— А, колко жалко тогава.

Тя очакваше той да си тръгне с подскачащата си походка, но той закрачи след нея и стана ясно, че му се иска компания. Шона спря при портата на Нийл.

— Ще дойдеш ли на чай? — попита тя мило.

— О, докторът сигурно ще е зает.

— Сигурна съм, че ще се зарадва — каза Шона неуверено.

— Е, добре, само за малко. Много искам да попитам някого за Мърн. Ще държа портата, ти влез.

Фийби съвсем не се зарадва, когато видя Доди. Бе изтъркала цялата къща, миришеше на сапун и дезинфекция, а тя знаеше, че присъствието на Доди във всяко затворено пространство дори за няколко минути оставя миризмата му часове наред. Но Фийби великолепно скри чувствата си и покани двамата посетители в гостната.

Лаклан дремеше до камината. Доди веднага се настани на отсрещния стол и скоро горещината на огъня започна да измъква всички скрити в ботушите му миризми.

Нийл с шум слезе по стълбите и нахълта в стаята, за миг очите му срещнаха очите на Шона с неизречена любов.

— Здрасти, Доди — поздрави той весело, но задържа дъх, когато го удари миризмата. — Това си ти, нали?

— Само за малко. Много искам да питам доктора какво мисли, че трябва да направя с Мърн.

— Видях го да гони някои овце на Кройнакан — обади се Нийл, — някъде около пет часа.

— Ами там е работата, че гони много от тези проклети овце, а аз си имам неприятности заради това. Малката Шона тука мисли, че Мърн се изхабява с онзи боклук на хълма. Тя мисли, че трябва да го продам и да се погрижа да си има работа с по-добри овце.

Очите на Лаклан светнаха, но когато заговори, звучеше сериозно загрижен за доброто на Мърн и Доди слушаше с внимание.

— Шона е права, Доди. Виждал съм овена и си мислех какво хубаво животно е. Знам, че старият Джок от Ниг търси добър овен.

— Така ли?

— Да, чух го да казва на Джонстън точно онзи ден.

— Ами добре, това ще бъде чудесно. Мърн ще бъде щастлив с Джок, защото той е добър човечец и си обича животните, както аз моите. Но няма да знам каква цена да искам. Мърн може да е добър, но той се изтощава, може да се каже. Не че ще пресъхне, ако иде при Джок — о, не, никога, но има нужда от малка почивка.

Фийби влизаше с отрупания поднос и дори не можа да изгледа строго Фиона — блестяща нимфа в бялата си нощница, слязла да си вземе кифличка, и погледна съчувствено при тези думи на Доди.

— Да, горкият Мърн — успокои го тя. — Мисля, че твърде много си играе с овцете. Видях го да скача върху една стара мършава овца и вълната й трябва да е погъделичкала корема му, защото очите му се бяха извъртели нагоре.

Като че ли всички бяха чакали тези думи, за да се отприщи смехът им. Фийби вдигна нависоко малката си дъщеря и я целуна. „Хайде горе в леглото, малка пакостнице. Не забравяй да си кажеш молитвата.“

Шона помогна на Фийби да раздаде чая, но когато посегна да сипе мляко в чая на Доди, той я спря с голямата си ръка.

— Не в чая ми, момиче, върху хляба в чинийката.

— Но, Доди, върху хляба има мармалад.

— А, чудесно тогава. Много обичам хляб с мармалад полят с мляко. Веселата Мери ми прави мармалад от моя ревен и доста често ми дава малко от нейния пресен хляб. Намазвам мармалад и сипвам от най-хубавия каймак от Иласейд и го ям за вечеря. Чудесно ядене е, всички трябва да го опитате.

Той загреба наквасения хляб от чинийката и млясна с устни, за да хване капките по брадичката си.

— Прекрасно е — одобри той. — Правите хубав хляб, госпожо Маклаклан. Мисля, че сега ще изпробвате рецептата ми със семейството.

— Да, може би — каза Фийби, а Шона се усмихна, когато Доди спомена своя ревен, защото пред нея изникна споменът за двете загорели от слънцето деца, които слушаха с ококорени очи тайната на дебелите сочни пръчки, които поглъщаха.

Доди бе блажено щастлив, че може да пие чая си и да говори на родния си келтски. Повечето от хората на острова, освен много старите, знаеха доста добре английски, а младежите говореха двата езика еднакво добре, но Доди с трудностите, които имаше в говора си, бе тъжен и объркан, когато трябваше да произнася „чуждите“ думи. Беше се пуснал слух, че един посетител-англичанин, се изгубил между хълмовете, натъкнал се на Доди и го попитал как да се върне в Порткъл. Доди размахвал ръце, а синята пъпка се люлеела, като се опитвал да даде упътвания, но англичанинът така и не могъл да разбере. Най-накрая Доди извикал Иласейд и вързал въже около косматата й шия. На зашеметения гост било заповядано да се качи на борда й, гордият Доди й подвикнал и я задърпал и Иласейд се дотътрила до Порткъл, където оставила по живо по здраво пребледнелия си пътник.

