Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (5)

4.

Над полето се носеха пронизителните писъци на новородени агънца. Свършваше март и идваше април, а непосветените все още не виждаха в безлистните дървета признаци, че идва пролетта. Но опитното око забелязваше малките набъбнали пъпки по голите клони и ярката зеленина на острите нови стръкове трева, които си пробиваха път през увехналите стари папрати и къпини из ливадите. Въздухът бе още остър, но в грубата му прегръдка се криеше нежност, която подсказваше какви чудесни лета настъпват на Хебридите през дългите слънчеви дни.

Шона подскачаше през полето, където се агнеха овцете и спря да погледа две агнета-близнета, които тичаха към майка си и опашките им се поклащаха, докато бутаха с муцуни корема й, без да обръщат внимание на подутите й млечни жлези.

Боб и баща й се движеха сред стадото, а Кери танцуваше след тях. Три гарвана излетяха от един жив плет и с граченето си показваха, че са ядосани от прекъснатата им гощавка с мъртво агънце, което един царски орел бе изпуснал от ноктите си.

— Ще застрелям тази проклета птица! — каза Боб и изтри носа си с опакото на почернялата си ръка, по която възелчетата на вените говореха за дългогодишен тежък труд. — Гнездото на разбойника е в Бен Макрай, виждал съм го да кръжи там.

Една овца, тежка и тромава, бе към края на родилните си мъки и двамата отидоха да й помогнат.

— Тази не е добре. — С опитни ръце Боб опипа подутото влагалище. След няколко минути на земята падна неоформен зародиш.

Шона наблюдаваше тихо и с интерес. Всичко това бе виждала и преди, но всеки нов сезон на агнене криеше ново вълнение. Толкова бе хубаво да видиш как новородените агънца правят първите си несигурни крачки, как крачетата им треперят, но все пак държат като по чудо съвършеното малко телце. Всяка година имаше и жертви като агънцето, което сега хранеше гарваните, винаги имаше и осиротели агънца, които се нуждаеха от грижи. Шона обичаше да храни агънца без майки, а сега, вече на пет години, баща й бе позволил да дойде с него на полето, но й забрани да вземе Тот, а тя се намуси, защото кученцето ходеше навсякъде с нея. Но скоро й мина и тя наблюдаваше увлечено Боб, зает с овцата, легнала настрани със затворени очи.

— Има и едно живо — каза той. — Контракциите са слаби, но с малко късмет, ще имаме агънце, макар че горката стара овца няма да оцелее.

Овцата вече умираше, когато изпод опашката й се подаде малка глава. За миг главицата увисна безпомощно, тъй като от майката, издала с потръпване последен дъх, вече не идваше помощ. Ръката на Боб изчезна в утробата и като подхвана агънцето здраво, но внимателно, го извади на бял свят. Очите на Шона плуваха в сълзи заради мъртвата овца и нежно погледна малкото. Боб бе отстранил внимателно обвивката около агнето и слабите ребра се повдигаха, за да вдъхнат спасителния кислород.

Фъргъс тревожно се обърна към Шона:

— Ще можеш ли да изтичаш до Мирабел с това малко агънце? То е слабо и трябва да се стопли. Аз не мога да дойда, но тя знае какво да направи, много пъти го е вършила.

Шона гледаше баща си и не можеше да повярва на ушите си. Поверяваха й нещо толкова важно, че дъхът й спря, а сърцето й гордо заби.

Боб постави крехкото топло телце в ръцете й и тя се приготви да тръгва.

— Ще внимавам, татко — обеща. — Агънцето ще бъде добре, ще го топля в палтото си.

Краката й едва докосваха земята. По най-късия път трябваше да пресече две ниви, но това означаваше да мине през потока и да се изкачи по няколко стъпала.

Камъните в потока, по които трябваше да стъпва, докато го пресече, бяха хлъзгави и тя затаяваше дъх, когато кракът й се подхлъзваше по слизестия мъх. Стъпалата бяха още по-опасни, защото не можеше да се хване за оградата с ръце. Сърцето й замря, когато едва не падна, но успя да се задържи, като се подпря на лакът и прелетя като птица през последната нива. Агънцето немощно изблея под палтото й. Този звук я изплаши, бе толкова слаб и цялото й същество караше краката й да бързат. Ако агънцето умреше, тя щеше да е виновна, а баща й никога вече нямаше да я помоли да свърши нещо толкова важно. Щеше да се препъне с уморените си крака в камъните по двора, но след миг бе вече в кухнята, облекчена, защото сега друг щеше да се грижи за спасяването на агънцето.

Стоеше на топло и се оглеждаше в очакване, но в кухнята нямаше никой, освен лудата от радост Тот и Бен на обичайното си място до огъня.

— Мирабел! — изтръгна се от нея тревожен вик. Изтича до гостната, след това до антрето, където стенният часовник отекна в ушите й. Често бе забелязвала, че тиктакането на часовника се чува по-силно в празна къща и точно тогава се сети — Мирабел бе споменала, че ще ходи в Порткъл при Мораг, предачката, и нямаше да се върне преди времето за чай.

