Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (15)

14.

Когато се събуди три дни преди Коледа, стаята й миришеше на сняг. Тя го усети, както усети и вече познатото й гадене в първия час, след като се събудеше. Беше се сгушила под юргана, изработен от различни парченца плат, който бе започнала с Мирабел, когато бе на девет години. Обичаше юргана, беше нещо скъпо и познато, защото всеки триъгълник или квадрат криеше спомен. Имаше няколко парченца от дебелите вълнени палта и от стари сака на баща й. Много бяха от собствените й детски дрехи, а две цели парченца бе измолила от Нийл, за да закърпи едно скъсано квадратче. Той бе петнайсетгодишен, когато й даде парче от карирана пола, която вече не носеше. Тя прокара пръсти по грубия домашнотъкан плат и се замисли за него. Той нямаше да успее да си дойде за Коледа и Нова година. Имаше отпуска, но не достатъчно, за да измине целия път до Рейна. Потърси под възглавницата си писмото му от предишната седмица. Един пасаж в него я измъчваше с неволния си патос.

„Мисълта за теб е единственото, което ме крепи, моето момиче. Тук студът е различен от Рейна, свива се вътре в тялото ти и просмуква всяка кост. Напрягам се да си спомня всеки миг, който сме прекарали заедно, и тогава отново се стоплям. Не че е трудно да си мисля за теб, но човек се уморява да си играе на войници, а умората прави неочаквани неща с паметта.

Ще се чувствам странно на Коледа, далеч от дома. Винаги съм бил на Коледа в Рейна, с нашите и сега ще си представям всички вас, торфените огньове, пудинга със сливи и Боб, който свири на цигулка. Предай поздрави на баща ти. Смешно е, че по-рано се страхувах от него, а сега се радвам, че един ден ще му бъда зет.

Често гледам кърпата, която ми даде, и в мислите си виждам онези забулени в облаци острови. Обичам те, момичето ми…“

Тя сгъна писмото и го мушна отново под възглавницата, а ръката й бе измръзнала, макар да бе стояла непокрита само няколко минути. Чу, че баща й е в кухнята и се почувства виновна. Той винаги ставаше преди шест, излизаше и се връщаше за закуска към осем и половина. Обикновено тя вече бе запалила огъня и бе приготвила закуската. Напоследък се чувстваше твърде зле, за да се измъкне от леглото и почти от една седмица не бе виждала студената остра светлина на зимното зазоряване. Бе усещала същото гадене, докато бе на гости у Травърсови, но то бързо минаваше и не бе намалило удоволствието от гостуването й. Обан изглеждаше много далеч сега, а посещението й там бе сякаш от друго време.

В кухнята тракаха чаши, тя бързо и решително стана от леглото, а Тот изръмжа заради прекъснатия й сън.

Шона усети някаква тежест и тъпа болка в гърдите, докато бързо навличаше дрехите си. Имаше това усещане от известно време, но умът й винаги бе зает с други неща и не беше се разтревожила много. Винаги бе така преди месечното неразположение, само че този път тежестта бе някак по-остра. Облече си жилетка и погледът й падна върху календара над леглото. Гледаше с широко отворени очи, а ръката й бавно отиде до устата. Не беше се замислила по-рано, не бе броила седмиците, не бе анализирала причината за липсата на менструация. Отпусна се тежко на леглото и сложи автоматично ръце под корема си. Щеше да има дете, детето на Нийл, то растеше в нея сега, а тя дори не бе забелязала. Така се изненада от откритието, че й прилоша. Опита се да мисли, да преброи от колко седмици е бременността, но не можа. Бременността беше нещо, което свързваше с жени като Нанси или Мейри, с животни като крави и овце, кучета и котки, а не със същества като нея — влюбена, но неомъжена и едва седемнайсетгодишна. Времето, през което се любеха с Нийл, бе време на радост, на чистосърдечна почуда от дивата страст, която и двамата влагаха. Това бе тяхната тайна, нещо красиво, което се пазеше в сърцето и се отключваше от паметта в тъмните часове, когато другите спяха. Тя бе потресена от откритието си, но не се уплаши, щеше да има време за всички тези емоции по-късно. Единственото реално чувство в момента, освен изненадата, бе все по-голямата сигурност, че през цялото време е знаела, че именно това е била причината да се отдаде толкова свободно на Нийл. Страхувала се бе, че няма да се върне при нея, а тя бе искала да остави нещо от себе си и сега неговото семе растеше в нея, превръщаше се в бебе, което щеше да прилича на него.

Като в мъгла стана и наплиска лицето си със студена вода от легена, но това не й помогна да излезе от вцепенението си.

Баща й извика отдолу:

— Още ли не си станала? Кашата ври.

— Идвам, татко! — викна тя и слезе долу, следвана от Тот.

Топли пламъци скачаха в камината и кашата тихо къкреше в тенджерата. Фъргъс наливаше вода в чайника, но се обърна да я изгледа.

— Ще вали сняг още преди обед — предрече той. — Ще трябва да изляза с Боб и Джок да занесем храна на овцете на хълма, а ти пак ще трябва да се погрижиш за Тисъл, избягал е на полето, разбойникът. За повечето животни ще трябва допълнително сено, така че всички ръце са нужни. — Погледна я загрижено. — Изглеждаш уморена, Шона. Добре ли спиш напоследък?