Той събра трохите от коленете си и стана неохотно.

— Трябва да отивам сега. — Попипа един от обемистите си джобове. — Имам тук една ряпа за Мърн и искам да си я изяде за вечеря.

— О, Доди — въздъхна Фийби, — не е чудно, че тук мирише. Ряпата почти се е опекла от горещината на камината! — скара му се тя. — Аз се мъчех да разбера откъде идва вонята.

— О, да, така трябва да е — отвърна Доди, който в блаженството си не забелязваше собствената си странна миризма, колкото и намеци да му се правеха.

— Сутринта отивам в Ниг — каза Лаклан любезно. — Ако искаш да се видиш с Джок за овена, ще те взема около десет часа. Много искам да получиш хубава цена, защото Джок не обича много да се разделя с шилингите си.

— О, колко сте добър! — За миг се показаха счупените зъби на Доди. — Тръгвам сега, като ви благодаря за чая. Хубав ден.

Той тръгна заднешком към вратата и Фийби затаи дъх, тъй като непохватното му тяло едва не се блъсна в масата и в някои други препятствия. Лаклан отиде до вратата и гледа след него, докато подскачащата фигура се изгуби в тъмнината, макар тъжните викове „Мърн! Мърн!“ да се чуваха още дълго време в тихия студен въздух.

Лаклан се върна в гостната и се засмя, като видя как всички си веят с вестници.

— Извинявайте, че го доведох — засмя се Шона, — но толкова беше нещастен там навън, че не можех да го оставя. Горкият Доди, сигурно понякога се чувства самотен.

Бе на дивана до Нийл и той стисна ръката й.

— Ще мислиш ли за мен, горката самотна душа, сред калните вонящи окопи, докато куршуми свистят край мен?

Трябваше да прозвучи като весел въпрос, но всички в стаята затихнаха.

— Ще мислим за теб, момчето ми — каза Лаклан тихо. — Всеки ден ще отправяме мислите си към теб.

Очите на Шона искряха от светлината на огъня.

— Наистина ли… ще бъде така?

Отговорът на Нийл прозвуча безгрижно.

— Всъщност не мога да си представя как ще бъде. Може да е нещо като да влезеш в тъмна стая и да не знаеш има ли духове в нея или не.

Шона потръпна, въпреки че в стаята бе топло.

— Не мога да си те представя в чужда страна — пошепна тя.

— О, свикнал съм да бъда далеч от къщи.

Фийби раздигаше чашите от чая, но спря, за да изгледа сина си, а когато проговори, гласът й бе рязък:

— А свикнал ли си да се биеш? Ами да убиваш? Ти, който никога не си настъпил нито едно живо същество, колкото и да е малко. Ами ако е човек, Нийл? Как ти се струва да убиеш човек?

Тя не изчака отговора, а бързо излезе от стаята със зачервено лице.

Лаклан въздъхна и съсредоточено се загледа в чехлите на краката си.

— Не обръщай внимание на майка си, Нийл — каза той меко. — Трудно й е да овладее чувствата си. Не може да повярва, че отиваш на война. Всички сме малко неспокойни в момента.

Шона стана мълчаливо и отиде да помага на Фийби в кухнята.

Лаклан изтърси лулата си върху решетката на камината.

— Как го приема тя?

Нийл въртеше палците си.

— Отначало лошо. Вчера избяга от мен, когато говорихме.

— Разбрах, че снощи беше в лошо настроение, но виждам, че днес пак се обичате.

Нийл се изчерви, а огънят освети наведената му глава.

Лаклан погледна сина си и изпита такъв прилив на обич, че му се поиска да сложи младата му глава на скута си. Като че ли вчера малкото момченце се смееше и играеше в краката му. Не беше ли съвсем скоро, когато каруците с грохот се връщаха от жътва в здрача, а заспалото дете лежеше тежко в ръцете му? Можеше ли изобщо да забрави семейните пикници и как Нийл, който тогава бе единственото им дете, оставяше пътечка от стъпките си по сребристия пясък? Това бяха дните на излети в закътани заливчета, гърмящите вълни на Атлантика изхвърляха пясъка високо във въздуха. Нийл, загорял и подвижен, прегръщаше света с разтворени ръце и пищеше от радост, когато запенените пръски поливаха изпеченото от слънцето тяло.

