Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (9)

8.

Една седмица по-късно Мирабел се качи в стаята си да си почине преди чая. Беше задушно и горещо. Нито лист не трепваше и слънцето светеше слабо през плътната гореща омара. Въздухът бе зареден с електричество и Мирабел се чувстваше изморена, болеше я главата. Седна на люлеещия се стол до широко отворения прозорец и с края на престилката си започна да вее пламналото си лице. Шона бе в градината. Мирабел видя, че откъсна една червена роза и подуши чудния й аромат разсеяно, преди да седне на тревата и да обгърне коленете си с ръце, вперила напред невиждащи очи.

— Бедното малко дете — въздъхна Мирабел. — Много ще й липсва това момченце, когато замине.

Нийл бе казал на Шона, защото не можеше да пази тайната повече. Беше й го казал в „тяхната“ пещера, която бяха подредили уютно с различни неща, донесени скришом от двете къщи. Най-напред Шона помисли, че я дразни, но погледът на кафявите му очи пресече смеха й.

— Искам да бъда ветеринар — обясни й той, стиснал малката й изцапана ръчица. — Като завърша училището, ще постъпя в колеж като този, в който е учил баща ми, но ще има ваканции, Шона. Пак ще се виждаме.

Последва дълго мълчание, тя седеше като камък, дори очите й не мигаха.

— Много ще ми липсваш — побърза да добави той и от тъгата, която изпитваше поради това, че трябваше да й каже новината, леко се запъваше. — Ще ми липсват много хора. Родителите ми и Фиона. Също и Тот, тя бе толкова често с нас. Ще ми липсват Доди и стария Джо и дори старата Шила, дето пърди в черквата в неделя. Там ще бъда с много други момчета, но няма да е като тук, в Рейна. Ще ми е мъчно за нашите пещери, за морето и за рибарските лодки, и за чудесните кифлички на Мирабел. Съжалявам, че не я познавам по-добре, защото не е хубаво, че ще ми е мъчно за кифличките й повече, отколкото за нея. Наистина ужасно ще бъде като се събудя сутрин да не видя морето, защото училището е в провинцията, но не е близо до морето. Недалеч има малко градче и ще мога да ти изпращам по някоя пощенска картичка. Искаш ли, Шона?

Тя бе странно тиха, обзета от страх. Бъдещето без Нийл и целия свят й се струваха мрачни. Отдавна знаеше, че един ден той ще напусне острова, но за детския й ум „един ден“ винаги бе някъде в бъдещето. Сега този ден приближаваше. Много от момчетата в Рейна напуснаха училището рано, за да учат рибарския занаят или земеделие, двата главни поминъка на острова. Някои отиваха в големи градове като Глазгоу и Лондон, други чак в Канада и Австралия, имена, които не значеха за нея нищо, бяха само места, отбелязани на голямата карта в класната стая, но й бяха чужди. Рейна, малкият зелен скъпоценен камък в Атлантическия океан, бе родното й място и го обичаше с цялото си същество. Тя щеше да остане. Момичетата оставаха в Рейна, някои отиваха на голямата суша да учат за медицински сестри, но повечето оставаха. Тя и преди знаеше, че Нийл ще замине. Нямаше никакви особени амбиции, ала винаги бе искал едно — да лекува животните.

— Обичам ги повече от хората — каза й веднъж. — Не охкат, обикновено страдат мълчаливо. Хубаво е да се грижиш за тях.

Шона усети, че изстива, макар че слънцето проникваше в пещерата. Внезапно потрепери и се обърна бавно, за да погледне напрегнатото му момчешко лице. Той стисна ръката й по-силно.

— Ще се върна — каза той бързо, като искаше да разсее тъгата, изпълнила очите й. — Ще бъде дори по-хубаво, отколкото като съм тук през цялото време, защото ще имаме да си разказваме толкова много неща. О, Шона, не гледай тъй мрачно! Тъжно е, че трябва да замина. Но мисли за ваканциите! Винаги като се връщам, ще дотичваме до тази пещера и ще си говорим до посиняване. Тази пещера ще бъде малкото ни скривалище. Винаги ще идваме тук!

Толкова искаше да я развесели, че стисна ръката й до болка, загорялото му лице се зачерви от усилието да я накара да разбере колко искрено й говори. Тя вдигна малката си тъмна ръка и докосна за миг златната му коса.

— Ще идваме, Нийл — прошепна тя с тих, приглушен глас.

Знаеше, че ако даде простор на чувствата си, ще избухне. Ще плаче, ще вика, ще прави всичко, което се стараеше да не си позволява, за да не издава женската си природа; нямаше да се поддаде и сега, след като толкова години бе овладявала чувствата си. Отдръпна ръката си, а той бе изненадан и му стана мъчно, че Шона не показа повече вълнението си. Нещо заседна в гърлото му и той каза предизвикателно:

— На мама и на татко сигурно ще им бъде мъчно.

— Да — промълви Шона и се извърна, за да не види блясъка на сълзите й. Ядосана на себе си, тя излезе от пещерата.

— В лошо настроение ли си? — извика той.

— Да — каза тя пак, като внимаваше гласът й да не трепери.

— Е, ще ти мине. — От обида тонът му стана рязък. — Ти си бебе и ми омръзна да те влача нагоре-надолу, защото си момиче. До гуша ми дойде от момичета.

Излезе навън след нея. Тя го изгледа — висок и силен. Вятърът рошеше косата му и бузите му се бяха зачервили. Той възседна покрития с мъх камък, загледан в нея — тя стоеше с разкрачени потъмнели крака и скръстени ръце. Потисканите й досега чувства се изляха като порой.

— А, отивай си! Ти си глупаво схванато момче и се чудя как съм те търпяла толкова време! Омръзна ми да ми казваш какво да правя! Ти си нахал, такъв си, Нийл Маклаклан, отвращаваш ме и се радвам, че заминаваш! Дано… дано чайка да се изсира на главата ти, всеки път като пътуваш с кораба, заслужаваш цяло ято чайки да серат върху главата ти докато си жив!

