Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (11)

10.

Фъргъс плуваше в един кошмарен свят на треска и болка. Не знаеше къде се намира. Понякога имаше чувството, че се люлее в някакво мастилено черно море. Водата бучеше в ушите му и напрегнатите му дробове се бореха за въздух. Чуваше ужасни далечни стонове, които знаеше, че излизат от него, но от друго негово аз, над което нямаше никаква власт. Беше просмукан от влага и някой с нежни ръце постоянно бършеше челото му, но как можеше да е тъй глупав и да мисли, че може да попие морето, което го заобикаля. До него се люлееше Хеймиш, но Фъргъс все не можеше да го докосне. Хеймиш го гледаше странно, с празния поглед на мъртви очи, но как можеше да бъде умрял човек, който до преди няколко минути бе пълен с живот? Морето край Хеймиш бе разпенено и червено, кървавата морска пяна влизаше и излизаше от голяма дупка в разбития череп на Хеймиш. Другото му аз, чиито чувства не можеше да контролира, издаде зловещ вик, а Фъргъс се смееше и плачеше от състрадание.

Понякога черната завеса, която покриваше съзнанието му, се вдигаше и той виждаше бели муселинени пердета, издувани от вятъра и бели тапети на сини цветя.

До него долитаха гласове и той се мъчеше да ги свърже с лицата, които плуваха край него. Малко момиче със светла коса и сини очи, хубаво момиченце, но тъжно, сякаш бе загубено, му се явяваше от време на време.

И една млада жена, с коса в пшеничен цвят и нежно, чувствително лице. Устните й бяха плътни, но меки, а тънките й черти я правеха красива. Не беше Хелън; тя бе от друг свят, на чиято граница бе и той самият. Виждаше го, но не можеше да се допре до него, защото той се простираше в пещерите на кадифения безкрай. Колко хубаво щеше да бъде да се отпусне и да заплува спокойно през тези пещери и да достигне Хелън, която се носеше като ярка звезда в най-отдалечените дълбини. Извика я по име, а викът му отекна назад, назад в черните тунели и така трептеше, че му се прииска да крещи. Страх го бе сега от тези дълбини и се бореше отчаяно; огромни тежести го теглеха надолу, надолу, но той стискаше зъби и се съпротивляваше. Опита се да извика, ала викът му не се чу. Знаеше, че си отваря устата, но гърлото му бе схванато от страх пред тъмните дълбочини, които го заобикаляха. Опитваше се отново и отново да извика, а сълзи на слабост и отчаяние се смесваха със солената морска вода, която капеше от челото му.

Кърстийн наблюдаваше как той се бори, а сърцето тежеше като камък в гърдите й. Още веднъж избърса с трепереща ръка капките пот от лицето му. Беше много уморена, но нямаше да позволи на никого да се грижи за него, докато не се убеди, че се подобрява.

Хората от Порткъл бяха внимателни. Всеки ден носеха пресен хляб, питки и паници със супа. Кърстийн бе трогната от тези грижи, но бе толкова изморена и тревожна, че не можеше да слуша думите, с които всеки се стремеше да я успокои и да изрази състраданието си. Каквито и да бяха личните отношения между хората в Рейна, ако някой се разболееше, всеки се чувстваше длъжен да го посети, да предложи помощ и съчувствие. Постоянен поток от хора влизаше и излизаше от стаята на болния. Това бе спалнята на Кърстийн; тя се бе преместила в по-малка стая и Шона спеше при нея, сгушена като котенце.

Цял ден нагоре и надолу по стълбите тракаха обуща.

— Ужасно, просто ужасно! — повтаряше всеки ден Бихаг Бийн. — Ах, горкото момче! Ужасно нещо му се случи.

Кърстийн знаеше, че началничката на пощата не обича Фъргъс и всеки ден се канеше да й каже, че тези лицемерни съчувствия не са нужни, но думите не можаха да се поберат в устата й.

Шила влизаше с пухтене и само плачеше при вида на мъртвешко бледото лице върху възглавницата.

— Ах, бедното ми момче, смъртта е по петите му, а той дори не знае за бедната Мирабел и за бедния Хеймиш. Ужасно е! Никога вече няма да се оплаквам от газовете си, щом тези добри хора умряха или умират.

Думите й нямаха за цел да ободрят отпадналия дух и Кърстийн въздишаше облекчено, когато старицата си тръгне.

Доди бе най-редовният посетител и, изненадващо, най-успокояващият.

— Хубав ден — поздравяваше той неизменно и се навеждаше, за да може високата му мършава фигура да се вмъкне през ниската врата. Винаги заставаше в средата на стаята, защото таваните бяха пречупени, и от тази си привилегирована позиция правеше обнадеждващи предсказания за бъдещето на Фъргъс. Бе груб и срамежлив, но по свой простодушен начин вдъхваше на Кърстийн надежда. Всеки ден носеше някакъв подарък: морски таралеж — добре изчистен и изсушен, камъче с необикновена форма, грижливо подбрани мидени черупки или просто листо, обагрено в червено или златно от ранната есен. — Да го сложиш в една от книгите, дето ги четеш, госпожице, да се притисне и да се изсуши — обясняваше й той стеснително, защото се боеше, че подаръкът е много скромен за такава хубава дама.

Кърстийн се трогваше от тези подаръци. Простият ум на Доди виждаше красота в даровете на природата. Когато гледаше залеза, той забелязваше великолепните му цветове, докато някой с по-тънък ум можеше да не види нищо, освен че слънцето се скрива.

Той обожаваше Фъргъс и дълго го гледаше. В обикновено замислените му очи светеше обич. Когато си тръгнеше, оставяше след себе си особената си миризма, но оставяше и някаква надежда, а Кърстийн бе благодарна, дори ако надеждата бе малка като зрънце.

Четиридесет и осемте часа, изминали откакто бяха донесли Фъргъс в училището, бяха като кошмар. Най-напред го бяха сложили на дивана в малката й гостна и кръв, много кръв течеше от наранената ръка. Тя седеше до него, мисли и действителност, всичко се сливаше, докато почистваше дълбоката рана на челото му. Алик се въртеше, говореше полуумни неща, обвиняваше себе си, плачеше като бебе и очакваше от нея успокоение, което тя не бе в състояние да му даде.

Лаклан като че ли се бе забавил много, но така й се струваше, само защото всяко помръдване на часовниковата стрелка бе една загубена минута в борбата за спасяването на Фъргъс.

После Лаклан бе дошъл, пребледнял след изминалия ден, изпълнен с болезнени чувства. Прегледът му трая кратко и решението му не се забави.

— Приготви кухненската маса, Кърстийн. Ръката му трябва да се ампутира или ще се получи общо отравяне.

Кърстийн се почувства отмаляла, но отиде в кухнята. На огъня вече вреше вода. Кейт Маккинън и Веселата Мери варяха вода, за да правят чай. Боб и още няколко от мъжете бяха останали, като допускаха, че може да има нужда от тяхната помощ. Пиеха чай и пушеха лулите си, преднамерено бавно, както правеха хората от тяхното поколение, за да продължи по-дълго удоволствието. Беше се разчуло за Мирабел и имаха за какво да си говорят.

Кърстийн не бе научила за Мирабел до този момент и се облегна, залитайки, върху рамката на вратата.

— Не — прошепна тя. — Боже мой, не! Мирабел, Хеймиш… детето, къде е то? — Повиши глас. — Бедната малка Шона, тя вече е преживяла толкова много, а още дори не знае за баща си! Той ще загуби едната си ръка! Трябва да приготвя масата, Лаклан ще направи операцията тук! — Гласът й секна от пълно отчаяние.

Кейт Маккинън сложи тежката си ръка на рамото й.

— Хайде, момиче, поплачи си, ще ти олекне. Не се тревожи за детето, тя е при Фийби. — Заведе Кърстийн до един стол. — Седни сега, ние ще приготвим масата. И друг път са правени операции на място. Старият Маклюр да отреже едно посечено с копач стъпало. Насред нивата, тъй беше. Горкият Санди, той умря, хвана го пневмония, но той си беше виновен. Замахнал с проклетия копач като че е джобно ножче. Ами аз — тя се изпъчи гордо, — родих нашия Ули без помощ. Нанси беше там де, ама беше още дете, не можеше да направи много! Да, много неща трябва да се правят бързо, момиче.