Колко прекрасни бяха онези далечни дни и колко лесно бе да се смееш. На Лаклан не му бе до смях, като знаеше, че всичко, което казваше синът му сега, ще бъде ценен спомен по-късно, когато може би нямаше да има нищо друго, освен спомени.

Нийл се размърда неспокойно и Лаклан усети нетърпението му.

— Ще се погрижа Доди да вземе добри пари за овена си утре — каза Лаклан, като се опитваше да намали нервното напрежение у сина си, разговаряйки за всекидневни неща.

Нийл погледна кафявите очи на баща си и почувства любовта и разбирането в тях.

— Много искам да дойда до Ниг с теб. Искам да се видя с Тами и още някои. Мислиш ли, че и Шона може да дойде?

— Е, двуколката е малка, но пък Шона е съвсем дребна; мисля, че ще успеем да се съберем, но не ме обвинявайте, ако сте силно притиснати до Доди.

Нийл сложи ръка върху рамото на баща си и обикновено засмените му очи бяха сериозни.

— Знам, че би искал да ми кажеш много неща, татко, и ти благодаря, че не ги казваш. Винаги съм знаел, че съм си избрал умен баща.

Замръзналата на лицето на Лаклан усмивка не издаваше скритите му чувства.

— И аз винаги съм знаел, че съм си подбрал момче с много здрав разум. А сега ми помогни да сложим дърва в камината, докато огънят не е изгаснал, че майка ти ще ми загрее ухото.

* * *

Денят бе мек и мъглив, когато Нийл тръгваше от Рейна. Като че ли вършеше всичко насън, но отделните усещания бяха тъй ясни, че сякаш само ако посегне, би могъл да сложи всяко от тях в джоба си. Шона бе сгушила глава на рамото му, докато се отдалечаваха от Слокмор. Мирисът й на рози и на блестящата й коса се смесваше с всички аромати от Рейна, които лекият вятър довяваше до него. Здравословна миризма на тор и сено идваше от Лейгмор. Стадо крави, които чешеха вратовете си в стобора, издухваха във въздуха облаци от пара и хлорофил. От комините бавно се стелеше пушек с аромат на торф, но над всичко беше слабият и вечен дъх на соленото море.

Споменът за сбогуването с баща му бе още в ума му.

Не беше драматично сбогуване, само няколко прошепнати думи и две здрави ръце, които стиснаха рамото му. Радваше се, че баща му се бе извърнал бързо, защото бе усетил, че горещи сълзи замъгляват погледа му и гърлото му се свива. Нийл бе проследил с поглед как високата му позната фигура се отдалечава с големи крачки и с черна чанта в ръка — отличителният знак на лекаря. Колко често бе гледал обичният човек да тръгва по обиколките си. Когато беше малко момче, понякога отиваше с баща си; за него бе голямо събитие да посещава стопанствата и фермите, колиби и къщи, където непрекъснато се предлагаше чай, а кучетата и котките се съгласяваха да бъдат негови собствени „пациенти“ и послушно седяха, примирени и търпеливи, докато той завираше стария стетоскоп, който баща му бе дал, в мъхнатите им кореми и преглеждаше езиците им. С кучетата не бе трудно, тъй като розовите им езици и без това си висяха навън, но котките никога не проявяваха разбиране и често прегледът завършваше с по няколко одрасквания, за които истинският доктор трябваше да се погрижи.

Бе чакал отдалечаващата се фигура да помаха за последен път, но това не стана и Нийл се почувства като малкото момче отпреди много години, лишено от нещо, на което е смятало, че има право. После видя как ръката на баща му се вдигна към очите му и със свито сърце разбра, че той също плаче.

Времето да тръгва дойде бързо. Шона пристигна задъхана от Лейгмор, а майка му избърса набрашнените си ръце в престилката, целуна го леко и обеща, че ще дойде на пристанището да го изпрати. Бе сдържана, но гледаше бодро, а той й беше благодарен, че очевидно иска да му даде възможност да прекара последните скъпоценни мигове с Шона.

А тя бе съвсем смълчана по пътя да Порткъл, чудеше се дали и тя е в същия полусън като него. Тот подтичваше до тях, а това че приклякваше до всяка тревичка, която й харесваше, правеше сутринта да изглежда по-нормална.

В пристанището пищяха и викаха чайки. Виждаше ги в далечината като откъснати парчета хартия, отнесени към небето.

Целуна изящната раковина на ухото й и почувства, че дори да умре във войната, последните му дни в Рейна са донесли такава пълнота в краткия му живот, която никога не може да бъде забравена. Бе обичал Шона с тялото и с душата си. Тя му се бе отдала с такива сляпа любов, че той бе плакал, когато се сля с нея и тя също бе плакала и сълзите им се смесваха, докато телата им бяха едно цяло.