Шона започна трескаво да мисли. Нанси! Да извика на помощ Нанси! Беше специалистка с новородените — и на животните, и на хората. Но днес бе свободният ден на Нанси, тя и майка й щяха да започнат да шият сватбената рокля — пищна дреха, която Мирабел бе обещала да довърши, като избродира бели цветя по корсажа.

Шона изведнъж се почувства малка и много безпомощна, съвсем не голямо момиче както на рождения си ден. Агънцето отново изблея и това я подтикна към трескава работа. Бе още съвсем слабичко и малкото му телце, мокро от водите в утробата на майката, бе студено и трепереше. Шона изтича до скрина с бельото, намери едно одеяло и груб пешкир и като държеше агънцето на коленете си, започна бързо да го разтрива, докато меката му вълна се накъдри и телцето се стопли. Уви го в одеялото и го сложи на килимчето до Бен, който заблиза малката бяла муцунка с топлия си език.

Сега трябваше да се погрижи за храната. Шона затършува из килера, за да намери биберона, който държаха специално за слаби агънца. Разбърка сметана с вода и я наля в шишето.

— Но млякото трябва да е топло! — каза си тя отчаяна, защото всички тенджери на Мирабел бяха на полицата, която не можеше да достигне. Но зърна металната паничка на Тот в ъгъла, бързо я изми, изля млякото в нея и я подържа над огъня в печката с машата. От бързане се опита да налее млякото направо от паничката в шишето, но го разля, измърмори отчаяно някакво проклятие и отново се втурна за каната със сметана.

След малко агънцето бе на коленете й и сучеше от шишето бавно, но упорито. Не смееше да диша от радост и се чувстваше като майка с новородено бебе. Мляко капеше от малката неопитна уста и тя нежно я бършеше с кърпата, подпомагана от Тот, която бе във възторг от цялата процедура.

Когато Мирабел се прибра, намери Шона да спи в уютния ъгъл до камината, здраво стиснала в ръце агънцето, от чиято мокра от мляко уста излизаха балончета.

— Господи, и таз добра! — Мирабел скръсти ръце на корема си и се засмя. — Две агънца хъркат с все сила!

Шона отвори очи и се усмихна победоносно.

— Аз спасих мъничкото, Мирабел, съвсем сама. Виж, то е топло и е нахранено.

Мирабел свали огромното си палто и се наведе да прегърне и агнето, и детето.

— Гордея се с тебе, гордея се, и баща ти ще е доволен. Толкова ще е горд, че ще му се иска да се пръсне, точно както аз сега.

Когато се прибра за чай, Фъргъс бе посрещнат от възбудената си дъщеря.

— Виж агънцето, татко! Мирабел я нямаше, но аз го стоплих и нахраних. То ще оживее.

Чувство на гордост припламна в него, като гледаше къдравото агънце, вече изправено на несигурните си крачета, помахващо от удоволствие опашка, когато Бен го близваше, а Тот подскачаше около него невъздържано в лудориите си като всички млади създания.

— Ти наистина си дъщеря на фермата — каза той кратко, но това бе достатъчно за Шона.

— Точно такава искам да бъда, татко. Радвам се, че мога да ти помагам вече. Хубаво ми е, че спасих живота на това малко същество. Жалко за майката, но поне детето й е живо.

Фъргъс я загледа с внимателен поглед, в който отново се появи онова особено нещо. Очите й се напълниха със сълзи:

— Татко, какво те тревожи толкова? Да не би да казах нещо лошо?

— Шона! — Той клекна до нея и се загледа в сините й очи. — Не си казала нищо лошо. Ти просто умееш някак странно да улучваш истината. И аз те харесвам… обичам те, но не очаквай да вдигам шум за това. Има толкова много неща, които не знаеш, и толкова много неща, за които не мога да говоря.

Като обви ръце около врата му, тя потърка нос в обветрената му кожа.

— Горкият татко! Говори ми за нещата, които те тревожат. Аз ще те разбера.

От очите му лъхаше тъга, когато се освободи от ръцете й и се изправи.

— Иди се измий, чаят ще бъде готов след малко. — Шона се обърна умърлушено, но гласът на баща й я спря: — Ти си умно момиче и аз… се гордея с теб.

Без да го погледне тя избяга от стаята, а сърцето й пееше. Животът с баща й бе все едно да си вечно с кораб в морето. В един миг бе спокойно, в следващия — толкова бурно, че й се завиваше свят и дори не знаеше къде се намира. Но след грохота спокойните моменти й изглеждаха като щедри дарове, скъпоценни бисери, които можеше да скъта в кутийките на паметта си.