Но Кърстийн я слушаше само с половин ухо. Гледаше как търкат тежката дървена маса със сапун и вряла вода и потрепери при мисълта, че Фъргъс ще легне на нея, без да знае, че ще изгуби ръката си. Боеше се от мига, в който ще узнае. Друг би се ужасил в първия момент, но би се примирил, но Фъргъс? Той, упоритият, независимият, гордият, можеше ли да живее щастливо, ако не е напълно здрав? Щеше ли след време да благодари на Бога, че е загубил лявата си ръка или щеше да го обвинява за това, което се бе случило на него и на Хеймиш?

Питаше се дали знае за Хеймиш. Положително не знаеше за Мирабел. Молеше се да оживее и се плашеше от часа, когато ще се събуди в свят, от който е загубил толкова много. Но все още имаше своето малко момиче, имаше и нея. Щяха ли те да натежат на везните срещу онова, което е загубил? Обичаше ли ги достатъчно и двете? Сълзи се стичаха по бузите й и тя потрепери, макар че лицето й се бе зачервило от огъня. Веселата Мери й подаде чаша чай. Беше му капнала коняк и Кърстийн изгори гърлото си, когато отпи, но почувства, че се съвзема от топлината, и когато мъжете донесоха Фъргъс, тя им помогна да го сложат леко на масата.

Биди беше пристигнала. Изглеждаше стара и много изморена; Кърстийн разбра, че идва от смъртния одър на Мирабел. Очите й бяха червени. Кърстийн се отърси от вцепенението си и излезе в коридора, където Биди сваляше палтото си. Двете жени се погледнаха. Брадичката на Биди затрепери и Кърстийн я взе в прегръдките си. Не си казаха нито дума, но се почувстваха свързани чрез безмълвната връзка на мъката. Биди смръкна шумно и издуха носа си.

— Добре съм вече, момиче, аз съм стара глупачка, но тя… ми беше приятелка, най-добрата… много малко ми останаха вече, така си е! Но колко ли ти е болно на тебе, бедното ми момиче. — Сложи длан върху ръката на Кърстийн и в уморените й очи се появи усмивка. — Хайде, сега да започваме битката. Трябва да оправим тоя млад човек.

— Биди! — Гласът на Лаклан бе нетърпелив и притеснен.

Трудно бе да видиш силния, волеви Фъргъс Маккензи легнал безпомощно; сега животът му зависеше изцяло от помощта на другите. Професията на Лаклан го бе научила колко крехки създания са хората, бе го научила и да изпълнява дълга си. Как да кажеш на любещите родители, че детето им е обречено, как да съобщиш за смъртта на обичан човек, как да говориш за неизлечима болест? Времето му бе дало отговор на тези въпроси, но не можеше да намали болката или радостта при всеки отделен случай. Бе научил много за хората и, още в началото на кариерата си, бе открил, че и най-скромните човешки същества имат достойнство.

Фъргъс имаше достойнство, това бе ценно качество за всекиго, но той имаше и дива гордост.

Лаклан погледна восъчното лице на човека, който го бе пренебрегвал десет години. Господи, нима бе толкова отдавна? Да, много време бе изтекло, но му се струваше, че Фъргъс го бе обвинил вчера, че той е виновен за смъртта на Хелън. Фъргъс бе убил всичко с това отдавнашно обвинение. Лаклан дълго се бе съмнявал в своите способности. Би ли могъл да спаси Хелън? Беше се борил много упорито за живота й, но борбата му бе останала напразна. Съмнения като черни отровни змии бяха проникнали в ума му. Никой, освен Фийби не бе разбрал това, но дори нейната силна любов бе намаляла от упорития му отказ да й разреши да има второ дете. Най-накрая любовта бе победила, но бракът им бе висял на косъм, още един пример за това, колко човекът е уязвим в беда; и все пак любовта бе сила, чиято власт не можеше да се отрече.

Любов и омраза. Кое от двете чувства бе по-силно? Фъргъс бе обичал със сила, която бе превърнала любовта му в опасно чувство. Той бе изпитвал и омраза. Лаклан още си спомняше суровата, мрачна омраза в гласа на Фъргъс, но това бе омраза, родена от скръбта, и Лаклан бе уверен, че един ден Фъргъс ще съжалява за горчивите си думи. Той наистина бе съжалил и се бе опитал да се сдобрят, но тогава бе вече много късно.

Лаклан усети, че по челото му избива пот. Всички го гледаха някак странно. Той се бавеше, другите разбираха това, както го разбираше и той сам. В този миг се бяха върнали всичките му стари съмнения, но той знаеше, че десет години са твърде дълъг срок, за да продължат да се мразят двама мъже. Той не мразеше Фъргъс, напротив, обичаше го по някакъв особен начин. Някога Фъргъс създаваше у него възбуда, не радостната възбуда, която носи една жена, а друга, на споделяните мъжки амбиции. Между тях съществуваше афинитет, уважение към настроението на другия; когато говореха, казваха си нещо значимо, когато мълчаха, чувстваха близост и спокойствие.

Миризма на карбол и тютюнев дим изпълваха задушния въздух и главата на Лаклан се завъртя. Знаеше защо се бави. Фъргъс вече го бе обвинил, че е изпуснал един живот, който е трябвало да спаси. Когато се събуди и открие, че едната му ръка липсва, нямаше ли да обвини Лаклан, че е отстранил нещо, което е трябвало да спаси? Лаклан знаеше, че не би могъл да понесе отново такова обвинение. Ако идваше от някой друг — да, но не и от Фъргъс, защото след толкова години искаше пак да бъде приятел с Маккензи и не искаше да направи сдобряването им невъзможно като отреже ръката му.

Биди беше стерилизирала инструментите и ги бе сложила на една малка масичка до него. Никой не се помръдваше, единствено старият Боб, който изтриваше носа си с ръкав, нарушаваше тишината. Той стоеше до масата, готов да задържи Фъргъс неподвижен, ако се размърда по време на операцията.

Кейт Маккинън следеше водата в съдовете да ври. Кърстийн се бе приближила, готова да помогне, ако е нужно, но беше тъй бледа, че Биди й нареди да седне.

— Не, Биди — отговори тя тихо, но решително, — аз трябва да помогна.

Всичко се обърнаха, когато Алик влезе през вратата. Бе отишъл до Лейгмор, за да смени торбестите панталони, които му бе дал Там Маккинън. Споменът за притихналата къща и мъртвата Мирабел в стаята й не го напускаше, лицето му бе изпито и посивяло. Беше изтощен, но не можеше да почива.

— Вече… направихте ли го? — попита с пресипнал глас.

Лаклан поклати глава.

— Не… не мога! Това трябва да стане в болница.

Ужасен шепот изпълни стаята. Биди го изгледа строго.

— Глупости, момче! Не е възможно да стигне до болницата навреме!

— Не мога да спася ръката му — изпъшка Лаклан. — Кости, мускули, нерви, всичко се е оплело! Задачата е нечовешка!

— Знаем това, момче! — извика Боб сурово. — Просто махни тая проклета ръка! Ако я оставиш, цялото му тяло ще се отрови! Маккензи не е Бог, човече! Той е от плът и кръв като всички ни и също така може да умре!

Пот се стичаше по челото на Лаклан и очите го смъдяха. Ръцете му трепереха.

— Той няма да знае в какво състояние е била ръката му! Ще каже, че съм могъл да я спася. Ще обвини мене, ако я отрежа, проклет да е!

Това бе вик, изтръгнал се от сърцето му и Кърстийн знаеше за какво мисли.

— Лаклан, чуй ме — каза тя тихо. Той я погледна, а тя прочете в очите му съмнение. — Боб е прав, Фъргъс не е различен от нас. Ти си много добър лекар, всички в Рейна ти имат доверие. — Чу се одобрителен шепот. — Отрежи ръката му, не го ли направиш, ще умре. Фъргъс няма да се обвинява, а ще ти е благодарен. Обичам го, Лаклан! Моля те, спаси живота му! Махни тая ръка!

Отново се понесе тих шепот на одобрение, но Лаклан още се колебаеше. Алик прошепна нещо на Кърстийн, после отиде до един долап и отвори бутилка с уиски. Приближи се до Лаклан и я поднесе до устните му.

— Това ще те успокои, докторе — уверяваше го тихо. — Пийни една глътка, всички знаем какво е страх!

