Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (10)

9.

Фъргъс и Кърстийн седяха върху сеното и правеха планове за бъдещето, когато Кърстийн вдигна глава и видя малка група мъже, устремени към хамбара. Всички бяха много възбудени и си крещяха един на друг по келтски.

— Ела веднага, Маккензи! — задъхано извика Раналд Мактавиш. — Той ти е брат! Иска да се убие!

— Да — добави Тод ковача. — Казва, че животът му не струва пет пари и ще е по-добре при дявола!

— Каза, че щял да докаже, че е достатъчно мъж, за да се убие! — намеси се и Там Засмения, наречен така, защото беше простоват и на всичко се смееше. Той и сега се смееше, макар че говореше страшни думи.

Лицето на Фъргъс бе пребледняло.

— За какво бръщолевите всички? — попита той, като сви по обичая си юмруци.

Хеймиш сложи силната си ръка на рамото му.

— Спокойно, момче, това е вярно. Раналд боядисвал една лодка, когато Алик връхлетял като хала и казал, че иска да вземе лодка и да излезе…

— Така беше — потвърди Раналд, който си изкарваше прехраната, като даваше под наем малки лодки. — Беше разярен и аз се учудих, защото той не е като тебе, господин Маккензи, да ме прощаваш. Бутна в ръката ми пари и не вярвах на очите си, почти една лира ми даде. Той винаги е бил с добро сърце, но цяла лира…

— За бога, човече, кажи какво стана! — прекъсна го Фъргъс строго.

— Ами, дадох му лодка, от най-хубавите ми, и с Там Засмения му помогнахме да я избута. Като се отдалечи малко, взе да вика всичките неща, които ти казахме. Беше като луд, с изхвръкнали очи. Страшничък беше, нали, момчета?

Тези, които бяха присъствали, промърмориха, че е било така.

— Каза, че отива при Сгор Крехт — добави Тод. — Ужасно беше. Човекът бе отчаян от живота, отчаян беше! — Очите на Тод бяха широко отворени, а другите мъже стояха изплашени.

Фъргъс ги изгледа.

— При Сгор Крехт ли каза?

— Да, страшен беше. Крещеше, че ще стане като оня човек от приказката, дето майка ми я разказваше, оня, набучения на скалата!

— Да — кимаше енергично Там Засмения. — Викаше, че чайките ще изядат месото му, но костите му ще останат там завинаги, та да го помним всички. — Там Засмения се усмихна при тази мисъл.

— Приливът, Раналд, започнал ли беше приливът?

— Идваше вече, сър, бавно и спокойно, но идваше.

Фъргъс тръгна и мъжете го последваха в нестройна група. Всички бяха любопитни и искаха да помогнат. Хеймиш, с развята шотландска пола и издадена напред брада вървеше до Фъргъс.

— Не се тревожи, момче — каза му тихо, — ще го върнем жив и здрав на брега.

— Прибирай се вкъщи, Хеймиш — каза му рязко Фъргъс, но веднага съжали за острия си тон и сложи ръка върху рамото на човека, който му бе верен приятел. — Не мисли повече за семейство Маккензи, Маги ти е приготвила чая и ще се чуди защо не се връщаш вкъщи.

— А, тя е свикнала да закъснявам, но ще пратя младия Матю да изтича до дома и да й каже, че ще се забавя малко.

Матю изръмжа, но тръгна по хълма. Бързаше да изпълни задачата си и запъхтян надникна през вратата на Маги. Уиски веднага скочи, като мислеше, че се връща любимият му господар, но щом разбра, че е друг човек, пак се отпусна и заби нос в лапите си.

Маги вдигна ръка за поздрав.

— Седни, момче, и пийни чаша чай. Хеймиш скоро ще се върне, а чайникът вече ври.

Матю набързо отказа.

— Той ще се върне късно. Благодаря ти, Маги, но нямам време да чакам.

Изхвърча навън, а Маги свали тенджерата с димяща супа от огъня. Огледа масата, за да се увери, че я е подредила както трябва и, доволна, че всичко е готово за завръщането на Хеймиш, си направи място между две котки и седна да подремне.

Матю се спусна бързо през нивите към селото. Като се изкачи по едно възвишение, видя фигурката на Шона, не можеше да я сбърка, да се носи през нивите на Лейгмор под него. Извика и й помаха, но тя бе далеч и не можеше да го чуе. Вдигна рамене. Тя си имаше Мирабел и навярно бе по-добре да не знае нищо за Алик, докато не се реши съдбата му.

От лекия вятър проливът изглеждаше прозрачно зелен, а вълните се разбиваха в бяла пяна върху покритите с камъчета пясъци на Порткъл. Когато Матю пристигна, мъжете теглеха една здрава лодка към кафявите плитчини. Фъргъс скочи в лодката и много ръце я забутаха към по-дълбоките води. Преди жадното море да отнесе лодката много навътре, Хеймиш навлезе във водата до пояс и скочи до Фъргъс.

— Слизай, Хеймиш! — извика Фъргъс яростно.

— Не. — Гласът на Хеймиш бе тих, но твърд. Полата му се бе полепила по краката му на мокри гънки и червената му брада бе рошава, но той успя да запази, както винаги, великолепното си достойнство. — Ще имаш нужда от помощ в това море — продължи той. — То е бурно при Сгор Крехт и ако трябва да се плува, по-добре да съм аз, отколкото ти. Плуването никога не е било твоята стихия.