Дойде събота и Мирабел се въртеше из стаята на Шона, приготвяше най-хубавите й дрехи, защото утре момичето щеше да отиде за първи път на църква. Очакваше го със смесени чувства. Бе слушала толкова много за проповедите на преподобния Джон Грей. Нанси й бе казала, че можел да вижда в душите на хората, а Шона не бе сигурна дали това ще й хареса. Тази душа, за която хората говореха, навярно бе много важна част от човека и би трябвало да е нещо съвсем лично.

— Готово! — Мирабел сложи черните плетени чорапи на облегалката на стола.

Детето погледна втрещено:

— О, не, Мирабел! Не мога да ида на църква с тях!

— Тях ще носиш и нито дума повече! Вятърът още хапе!

— Но… — Шона отчаяно търсеше някакво извинение. — Какво ще стане, ако ги скъсам и няма да мога да ида на училище с тях другата седмица?

— Само смей да ги скъсаш и дупето ти ще стане по-горещо от пунш. Е, добре де, какво не им харесваш? Да не би да не са достатъчно хубави за госпожицата?

Шона не отговори. Бе сложила „корените“ най-отзад в чекмеджето, като се надяваше, че Мирабел ще ги забрави, докато й омалеят. Мисълта, че всички ще гледат краката й като „корени“ я изпълваше с ужас и когато си легна, започна да напряга ума си какво да направи, за да не ги обува, но не можа да измисли нищо.

Неделята бе много набожен ден в Рейна. Събота вечер минаваше в приготовления. Цинковите вани се поставяха пред огъня и се пълнеха с гореща вода за седмичната баня. По-непридирчивите „потапяха“ краката си в леген. Навсякъде на острова хората се къпеха или само се накисваха. Второто бе предпочитана от самотните стари мъже процедура, които, спокойни, че няма кой да ги види, не сваляха дори чорапите си и така едновременно вършеха две работи, като през цялото време успокояваха съвестта си с мисълта, че икономията е хубаво нещо, а те пестяха и сапун, и вода. А стария Боб, скрит в колибката си в Бен Макрай, просто предоставяше босите си крака на Кери, която с радостно настървение облизваше с език пръстите му, докато стопанинът й блажено се изтягаше край торфения огън. Жените бързаха да приготвят и гозбите, за да могат само да ги стоплят и поднесат на неделната трапеза. Никога не биваше да се вижда простряно пране в неделя и много от жените проклинаха тази заповед и тайно простираха чаршафи в големите проветриви сеновали, като се успокояваха, че „чистотата стои редом с набожността“.

От камбаната се разнасяха доста печални звуци, когато Мирабел нагласи официалната си шапка и хвана Шона здраво за ръка. Момиченцето се опита да се измъкне.

— Мирабел, тези чорапи ужасно ме гъделичкат. Ще се чеша през цялото време в църквата. Не може ли да си сложа кафявите?

— Ще ти издърпам ушите, ако не млъкнеш. Дай да видим, имаш ли пари за дискоса?

— Да. Татко ми даде три пенита.

— Хайде тогава. Носи библията си като истинска малка дама и сложи тази хубава чиста носна кърпичка в чантичката си. Не забравяй, че не трябва да се кашля много силно в църквата и престани да се извиваш като змия, хората ще помислят, че имаш въшки.

На пътя срещнаха Хеймиш с вчесана и чиста брада и с пола, гордо вееща се на вятъра. Никой не спомена за Фъргъс. Не бе ходил на църква, откакто Хелън умря, макар преподобният Грей да го посещаваше често и да не се отказваше от опитите си да убеди младия фермер, че душата му няма да има покой, докато не се върне в Божия дом. Но Фъргъс не можеше лесно да бъде разубеден, ако си наумеше нещо, и бе казал на проповедника: „Бог и аз се разбираме отлично. Няма да ми е по-добре, ако ида в църквата, само да слушам как жените смучат ментови бонбони и одумват шапките си“.

Тримата минаха покрай студените зелени води на езерото Тени, по-добре известно като езерото Уий. От всички посоки бързаха хора, а нещо в държането им подсказваше, че се чувстват неудобно, издокарани в официалните си неделни дрехи.

Шона подскачаше между Хеймиш и Мирабел и най-накрая си спечели остра бележка от нея.

— Стой кротко, малка невестулке! Защо си като на тръни?

— Е, детето се вълнува — засмя се Хеймиш снизходително. — Не ходим всеки ден на църква… слава на Бога.

Мирабел се намуси:

— Дяволите да те вземат, Хеймиш Камерон! Ти си богохулник и знаеш, че не трябва да говориш така пред детето!

Чуха, че ги поздравяват и към тях се присъединиха семейство Маклаклан и Биди, чиято официална шапка бе леко килната настрани.

— Господ ни дава един ден за почивка по странен начин — каза тя с известно съжаление. — През ден ме викат за раждане, ала изглежда никой не ражда в неделя. Но в единствения ден, когато краката ми могат да си починат, трябва да се влача до църквата!

— Не си длъжна да ходиш, Биди! — намигна Фийби.

— Какво! А благословеният проповедник да дойде у дома, за да заплашва душата ми с какво ли не! Не, благодаря! По-добре да дремна в църквата, отколкото да рискувам!