Хукна разярена през тревите. Косата й се вееше като опашката на диво конче, а замъглените й очи не виждаха къде стъпва, но продължаваше да тича и най-после сърцераздирателни вопли се изляха от гърлото й. Нийл сега разбра колко отчаяно се бе борила да скрие от него сълзите си. Бурният изблик на думи, дивото й побягване го доказваха. На устните му затрептя усмивка, когато ужасните й пожелания разбудиха чувството му за хумор, но то бързо отстъпи пред по-сериозните мисли върху случилото се. Осъзна, че за пръв път от години бе позволил скритите й чувства да надделеят. Избухваше ядосано понякога, да; но никога не бе виждал истинска буря като тази. Помъчи се да си спомни кога бе наблюдавал нещо подобно. Тогава бе още по-ужасно, защото бе много малка и съвсем не можеше да се въздържи. Кога и къде бе това? Порови в паметта си и всичко изплува ясно: църковния двор, надгробната плоча на майка й, дълбоката, страшна мъка, която откритието й бе предизвикало.

Колкото и млад да бе, Нийл почувства, че изтрезнява и се вълнува, защото тя не бе плакала така до днес, а този път сълзите бяха за него.

Изминаха два дни. Не можеше да иде в Лейгмор. Никога не бе ходил там и не можеше да започне да го посещава от сега. Тя нямаше да го потърси, защото се срамуваше от избухването си. А и гордостта й нямаше да позволи, трудно й бе да се извинява, дори когато знаеше, че е сбъркала.

Шона се разтакаваше и се мотаеше в краката на всички. Обикновено бе добра помощничка на Мирабел. Можеше да върши почти всякаква домакинска работа и бе станало нейно задължение да се грижи за полога на кокошките. Понякога доеше кравите и всяка сутрин задвижваше с манивелата мотора, който изпомпваше вода за фермата. Но сега отвръщаше троснато на Мирабел и дори веселото бъбрене на Алик не можеше да разсее тъгата й. Една разходка до къщата на Хеймиш повдигна малко настроението й. Маги бе жизнерадостна жена, отпъди кучетата и котките, за да донесе прясно мляко и бисквити на малката си гостенка. Хеймиш й показа зайче, което бе спасил от една котка. Беше сложено в малка клетка, която пазеше само за наранени животинки, и сега доволно хрупаше листа от маруля. Хеймиш я разсмя и тя подскачаше весело към къщи, но лошото й настроение се върна, когато видя Нийл, който идваше с група момчета от пристанището. Изглеждаше, че никак не му липсва и тя се намръщи. Дори Тот не й правеше компания, струваше й се, че никой не я обича.

Баща й се отнасяше към нея с изненадващо съчувствие. Той знаеше какво значи да си самотен и разбираше тъгата й, че трябваше да се раздели с приятеля на своето детство. Представяше си колко празен ще бъде животът й без момчето, с което бе споделяла най-съкровените си мисли толкова години. Тя бе повторила неговата грешка, бе се привързала всеотдайно към едно същество. Когато то си отидеше, оставаше празнота, която можеше да се запълни само с блянове, а те не правеха живота щастлив. Затова той бе нежен с нея и за един прекрасен кратък миг, когато съчувствието му бе надвило страха, че ще бъде отблъснат, тя му позволи да я прегърне силно. Усети топлата гладка розовина на бузата й до своята, а сладката крехкост на телцето й го изпълни с такава преливаща любов, че от очите му избликнаха сълзи. Тя почувства милото му грубо лице до своето. Сега излъчваше нощната си миризма. Дъхът му бе свеж и влажната му коса гъделичкаше носа й. Бе само по панталони и фланелка и Шона видя как тъмната обветрена кожа на врата му се слива с най-светлата на гърдите му. Ръцете му бяха топли и много силни, тя затаи дъх, развълнувана от близостта му. Но допира на ръцете му бе толкова необичаен за нея, че тя почна да се чуди как да се отскубне. Искаше й се чудесният миг да продължи вечно, но миговете винаги са кратки. Знаеше, че я бе прегърнал от внезапен силен импулс, който вече бе преминал и той навярно също се чувстваше неудобно. Тя се откъсна от него и веднага попадна отново в света на самотна несигурност. В очите му прочете болка и знаеше, че не е постъпила правилно, но вече не можеше да се върне в ръцете му. Красивият миг бе отлетял, знаеха го и двамата.

На другия ден тя бе раздразнителна и отговори рязко на баща си по време на закуската. Той бе прекарал безсънна нощ, чудейки се как да постъпи с Кърстийн, и също рязко й отвърна. Алик ядеше варено яйце и мислеше какво да каже, за да разведри атмосферата.

— Май и двамата имате любовни проблеми? — изтърси той весело и веднага разбра, че е казал нещо неподходящо.

Шона стана и с голямо достойнство излезе от стаята.

— Върни се и се извини, че ставаш от масата! — кресна Фъргъс, но тя се направи, че не чува.

— Трябва здраво да й се издърпат ушите — измърмори Фъргъс и също стана от масата.

Мирабел въздъхна:

— Исках детето да ми помогне тази сутрин. Омръзна ми нейното избухване. Ти си виновен, Алик. Не се научи да си държиш езика!

— Не се ядосвай, милейди. Алик ще бъде добро момче и ще ти помага в кухнята тази сутрин. Те са свикнали лошо, Бел. Как си ни търпяла толкова години? Не си ли искала никога да имаш свое семейство? Навремето трябва да си била хубаво момиче.

Тя се засмя и дръпна един кичур от кафявата му коса.

— А, махай се оттук. Ти си ласкател, а и флиртаджия отгоре. Съвсем различен си от Фъргъс.