Фъргъс знаеше, че това е вярно. Страхуваше се от морето, от дълбочината и силата му. Можеше да изглежда спокойно и гостоприемно, но винаги имаше опасност от подводни течения. Беше плувал много като момче, но никога без страх. И когато главата му бе над спокойната повърхност, бе чувствал как водата около него се надига и люлее, дърпа и влачи безспир това нищожно нещо, тялото му. Морето му приличаше на неразгадаемите човешки чувства, които в дълбочините си можеха да бъдат страшно силни, макар и да изглеждат спокойни на повърхността.

Алик знаеше, че той се страхува от морето и това бе неговото неспоменавано превъзходство над брат му, който правеше всичко останало толкова добре. В детските им дни Алик бе злорадствал тихичко, когато Фъргъс пляскаше с ръце уплашено и имаше нужда от помощ, за да преодолее някое трудно място, когато според Алик бе нужно само умение. Сега Фъргъс се чудеше дали Алик не иска да постави на изпитание страховете от детството му. Хвърляше му предизвикателство, което Фъргъс, като негов брат, не можеше да не приеме, защото всички щяха да разберат, че има нещо, от което се ужасява. Фъргъс се страхуваше. Чувстваше го с всяка клетка на тялото си. Морето люлееше лодката и проливът ставаше по-бурен всяка минута.

— Уверен ли си, че искаш да дойдеш, Хеймиш? — попита тихо.

— Да не би да се опиташ да ме спреш? — засмя се Хеймиш и погледна с обич пребледнелия млад мъж, когото познаваше от дете.

Видя Кърстийн на брега. Стоеше встрани от групата жители на острова, които се бяха събрали като шумно ято чайки. Хеймиш си помисли, че тя е чудесно момиче, със стройно тяло и хубаво, чувствително лице. Очите й бяха издавали, че не й се иска Фъргъс да излезе с лодката, но не бе продумала и сега стоеше с тихо достойнство и отпуснати ръце. На Хеймиш се искаше някой да се приближи до нея и да й каже успокоителна дума, но жените стояха на групи с приятелките си, а мъжете бяха много погълнати от това, което ставаше, за да се сетят за нещастната млада жена.

Фъргъс сякаш четеше мислите му. Като натискаше греблата, той каза с тих, радостен глас:

— Ние ще се оженим, Хеймиш. Ще спра клюките на старите вещици. Прекрасно момиче е Кърстийн и бях глупак, че не се ожених за нея по-рано.

Хеймиш се засмя доволен.

— Отдавна чакам да чуя това, момче. Кога ще стане?

— Скоро, Хеймиш. Странно е, но се чувствам като нов човек, сякаш не съм аз. Бях тъй напрегнат тази сутрин, струваше ми се, че ще се пръсна, а сега ми се иска да викам, та да ме чуе целият свят колко съм щастлив. Не съм се чувствал така от години и то е само заради Кърстийн.

Хеймиш бе поласкан от доверието и трогнат от щастието на човека, който обикновено бе тъй затворен. И Хеймиш бе щастлив. Винаги се бе чувствал доволен от живота си, но се усети напълно щастлив, едва след като се ожени за Маги. Тя му бе донесла още по-голямо задоволство. С нея бе открил богатството на дружбата редом с трайната любов и той благодареше на Бога всеки ден, че пътеките им се бяха срещнали.

— Радвам се за тебе, Фъргъс — каза му просто. — Беше самотен толкова години.

Фъргъс си пое дълбоко дъх.

— Само ако Алик…

— Не се тревожи за него — пресече го Хеймиш, който в себе си проклинаше Алик и детинщината му. — Той няма да помрачи щастието ти, синко! Ще го намерим и ще си заслужи един хубав пердах по задника, че си е наумил такова нещо!

Вече бяха далече от брега.

— Пази лодката ми, господин Маккензи! — крещеше с тревога Раналд. — Тя е от най-хубавите ми лодки!

Там Засмения се подсмиваше скришом на зелените вълни, които се надигаха в пролива.

— Зелените вещици ще ги хванат — каза той тихо, но с дяволска увереност. — Те са там и чакат, старите им сбръчкани лица са ухилени, защото днес ще отмъкнат един човек от Рейна!

— Ти си побъркан, човече — отговори му стария Боб, но бързо откъсна очи от лодката. Много от жителите на острова вярваха в легендата за Зелените вещици от пролива на Рейна. Те бяха духовете на магьосници от стари времена, които са били изхвърлени от острова заради злините и магиите, които са правили. Сега духовете им витаеха в пролива и всеки, който се осмелеше да влезе много навътре с малка лодка, можеше да им стане жертва. Вещиците имаха много превъплъщения, но най-разпространено бе, че се явяват като красиви морски сирени, които се превръщат в зелени еднооки чудовища, когато привлекат жертвите си достатъчно далеч от брега. Някои казваха, че са виждали сирените, седнали на скалите около коварния Сгор Крехт. Най-старият човек на острова, деветдесет и седем годишният Там Орача твърдеше, че с очите си е видял как една сирена се превръща в зелено чудовище, но успял да избяга. „Едва се изплъзнах“ — казваше той и то, защото държал един келтски кръст пред себе си и извикал свети Михаил да порази вещицата. Простата му вяра го бе спасила и му бе спечелила славата, че е голям храбрец. Никое увеселение не бе пълно, ако го нямаше старият Том, за да повтори историята, която щедро доукрасяваше колкото пъти я разказваше. Той и Боб бяха в приятелско съревнование кой от двамата е по-добър разказвач, защото бяха еднакво известни с безкрайните си истории за водни чудовища, феи и вещици. Говореха с благоговение за свети Михаил, легендата, за когото идваше от тъмното минало и езическите ритуали и който бе светец-патрон на всички, изпаднали в опасност на суша или в морето.