Тя се засмя пресилено:

— О, татко, просто съм мързелива и ме е страх от студа извън леглото. Извинявай, че трябваше да приготвиш закуската, а си излязъл толкова рано. Повече няма да се случи.

Но не можа да го измами. Той ядеше замислено кашата си и видя, че тя само бърка в своята. Бе забелязал промяната в нея, след като се върна от Обан. Бе станала различна по някакъв неуловим начин. Прекрасното й нежно лице бе все още розово и летният загар не бе изчезнал напълно, но бе някак си изпита, а сутрешната й отпуснатост бе очевидна. Не бе пропуснала да става навреме нито една сутрин след смъртта на Мирабел, затова сегашното й държание бе още по-очебийно.

Имаше нещо в нея, което някъде дълбоко в него докосваше познати струни, но не можеше да разбере какво е. Бе свикнал крехката красота на Хелън да го гледа от лицето й и не това го тревожеше. Знаеше, че Нийл й липсва повече, отколкото признава, и реши, че отсъствието му за Коледа й причинява такива страдания. Продължи да мълчи, докато тя раздигаше масата и след това каза небрежно:

— Следобед ще има един-два свободни часа. Край къщата на Матю растат няколко елхи и мислех, че можем да отсечем една и да я украсим за Коледа. Алик и децата ще дойдат другата седмица и ще бъде хубаво да направим елха за тях.

Очите на Шона светнаха.

— Това ще бъде страхотно, татко. И на мен ще ми хареса, и на Алистър и Андрю. Колко ще е хубаво да ги видим отново. Мери е толкова различна сега. Знаеш ли, тя направи по-хубави кифлички от мен миналата година.

Първите снежинки започнаха да падат, докато тя търсеше Тисъл. Това, което бе открила за себе си тази сутрин, бе някак нереално и тя го изтика назад в съзнанието си. По-късно щеше да се тревожи как да каже на баща си; не сега, когато спокойният студен въздух щипеше бузите й, а приливът блестеше като старо сребро в далечината; не сега, когато снежинките падаха като нещо приказно в тишината и покриваха в бяло полята и ливадите.

Намери Тисъл да яде нарязана ряпа заедно с мършавите овце на хълма. Той не искаше да тръгне с нея, защото сам бе създание на дивите простори, но тя върза въже за врата му и го поведе към обора, където пресният овес скоро го успокои.

В ранния следобед снегът бе пет сантиметра дълбок и Шона си обу високите ботуши. Пресякоха с баща й калдъръмения двор, за да проверят външните пристройки, преди да тръгнат. Снегът бе пухкав и скърцаше под краката им. Тя погледна високия си красив баща пред нея и почувства внезапен прилив на щастие. Той крачеше бързо с лула в ръката си, а брадвата — под чуканчето на лявата ръка.

Рейна приличаше на коледна картичка със сгушените под снега поля и хамбари. Снегът се задържаше по голите дървета и придаваше на най-обикновените предмети изящна красота. Скалите на Глен Фалан едва прозираха на фона на оловното небе, а малките, притиснати една до друга къщи на Порткъл изпращаха знамена от пушек сред снежинките. В Рейна нямаше често сняг, затова бе новост за младите, а по-опитните знаеха, че крие опасности за добитъка.

Шона вдигна лице с наслада.

— Колко е прекрасно, татко, нали?

— Хубава гледка, признавам.

— Хубаво е да се играе със снега. С Нийл сме водили такива страхотни снежни битки.

Фъргъс почти бе очаквал снежната топка, но не бе и помислял за такова точно попадение във врата му. Снегът се стопи и започна да се стича под пуловера му. Много бавно той остави брадвата и прибра лулата в джоба си. Шона изписка и се огледа как да се скрие, но нямаше къде. Той бе още по-точен от нея, а липсата на едната ръка не пречеше на битката, която последва. Лицето на Шона пламна и още докато тичаше насам-натам знаеше, че изживяват един от скъпоценните мигове с баща й. Той я обичаше и й вярваше, а сега тя имаше тайна, чието разкриване бе само въпрос на време. Когато той откриеше… Тя не смееше да мисли по-нататък и сълзите на смеха се смесиха със сълзите на тъгата й.

По пътя ги настигна Лаклан.

— Наближава времето на Тина — осведоми ги той, като имаше предвид жената на Матю. — В моята посока ли сте?

— Точно там отиваме — отговори Фъргъс. — Ще отрежем една елха за Коледа. Матю има толкова хубави дървета, Хеймиш ги посади преди години. Той не мислеше, че изобщо ще устоят на вятър, който идва от морето, но те издържаха, макар да са малко изкривени.

Лаклан погледна Шона.

— Рибарският кораб донесе допълнителна поща по обед. Ърчи току-що ни донесе писмо от Нийл, сигурно ще има и за теб. Колко жалко, че не може да си дойде за Коледа, но Фийби му изпрати колет с храна. Тя е сигурна, че той там гладува до смърт. Масленките и захаросаните сладки ще стигнат за целия полк.

Шона затаи дъх и изпита желание да изтича обратно вкъщи при писмото от Нийл, но продължи твърдо да крачи до мъжете.

— И аз изпратих колет, но не с храна. Знаех, че Фийби изпраща храна. Аз му изплетох ръкавици и един шал, който ставаше все по-дълъг и по-дълъг, без да се усетя. Горкият Нийл, сигурно и него ще трябва да дели с целия полк.

