Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (16)

15.

Все повече пролетни звуци изпълваха въздуха, но над всички бяха тези от новородените агънца. Шона се връщаше от Порткъл с пълна кошница и спря, за да си поеме дъх и да погледа полето, където овцете се агнеха. Видя баща си с още няколко души като тъмни точки в далечината, а около тях две по-малки точки — овчарските кучета, които подскачаха насам-натам.

По планинския път от Ниг слизаше Биди с развята от нежния морски бриз пелерина. Дишаше тежко и всичко й стоеше накриво както обикновено. Лицето й светна в усмивка, когато видя момичето, облегнато на каменната ограда.

— Ти ли си, момиче? Боже, колко съм уморена. Три часа седях при Мейми Маккинън, а после болките й изчезнаха — като че вятърът ги издуха. Случва се понякога. А при теб как са нещата, малката ми?

Въпреки че погледът й изглеждаше разсеян, тя попиваше всичко.

— Добре съм, Биди — отговори Шона, като бързо се изправи. Дрехите й бяха широки и бе доста прибрана за шестия месец на бременността, но знаеше, че не може още дълго да крие положението си.

— Да — Биди гледаше в далечината, — и наистина изглеждаш добре, моето момиче — при такава напреднала бременност. — Чу как Шона от изненада пое дъх, но спря слабите й протести, като нежно докосна ръката й. — Мълчи, момичето ми — прошепна тя тихо, — аз съм опитна в играта, забрави ли? Грижила съм се за бременни момичета, преди да се родиш и прекрасно познавам признаците. Отдавна знам за теб и мисля, че е крайно време да кажеш на баща си. Още не си му казала, нали?

Шона поклати отчаяно глава.

— Е, добре, дойде, дойде времето, момичето ми. Повече не можеш да криеш. Чудно е, че Лаклан не е забелязал.

— Аз… аз не съм била у тях от известно време.

— Да, той спомена, че се държиш настрана напоследък. Аз, разбира се, знаех защо. Той е лекар и при това добър. Засега не подозира такова нещо, имай предвид, а и ти още си толкова тъничка. Ние всички още те мислим за дете. Някои са омъжени на твоята възраст, знам, но ти изглеждаш като ученичка…

Очакваше сълзи и ръцете й бяха готови. Притисна ридаещото момиче до слабите си гърди и зашепна успокоителни думи.

— Мълчи, хубавице. Кажи на баща си и ще се почувстваш по-добре. Той е близо до теб и ще те успокоява, а Нийл, горкото момче, е много надалеч, за да може да ти помогне. Той ще бъде доволен, ако знае, че някой тук ти помага.

— Но той също не знае — изплака Шона. — Във всяко писмо се канех да му пиша, но все се страхувах, че това ще разруши всичко прекрасно, което сме преживели заедно.

Биди поклати глава многозначително.

— А когато направихте детето, не бе ли нещо, което преживяхте заедно? О, стегни се на минутата, момиче! Трябва да не си на себе си, за да пазиш тайната сама толкова време. Нийл няма да е доволен. Той положително е по-силен мъж, отколкото признаваш. Време е за истината, момичето ми. Мирабел те учеше добре, не я излагай повече, отколкото вече си го направила!

Шона продължи пътя си, чудно успокоена от грубите думи на старата акушерка. Реши, че ще каже на баща си тази вечер.

Но не се наложи. Той се забави на полето с агнетата и когато се прибра, тя бе заспала в ъгъла до камината. Той отиде на пръсти да си вземе вечерята от фурната и седна да яде тихо. Погледна дъщеря си и се чудеше защо сега все й са нужни тези малки дремки. Толкова бе различна от живото, почти необуздано жизнерадостно момиче, с което бе свикнал, че започна да се тревожи за здравето й и самата мисъл, че нещо може да не е наред, го накара да спре с вилицата в ръка. Започна съсредоточено да я разглежда, знаеше, че има нещо различно, но не можеше да определи какво. Когато живееш с някого и го виждаш всеки ден, е трудно да засечеш промените, и все пак той знаеше, че в нея има промяна. Лежеше неудобно с ръка под главата в неудобната детска поза. Роклята се бе подгънала под тялото й и очертаваше контурите му. Това, което той си мислеше, че е невидимо, сега го гледаше право в очите и той се сепна, дори забрави яденето си. Опитваше се да си каже, че не е вярно, че промененото тънко детско телце се дължи на начина, по който е легнала, но можеше ли издутината на такова явно място да е плод на въображението му? Всичко съвпадаше — повръщането, умората, постепенната смяна на дрехите от тънки рокли в широки ризи и дрехи, които той мислеше, че са просто момински каприз.

Стана и се надвеси над нея. Почувства как един мускул на лицето му се свива, както ставаше винаги, когато в него кипяха бурни чувства. Разбира се, знаеше чие е детето, но в момента не мислеше за младия мъж, отишъл на война във Франция. Гневът му беше срещу дъщеря му, детето, което бе започнал да обича и на което вярваше тъй силно, че понякога се страхуваше. Тя бе всичко, което имаше, животът му се въртеше около нея твърде много, но той не можеше да се пребори със себе си. Двамата имаха нужда един от друг, всеки от тях бе буфер срещу самотата на другия.

Силното му присъствие проникна в спящия й мозък. Тя се размърда и отвори очи, осветени от доволна усмивка.

— Татко! — Тя с мъка се изправи. — Оставих ти вечерята във фурната. Взе ли я?

Лицето му потъмня още повече от гняв и когато проговори, гласът му бе дрезгав от дълбоката болка:

— Кажи ми, момиче, кажи ми какво те превърна от дете в тромава уморена жена! Чакаш дете, нали? По дяволите, трябваше да се сетя, но мислех, че си по-разумна! Носиш детето на Нийл Маклаклан след всичките ми предупреждения и неизпълнените ти обещания! Не си по-добра от една уличница!

Ударът от думите му я накара да се отдръпне назад върху възглавниците, уплашена от гнева му, който яростно бушуваше. Бе го виждала гневен и преди, но никога толкова яростен. Сърцето й заби силно и стаята се завъртя около нея.

— Кажи, по дяволите! — ревеше той. — Нека чуя от собствената ти уста, че си спала с Маклаклан и сега носиш неговото дете!

Почувства се слаба, не можеше да си поеме дъх.

— Опитвах се да ти кажа, татко, исках, но ме беше страх! Щях да ти кажа тази вечер — Биди знае и смяташе, че и ти трябва да знаеш! Но ти се забави, а аз заспах…

— А, значи новината вече се разпространява! Биди знае… преди собствения ти баща! Скоро цяла Рейна ще знае, че дъщерята на Маккензи е мръсница!

— Не се страхувам, татко — хълцаше тя. — Обичам Нийл и точно затова съм толкова горда, че нося неговото дете! Това може да е всичко, което ще ми остане от него най-накрая. Не се срамувам, татко!

Ръката му се стовари върху лицето й с такава сила, че тя падна върху възглавниците. Тот изскимтя и се изправи да оближе кървящата устна на господарката си.

Вратата се затръшна и къщата стана неестествено тиха. Шона плачеше беззвучно, макар да искаше да крещи и да избяга при някого за утеха. Помисли си за Нийл, но дори и той бе нереален в мислите й. Той бе нейният живот, но не можеше да й помогне. Някъде в далечна Франция и той водеше своята самотна битка в някой смрадлив окоп. Морета и планини ги разделяха, когато най-много имаха нужда един от друг. Тя не знаеше дали има кой да го успокои, но тя имаше към кого да се обърне, към тези, който бяха плътта на любимия й Нийл. Надигна се от кушетката и избяга от Лейгмор към топлата мамеща светлина на Слокмор, сгушен на завет под шотландски борове.

* * *

Фъргъс вървеше, както бе вървял през онази, другата нощ, с изтерзан ум и душа, сляпо, без да мисли за посоката.