— Свети Михаил ще го запази — промърмори старият Боб, но Там Засмения поклати глава.

— Не, няма да стане така. Старите вещици набират сила. Погледни ги ей там. Чувам ги оттук как се смеят. Те обичат точно такова море, отгоре е спокойно и леко се надува, но отдолу… ври като котел с катран.

Боб погледна и видя зеленото мъртво вълнение в пролива, чу и тънкото свистене на вятъра, който духаше ниско над водата.

— Ти си побъркан, човече — повтори той, но в гласа му се чувстваше смущение.

Кърстийн стоеше наблизо и слушаше. Знаеше всичките легенди на Рейна, знаеше също, че жителите на острова държаха на своите вярвания. Макар невинаги да го признаваха, те вземаха предпазни мерки срещу злите духове, които се смяташе, че изобилстват на острова и около него. Много хора носеха келтски кръстове около врата си. Някои от тях бяха грубо изрязани от дърво, но колкото и груби да бяха, ги закриляха от различни злини. Кърстийн намираше, че древните вярвания са пленителни. Бе присъствала на няколко увеселения в малките стопанства около Порткъл. Сгушена на топло до пламтящия торфен огън, бе слушала в захлас келтските песни, които огласяха всичко наоколо, или протяжните звуци на цигулките, които пренасяха въздишките на морето и воя на вятъра в стаята. Най-очакваният час на вечерта идваше, когато всички седяха около разказвачите, деца и възрастни слушаха с мълчаливо внимание как един стар, напевен глас разказваше преданията, дошли през много поколения. Народните приказки, митовете и легендите ставаха ужасяващо действителни в топлите задимени стаи, и дълго след като историите бяха свършили, магията, предадена от разказвача, оставаше. Хората бързаха към къщи, стиснали дървените си кръстове, а децата се обръщаха назад, за да се уверят, че някоя вещица не е напуснала водното си скривалище и не е дошла да преследва хората.

Откакто бе започнала връзката й с Фъргъс, Кърстийн получаваше по-малко покани за увеселения, макар че продължаваха да я канят от време на време на чай. Тя подозираше, че тези покани са по-скоро от хитрост, за да я подлъжат да разказва за личните си отношения и бе започнала да отказва да иде „на бисквитка и чашка“, с което възбуждаше враждебност у жителите на острова. Очевидно, нищо не бе по-обидно от това, да откажеш на съседското внимание и тя все повече се чувстваше изолирана.

Чарът на тези хора се криеше в простата им вяра и в неприкритото им любопитство. Но сега, когато любопитството бе насочено към нея, тя бе малко разочарована и хората усещаха предпазливото й държание. Макар да поддържаха с нея обичайните отношения, усещаше се изключена от най-съществените неща, но знаеше, че вината до голяма степен е нейна. Народните предания, които й се бяха стрували тъй очарователни, бяха жестоки, тя потрепери от злокобните думи на Там Засмения и се отстрани.

Лодката вече не се виждаше. Порткъл бе разположен около залив, защото от оголените скали на юг и от стръмните канари, които се издигаха при нос Порт Ръм — тясна ивица земя, навлизаща на около една миля в морето — на запад. От другата страна на тази ивица се намираха Сгор Крехт и пещерите, известни като Клейгион ан Гарад, което значеше „Пещери на черепите“.

Кърстийн мина край училището и започна да се изкачва по стръмната пътека към обраслото в треви начало на носа. Забеляза, че няколко от жителите на острова също тръгнаха по пътеката, за да се приберат по къщите си и тя ускори крачки, за да избегне следящите я очи. Бе завалял ситен дъжд и мъглата се спускаше бързо. Погледна към сушата и видя, че планините са замъглени, а над пущинака плуват леки облачета пара.

Няколко здрави планински овце пасяха спокойно ниската трева по канарите, но когато се приближи, почнаха да блеят жаловито, сякаш се оплакваха от времето. Кърстийн надникна към сиво-зелените води дълбоко долу и сърцето й подскочи, като забеляза лодката, която завиваше около носа. Изглеждаше съвсем малка и двамата мъже в нея едва се виждаха. Единият от тях — оттук почти незабележима точка — бе човекът, когото обичаше повече от собствения си живот, другият бе скъп приятел, за когото знаеше, че от много години е доверен член на стопанството Лейгмор. От лодката на Алик нямаше следа. Помисли си за него със съжаление и яд. Харесваше го и съжаляваше, че животът му е толкова плитък и празен и я беше яд, че бе развалил най-хубавите мигове на живота й. Мислите й се върнаха към предложението за женитба на Фъргъс, думите му за любов, спокойствието, което бе изпитала в ръцете му, притиснал устни върху нейните, за да запечата тяхната любов. После плановете им за щастието, което ги очаква. Той бе обрекъл живота си на нея, а тя бе обещала, че ще му роди пет сина, един от които без съмнение щеше да продължи да обработва земята на Лейгмор. Той се бе засмял — силен и щастлив смях — после я бе издигнал нагоре, сякаш бе лека като лебедов пух.