— Да, той беше големият брат, когото обожавах и на когото исках да приличам. Но не излезе така заради мама. Тя засилваше слабостта ми, като ме глезеше и караше Фъргъс да ми е пазач. Е, да, мислил съм си много за това, Бел. — В гласа му звучеше необикновена горчивина. — Трябваше сам да печеля своите битки, но мама не ме оставяше. Фъргъс беше силният, ала и той бе пионка като мен. Мисля, че всичко бе погрешно, Бел.

— Е, бедната ви майка правеше каквото смяташе, че е най-добро и за двама ви, но всичко това е минало, момчето ми.

Усмивката му бе тъжна.

— Да, но миналото ни определя бъдещето, Бел. Караха ме да се облягам на Фъргъс, макар че той не искаше да носи такъв товар. През цялото си детство имах нужда от тази опора. И ето ме сега с жена, непостоянна като мене. Просто се нося като тапа върху водата. Няма бутилка, на която да прилегна. Загубих опората си, Бел.

— А, пълен си с фантазии, момче — отговори меко Мирабел, като се питаше дали някой разбира тънката чувствителност, която той прикриваше така добре с повърхностни приказки.

Въпросът му за нейно собствено семейство засегна една струна дълбоко в сърцето й. Мисли за миналото цял ден се въртяха из главата й, докато разбра, че трябва да остане за малко сама със себе си. Нейните спомени бяха много особени, но особено бе и семейството й. Имаше един свободен час преди чая и, скръстила ръце на корема си, седна да се люлее в стола до прозореца. В края на устните й затрептя усмивка и мечтателност, идваща далеч от миналото, се появи в очите й. Никой не знаеше тайната, която бе пазила в сърцето си… колко години? Сбърчи чело. Петдесет и четири! Да, толкова, защото сега бе на седемдесет и три, а едва бе навършила деветнайсет години, когато загуби съпруга и малкия си син в ужасната трагедия през 1879. Представяше си лицето на мъжа си Джон съвсем ясно. В спомена си го виждаше засмян, безгрижната му весела усмивка озаряваше момчешкото му лице и издаваше любовта му към живота. И малкият Доналд, само на три месеца, също започваше да се усмихва с очарователната си беззъба усмивка. Опита се да си спомни мъничкото му личице, но не можа. Обзе я паника, бързо стана и зарови в едно чекмедже. Там, до разни дреболии стоеше кутията. Беше пълна със стари снимки на родителите и на сестрите й. Познатата мъчителна болка спря дъха й и тя се отпусна тежко на стола с кутията в скута си.

Като се посъвзе, започна да търси в кутията, като изгаряше от нетърпение да открие бебешкото лице, изплъзнало се от паметта й. Имаше няколко тъмнокафяви снимки на детето, но намери най-любимата си, на която Джон държеше малкия си син. Вгледа се нежно в младото лице на мъжа си, личеше, че се пръска от гордост, блясъкът на очите и обърнатите нагоре крайчета на устните го издаваха, макар да бе останал подобаващо сериозен, докато фотографът привърши. Сега си спомняше този ден съвсем ясно. Когато бяха излезли от студиото, той бе избухнал в смях, чувството му за хумор бе надвило важността на случая.

Спря поглед върху лицето на своя малък син. Очите му бяха широко отворени, загледани в някакъв предмет, поставен, за да привлича вниманието му и да гледа в апарата. Той постоянно слагаше юмруче в устата си и Джон трябваше непрекъснато да го вади. Сладко и невинно бе това личице, загледано в бъдещето, което никога нямаше да дойде.

Мирабел опря гръб върху облегалката на люлеещия се стол и се пренесе назад във времето, далеч от Лейгмор и Рейна. Спомни си отново онази Коледа на 1879. Щастлива и весела Коледа, прекарана с майка й, която много обичаше всичките си деца и внуци. Бе овдовяла и Коледа събуждаше у нея болезнени спомени, затова Мирабел бе отишла с Джон и малкия Доналд да прекарат заедно празниците. Знаеше, че Джон би предпочел да останат за първата Коледа на Доналд в собствения им малък и уютен дом, но доброто му сърце бе склонено малко и си бе струвало да предприемат пътуването заради радостта, която бяха донесли на майка й. Три дни след Коледа тръгнаха обратно към къщи, но на гарата откриха, че са забравили един куфар с принадлежностите на бебето. Пробиваше първото му зъбче и плачеше постоянно, затова решиха Мирабел да се върне за куфара, а Джон да продължи с бебето.

Но нямаше следващ влак през реката Тей в тази неделна вечер и още много вечери наред. Високите подпорни греди на бруления от ветровете мост се бяха срутили, а след тях локомотивът и влакът бяха полетели към разпенената вода под моста. Никой не бе оцелял от злополуката и Мирабел рухна. Дълги месеци живя като сянка, неспособна да приеме реалността, обградена от грижите на майка си през безконечните мрачни дни. След една година, когато я напусна и майка й, почувства, че е загубила всичко, за което заслужава да се живее. О, да, тя знаеше какво бе изживял милият, горд Фъргъс, когато загуби Хелън. Загубих смисъла на живота си, бе й казал тогава и бе описал точно онова, което тя бе изпитала преди толкова години. Но той поне бе получил в дар дъщеря, макар че не можеше да го оцени. Мирабел не бе успяла да спаси нищо от разбитата си младост.