Изведнъж тя се изви, за да го погледне, невероятно сините й очи бяха потъмнели от скръб.

— О, Нийл — прошепна, — толкава съм нещастна, и все пак през последната седмица животът ми бе тъй пълен, че мога да живея вечно, без да позная отново такова щастие.

Той я прегърна с две ръце и я пристисна до себе си.

— Дори крадеш мислите ми, червена вещице. Не ти ли стига, че вече имаш сърцето ми? Преди пет дни си дойдох и сърцето ми гореше от любов към теб, а сега тръгвам и знам, че онзи пламък е бил като свещ в сравнение с това, което чувствам сега. О, боже, обичам те, момичето ми. Тези дни ще бъдат моята опора, когато съм тъжен и те моля, мисли за мен, винаги когато можеш.

— Ще бъде дълга зима, Нийл, ще има време да мисля и да се питам — какво правиш, кога ще се върнеш.

— Може да получа малко отпуска, ако положението е спокойно.

— Няма да е достатъчно, за да можеш да пътуваш до Рейна. Щеше да е чудесно, ако можеше да ходиш по морето, защо тези наши отвратителни фериботи идват само два пъти седмично, и то ако времето е хубаво. — Тя пипна медальона на врата си. — Имам нещо за теб, Нийл — не е толкова великолепно като медальона, а само малък спомен да се сещаш за дома. Направих го, когато бях на девет години и не му се подигравай, Нийл Маклаклан, защото всяка буква е избродирана със сълзи и кръв. Мразя да бродирам, но Мирабел ме караше да го разпарям и шия отново, докато стана идеално според силите ми.

Бе кърпа от груб лен, красиво избродирана с разноцветни копринени конци. В кафявите му очи блеснаха сълзи, докато шепнеше думите на хебридското стихотворение:

„От скромната колиба до канарите черни,

от облачния остров и плажовете с мидите

морета ни делят, но сърцата ни са верни

и в сънищата си пак виждаме Хебридите.“

Той отново я прегърна:

— Ще я пазя, момичето ми, но уверявам те, няма да е нужно да ми се напомня за дома.

Пристанището бе необикновено тихо. Когато се чакаше ферибота, сред чакащите хора винаги имаше едно приглушено вълнение. Днес нямаше жива душа. Освен няколко крави, които трябваше да бъдат прекарани на голямата суша и мучаха тъжно в едно оградено място наблизо, Порткъл бе безлюден.

Корабът се появи като призрак на хоризонта.

— Мислех, че мама вече е тук — каза Нийл, като погледна към Глен Фалан. Чувстваше странна празнота. Напускаше родния си остров, за да се бие за хората му, а нито едно познато лице не бе тук, за да му пожелае щастие. Мислите му бяха на човек със самочувствие и заедно с тях се появи необичайната болка от самосъжалението.

Шона стисна ръката му.

— Майка ти ще дойде, Нийл. В последния момент, за да няма време за сълзи.

Гледаха мълчаливо как корабът се приближава, като изведнъж откриха, че няма какво да си кажат, а в това време корабът изпълни цялото пространство пред очите им. Въжетата бяха хвърлени, хората викаха нещо, а вездесъщите чайки се въртяха в топлия въздух над комините.

Корабът бе разтоварен. От няколко кафеза писукаха тихо пилета, а един млад бик се полюшваше на въжета от дерик-крана. Изведнъж изникна старият Джо, запали лулата си и загледа крана без интерес. Появата му бе нещо като сигнал. В миг пристанището се изпълни с всичките познати лица, които Нийл помнеше от дете. Събраха се около него и го отрупаха с подаръци.

Мораг Руад тикна малко пакетче в ръката му.

— Малко захаросани сладки, точно както ги обичаш. Мама ми се кара, че изхарчих цялата захар, а татко за малко да уцели формите с плюнката си.

Нийл не бе сигурен дали сладките са направени по рецепта, в която е предвидена слюнката на стария Макдоналд, но взе пакетчето с благодарност и целуна Мораг Руад по бузата. Тя погледна изумено за миг, след това се усмихна с тъжна и нежна усмивка, която смекчи грубите черти на загорялото й лице.

На сцената се появи сияйният Раналд и бутна в ръцете на Нийл пакет с доста разпердушинени списания, а Тод ковачът му даде една миниатюрна подкова. „Просто за щастие“, каза, извинявайки се както обикновено, макар сувенирът да бе изработен изящно до най-малката подробност.