Лаклан отпи. Бутилката мина от човек на човек, Кейт Маккинън си пийна повечко.

— И аз искам една глътка — каза Биди с достойнство и отпи толкова много, че старият Джо трябваше да я потупа по гърба. Това разреди напрегнатата атмосфера и Лаклан изми още веднъж ръцете си.

— Бъди готова, Биди! — каза вече спокойно.

— Готова съм, момче — отговори тя и му подаде скалпела.

Кърстийн не знаеше как успя да се задържи на крака, но сега бе нужна помощта на всеки чифт ръце. Кръв изтичаше под ножа и тя я попиваше. Като в болезнен сън чу как трионът стърже по костта. Краката й се подкосиха, но тя продължаваше да попива кръвта на Фъргъс с едната си ръка, а с другата — потта от челото на Лаклан. Биди подаваше инструменти, а Боб, твърд и спокоен, държеше тъмнокосата глава на Фъргъс във възлестите си ръце.

Фъргъс пъшкаше, но Боб го държеше като бебе и му говореше с напевния си глас, макар да знаеше, че Фъргъс не чува нито дума.

Операцията под несигурната светлина на парафиновите лампи завърши. Алик изнесе кофата с ужасните останки от ръката на брат му. Отиде препъвайки се до брега, като едва виждаше от сълзите, които течаха по лицето му. Нощта го посрещна със свеж солен вятър и гонещи се зелени вълни. Нагази в морето и подплаши ято чайки, които почиваха на пясъчния бряг. Надигнаха се и закрещяха срещу него. Той люшна кофата и запрати съдържанието й далече във водата; чайките закръжиха и закряскаха, после се спуснаха като облак от биещи крила и гладни човки.

— Изяжте я, мръсни лешояди! — извика Алик, задавен от сълзи. — Тя не му е нужна вече! Яжте, проклетници!

Когато се върна, Фъргъс бе вече пренесен в леглото, силно бинтованият остатък от ръката му лежеше на висока възглавница, за да спре кръвотечението.

— Нужно е да се прелее кръв — каза Лаклан. — Трябва да взема проба от всички и да установя каква е неговата кръвна група. Алик, кажи на Биди да събере колкото може повече доброволци! Аз имам още много работа тук.

Накрая Алик стана кръводарителят. Гледаше как изпомпват кръвта му и изпитваше странно задоволство. Тази процедура бе облекчение за съвестта му и той дори успя да закачи Биди, като й каза, че е най-прекрасната вещица, която е виждал.

Елспет дойде да смени Кейт Маккинън в приготвянето на чай и съобщи, че Шона си е легнала и е заспала след дълъг плач.

Алик подскочи.

— Горкото малко дете! Аз почти я забравих, а сърцето й се пръска от болка. Дявол да го вземе този адски ден! Нищо вече няма да е като преди! — Направи няколко крачки и се смъкна припаднал на земята.

Елспет го изгледа презрително и навири острия си нос.

— Слабак такъв! — Вдигна нагоре главата. — А пък другият е толкова горд, че сам страда от това. Нищо чудно, че Мирабел отиде в гроба. Тези Маккензи създават само неприятности. Един Бог знае каква ще стане мъничката! Дива котка като баща си, знам си аз!

Кърстийн излезе напред и хладнокръвно зашлеви Елспет по двете бузи.

— Една за Алик и една за Фъргъс — каза тя със злоба, каквато не знаеше, че се крие в нея. — Жалко, че имаш само едно лице, Елспет, защото ми се иска да ти ударя една плесница и за Мирабел, която толкова обичаше семейството си, и за Шона, чудесното мило дете! Сега моля те, напусни моя покрив. Аз ще правя чай.

Елспет се хвана за червените бузи и отстъпи.

— Заслужаваш си Фъргъс Маккензи, усойнице — озъби се тя. — Да видим дали ще направи честна жена от тебе!

Тя изхвръкна навън, а Лаклан сложи длан върху ръката на Кърстийн.

— Цяла седмица у дома ще има гневни приказки и стиснати устни. Фийби ще се измъчи, а и аз като се върна уморен от посещенията си, ще се наслушам на оплаквания.

Брадичката на Кърстийн потрепери.

— Извинявай, Лаклан, но не можах да се сдържа.

Той се усмихна.

— Не се извинявай, тя си го заслужи. Сега, госпожице, трябва да си легнеш и да си починеш. Ще сложим Алик на дивана и ще го оставим да се наспи. Той е просто изтощен, както и всички ние.

* * *

Сякаш всички жители на Рейна се бяха събрали в двора на Лейгмор за двойното погребение. Двата ковчега стояха един до друг върху столове, донесени от кухнята.

Бяха успели да приберат тялото на Хеймиш на другия ден след като се бе разбил в Сгор Крехт. Намериха го изхвърлено върху белия пясък при нос Порт Ръм. В смъртта си Хеймиш изглеждаше жалък и смален, съвсем различен от великолепната фигура, която бе правила чест на Рейна близо шейсет години. В брадата му се бяха оплели водорасли, а дрехите му бяха на парцали. Приливът го бе подмятал безмилостно и го намериха с обърнато надолу лице, а в черепа му зееше ужасна дупка. Мозъкът и всички тъкани бяха изкълвани от птиците, празната черупка на черепа му бе измита от морето.

При тази гледка мъжете, които го намериха, усетиха, че им прилошава. Бяха силни мъже, закоравели от годините, през които бяха прибирали жътва от сушата и морето. Бяха свикнали на грозни гледки, и не им прилошаваше лесно, но им бе трудно да гледат покъртителния, прогизнал от морето труп на човека, когото всички бяха обичали. Някои от най-близките му приятели бързо се обърнаха настрани, а младият Матю заплака с глас.

Завиха го бързо и го отнесоха на брега. Там стоеше Маги, състарена, наметнала черен шал на раменете си и очакваше мъжете да донесат Хеймиш. Не бяха сигурни дали ще го намерят. Ако бе закачен за Сгор Крехт, никой не би могъл да се приближи и да донесе тялото; ако го откачеха от зъберите, приливът и напречните течения от пролива щяха да отнесат трупа му надалече.

От гърдите на Маги се откъсна слаб вик, когато безформеният вързоп бе вдигнат от лодката. Спусна се към него, но мъжете не й позволиха да го види.

— Запомни го, какъвто си го видяла за последен път — каза кротко старият Джо. — Той бе чудесен, голям и горд човек и такъв трябва да остане в спомена ти.

Сега тя стоеше пред огромното множество, изпълнило покрития с калдъръм двор. Бе топъл син ден, жужаха пчели, аромат от розите в градината на Мирабел изпълваше въздуха.

Две минути по-рано хората бяха изненадани от пристигането на господин и мадам Балфур от Бърнбреди. Файтонът зави в двора и жителите на острова отстъпиха, за да му направят място. Гледаха подозрително към госпожа Балфур. От любопитство ли бе тук? Досега не бе идвала на нито едно погребение на острова. Случвало се бе господарят да се появи, когато някой от старите жители на Рейна бе напуснал живота. Играл бе с много от тях като момче и ставаше сантиментален, когато някой умре, но жена му не бе идвала на погребение… никога.

Тя слезе от файтона и дребната й фигурка прекоси двора. Господарят вървеше след нея, внушителен в зеления си вълнен жакет и поклащаща се шотландска пола. До него вървеше Скот Балфур-младши от Бърнбреди, не тъй луничав както бе като юноша, но с още слабо лице и чип нос, с големи увиснали мустаци над пълните му отпуснати устни. Майка му сложи букет от червени рози върху ковчега на Мирабел. Остана дълго загледана в капака на ковчега. Ули дърводелецът бе свършил работата си добре. Дървото и на двата ковчега бе гладко като коприна с малки металически плочки, прикрепени към капаците. Не всички жители на острова можеха да си позволят такива хубави ковчези, заравяха някои от тях в прости сандъци от шперплат, но във всички случаи починалите се изпращаха достойно.

Жената на господаря изведнъж избухна в плач и бързо се върна при файтона. Винаги бе харесвала Мирабел. Старата жена притежаваше безспорни качества, а предаността й към хората, които обичаше, надхвърляше многократно задълженията й. У нея имаше достойнство и се бореше разпалено срещу всичко, което смяташе за несправедливо; бе показала на „милейди“ един-два пъти острия си език, но това не накърняваше личността й, по-скоро подчертаваше характера и целия й облик. О, да, господарката обичаше Мирабел и щеше да й липсва, тя и бродераческото й умение, което бе украсявало Бърнбреди толкова години. Никога нямаше да намери друга жена, така изкусна. Мадам Балфур от Бърнбреди подсмърчаше в дантелената си кърпичка.