Изглеждаше невероятно, че само трийсет минути по-късно ще стои сама на една канара, над нея ще крещят чайки, дъжд ще полепва по клепачите й, ще й се струва, че гледа през гъста паяжина. Дъждът бе хубав, но влажен и просмукващ. Чувстваше студ от допира на роклята си, потрепери пак и съжали, че не бе спряла в училището да си вземе една жилетка. Мъглата продължаваше да се спуска и вече едва се виждаше морето долу. Вледеняващ ужас стисна сърцето й. Изведнъж падна на колене и закри лицето си с ръце.

— Господи — хълцаше тя, — запази го! И… — Спря и погледна далеч зад канарите към пролива на Рейна. — Моля те, свети Михаиле — прошепна тя, — върни ми моя Фъргъс.

Самото произнасяне на думите като че ли я успокои. Тя бе приемала всичките истории, които се разказват за фолклор, но вярваше, че в дъното им лежи зрънце истина. Сега й се стори, че под така наречената цивилизована шлифовка, може би е също тъй суеверна като жителите на острова. Почувства се зле и замаяна. Не чу стъпките зад гърба си. Беше старият Боб, изкривените му пръсти й помогнаха да се изправи, гласът му бе груб, но успокояващ.

— Хайде, момиче, не плачи така. Че ти си студена като лед. Ето, вземи моя жакет. Вземи, вземи, аз се сгрях от изкачването!

Той загърна студеното й тяло с вълнената си дреха и непохватно сложи ръка на рамото й.

— Ела да слезем сега долу, с нищо не можеш да помогнеш като стоиш тук. Боговете пазят твоя човек и щом приливът започне да се оттегля, всички ще излезем в морето до носа, затова не се бой, момиче. Дойдох да ти кажа, че ще идем на чай в къщата на Тод. Жена му поръча да ти кажа, че ще ти запази малко топла супа. Хайде сега да отиваме.

Кърстийн се облегна на Боб и заплака. Беше стар и силен, хубаво бе да се облегне на него и да се остави да я води. Той мърмореше успокоителни думи през целия път до къщата на Тод, където се бяха събрали няколко души от селото. Без да разбере как стана това, намери се седнала пред топъл огън, с паница супа в ръце. До ушите й долитаха успокояващи думи, а наоколо виждаше познати лица, от чиито добри очи струеше грижа за нея. Почувства, че отново е в сърцето на острова и че дори повече отпреди е част от него.

Слушаше как мъжете кроят планове да излязат с по-голяма лодка, щом мъглата малко се вдигне и в натежалото й сърце затрептя надежда.

* * *

Само десет минути след като излезе в морето Алик вече съжаляваше за бързото си бягство. Допреди малко му бе топло, но сега излезе лош вятър, който бръснеше през тънката му риза. Преди много години той бе момче на моретата на Рейна. И сега бе господар на вълните, но годините лек живот бяха отслабили мускулите му и той започна да се тресе — от студ и от изчезващия вече бяс, обхванал неотдавна цялото му същество. За него това бе рядък, но извънредно силен изблик на гняв. Под напора на чувствата той се бе понесъл през нивите, изгарящ от омраза към Фъргъс заради силата му. Лицето го болеше от железните юмруци на брат му и в устата си усещаше топлия вкус на кръвта. Изплюл бе два зъба, като с ужас забеляза, че единият е преден. Красотата му бе неговият паспорт. Сладките думи и бързата му топла усмивка му бяха спечелили безброй нощи на интимност с безкрайно много жени. Беше женкар и го знаеше, но никога не бе се почувствал щастлив. След като ги бе спечелил и задоволил апетита си, бързо му омръзваха и той продължаваше непрестанно, безнадеждно да затъва все по-дълбоко в самота.

Кърстийн бе вълнуващо предизвикателство. Прекарал бе нощите в Лейгмор да обмисля по какъв начин да я спечели. Това, че принадлежеше на Фъргъс и около нея витаеше някакво достойнство, че се усещаше тихият и сладък плам на вътрешната й сила и се различаваше от всички жени, които бе имал — само засилваше предизвикателството. Днес почти бе обладал стройното й тяло. Желаеше я по-силно от всяка жена, която бе познавал досега и би я обладал дори против волята й, ако не можеше да стане по друг начин. Каква победа над Фъргъс щеше да бъде това, да влезе в тялото на момичето, което Фъргъс смяташе, че принадлежи единствено на него. Близостта й го бе подлудила и през цялото време докато говореше и се смееше, огънят в него се бе разгарял и най-после бе станал непоносим. След това допира до нея, хладната плът под тънката й рокля, гърдите й, които се надигаха, когато го отблъскваше.

После страшните удари на юмруците, които се бяха посипали върху него, причинявайки болка във всяка клетка на тялото му. Той бе безпомощен срещу грубата сила на брат си. Бе се почувствал немъжествен и смазан, безкрайно унизен в очите на Кърстийн, жената, която само минути по-рано бе направил безпомощна под собствената си сладострастна сила. Какъв мъж можеше да изглежда сега? Тя ще го съжалява и ще се чуди от какво тесто е замесен. Способен да докаже себе си само в спалнята, а по всяко друго време — страхливец.

Е, щеше да покаже на всички от какво тесто е направен. Думите, които изкрещя към хората на брега, не бяха лъжа. Той не се боеше от морето, ала Фъргъс се боеше. Щяха да идат да го извикат, а той едва ли можеше да откаже да дойде и да търси брат си. Нека Фъргъс им покаже от какво тесто е направен… ако посмее.

