Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (12)

11.

Зимата бе дошла с бурни ветрове, прекъсвани от кратки периоди на меко и влажно време. Силно застудяване през февруари накара сърните да слязат от планините и често можеха да се видят как ядат от една и съща кофа с някоя невъзмутима крава.

Доди поддържаше специален малък запас от сено за сърните. Разхвърляно на няколко метра от колибата му, то привличаше много от грациозните създания с кротки очи, които толкова обичаше.

Доди бе много доволен от живота си напоследък. Беше се сдобил с няколко кокошки, които му осигуряваха яйца за закуска; освен Иласейд, сега имаше и една бременна овца. Фъргъс му я бе дал в отплата за подковата, която казваше, че му била помогнала да оздравее.

През март овцата роди две агънца-близнета и всички бяха подслонени на топло при Иласейд, защото Доди не искаше да остави агънцата на открито при силните ветрове. Овцата и поколението й ходеха след него като предани кучета, макар че той им викаше да се върнат или размахваше по тях ръце. Вътрешно той преливаше от любов към своите животни и обикаляше хълмове и ливади с развяна мушама и широки гумени ботуши, следван неизменно от овцете.

Бе тръгнал да помага при агненето в Лейгмор и три чифта очи го наблюдаваха как се приближава.

— Доди имал агънце…^[1] — пееше и се смееше Шона.

Матю поклати глава.

— Той никога няма да продаде агънцата си. Ще му станат любимци и ще си ги остави завинаги! Чудя се защо му даде овцата, Маккензи.

Фъргъс погледна към приведената, разпасана фигура на Доди, който вече се готвеше да каже познатото „Хубав ден!“.

— Той струва, повече, отколкото изглежда — каза Фъргъс тихо. — Доди е миризлив, мръсен и чудак, но сърцето му е голямо колкото главата му! Когато идваше да ме види… след злополуката, оставяше след себе си не само миризмата си, но и своята вяра, нещо, от което имах най-голяма нужда тогава. Той е по-близо до Бога от мнозина лицемери, които ходят на черква и говорят един зад друг зад гърбовете си. Да, Доди е добър човек.

Матю замълча. Уморително бе да се работи редом с Фъргъс. Матю сега бе управител на имението и бе поласкан, дори респектиран, че му бе възложена такава отговорна работа. Искаше да задоволи Фъргъс, но с въздържаното си поведение се опитваше да изглежда пред него равнодушен. Беше му и неудобно, че трябва да дава нареждания на хора два пъти по-възрастни от самия него, макар те да бяха доволни, че бе назначен за управител. Той бе най-подходящият. Другите умееха да вършат добре отделни работи, а той разбираше по малко от всичко. Но Матю се боеше от онова, което не знае. През лятото щеше да се жени, малката къща на Хеймиш вече очакваше него и булката му. Фъргъс бе предложил на Маги да остане, но тя не можеше да понася Рейна без Хеймиш и се бе върнала в Единбург, за да живее при една от сестрите си.

Възможностите, които предлагаше новото назначение вълнуваха Матю. Обичаше и уважаваше Фъргъс, но хиляди пъти му се искаше да има малко от силата на характера и зрелостта на Хеймиш.

— Всичко с времето си, момче — съветваше го Боб. — Маккензи не те е избрал по хубост! Имай търпение и не навлизай с големите си крака в тора, преди да се слегне. По дяволите, Маккензи няма да те изяде! Той е строг и уважава съобразителните хора, но не го учи какво да прави. И не забравяй — Боб погали замислено прошарената си брада, — той не е толкова серт след злополуката. Май се е научил да е по-търпелив.

Матю послуша Боб. Не подхващаше повърхностни разговори; уважаваше старшинството на Фъргъс, но, когато смяташе, че е прав, а Фъргъс греши, отстояваше мнението си и с изненада забеляза, че по-възрастният мъж отстъпва доста лесно.

Шона изтича да посрещне Доди на портата. Той й подаде малко букетче кокичета, които бе намерил в едно сенчесто място на градината си. Беше март и бе късно за кокичета, затова бяха още по-ценни.

— Благодаря ти, Доди — усмихна му се тя и допря нежните бели цветчета до бузата си.