Поскърцвайки по снега, стигнаха до къщата на Матю. Тригодишният Доналд се спусна да ги посрещне, на врата му се бе увила една мъркаща котка. Момченцето последва Фъргъс и наблюдаваше сериозно отсичането на дървото.

Шона отиде направо в кухнята да приготви чай, а Лаклан прегледа пациентката си. Шона се чувстваше като у дома в тази къща. Почти не бе променена от времето на Хеймиш. Кучета и котки лежаха едни върху други до огъня; диванът бе покрит с косми и Тина винаги се извиняваше с половин уста на гостите, но беше приятна, весела млада жена, която прекарваше живота си, облечена в дълга риза и чехли. Прекарваше дните си в някакъв безпорядък, но двамата с Матю бяха много щастливи.

Фъргъс влезе с елхата, а Доналд, все още с котката на врата му, седна на килимчето пред огъня, загледа се сънливо в него и започна да си чопли носа. Майка му, без да забелязва лошите му маниери, седна на един стол до него. Тялото й бе така издуто напред, че не можа да отмести една червеникава котка, която бе изгубила едното си ухо в някаква нощна битка.

Шона извади един косъм от чая си и внимателно изучаваше Тина. Беше ли възможно и тя един ден да изглежда така — коремът й — огромна издутина, гърдите увиснали и натежали от мляко? Тина приличаше на Света Килда, старата крава, която се разпореждаше в обора и винаги бе избягвала съдбата на повечето крави, които бяха си изпели песента — пътуване до кланицата на голямата суша. Вимето на Света Килда почти докосваше земята и се поклащаше при всяко нейно движение.

Тина се наведе да сложи торф в огъня и Шона видя тялото й през прореза на широката й дреха. Гърдите й висяха и се поклащаха тежко, а безмилостно издутият корем тъмнееше. Без никакво изящество или достойнство — от безсрамно разтворените крака до косата, назад с фиби. Шона потръпна. Тя не можеше да стане такава — бе твърде слаба, гърдите й бяха високи и твърди. Нормално Тина бе симпатично момиче, но склонна към напълняване и просто не можеше да става сравнение. Но тя отбелязваше всяко движение на Тина — тромавата походка с изпъчен напред корем и разкрачени крака, за да издържат тежестта.

— Кога се чака детето? — чу се тя да пита.

— О, вече всеки момент. — Тина потупа с любов корема си. — Малко ме е страх, защото Матю го няма по цял ден. Мисля си, че снегът ще се задържи за известно време, а аз съм сам-сама. Нали сме в такова тихо местенце, понякога виждам само Ърчи през деня. Сестра ми от Крой беше казала, че ще дойде да постои малко при мен, но чух, че имала лоша простуда и е на легло. Не смея да си помисля как старата Биди ще успее да дойде навреме да ми акушира. С Доналд беше толкова бързо! Просто изскочи като одран заек само след четири часа болки. Ето от какво се страхувам.

Лаклан я потупа по ръката успокоително.

— Не се тревожи, момиче. Кога е подвела някого Биди?

— О, знам, че тя е добра душа, но е вече твърде стара да търчи в такова време!

— Аз ще идвам. — Предложението, което Шона напрани импулсивно, изненада дори и самата нея. — Ще мога да седя при теб следобед, докато дойде времето.

— О, колко си мила, Шона, моето момиче — разцъфна от благодарност Тина, а Фъргъс се подсмихна на внезапната загриженост на дъщеря си.

Станаха да си отиват и Тина ги изпрати до вратата. Доналд я следваше по петите и избърса лепкавите си пръсти в престилката й.

— И никакви драни зайци по Коледа — заповяда Лаклан на шега. — За мен на този ден има пуйка и питие и си грея краката на огъня.

Снегът още валеше силно и беше много приятно да се приберат в уютната кухня на Лейгмор. Сега те рядко използваха гостната, но след чая Фъргъс отиде там и запали камината. Имаше натрупани много въглища и пламъците жадно ги лизнаха. Усещането за тъга, което винаги витае в стаята, която не е била отоплявана известно време, бързо се разсея. Той си спомни дните, когато гостната бе една от най-използваните стаи в къщата и ясно си представи семейните събирания в събота, когато той и Алик седяха мирно, а баща им четеше от огромната библия. Бе прекарал най-щастливите си дни в гостната, когато Хелън бе жива. Топлата уханна кухня бе царството на Мирабел в онези дни, а гостната — негово и на Хелън. Там бяха взимали най-важните си решения и, сгушени удобно на голямото канапе, понякога се бяха любили тук.

Той огледа тъмните стени, където сенките на огъня подскачаха и лудуваха. В бюфета се пазеха най-хубавите порцеланови сервизи, а две тънки гипсови кучета охраняваха камината. Рамката на камината бе отрупана със снимки, а от капака на стария домашен орган с мехове, който той и Алик като деца бяха надували до смърт, го гледаха сериозно оцветените в кафяво лица на родителите му.

Бе стая, в която живееше миналото и Фъргъс потръпна. Шона го извика да й помогне с елхата, забита вече в една стара саксия.

— Мисля да постегна гостната — каза й той. — Сега в нея се чувстваш странно. Хубаво ще е да се освежи с малко боя. Като че ли чака нещо да се случи.