Там Засмения се усмихна отнесено и замърмори, че никакви подкови на земята не могат да спрат злото в чуждите страни, но майка му, вдовица с могъщи размери го сръга в корема, като го остави без дъх, за да не продължи мрачните си предсказания.

Веселата Мери, която просто бе затворила магазина за няколко минути, връчи на Нийл пакет, но обичайната й лъчезарна усмивка този път бе малко пресилена.

— Малко бонбони — прошепна тя тъжно. — Не са добри за зъбите, но са добри за нервите — когато ти се свие стомахът и започне да ти се гади.

Рай нан Дъл докуцука от колибата си до фара на нос Порт Ръм. Бе наследил името от баща си, който преди него се грижеше за фара. То означаваше „господар на стихиите“ и Рай напълно заслужаваше тази титла. Накуцването си дължеше на едно падане по стълбите във фара, но въпреки това продължаваше година след година самотните си нощни бдения. Обветреното му лице се набръчка, когато се засмя при вида на Нийл и извика:

— Ще поддържам факела за теб, момче, и нека Бог те доведе жив и здрав у дома!

— Благодаря ти, Рай. — Нийл усети как една топка се сви в гърлото му, когато мазолестата ръка на Рай здраво стисна неговата.

Старият Боб се бе откъснал от нивите, за да изпрати Нийл. Той обичаше извънредно много сина на лекаря, но думите му прозвучаха рязко, когато мушна малък тежък пакет в джоба на Нийл.

— Страхувам се да не ожаднееш, момче — измърмори той и взе ръката на Нийл в своята голяма мазолеста ръка.

Нийл не можеше да продума. Знаеше, че ако се опита, ще се изложи. Светът му се струваше все по-нереален, макар че напълно ясно виждаше и чувстваше всичко.

В тълпата тичешком се втурна Доди.

— Хубав ден! — въздъхна той притеснено. — Мислех, че ще изпусна кораба, защото не можех да намеря Мърн, а старият Джок щеше да дойде да го вземе рано. Сега той вече си отиде и аз бързо дойдох да ти дам този малък подарък.

Той бе смутен и неуверен. В особените му безцветни очи се появиха сълзи и Нийл не бе сигурен дали са за него или за това, че любимият му Мърн си е отишъл, но когато погледна изящно полираната раковина, върху която с труд бе издраскано едно разкривено „Н“, той разбра, че чудакът Доди плаче за него.

— Чудесен подарък, Доди — каза той весело.

— Е, ами и ти беше чудесно смело момче — бе отговорът и Нийл разбра, че в простия ум на Доди той бе вече почти мъртъв.

— Нийл, Нийл! — Към него се хвърли малката Фиона. — Старият Мърдок ме пусна да се сбогувам!

Той я вдигна в ръцете си.

— Ние се сбогувахме сутринта, малка лудетино.

Тя се засмя, а очите й светнаха палаво.

— Старият Мърдок не знае това, защото му казах, че си бил още в леглото, когато тръгвах за училище.

Той я потърка с носа си по вратлето и протегна ръка към майка си.

— Закъснях — извини се тя, а от сподавеното вълнение гласът й прозвуча рязко. — Матю си разрязал коляното на бодлива тел и трябваше да го превържа.

Шона стоеше настрана. Чувстваше се изключена от света на Нийл, но знаеше, че е глупаво да мисли така. Чудеше се дали любовта винаги има толкова силно влияние върху разума на един нормален човек. Порткъл гъмжеше от хора и всички искаха да обърнат вниманието на Нийл към себе си. Само допреди малко двамата бяха сами и тя егоистично искаше да останат така, всички негови мисли да са насочени към нея. Искаше да е последният човек, когото ще види в Рейна, а изглеждаше, че цялото село Порткъл ще надделее над всичките му впечатления.

Кръстоса ръце зад гърба си и остави звуците да се носят над нея. Писъкът на чайките пронизваше душата й, а бърборещите гласове я вбесяваха, искаше й се да вика.

Отгоре се чу ужасно мучене, тя вдигна глава и видя, че една вцепенена от страх кльощава бежова крава виси вързана с колани на крана. Тя бе в пълна безопасност, хората, които я товареха на кораба, бяха специалисти, но горката крава, не знаеше това. Въртеше очи и риташе с вцепенени крака във въздуха. Шона съжали изплашеното животно. То бе ужасено от неизвестността и също като нея не знаеше какво крие бъдещето.

В момента собственото й бъдеще й се струваше мрачно, призля й и почувства празнота. Но една топла ръка обгърна врата й, Нийл я притисна и прошепна:

— Не изоставяй потъващия кораб! Всички тези хора ме изпращат, като че ли съм герой, а сега единственото, което искам, си ти, момичето ми.