Кокичетата й спомняха за майка й, защото преди два месеца, на единайсетия си рожден ден бе отишла с Фийби в черковния двор и бе оставила на гроба на майка си огромна китка кокичета. Фийби й бе помогнала да разбере за майка си много неща, които досега ревниво бяха пазили от нея. Шона намираше, че историята на майка й и баща й беше чудесна и плачеше в леглото си, когато си я припомняше; но за нея това наистина бе история — когато гледаше баща си, не си го представяше с майка си, а с Кърстийн, за която бе искал, но не можа да се ожени. Чудеше се защо. Много пъти се бе питала, но не можеше да намери отговор. Не знаеше защо Кърстийн бе напуснала така внезапно, а изглежда, че и баща й не знаеше. Никой не знаеше, дори и Фийби, която бе близка приятелка на Кърстийн; но Шона подозираше, че получава такива уклончиви отговори, защото възрастните постъпват така, когато не искат да говорят за нещо.

Би научила отговора, ако Мирабел бе жива. И Мирабел бе посвоему потайна, но с наивността си изпущаше това-онова. Шона бе открила много тайни от откровените забележки на старата жена.

Мисълта за Мирабел още свиваше гърлото й. Бе загубила много от уюта в живота си. В Лейгмор не беше така приятно след смъртта на Мирабел, но старата икономка я бе научила на много неща. Шона бе сръчна в печенето и готвеше прилични ястия. Кейт Маккинън, след като всичките й деца, освен Уилям се бяха оженили, идваше три пъти седмично да почисти къщата и да изпере. Със своите земни приказки тя внасяше колорит в заспалата атмосфера на фермерската къща. Докато переше дрехите в едно голямо корито и пръскаше сапунена пяна по целия под, тя забавляваше Шона с отчетите си за последните подвизи в семейството й.

Шона знаеше, че Нанси обича физическата страна на брака, всички в Рейна го знаеха, но Кейт имаше привилегията да знае повече.

— Да, гореща е Нанси — информираше тя Шона, докато юнашки търкаше дрехите върху дъската за пране. — Каза ми, че така уморява бедния Арчи през нощта, че той не може да стане сутрин, за да издои кравите. На баща му вече е дошло до гуша, казвам ти… а пък и той беше яко момче на младини! Да, знам го много добре! Връщахме се веднъж от увеселение и той ме вкара в една барака. И докато се усетя, ето ти! Извади си всичко. А пък таратанците му като на бик за награда! И веднага мушна ръка под полата ми, та трябваше да го зашлевя. Жалко дето трябваше да се преструваме, че не ни харесват тези неща, но в ония дни момичетата трябваше да пазят честта си.

Въпреки присъствието на Кейт Маккинън, зимата мина тихо. Заминаването на Нийл отвори голяма празнота в живота на Шона. Имаше много приятели. Играеше с тях и ходеше на увеселения в къщите им, но не й бяха съвсем близки, нямаше ги истинските разговори и миговете, когато така приятно си мълчаха заедно с Нийл. Чувстваше, че постоянно живее в очакване, очакване на ваканциите, когато Нийл ще се върне. Щом той си дойдеше, всичко изведнъж отиваше на мястото си и Рейна, чудесният зелен остров с кръжащи чайки, поклащани от ветровете треви, ледени потоци и ароматни торфени огньове, отново ставаше скъпото гнездо на отминалите дни.

Тази Коледа бе най-хубавата, която Шона помнеше в Лейгмор. Цяла седмица времето бе като пролетно и от морето духаха топли ветрове. Това бе Коледа на увеселенията, всяко от които продължаваше до малките утринни часове. Масите бяха отрупани с пуйки и банички, тъмен пудинг и херинга. Цигуларите свиреха и разказвачите повтаряха известните на всички приказки. Шона за пръв път участваше в такива традиционни забавления, защото напоследък баща й бе станал по-малко затворен. Не знаеше дали това се дължи на влиянието на семейство Маклаклан, но положително се бе променил.

Когато отиваха на увеселение, той сядаше тихо в ъгъла, но краката му потропваха в такт с веселите мелодии на цигулките. Понякога погледите им се срещаха и той й намигаше, а нейното сърце се стопляше. Но макар да изглеждаше по-весел, имаше мигове, когато очите му тъй се натъжаваха, че дъхът й спираше и се чудеше как би могла да прогони тъгата му.