Сега по страните й се стичаха сълзи, но тя не ги усещаше. Виждаше младата Мирабел, носена от течението, без да може да спре някъде на завет. Живя известно време при една от омъжените си сестри, но вроденото й чувство за независимост я накара да си потърси някаква работа. Стана икономка в дома на една взискателна и капризна възрастна жена, която сякаш никога и от нищо не бе доволна, но която навярно бе оценила Мирабел, защото й остави неколкостотин лири, когато умря. След това всяка нова работа бе по-лоша от предишната. Големи и взискателни фамилии, или стари и взискателни дами изцеждаха всичките й сили, докато почна да мисли, че в живота й няма да има нищо, освен безсмислено слугуване на други хора. Тогава дойде Лейгмор и чудесния изцелителен мир на Рейна. Бе на трийсет и седем години, но й се струваше, че започва живота си отново. Така бе свикнала да не споделя с никого мислите за личния си живот, че вече не можеше да се промени, дори в Рейна. Никой не очакваше една жена — икономка от много години — да има собствен живот. Очакваше се да се потопи в живота на другите, а това не бе трудно в Лейгмор, където имаше две малки деца, които трябваше да обича. Но тук винаги се бе чувствала част от семейството, не външен човек, използван за удобство от господарите, и тя се отдаде с цялото си любящо сърце. Бе изгубила собствения си малък син, но с момчетата, а после и с Шона удовлетворяваше майчинския си инстинкт. Две поколения деца! Всъщност тя им бе майка. Когато нещо ги болеше или бяха нещастни, те се гушеха в нейните ръце. Мислеше за тях като за свои. Изтри сълзите си и се усмихна, дълбоко в себе си щастлива и благодарна, че животът й е бил така богат.

* * *

Шона се люлееше апатично на пети. Беше горещо и тя се изправи, за да потърси сянка под ябълковото дърво. Погледна към къщата и видя Мирабел на прозореца. Помаха й с ръка, но не получи отговор и реши, че Мирабел е заспала. По горещия, прашен път се приближаваше госпожица Фрейзър. Влезе през портата и дойде при Шона.

— Здравей — каза й топло. — Тук ли е баща ти?

И тя бе прекарала безсънна нощ, мислейки за Фъргъс. Знаеше, че не ще може да изтърпи това положение още дълго. Преди две нощи бе лежала в прегръдките му, но снощи отново бе сама и сега бе убедена, че идва при нея, само за да задоволи физическия си глад.

Шона й кимна.

— В големия хамбар е с Алик, пластят сено.

— Благодаря, Шона. Ще се видим пак.

Шона изпрати с поглед учителката си. Харесваше й нейното държание. Беше висока и грациозна, държеше брадичката си вдигната нагоре с някакво достойнство, заради което някои от ограничените местни хора й викаха „мадам“. Шона харесваше гордата й брадичка и начина, по който държеше изправена златокосата си глава. Изобщо, обичаше госпожица Фрейзър и се надяваше, че тя и баща й ще се оженят — това можеше да прекрати злобните подмятания, които бе принудена да понася в училище.

Кърстийн влезе в хамбара. Беше чудно ароматен. Кокошки къткаха мързеливо и ровеха за насекоми из пръснатото по пода сено. Бе топло и тихо, за миг й се стори, че няма никой.

— Фъргъс! — извика тя.

Чу се тих смях зад една бала сено. Тя влезе напред и видя Алик, седнал до една надута кокошка.

— Мога ли да го заместя? — ухили се Алик. — Извикаха Фъргъс да види една крава с наранен крак. Той и Хеймиш ще се забавят дълго. Знаеш ги какви са като почнат да говорят за животните. Аз тъкмо си почивам от работата. Брат ми е строг господар. Държи да изкарвам хляба си.

— О — тя се поколеба, — ще се видим друг път. Недей… недей му казва, че съм идвала.

Той я изгледа, готова бе да си тръгне. Носеше много лека синя рокля, дългите й крака бяха голи. Не й отговори, но потупа сеното до себе си.

— Седни тук да си поговорим една малка минутка. Не, не си отивай. Тук всички са без настроение точно сега и няма да е лошо една прекрасна дама да ме развесели!

Беше много чаровен и тя знаеше, че очите му поглъщат всяка частица от тялото й. Винаги бе успявала да го избягва при посещенията си, защото знаеше, че има слабост към жените. Въпреки това той й харесваше и почувства, че веселият му брътвеж е точно това, от което има нужда, за да забрави за малко проблемите на своя живот.

— Само за една малка минутка — съгласи се тя и седна не на посоченото място, а от другата страна на кокошката.

Не след дълго тя се смееше весело. Той умееше да говори за най-обикновени неща така, че да изглеждат смешни. Тъмните му очи светеха. Знаеше, че талантът му да разсмива, е най-голямото му достойнство след умението му да флиртува с жените.

Кърстийн наистина се забавляваше, затова мина известно време докато забележи, че потокът на остроумието му е спрял и я гледа с нескрито желание.

— Красива си, Кърстийн — каза й тихо.

— Не, Алик, не! — извика тя и се опита да стане.

Но беше късно. Дебелата кокошка избяга с крясък, когато Алик се хвърли напред. Беше бърз, толкова бърз, че Кърстийн бе прикована безпомощна към топлото сено, докато той я целуваше, малки кратки целувки по лицето и врата.

— Пусни ме, Алик — задъхваше се тя, — моля ти се пусни ме!

— Ти си прекалено хубава за него — шепнеше й. — Той не те заслужава. Ти си жена, която може да притежава всеки мъж, когато поиска.

Устата му се притисна силно върху нейната и тя се бореше да си поеме дъх, за да изкрещи. Ръцете му стискаха тялото й с такава сила, че изпитваше болка. Обзе я паника. Не можеше да диша. Колкото повече се съпротивляваше тя, толкова по-голяма радост сякаш изпитваше той.

— Ще ми се отдадеш ли, или ще имам удоволствието да те взема сам? — шепнеше той. — Моля те, Кърстийн, позволи ми. Сънувам те всяка нощ откакто те видях. Докосни ме, мила сладка Кърстийн, горя за тебе!

В този миг тя успя да изкрещи, викове, примесени с плач се откъснаха от гърдите й. Високата фигура на Фъргъс затъмни вратата и той се спусна да отстрани Алик от нея, докато плач още давеше гърлото й.