Тя отново се почувства сигурна, но след няколко минути него вече го нямаше, крачеше по мостика към палубата — скъп, познат, но недостижим.

Фийби силно стисна ръката й.

— Дръж се, момичето ми — каза й твърдо. — Знам добре как се чувстваш, но не губи самообладание сега.

Шона преглътна риданието, което се надигна в нея, погледна нагоре, усмихна се и помаха на Нийл.

Появи се Фъргъс, висок и чудно спокоен. Прегърна дъщеря си през кръста и я притисна до себе си.

— Помислих, че ще може да ти е нужна подкрепа — промълви той. — Понякога е добре дошла.

Тя се облегна на него, усети колко е твърд и здрав. Корабът потегляше. Нийл се опря на перилата и викаше нещо, което тя не можа да чуе поради рева на кравите и силната тъжна свирка на кораба. Хората аплодираха и Нийл вдигна ръце — красив и строен във военната си униформа. Шона се олюля към баща си. Дните на любов с Нийл вече бяха подредени в клетките на мозъка й. Спомените, които щяха да я поддържат за дълго време напред. Между нея и младия мъж, когото обичаше, вече имаше четвърт миля пенеща се зелена вода. Той бе само една тъмна точка, неразличима от другите около него, с които се беше слял.

На Шона и се искаше да поостане, но баща й я издърпа.

— Ще направя чай — каза Фийби весело. — Някой да иска да дойде с мен?

— Мисля, че точно от това имаме нужда всички — каза Фъргъс и поведе дъщеря си твърдо към Глен Фалан.

* * *

Една седмица по-късно Шона още се чувстваше неспокойна и неуверена. Бе очаквала с нетърпение редовното посещение на семейство Травърс, но от Обан пристигна писмо с новината, че Мърди е паднал и си е счупил крака, така че ваканцията им се отлага.

„Мейзи би дошла и сама“, пишеше госпожа Травърс, „но ходи сериозно с едно добро момче и не иска да го остави сам“.

— Страхува се да не й избяга — засмя се Фъргъс.

Шона метна гривата си от червена коса сърдито:

— О, татко, ти никога не си много добър към Мейзи.

— Е, аз само така казвам, но ако трябва да знаеш истината, все ме беше страх да не ме притисне в някой тъмен ъгъл.

Шона се засмя разсеяно и опипа писмото.

— Харесвам стария Мърди, и госпожа Травърс е толкова мила. Добре щеше да е да са тук за известно време. Алик и Мери ще дойдат чак за Коледа, а тя е още далеч.

Фъргъс изчисти лулата си в ръба на решетката пред камината. Погледна замислено младото лице на дъщеря си.

— Защо не отидеш ти при Травърсови? Промяната ще ти се отрази добре, няма да мислиш толкова много.

Тя се обърна към него изненадана.

— Но ще трябва да те оставя, а ти никога не можеш да се оправиш сам. Кой ще ти приготвя храната и ще ти кърпи чорапите, и ще храни кокошките, и… и…

— Да не си късам чорапите всяка минута? — усмихна се той. — И не съм бебе да ме глези дъщеря ми, която става жена без време.

Сълзите, които в последните дни бяха винаги готови да рукнат, напълниха очите й.

— О, татко, как можеш!

— Защото е вярно. Знам, че обичаш Рейна, но мисля, че дойде време да поизлезеш. Всички имаме нужда да тръгнем по нови пътища по някое време в живота си. Твоето време дойде.

Тя се колебаеше, подпряла лакти на масата и стиснала писмото в ръка. Знаеше, че баща й е прав. Нещата, които я привличаха от ранно детство, сега вече изглеждаха без значение. В самотните си разходки можеше да отива само до местата, където са били с Нийл. Белите плажове и обширните ливади сега бяха пусти и изоставени и тя се връщаше от самотните обиколки безутешна и неспокойна. Мяташе се в леглото, без да може да заспи и от това се чувстваше изморена, нищо не я интересуваше. Посегна през добре изстърганите дъски на масата и хвана ръката на баща си.

— Ти… ще им пишеш ли, за да ги попиташ, татко?

— Дай ми писалката и хартията и ще го направя сега. Ако побързаме, ще хванем кораба, преди да е тръгнал. Ърчи каза, че ще остане за малък ремонт в пристанището, но скоро ще замине.

Отговорът на госпожа Травърс дойде следващата седмица. Тя писа, че ще се радва, ако Шона отиде, че всички я чакат с нетърпение, особено Мърди, който е изтормозен и се нуждае от „някоя весела душа като Шона да го ободри“.