Ала седмицата около Коледа не бе време за тъгуване. Достатъчно бе, че за пръв път от много години баща й общуваше повече с хората в Рейна, а те му се възхищаваха и го уважаваха за това. Мнозина бяха смятали, че след злополуката ще стане още по-затворен, но той бе стиснал зъби и бе обърнал лице към света; всеки, който го наблюдаваше, се учудваше колко неща може да върши с една ръка.

Шона бе свикнала напълно с инвалидността му. Не се изненадваше, че може да я вдигне високо с едната си ръка и да я отнесе така до вкъщи след някое увеселение. В прегръдката на тази дясна ръка тя усещаше как се носи към дома сред полъха на нощта и блещукащите звезди, после той й помагаше да облече пижамата си, завиваше я в леглото и накрая й оставяше спомена от бързата, топла целувка по бузата й.

Но най-хубавото от всичко бе новогодишното увеселение в Лейгмор. Сякаш цялата Рейна се бе събрала в гостната, в която обикновено се чуваше само тракането на часовника; сега тя се люлееше от веселие. Биди се молеше да не се роди някое бебе точно срещу Нова година и бавно, но много хубаво се напи, седнала доста неудобно върху сандъка за въглища.

— Малките разбойници ще почакат до сутринта — каза тя над една голяма чаша с уиски и запя някаква келтска приспивна песен.

Елспет бе преглътнала обидата от предишното отношение на Фъргъс към нея и се съгласи да помага в кухнята. Тя бе отмъкнала под престилката си една бутилка и често си сръбваше там насаме. След половин час вече си тананикаше фалшиво, докато мажеше с масло топлите кифлички. Всеки прибор, с който си служеше, изпълваше очите й със сълзи.

— Ах, ти си го употребявала някога, Бел — въздишаше тя и гледаше втренчено един нож за хляб. — За мене е чест да бъда в твоята кухня.

Пристигнаха Лаклан и Фийби. Нийл веднага награби шепа кифлички и умело избяга от острия език на Елспет. Тази нощ той изпи първата си чаша вино, без покана се изправи и изпя една от най-хубавите хебридски моряшки песни. Протяжната мелодия изпълни стаята и всички тихо пригласяха и се полюшваха в такт.

Шона наблюдаваше Нийл. Стаята бе осветена само от една лампа. Високата му фигура в карирана пола се открояваше срещу огъня в камината, русата му коса блестеше. В този миг тя забеляза промяната у него. Лицето му бе още гладко, но личеше, че е на границата да стане млад мъж. Кожата му бе, както винаги, с равен загар, но над горната му устна имаше бледа сянка, която само загатваше за набождащи мустаци. Гласът му бе също променен, още говореше с приятен фалцет, но от време на време необичайна дрезгавина се появяваше в детския му глас. Шона обхвана коленете си с ръце и се полюшваше заедно с другите, но мислеше за промените в Нийл. Само пет месеца бяха изминали откакто бе напуснал Рейна, но вече забелязваше неща, които едва ли биха й направили впечатление, ако не бе заминал. Питаше се дали и тя се е променила и плахо гледаше дългите си крака и мършавите си ръце. Не, реши тя, беше си същата, може би малко по-висока и по-слаба. Колко ужасно! Беше толкова безформена и източена. Дали някога ще напълнее? Ако Мирабел беше жива, щеше да се грижи за нея и да й дава рибено масло. Мирабел! Колко би се радвала на тази вечер; на кухненската маса щеше да е сервиран цял банкет. Щеше да помърмори, да се зачерви край печката, бонето й да се поизкриви, а дългата й бяла престилка щеше да е полепнала с брашно след цял ден печене.

Шона избърса една сълза. Тази нощ не можеше да има тъга, щом Тод беше излязъл напред със своята латерна, а Шила подвикваше силно, повдигнала пола, за да даде повече свобода на обутите си в черни чорапи крака. Тя се включи в един бърз шотландски танц, изпълняван от четири двойки и очарователно бъркаше стъпките, докато най-после се стовари върху нищо не подозиращия Боб, който имаше нещастието да пали лулата си точно в момента на сблъсъка. Лулата се счупи, а Шила се завлече до един стол със силен „салют“.

— Стара мръсница! — възмути се Боб, но Шила, която не го чу, вече си пийваше ром край огъня.

Мина доста време преди да открият Доди, който чакаше пред портата. Фъргъс бе излязъл навън за глътка чист въздух и забеляза познатата му приведена фигура. Доди смутено триеше носа си с ръкав и безкрайно се извиняваше, че не е знаел за увеселението в Лейгмор.