Тогава детето Шона бе насочило към него пръст със силно обвинение, детският й ум бе разгневен поради плътната пелена на тайнственост, с която той бе обвил истината за нейното съществуване. Сега той бе обвинителят и наранените чувства не позволяваха на тревожния му мозък да види нищо друго, освен факта, че детето, което той обожаваше, го е излъгало със самото си мълчание.

Студения нощен вятър го шибаше и той чуваше шума на морето. Продължаваше да върви, като се спъваше в камъните по брега, с наведена от мъка глава. После стигна до мястото, което бе търсил тогава. От безлюдния, обливан от вълните бряг, той погледна училището с меко осветените отвътре прозорци. Беше на същото място като в онази нощ — тъмна грамада от камъни и комини се очертаваше неясно на фона на безкрайните ливади. Но вътре се движеха дребният господин Мърдок и неговото семейство. Нямаше я Кърстийн да го покани без думи с красотата на тялото и душата си. Нямаше при кого да изтича за утеха, от която отчаяно се нуждаеше.

Седна на обрасла с раковини и миди скала и подпря с ръка тъмната си глава. Шумът на морето и меката въздишка на вятъра придаваха спокойствие на нощта и постепенно обърканите му мисли се избистриха. Започна да ги подрежда една по една.

Мина час. Красивото спокойствие на нощта над Рейна проникна в него, той вдигна глава и погледна нежните сребърни отблясъци на водата. Посегна, взе едно камъче и го хвърли във водата, а когато то потъна, като че ли отнесе със себе си към дъното на морето всичките му бурни чувства.

Сега сърцето му плачеше за малкото момиченце, което бе предизвикало толкова емоции у него през годините. Тя винаги бе тук, искаше само неговата обич и постепенно той й бе дал цялата любов, която би трябвало да й даде още от самото начало. И все пак, въпреки любовта му, тя се бе уплашила да му каже за себе си, защото се страхуваше, че ще я обича по-малко.

Забързано тръгна към Лейгмор, изпълнен със съжаление, и си представяше Шона, превърнала се без Нийл в бледо малко привидение, която вършеше работата си във фермата, полагаше всички грижи за него, а през цялото време в това тънко тяло е растяло дете.

Но във фермата бе тихо, само животните спяха до печката в кухнята. Изтича нагоре до нейната стая, ала и тя бе празна. Той се сети къде е, с кого е, при хората, които бяха утеха и опора за нея в ранните й години.

Фийби отвори вратата и не каза нищо, когато видя суровия му раздърпан вид.

— Къде е тя? — попита той настойчиво, като гледаше през нея към слабо осветеното антре.

— Горе, в стаята на Нийл! Лаки й даде успокоително, тя беше изтощена, но не можеше да заспи. Никога не съм виждала толкова смазано момиче.

Гласът на Фийби бе леко обвинителен, но Фъргъс чувстваше само нуждата да види дъщеря си. Мина покрай Фийби и се качи в стаята на Нийл. Бе истинска момчешка стая с всичките й колекции от авиомодели, картини на животни и въдици в един ъгъл. На леглото, покрито с разноцветен юрган, бе Шона, полузаспала, със зачервено лице и разпиляна по възглавницата медночервена коса.

Щом го видя, тя бързо скочи, сънят си отиде от очите й, а те го гледаха — големи и изплашени. За миг той постоя над нея, видя прекрасното нежно лице, клепачите подути от сълзите на разбитото сърце, видя спуканата устна, която той бе наранил с бруталната си сила, и сърцето му се сви в прилив на разкаяние и ужасен срам.

— Шона — едва чуто прошепна името й. Наведе се и я притисна до себе си. Този единствен миг побираше всички години, които бяха прекарали заедно и изразяваше цялата му любов към нея. С устните си усещаше меката й коса, топлината на тялото й премина през ръката му и най-после той открито я призна като плът от своята плът.

Тя лежеше на гърдите му и тихо ридаеше, отдала се на неповторимия миг. След малко той нежно я отстрани и като взе ръката й, погледна дълбоко в очите й.

— Това… е трудно за мен, Шона, ти знаеш. Никога не съм могъл да показвам чувствата си.

— Знам, татко — каза тя меко.

— Това… нещо, което се е случило… ще го изведем докрай заедно. Аз ще се грижа за теб, докато Нийл се върне, след това ще ви заведем пред олтара, както си е редно. По дяволите старите вещици и острите им езици!

— Да, татко, по дяволите — съгласи се тя тихо. — Те ще говорят и аз не се срамувам, че нося бебето на Нийл, но съжалявам за срама, който хвърлям върху теб.

Той помълча малко, тъмните му очи гледаха надалеч. Ръката му стисна нейната по-силно.

— Никога не съм говорил с теб много… за разни неща. Обичах майка ти. Господ знае, че я обичах твърде много и когато умря, не исках да обичам друг. Страхувах се от любовта и дори не исках да имам теб, моето собствено дете. Но нито един мъж не може да остане завинаги сам, като остров. Срещнах Кърстийн. Ти беше малко момиченце тогава. Обичах я… — той вдигна глава към тавана, — обичах я както мъж обича жена, но не можех да преодолея себе си и да се оженим. Тя бе всичко, за което един мъж може да мечтае, дори повече, Господ ми е свидетел, но аз не исках да се обвързвам, не след като съм имал майка ти. След това се случи нещо, което ме накара да помоля Кърстийн да се омъжи за мен, и тогава… — Той спря, а тя държеше здраво ръката му, любовта й преминаваше у него в часа на мъчителните му признания. — Стана злополуката. Кърстийн знаеше, че съм много горд, за да я помоля отново да ми стане жена… и напусна Рейна… а е носела моето дете!

Шона не можа да сдържи удивлението си, а умът й се стараеше да проникне в смисъла на думите му.

— Така е, Шона — каза той меко. — Имам син някъде, когото никога не съм виждал, а…

— Аз имам природен брат — довърши тя замаяно.

— Да, така е. Думите, които ти изрече тази вечер, че си горда да носиш детето на твоето момче, са били изречени почти преди шест години от самата Кърстийн. Открих всичко това, когато бях в Обан. Търсех Кърстийн, но тя бе заминала, а аз и до днес не знам къде е.

— Ще я намериш един ден, татко.

— Да, може би. — Докосна нежно цепнатата й устна. — Извинявай, момичето ми, наранил съм те, но не можех да повярвам на очите си. Аз би трябвало да те разбера, но тогава ми бе причерняло от яд. Имах по-добро мнение за Нийл, макар и аз да не съм по-добър.

Тя го погледна със странно преплетени гордост и молба в очите й.

— Аз исках той да ме обича, татко, аз го помолих. Страхувах се от войната, трябваше да знам какво представлява любовта с него, в случай че… в случай че…

— Мълчи, той ще се върне. Войната няма да затрие този млад дявол.

Тя се отпусна на възглавниците, под очите й имаше тъмни кръгове от изтощение.

— Сега мога да му кажа за бебето — прошепна тя.

— Но той не знае ли? — не можеше да повярва Фъргъс.

— Не, някак си не смеех да му кажа без ти да знаеш пръв, а се страхувах да ти се доверя, така че не можех да кажа и на никой друг.

При това признание нещо сви гърлото му и той заговори с тъжен глас:

— Носила си товара си сама, момичето ми, а аз знам какво е това. Да, ти наистина си една Маккензи.

Очите й се затваряха въпреки желанието й.

— Ще ми позволиш да остана в стаята на Нийл тази вечер, нали, татко? Толкова съм уморена.

На вратата се появи Лаклан. Очите на двамата се срещнаха.

— Нека тя поспи сега — каза той.

Фъргъс се изправи.

— Да — отговори кратко и излезе от стаята.

В коридора Лаклан стисна ръката му.

— Синът ми е един млад бик и заслужава бой с камшик за това. Съжалявам, Маккензи.

Фъргъс пое дълбоко дъх и погледна право в дълбоките съчувствени очи на Лаклан.