Господарят стоеше със сина си до ковчезите. Господарят мислеше за Хеймиш. Бяха си пийвали заедно неведнъж, а през дългите зимни вечери понякога бяха играли на карти. Често бяха ходили на лов из ливадите или на риба по реките. Беше забавлявал Хеймиш с истории за подвизите си с жените и едрият човек се бе смял с дълбокия си гръден смях, червената му коса и брада, огнени като великолепието на есента. Господарят не знаеше, че Хеймиш се смееше, защото историите му се виждаха смешни. Господарят си мислеше, че смехът на Хеймиш е израз на възторг от ловкостта му с жените и се надуваше от гордост. Не бе се виждал много с Хеймиш откак се бе оженил за оная жена от Единбург. Господарят хвърли бърз поглед към нещастната вдовица и воднистите му очи светнаха. Трябваше да види какво може да направи, за да я поразсее.

Младият Бърнбреди гледаше ковчезите, без да изпитва никакви чувства, освен съжаление, че майка му го бе склонила да дойде. Чувстваше се глупаво и знаеше, че много очи го наблюдават. Един ден той щеше да бъде господарят. Тази мисъл не го радваше особено, но поне щеше да върши по-добра работа от този идиот, баща му. Беше сварвал стария глупак много пъти като се забавлява и бърка под полите на ония смешни жени на средна възраст, които се въртяха около Бърнбреди.

Той, разбира се, познаваше Хеймиш, но Мирабел — тя бе старицата, която според майка му, цял живот бе лизала ботушите на семейство Маккензи. Мирабел… в главата му изплува един спомен… слънчев ден в Рейна, той, още малко момче, се бе спънал и паднал в къпинак и на виковете му се отзова една добра жена с майчински поглед от близката ферма. Прибра го, изчисти раните му, почерпи го с току-що опечени кифлички и сладко от ягоди. След това бе ходил няколко пъти да играе с Фъргъс и Алик, който бе почти на негова възраст. После го бяха изпратили в пансион и се бе научил на маниери, но бе загубил вродената си способност да се сприятелява с хора от различни социални слоеве. В училището го бяха научили да говори някак носово, знаеше, че някои неща не бива да се правят, но бе прието, че е шик да се смееш на всичко и да тероризираш по-слабите от тебе.

Болка сви сърцето на младия Балфур. Той погледна отново към ковчега на Мирабел. Слънцето бе силно и мирисът на розите достигна до него. Внезапен импулс го накара да иде в розовата градина. Извади джобното си ножче и отряза само една чисто бяла роза, която постави върху ковчега на старата икономка. „Сбогом, Мирабел“ — каза тихо и бързо се отправи към файтона.

Няколко от мъжете се мъчеха да удавят скръбта си. Един от тях му подаде шишето и извика:

— Ще пиеш ли за нашите починали приятели, момче?

Това бе по-скоро подигравка, отколкото покана, защото малцина обичаха „момчето от колежа“, което един ден щеше да стане господар.

Младият Балфур се поколеба, после се обърна към насъбралите се и надигна здраво шишето. Някои фермери го потупаха по гърба.

— Браво, момче — извика един от тях. — Споделяй с другите и бутилката, и слюнката си. Изглежда, че не си толкова горделив в края на краища.

— Мога да пия уиски и от цукало — отговори му дръзко и фермерите се засмяха мрачно, доволни, че е отговорил на остроумието им с остроумие.

Време бе ковчезите да се отнесат в черковния двор. Колата и понито бяха изведени на двора. Маги наблюдаваше със сухи очи. Не бе заплакала досега, мъката й бе твърде дълбока за сълзи. Уиски скимтеше в краката й тъжно, като малко кученце.

Шона гледаше как слагат ковчега на Мирабел до този на Хеймиш и стискаше здраво ръката на Фийби. Бе прекарала в Слокмор последните три дни, макар че спеше в училището. Понякога й позволяваха да погледне баща си, но от вида му й се приплакваше. Не можеше да повярва, че е загубил една от чудесните си здрави, загорели ръце. Искаше да държи тъмнокосата му глава, да го докосва, да му каже, че го обича, но той не я познаваше, не познаваше никого и се мяташе в своя тъмен свят на мрачни видения. Страшно й бе да го чува как вика. Искаше да го успокои, но и тя самата се нуждаеше от успокоение. Нощем бе при топлите ръце на Кърстийн и слушаше нежните й думи, но през деня тя бе тъй заета с грижите около баща й, че нямаше време за нищо друго. Слокмор се превърна в пристан с миризмите му на прясно опечен хляб и на лекарства, на бебешка пудра и мокро пране. Играеше си с малката Фиона, но кой знае защо не можеше да разговаря с Нийл. Той я успокояваше неумело, по момчешки; искаше й се да почувства сигурност в неговите ръце, но той не беше достатъчно пораснал, а тя бе твърде малка, за да изрази чувствата си с думи. Тъгуваше за Мирабел, но не вярваше, че наистина е умряла. Утре или вдругиден щеше да се върне в Лейгмор и пак щяха да я посрещнат познатите аромати на печени кифлички и лавандула.

Същото чувстваше и за Хеймиш. Всичко бе лош сън. Той бе още в приятната си къщичка, където Маги се суети, а през краката му се промушват животни. Скоро всичко щеше да се оправи, Мирабел и Хеймиш щяха да се върнат там, където трябва да бъдат. Баща й щеше да оздравее — трябваше да оздравее. Никой не можеше да й отнеме този стълб от физическа сила, както тя виждаше баща си. Така Шона се огради с трогателните бариери на самоизмамата.

Колата се друсаше по пътя, а след нея се движеше колоната на опечалените и се извиваше като гъсеница. Хеймиш имаше роднини някъде далече, чак в Англия, а Мирабел нямаше кръвни родственици, които да плачат за нея. Сестрите й бяха умрели отдавна, племенниците й се бяха разпръснали. Но все пак имаше много навлажнени очи, когато я полагаха в гроба.

Елспет стоеше настрана и по бузите й се лееха сълзи. Чувстваше, че е загубила последната си приятелка. Мирабел бе единствената, която я успокояваше и й даваше съвети. Сега тя си бе отишла и Елспет оставаше самотна. Нямаше ги вече дори кавгите с Хектор, за да внесат някакво вълнение в живота й. Той бе умрял предната година. Смъртта му бе изненадала всички, Елспет се бе вцепенила. Беше си легнал една вечер много пиян и на другата сутрин го намериха мъртъв, задушен от собственото си повръщане. Елспет не можеше да повярва, че след всичките тези години, през които му бе пожелавала най-ужасния край, можеше да умре така внезапно и без произшествие в собственото си легло.

По някакъв странен начин той й липсваше. В живота й имаше някакво напрежение, докато той бе жив. Имаше какво да очаква, макар това да бе само една словесна битка, в която сипеха един върху друг отровни думи и злобни подигравки. Той й натякваше, че не е истинска жена, защото не е могла да роди деца, а тя му отвръщаше разярена, че бракът им е бездетен, защото той е станал импотентен от пиянството си. „И семето ти е изсъхнало, пияна свиня!“ — беснееше тя, а той, заслепен от гняв я хвърляше върху леглото и насила обладаваше мършавото й тяло. Тя тайно обичаше това му нахвърляне, когато проникването му в нея я възбуждаше, което никога не ставаше при обикновените му опити да я люби. Грубата му сила в тялото й, животинските му крясъци на задоволство възбуждаха всяка нейна клетка и тя запушваше устата си с ръце, за да не извика от удоволствие. Вината, която изпитваше за тези езически чувства, я отправяше към църквата в неделя, където се молеше с половин сърце да й бъдат опростени варварските желания.

Без Хектор бе загубена, без Мирабел оставаше сама и тя горко плачеше, докато тъжните думи на пастора се носеха над смълчания черковен двор.

Биди отиде до нея.

— Ето — просъска тя и подаде на Елспет едно малко плоско шише. — Глътни си, ще ти стане по-добре.

Елспет бързо се съвзе и наведе надменно дългия си нос.