Фъргъс сдържа усмивката си. Увеселението в Лейгмор бе главната тема на разговорите в Порткъл от много дни насам и всички знаеха.

— Влизай вътре, човече — подкани го Фъргъс дрезгаво. — Да не си луд да стоиш отвън! Всички се забавляват.

Доди слабо се противеше. Никога не бе ходил на увеселение, на чай — да, но на увеселение — никога.

— Хайде, ще влезем заедно — предложи му Фъргъс.

Доди направи нервна гримаса и показа зъбите си, но позволи на Фъргъс да го побутне леко към вратата. На Фъргъс се стори, че Доди изглежда по-различен от обикновено, но не можа веднага да разбере защо. После се досети. Доди бе дошъл без мазния си каскет и сега се виждаше хубавата му черна коса. Бе я сресал на път по средата, но макар да я бе мокрил, тук-таме още стърчаха рошави кичури. Главата му приличаше на ливада с млада трева и Фъргъс не можеше да откъсне поглед; всички впериха очи в Доди, когато се спъна в килима и се катапултира в стаята. Изведнъж настана мълчание, а Доди срамежливо приглаждаше косата си, докато лицето му ставаше все по-червено. Хората край вратата инстинктивно се бяха поотместили и Доди се оказа сам на едно празно място. Но това не бе нужно. Станало бе събитие — Доди бе дошъл на увеселение, при това — без шапка; бе счупил всички рекорди, като, преди да дойде се бе изкъпал. От него се носеше лъх на карбол, който бе дори по-силен от обикновената му особена миризма.

Силно мучене откъм прозореца наруши мълчанието. Лаклан дръпна пердетата и се показа Иласейд, от чийто дъх стъклото се бе изпотило.

Боб се заля от смях.

— Проклетата крава те е проследила, Доди! И тя иска увеселение!

Всички се засмяха, а Там Маккинън удари Доди по гърба.

— Ще си пийнеш, нали Доди? С голяма чаша. Това събитие трябва да се отпразнува!

Доди въздъхна с облекчение и вдигна чашата.

— Хубав ден! — каза той мрачно и пресуши чашата на един дъх.

По-късно Шона винаги се смееше, когато си спомняше за тази вечер. Доди се бе напил така, че четирима не по-малко развеселени фермери трябваше да го занесат до колибата му. Иласейд бе вървяла след клатушкащите се носачи, озвучавайки кадифената тъмнина на малките утринни часове с мучене.

Останалата част на зимата мина без събития, като се изключи времето. Морски бури яростно разпенваха пролива на Рейна и поради силните ветрове рибарските лодки трябваше да стоят на пристанището. Дървета бяха изтръгнати от корен. Едно от тях падна върху училището и повреди сериозно покрива му. На децата бе дадена неочаквана ваканция, докато господин Мърдок, новият оплешивяващ учител, се мъчеше да накара спокойните строители да работят с необичайна за тях бързина.

Ветровете виеха около Лейгмор, от което вътре ставаше още по-уютно. Шона обичаше вечерите, които прекарваше сама с баща си. Тя четеше или плетеше, Тот хъркаше, а Фъргъс пушеше лулата си, протегнал обутите си в чехли крака към камината. Часовникът потракваше, огънят трептеше, а преди да си легнат Шона приготвяше топло мляко с какао. Понякога Маклакланови оставяха десетмесечната Фиона с Елспет и идваха да прекарат вечерта с Фъргъс. Внасяха в дома им топла и радостна атмосфера, а когато Шона се качваше в спалнята си, Фийби я завиваше и й четеше. После Шона слушаше гласовете от долния етаж и се радваше, когато се разнесеше дълбокият смях на баща й.

Приятно й беше да заспи като слуша воя на вятъра и смях.

Сега бе пролет, нарцисите показваха вече зелени пъпки и се раждаха постоянно нови и нови агънца. Шона проследи с поглед Доди и Матю, които се отправиха към ливадата, където овцете се агнеха, после изтича в кухнята и натопи кокичетата си.

По пътя се зададе Лаклан на велосипед, с който правеше посещения по домовете, и Фъргъс отиде до портата да побъбрят. Извади лулата си.

— Искаш ли да видиш новия ми номер? — попита той с тъжна усмивка. Беше имал трудности при паленето на лулата с една ръка. Сега той захапа лулата, подпря кутията с кибрит под дръжката й, а с дясната си ръка драсна клечката в здраво притиснатата кутия.