— Аз не съжалявам, вече не, след като първият шок премина. Те двамата са създадени един за друг и появата на детето е само малко по-рано, отколкото очаквахме.

Лаклан вдигна вежди с облекчение.

— Милостиви боже! Ама и ти си човек на изненадите! Започваш да омекваш, Фъргъс, и толкова по-добре. Ела сега долу да пийнем по нещо, за да отпразнуваме факта, че двамата скоро ще станем дядовци.

— Не бях мислил за това — изуми се Фъргъс. — Та аз още нямам четиридесет!

— Аз съм само една година по-стар, а Фийби е на тридесет и девет, като теб. За всички ни е голям удар.

Фийби се появи в долния край на стълбите.

— Не слизате ли долу? Ще събудите Фиона с приказките си!

— Идваме, бабо! — отговори Лаклан и двамата силно се засмяха.

* * *

Фъргъс бе прав за клюките. Състоянието на Шона достави изобилна храна за езиците на тези, които открито обявяваха своята набожност и редовно ходеха на църква, но строго пазеха ключовете на много семейни тайни от миналото си. По-нетърпеливите отначало клюкарстваха с настървение, но скоро темата им омръзна и дори съчувствено питаха Шона как е със здравето, когато се появяваше в магазините на Порткъл.

Бихаг Бийг оставаше със стиснати устни и се държеше на положение, когато тромавата малка фигура се появеше на прага й.

— Така му се пада на Маккензи — говореше тя на приятелите си. — Може да свали вирнатия си нос сега, когато знаем, че момичето му е толкова похотливо.

— Ти си злобна стара вещица — смееше се Ърчи. — Защото нямаш мъж до полата си, затова си такава зла.

Ърчи винаги вбесяваше Бихаг с острите си бележки, които бяха твърде близо до истината, за да са приятни, и тя търчеше на църква всяка неделя, за да гледа втренчено цветния прозорец и да се моли за спасението на Ърчи и други грешници като него.

Тина безкрайно черпеше Шона с чай и й даваше купища съвети, а Мейри с наслаждение разказваше подробно за всяко от ражданията си и винаги завършваше с думите:

— Ах, горкия Ули винаги се страхуваше, че няма да издържа, и обещаваше никога вече да не ме докосва. Но той е мъж! Той си е мъж и обича да си поиграе.

Нанси идваше по-често от всякога във фермата, следвана по петите от четирите си мръсни деца. Тя поглеждаше издуващия се корем на Шона и сияеше, говореше майчински и успокоително, но през цялото време изброяваше и кървави подробности.

— Но не обръщай внимание, всичко ще бъде добре. Биди може да е стара, но ще се погрижи за теб. Боже, тя трябва да е виждала повече задници в живота си, отколкото чаши чай.

Шона слушаше, чакаше и все повече се ядосваше на издутия си корем, който беше стегнат и прибран за осеммесечна бременност, но я караше да се чувства грозна и развлечена.

Войната ставаше по-тежка и тя с безпокойство чакаше новини от Нийл. В последното си писмо се сърдеше, че не му е казала за бебето по-рано.

„Това е детето на нашата любов, момичето ми, и имах право да знам. Сънувам теб и времето, когато се любехме и копнея да се върна в скъпата, чистата Рейна. От минута на минута зловонието на войната расте. Аз мириша на война, на кал и мръсотия и първото нещо, което ще направя в Рейна, ще бъде да седна гол в потока на Броди, та студената приятна планинска вода да измие войната от мен. Обичам те, момичето ми, и се тревожа, и съм нещастен, че не мога да бъда с теб, когато най-много имаш нужда от мен.“

Бе началото на юни и топлите ветрове на Гълфстрийм поклащаха леко свежите нови треви в ливадите. Кравите и овцете доволно пощипваха трева по избуялите пасбища, а на зеления остров вече се чувстваше ленивото горещо дихание, с което лятото идва тук.

На Шона й бе горещо и неудобно, прекарваше много време до отворения прозорец на гостната, сега свежо боядисана и с бели муселинени пердета. Фъргъс се бе сдобил с радиоприемник, захранван от акумулатори, които от време на време трябваше да се захранват от генератора в имението на младия господар. Хората от острова бяха сдържано впечатлени от тази странна машинария, която имаше достатъчно мощ, за да произведе това модерно чудо електричеството, само като се завърти един ключ.

Тод ковачът вече притежаваше един малък генератор, който показваше предимствата си в ковачницата. След като се сдоби с него, Тод се смяташе за човек с известно положение. Но той го пазеше ревниво и се оплакваше от цената на поддръжката му, като мислеше, че е неизгодно да го използва за друго, освен за ковашки дела. Пристигането на генератора на младия господар и разтоварването му на пристанището в Порткъл бе паметен ден. Огромната машина опасно се люлееше на крана, а Тод наблюдаваше от вратата си и без злоба му се искаше цялата тази измишльотина да се сгромоляса на каменния кей.

Но със здрави въжета и много ръце генераторът бе натоварен цял и невредим на здрава каруца, а двата тежкотоварни коня с трясък го понесоха по стръмния извит път към Бърнбреди.

Малцина на острова имаха радиоприемници, но тези, които ги притежаваха, носеха акумулаторите на господаря и той най-любезно не искаше нито пени за това, че използват работещия без прекъсване генератор.

— Шумно проклето нещо! — изплю се Тод, чието самочувствие бе доста намаляло.

Новините от фронта не бяха добри, но за повечето хора от острова те нямаха голямо значение. Вълнение предизвикваха допълнителните кораби, които минаваха през пролива, и британските разузнавателни самолети, които ревяха в небето, но заплахата от война не нарушаваше с нищо друго покоя на Рейна.

Шона обаче не пропускаше нито едно съобщение, което излизаше с пукот от радиото в гостната. Нийл се бе надявал да получи отпуска, при която да има достатъчно време, за да си дойде у дома, но не сега, когато германците бяха нахлули в Холандия, Белгия и Франция и изтласкваха британската армия към бреговете на Дюнкерк. Сериозният глас на говорителя разказваше за кървавата касапница, която германците оставят след себе си. Шона потръпваше и мислеше за своя Нийл. Той само бе намекнал за ужасите на войната и за нея бе трудно да си го представи в друга обстановка, освен тази на острова.

С мъка си наложи да не мисли как изглежда войната и погледна зелените поля, където толкова често се бе разхождала с него. Спомените я връщаха към дните, когато бе тичала бързо през полята, за да се скрие сред дърветата и да го чака да слезе от кораба. Седеше до отворения прозорец, подпряла брадичка на ръцете си, и мечтаеше за миналото, но познатото силно раздвижване в корема й я върна в действителността и тя въздъхна, като знаеше, че сега едва може да ходи, камо ли да тича.

Страховете й, че може да стане като Тина, се изпариха. Гърдите й още бяха твърди и високи, а свободните й дрехи не издаваха малкия закръглен купол под тях.

— Ти сигурна ли си, че вътре има дете? — смееше се Лаклан, но безгрижното му веселие бе само за да поддържа духа й. Той зорко следеше дребното като на дете тяло, което носеше неговия внук. Бе я прегледал и я намери за напълно здрава; въпреки това бе нащрек, а Фийби бе притеснена и прекарваше повече време в Лейгмор отпреди.

Фъргъс бе хаплив и раздразнителен. Лаклан и Фийби знаеха, че това е така, защото наближаваше времето дъщеря му да роди и у него мъчително изникваха онези погребани спомени за оня път, когато раждането на едно бебе бе донесло трагедия. Тогава той бе загубил жената, която означаваше всичко за него, бе останал с бебето, чийто безпомощен крехък живот не означаваше за него нищо, но сега бе всичко, и чиято загуба не би могъл да понесе.