— Аз не пия… все пак ти благодаря!

Биди оправи шапката си.

— Е, добре, щом искаш така…

Елспет погледна в тъжните влажни очи на старата акушерка.

— Е, хайде, една малка глътчица тогава… за добър път на Мирабел.

Биди отведе Елспет зад ствола на едно голямо дърво.

— За Мирабел — прошепна тя дрезгаво.

— И за Хеймиш — добави Елспет и отпи една голяма глътка, без да покаже някакво неудоволствие.

— Май си си пийвала и друг път — забеляза Биди, чийто очи бяха леко замъглени.

— Понякога — призна Елспет и смукна жадно.

Далече долу едно малко момиче със златна коса вървеше към училището, стиснало ръката на Алик.

— Татко може да се е събудил — каза Шона, като се стараеше да звучи по-спокойна, защото знаеше, че смъртта на Хеймиш и болестта на баща й имаха някаква връзка с чичо Алик.

— Може би — отговори прекалено бодро Алик. Вдигна лице към морския вятър, като се молеше на Бога да му даде сили. Една мигновена мисъл за Мери и за живота в Единбург мина през ума му, но тя му се стори нереална. Рейна, скъпият зелен остров на детството му, бе реалността за него сега и той нямаше да го напусне, докато не се помири с брат си.

* * *

Фъргъс се събуди спокоен. Видя слънчевия лъч, който играеше върху завивката и се зачуди колко ли е часът. Навярно бе следобед, защото слънцето не огряваше спалнята му по-рано. Но защо беше в леглото си следобед? И това не беше неговото легло, нито неговата стая. На перваза имаше огромна ваза с рози и бризът, който влизаше през отворения прозорец донасяше до него аромата им. Усети и друга миризма, на лекарства, така както миришеше Шона, когато Мирабел бе почистила някоя от многобройните й детски рани. Тази миризма бе неприятна и толкова силна, че му прилоша. Устата му бе суха и имаше странното чувство, че се носи по вода. Бързо седна, но му се зави свят. Стаята се залюля и той премига, за да проясни зрението си. Денят бе чудесен. Полята бяха зелени и една пчела жужеше като обезумяла върху вазата с рози — хубав летен звук. Винаги бе обичал да слуша жуженето на пчелите и се усмихна от удоволствие. През прозореца виждаше пътя към църквата и дълга процесия, която навлизаше в църковния двор. Беше светло и той вдигна ръка да засенчи очите си, но какво ставаше? Ръката му не се вдигаше. Погледна и видя бинтованата топка до лявото си рамо. Дълго се взира, смръщен от учудване, после булото, покрило съзнанието му, се вдигна и той си спомни. Всичко се връщаше бавно, но всеки спомен бе тъй тежък, че той отново се отпусна на възглавниците и остана така, отправил невиждащ поглед към тавана. Мислите му бяха насочени навътре и разчистваха адските видения, които бяха изпълвали обърканото му съзнание по време на кошмарите. Търсенето на Алик, мъглата, станала причина лодката да се понесе към страшния Сгор Крехт, където бе загинал Хеймиш. Но не! Не беше скалата, не бе Сгор Крехт, а лодката. Хеймиш бе сграбчил лодката, а носът й бе смазал главата му. Фъргъс почувства, че сърцето му се свива от болка. Спомените ставаха по-ясни с всяка секунда. Спомни си, че нещо се бе случило с ръката му, но не бе усетил нищо, само бе видял кръвта около себе си в онова ужасно море на смъртта. А Алик! Не бяха намерили Алик! И той ли бе мъртъв? Погледна пак през прозореца. Погребална процесия! Може ли да бъде за брат му? Но това не бе възможно. Не биха го погребвали тъй скоро. Всичко се бе случило преди малко. Издаде кратък ужасен вик и седна, за да види пак процесията. Забеляза, че колата завива и тръгва нагоре по хълма, а в нея имаше два ковчега. Алик и Хеймиш! Сърцето му заби лудо и той се смъкна от леглото, за да погледне през прозореца, но краката не го държаха и се свлече в нишата под прозореца.

Кърстийн се втурна в стаята.

— Фъргъс! Скъпи, върни се в леглото!

Тя го привлече към себе си и го настани в леглото, седна до него и погали тъмната му коса. Челото му гореше и той се закашля, силна суха кашлица. Погледна бледите му страни и черните очи, които се взираха упорито в нея.

— Как се чувстваш, мой Фъргъс?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Кърстийн, ти си болна — извика той загрижено. — Толкова си бледа и под очите ти има черни кръгове.

— Не се тревожи за мен, Фъргъс, просто съм малко изморена.

Той затвори очи; дишаше трудно.

— Всичко е… странно — прошепна той. — Аз съм в твоето легло, нали Кърстийн? Любили сме се в това легло, нали?

— Да, Фъргъс — отговори тя дрезгаво.

— Ръката ми… я няма… разбрах… още там, в морето… че никога вече няма да мога да си служа с нея.

Тя въздъхна с облекчение. Часът на истината настъпваше, но онова, от което се бе плашила най-много, не бе тъй страшно, както очакваше. Той се мъчеше да й зададе още въпроси, малко учуден, че е бил в безсъзнание толкова дълго.

— Затова са погребенията… аз знаех за Хеймиш! Господи, как ще забравя какво стана с него… но другия, Кърстийн…?

Тихи стъпки се качваха нагоре; в стаята влязоха Алик и Шона. Фъргъс се помъчи да се изправи, загледан в Алик с горящите си очи.

— Алик… т-ти не си мъртъв?

Брадичката на Алик потрепери. Искаше му се да плаче, да изтича при брат си и да го моли за прошка. Вместо това каза:

— Не, Фъргъс, още съм тук… макар че заслужавам да умра заради всичките нещастия, които причиних.

Фъргъс поклати глава.

— Господи, човече! Всички знаят, че вината е моя, не трябваше да бъда тъй суров с тебе. Исках… да ти се извиня по-рано, но ти се извинявам сега… когато вече е късно за много хора.

Алик отвори уста, но не знаеше какво да каже. Лек ветрец издуваше муселинените пердета и довяваше в стаята ароматите и звуците на лятото. Дочуха се едва и думите на позната черковна песен.

Фъргъс облиза засъхналите си устни.

— „Остани с мене“… любимата ми песен.

Изведнъж забеляза дъщеря си, застанала тихо до прозореца. Той й протегна ръка.

— Шона, моето малко момиче, колко е хубава косата ти със синя панделка.

Тя се спусна към него и зарови лице в шията му. Той взе мек като коприна кичур от косата й и го погали. Внезапно си спомни за нещо.

— Другият ковчег… да не е старият Мактавиш? Знам, че беше болен.

— О, татко — разплака се Шона. — Той е на Мирабел. Тя умря. Татко! Тя умря преди три дни, била е болна, а не е казала на никого!

— Мили боже, не може да бъде! — Обърна главата си на другата страна, но не успя да скрие блясъка на сълзите си.

Кърстийн веднага отиде до него.

— Станало е много бързо, Фъргъс. Както тя искаше да бъде.

Той не отговори, само продължи да гали копринената коса на дъщеря си.

Алик пристъпи неловко.

— Не се тревожи за фермата, Фъргъс. Ще се погрижа за всичко, докато оздравееш.

Фъргъс не каза нищо. Гледаше през прозореца, но не виждаше перести облачета върху синьо небе. Мислите му бяха мрачни, не виждаше никаква синева, а едно черно небе. Почувства се изтощен. Силата на ума и на тялото му го бяха напуснали. В съзнанието му изплува Мирабел, но той бързо я отстрани. Хеймиш, висок и засмян, премина през погледа му, но той го заличи. Не искаше да мисли. Ръката му пулсираше и болки пробождаха гърдите му. Обърна се към Кърстийн и любовта в нейните очи го накара да стисне своите здраво. Не искаше да вижда тази сияйна безкористна любов, защото знаеше, че сега не може да се ожени за нея. Можеше ли да поиска прекрасно момиче като Кърстийн да се обвърже с еднорък инвалид? Мислите му блуждаеха: изкачваше се и слизаше, един миг бе светло, а в следващия — тъмно.

— Лаклан… искам да го видя — промърмори той. — Трябва да видя Лаклан.

Но Кърстийн вече бе изпратила Алик да повика Лаклан. Разбираше, че препускащият пулс на Фъргъс и високата му температура не са нормални.