— Как ти се вижда? — попита той след успешната демонстрация.

Лаклан се усмихна.

— Чудесно, човече, ти си почти като нов.

Фъргъс изведнъж се намръщи.

— Мислиш ли, че струвам колкото всеки мъж?

— Повече от някои.

— Тогава защо, по дяволите… защо ме напусна тя, Лаклан? Повечето неща преодолях. Дали си е мислила, че няма да съм истински мъж? Защо си отиде?

Лаклан въздъхна. Фъргъс бе споделил с него за чувствата си към Кърстийн и вече няколко пъти му задаваше този въпрос. Понякога вярата на Фъргъс в него му тежеше като товар, но бе поласкан, че Фъргъс му доверява най-съкровените си мисли.

— Знаеш защо — отговори Лаклан твърдо. — Останало й бе някакво достойнство и замина, преди да й бъде отнето.

— Но ние щяхме да се оженим! Казах й го преди злополуката!

Лаклан кимна и попита меко:

— Щеше ли да се ожениш за нея след злополуката? Щеше ли да ти го позволи проклетата ти гордост?

— След време — да… Боже мой, Лаки, да! Твърде дълго съм бил много самотен.

— Но тя не знаеше това, търпението й се бе изчерпало. Знаеше, че няма да се ожениш за нея и не можеше да има гаранция, че ще го направиш по-късно.

— Господи, аз съм бълнувал! Повярвала е на това, което съм говорил, когато не съм бил на себе си! Можеше да почака!

— За какво? Ти бълнуваше, да, признавам! Но това бяха мисли, които са се въртели в главата ти. Признай си, Фъргъс! Когато разбра, че съм ти ампутирал ръката, ти вече бе решил да не се жениш за Кърстийн.

Остра болка се изписа в черните очи на Фъргъс.

— Да, прав си. Но това беше тогава. Сега бих се оженил за нея хиляда пъти!

— Тогава иди при нея, кажи й го! Не позволявай на гордото си сърце да ти бъде отново господар!

— Но тя ме остави! А аз й писах! Десет пъти, да, че и повече и нито дума в отговор.

Лаклан сложи ръката си решително върху рамото му.

— Иди при нея, Фъргъс. Поне веднъж в живота си мисли повече за нейното щастие, отколкото за своето. Тя напусна Рейна с разбито сърце. Ти би могъл да го излекуваш — а и твоето.

— Ще си помисля — каза мрачно Фъргъс, засрамен, че е разкрил толкова много от мислите си на друг човек. С характерната си рязкост премина към всекидневните теми. — Много работа ли те чака тази сутрин?

— Не повече от обикновено. Трябва да пробия един цирей, да сменя няколко превръзки, Шила настоява, че има нужда от клизма… — Помаха весело и завъртя педалите.

Фъргъс тръгна бавно към ливадите, навел глава. Мислите му се въртяха назад към времето, когато бе разбрал, че Кърстийн вече не е в Рейна. Бе потънал в бездна от самотно отчаяние. Отново и отново си задаваше същия въпрос. Защо го бе оставила? Двамата се бяха любили — о, боже, как се бяха любили. Тя му се бе отдала напълно. Бе правил с нея неща, които не бе правил дори с Хелън, неща, които са известни само на опитния и зрял мъж. Не можеше да откаже, че бе намерил в нейната любов изключителна красота и я бе обичал с дълбочина, която смяташе, че е невъзможна за него след Хелън.

Бе се възхищавал на приятния й характер и на тихата радост, която излъчва; толкова много неща обичаше у нея и вярваше, че тя му отвръща със също такава любов; вярваше, че животът без него ще бъде невъзможен за нея, както той не можеше да съществува без нея. Но тя бе показала, че може да живее без него и това го бе наранило дълбоко.

След мъката и болезнения копнеж дойде гневът. Как бе посмяла да го напусне? Той можеше спокойно да живее без нея, в живота му имаше и други неща! Да върви по дяволите, какво го интересуваше? За известен период той се гневеше на всичко. Любопитните, прикрити погледи на съседите го вбесяваха. Те чакаха — чакаха да видят как ще тръгне животът му сега, когато трябваше да се справя с недъгавостта си, когато Кърстийн го бе напуснала и го бе оставила да изглежда като глупак в хорските очи. Характерът му се бе оказал добър щит за гордостта му; характерът му го бе накарал да иде сред хората, които бе познавал през целия си живот; вътрешно се гневеше, но външно показваше на света, че не е сакат обект на съжаление.