Алик почти не разбра какво го удари. Юмруците на Фъргъс се сипеха един след друг върху него като ковашки чукове. Алик вдигна ръце, за да защити лицето си, но беше безпомощен срещу яростната атака на брат си. Кърстийн с див поглед и хълцане можеше само да наблюдава как той се превръща в кървяща топка.

— Спри, Фъргъс! — извика тя. — Ще го убиеш!

Алик остана легнал няколко минути. Кръв течеше от носа му, пенеста слюнка се смесваше с кръвта, която течеше от разбитата му устна. Лицето му бе покрито с рани, едното му око бе започнало да се подува.

Фъргъс, дишайки тежко, се наведе над брат си с презрение.

— Стани — каза той тихо — и излез оттук като мъж. Ще си заминеш със следващия кораб от Рейна.

Алик се изправи, залитайки. Прекара гърба на дланта си през устата си и погледна кръвта, която остана по нея.

— Мъж! — Той се изплю шумно. — Да, мъж съм, макар че ти и мама искахте да ме превърнете в мишка! Не мъж като теб, Фъргъс, огън и ярост отвън, а мек като лайно отвътре! Хората знаят какъв мъж съм аз. Можеш ли и ти да кажеш същото? Аз показвам, когато ме е страх, но ти си прекалено горд, дори за да бъдеш човек! — Излезе навън, като се олюляваше и се отправи към притихналите в маранята ниви, клатушкайки се като пиян.

Очите на Кърстийн бяха пълни със сълзи.

— О, Фъргъс, ти беше много жесток към него! Той няма твоята сила! Дори не можеше да се брани.

Той обърна поглед към нея, странен поглед, който тя не можеше да разбере. Не би могла да знае, че той пак вижда Хелън, но вече като прекрасен спомен от миналото. Винаги щеше да я вижда, защото знаеше, че не може да я забрави. Но вината, която бе чувствал, несигурността дали ще може да отдаде сърцето си изцяло на друга жена, бяха изчезнали, товарът се бе смъкнал от плещите му. Сега бе уверен, че дълбоко обича Кърстийн; разбра го, когато я видя в ръцете на брат си и изведнъж му олекна. Протегна ръце.

— Кърстийн, ще се омъжиш ли за мене? Ще споделиш ли живота ми, ще ме направиш ли щастлив? Обичам те, Кърстийн.

Думите бяха прости, но за нея това бяха най-красивите думи, които бе чувала. Изтича към него и в тази вълшебна безкрайна минута целият свят бе в краката им.

— Фъргъс, мили мой Фъргъс — казваше тя задъхана. — Толкова дълго чаках да чуя тези думи от теб.

Той затвори очи и я притисна до себе си. За миг си спомни за брат си и изпита едновременно и съжаление, и благодарност. Съжаление, защото Алик бе нещастният, вечно търсещ удоволствия, резултат от едно прекалено закриляно детство, и благодарност, защото Алик неволно го бе довел до решението, над което се бе двоумил тъй дълго. По-късно щеше да намери Алик и да се сдобри с него, но не сега, когато изцяло бе завладян от скъпата, сладка близост на Кърстийн.

* * *

Шона чу врявата, която идваше от хамбара. Отначало не обърна внимание, но когато чу гневния вик на баща си, последван от високия глас на Алик, тя изтича бързо и успя да види как Алик се клатушка към нивите. Застана до голямата врата и чу тихия шепот вътре. Баща й правеше предложение за женитба на Кърстийн и бяха така увлечени един в друг, че не я забелязаха. Мина на пръсти зад един ъгъл и се облегна на топлите дъски на големия хамбар. Като стискаше кръстосаните пред гърдите си ръце, радостно вдигна лице към небето. То бе горещо и обвито в мараня, а лилави облаци се събираха над Сгор нан Руад, червената планина от веригата Фалан. Беше красива. Всичко беше красиво. Езерото Тени блещукаше, мъгливият бронзов пущинак, бодливите треви в краката й, дори комарът, който кацна на ръката й, всичко бе красиво. Но комарът имаше жило и трябваше да бъде убит, а нейният красив свят щеше да се превърне в ужасен кошмар. Но не сега! В никакъв случай не сега, когато всичко плуваше в такава щастлива омара. Радостно вълнение се надигна в гърлото й и тя усети, че не може да остане тук дълго. Заподскача през покрития с калдъръм двор и влезе в къщата, за да намери Мирабел. Беше време за чай, но странно защо от кухнята не се носеше никакъв вкусен аромат. Тя беше празна, ако не се смятаха Тот и нейните кученца. Наведе се и поглади копринените уши на кучката.

— Ще ти кажа една тайна, Тот — прошепна тя. — Татко ще се ожени за госпожица Фрейзър и всички ще бъдем щастливи. Трябва да намеря Мирабел, тя ще е доволна, защото се изморява да ми бъде майка и някой трябва да й помага. След това ще ида да кажа на Нийл, макар че е момче. Той може да пази тайни повече от всеки друг.

Погледна в гостната, но Мирабел я нямаше. Не беше на моравата да прибира прането, което висеше спокойно в тишината, нямаше я и в курника да търси яйца. Шона се върна в къщата. Големият часовник тиктакаше в коридора, а къщата изглеждаше така странно празна, както когато Мирабел бе отишла някъде.

— Мирабел!

Гласът й отекна в тихата къща. Тогава си спомни — Мирабел е в стаята си. Беше седнала в любимия си люлеещ се стол до прозореца, сигурно е заспала и е забравила чая.

— Мързелана! — хилеше се Шона, като се качваше по стълбите.

Стаята на Мирабел бе в края на площадката. Беше светла и проветрива с леките си басмени перденца и веселите бродирани възглавнички и покривки. Шона я познаваше добре. Мирабел често я бе люляла в своя стол, пяла й бе стари шотландски приспивни песни. Стаята бе пълна с всякакви дреболии, но Шона обичаше да ходи там, защото в нея имаше дъх „на майка“. Всичко бе приятно и дружелюбно, дори мирисът на стаята. Миришеше като Мирабел на лавандула и нафталин.