Лаклан произнесе диагнозата, от която Кърстийн се бе опасявала.

— Пневмония! От това се боях, но за щастие само единият му дроб е засегнат. Ала и така борбата ще бъде тежка, тялото му още не се е възстановило от загубата на ръката.

Фъргъс бавно излезе от вцепенението, в което бе изпаднал.

— Лаклан — каза той, дишайки тежко. — Извинявай… ще бъдем ли пак приятели?

Вдигна ръка от завивката и Лаклан почти я грабна.

— Приятели! — каза той и преглътна бучката, която бе заседнала на гърлото му.

Тази нощ Шона спа в Слокмор. Въртеше се и се обръщаше, но сънят не идваше. Бариерите, които бе изградила в съзнанието си, бързо се рушаха. Не можеше повече да се самозалъгва, че Мирабел и Хеймиш ще се завърнат. И баща й никога вече нямаше да бъде какъвто беше преди. Загубил бе ръката си завинаги и беше болен, толкова болен, че Кърстийн си бе направила легло в неговата стая, за да бъде при него през цялата нощ. Биди бе стояла при Фъргъс вечерта, всички други посетители бяха отпращани. Дори и Доди с неговата безрезервна, предана обич към Фъргъс не бе допуснат в стаята на болния. Шона си спомни как в искрените му като на дете очи бяха блеснали сълзи, щом научи, че Фъргъс е по-зле.

Бе застанал в кухнята на училището, тромав и неловък, огромните му гумени ботуши скърцаха по линолеума. На мнозина той би се сторил комична фигура с голямата му синя пъпка и особени, замечтани очи. За Кърстийн и Шона у него имаше нещо трагично. Сълзите му бяха потекли и за известно време го давеха ридания. После бръкна в протрития си джоб и остави нещо на масата.

— Той ще се оправи — прошепна дрезгаво, сякаш убеждаваше себе си. — Това ще му помогне, да, да, ще му помогне!

Доди като че ли се опитваше да призове всички целебни сили, за да може Фъргъс да се оправи по-бързо.

— Ще се оправи — повтори той и излезе, препъвайки се, от кухнята, за да се върне през хълмовете в самотната си колиба.

Шона взе конската подкова, която бе оставил на масата. Беше стара, но бе така излъскана, че блестеше. Представяше си как старият чудак бе лъскал подковата с обич и преданост много часове. Инициалът му бе издраскан върху нея, грозен и разкривен, но това бе още един израз на вярата му.

Кърстийн пое подковата внимателно.

— Ще я закачим до леглото на баща ти, тя наистина ще му помогне да оздравее.

Шона зарови лице във възглавницата и горещите сълзи избликнаха. Чу, че Фиона плаче и Фийби отиде при нея. Хубава бе тази къща, приятна и удобна. Шона бе в малката стая за гости, чаршафите миришеха на лавандула. Лавандула! Мирабел! Мирабел и лавандулата! Лейгмор и Мирабел! Лейгмор и баща й! Годините, в които бяха живели заедно. Хубавите мигове като днешния, когато бе галил косата й и я бе нарекъл неговото хубаво момиче. Шията му бе толкова гореща, бе чула как неговото сърце бие силно в ухото й. Обичаше сърцето му, силното му, упорито сърце, което можеше да бъде и любещо, толкова любещо.

В тихия мрак на малката стая й се струваше, че чува как — туп-туп-туп — бие сърцето му, но скоро разбра, че всъщност нейното сърце бие така силно. По-рано не беше обръщала голямо внимание на сърцата, просто знаеше, че те са част от тялото, но сега бе научила, че когато сърцето на някого спре, спира и всичко в живота му. Ами ако и сърцето на баща й спре? Тогава той ще си отиде завинаги, целият този голям и хубав човек ще си отиде от нейния живот! Тези мисли й бяха непоносими. От ужас заплака силно и не можеше да спре.

Вратата се отвори и Нийл влезе тихо. Държеше високо премигваща свещ, която хвърляше подскачащи из цялата стая сенки.

— Чух те — прошепна той. — Моето легло е точно срещу твоето от другата страна на стената.

— Така ли? — Тя изведнъж усети някакво облекчение.

— Да, можем с чукане да си предаваме съобщения.

Леглото хлътна, когато той седна. Сълзи още дразнеха гърлото й. Нийл остави свещта на нощната масичка и взе ръката й.

— Знам как се чувстваш — прошепна съчувствено.

— Знаеш ли? Наистина ли знаеш, Нийл?

— Да… поне за Мирабел.

— Знаеш ли какво чувствам за баща си? Сърцето ти тупти ли смешно и усещаш ли тръпчици по тялото си?

— Н-не, но се старая да си представя какво бих чувствал, ако моят баща е болен.

— Ужасно е, Нийл, толкова ужасно, че ми се иска и аз да съм умряла.

— Не говори така — скара й се той. — Баща ти ще оздравее, моят баща ще го излекува, той е добър лекар. Той пак ще стане приятел на баща ти, чух го да казва на мама. Големите са много глупави, чакат да почнат да умират, за да си проговорят пак, а тогава може да е много късно, защото може да не доживеят да си заговорят.

Тя задържа дъха си и той веднага разбра, че е казал не каквото трябва. Тя пак се разплака, от хълцането й леглото се люлееше. Нийл се изплаши и се помъчи да придаде на необмислените си думи друг, успокояващ смисъл, но не успя. В отчаянието си той легна до нея и погали топлото й чело в скромен опит да я успокои.

— Ш-ш-т, не плачи — шепнеше той, — ще се помолим на Бог, може да помогне на баща ти. Не се сърди така.

Къдриците му погъделичкаха носа й и от това като че ли й стана по-добре.

— Стой до мене, Нийл.

— Добре, дай ми малко от одеялото и ще се мушна при тебе. Надявам се, че не хъркаш.

Тя се успокои — в прегръдката на тънките му ръце се почувства стоплена и защитена.

— Кърстийн каза, че малко говоря на сън.

— Сигурно няма да те чуя — промърмори той в косата й и след няколко минути и двамата бяха заспали дълбоко.

В училището Фъргъс бълнуваше, а Кърстийн, седнала до леглото му, слагаше студени кърпи на челото му. Колко беше изморена; всяка клетка на тялото й копнееше за почивка. Клепачите й тежаха като оловни и на няколко пъти едва не заспа. Лаклан бе казал, че ще се върне, след като поспи няколко часа. Бе предложил някой друг да поседи до Фъргъс, но тя не искаше и да чуе.

Нощта бе топла. Прозорецът бе открехнат и нежният аромат на ливадите влизаше в стаята, смесица от торф, пирен и мащерка. Едно куче излая в далечна ферма и чайка изкрещя наблизо. Кърстийн опря глава на перваза на прозореца и заспа.

Стресна се и се събуди, погледна часовника — показваше един и половина — беше спала цял час. Фъргъс пъшкаше и постоянно повтаряше едно и също.

— Не мога да се оженя за тебе, Кърстийн… не сега… не сега, Кърстийн. Ти заслужаваш по-добър мъж. Една ръка… само една ръка… не мога да се оженя за тебе, Кърстийн…

Сърцето й се вледени като камък. Глупава бе да мисли, че е приел загубата на ръката си леко, колко се бе лъгала! Той бе прекалено горд, неговата гордост бе като болест, нито можеше да се надвие, нито да се излекува, глупачка бе да си представи, че умът и чувствата му ще преживеят злополуката ненакърнени. Закри очите си със стиснати юмруци. Не можеше да плаче, бе се изплакала за Фъргъс и битката за живота му. За себе си можеше да усеща само страшната мъка на една изстрадала душа. Бе загубила Фъргъс също тъй сигурно, както ако бе умрял. Любовта й към него бе изпълнила сърцето й така, сякаш щеше да го пръсне, но въпреки това трябваше да го напусне, ако иска да запази разума си. Щеше да се грижи за скъпото му, любимо тяло, докато оздравее, а после щеше да напусне Рейна, докато все още можеше да го направи с известно достойнство. Решението й я сломи. Лаклан я завари седнала до леглото, опряла златокосата си глава на ръката на Фъргъс, а сините й очи гледаха с празен поглед в нищото. Тя дори не помръдна, когато вратата се отвори.

— Кърстийн, добре ли си? — попита Лаклан рязко.