Лаклан се усмихна на Шона:

— Нашето малко момиче е много елегантно днес. Ще се срещнеш с проповедника в най-официалните си дрехи, нали?

Шона се изви и се опита да се скрие зад Мирабел, цялото й съзнание беше съсредоточено върху това да скрие ужасните черни чорапи от Нийл, който я гледаше и скришом се забавляваше.

На планинския път, водещ към Ниг, се появи черна точка. Пред точката имаше една по-голяма точка на четири крака, която се оказа Иласейд, жално мучаща на всяка стъпка, защото Доди я караше да бърза, а това ни най-малко не й харесваше.

— Боже, пази! — възкликна Мирабел. — Това е Доди с неговата ужасна крава!

— Дали не я води на църква, а?

Доди се приближи и устата му се изкриви в тъжна гримаса, най-близкото подобие на усмивка, до което можеше да стигне.

— Хубав ден! — извика той, а в гласа му имаше нещо като въодушевление. — Точно карам Иласейд към Кройнакан!

— Господи, защо? — попита Мирабел и изгледа кравата, която се възползва от случая да пощипне тревички край пътя.

— Тъкмо сега е наистина силна и искам да я заведа на бика, докато е в настроение.

Заклати глава с такъв ентусиазъм, че синята пъпка застрашително се помръдна.

Мирабел бе поразена:

— Не в неделя, Доди! Не можеш да я заведеш на бик в неделя! Но както и да е. Джонстънови минаха в двуколката току-що. Сега вече са в църквата. Няма кой да ти помогне с животното.

— Е, Ангъс ще бъде там. Ако Иласейд е готова, ние двамата ще й качим бика.

— Сигурен съм, че Господ няма да възрази този път — намигна Лаклан.

Доди сериозно поклати глава.

— Да, прав си, докторе. Снощи малко си поговорих с Него и останах с чувството, че Той не се сърди изобщо.

— Сигурна съм, че не само животните се чифтосват в неделя — усмихна се Биди кисело. — Имам едно странно чувство, че половината деца в Рейна са заченати в Божия ден. — Усмивката й стана весела. — Хората трябва да прекарат времето някак, а в неделя няма много какво да се върши, нали така?

Мирабел погледна строго приятелката си и бързо дръпна Шона нагоре по хълма към църквата, като остави Доди да сипе обиди по кравата, която бе отишла до малка ивица със свежа зеленина и сега упорито отказваше да помръдне.

В църквата бе мрачно и миришеше на мухъл. Светлината се процеждаше през яркочервения прозорец над амвона и оцветяваше пода. Шона огледа редиците наведени глави навсякъде около нея и се зачуди, че това са същите сърдечни живи същества, които населяваха фермите и къщите в Порткъл. Елспет бе най-отпред, почти неузнаваема с черното си палто и шапка като бомбе, острият й нос насочен решително към амвона, като че ли очакваше всеки миг да види спасението си. До нея бе Хектор, с коса намазана с брилянтин, а червеният му нос бе придобил по-мек оттенък в мрачната мъглявина на църквата.

Близо до тях бе старият Джо, който бе прекарал целия си живот в морето, но вече се бе прибрал. Бе любимец на селските деца, които забавляваше с изумителни истории, натрупани през многобройните му пътувания. Бялата му коса се виеше над тъмната яка, а морскозелените му очи бяха затворени за молитва.

Шона се чудеше дали наистина се моли, защото ъгълчетата на голямата му уста бяха извити в усмивка, и дали не преживява отново старите приключения. Между другото се запита дали всичките му истории са истински? Онази за русалката, която седи на скалите близо до Мингълей, бе чудесна. Той я бе описал като момиче с дълги златни плитки, с опашка на риба и без никакви дрехи.

Тейлърови от Крофт-на-Бейн се бяха подредили чинно. Малката Фиона, дребна за десетте си години, тринайсетгодишният Доналд, който непохватно се опитваше да нагласи дългото си тяло на твърдата пейка, и силният набит Арчи, смирено загледан в обувките си, но от време на време хвърлящ тайно поглед към Нанси, която седеше със семейството си от другата страна.

Бихаг Бийг седеше с брат си, забрадката й сменена със синя филцова шапка с едно неголямо перо отстрани. Изглеждаше като перо от дива кокошка и Шона се засмя в себе си.