Шона се засмя, като видя, че е била права. Мирабел спеше дълбоко, брадичката й бе опряна на гърдите. Здраво бе стиснала нещо, а от полата й бе паднала кутия, чието съдържание се бе пръснало по пода.

Шона се приближи на пръсти.

— Мирабел, събуди се! Имам да ти кажа нещо чудесно. Няма да се изморяваш вече, защото татко и госпожица Фрейзър ще се оженят! — Разклати леко рамото на старата жена. Колко дълбоко бе заспала. Главата й се полюшваше странно, в лицето й имаше нещо необикновено. Бе леко посиняло — носа, устата и бузите, дори набръчканите й клепачи, но устата й се усмихваше и Шона въздъхна. — Пак сънува! Мирабел, събуди се да чуеш новината!

Изведнъж Мирабел се плъзна настрани върху страничната облегалка на стола. Приличаше на отпусната парцалена кукла като онези, които толкова често шиеше. Момиченцето закри устата си с ръка. Изплашена се отдръпна от едрото старо тяло, което винаги бе излъчвало сигурност.

— Мирабел — прошепна тя, обърна се и избяга от стаята, спусна се по стълбите и влезе в кухнята. После, хълцайки, излезе навън. От морето се бе надигнал хладен ветрец и тя потрепери. Главата й се завъртя и студената ръка на страха сграбчи сърцето й с ледени пръсти. Дворът на фермата бе празен. Къде бяха всички? Обикновено Мърди и Матю се навъртаха наоколо, а и Боб винаги идваше по това време за чаша чай. Изтича до хамбара, където бе видял баща си преди малко, но вече го нямаше. Тя заплака тихо като изгубено кученце. Всичко бе замъглено от сълзи, нивите и небето се бяха слели. Забеляза няколко души по пътя към Порткъл. Бяха точици в далечината, но знаеше, че баща й е между тях.

— Татко! Татко! — извика тя, макар да знаеше, че е безполезно. Вятърът се засилваше и пълнеше с прах насълзените й очи. Облаците над планината бяха станали калносиви и призрачно бели мъгли се спускаха над долини и сипеи. Небето бе сиво-синьо и рошави пепеляви облаци пълзяха по хоризонта.

Почувства се малка, безпомощна и много самотна, спусна се да тича, за да намери някой познат, но бе съвсем сама. Хвърли поглед към къщата и видя отворения прозорец с Мирабел, отпусната така, че бялото й боне бе като фар в тъмната ниша зад прозореца.

— Не! Не! Не!

Викът се откъсна от гърлото на детето като мъчителен протест. Затича бързо като изплашено животно. Спъна се десетина пъти, но веднага ставаше и продължаваше да тича, без да обръща внимание на изцапаните си и разкървавени ръце и крака. Не мислеше за посоката, но подсъзнанието й направляваше уморените й крака към пристана на Слокмор. Пристигна точно в приемния час на Лаклан. Кестенявата й коса беше разрошена от вятъра, очите й гледаха с дивия поглед на животно, хванато в капан. Познати лица изплуваха пред нея. Отвори уста, но лудо биещото й сърце бе отнело дъха й и не можеше да говори, стоеше и скимтеше.

— Помощ! — извика Кърсти Маккинън. — Детето няма въздух да говори!

Старата Шила кимна с разбиране и се оригна.

— А-а, вятърът е ужасно нещо!

Нанси Тейлър, натежала и тромава в осмия месец на бременността си, се надигна и обгърна с ръка треперещите рамене на Шона.

— Хайде, хайде, пиленце — зауспокоява я тя. — Ела, седни до мен и Арчи и ни кажи какво те боли!

Но малкото момиче заклати силно глава.

— Не, не… извикайте… доктор… Мисля, че Мирабел е умряла!

Всички млъкнаха потресени.

— А, не, не може да бъде — каза Нанси, сякаш искаше да убеди себе си, защото много обичаше Мирабел.

— Бог да успокои душата й — обади се Кърсти набожно и погледна към небето.

Острият нос на Елспет се показа в тъмния коридор. От събиращите се облаци се бе смрачило рано и през малкия прозорец в коридора влизаше слаба светлина. Пациентите, дошли за вечерния преглед, изглеждаха като сенки, а от новината на Шона някои лица побледняха.

— Господи, това прилича на погребение! — възкликна Елспет. — Чия душа търси покой?

— Детето мисли, че Мирабел е умряла — каза с треперещ глас Нанси. — Можеш ли да извикаш доктора бързо?

Елспет пребледня. Мирабел й беше приятелка, най-добрата, защото малцина можеха да понасят острия й език. Винаги можеше да разчита, че добрата Мирабел ще я изслуша внимателно.

— Умряла! — От ужас гласът й стана още по-остър. — Сигурна ли си, дете? Баща ти ли те изпраща за доктора?

Шона поклати глава. Искаше й се да закрещи. Задаваха й толкова въпроси, а Мирабел лежеше мъртва! Нийл се появи в тъмното антре. Шумът го бе накарал да слезе долу.

— Нийл! — Гласът на Шона трепна от облекчение като го видя. — Моля ти се извикай баща си! Мирабел умря!

Но Лаклан, който изпращаше една пациентка от кабинета си, чу и веднага посегна за чантата си.

— Ще трябва да почакате малко — каза на пациентите. — Нийл, заведи Шона при майка ти. Момичето трябва да се успокои.

Но Шона се изскубна от ръцете на Нанси.

— Не, не, нека и аз да дойда! Може пък да не е умряла, само да е изглеждала така! Моля ти се, нека да я видя! Тя е моята Мирабел!