Тя избърса ръцете си в престилката и огледа тъмните стени. Рядко влизаше в гостната, освен да избърше прах, но сега я огледа хубаво и разбра какво иска да каже баща й. Бе „мъртва“ стая, напомняща за хора, отдавна напуснали живота.

— Да, татко — каза тя бавно. — Мирише на застояло и има нужда да се стегне. Мирабел казваше: „Когато подновиш нещо старо, ще срещнеш стар познайник“.

Той не отговори, изправи елхата до прозореца, а тя започна да я украсява, докато баща й седеше на канапето и я наблюдаваше. Украшенията бяха прости гирлянди, играчки от сребриста хартия и памук, но се открояваха сред тъмнозелените клонки и изглеждаха прекрасно.

Шона остана в стаята дълго, след като баща й си легна.

— Не се бави — предупреди я той, преди да се качи горе. — Знаеш, че няма да можеш да станеш сутринта.

Тя легна на канапето, загледана в елхата, и за първи път се зачуди каква ли ще бъде реакцията на Нийл за бебето. Досега най-малко се бе страхувала от неговото мнение, но сега я налегнаха мисли и започна да се плаши. Нийл можеше да се ужаси от това. Щеше да си дойде от войната, да очаква да види слабичкото момиче, което бе оставил, а вместо това щеше да срещне едно тромаво чудовище. Макар и да беше негово бебе, той можеше и да не го иска. Те едва бяха ходили като влюбени и изведнъж той щеше да се сблъска с огромната отговорност на бащинството. Ами неговите родители, как щяха да го възприемат те? Как щеше да се отнесе баща й към дъщерята, която го посрамва? Почувства, че не може да понесе всичко това, призля й и се усети напълно самотна.

В прозореца зад елхата блещукаше звезда. Шона бе толкова унила, че бе готова да се хване за сламка, затова видя в звездата символ, знак, че Нийл ще я обича, независимо от това какво ще се случи. Стана, избърса сълзите си с тънката, деликатна ръка и отиде до прозореца, изтри запотеното стъкло и видя снежния пейзаж на лунна светлина. Небето бе осветено от звезди, а луната хвърляше сребърна пътечка върху морето. Някакво движение до телената ограда край градината привлече погледа й и тя тихо се засмя. Елените бяха слезли от планините и ядяха някакво къдраво зеле, отдавна увехнало и по-високо от оградата. Дълго наблюдава грациозните създания, след това отиде в кухнята, сложи си шала и ботушите, излезе до сеновала и издърпа няколко наръча сено, за да го разстеле зад пристройките. Елените бяха изчезнали като по вълшебен начин, но тя знаеше, че ще се върнат. Бе много студено. Уви се в шала си и погледна небето — особено онази ярка звезда, която бе забелязала по-рано.

„Блещукай, блещукай, малка звездичке…“ припяваше тя като дете и загреба шепа сняг, която хвърли във въздуха. Странно бе да си навън на спящия остров. Виждаха се светлините на рибарските лодки, макар и да бяха далеч в морето, целият свят бе притаен и много мирен. Чуваха се леки шумове — шумолене от краварника, похъркване от конюшнята, а иначе всичко бе тихо. Тот се появи в снопа светлина, който падаше от кухнята, и подуши въздуха. Отърси лапата си, отвратена от снега, клекна набързо и се прибра на топло. Спря на вратата да изгледа господарката си, без съмнение озадачена от странностите на човешката природа.

— След мъничко, Тот — извика Шона нежно и без желание остави света на бялата тишина. Часовникът в гостната показваше единайсет и половина и тя се почувства виновна, като се сети, че обеща на баща си да си легне рано. Взе лампата и тръгна по стълбите. В ореола от светлината застана Фъргъс пред вратата си.

— Къде си била? — попита той доста рязко. — Отдавна трябваше да си в леглото.

— Да, татко, аз… — Импулсивното й желание бе да се хвърли в прегръдките му и да излее сърцето си. Колко се бяха преплели привичките в живота им, щом той не можеше да заспи, ако тя нарушеше обичайния ред. Лицето му бе мрачно и сърдито и тя можа само да каже: — Извинявай, татко, елхата бе толкова красива и елените слязоха от планините. Дадох им малко сено.

— Е, добре, няма да ставаш сутринта. — Гласът му бе по-мек сега.

— Ще стана, обещавам, че няма да се връщаш вече в студена кухня.

— Не става дума за това, детето ми, а за… е, няма значение. Лека нощ.

— Лека нощ, татко.

* * *

Тина крачеше из стаята, когато Шона пристигна следобеда преди Бъдни вечер. Доналд си играеше с бучки торф от сандъка, като размесваше малки парченца с плюнка и старателно мажеше овчарското куче на черни и бели петна, което изглеждаше мрачно, но примирено с такива случки. Две кокошки къткаха в кухнята и блещеха малките си очички срещу едно черно коте, което ги дебнеше изпод мръсните тенджери на пода.

Шона грабна една метла и изгони кокошките навън, а Тина въздъхна облекчено:

— Мръсниците влезли, докато носех вода и тъкмо ги пъдех, когато болките започнаха.

— Болките? — заекна Шона. — Не раждаш, нали Тина? Каза ли на Матю, когато си беше тук за обед?