Веселата Мери в транс гледаше прозореца и брадавицата й изпъкваше на яркочервената светлина. До нея седеше старата глуха Шила Маккинън, леля на господин Маккинън и братовчедка на стария Джо. Тя също носеше дълго черно палто и кръгла черна шапка, украсена с избелели зелени филцови маргаритки. Старият Джо бе оприличил шапката й на обърнато гърне с жлъчка, но Шила, щастлива в глухотата си, много се гордееше с шапката. Имаше дребна фигура с малко любопитно и нахално лице, увиснали рамене и широки бедра, от което приличаше на ходеща круша. На седемдесет и две години бе изненадващо подвижна и бе й станало редовна практика да преследва доктор Маклаклан с безконечни молби да й намери вълшебното лекарство срещу „газовете, от които коремът ми къркори и които ме карат да пърдя през цялото време“. Непрекъснато смучеше бонбони дропс, а поради глухотата си не чуваше как на редовни интервали високо и доволно се оригва. Когато бе шейсет и пет годишна, се бе сдобила с изкуствени зъби и за пръв път в живота си бе предприела пътуване до голямата суша, за да й ги направят, но след неколкомесечни неохотни усилия, се отказа да яде с тях и заяви: „Те са такава досада и половината време ги дъвча заедно с храната си!“. Все пак зъбите бяха внимателно увити и поставени в едно чекмедже, откъдето бяха изваждани и слагани само в неделя, за да може да пее на Господа с правилно „произношение“.

Тананикаше фалшиво, изключително доволна и без да забелязва намръщените погледи, които й хвърляше червенокосата Мораг Руад, сръчната предачка, която много се гордееше, че е църковният органист. Нужни бяха много търпеливи увещания, за да се изтръгне някаква мелодия от стария хармониум и тя трябваше да натиска педалите яростно, докато меховете се раздуят и инструментът оживее. Преди да се появи пасторът, тя обичаше да свири тихо, за да създаде у паството подходящо сериозно настроение. Шила, която си тананикаше нещо съвсем различно от това, което Мораг свиреше, досадно отвличаше вниманието.

Семейство Маклаклан седяха на пейката срещу Мирабел и Шона. Златокосата глава на Нийл бе наведена над сплетените му пръсти, но едното му око бе отворено и се смееше на Шона. Тя набързо подви крака под твърдата седалка и надникна към него иззад щедрата извивка на гръдта на Мирабел. Шона му се усмихна в отговор и кафявите очи срещнаха сините, споделяйки за момент стаена закачливост.

Отвори се една врата и пасторът влезе. Мораг започна да натиска педалите по-силно и успя да измъкне малко ентусиазъм от хармониума. Покашлянето и шумоленето на дрехи замряха, а преподобният Джон Грей се изкачи на амвона, постоя един миг и сведе глава за молитва.

Повдигна ръка, всички се изправиха и запяха „Скала на вековете“, а Шила продължаваше да седи и да пее един от любимите си келтски химни. Едно момиченце от Ниг излезе напред и прочете пасаж от библията, а старите келти, като не разбираха нито дума, започнаха да ровят в джобовете си за ментов бонбон или носна кърпа и си мечтаеха за обяда. Но когато пасторът започна проповедта, всички внимаваха, независимо дали разбираха или не. Църквата ехтеше от гръмкия му глас и Шона седеше със зяпнала уста, а лицето й, както лицето на всяко друго дете тук, изразяваше почуда.

Шила, свикнала от години с ходенето на църква, непрекъснато заспиваше и клюмаше глава, а Веселата Мери я събуждаше с остро сбутване. Всеки път, когато се събудеше, промърморваше: „Ах, остави ме! И без това не му разбирам нито дума!“.

Пяха се псалми, а още един пасаж от библията прочете Лаклан. Когато той се върна на мястото си, пасторът отново вдигна ръка. Имаше навик да разделя проповедта така, че в началото да привлече вниманието на енориашите си, а в края да им даде нещо, върху което да размишляват през седмицата. Днес той надмина себе си с възхвала на добродетелите на чистия и безгрешен живот.

— Ще дойде ден — гърмеше той, — когато всички ние трябва да стигнем прага на нашето съществуване. Трябва да се приготвим за този ден, защото когато дойде, в зависимост от това как сме живели земния си живот, така ще живеем и вечния си живот. Ако сме се опитвали да бъдем истински добри и чисти телом и духом, небесните ангели ще ни посрещнат. Ще свирят тръби! Вечният живот ще ни отведе в небесните градини, където нежният вятър на непорочността ще носи благоухания, за да дишаме чистия хубав въздух, който сме заслужили. Ще усетите ли този вятър, приятели мои… ще го усетите ли?

Спря и огледа паството си. Такъв бе навикът му — да спре на някой важен въпрос и да фиксира с пронизващите си очи богомолците, за да попият напълно в умовете им неговите думи.

Шила се размърда и изохка, премляска и се опита да махне с устни парченцето бонбон, залепнало на горната й челюст.

Бе се наслаждавала на дрямката си, но дълбокият силен глас на пастора бе проникнал и през съня, и през глухотата й. За миг се обърка и не можа да спре силния напън на газовете, които избухнаха под нея в победен гръм.

Една след друга пръдните избарабаниха, а твърдата дървена пейка само засилваше бурното ехо. Шила седеше неподвижна и изправена, а видът й на върховна невинност за момент обърка всички. Акустиката в църквата бе такава, че трудно се определяше откъде идва звукът и хората от последните пейки се гледаха един друг обвинително. Но тези, които седяха отпред, не можеха да бъдат объркани. Веселата Мери се отдръпна от Шила внимателно, но видимо, а всички с мъка потискаха смеха си.