Лаклан сложи ръка на главата й.

— Добре, детето ми. Ти си най-близо до сърцето й. — Стисна малката й ръчица и забързаха.

— О, и аз ще ида — каза Елспет, чието лице се бе смекчило от тъга. — Бел ми е приятелка и ако умира, имам право да й кажа сбогом. — Свали престилката си, хвърли я на един стол и грабна шапката си от закачалката.

Очите на Нанси бяха пълни със сълзи.

— Горката ми, добричка Бел! Когато работех за Маккензи, тя ми беше като майка. Ще дойдеш ли с мене Арчи?

След няколко минути коридорът се изпразни, останала бе само старата Шила, която нямаше идея какво става. Тя поклати глава и засмука шумно ментовия си бонбон. В коридора бе топло, скръсти ръце и задряма. За нея времето нямаше никакво значение. Нямаше нищо против да почака пред кабинета на доктора. Къщата бе гостоприемна и Фийби щеше да й даде чаша чай, ако докторът се забави.

Мирабел не бе умряла. Лаклан разбра, че бе получила тежък инфаркт и бе в пълно безсъзнание. Шона погледна скъпото й старо лице и сърцето й преля от любов към жената, която се бе грижила така всеотдайно за всички. Сега бе тъй безпомощна, не можеше дори пръста си да помръдне, но бе жива! Поне бе жива!

Лаклан бе придърпал люлеещия се стол до леглото и се мъчеше да повдигне старата жена.

— Доведи баща си! — каза той запъхтян. — Побързай, момиче, не мога да се справя сам.

— Той не е тук, никой няма! Всички са излезли, не знам защо!

Чу се някакво боричкане пред вратата и Арчи влетя в стаята.

Голяма група хора от Рейна се бе събрала пред спалнята и всички искаха да бъдат полезни.

— Аз ще ти помогна да я вдигнем, докторе — предложи Арчи.

Да се пренесе едрото тяло на Мирабел върху леглото не бе лесна работа, но с много усилия успяха.

— Ах, скъпата ми приятелка — каза Елспет дрезгаво, — мога ли да помогна да й облечем нощницата?

Той поклати глава.

— Тя вече свършва. Сърцето й не беше добре отдавна, но не искаше да си почива.

Елспет го гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, че е знаела дето сърцето й е толкова болно и не е казала на никого? Ах, докторе, тя слушаше за моите тревоги, а не казваше нито дума за своите!

Седна на леглото и заплака. Досега никой не бе виждал Елспет да плаче и всички се спогледаха смутени. За тях бе откритие, че у нея може да има такива човешки чувства и Кърсти я потупа неловко по гърба.

Мирабел помръдна и отвори очи. Изглеждаше, като че се връща от много далече. Всички бяха вперили поглед в нея, а Шона се сгуши до гърдите й, които винаги бяха излъчвали сигурност.

— Защо са тук тези хора? — произнесе тя с мъка. — Ти защо си тук, Лаклан?

Лаклан накара всички да излязат от стаята. Знаеше, че на старата жена не й остава много. Дъхът й излизаше с прекъсвания и едва изричаше всяка дума.

— Ш-ш-т — успокои я той. — Не говори, момиче. Станало е каквото те предупредих, че ще стане, ако не си почиваш повече.

Шона не разбра какво иска да каже, но гласът му бе нежен, лицето му — одухотворено от състрадание и тя усети, че той изпитва дълбока болка. Познаваше веселия като момче Лаклан, бащата на Нийл. Сега виждаше доктор Маклаклан, който бе така предан на пациентите си, че силата на обичта му достигаше до тях и носеше успокоение в последните им минути. Понякога й бе трудно да разбере света на възрастните, не й бе лесно да разтълкува онова, което си говорят, но в този миг в малката тъмна стая, където Мирабел умираше, тя разбра ясно едно нещо. Бащата на Нийл можеше да успокои страховете на човек, който знае, че отива в един неизвестен свят. Той имаше дар да лекува тялото и още по-чудния дар да даде мир на тялото, което не можеше вече да излекува.

Шона усети, че в стаята се бе възцарил мир. Лицето на Мирабел бе посивяло и старо, но спокойствие бе заменило уморения израз на очите й. Лаклан държеше ръката й, кафявите му очи излъчваха вяра и успокоение, когато говореше.

— Хайде, Бел, не се плаши. Ти го искаше така. Никакво глезене, не искам да ме гледат като новоизлюпено пиленце — помниш ли?

Тя се усмихна.

— Да, момче, весело старо пиленце. — Обърна глава и се вгледа дълбоко в очите на Шона. — Моето хубаво малко детенце. Добре ли направих като те отгледах, а съм много стара да те видя пораснала? Колко исках да си имаш своя майка, но не било писано.

Шона усети соления вкус на сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Мирабел, ти си моята майка! Най-добрата на света. Недей умира, Мирабел! Татко ще се ожени за госпожица Фрейзър и всички ще се грижим за тебе. Аз ще ти помагам повече вкъщи и няма вече да се сърдя, както правя понякога!

Светлина озари угасващите очи на Мирабел.

— Фъргъс ще се ожени! Къде е той? И Алик? Ах, тези две момчета, не бяха лесни за гледане. Алик беше толкова палав и Фъргъс… Фъргъс толкова горд, а сърцето му голямо като на кон. Радвам се, че ще се ожени за това хубаво момиче, но къде е той? Искам да го видя преди… преди…

Лаклан стисна ръката й.

— Не се тревожи, той ей сега ще се върне.

Тя затвори очи.