Лодката се разклати и Алик заплака като малко момче. Сълзите му се смесиха с кръвта, която течеше от носа му.

— Боли, боли! — хълцаше, както бе правил като момченце, тичайки при майка си за всяка малка раничка. — Майчице! Фъргъс е мръсник да ме набие така! Мразя го, мразя го!

Остави греблата и закри лицето си с ръце. Беше заобиколил нос Порт Ръм и не можеха да го видят от Порткъл. Малката му лодка се издигаше върху зелените вълни, които идваха от пролива и той хълцаше, нахлуващият вятър грабваше жадно сърцераздирателния му плач и го захвърляше в морето. Доста време изплаква сърцето си и постепенно се почувства по-добре. Мирабел винаги казваше: „Добрият плач лекува много болки“, и бе права. Един мъж не можеше да седне и да плаче, когато му се иска, но сега бе сам. Като излизаше с малката си лодка от пролива, се почувства съвсем сам и спокоен.

Морето винаги го бе успокоявало и той изпита съжаление, че не е останал в Рейна, за да бъде рибар. Водата притежаваше спокойствие и сила; вятърът и приливите определяха настроението й; това бе сила, която трябва да се уважава. Но морето бе добро с онези, които не се страхуват. Ако човек може да плува и да разчита на смелостта си, морето ще го носи дори и да няма лодка като черупка под себе си.

Алик престана да плаче и се огледа. Морето започваше да се вълнува. Бе излязъл от закрилата на пристанище Порткъл и се насочваше към лъскавите надигащи се вълни около върха на носа. Приливът нахлуваше доста бързо, но още се виждаше тясна ивица бряг около високия нос. Погледна към Сгор Крехт, скалата бе издадена в морето, студена и сива. Водата в основата й кипеше, гладките морски бразди се носеха към нея, за да се разбият във вълни, високи по няколко метра и да опръскат зъберите на скалата с пяна. Гледката беше дива. Алик знаеше, че безброй по-малки скали заобикалят Сгор Крехт. Сега те бяха залети от прилива и представляваха смъртоносен капан за незапознатите, защото можеха да закачат малката лодка и след това да я хвърлят срещу Сгор Крехт.

Загледа се в обветрените канари по цялата дължина на носа, които ставаха все по-стръмни, отивайки към сушата. В основата си бяха зелени и хлъзгави от гниещите по тях водорасли, но над линията на прилива се издигаха тъмни и застрашителни, изсечени във фантастични форми от ветровете и времето.

Студът щипеше през дрехите и кожата на Алик настръхна. Бе попаднал в дилема, създадена от него самия. Гневът му се бе охладил и нямаше никакво намерение да се разбие и да умре на Сгор Крехт. Но как можеше да се върне с подвита опашка? Щеше да стане за посмешище в Рейна. А и не можеше да остане дълго в пролива. Беше гладен и премръзнал, по цялото си лице чувстваше пулсираща болка като от страшен зъбобол. Известно време греба безцелно, отпуснал тъмната си глава на гърдите, с приведени рамене. Носеше се все по-близо до Сгор Крехт и се стресна, когато килът на лодката изскърца застрашително върху една скрита под водата скала. Отдръпна се бързо и взе решение. Щеше да се вмъкне в един от тунелите. Потрепери като погледна черните дупки в канарата, но там поне щеше да има някаква защита срещу стихиите. Знаеше, че пещерите ще се изпълнят с вода, но щеше да се промъкне до един от най-високите тунели. Малко, дори никак не се замисли за хората, които ще дойдат да го търсят. В този момент всичките му планове и интереси се отнасяха до удобството и спасяването на Алик Маккензи, а времето изтичаше, защото пред пещерите едва бе останала пясъчна ивица от трийсетина сантиметра.

Загреба усърдно и килът опря на земя. Скочи бързо от лодката и като я придърпа до една от по-горните пещери, които знаеше, че никога не се пълнят изцяло с вода при прилив, завърза я здраво за една издадена скала. Започна да се катери по хлъзгавата канара, но това не бе лесна работа: подхлъзна се няколко пъти, разкъса дрехите си и поряза ръцете и коленете си на острите камъни. Най-накрая се вмъкна и легна задъхан в един тунел. Беше тъмен и миришеше на гниещи водорасли, но все пак предлагаше подслон. Изправи се до една грапава стена. Трепереше цял и всичко го болеше, започна да смуче ядосано кръвта от ръцете си. Единбург с чистите си улици и сгради изглеждаше на милиони километри оттук. Мислеше за много неща, но преди всичко за собствената си съдба. Нещо се размърда в тъмните дълбини зад него и той изтръпна като чу пискливия глас на плъхове, не можеше да се лъже.

— Помогни ми, Господи! — подсмръкна той.

Неканен спомен нахлу в ума му. Нощите на увеселения в младостта му и старците, които разказваха за морски вещици. Как ги наричаха? Зелени морски вещици? Погледна надолу към морето. Беше зелено, дълбоко морскозелено. Някога се бе смял зад гърба на старците, подигравал се бе на древните легенди, но сега, в ужасния тъмен тунел над кипящото море, което го очакваше долу, сега можеше да повярва на всичко. Трябваше да остане тук докато се стъмни, после да се върне в Лейгмор, да вземе дрехите си и да напусне Рейна сутринта. Благодарен бе, че утре бе денят, в който идва фериботът. Щеше да е ужасно, ако трябваше да чака няколко дни и всички да му се присмиват.