Шона усещаше засилващото се напрежение около нея. То се сливаше с тайната й тревога за Нийл и тя се затвори в себе си, стаите на Лейгмор не ехтяха вече от песните и смеха й. Единственото, от което сега не се страхуваше, бе самото раждане. В предишните месеци тя се потеше от ужас, когато си спомняше Тина и ужасните мъки при раждането. Сега бе странно спокойна и не мислеше за болката, която нейното бебе щеше да й причини, докато се мъчи да излезе на бял свят. Вместо това се опитваше да си представи как ще изглежда, виждаше в мислите си едно малко момченце с русите къдрици на Нийл и с дълбоки кафяви очи. Изплете малки дрешки, освободи едно чекмедже, където да ги нареди и едва можеше да повярва, че са за истинско бебе, а не за някоя от куклите на Мирабел, които още й се усмихваха от полиците на стаята.

Една гореща нощ тя се разсъблече и застана гола пред огледалото на гардероба. Бе дребно момиче с голяма медночервена коса и големи очи, които гледаха уморено от бледото лице. Като погледна главата и раменете си, реши, че все още прилича на палавата мъжкарана, на която Мирабел се караше да стои мирно, когато връзваше панделка на блестящата разбъркана коса. Очите й минаха по закръглените гърди и издутината, която започваше точно под тях. За миг докосна гърдите си и задържа ръката си по-дълго на корема. Опита се да си спомни как се чувства човек без корем, но не можа. Струваше й се, че коравата малка планина отдавна е част от нея; не можеше да си представи себе си без нея, и все пак мечтаеше да я няма.

Снимката на Мирабел й се усмихваше от скрина.

— О, Мирабел — шепнеше тя и сълзите се стичаха по лицето й. — Да можеше да си тук поне за малко. Толкова ми липсваш. Щеше да ми скръцнеш със зъби отначало, но след това щеше да ме обичаш, да се грижиш като майка и щях да мога да разговарям с теб. Татко се тревожи да не умра като майка ми, чувствам го. Лаклан и Фийби знаят какво е станало тогава и мислят, че постъпват тактично, като изобщо не говорят за това. Нийл е далеч и аз нямам никого — нито една душа, с която да поприказвам, истински да си поприказвам.

Притисна снимката до гърдите си и падна на леглото, заплака тъжно, но тихо, за да не чуе баща й.

Той лежеше на тъмно в стаята си и се опитваше да укроти безпокойството и мъката в душата си. Страхуваше се за дъщеря си, но точно поради това, че бе мъж, се чувстваше не на място. Искаше да я успокои, да я ободри и правеше всичко възможно, но през цялото време знаеше, че тя има нужда от женско съчувствие. Бе благодарен на Фийби, но тя не можеше да прекарва цялото си време с дъщеря му. В тихата празна стая чуваше как бие собственото му сърце и мечтаеше Кърстийн да изпълни отново ръцете и живота му.

Юни ставаше все по-горещ и островът се сливаше с морето в маранята. Шона търсеше прохлада под разперените клони на чепатото ябълково дърво, но повече обичаше да седи до прозореца в прохладната гостна.

Една сутрин гледаше към замъгленото синьо море и си представи, че Нийл се връща по вълните от Франция. Наблюдаваше как пощенският кораб се плъзга по димящия хоризонт на пристанището и не усещаше, че е забила нокти в лицето си, докато не дръпна ръцете си и видя кръв по пръстите си. Страх и надежда се свиха на здрав възел в корема й. Беше й прилошало от уплаха, когато сериозният глас на говорителя по радиото съобщи, че британската армия се е оттеглила от брега на Дюнкерк. Оттеглянето срещу бараж от вражески огън било някакъв кошмарен ад, изнасяли войниците от окървавените плажове на армада от увеселителни корабчета.

Когато видя пощенския кораб, сърцето й бързо заби. Може би имаше писмо от Нийл, чудесно писмо, в което й казва, че е жив и си идва у дома тъкмо навреме за раждането на тяхното дете. Някои се връщаха направо от ужаса и вонята на окопите, все още изпръскани с кал и кръв от загубената битка. Нийл можеше да бъде един от тях, трябваше да бъде.

Изправи се и забеляза, че краката й треперят, но отиде в кухнята и започна да слага масата за обяд. Имаше още един час докато се върне баща й, но тя трябваше да запълва с нещо времето. Наряза студена шунка и дебели филии хляб. Вратата бе отворена, Тот дремеше на хлад на течението, пилетата къткаха покрай нея и кокореха малките си очички, търсейки трохи. Шона нямаше желание да ги пъди, те събираха трохи от пода и се караха едно на друго. Избръмча муха, замотана в муселинените пердета, а на тънка нишка висеше паяк и бързо увиваше на кълбо мушиците от мрежата си.

Бе много спокойно, но Шона се чувстваше напрегната и нервна. Когато Фъргъс се върна, тя ровеше и пощипваше от храната, а неговият стомах се сви от безпокойство, което го направи раздразнителен.

— Изяж си месото, момиче! В тази къща не може да се прахосва храна.

Но тя не го слушаше. Ърчи вървеше по пътя по-бързо, отколкото бе обичайно за него. Той избърса челото си и не си подсвиркваше весело, както винаги, когато приближи тяхната порта.

Шона затаи дъх, Фъргъс също зачака и спря за момент да дъвчи залъка си. Но Ърчи отмина портата и продължи към Глен Фалан. Шона издиша въздуха и вдигна чашата си с треперещи ръце. Усети, че сълзи пълнят очите й и отчаяно се мъчеше да ги спре, но Фъргъс видя плувналите в мъгли сини като тинтява очи и каза тихо:

— Когато няма новини, новините са добри, запомни това, моето момиче. — Изправи се. — Трябва да тръгвам! Старата крава Тайм ражда на хълма. Лошо върви. Боб и Матю са с нея сега, но — усмихна се тъжно, — всички ръце ще са нужни. Раждането е седалищно и мисля, че ще трябва да използваме въжета за бедното животно.

Шона дремеше под ябълковото дърво, когато дребната пъргава Фиона я събуди. Малкото момиченце подскачаше от нетърпение. Бе като живак, не спираше за миг, всичко в нея бе в пълен контраст със спокойния й, невъзмутим по-голям брат Нийл.

— Мама пита можеш ли да дойдеш? — предаде съобщението бързо и гледаше покрай Шона към люлката, която висеше на един здрав клон на дървото. — Иска да ти каже нещо. Мисля, че плачеше, и Елспет също, старата вещица. Винаги е толкова зла с мен, когато не е в настроение. Дано Свети Михаил й изпрати пъпка на задника, та една седмица да не може да седне!

Шона се засмя, въпреки че не й бе до това. Тя обичаше дяволитата сестричка на Нийл с вечната й усмивка и груб език.

Детето се поколеба.

— Може ли да се полюлея? Отивам да си играя с малкия Доналд. Разбрах, че Ив вече пълзи и влиза в курника с кокошките. Много обичам да ходя там, но искам да се полюлея преди това.

— Не се люшкай много нависоко — предупреди я Шона.

Тръгна по пътеката и мина през портата, следвана от Тот. Главата й тежеше след дрямката, а съобщението на Фиона не й подсказа нищо. Малкото момиченце бе склонно да преувеличава и винаги пожелаваше някакво нещастие да сполети неприветливата Елспет.

Слокмор изглеждаше спокоен на фона на зелените борове, а Елспет, която бе седнала на слънце, заета с плетенето си, допълваше картината, макар погледнато по-отблизо, намусеното лице на старата жена да намаляваше донякъде илюзията.

— Хубав ден! — извика Шона любезно.

Елспет вдигна глава и зачервените й очи гледаха странно.

— Какво му е хубавото, момиче? — каза тя сопнато. — Влизай вътре. Госпожа Маклаклан я няма, отиде да посрещне доктора. Помоли Ърчи да го изпрати от Кройнакан. Баща ти ще дойде ли, или е зает както обикновено?

— Той е горе на хълма, една крава ражда — каза Шона и озадачена се намръщи.

— Е, ще трябва да я остави на другите. Ще бъде нужен тук за малко. Аз съм много стара, за да се катеря по хълмовете, а ти не можеш в твоето положение. Да почакаме, докато другите дойдат. Мислиш ли, че така е най-добре? Да, така е наистина.