— Е, ама те не бяха достатъчно силни тогава. Трудно е да се познае, защото през последния месец все имаш някакви смешни болежки. Не исках да тревожа горкия Матю, защото щеше да коли няколко пуйки следобед, а никога не му е стигал куража за това.

Шона слушаше и се чудеше на такива жени като Тина. Представляваше гротескна фигура с корема, щръкнал пред нея в застрашително великолепие. Приятното й розово лице бе изкривено от болка, а мислеше само за Матю. Бе най-неромантичната гледка на света и въпреки това, обичаше с пълно себеотрицание.

— А сигурна ли си… сега? — попита Шона, надявайки се на отрицателен отговор.

— Да, съвсем сигурна! Водите ми изтекоха, разбираш ли, много, колкото от потока на Броди за една седмица… но, ох… не бива да говоря такива неща пред момиче като теб.

— Почти на седемнайсет съм — възрази Шона слабо, — и по-добре да отида за Лаклан и да пратя да кажат на Биди.

— О, горката стара вещица няма да успее да дойде. Тя едва не умря, когато се раждаше Доналд. Беше толкова изтощена, когато дойде, че аз, пациентката, трябваше да й давам бренди.

Шона се спусна към вратата, но Тина така извика, че се върна да й помогне да легне на дивана. Доналд се обърна и с ангелска усмивка размаза чудната си кална смес върху подметката на майчиния си чехъл.

Тина стисна ръката на Шона и обикновено спокойните й кафяви очи бяха леко разтревожени:

— Моите… тенджери… чиниите… можеш ли да ги измиеш, моето момиче? Знаеш, че не съм много прибрана, но докторът ще има нужда от топла вода, а в нея не бива да има пюре, нали?

— После ще ги измия, Тина! Сега по-добре да вървя! Лаклан може да е на обиколка, а на Биди ще й трябва време да слезе от Глен Фалан. Ако видя татко, ще го помоля да я доведе с двуколката, ако може да стигне дотам.

Тина отново извика и заскърца със зъби. За миг не можеше да каже нищо, след това лицето й се отпусна и отново придоби блажения си израз. Лежеше сред възглавнички, съшити от разноцветни парчета плат, покрити с котешки косми, но изведнъж погледна толкова сияйно, че бе трудно да се повярва, че ражда.

— Ще бъде момиче, знам, че ще бъде момиче. Хубаво малко момиченце, което ще мога да прегръщам и да обличам с хубави роклички.

Шона се усмихна нежно на грамадата върху дивана.

— Отивам, Тина. Ако мога, ще тичам.

— Ох, моето момиче, почакай малко. Ох, да можеше сестра ми да е тук — човек се чувства по-спокоен с близките си. Исках да приготвя всичко, но все нямах време. Шона, ще ми донесеш ли едни гащи? Другите се намокриха от… е, ще ги намериш в най-горното чекмедже в спалнята — розовите с дантели по крачолите.

Шона бе отчаяна.

— Тина, нали лекарят веднага ще те накара да ги свалиш!

— Знам, но жената трябва да изглежда прилично!

Шона донесе желаната вещ и остави Тина да ги навлича, докато Доналд гледаше с интерес и възхита дантелите.

Лаклан го нямаше. Нямаше ги понито и двуколката, а с тях изглежда бе излязло цялото семейство. Шона тропа на вратата, докато я заболяха кокалчетата на ръцете, но нито Фийби, нито Фиона се появиха. Огледа се отчаяно. Понякога баща й се виждаше наблизо, но днес нивите бяха пусти, а тя знаеше, че е отишъл с Боб до по-високите полета, за да свалят овцете в ниското, в случай че вали сняг. Очите й търсеха признак на живот във всички посоки. Децата бяха в коледна ваканция и тези, които живееха в Глен Фалан, често можеха да се видят по пътя за и от Порткъл, но днес по пътя нямаше никой. Обзе я паника. Трябваше да съобщи на Биди. Ако отидеше самата тя, това би означавало да остави Тина сама поне за един час, а може би и повече заради снега.

Нещо черно и раздърпано се появи в далечината. Тя позна Доди, който слизаше по планинския път, очевидно тръгнал за селото. Тя почти изкрещя името му, но в първия миг й се стори, че не я чува. После разбра, че се е подхлъзнал по пътя и не може да спре, но когато той вдигна ръка и тя чу познатото „хубав ден“, изпадна в почти истеричен смях. Той подскочи, като изтупа снега от палтото си, а пожълтелите му зъби показаха удоволствието, че са го извикали.

— Хубав ден! — поздрави го тя бързо. — Можеш ли да съобщиш нещо на Биди от мен, Доди?

Лицето му посърна и особените му тъжни очи се напълниха със сълзи. Очевидно бе разочарован и тя подозря, че се е надявал да го поканят на един хубав чай в Слокмор.

— Доста походих — промърмори той тъжно, — а Веселата Мери ми е запазила тютюнец.

— Татко ще ти даде после… — Тя стисна ръката му поривисто. — Ела утре у нас на коледен обяд. Аз сама ще го сготвя, макар че Кейт Маккинън ми приготви ябълковия пай, но… сега бързай при Биди и й кажи, че бебето на Тина идва.

Лицето му светна от радост. Коледният обяд едва ли бе по-различен за Доди от който и да е друг ден. Хората бяха мили и му даваха това-онова, но иначе празниците за него бяха малко. Той се отдалечи с гигантските си крачки, подскачайки.