Планът му бе прост и изглеждаше напълно осъществим. Въпреки ужасното си състояние, върху напуканите му устни се яви усмивка. Бръкна в джоба си, намери си цигарите, запали една и се облегна на влажната стена, за да изчака отлива.

* * *

Фъргъс и Хеймиш заобиколиха Порт Ръм, където ги посрещна силна зелена вълна от пролива. Обгръщаха ги носещи се мъгли и едва можеха да видят високите канари.

— Те ни ориентират — каза Хеймиш, — но не можем да плаваме дълго край тях заради проклетите подводни скали. — Засмя се бодро и Фъргъс, като гледаше солидната му фигура в шотландска пола, бе доволен, че е с него. Зловещо бе в мъглата, която закриваше познатите очертания. Вълните се удряха в лодката необичайно шумно, но той знаеше, че това е защото дебелата пелена от водорасли заглушаваше всички други шумове.

— Най-добре е да почнем да викаме — предложи Фъргъс и закрещя името на Алик.

Задрямал в тунела, Алик едва дочу вика. Разпозна гласа на брат си и без сам да знае защо сърцето му заби с облекчение. Чувстваше се зле и отчаян, вече не го беше грижа, че може да се върне в Рейна опозорен. Глупак бе да постъпи така с Кърстийн и си бе заслужил боя. Изпълзя до края на тунела и подаде глава, за да определи от коя посока идват гласовете. Два гласа викаха с все сила името му. Сложи длани около устата си като фуния, но от гърлото му излезе само слаб грак. Преглътна силно и се намръщи от болка. Гърлото му се бе подуло и го болеше. Бе спал с отворена уста, защото не можеше да диша през подпухналия си нос. Съсирената кръв се бе събрала в гърлото му и той преглътна многократно, като се мъчеше да се отърве от сухотата.

Гласовете вече се чуваха по-слабо. Отново сложи шепи около устата си и успя да извика:

— Тук съм, тук! — но нямаше отговор. — Тук съм! — извика пак отчаяно. Смъкна се на пода и стисна здраво с ръце треперещото си тяло. От страх му се гадеше и той повърна, напъваше се болезнено, докато стомахът му се изпразни.

Фъргъс бе оставил греблата, за да вика. В напрегнатото очакване да чуят отговор бяха изминали няколко ценни минути преди Хеймиш да забележи, че канарите вече не се виждат. Двамата мъже се погледнаха ужасени. Призрачни мъгли се стелеха над водата и упорит тежък дъжд ги бе измокрил до кости. Ужасно бе, че не знаеха в коя посока да се отправят. Ако се приближаха много до Сгор Крехт, лодката им щеше да се разбие на трески, отдалечаха ли се много, течението можеше да ги отнесе в открито море. Пот изби по челото на Фъргъс, очите му отчаяно търсеха канарите, но мъглата ги бе погълнала. Лодката застрашително се клатушкаше и стомахът му се сви от страх. Морето не бе много бурно, но в зеленото мъртво вълнение се криеше заплаха, по-опасна от вълните на повърхността. Фъргъс знаеше, че под тях се срещат и кипят дълбоки подводни течения.

Хеймиш не се плашеше от водата, а от мъглите. Морето щеше да бъде благосклонно, докато знаят накъде отиват, но те не виждаха нищо и положението им бе извънредно рисковано. Щеше да е по-спокоен, ако бяха навътре в пролива, по-далеч от Сгор Крехт и многобройните скали, които го заобикалят. Бе прогизнал от дъжда. Червената му коса бе залепнала за главата му и полата му висеше жалко нагъната около краката му. Спомни си за Маги и за топлата вечеря, която е приготвила, за радостното чувство, което го изпълваше, винаги когато я види и от самата мисъл усети и сега лека тръпка от това чувство. Тъй хубав бе животът; той обичаше работата си, но вече очакваше повече вечерите, когато Маги сядаше да плете, той вземаше лулата си, а Уиски и множеството котки лежаха по мебелите. Понякога мълчаха, само куките на Маги потракваха, Уиски похъркваше и часовникът тиктакаше звучно. Друг път говореха с часове за какво ли не. Маги бе не само добра домакиня, тя знаеше много неща, защото бе пътувала доста и му разказваше за места, които никога не бе виждал. Усмихна се, като си помисли за приятните дребни навици, които си бяха създали. Преди да си легнат, всеки от тях изпълняваше своите задължения, той трябваше да нагледа кокошките и зайците, а тя — да навие часовниците и да загаси огъня. Преди той да се върне отново в къщата, тя се скриваше някъде и изскачаше от някой тъмен ъгъл със силен вик — „Ку-ку!“. Беше нещо като игра на криеница, която играеха като се ожениха и още продължаваха. Това бе тяхната „игра“. Смееха се като си помислеха какво ли биха казали по-улегналите жители на острова, ако знаеха. Когато седяха в черквата, достатъчно бе той само да прошепне „ку-ку“, за да накара Маги да задуши смеха си с кърпичка.