— Да, Лаклан, съвсем добре съм. — Гласът й бе глух.

Фъргъс се раздвижи, покашля се и отново започна бълнуванията си.

Лаклан взе ръката на Кърстийн.

— Той не знае какво говори, не е на себе си!

Тя оттегли леко ръката си.

— Но той знае смисъла на думите си. Тези мисли са в ума му. — Поклати глава и Лаклан видя, че е много пребледняла.

— Болна ли си, Кърстийн? Изморена си, виждам, ти си изтощена. Един Бог знае… но има ли нещо друго, което да те тревожи?

— Не, Лаклан, нищо… — Но тя стисна ръката му и се вгледа в очите му. — Ти си толкова добър човек, Лаклан, ти разбираш всичко, може би…

— Да, Кърстийн?

Но тя отново поклати глава.

— Не се безпокой. — Тя се наклони към леглото. — Каквото и да стане, а Бог ми е свидетел, че се моля той да оздравее, аз ще напусна Рейна. Не бих могла да остана сега.

— Ами работата ти! По дяволите, момиче, не можеш да се откажеш от всичко!

Тя се усмихна уморено.

— Ще пиша в отдела по образованието, че съм болна. Не се тревожи, ще изпратят друга учителка!

— Нямам предвид работата ти! — Сега той бе сърдит. — Мисля за тебе… и за него, не можеш да го оставиш сега, когато най-много се нуждае от тебе!

— Боже мой, да не мислиш, че аз нямам нужда от него! Така ми е нужен, че не знам как ще живея без него, но повече не мога да понасям, Лаклан. Чувал си клюките. Мислех, че те ще спрат, но изглежда, че не е така и предпочитам да си отида, преди той да поиска да го направя! Дължа на себе си поне малко самоуважение!

Кафявите му очи бяха тъжни.

— Бих ли могъл да ти кажа нещо?

Тя отчаяно заклати глава, но не можеше да спре напиращите сълзи.

— Нищо, но ти благодаря, че би искал да ми помогнеш. Сега трябва да ида да направя чай за двама ни.

Четири дни Фъргъс бе на границата между живота и смъртта. Понякога бе съвсем разумен и познаваше всеки, който влиза или излиза. Алик бе постоянно до леглото му и братята откриха отново сродния дух от младостта им. Когато Кърстийн си почиваше, Алик му даваше с лъжица супа в устата. Фъргъс не искаше никаква храна, но Алик бе настойчив, както никога досега. Не защото Фъргъс бе много слаб физически, за да протестира, защото дори и сега, когато се бореше за живот, Фъргъс бе упорит. Алик едва сега намираше твърдостта, която му бе липсвала цял живот. Последната седмица бе извикала у него сила, която сам не подозираше, че притежава. Това бе сила на ума, сила, родена от съзнанието, че онова, което му бе липсвало през целия му живот, бе възможността сам да решава за себе си. Откакто брат му бе болен, той се грижеше за фермата. Нямаше го Хеймиш, за да се обърне към него и той бе принуден сам да взема много решения. Работниците идваха при него и го питаха за неща, от които той разбираше малко, но бързият му ум му бе помагал да намира най-добрия начин, за да се справи с проблемите.

Толкова трагедии се бяха случили това лято в Рейна, но въпреки това той се чувстваше щастлив. О, той щеше да се върне в Единбург, но Мери нямаше да може да прави в бъдеще само това, което тя желае. Той искаше деца и тя трябваше да му ги роди. Може би онова, от което тя се нуждаеше, бе една твърда ръка. Бе решил също да напусне коловоза на своята лесна работа и да потърси друга, където би могъл да има думата при вземането на важни решения.

Новото му настроение изглежда, че личеше. Фъргъс забелязваше у брат си нещо, което не бе виждал преди. „Подобряваш се постоянно“ — уверяваше той Фъргъс, когато дишаше най-трудно и нямаше сили да прочисти дробовете си. Алик го караше да седне и подпираше гърба му, докато завика от болка, но не го оставяше, преди да изкашля гъстата червена храчка.

Шона се движеше от къща в къща като малък бледен призрак и никъде не се чувстваше на мястото си. Фийби бе весела и добра, но животът й бе изпълнен със задължения. Алик бе зает с фермата. Кърстийн бе любеща и мила както винаги, но Шона чувстваше, че й липсва спонтанната сърдечност, която по-рано винаги бе готова да покаже. Шона се чудеше защо и плачеше насаме. Имаше такава голяма нужда да обича и да бъде обичана. Бе време на голяма промяна в живота й и тя се нуждаеше от някого, към когото да може да се обърне. Нямаше как да знае, че Кърстийн, след като бе решила да напусне всичко, което обича, несъзнателно се закаляваше за раздялата. Тя обичаше Шона, погледът й бе същия като на баща й. Неговата кръв течеше във вените й, неговата упоритост и гордост, а Кърстийн искаше да се опре на всичко, което й напомняше за любимия човек. Но вместо това, се обръщаше настрани и се бореше да скрие чувствата си от детето на Фъргъс. Шона се чувстваше обидена, но вродената й гордост не й позволяваше да го покаже.

Всеки ден ходеше в училището. Слагаше студени кърпи на челото на баща си и държеше чашата до устните му, когато бе жаден. Той й се усмихваше с една особена, замечтана усмивка и стискаше ръката й. Често заспиваше, хванал ръката й, а тя обичаше да седи до него и просто да го гледа. По-рано той винаги бе толкова активен и неуловим, че не бе имала много възможности да го наблюдава отблизо. Колко красива и чувствителна бе устата му; челюстта му бе здрава, а в средата на брадичката му имаше малка трапчинка. Върхът на розовото й пръстче се побираше там точно. Странно й бе да вижда как пулсът му бие на шията, малко я плашеше, но й бе интересно. Понякога броеше пулса му до сто и повече. Особено и тъжно чувство изпитваше да го гледа легнал в леглото. Не го бе виждала често легнал преди тази ужасна болест. Миглите му бяха дълги и тъмни, леко извити в края. Косата му бе съвсем черна, харесваше й как покрива главата му на едри, твърди вълни. Потта залепваше върху ушите му съвсем малки къдрички. Веднъж, когато правеше такова „лично наблюдение“, забеляза един-два малки бели косъма на бакенбардите му. Бяха много остри и се открояваха върху черните. Като ги видя й се прииска да плаче. Винаги бе смятала, че баща й е едно голямо момче, но такива бели косми можеше да има мъж, а не момче. Всеки ден след това откритие тя проучваше черните му къдрици и бе благодарна, че не откриваше повече остри бели косми. Постепенно започна да обича малките бели косъмчета; те бяха част от него, а тя го обичаше целия. Дори знаеше колко са, седем от дясната страна и три смешно щръкнали на лявата. Кръстосваше ръце и ги стискаше радостна, защото това бе нейна тайна. Може би Кърстийн не знаеше точно колко малки бели косъмчета има.

Никога не можеше да го наблюдава толкова дълго, колкото й се искаше, защото или Биди, или Лаклан я изпращаха навън. Нямаше го Нийл, за да си говори с него. Бе отишъл за няколко дни в Дъмфрис при една леля, за да пробват училищната му униформа. Той не бе искал да отива.

— Не мога да понасям как се върти около мен леля Ели — довери й той. — Подскача като стара кокошка и постоянно ме кара да ям салата. Мисля, че дори не е чувала за вкусната херинга с настъргана ряпа, а чичо Джордж прави ужасни неща, например чопли зъбите си с клечка на масата.

Но все пак очите му светеха. Харесваха му магазините в Дъмфрис. Баща му беше дал цяла лира за харчлък, той обичаше двете момчета на леля Ели, които знаеха много неща, но не се държаха надменно.

Шона копнееше да види здравата, момчешка фигура на Нийл. Чудеше се какво ли ще бъде, когато през цялото време няма да е тук. Оставаха още три седмици до заминаването му, но тя не искаше дори да мисли за това и отиваше с Тот през ливадите до пещерата. Заедно се гушеха на дюшек от мъх и треви. Тя беше също тъй самотна, както и Тот, чийто кученца бяха раздадени. Всеки следобед спяха заедно, сгушени на своето легло в пещерата.

* * *

Дните се влачеха бавно, за Кърстийн всеки ден бе дълъг като година. Почти през цялото време, когато бе будна, тя седеше до леглото му. Ако той спеше, тя сядаше и го гледаше, искаше да запечата образа му в съзнанието си и да го носи със себе си винаги. Веднъж Биди я свари да гледа силното красиво лице като в транс.