Шона започна да губи търпение. Елспет с нейните прикрити намеци и отговорите, които сама даваше на въпросите си, можеше да те изнерви.

— Да почакаме за какво, Елспет? Защо баща ми трябва да дойде тук?

Елспет се загледа в далечината.

— А, ето го онзи млад келеш Ангъс Маккинън. Ще ида да му кажа да доведе баща ти. Къде на хълмовете е точно?

— Точно над потока на Броди, близо до камъка на разказвачите. Но той има работа, Елспет, по-добре да ми кажеш за какво ти е. Да не се е разболяло някое животно? Затова ли ти трябват баща ми и доктора?

В Рейна нямаше ветеринарен лекар и Фъргъс, с познанията си за болестите по стопанските животни, често бе викан да помага. Ако случаят беше тежък, искаха съвет и от Лаклан, а в момента Шона не можеше да се сети за друга причина, поради която и двамата да са нужни.

— Боже мой — бе отговорът на Елспет, — този Ангъс идва или си отива? Не виждам в тази мараня. На печката има чай. По-добре пийни една чаша, ще имаш нужда. — Поклати малката си глава и сви устни. — Господ си знае работата. Не съм аз, която ще съди, но ти си забъркала кашата, а всички ние сме наказани!

Тя стана веднага и тънките й крака я понесоха изненадващо бързо.

Шона отиде в кухнята, но там бе топло и не й се пиеше чай, така че тръгна към гостната, която бе в сянката на хълма и бе прохладна в късния следобед.

Бе приятна и уютна стая, облечена в кретон, от скрина се усмихваха снимките на Нийл и Фиона. Тя се приближи да разгледа момчешкото лице на Нийл на четиринайсет години и събори с ръка някакви писма на пода. С мъка се наведе да ги вдигне и замръзна на място. Един от пликовете беше бежов и тя нямаше да го забележи, ако писмото не бе излязло малко; думите изскочиха срещу нея като живи същества. Бе съобщение от военното министерство, тя го грабна от пода да го прочете, а цялото й тяло трепереше, докато очите й поглъщаха ужасното съобщение.

Четеше с висок шепот:

„Имам печалното задължение да ви уведомя, че днес се получи съобщение от военното министерство, че редник номер 206 Нийл Айън Маклаклан е изчезнал безследно и се смята, че е убит…“

По-нататък не можеше да чете. Писмото падна на земята, тя хвана главата си с ръце, клатеше я и стенеше:

— Не, не е вярно! Не Нийл! Не Нийл!

Започна да отстъпва от парчето хартия и събори една масичка, но не обърна внимание. Продължи да върви назад и се подпря за миг на стената, като гледаше с огромни невярващи очи листчето хартия на земята. После, като изхълца, изтича вън от къщата на горещото слънце.

Огледа се отчаяно, но единственият признак на живот бе Елспет в далечината. Ужас стискаше гърлото й и тя затича, като че ли със самото бягство можеше да остави след себе си новината от писмото. Ливадите блестяха и танцуваха в маранята, към техните диви простори я понесоха краката й. Тот лежеше на сянка на прага, но като погледна бягащата фигура на господарката си, изскимтя и стана. Направи няколко крачки, но размисли и отново се отпусна с глава върху лапите, а кафявите й очи гледаха към ливадите.

Шона тичаше през тревите. Къпините драскаха босите й крака, но тя не забелязваше физическата болка. Душата я болеше, а адреналинът в кръвта й не й даваше да спре. Сърцето й биеше силно, изпита остра болка в гърдите, но продължи, докато се спъна и падна. Лицето й бе издрано и кървеше от влакнестия пирен. Плачеше без сълзи с прегракнал глас.

Овцете, които пасяха наоколо, погледнаха за миг да видят кой ги безпокои в тишината на деня, но тя не бе от значение за тях и те продължиха да скубят рядката трева сред папратта.

Лежеше там, където падна, замаяна, без да обръща внимание, че лицето й е върху овчите барабонки, а косата и дрехите й са в безпорядък и скъсани. Единствените звуци в безкрайната пустош бяха собственото й трудно дишане, блеенето на овцете наблизо и изплашеното „кржи-кржи“ на птицата, стресната в гнездото й сред торфа.

След време тя се повдигна на лакът и видя сгушени в далечината порутените камъни на старото Абатство. Сега знаеше къде ще отиде, единственото място на света, където в дълбоката тъга и вцепенението й се струваше, че може да намери покой. Краката я боляха от падането, но я понесоха към целта. Беше ли наистина възможно само преди една година да са хвърчали с Нийл с неуморните крака на младостта към мястото на техните детски фантазии; че са лелеели своите вълшебни невъзможни мечти за времето, когато ще пораснат и най-накрая бяха се обичали с нежната, по-силна от всичко страст на любовта, която никога не може да умре, защото бе в пролетта си и щеше да разцъфти в лятото, което не бе отминало.

„Той не е мъртъв“ — прошепна, като се облегна на една тънка калина. „Той не е мъртъв!“ — извика тя въпреки душевните си терзания, но думите бързо заглъхнаха и само кротката въздишка на празните простори й отвърна. Силите й намаляваха и тя трябваше отново да си почине до стените на стария параклис. Обходи с очи покрития с треви хълм, по който трябваше да мине, но за миг не можа да види нищо познато, което да й покаже къде е пещерата. Толкова отдавна не бе идвала до бруленото от ветровете място, където сякаш духовете на миналото се носят върху крилете на бриза, идващ от морето и от ливадите. Бе диво, забутано място, посещавано само от овце и скитащи крави, но с Нийл това бе щастливо място, гласовете им ечаха сред развалините на Абатството, а смехът им кънтеше в стария параклис.

Тя не се страхуваше от усамотени места, те винаги бяха мехлем за душата й, но сега я обзе паника, тъй като не можеше да види младата брезичка, която показваше къде е входът. Нийл я бе посадил и тя израсна в здрава фиданка, огъвана от дивите зимни бури, но устойчива въпреки капризите на времето.

Най-после я видя, почти закрита от избуялите треви, които изпълваха падината. Тръгна с несигурни крачки към целта си, с мъка мина през скупчените треви и папрат и влезе в пещерата. Вътре бе прохладно и тъмно след блясъка на късното следобедно слънце навън. Отначало не виждаше нищо, освен тъмнината, но постепенно всички познати неща изплуваха. Полиците с куклите на Мирабел, кухненските съдове, малкият спиртник, всичко бе покрито с паяжини, но все пак бяха тук, техните с любов събирани принадлежности.

Довлече се до един от прашните плетени столове и докато се мъчеше да си поеме дъх, се появи първата болка, като че нещо здраво стисна корема й. Тя се стресна, хвана се за стола и след няколко мига контракцията отслабна. Облегна се назад толкова изтощена, че изпадна в полусън. Но нямаше да има почивка за нея. Втората болка бе по-продължителна и по-силна, като че ли нещо вътре я разкъсваше. Захапа юмрука си и още докато болката траеше, разбра, че започва първият етап на раждането. По челото й изби пот, прилоша й, ръцете й бяха лепкави и студени. Докосна медальона на врата си и го свали, за да види усмихнатото лице на Нийл, тъмните тесни очи, които обичаше и които я гледаха оттам.

— О, Нийл — шепнеше отпаднало, — само ако можеше да бъдеш тук. Нашето дете ще се роди скоро и имам нужда от теб.

Тя стисна медальона, бавно огледа пещерата и изведнъж всички спомени, които криеше, изникнаха в паметта й. Идваха нови болки и между тях тя си спомняше по някоя случка от времето, което бяха прекарали заедно с Нийл. Това бе тяхното място на мечти и любов, от която бе заченато детето, което щеше да роди. Постепенно страхът бе изместен от друго чувство — увереност в себе си. Знаеше как се ражда дете. Тя самата почти бе акуширала за дъщерята на Тина и не бе толкова трудно. Знаеше какво трябва да прави с пъпната връв, бе видяла как Биди го направи. По малкото й уморено лице бавно се появи усмивка. Какво можеше да бъде по-подходящо от това, бебето й да се роди в малкото убежище, където е било заченато?