Шона заскърца през снега към къщата на Тина. Цяла армия от кокошки я посрещна презглава и тя разбра, че вероятно още не са хранени.

— Къде е паницата за кокошките, Тина? — извика тя.

— Върху сандъка — отговори Тина през стиснати зъби.

В следващия половин час Шона изми съдовете и приготви тенджери с гореща вода. Беше доволна, че има какво да прави, защото стенанията на дивана я плашеха повече, отколкото очакваше. Натрупа торф в огъня и извади една тресчица от пръста на Доналд.

— Мама плаче — отбеляза той с напевния си детски глас. — Мама боли корем. — Изтри с длан очите си и обърса носа си с опакото на мръсната си ръка. Събраните сълзи се изляха върху клепналите уши на Дот, овчарското куче.

— Не плачи — успокояваше го Шона. — Сега ще занесем мама на леглото. Докторът ще дойде скоро, защото ще има едно малко бебе. И Биди ще дойде.

— Биди — светна Доналд, който обичаше познатата, облечена в зелено старица. Всяко нейно посещение означаваше толкова много неща — очила, с които да си поиграе, и най-удивителните зъби, които просто излизаха от устата й на две цели парчета.

Тина не искаше да се премести на леглото.

— Един хубав чай най-напред, момичето ми. Толкова съм жадна. — Стана и отново започна да крачи, подпряла кръста си с ръце, и още по-разкрачена.

Шона приготви чая и мечтаеше някой да дойде. Погледна през прозореца и видя как гъсто пада и се върти снегът.

— Никой ли не идва още? — попита Тина, която се бе строполила на дивана. Лицето й бе пребледняло, а очите й издаваха болка.

Шона поклати глава, без да продума.

— Боже, накарай ги да побързат! — молеше се Тина на глас. — Болките вече са толкова често, че остана още малко. Ад е, момичето ми, наистина един ад!

Извика силно, а Доналд и Шона я погледнаха с широко отворени очи.

— Мама умира — крещеше Доналд, а от носа му излизаха обилно балони.

Шона изтича до вратата и погледна към пътя. Никакво движение в снежната вихрушка, само дърветата стояха като стражи в края на нивата. Отвътре се чу още един вик и тя побърза да влезе. Тина се гърчеше и челото й бе потно. На Шона й се гадеше, но взе ръката на Тина.

— Няма да се забавят, Тина. Само дето снегът е толкова силен и трудно се ходи. Ще си обуя ботушите и ще ида за малко нагоре по пътя. Ще помогна на Биди, макар най-вероятно Лаклан да е там… дай боже! — завърши тя с трескав шепот.

Но Тина стискаше ръката й.

— Остани при мен, Шона, моля ти се! Детето излиза, усещам го. Вече имам напъни. Можеш ли… можеш ли малко да погледнеш? Само надникни набързо. Биди можа да ми каже какъв цвят е косата на Доналд на този етап.

Сърцето на Шона биеше лудо и тя отмести медночервените кичури коса от лицето си.

— Аз… аз просто ще донеса съд с вода! Трябва да ти измия лицето.

Ръцете й трепереха, когато вдигна тежката черна тенджера от огъня. Това, че трябва да стъпва върху кучета и котки, налягали безразборно по чергата, усложняваше още повече задачата й, но държеше нависоко изпускащия пара съд и се приближи до Тина.

Доналд седеше сериозен сред животните с палец в уста и гледаше как огромният корем — единственото, което виждаше от майка си — се издига на дивана.

— Ще ти трябват чаршафи и памук — прошепна Тина, а в потъмнелите й очи имаше молба. — Всичко е в малката торба под леглото. Одеялцето за… бебето е там също.

Очите на Шона изглеждаха много сини на пребледнялото й лице.

— Тина, аз… аз… не мога. Израждала съм агне по-рано и съм помагала на баща ми да изтегли телета от кравите, но никога… никога бебе!

— Същото нещо е — подканваше я Тина. — По-лесно от теле. Аз ще свърша по-голямата работа, но ти трябва малко да помогнеш. Аз ще ти кажа какво да правиш. Ох, моето момиче, и ти ще имаш дете един ден и ще имаш нужда от помощ от когото и да е.

Шона погледна младата жена и каза кротко:

— Тина, кажи ми какво да правя, защото треперя като новородено агне.

— Ами… погледни за малко и ми кажи колко от главата на детето се вижда.

Доналд смучеше палеца си и се люлееше, като гледаше спокойно тъмния тунел, образуван от краката на майка му, завършващ с черна вдлъбнатина, където от неговото положение не се виждаше нищо. Но Шона видя една корона от мека коса и от гледката дъхът й спря, а тя усети необяснимо вълнение.

— Бебето ти ще има руса коса, Тина.

— Не думай! Ох, ще бъде момиче, знам си… ако можех да видя другия край!

Шона подръпна чаршафите на дивана, изми лицето на Тина и й даде да пийне студена вода. Тина дишаше тежко, напъваше се и стискаше ръката на Шона, която почервеня и я заболя.

Мина половин час. Шона отново отиде до вратата, но снегът бе станал по-силен и нищо не се виждаше. Матю скоро ще се прибере, помисли си тя. Татко няма да го държи в такова време.

В къщата бе непоносимо топло и тя съжали, че е натрупала толкова торф в огъня.

— Шона! — викът на Тина прониза въздуха. — Детето излиза сега!