Още мислеше за Маги, когато една огромна лъскава вълна хвърли лодката върху скрита под водата остра скала. Няколко мига съзнаваше всичко — кипящата пяна, която го давеше и ослепяваше, докато наклонената лодка го обърна в морето; дивият рев на водата при сблъсъка й със скалата, бялото лице на Фъргъс, надничащо наблизо, студената безмилостна вода, която го влечеше надолу. Той вдигна двете си ръце и сграбчи лодката, но веднага осъзна, че не биваше да се хваща за носа й. Тя катапултира към него. Чу силен удар и знаеше, че е по неговата глава. Видя кръвта, която се пенеше върху вълните. Преди светът и всичките му сетива да го напуснат, чу как Фъргъс крещи името му, повтаря го с неописуем страх. Устните му прошепнаха „Маги“, после всичко, което бе имал и обичал на света, изчезна и морето запрати тялото му презрително върху очакващия го Сгор Крехт.

Фъргъс видя какво се случи през водна завеса. Чу един истеричен глас, който викаше и викаше Хеймиш, и едва разпозна собствения си глас. Самоконтролът, който имаше досега, изведнъж изчезна и той започна да крещи панически. Видя как безпомощното, кървящо тяло на Хеймиш се блъска отново и отново в скалата, която го разкъсваше. Една гигантска вълна го издигна и го задържа за миг, преди да го изхвърли нависоко, където то се закрепи между два по-малки зъбера. Фъргъс гледаше гордото доскоро тяло, лъскавата червена коса и изцъклените невиждащи очи и плачеше като дете. Той пляскаше във водата обезумял и се мъчеше да се отдалечи от ужаса на Сгор Крехт и неговата жертва, но усети, че само едната му ръка се движи. Другата висеше във водата и сега изпита страшна болка. Беше така потресен от вида на Хеймиш, че не бе помислил за себе си. Опита се отново да вдигне увисналата си ръка и изрева от болка. Морето го повдигаше, носеше го към Сгор Крехт и Фъргъс отчаяно блъскаше водата с крака и с едната си ръка. Огледа се за лодката и видя, че тя се е преобърнала изцяло и вълните я разбиваха на плаващи дъски. Като плуваше по невероятен начин настрани, продължи да се бори с течението, докато постепенно се отдалечи от скалата. Сърцето му биеше лудо и се чувстваше замаян. За миг спря да си почине и се зачуди защо водата около него е розова. Вдигна очи и забеляза, че мъглата се е разсеяла достатъчно, за да се видят канарите и си помисли с горчивина, че ако това бе станало преди няколко минути, Хеймиш щеше да е жив.

Бе успял да се отдалечи от издигащата се самотно сред морето скала Сгор Крехт. Зъберите й се показваха като призраци през оредялата мъгла. Потрепери и гърлото му се сви, като си помисли, че приятелят му бе мъртъв, защото пак бе поискал да помогне на братята Маккензи. Главата му се въртеше и знаеше, че не може да плува повече. Защо изобщо бе дошъл тук? Алик! За да намери Алик! Опита се да извика, но не можа. Винеше себе си за всичко. Не бе нужно да бие Алик така жестоко. Борбата не бе равностойна. Алик никога не бе имал здрави юмруци, но когато го бе видял с Кърстийн… Кърстийн, скъпата, прекрасна Кърстийн, понякога приличаше на Хелън, когато се смее. Хелън и Кърстийн, Шона и Хелън, всички изглеждаха еднакво, защото лицата им се сливаха в представата му.

Изведнъж се сети за Мирабел, тя нахлу в мислите му и не ги напускаше. Стори му се, че е съвсем наблизо и той простря ръка, за да се хване за майчинската й гръд. Всичко се замъгли и през ума му мина, че вече се е стъмнило. Виеше му се свят; той плуваше по небето и виждаше разлюляна вода; небето, по което плуваше, му напомни за залез-слънце, защото навсякъде около него имаше розови петна.

* * *

Алик надникна от тунела и видя, че мъглата се вдига. Потрепери облекчено. В тунела бе ужасно: плъхове притичваха в мрака и насекоми пълзяха навсякъде. Питаше се къде ли са Хеймиш и Фъргъс; беше изминал поне половин час откакто бе чул виковете им. Надяваше се да не са отишли много надалеч и знаеше, че щом се разчисти мъглата, ще бъдат в безопасност, защото щеше да излезе рибарска лодка и да ги прибере. Алик се тревожеше повече за себе си. Страхът и клаустрофобията, които изпитваше в усойния мрачен тунел, го накараха да реши, че трябва да излезе навън колкото може по-скоро. Нямаше да бъде трудно да пропълзи метър-два надолу по канарата, после да скочи във водата и да преплува до пещерата, където бе оставил лодката си. Мисълта за студената вода му бе неприятна, но по-лошо бе да остане в отвратителния тунел и да чака отлива.

Съблече се само по долни гащета и затрепери. Не бе студено, но влажно и уединено, а той не бе свикнал на такива неудобства. Надникна отново навън и се увери, че мъглата се разнася. Отначало бе се задържала ниско над водата, но сега топъл вятър я разпръскваше. Усмихна се. Никой нямаше да го жали много като се върне, освен може би Мирабел. Тя щеше да се посуети тихо и да го накара да изпие една топла супа и чашка-две пунш. Да, добрата стара Мирабел щеше да успокои болките на ума и на тялото му. Сви дрехите си на вързоп и ги завърза, за да ги хвърли във водата. После трябваше да облече мокрите си дрехи, защото не можеше да мине през селото гол по гащета. Засмя се. Щеше да даде храна за приказки на старите клюкарки. Видя, че на стотина метра от пещерите плува някакъв тъмен предмет, но не му обърна внимание. Приливът винаги носеше останки от разбити кораби. Но нещо познато го накара да погледне пак и забеляза тъмнокосата глава на брат си над работния му кафяв жакет.