— Нашият син ще се роди тук, Нийл — каза тя нежно. — Точно навреме, преди да си дойдеш.

Мозъкът й бе заличил ужасното съобщение от военното министерство и сега цялото й същество бе разпънато от страшна болка, но през нея тя трепереше от радост при мисълта за лицето на Нийл, когато щеше да види за първи път тяхното дете.

Бе физически изтощена и в шок, но с мъка се изправи, за да приготви леглото. В пещерата имаше всичко необходимо — одеяла, възглавници, съдове. Но нещо я глождеше — вода! Винаги трябваше да има много вода при раждане. Наведе се, разклати спиртника и откри, че в него още има гориво — но кибрит, някъде трябваше да има кибрит! Те винаги държаха една кутийка на полицата, но можеше да е влажен и да не се запали. Намери кутийката зад една чаша, покрита с паяжини и ръката й така трепереше, че няколко клечки се разпиляха.

Дъхът й спря, докато драскаше първата, огънчето се залюля и веднага изгасна. Няколко се счупиха, но следващата пламна и огънят се задържа. Гледаше малкото светло пламъче със сълзи по лицето, като се сети, че трябва да изчака с кибрита. Нямаше вода и не искаше да пали спиртника толкова рано, а другите клечки можеше да не се запалят. Дойде още една безмилостна болка и тя изхлипа. Тогава видя свещта, забита в свещник до една от куклите на Мирабел. Клечката бе почти изгоряла, а от болката в корема й се искаше да се свие надве, но се пресегна за свещта и поднесе огъня към нея. Фитилът задимя.

— Моля те, Господи! — извика тя.

Клечката изгаряше пръстите й, но изведнъж фитилът погълна остатъка от пламъка и белият ореол от светлина загоря стабилно.

— Благодаря ти, Господи! О, благодаря ти! — пошепна тя и падна на стола, за да си почине за миг. Трябваше да донесе вода от планинския поток наблизо. Разтвори папратта и тревите на входа, привърза храстите и започна мъчителното носене на вода — отиваше назад и напред до потока, а нямаше и кофа, само един чайник и тенджери. Поточето, което обикновено бълбукаше, сега бе почти пресъхнало и водата църцореше в съдовете бавно и спокойно.

Бе оставила часовника си в Лейгмор, но имаше смътна представа за времето, защото слънцето залязваше като огнено кълбо над Атлантика. Хладният нощен въздух донесе аромата на мащерка и мъх, а овцете жално блееха в ливадите. Зарадва се на бриза, защото щеше да пропъди мушиците, които висяха на облаци и хапеха, когато въздухът бе неподвижен.

Бе много тихо и юнската нощ нямаше да донесе пълна тъмнина в Рейна. Шона седеше до потока и въпреки родилните си мъки, вдишваше сладкия аромат на ливадите с насладата на човек, който винаги е обичал земята.

* * *

Фъргъс крачеше из гостната на Слокмор.

— Къде, за бога е тя? — за кой ли път каза той през този дълъг кошмарен ден.

Фийби седеше неподвижна, с лице замръзнало като на човек, вцепенен от тъга.

Лаклан държеше тъмната си глава с изящните си лекарски ръце, а Елспет, чийто черти се бяха изострили още повече от тревога, каза отново:

— Не биваше да я оставям, но беше само за малко. Трябваше да намеря някого да доведе Маккензи. — Тя заклати слабото си тяло и тънък писък, изразяващ тъга и самосъжаление, се изтръгна от нея.

— Ще млъкнеш ли, стара овца такава! — обърна се Фъргъс към нея. — По-добре да си идеш, никаква полза няма от тебе тук!

Елспет здраво стисна устни.

— Ти си жесток човек, Маккензи, но въпреки важността си не си по-добър от нас. Ако беше дал на момичето си повече любов, тя може би нямаше да я търси другаде!

Фъргъс пребледня и мускула на лицето му заигра лудо.

— Стара мръснице, коя си ти да…

Лаклан скочи на крака. Лицето му бе мъртвешко бяло, а кафявите му очи бяха замъглени от тежестта на мъката му.

— За бога, вие двамата! Престанете! Нищо няма да постигнем като се обиждаме! — Погледна Фъргъс. — Мисля, че е време да излезем да търсим Шона. Изглежда, че тя няма да се върне тази вечер. Господ знае къде излива мъката си. Ако й бяхме съобщили новината внимателно… но тя е видяла първа писмото и сигурно е изпаднала в шок.

Фъргъс кимна в знак на съгласие. Лаклан се обърна и прегърна жена си.

— Ти си легни, моето момиче. Ще ти дам нещо за сън.

Но Фийби рязко заклати глава.

— Не, идвам с вас! Не мога да заспя, трябва да правя нещо, а и Шона ще има нужда от женска утеха.

Елспет погледна мрачно.

— Вървете, аз ще остана с детето.

Отвън се чуха стъпки и сподавени гласове. Лаклан отиде до вратата и видя група хора, очертани ясно на фона на небето, където бледата луна висеше като фенер. Боб и Роналд бяха най-отпред, грубите им простовати лица бяха разтревожени. Боб заговори пръв, а загрубелите му пръсти стискаха овчарската тояга.

— Чухме за момичето и помислихме, че може да е нужна помощ да я търсим. И… много съжаляваме за младия Нийл.

Мъжете сподавено заговориха, а Лаклан ги погледна с плувнали в сълзи очи:

— Благодаря ви, момчета, прави сте. Имаме нужда от помощта на всекиго. Нямаме представа къде е момичето, но ако се разделим на групи, задачата ще се улесни.

Фийби, загърната в карирано наметало, тръгна с тях. Заедно с Фъргъс, Лаклан и Боб щяха да претърсват една част от ливадите, а Роби Бийг и трима други мъже щяха да идат към възвишението по пътя за Ниг. Матю и Нийл Мънро отидоха да търсят по брега около пристанището, а четвъртата група тръгна на югоизток, където ниви и ливади ги отделяха от Портвойнакан.

Боб добре познаваше ливадите — бе обикалял из тях с овчарските си кучета, които събираха овцете по всяко време на годината. Дот, по-малката кучка, бе с него сега и вървеше точно пред господаря си, плъзгаше се тихо напред като добро овчарско куче.

Никой не забеляза златистата, малко тантуреста болонка, докато тя не мушна мокрия си нос в ръката на Фийби и не изскимтя.

— Тот — каза Фийби нежно. — Не можеш да дойдеш с нас. Много си стара да обикаляш из ливадите. — Но Тот бе чакала търпеливо цял ден пред Слокмор. Тя изтича напред, спря се да огледа назад и дълбоко в гърлото й се надигна слабо стенание.

Боб плю нервно.

— Ах, връщай се, момиче. Не си ни нужна.

Но Тот бе решително куче. За Дот всичко това бе игра, едно неочаквано приключение след работата и тя с възторг подскачаше и ровеше из торфа и тревите. Старата болонка отново затича напред на ревматичните си крака и скимтеше, носът й душеше въздуха, а едната й лапа бе вдигната — типично за ловджийско куче. Фъргъс я погледна и се намръщи.

— Тя като че ли знае какво прави. Изглежда знае къде отива.

— Разбира се — продума Фийби. — Кой може да знае по-добре от нея. Тя е била из цялата Рейна с Шона.

Боб се изсекна с презрение. Уважаваше само овчарски кучета, ловджийските кучета бяха добри по време на лов, но от никаква полза в стопанството. Наум ги наричаше „животни за господата“, нужни за безполезния спорт, на който се отдаваха тези безполезни хора, които нямаше с какво да се занимават, освен с лов и риболов.