Напъваше се, лицето й бе зачервено, а устните — стиснати в права черта. Краката й бяха разтворени, единият качен на облегалката на дивана, другият висеше във въздуха. Тя се хвана за него и без да се интересува, оголи огромния блед купол на корема си, завършващ с разбъркани косми. Доналд вдигна очи от погълналото го занимание — да ближе маслото от една кифличка.

Шона нямаше време да усети страх. Тя гледаше напрегнато блестящия кръг на главичката на детето. Цялото същество на Тина бе заето с това да изтласка детето от тялото си. Лицето й бе обърнато нагоре, очите затворени, лактите забити в дивана, за да подсили ужасното върховно усилие, което жената трябва да направи при раждане.

Малкият кръг се увеличи. Тина силно се напъна, издаде гърлен звук като стенание. Изведнъж малката главичка излезе и заедно с нея рукна околоплодна течност. Инстинктивно Шона подхвана топлата слузеста главица. Още бе неустойчива, но усети, че става някакво чудо и искаше да помогне на тънката нишка живот с всичко, с което можеше.

Тина се отпусна изтощена и малката главичка увисна безпомощно. Тина събра остатъците от силата си и се напрегна за миг. Бебето изскочи с много вода и остана да лежи неподвижно и безжизнено в локвата, която девет месеца го бе предпазвала от външния свят. Восъчнобелите извивки на пъпната връв бяха още закачени за плацентата в Тина и Шона безпомощно гледаше ужасната гледка.

— Бебето… има странен син цвят — прошепна тя.

— И Доналд беше такъв, естествено е, изправи го на краката и тупни дупенцето му.

Но нямаше нужда. Малкото телце се сви, пое дъх с отворена уста и изплака високо и ясно. Доналд пристигна и посочи с пръст.

— Кукла плаче — съобщи той щастливо и запляска с ръце.

Тина повдигна глава, за да види, и радостни сълзи напълниха очите й.

— Момиченце е, ох, увий я в одеялцето да не седи в мръсотията. Всичко друго ще почака малко.

По ирония на съдбата всички пристигнаха едновременно. Биди, подкрепяна от Матю, се вмъкна с мокро палто и накривени очила. Както винаги, тя се възмущаваше от всичко. Доди грубо бе прекъснал сладката й следобедна дрямка, от което бе получила „болки в корема“, а по опасния път през Глен Фалан той не бе успял да й помогне. Тя бе подгизнала от снега, измръзнала и имаше нужда от „чашка“, но както винаги при вида на новородено, старото й бодро лице се смекчи и изпита същото вълнение, каквото изпитват и самите млади майки. Погледна новото бебе на Тина и плесна с ръце:

— Божичко! То се е родило! И акушер не друг, а малката Шона Маккензи! Матю, дай уиски! Всички имаме нужда от глътка.

Отиде да пререже пъпната връв и да извади плацентата. Когато Лаклан пристигна, намери майката и бебето чисти, а леко пийнала, акушерката, без зъби и без очила, се бе отпуснала между две котки на креслото. Доналд надничаше иззад очилата и се смееше на Лаклан с уста, силно изкривена от тежестта на допълнителните зъби.

Матю, преизпълнен от радост от появата на малката си дъщеричка, едва не падна върху Биди, докато допълваше чашата й от почти празната бутилка уиски.

— Момиченце е — поздрави той Лаклан. — Хубаво малко момиченце. Дори да исках, не можех да направя по-хубав коледен подарък на Тина, нали? — Захили се самодоволно и за трети път събори шапката на Биди.

Лаклан се усмихна. Нормално бе младите бащи да си приписват по-големи заслуги за своите отрочета, докато безсънните нощи и студеното ядене, сервирано късно от мърморещи жени, бързо ги връщаха на земята. Матю се бе самозабравил от гордост и Тина, която изглеждаше само малко уморена, го остави да прави каквото знае. Тя бе спокойна и лъчезарна и трудно можеше да се повярва, че току-що е отминал един следобед на страшни родилни мъки. Дъщеричката й мирно спеше на топло до нея, а тя гледаше в почуда малкото червено личице.

Лаклан се възхити от новороденото дете.

— Хубаво момиченце наистина се появи в Коледната вечер. Ще бъде честито дете.

— Докторе, току-що ми подсказа името й. Ще я кръстя Ив^[1]. — Задоволството на Тина бе пълно. — Хубаво име за хубаво момиченце.

— И добре че Биди е успяла да стигне тук навреме за раждането — каза Лаклан. — Пътят през Глен Фалан е опасен днес, а както бях излязъл заедно със семейството си, нямаше да мога да пристигна навреме.

— Но, докторе, не беше и Биди. Малката Шона Маккензи извади детето и слава на Бога за това. Не знам какво щях да правя без нея. Тя принасяше и отнасяше и се грижеше за Доналд.

Биди с мъка се изправи на крака, като държеше високо чашата си.

— Хвала на Бога за щастливото освобождаване на Тина и благодарности на нашата Шона.

Лаклан се обърна към Шона, но видя, че спи дълбоко в един твърд люлеещ се стол. Изглеждаше съвсем млада с гладко зачервеното лице и дълги плитки копринена коса на раменете. Думите на Биди извикаха в паметта му онази далечна нощ в Лейгмор, когато от бурята бе измръзнал до кости, и ужасния трагичен край на борбата с тъмните ангели на смъртта.