— Фъргъс! — извика силно и без да се двоуми се гмурна направо във водата. С няколко бързи замаха стигна до брат си. В първия миг помисли, че в безпомощното тяло няма живот. Лицето бе мъртвешки бледо и не личеше дали диша, но слепоочието му слабо пулсираше и Алик въздъхна с благодарност.

— Фъргъс! — извика той пак, но не получи отговор; разбра, че брат му е в безсъзнание. Зачуди се как се бе задържал над водата, после видя парче плаваща дъска. Фъргъс се бе хванал за нея, докато е бил в съзнание. Беше се вклинила в ризата му и бе направила дълбока резка на гърдите му, но все пак бе спасила живота му, поне това, което бе останало от него.

Алик заработи бързо. Издърпа Фъргъс до себе си и махна дъската, после го обърна по гръб, като държеше лицето му над водата. Бе решил да преплува до пещерата, където щеше да се помъчи да изтегли Фъргъс в лодката и да извади водата от дробовете му. Едва тогава Алик забеляза нещо, от което му прилоша. Лявата ръка на брат му бе разпокъсана кървава пихтия. Кожа и мускули се бяха оплели, костта над лакътя бе счупена и стърчеше няколко сантиметра над разкъсаната кожа. Алик се извърна ужасен. Повдигна му се, но от празния му стомах не излезе нищо. В този момент почувства жал и обич към брат си, каквато не бе изпитвал от онези далечни дни, когато го боготвореше. Почувства, че той е виновен за всичко, притегли Фъргъс към себе си и заплака в мократа му черна коса.

— Прости ми, Фърджи — прошепна отчаяно, но знаеше, че дълга битка за живот очакваше брат му и тази мисъл го накара да действа. Изплува до пещерата с товара си. Приливът бе издигнал лодката и тя почти се опираше до тавана, но той се бореше смело да качи безпомощното тяло в нея. Задачата бе неизпълнима. Фъргъс бе слаб, но мускулест, по-едър от Алик и след няколко изтощителни опита, Алик се отказа. Облегна се уморен на лодката.

— Сега сме в ръцете на Бога, Фъргъс — задъхваше се той. — Ако ми даде сили да се задържа заедно с тебе над водата, докато дойде помощ.

Не знаеше колко време се бе държал над водата. Може би минути, а може би — часове. От умора се унасяше в сън, но веднага се стряскаше, щом усетеше, че изпуска Фъргъс от ръцете си.

Нямаше никаква представа за времето, но всъщност бяха изминали само трийсет минути. Над водата долетяха гласове.

— Тук! Насам! — изкрещя радостно.

Събра всичките си останали сили, прегази водата и излезе от пещерата. Мъжете го видяха и двама се спуснаха на помощ.

— Внимавайте за ръката му! — предупреди Алик, когато измъкваха Фъргъс от ръцете му и го качваха в лодката.

Мъжете гледаха изумени.

— Господи мили, какво ужасно, кърваво нещо! — прошепна старият Джо. — Трябва му лекар веднага или ще умре, ако все още е жив.

Алик се вмъкна в лодката. Нито една ръка не пожела да му помогне.

— Какво е станало с Хеймиш? — попита мрачно старият Боб.

Алик поклати глава.

— Не знам, Фъргъс беше сам, никой друг.

— А къде е лодката ми? — попита Раналд, но никой не го чу.

Мъглата се бе почти разсеяла и слънцето се показа. То освети Сгор Крехт и мъжете видяха малко цветно петно — карираната пола на Хеймиш. Вгледаха се по-добре и разбраха, че Сгор Крехт бе взел за своя дан един от най-добрите мъже на Рейна. Наведоха глави и в мълчание откараха лодката около нос Порт Ръм до Порткъл.

Кърстийн чакаше с група хора. Видя, че Алик излиза залитайки от лодката. При други обстоятелства би станал обект на присмех с висналите си мокри долни гащета, но никой не задържа поглед на него. Гледаха как изнасят безпомощното тяло на Фъргъс на брега. Като в кошмарен сън Кърстийн наблюдаваше как го пренасят през чакъла по брега и за няколко минути остана като в транс. Ръцете й бяха ледени, а тя стоеше вцепенено. Безумно й се искаше да изтича до любимия човек, да разбере дали е още жив, но ужасният страх, че са й го отнели, я парализираше. После краката й сами я понесоха и тя полетя по брега.

— Състоянието му е лошо — каза Боб, преди тя да успее да продума. Той извиси глас. — Ще иде ли някой за лекаря? Кажете му да дойде бързо!

— В училището! — извика Кърстийн.

Тод Ковача хукна, а мъжете внимателно понесоха Фъргъс.

— Къде е Хеймиш? — попита тревожно Матю. — Казах на Маги, че ще закъснее, но не мислех, че ще е толкова много. Тя подгрява вечерята му. Той с друга лодка ли идва?

— Той никога вече няма да вечеря — каза мрачно старият Боб.

Там Засмения се усмихна доволен.

— Знаех си, че зелените вещици ще грабнат един човек от Рейна… — Погледна към мъжете, които носеха Фъргъс. — А може би още един, преди да измине тази нощ.

Стар беше Боб, но юмруците му бяха железни и Там Засмения дори не разбра как полетя с такава сила към острия чакъл, защото докато се опомни, старият Боб бе настигнал мъжете, които се изкачваха бавно към училището.