Тот бе доста напред и всички тичаха, за да я настигнат. Изминаха една миля и трябваше да спрат да си отдъхнат. Въздухът от планината бе свеж и те жадно го гълтаха. Тот, уморена и задъхана, се бе строполила на земята, а старият Боб се облегна на един камък, мислейки, че са се заели с нещо невъзможно. Бяха викали докато прегракнат, а сега, когато всички мълчаха, безмълвната призрачна пустош на ливадите ги обгърна като пелена. Небето бе ясно и всичко се виждаше добре — ливадите, разпрострели се от двете им страни, оградени от върховете на Сгър нан Габар, който ги отделяше от Глен Фалан.

Бяха в покрайнините на имението Бърнбреди и едно куче виеше тъжно. Тот бе твърде уморена, дори за да наостри уши, но Дот седна на задните си крака, вдигна нос към южното небе и високо зави.

— Мълчи, глупачке! — заповяда Боб рязко. Изтърси лулата си на камъка. — Мисля, че достатъчно търсихме в тази част — момичето никога не може да стигне толкова далеч в нейното положение. Ще вземем краткия път към Фалан. Може би в Кройнакан или Крофт-на-Бейн знаят нещо за нея.

— Може би ще е по-добре — каза Лаклан уморено и се надигна схванат от тревата.

Всички, освен Фъргъс, смениха посоката. Той наблюдаваше Тот, която с пъшкане бе станала и отново вървеше натам, накъдето бе тръгнала от начало. Тя изчезна сред храстите и Фъргъс затича напред; макар тялото и душата му да бяха изтощени, всяка клетка в съществото му го караше да продължи.

Мина известно време, преди другите да разберат, че той не е с тях. Те преминаха торфеното тресавище към Глен Фалан на по-малко от четвърт миля от него.

— Той отново следва проклетото куче — тросна се Боб.

Фийби се разплака — бавните и тихи сълзи на отчаянието и тъгата.

— По-добре да се връщаме — каза тя и се хвана за грубото вълнено сако на Лаклан.

Лаклан се колебаеше в страшна нерешителност. Смяташе, че напразно гонят вятъра и все пак вярваше в силата на решителния Фъргъс повече, отколкото на всеки друг на острова.

— Може би ще е най-добре — каза тихо.

— Глупаво е всички да се връщаме — каза Боб. — Ще ида до Кройнакан, ще накарам Джонстън да ми помогне да проверим край бреговете на езерото Слиак. Момичето и Нийл обичаха това място. Може да е там.

Той продължи с труд нататък, гегата му помагаше по неравната торфена почва.

Лаклан обхвана Фийби през кръста и двамата се върнаха към ливадите.

Фъргъс крачеше след Тот. Дишаше тежко и гърлото го болеше, но бе сигурен, че старото куче знае къде отива. Носът й бе до земята, клепналите й уши скриваха побелялата муцуна и напрегнатите кафяви очи. Дишаше тежко и сухият й език висеше, но продължаваше енергично да върви напред.

— Добре, момичето ми, добре — окуражаваше я Фъргъс от време на време и в паметта му изникна едрият засмян човек от планините, който бе подарил златистото малко кутре на малкото момиченце на петия му рожден ден.

Кучето и детето бяха расли заедно, бяха играли и скитали в ранните си години. Сега Тот бе стара, с кисти на ушите си и с воднисти очи, през по-голямата част от времето спеше и повече не излизаше на дълги обиколки. И все пак някаква сила я тласкаше да върви напред през обраслите диви ливади, някакво дълбоко чувство на вярност към детето, с което бе прекарала целия си живот, я подтикваше да върви до последния удар на любящото си сърце.

Бяха изминали две мили и половина, и сега се катереха по нанагорнище. Тот спря и погледна надолу, силно запъхтяна и с издигащи се гърди. Фъргъс също погледна там долу, където камъните на старото Абатство се подпираха един друг като посивели приведени фигури на старци. Сърцето му се сви. Шона никога не би дошла в това зловещо място. Хората от острова го избягваха, защото вярваха, че е обитавано от духовете на монасите, избити там преди стотици години. Говореше се, че вещиците от тресавището обикалят из руините нощем, викат и крещят от радост заради участта на монасите.

Хора като Фъргъс знаеха, че крясъците са само свистенето на вятъра през пролуките и зеещите прозорци. И въпреки това, дори разумните хора с хладен мозък, носеха дълбоко в себе си семената на предразсъдъците и Фъргъс потръпна при гледката на Дънуей и развалините. Но необходимостта да намери дъщеря си бе по-силна от всичко друго и дълбокият му глас прогърмя, отекна над ливадите и прокънтя в падината. Той викаше името й отново и отново, но само печалното блеене на овцете му отговаряше.

— Ти сбърка, момичето ми. Сбърка — скара се той на кучето. Погледна надолу и видя старата болонка да лежи опъната настрани със затворени очи. Застана на колене, сложи ръка върху златистата козина и усети, че пулсът отслабва. Докато коленичеше старото вярно животно пое дъх и потръпна, а сърцето под ръката му спря да бие.

— О, не! — извика Фъргъс към небето. — И това ли отгоре на всичко!

Остана както беше няколко минути с увиснали рамене и наведена глава под тежестта на мъката и тревогата си. Със замъглени тъмни очи гледаше безжизненото малко тяло на земята, къдравата червено-златиста козина, малко по-тъмна от тревите на ливадите. От морето полъхна студен вятър, той потръпна и се изправи измръзнал и вкочанен и сложи отпуснатото тяло на кучето на рамо.

С мъка тръгна по пътя, по който бе дошъл и в далечината видя Лаклан и Фийби, които идваха към него. Приближиха се и Фийби закри устата си с ръка, когато видя какво носи.

Той дойде до тях, изглеждаше като пиян и всички се отправиха към Слокмор, без да продумат и без да знаят, че там, в падината, сред руините на Абатството, лежеше облята от пот Шона, коремът й раздиран от родилните болки. Бе чула слабото ехо от гласа на баща си и бе отговорила, но гласът й бе просто шепот от дълбините на пещерата.

Зазоряваше се, над тъмните склонове на Глен Фалан се появиха тънки ивици от злато и сребро. Елспет спеше на люлеещия се стол до изгасналия огън. На утринната светлина лицето й изглеждаше изпито и тя бавно стана, когато вратата се отвори. Погледна посивелите безнадеждни лица пред нея и обикновено острият й глас бе изпълнен с меко съжаление.

— Мъжете не намериха нищо, търсиха почти до зазоряване. Всички си отидоха, освен Мърди. Каза, че не си струвало, защото след около час трябва да е отново на полето. Спи в кухнята. Само ще ида да сложа чайника. — Спря на вратата, където стоеше Фъргъс с Тот, преметната през ръката му. — Дори старото куче — прошепна Елспет тихо и в очите й се появи непознатия за нея блясък на сълзи, но тя бързо ги изтри и профуча край Фъргъс.

Всички бяха смъртно уморени, но не искаха да се лишат от утехата на присъствието си и на следващите една след друга чаши чай с уиски.

Боб пристигна, когато морето светеше като златно и утринното цвърчене на птиците изпълваше въздуха с песни. Бе прежълтял и изглеждаше остарял; обърса носа си с ръка раздразнено:

— От Кройнакан не съобщават за нищо необичайно — каза намусено. — Не са виждали нищо нагоре по Глен Фалан или езерото Слиак, освен овце и крави. Не се тревожи, Маккензи, ще я намерим, но няма да следваме старото куче другия път. Хубаво ни изигра.

— Няма да я следваме никога вече — тя е мъртва — отговори Фъргъс кратко.

Непроницаемото лице на Боб омекна.

— О, колко жалко, наистина колко жалко! Тя се натовари твърде много. Беше странно, много странно.

Прие чаша уиски и си тръгна, като мърмореше, а по петите го следваше Дот, уморена и отпусната.

Фъргъс стискаше чашата в ръката си и гледаше запаления отново огън.

— Какво ще правим? — попита той унило.