Лицето на Мораг Руад, зачервено от борбата й с хармониума, стана още по-червено, а пръстите й се разходиха по клавишите, като че ли се чудеше дали да поеме голямата отговорност да засвири и отпрати паството навън преди края на проповедта.

— Бог да помага на всички ни — прошепна Маги Тейлър и сръга най-малкия си син в ребрата, преди да е избухнал в смях.

Елспет запази лицето си безизразно и закова поглед в амвона, като не обърна внимание на думите, които Хектор изсъска, че Шила е още по-невъздържана, отколкото си е мислел.

Шона бе застинала на мястото си и се бореше да задържи веселия кикот, но един поглед към Нийл, чието лице бе почервеняло от потискания смях, я накара да изпусне едно приглушено пръхтене. Мирабел бе много сдържана и изправена, но Шона я погледна и разбра, че ако си позволеше и едно мускулче да трепне на лицето й, щеше да се опозори за цял живот, защото смехът светеше в очите й. Старият Джо бе странно посинял, а Лаклан бе заровил глава в ръцете си, но раменете му потрепваха като желе. Той бе чувал газовете на Шила много пъти, но днес тя бе надминала себе си. Пасторът се прокашля дискретно и след това с възхитително спокойствие продължи проповедта. Когато я свърши, паството набързо се изсипа от църквата. Шила сдържано каза „довиждане“ на всички и спокойно заслиза по склона, като изпусна една оригня.

— Толкова хубаво не съм се смял от седмици! — каза Том Джонстън. — Това е като тръба за сбор!

Старият Джо кимна:

— Срамота е, че ми е роднина, но това бе най-хубавият номер, който съм чувал в църквата! И си беше „божествен аромат“ наистина!

Веселата Мери изсумтя презрително:

— Много хубаво се смеете, но аз седях до това старо, отвратително същество. Пасторът ме погледна толкова подозрително. Като че ли бих направила такова нещо! Миризмата едва не ме уби!

Лаклан отметна глава и се заля от смях.

— О, не се тревожи, Мери — успокои я той. — Само си помисли, че всички щяхме да умрем, ако не можехме да правим това, което Шила направи, само че ние не го правим толкова публично.

— Но моля ти се, докторе! — каза Веселата Мери възмутено и си тръгна решително.

Том Джонстън се обърна към Биди, която се бе смяла до припадък и сега седеше на един камък и си вееше с шапката.

— Мога ли да те закарам до вас, Биди? Децата могат да седнат един в друг и ще има малко място за теб.

Лицето на Биди светна, но Мирабел, която много обичаше акушерката и харесваше компанията й, каза бързо:

— О, но аз щях да те поканя да хапнем заедно на обяд. Има предостатъчно.

— О, това ще бъде чудесно — съгласи се Биди. — Аз имам само студено овнешко месо, то ще издържи до утре.

— Тогава аз тръгвам — сбогува се Том и се запъти към каруцата, където семейството му чакаше нетърпеливо.

Шона и Нийл вървяха след възрастните.

— Хареса ли ти църквата? — попита Нийл.

Шона стискаше библията си, вървеше като „истинска млада дама“ и се опита да отговори учтиво:

— Беше много хубаво. Харесах как баща ти чете, има наистина хубав глас. Но… — трапчинките й се очертаха по-ясно — Шила беше най-добра от всички.

— Веднъж чух как една крава направи същото — избухна в смях Нийл, — но не толкова силно като Шила.

Още се смееха, когато стигнаха до Доди на същото място край пътя, където го бяха оставили преди повече от час. Иласейд с надменно пренебрежение към всичките му увещания преживяше блажено.

— Господи, човече! — извика Хеймиш. — Още ли не си я закарал до Кройнакан или вече се връщаш?

Доди погледна като виновно куче.

— Не иска да тръгне, колкото и да я викам. Опитвах и да я тегля, и да я бутам, но проклетото животно е като запечено дупе. Просто не помръдва!

Фийби се замисли.

— Доди, може би тя не познава новото си име. Как й викаха преди?

— Лютиче — отговори той презрително. — Исках да е с по-специално име и мислех, че Иласейд ще е прекрасно.

— Защо не я повикаш с името, с което е свикнала… само този път! — побърза да добави Фийби, тъй като очите на Доди се насълзиха.

— Е, хайде, човече — придумваше и Хеймиш. — Фийби е права. Можеш да я наричаш както си искаш, щом я заведеш благополучно до Кройнакан.

— Само този път — съгласи се Доди и глупаво подсмръкна.

— Лютиче, Лютиче — започнаха да викат всички в един глас, но кравата повдигна мътните си очи, измуча надменно и остана на мястото си.

Ято чайки излетя от съседната нива към морето, което светна от слънцето, проблеснало с нежелание иззад тежките сиви облаци.

— Всички ще я бутаме — реши Хеймиш и решително тръгна напред.