— Не съм много весела. — Шона гледаше през прозореца към синьо-зелените води на пролива в далечината.

Бе хладен ветровит ден, Шона обичаше такива дни. Бихаг Бийг с развято черно палто решително вървеше към Лакланови, за да е навреме за сутрешния приемен час на лекаря, а Боб с лула, увиснала от долната му устна, държеше един овен за рогата и го влачеше към полето, където имаше няколко шумни овце. Гледката бе толкова позната и скъпа за нея, че изведнъж й се прииска да седне и да напише на госпожа Травърс, че в края на краищата няма да може да иде.

Фъргъс препрочиташе писмото.

— Ще те чакат със следващия кораб — пощенския кораб до Обан… — спря, когато си спомни нещо. — Тъй че по-добре си изглади дрехите, момичето ми.

— Чудя се дали Кърстийн понякога се връща в Обан — каза тя разсеяно, като продължаваше да гледа през прозореца, но Фъргъс бързо я погледна.

— Защо казваш това?

— Ти ходи там да я търсиш, нали? Мисля, че бях само на единадесет години тогава, но помня как се върна. Беше се променил странно. Бе уж весел, а очите ти — празни и тъжни. Мисля, че тогава те обичах повече от когато и да е. След това станах твоя съпруга — в известен смисъл, татко. Гледала съм те и съм се тревожила за теб, както би постъпила една съпруга. Сега съм в състояние, каквото сигурно е било твоето тогава — самотна и усещам ужасна празнота.

Той я обхвана с ръката си.

— По-добре почни да си събираш багажа. Знам, че на жените им е нужно много време за това.

— Мисля, че ще остана там само една седмица, татко, и няма да имам нужда от много неща. А сега по-добре иди да помогнеш на Боб с онзи овен. Не съм виждала друг така да се опъва.

Седмицата се проточи в месец и Фъргъс никога не бе усещал толкова остро собствената си самота. Нощите бяха дълги. Часовниците тиктакаха. Тот и котките спяха кротко, докато той гледаше огъня, потънал в самотните си мисли. Намираше си работа — събра торф и напълни сайванта догоре, изрина краварника тъй основно, че кравите се почувстваха неудобно в такава чистота, пребоядиса стаята на Шона преди завръщането й. Всяка вечер, преди да си легне започна да ходи в краварника да изпуши лулата си в компанията на кравите. Бяха такива добродушни животни, с дълги мигли и кротки очи, че предаваха част от спокойствието си и на него. Покритият с калдъръм краварник бе изпълнен с топъл дъх, богати миризми и здрави космати гърбове, на които можеше да се облегне, а Света Килда, която от години бе господарката в краварника, мучеше, докато го принудеше да сложи няколко наръча сено пред кравите.

От Франция пристигаха писма, а той ги препращаше в Обан, като знаеше с какво нетърпение ги чака дъщеря му.

Тя се върна в Рейна три седмици преди Коледа и дълбоко в себе си той бе доволен от промяната в нея. Очите й искряха от живот, бузите й бяха розови, тънкото й тяло бе понапълняло. Тя се хвърли към него, а той усети, че сърцето му прелива от радост, че отново е при него.

— О, татко, много ми липсваше, но добре прекарах с Травърсови. Купила съм всичките си подаръци за Коледа — магазините в Обан са хубави. Мърди е ужасен човек, научи ме всички игри на карти, тъй че ти и Маклакланови трябва да внимавате, когато играя с вас. — Тя спря, за да огледа полята и синьо-сивата гърбица на Сгър на Гил. — О, колко е красива Рейна! — обърна се пак към него със сини лукави очи. — Не е ли странно, татко — трябваше да напусна Рейна и ти благодаря, че ме накара, но знаех кога трябва да се върна. Копнеех за теб и за моя остров. Предполагам Фийби ти е казала, че Нийл е добре. Той всъщност не описва точно как е там, но той си е такъв, никога не е обяснявал нищо, дори като ходехме на училище.

Тя се завъртя из кухнята и Тот възторжено изръмжа за поздрав.

— Чудесно е да си у дома! — радостта й бе безмерна.

— Скъпата Тот и всичко останало е точно, както си беше.

— Надявам се, че винаги ще е така.

— Нещата се променят — каза той весело.

— Не и Лейгмор, не и ти, татко. Сега да си прибера багажа и да скрия подаръците! Не искам да се въртиш наоколо… о, госпожа Травърс даде това за теб, щеше да ти го изпраща, но аз си идвах и тя ми го даде.

Хвърли едно пакетче на люлеещия се стол и изтича нагоре по стълбите.