Като съзнателно се държеше спокойно, той се нахвърли върху работата на фермата. Хората наблюдаваха със свито сърце как се опитва да върши непосилно трудни неща, но той побеждаваше трудностите една след друга. Мъжете кимаха и си казваха един на друг: „Нищо не може да сломи Маккензи!“.

Предизвикателството към силата му го заведе на първото увеселение, а радостта, която му донесоха възобновените познанства, го заведе на следващите.

Гневът му утихна и постепенно се възвърна старата болка. Мислеше за Кърстийн непрестанно; понякога прекарваше цяла вечер загледан в огъня със спомена за нещо, което са преживели заедно. Тъгуваше за нея и тъгата му ставаше по-силна поради това, че любимата му бе жива. Често се спираше и се питаше какво ли прави Кърстийн в този миг. Мислеше ли за него с дълбоката болка, която той изпитваше за нея? Добре ли беше? Беше ли щастлива? Но как би могла да бъде? Не бе ли всеки неин час — будна или насън — измъчван от спомените така, както бе с него?

Пишеше й писма и после ги късаше. Защо трябваше да й пише? Тя го бе напуснала! Но дойде денят, когато не можеше повече да понася тежестта на мислите си. Изля сърцето си, затвори и пусна писмото, преди да се разколебае.

Три седмици чака и се надява. Като видеше Ърчи да минава подсвирквайки си весело, сърцето му замираше. Стана му натрапчив навик да очаква набитата, груба фигура на Ърчи. Пощата идваше, но нито дума от Кърстийн. Отчаян започна да пише писмо след писмо, но без никакъв резултат. Не получаваше никакъв отговор, дори и една учтива бележка, с която да му каже да не се надява повече. Бе написал първото писмо през януари, сега бе март и той се чувстваше безпомощен. Наистина ли имаше толкова други неща в живота му? Бе си възвърнал обичта на малката си дъщеричка и сам бе оценил какъв безценен дар е тя. Тук бяха Лаклан и Фийби, сърдечни и достойни за доверие, много повече от обикновени приятели. Пропастта между тях бе запълнена и сега ги ценеше дори повече, отколкото ако не бе преживял годините на недоразумението им.

Алик! Да, имаше и Алик, който му бе станал много близък след злополуката, и най-после се превръщаше в истински мъж. Той и Мери му бяха гостували неотдавна и всички бяха изненадани от промяната в Мери. Бе станала мила и услужлива и толкова забавна с чувството си за хумор, че започнаха да гледат на нея по нов начин. Бяха я убедили дори да си обуе гумени ботуши и да обиколи фермата. Синът на Мърди, Хю, тогава почистваше краварника и миризмата на пръснатия тор бе трудно поносима, но тя си пое дъх и упорито го прегази, за да иде в доилнята.

Вече не говореше за Алик с пренебрежение. Двамата излизаха на разходка и много се смееха. Разбира се, спореха, но Алик не се предаваше и Мери бе започнала да гледа на него с уважение. Бе напуснал чиновническата си служба и си бе намерил по-трудна работа в един единбургски магазин. Беше заместник-надзирател, заплатата му бе по-малка, но работата го задоволяваше повече.

Да, добре бе да имаш брат като Алик, Шона бе най-милото дете, по-предани приятели от Маклакланови не можеше да се намерят и въпреки всичко бе самотен, измъчваше го неосъществената любов.

Размишляваше върху думите на Лаклан. „Иди при нея, иди при нея, човече!“

Бе стигнал до ливадата за агнене. Боб подвикваше нареждания на Кери и звуците на нов живот изпълваха въздуха. Новородени агънца пристъпваха на клатещи се крака, опашчиците им подскачаха неспокойно, докато се мушнат под корема на майка си, за да сучат.

Доди одираше едно мъртвородено агне и слагаше кожата му върху друго, останало сираче, с надежда, че майката на мъртвото ще го приеме като свое. Сълзи се стичаха по лицето на Доди, защото тази работа му бе неприятна, но ако с такава хитрост можеше да се помогне на осиротелите, имаше смисъл от нея.