— Да, хубав мъж е, момичето ми — каза Биди уверено, — но време е да има жена, която да се грижи за него.

Кърстийн погледна старата акушерка.

— Какъв беше той, Биди… когато беше малко момче?

— Хубаво момче, но особено. Винаги тих, но не от стеснителност, а от някаква тиха сила — странно за малко момче, но пък и майка му го караше да носи голям товар на плещите си. Не беше права да му внушава, че никога не бива да отстъпва. Но така го възпитаваше тя. Обичаше децата си, но накрая единият стана много самоуверен, а другият… Ах, горкият Фъргъс, той смята, че е грях да покаже някаква слабост. Трудно е да се отърсиш от старите навици, но виждам промяна у него. И той почна да разбира, че всички имаме по някаква слабост.

Кърстийн погледна през рамо към Фъргъс и горчива усмивка се изви на устните й.

— Неговата слабост е гордостта му, Биди.

Биди се смръщи учудена.

— Горд е, признавам, прекалено горд и сам страда от гордостта си, но каква слабост е това, момичето ми?

— Защото тя му е господар, тя управлява ума и сърцето му. Гордостта е неговият господар… и господи! Колко бих искала да може да я надвие! Тя е белязала не един живот с жадната си нужда за власт. Малко гордост е хубаво нещо, Биди, всички се нуждаем от това, но когато е прекалено много, тя се превръща в проклятие.

Биди изглеждаше леко озадачена. Не разбираше логиката на Кърстийн, но усещаше, че думите й са вик, излязъл от сърцето й.

— Хайде, момичето ми — успокояваше я тя кротко. — Малко странно изразяваш мислите си, но ми се струва, че разбирам нещичко. А сега да сменим чаршафите му, гледай, сякаш цяло стадо крави са газили по леглото му седмици наред!

Кърстийн вече бе уведомила отдела по образование, че напуска по здравословни причини и молеше да й намерят заместник за началото на срока през есента. Изпратила бе заявлението си малко късно, но нямаше сили да се тревожи и за задълженията си, знаеше само, че трябва да напусне Рейна. Всеки миг, прекаран край Фъргъс, отслабваше решимостта й да го остави. Всичките й сетива бяха притъпени, освен тези, с които чувстваше всепоглъщащата любов към нето. Всичко друго нямаше значение и бе убедена, че трябва да се откъсне, за да прецени чувствата си в по-вярна перспектива.

Стараеше се да не мисли за живота си без него, знаеше само едно — няма да чака до момента, когато той ще трябва да й каже, че не може да се ожени за нея. Не би могла да понесе това, не би могла да продължава както досега, затова трябваше да си замине, докато е време.

Дойде денят, в който Лаклан прегледа Фъргъс и заяви, че е здрав.

— Имаш волско сърце, иначе не би издържал. Ще ходим пак на риба в река Фалан! Отдавна не съм ял хубава прясна пъстърва на вечеря.

Фъргъс погледна намръщено към буцата под рамото си.

— На риба? С това? Не говори празни приказки, човече!

— Оня Фъргъс, когото познавах някога, не би оставил нищо да го спре. Ще позволиш ли сега на нещо толкова дребно като загуба на една ръка да застане на пътя ти?

Фъргъс се изправи.

— По дяволите! — избухна той. — Лесно ти е на тебе да стоиш тук и… — Мрачното проблясване в очите на лекаря го принуди да се усмихне. — Да — каза той бавно, — ще ловим риба във Фалан и ще се изчервиш от яд, когато претеглим кой колко е уловил!

С възвръщането на здравето му дойде и осъзнаването на всичко, което се бе случило след оная ароматна лятна вечер, когато бе направил предложението си за женитба. Беше изгубил много, но като си помислеше за Алик и Шона, чувстваше, че и много е спечелил. Сега те му бяха по-близки откогато и да е преди. Алик не бе вече момче, дните на изживяната душевна криза го бяха превърнали в мъж. Шона отново бе малко любвеобилно момиченце, което го прегръщаше така устремно, че той политаше назад към възглавниците си. Пътешествията му до долината на смъртта и последвалото избавление му помагаха да осъзнае ясно кои са скъпите на сърцето му неща. Толкова хубаво бе да усеща тези детски ръце, сладкият им, близък, земен допир извикваше у него също тъй топъл ответ.

В самотните си часове той се връщаше мислено назад, преживяваше отново годините с Мирабел. Тя винаги бе присъствала в живота му и смъртта й бе оставила празнина, която той тепърва щеше да почувства. Все още очакваше едрата й майчинска фигура да се появи на вратата и Мирабел да се поскара или да се засуети, както бяха свикнали да прави; за жалост, никога не бе осъзнал напълно колко много значат за него топлите й ръце, преди да ги загуби. Още му бе непоносимо да мисли за Хеймиш. Бе ценил тъй много предаността на едрия планинец от Шотландия, че споменът за него му причиняваше силна болка. Затова се стараеше да мисли за настоящето и за Кърстийн. В най-трудните му часове тя бе неизменно до него. Дори когато силите му бяха почти изчерпани и умът му пропадаше от една безвременна пропаст в друга, той бе чувствал присъствието й, силата на любовта й проникваше в онези тъмни дълбини, вдъхваше му воля да се бори и да се измъкне от тях, да се издигне нагоре и да пресрещне любовта й със своята. Заради нея бе искал да води тази ужасна, безкрайна битка за живот и заради нея бе победил.

Облегнат на възглавницата си, той я наблюдаваше. Забелязваше, че е много бледна, с тъмни кръгове под очите. Сърцето му преливаше от любов. Нощите на бдение над него я бяха изтощили, но не бе промълвила нито дума да се оплаче. Тихо се радваше, че той оздравява, но той усещаше някаква промяна в нея. Не можеше да определи каква, но знаеше, че е някак по-различна. Внезапно го обхвана страх. Не би могъл да понесе да го обича по-малко, отколкото преди злополуката. Погледна тази безполезна буца, която бе останала от ръката му. Това ли бе причината? Видът му дали не я отблъскваше малко? Това не можеше да се случи с Кърстийн! Бяха се обичали много дълбоко и той я познаваше достатъчно добре. И все пак, трябваше да се увери, трябваше да знае.

— Кърстийн! — Той протегна ръка към нея, гласът му бе дрезгав. — Скъпа, малка Кърстийн… обичаш ли ме още? Наблюдавам те и благодаря на Бога, че те имам! Радваш ли се все още поне малко, че се срещнахме онзи ден в гората до езерото Тени?

Завари я неподготвена. Беше се закалявала до този момент, но когато дойде, тя не бе готова. Погледна го, погледна протегнатата му към нея ръка, видя, че в тъмните му очи гори съмнение в любовта й към него.

Ридание стисна гърлото й, тя седна до него, притисна главата му към гърдите си. Прокара пръсти през гъстата му коса и го целуна по врата.

— Как бих желала… о, как бих желала този ден да се повтори — прошепна тя разстроена. — Влюбих се в мига, в който те видях. Бих искала да имаме още хиляди такива мигове, мой Фъргъс!

Той внимателно избърса сълзите й.

— Ще имаме още милион такива мигове, Кърстийн. — Целуна я нежно по устните.

Три дни по-късно Кърстийн наблюдаваше как Рейна изчезва в синевата на небето. Беше горещ ден и хоризонтът не се виждаше. Небето и морето се бяха съединили, а зеленият остров със сини планини изглеждаше нереален в далечината.

Няколко овце се бяха скупчили на кораба, тъжното им блеене се сливаше с отдалечаващите се писъци на кръжащите чайки. За Кърстийн всичко приличаше на сън. Чувстваше, че скоро трябва да се събуди и да види как Фъргъс й се усмихва. Не беше се сбогувала с никого, дори с Фийби и Лаклан, защото знаеше, че ще тъгуват за заминаването й и ще се опитват да я убедят да остане.

Теченията, които нахлуваха от пролива, люлееха ферибота, усещаше, че й се гади и й се завива свят. Дълбоко в утробата й нещо трепна и помръдна; знаеше, че напуска Рейна с дете, което расте в нея; малкото му сърчице вече биеше и изпращаше кръвта на Фъргъс Маккензи в живите тъкани на плода.