— Ако само вие двамата можехте да забравите миналото! Той ти се възхищава, синко, но е такъв инат… и страда от това. Ах, какви грижи си създаваме сами в живота. Може би е добре да го напусна за мъничко. — Тя се усмихна, но очите й останаха затворени. — Сега, мое малко момиче. — Тя взе ръчицата й в своята. — Спестила съм малко пари и съм ги приписала на тебе, за сватбата ти. Адвокатът ми ще се погрижи за това. — Кимна усмихната. — А, да, звучи важно… старата Мирабел с адвокат, но и старите икономки могат да си имат малки тайни. Никога не са ми трябвали пари, без Джон и малкия Доналд. Странно е като си помисля, че скоро ще ги видя, Джон и моето си дете.

Шона погледна към Лаклан в недоумение, но той бе взел китката на Мирабел между пръстите си. Дишаше особено. Шона виждаше как пулсът бие под тънката кожа на шията й, но биеше странно и неравномерно.

Мирабел внезапно се вкопчи в ръката на Лаклан.

— Дръж ме, момчето ми. Шона, малкото ми пиленце… сгуши се до мене, както правиш винаги, когато… сърчицето ти… е развълнувано…

Тя пое слаб дъх и пулсът на шията й спря да тупти.

— Мирабел! — извика Шона. — Моля ти се не ме оставяй! — И се хвърли върху безжизненото тяло, завладяна от скръб.

Пред стаята се чу хълцане и бавно отдалечаващи се стъпки. Лаклан вдигна детето.

— Отиде си, Шона — каза той нежно, — трябва да я покрием. Сложи ръцете й под завивката.

— Тя държи нещо. То е… парче хартия.

Лаклан измъкна смачканата снимка от стиснатия юмрук на Мирабел. Погледна усмихнатия млад мъж и бебето в ръцете му.

— Кои са те? — попита Шона.

— Никой не знае, освен самата Мирабел. Хора от далечно време, това си личи, които са й били много скъпи. Може би това са Джон и Доналд, за които спомена преди малко.

Шона докосна бялата коса върху възглавницата.

— Искам едно малко кичурче — каза тихо, — ще го сложа в медальона, който тя ми подари за рождения ми ден. — И отново заплака. — О, защо не я помолих да ми прости!

— За какво, момиче?

— Задето се цупех, че Нийл ще замине. Сигурно е била много уморена, а пък аз толкова я тревожех. И днес седях ядосана в градината и я видях на прозореца. Трябваше да ида при нея, но не знаех, че е много болна. О, докторе, толкова я обичах!

Той седна и внимателно сложи обзетото от скръб малко момиче на коляното си.

— Ш-ш-т, тихо, не бива да се обвиняваш, защото тя не искаше никой да знае, че е болна. Обичаше всички ви, приятно й бе да се грижи за вас. Вие бяхте нейния живот и тя бе щастлива. Знам, тя ми каза, че ви чувства като своя плът и кръв. А сега ще дойдеш с мен у дома.

Въпреки нежните му думи, тя бе безутешна. Мирабел бе мъртва, а баща й не знаеше. От неговите ръце се нуждаеше сега повече от всякога. Чувстваше се излъгана, изоставена и уплашена. Как щеше да живее без Мирабел? При кого щеше да отива, когато искаше да бъде малко момиче, каквото наистина бе, а не сдържана и горда девойка, каквато баща й си я представяше. Как щеше да се справя без реда, който Мирабел създаваше в дома им? Тя протестираше, когато я караха да прави неща, които старшата икономка смяташе, че са за нейно добро, но в същото време чувстваше, че е обичана и че някой държи на нея. Колко пъти се бе сърдила, когато Мирабел решеше с четка косата й, докато заблести? С колко келтски песни я бе приспивала? Колко вълшебни приказки й бе чела, докато тя седеше в ъгъла до камината, стиснала коленете си? Трябва да е било стотици, може би хиляди пъти. Сега всичко това нямаше да се повтори. Приятното усещане за „майка“ нямаше да се върне, защото никой, дори госпожица Фрейзър не можеше да запълни празнотата, оставена от Мирабел.

Шона плачеше тихо и позволи на Лаклан да я изнесе от стаята. Погледна назад, но от сълзи не виждаше нищо.

— Татко — извика тихо, — Мирабел умря, а тебе те нямаше, когато имахме нужда от теб!

Не знаеше, че само част от кошмара бе минал и че в този миг баща й сам има нужда от помощ, както никога преди.

Лаклан я изнесе навън. Вятърът духаше от морето срещу тях с измамна кротост и дъжд шибаше очите им. Шона погледна към Лейгмор през мъглата от дъжд. Изглеждаше неприветлив и празен на фона на сивото небе. Трепкаща светлина на лампа не се виждаше през прозорците и те приличаха на кухи слепи очи. Тя потрепери. Мирабел бе останала там. Ако беше жива, къщата щеше да изглежда топла и гостоприемна, но тя бе мъртва. И къщата сега изглеждаше мъртва, а Шона знаеше, че ще измине много време, докато се оживи пак.

— Оставихме Тот вътре — извика тя така, сякаш къщата бе вражеска територия.

— Нищо лошо няма да й се случи — отвърна Лаклан. — Аз ще трябва да се върна с Биди, ще дам на Тот топло мляко и ще я завия за през нощта.

Шона знаеше за какво става дума. Мирабел трябваше „да бъде приготвена“ за погребението. С тази работа обикновено се занимаваше Биди, бе еднакво опитна в грижите и за мъртвите, и за живите. Но тя и Мирабел бяха близки приятелки и Шона си представяше колко трудно щеше да е на Биди този път.

Слокмор бе топъл и дружелюбен. Нийл заведе Шона в кухнята, където Фийби й поднесе топло мляко и бисквити. Малката Фиона пищеше и се радваше на котката, която отскоро бе дошла да живее тук. Лаклан продължи със закъснелите прегледи. Шила се събуди от приятната си дрямка и даде простор на задържаните газове. „Просто ужасно“ — утешаваше се тя и влезе в лекарския кабинет, оставяйки след себе си такава ужасна миризма, че един-двама души си отидоха, а другите стиснаха с отвращение носовете си.