— Ще поспим и пак ще търсим — изправи се Лаклан. — Ти ще останеш в… стаята на Нийл.

— По дяволите, човече, не мога да спя! — избухна Фъргъс. — Тя може да е паднала някъде, може да е ранена. Трябва да изляза отново!

Лаклан сложи тежко ръката си върху рамото на Фъргъс.

— Почини си малко, човече! И за теб и за момичето ще бъде по-добре. Слушай какво ти казвам! Ако излезеш, само ще се мотаеш насам-натам и нищо няма да свършиш.

Фъргъс отново седна на стола.

— Прав си, Лаклан, но само ще си почина малко на стола. — И заспа още преди Лаклан да затвори вратата. На стола срещу него тихо похъркваше Елспет, с увиснала челюст, като от време на време премляскваше с устни.

* * *

Глъчката от гласовете под прозореца събуди най-напред Лаклан. Още замаян от съня, той с мъка се обу и погледна навън. Там беше Биди, очилата й падаха от носа и тя разбутваше хората, които се събираха за сутрешните часове за прегледи.

— Нямате ли съвест? — викаше тя сърдито. — Докторът получи вест, че синът му е изчезнал, а вие се трупате с вашите дребни болки и оплаквания като че ли нищо не се е случило!

— Не знаехме — обадиха се няколко гласа, наистина шокирани и натъжени. Хората се обърнаха и бавно се разпръснаха, като оставиха Биди с Доди, почти изпаднал в истерия и жестикулиращ като луд, който само брътвеше:

— Духове бяха, ти казвам. Стенеха и викаха като мъртъвци!

— Мъртвите не крещят — отвърна Биди твърдо и му издърпа ухото, както правеше с нахалните деца от селото.

Лаклан погледна часовника и се удиви, че е почти десет. Фийби се мъчеше да се събуди, а Фиона пееше в спалнята си. Долу Фъргъс отваряше вратата на Биди, а забързаната Елспет се втурна към кухнята. Ясно беше, че всички сега са се събудили.

Гласът на Доди започваше да става писклив, от устата му излизаше пяна и той очевидно бе ужасен.

— Джонстън ми каза, че горката Шона я няма — надвикваше Биди врявата. — Дойдох колкото мога по-бързо да видя мога ли да помогна и срещнах това побъркано същество, което крещеше, че чуло викове над ливадите.

Носът на Доди капеше над олигавените му устни.

— Заради Иласейд, докторе! Търсех я снощи, но тя не се появи и излязох отново сутринта — исках каймак за хляба си. Минах през ливадите и тъкмо я бях хванал при мястото на призраците, когато те започнаха да пищят и ние с Иласейд избягахме, толкова се изплаши тя!

Биди цъкаше нетърпеливо, но Фъргъс гледаше Тоди напрегнато.

— Развалините на Абатството ли искаш да кажеш, Доди?

— Да, господин Маккензи. Побъркани духове пищяха и вещиците от тресавището стенеха. Беше просто ужасно.

— Преди колко време, Доди?

— Почти един час! Аз тичах, беше толкова страшно. Иласейд едва не умря от страх!

Фъргъс се обърна към Лаклан.

— Старото куче не е сбъркало — говореше меко, но забързано. — Шона е някъде там из развалините. Нея е чул Доди да вика. Може детето да се ражда.

Лаклан вече бе взел чантата си.

— Да вървим — каза кратко.

Биди ги последва, въпреки протестите на лекаря.

— Не можете да ме спрете — каза тя с глас, който не търпеше възражения. — Цял живот ходя пеша по острова, и ако не мога да мина през ливадите, за да изродя детето на детето, което доведох на бял свят преди години, значи за нищо не ставам.

Срещнаха Боб засрамен, че се е успал.

— Идвам с вас — каза той с тон, който не предразполагаше към отказ. — Матю и другите ще се погрижат за всичко. Ако момичето е там, където мислите, може да имате нужда от помощ за носене.

Долчинката бе изпълнена със слънце и натежали от мед пчели. Нямаше никакъв шум, освен звуците на природата и мъжете спряха да избършат потта от челата си, а Биди отиде до ромолящото поточе и намокри кърпата си, за да изтрие зачервеното си лице.

И там в тишината чуха един глас да пее келтска приспивна песен, толкова слабо, че можеше да бъде и въздишка на вятъра.

Старият Боб, чиято посивяла глава бе пълна с народни песни, с предания и древните митове на Хебридите, огледа сивите смълчани развалини на Абатството, а сините му воднисти очи издаваха страх. Той бе един от най-добрите певци на острова и се гордееше с това, но топлите огнища бяха нещо съвсем различно от това зловещо място, където вечно бродеха душите на умрелите. Стисна по-силно гегата и прекара почерняла ръка през устата си.

— Мълчете — предупреди Биди. — Това със сигурност са самодивите.

Но Дот, която скимтеше и драскаше по храстите на хълма, изведнъж изчезна и Фъргъс и Лаклан се втурнаха натам.

— Но тук няма нищо! — Лаклан се взираше в покрития с мъх голям камък пред тях. — Не разбирам.

Дот отново се появи, а кичури козина останаха по бодлите на храстите и Фъргъс изтича да ги отдръпне.

Шона не се изненада, когато ги видя. Лежеше върху овчи кожи и одеяла, които бяха прогизнали от кръв при раждането. Медната й коса падаше върху раменете и обграждаше лицето, което бе бледо и напрегнато. Но сините й очи блестяха и по устните й играеше слаба усмивка.

— Здравей, татко. — В гласа й звучеше гордост. — Погледни внука си. Не е ли най-хубавото бебе на света? Всичко направих сама, точно както за Тина. Нарекох го Нийл-Фъргъс, страхотно име, нали? Едва мога да изчакам Нийл да види сина си.

Тя държеше малък вързоп, увит в карирано наметало. Лаклан изтича да го вземе, докато Биди набързо я прегледа.

— Момичето е добре — каза тя с облекчение. — Само малко да почистим и ще се чувстваш прекрасно, малката ми.

Лаклан отнесе бебето към светлината на входа. Бе добре оформено малко момченце с рус мъх по главичката.

Пъпната връв бе вързана сръчно, като че ли самата Биди го бе направила, а малкото восъчно телце бе чисто и измито. Лаклан погледна безжизненото личице и сълзи започнаха да парят на очите му. Това бе последният удар за двата кошмарни дни. Синът на собствения му скъп син беше мъртъв и студен като парче мрамор.

Фъргъс стоеше зад него, а високото му силно тяло бе приведено като на старец.

— Дали… защото не стигнахме навреме?

— Мъртвородено — поклати Лаклан тъмната си глава. — Умряло е още преди да излезе на бял свят. Никога няма да разберем защо. Тя е толкова млада, а беше и в шок заради… заради Нийл. А и раждането е било преждевременно — почти с четири седмици.

— Но защо, защо за бога! — изтръгна се вик от изтерзаната душа на Фъргъс. Жестоката ирония на обратите в живота бе твърде много за него и сълзи от болка, и мъка, и жалост към дъщеря му се стичаха по лицето му. Отиде до нея и я прегърна със силната си дясна ръка, а сълзите капеха по блестящата медночервена коса под брадичката му.

Тя се отдръпна от него и го погледна с неестествено премрежени и отнесени очи.

— Ох, татко — скара му се тя нежно. — Не плачи така! Не си ли доволен от внука си?

— Той е мъртъв, Шона — изхълца той. — Бебето не е поело дъх.

Лаклан се приближи и издърпа Фъргъс настрана, като клатеше предупредително глава:

— Недей, тя не може да го възприеме. Не сега, човече! И без това е в шок. Колкото по-бързо я заведем да си легне, толкова по-добре.

Увиха я в одеяла и двамата я понесоха през топлите летни ливади. Зад тях се влачеше Боб, грубото му обветрено лице бе мрачно и тъжно, а до него Биди носеше жалкия малък вързоп с мъртвия син на Нийл.