Фъргъс я чу как възкликна, когато видя стаята, и вдигна пакета. Бе увит в кафява хартия, завързана бе здраво с въженце и той го бе оставил върху рамката на камината, за да го отвори после.

Той сервира вечерята, а Шона се почувства като кралица, когато я накара да седне, докато сипваше димящата супа.

— Само за днес — усмихна се той тъжно. — Имам купища чорапи, които трябва да се зашият, а всичките ми ризи са без копчета.

— Знаех си, че ще имаш нужда от мен, татко — каза тя победоносно.

Тази вечер тя бе изтощена и си легна рано. Той остана известно време край огъня, изпи какаото си и подръпваше от незапалената си лула. Посегна към полицата над камината за кибрита и ръката му докосна пакета. Изведнъж се развълнува от него и бързо го отвори. Веднага позна съдържанието и сърцето му се сви. Бяха писмата му до Кърстийн, всяко отворено, но сложено отново в плика. Толкова отдавна ги беше писал, но му се струваше, че едва вчера с мъка е изписвал всяка нежна дума. Но защо му ги изпращаха да го терзаят след толкова време? Имаше бележка от госпожа Травърс, той я взе и с трепереща ръка я прочете.

„Скъпи Фъргъс,

Трябваше да ти пиша по-рано, но с Шона времето отлетя толкова бързо. Госпожа Фрейзър умря преди две седмици и аз отидох да разчистя къщата, защото макар да бе егоистична в много отношения, с годините бе започнала да ми вярва и не позволяваше на друг да й помага. Както знаеш, аз чистех къщата й от време на време и беше напълно естествено да отида да разчистя след смъртта й. Тя имаше една сестра и някакви племенници, но адвокатът не може да ги открие.

Намерих няколко писма от Кърстийн до майка й. Значи, все пак й е писала, а Маги Фрейзър нито веднъж не ми е споменала, а уж й бях добра приятелка, вещица такава. Но не обичам да говоря лошо за умрелите. Ясно беше, че Кърстийн е изпращала пари на майка си, но на писмата й нямаше адрес и никакъв намек къде се намира и беше лесно да се разбере, че не е искала майка й да знае къде живее.

Старата жена чезнеше от мъка през последните години, откакто Кърстийн си замина. В малкото случаи, когато е говорила за дъщеря си, виждах сълзи в очите й. Знам, че съжаляваше, задето я е изпъдила, но старицата бе упорита и никога не би признала, че е сбъркала. Както разбирам, оставила е къщата си на някаква благотворителна организация. Тя нямаше нищо друго, освен къщата и спомените си. Адвокатът вероятно ще пусне съобщения в централните вестници с надежда, че Кърстийн ще научи за смъртта на майка си и ако разбера нещо, ще ти съобщя.

Мисля, че писмата са твоя собственост и имаш право да ги получиш. Не съм ги чела, е, само малко надникнах, бяха толкова прекрасни, че малко си поплаках… Мърди и Мейзи ти пращат поздрави. Мисля, че промяната се отрази добре на Шона. Тя е хубаво, умно момиче и на всички ще ни липсва. Грижи се за себе си, моето момче.

Твоя приятелка

Маги Травърс.“

Фъргъс взе купчината писма и ги притисна до гърдите си. „Кърстийн, Кърстийн“ — мълвеше отчаяно, — „изглежда всички са чели писмата ми, освен тебе“. Сложи ръка на главата си; от огъня в камината тъмните къдри по челото му блестяха като гарваново крило.

Остана така известно време — силен и неподвижен, с плътни вълнени панталони и пуловер, изплетен с любов от Шона. Стаята зад него бе тъмна, слаб вятър тропаше по прозорците. Едно смело мишле обираше трохите до долапа и червеникавата козина на Снап се изправи, но бе така удобно настанен пред огъня, че го домързя да се надигне.

Пламъците осветяваха красивото лице на Фъргъс и в сълзата на миглите му блеснаха разноцветни искри. Стисна още по-здраво писмата и рязкото движение на ръката му, с което ги запрати в огъня, накара Снап да скочи с разширени от страх ноздри.

Връзката писма падна върху парче незапален торф и остана невредима, само краищата почерняха от струйките дим. Фъргъс гледаше и дишаше тежко. Един огнен език се изви алчно около тях и като сподави вика си, Фъргъс измъкна писмата от огъня. Нещо, което не можа да осъзнае, го накара да спаси този спомен от миналото. Писмата бяха връзката му с Кърстийн, жената, която живееше някъде в света и се грижеше за сина му, когото никога не бе виждал. Ако някога ги намереше, писмата щяха да бъдат доказателство, че сърцето му не е преставало да скърби за любовта, от която не можеше да се откаже.