Тръгнаха и другите, подпряха с рамене масивната космата задница. Биди свали официалната си шапка и внимателно я постави на тревата, преди да влезе в битката.

— Проклета крава! — пухтеше тя. — Много съм стара за тази работа! Тръгвай, стара вещице!

Но вместо да тръгне напред, кравата направи няколко крачки назад, като разбута всички настрани. Опашката й се размаха, след това се сви нагоре и потече тор като гъста каша. Той изглежда нямаше край и през цялото време животното стоеше с изражение на огромно облекчение.

— Шапката ми! — извика Биди, но тя бе изчезнала под потопа.

— Боже мой! — Доди показа за миг зъбите си, боядисани от тютюна. — Може би наистина е била запечена в края на краищата!

Без повече увещания кравата се обърна и кротко тръгна в посока на Глен Фалан, а Доди подтичваше след нея.

Биди с ужас гледаше планината от фъшкии, които покриваха шапката й:

— Проклета крава! Мръсницата съсипа най-хубавата ми шапка! Никога вече няма да мога да я нося!

— Ш-ш-т! — предупреди Хеймиш. — Псуваме в неделя, така ли?

— По дяволите неделята! — изкрещя Биди възмутено и се втурна към къщи, въпреки че Мирабел я подсети за поканата за обяд.

* * *

— Е, как ти хареса първата църковна служба? — обърна се Фъргъс към Шона, когато седнаха на масата.

Тя го погледна, поднесла парче пиле към устата си.

— О, татко! Толкова много не съм се смяла отдавна!

Баща й повдигна вежди, а Мирабел хвърли на Шона предупредителен поглед, но беше късно, тя вече разказваше за всичко, което бе станало, а Фъргъс се смееше неудържимо.

Лицето на Мирабел се успокои. Напоследък Фъргъс се смееше по-често и само дъщеря му можеше да извика у него такъв смях от сърце. Той изтри очите си, в които още светеше радостен пламък.

— А научи ли изобщо нещо за Господа?

— О, да — увери го Шона. — Но повече научих за газовете на Шила и запечатаната крава на Доди! О, горката Биди! Тя толкова се разстрои заради шапката си. Може би Господ ще се погрижи тя да получи нова шапка, защото пасторът каза, че Той се старае да ни дава каквото имаме нужда, а Биди най-много има нужда от нова шапка.

Вечерта Шона бе толкова възбудена, че не можеше да стои мирно, докато Мирабел четеше от библията. На другата сутрин щеше да тръгне на училище и пред нея се откриваше един нов свят.

— Утре ще се държиш както трябва — предупреди я Мирабел. — Чух, че една добра нова учителка е дошла от Обан^[1]. Старият Роди се е пенсионирал и отишъл да живее при сестра си в Мъл^[2]. Той винаги е бил много мек с децата, а тази, както разбирам, е много строга — „истински татарин“, и не търпи никакви глупости.

— Може ли да обуя кафявите си чорапи, вече е пролет? С вълнените, които ми оплете, ми беше много горещо и краката ме сърбяха.

— Не, госпожице, с черните. Още е доста влажно и студено. Сега бързо в леглото, кажи си молитвата и не искай от Бога нищо за себе си.

Шона се сгуши под одеялата и помоли Бога да благослови всички хора в Рейна, особено баща й и Мирабел.

— И, Господи — шепнеше тя, — Мирабел казва да не моля нищо за себе си, но има едно-две дребни неща, които ме тревожат. Искам татко да ме обича през цялото време, не само понякога, и бих искала Биди да получи нова шапка, защото е стара и няма много пари, и ако можеш да направиш някакво чудо. И Мирабел е най-добрата на света, но ме кара да обуя тези черни чорапи утре и аз ще трябва да го направя, но моля ти се, Господи, направи така, че никое от децата да не ги забележи. Те са удобни и топли, но са черни и в тях краката ми са като маркучи, така че бъди добро момче, Господи, а аз винаги ще се старая да бъда добро момиче. Амин.

Обърна се по гръб и се загледа в тавана. Там имаше малко петно от влагата с форма на човешка глава. Хубава глава и тя знаеше, че е главата на Исус, защото имаше малка брадичка също като в рисунката на картичката, с която отбелязваше до къде е стигнала в библията.

— Лека нощ, Исусе — пожела му тя и като прегърна парцалената си кукла, се сгуши в Тот, която вече похъркваше.

* * *

На следващата сутрин се задави с кашата, остави вареното яйце и бе толкова възбудена, че Мирабел не знаеше какво да прави, а баща й изпадна в лошо настроение. Бе готова много преди Мирабел, която щеше да я изпрати до училище, защото бе първият й ден.

Нийл подсвирна, когато ги подмина по пътя; от всички посоки се стичаха деца, някои още със закуска в ръцете си. Училището бе обърнато към морето. Вълните с грохот се разбиваха на брега и във въздуха се усещаше сол. Три нови деца щяха да се запишат и Мирабел изчака реда на Шона, преди да си тръгне с приведени рамене и почти просълзени очи. Досега Шона бе много щастлива, но като видя Мирабел да се отдалечава, в гърлото й заседна бучка и изведнъж се почувства много малка и изоставена.