Резултатите от онази нощ бяха много, но най-трайният и най-обичаният бе Шона. Тя и неговият син се обичаха и заради тях те всички бяха обвързани завинаги. Той знаеше, че Нийл много й липсва. Въпреки живостта и силния й дух, около нея винаги имаше едно спокойствие; сега той почувства някаква тревога и като я погледна по-добре си помисли, че върху младото й лице тежи умора. Тя се размърда и извика, но се усмихна, когато осъзна къде се намира.

Лаклан взе ръката й.

— Чувам, че ще ме оставиш без работа. Наистина се гордея с теб, момичето ми, и мисля, че заслужаваш една чашка. Ако нашият млад баща спре да се тупа по гърдите, може да ни даде на всички по една. В края на краищата, макар той да е свършил по-голямата част от работата, както ми казаха, има и други, които случайно може малко да са помогнали.

Матю се изчерви и побърза да сложи чайника, а Биди без зъби и едва виждаща, кимна доволно.

— Точно каквото му трябва. Според приказките му, този разбойник сам е родил детето. Е, предполагам, че това е нормално. — Спря замъгления си поглед върху Шона, която се прозяваше и протягаше. — С теб ще бъде същото, моето момиче, когато ти дойде времето. Младият Нийл ще си припише всички заслуги — така са тия работи.

За миг ръцете на Шона останаха във въздуха. Зачуди се дали е възможно хитрата стара акушерка да е отгатнала тайната й. Но Биди се припичаше на огъня и очевидно бе забравила къде е. Усмихваше се беззъбо, а алкохолът изглежда бе отнесъл ума й надалеч.

Шона стисна зъби, защото й се доплака. Започваше да става мнителна дори при безобидни думи и знаеше, че това ще продължи, докато се разкрие тайната. Погледна Лаклан и се запита тъжно дали да не излее душата си пред него. Той винаги се отнасяше толкова спокойно към всичко и едва ли щеше да изпадне в ярост като баща й. Но ако кажеше на Лаклан, това щеше да бъде по-лесният изход, а нещо във вътрешната й нагласа винаги й пречеше да върви по лесния път. Тя бе горда и упорита, но преди всичко бе вярна на себе си, а това винаги бе значило, че е вярна на тези, които обича най-много. Баща й бе човекът, който трябваше пръв да научи, нищо, че това можеше да бъде ужасно неприятно. Докосна писмото на Нийл в джоба си. Само ако можеше да се върне, това би решило толкова въпроси, но отпуската му не бе достатъчно дълга, а войната ставаше все по-сериозна, което означаваше, че младите мъже като Нийл бяха крайно нужни за сраженията.

Тя отпиваше по малко от чая и се страхуваше много, защото сама носеше товара на това, което знаеше. Мъжът, когото обичаше, не можеше да й помогне. Тя дори нямаше да му каже за бебето, поне докато тя самата не го усетеше като нещо по-реално. В момента всичко бе като насън. Погледна Тина, навела се над бебето, но гледката не я развесели. Нейното бебе не бе реално като това на Тина и не можеше да си представи, че ще мине през изпитанието, на което бе станала свидетел този ден.

По детски престана да мисли за себе си и насочи мислите си към Коледа. Снегът правеше всичко толкова истинско и създаваше нужната атмосфера за подаръци, пуйка, сливов пудинг, елха и коледни песни. Алик и Мери щяха да дойдат с близнаците. Усмихна се, когато си помисли за веселото им, живо присъствие в Лейгмор.

Скочи. Имаше много работа и трябваше да се върне у дома.

Биди изпъшка и започна да си обува ботушите. Всички се приготвяха да тръгват, а тя нямаше да изпусне Лаклан, защото той можеше да й предложи да я заведе вкъщи с двуколката. Никак не й харесваше мисълта да извърви мъчително пътя през Глен Фалан в снега. Въздъхна и се зачуди докога ще може да продължи да работи. Бе на седемдесет и три години и започна да ги усеща, но щеше да е загубена без своите пациентки и без бебетата. Посивяваше и остаряваше, рядката й побеляла коса излизаше изпод шапката, лицето й бе сбръчкано и бузите хлътнали, но в държанието й имаше достойнство. Тя внимателно прибра принадлежностите си от Доналд и отиде в кухнята да си изплакне зъбите.

— Да вървим, моето момиче — каза тя на Шона, усмихвайки се сияйно. Хвана ръката на момичето и за миг й се прииска да я прегърне и да й каже да не се безпокои. Месеците, които я очакваха, нямаше да са лесни за нея и старата жена се молеше Нийл да се върне жив от войната, за да може детето на Шона да носи неговото име.

Гърлото й се сви от съжаление към всички момичета като Шона, които трябва да носят сами товара на буйните си чувства. Шона се бе издала толкова лесно, като се изчерви и дълго мълча след думите на Биди. О, те бяха достатъчно безобидни, но след като бяха произнесени и след реакцията, която предизвикаха, привидно ненаблюдателната стара акушерка видя обичайните признаци — напълнялата талия, която нормално бе толкова тънка, изпитото лице, бледността и умората, всичко бе толкова ясно за опитното око, ако се вгледа.

Биди въздъхна отново и пожела дъщерята на Хелън Маккензи да роди по-лесно, отколкото майката преди толкова много години.