— Шона Маккензи?

— Д-да.

— Ела с мен, Шона. Аз също съм нова и ми се струва, че и двете сме малко притеснени, така ли е?

Новата учителка бе висока и слаба, с руса коса и сини очи. Шона помисли, че е изключително красива и не знаеше защо Мирабел я бе нарекла „татарин“.

Класната стая бе голяма, миришеше на тебешир и мухлясали книги. Цяло море от лица се обърна, за да изгледа Шона и другите нови деца. Току-що върнали се от великденската ваканция и без никакво желание да стоят в училище, по-големите деца си търсеха повод за развлечение и захихикаха, когато новодошлите бяха поставени в отделен за тях ъгъл. На Шона й ставаше ту горещо, ту студено, струваше й се, че всички гледат чорапите й. Държа краката си свити под седалката, докато я заболяха и съсредоточи вниманието си върху блед слънчев отблясък, който танцуваше по прозореца.

Скоро стана ясно, че новата учителка държи на дисциплината. Децата, свикнали със „стария Роди“, седяха отпуснато на чиновете си, докато строга забележка набързо ги накара да се изправят.

— По-изправени, по-изправени! — командваше госпожица Фрейзър. — Всеки да си представи, че има летва под дрехата си.

Слисаните деца седяха прави като пръчки, със стиснати спокойно ръце върху чиновете. Едно момче кихна силно и прекара ръкав под носа си.

— Как се казваш? — попита госпожица Фрейзър, като го гледаше строго с ясните си сини очи.

— Ъ-ъ, Ули Маккинън, госпожице. Хрема имам, това е. Сополите ми просто си текат.

Това бе най-малкият брат на Нанси, този, при чието раждане бе помагала и неговият език бе още по-неделикатен от този на другите в семейството. Класът се закиска, но един поглед на госпожица Фрейзър ги накара да млъкнат.

— Утре си носи носна кърпа, Уилям — каза тя и се обърна към черната дъска.

Ули преглътна и се зачуди дали парче от някоя стара риза на баща му ще може да мине за носна кърпа. Течащия му нос го тормозеше непрекъснато; майка му редовно му дърпаше ушите и казваше, че може да се подхлъзне по мокрите му ръкави. Даваха му много парцали от стари чаршафи и стари ризи, но най-често ги използваше да изчисти калта от обувките си в случаите, когато и баща му му опъваше ухото.

На класа дадоха да решава задачи и настъпи унило мълчание, а госпожица Фрейзър насочи вниманието си към новодошлите. Бе възхитена, когато откри, че Шона знае азбуката и я попита дали може да напише буквите и да ги покаже на другите две малки деца. Шона разцъфтя от гордост и прекара щастливо следващия час, като пишеше големи печатни букви с цветни моливи. Но когато дойде време за игра, тя бе заобиколена от група присмиващи се деца, престана да гризе червената ябълка, която Мирабел й бе дала, и загледа децата, които крещяха напевно:

— Учителска любимка, готова за снимка! Черни чорапи на бръчки, крака като пръчки!

— Я се махайте — извика тя и от яд очите й се напълниха със сълзи.

— Ще ни дадеш ли да гризнем от твоята ябълка? — попита едно луничаво момче с черна щръкнала коса.

Изведнъж сред групата се втурна Нийл със стиснати юмруци.

— Оставете я на мира — извика той заплашително, — иначе ще ви смачкам носовете. Просто завиждате, че е по-умна от вас!

— Да браниш момиче! — изкрещя Ули с отвращение. — Какво ти става, Нийл? Тя е още бебенце.

Шона се спусна напред като светкавица и сграбчи Ули за косата. От носа му излязоха балони, а по лицето му потекоха сълзи, но ръката стискаше косата му още по-силно.

— Върни си думите — предупреди Шона, — или ще ти изскубя цялата коса и ще станеш плешив като старец!

Децата завикаха от възхищение, а Ули викаше от болка.

— Извинявай! Повече няма да казвам, че си бебе! — обеща той изплашен.

Дотича госпожица Фрейзър.

— Какво става, за бога? — поиска да узнае тя. — Помислих, че убиват някого.

Децата смутено пристъпваха от крак на крак, а Ули отново изтри носа си с ръкав.

— Просто си играехме, госпожице.

— Добре, в бъдеще играйте по-тихо… и моля те, Уилям, донеси си носна кърпа утре. Трябва да се засрамиш, толкова голямо момче си.

Децата бавно се изнизаха, а Шона победоносно погледна към Нийл.

— Можеш ли да мяташ камъчета? — попита той кратко.

— Не още.

— Добре, ще ти покажа в обедната почивка.

Шона се усмихна. Знаеше, че вече никога няма да я наричат бебе.