Беше мек, свеж ден и ароматът на младата трева се носеше от планините. Фъргъс вдигна тъмното си красиво лице. Винаги бе обичал скалистите, вечно променящи се планини на Рейна. Приличаха на него. Понякога бяха мрачни и обгърнати от бури, друг път — тихи и спокойни. Днес бяха ясни, сиво-сини скали се показваха сред бронзовите миналогодишни треви в дълбоките ровини на по-високите масиви, млада трева и орлова папрат покриваха по-ниските склонове.

Фъргъс пое дълбоко дъх и взе решение. По Великден щеше да отиде в Обан. Ако Кърстийн бе учителка, по това време щеше да има ваканция. Нийл щеше да прави компания на Шона. Матю бе добър, работлив младеж и можеше да се грижи за фермата известно време. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да го спре да отиде в Обан, да види отново Кърстийн, да говори с нея, да бъде до нея. Дъхът му пресекна и изведнъж се почувства като малко момче, което няма търпение да дойде великденската ваканция.

* * *

Напускайки Рейна, Фъргъс изпитваше странно чувство. Отдавна не бе се отделял от острова. В Обан бяха устройвали търгове на добитък преди няколко години; но тогава той предпочиташе да оставя тези неща на Хеймиш, който обичаше шума на търговете и не се нуждаеше от помощ, за да избере добри млекодайни крави.

Денят бе студен, хладен вятър духаше от изток. Фъргъс леко потрепери от студ и нервност. От напрежение усещаше твърда буца в корема си и му се искаше да извика на капитана на кораба да завие обратно, за да се върне към Рейна и безопасността, но взе малкия си куфар и слезе в бюфета.

Още виждаше как Шона и Нийл го изпращат на пристанището и му махат с ръце. Брадичката на Шона леко трепереше, но Нийл сложи ръка около раменете й и тя пак се усмихна. Бе ги наблюдавал, докато се превърнаха в точици на фона на бялата мъгла на Порткъл. Алик и Мери щяха да прекарат Великден в Лейгмор, а Кейт Маккинън щеше да идва да помага в готвенето. Алик бе въодушевен от мисълта да помага на Матю в управлението на фермата и Фъргъс дори се бе почувствал излишен.

Беше му неловко и неудобно, че е облечен в костюм и не можеше да не мисли за подгънатия си, леко забоден ляв ръкав. Когато бе в работните си дрехи, това нямаше значение, но в костюма този ръкав изпъкваше и сега чувстваше, че е инвалид. Запали непохватно лулата си в един ъгъл и седна, готов за дългото пътуване. Само Лаклан и Фийби знаеха къде отива, всички други мислеха, че си взема отпуска, за да се разведри след тъжните си преживелици.

Мислеше за Кърстийн. Като си представяше, че ще я види отново, сърцето му почваше да бие странно. Обхвана го лека възбуда, но тя бе помрачена от съмненията и ужасния страх, че може да го отблъсне. Но не искаше да се впуска в тези мисли, не можеше да си представи живота си без никаква надежда, че ще се сдобри с жената, която обича.

След Рейна Обан му се видя голям и шумен. Колко различно бе оживеното му пристанище от Порткъл. Мъже крещяха и шумни деца помагаха на екипажа с въжетата, надявайки се усилията им да бъдат възнаградени с по някое пени.

Градът бе малко променен след последното посещение на Фъргъс; сега имаше повече магазини, но веселата, шумна атмосфера бе същата. Настани се в малък хотел.

Беше уютен и непретенциозният му вид се хареса на Фъргъс. Като се изми, се почувства по-добре и тъй като бе време за вечеря, влезе малко нервен в трапезарията. Беше почти празна. Сезонът бе тих, поради студеното време хотелът бе спокоен и не много пълен. Все пак внимаваше да не топи хляба си в супата. Мирабел се мръщеше неодобрително на този му навик, но в собствената му кухня това нямаше значение. Сега бе в непозната среда, чувстваше се притеснен, беше му неудобно. Макар че в трапезарията имаше само още двама души, внимаваше за всяко свое движение. Топката на мястото на липсващата му ръка сякаш ставаше все по-голяма, докато му се стори, че изпълва цялата стая; когато донесоха пудинга, той го бутна настрани и стана бързо.

Излезе на студения въздух и пое дълбоко дъх. Погледна листчето с адреса на Кърстийн и ръката му затрепери. Минаващ рибар му даде указания и той се изкачи с подкосени крака до върха на един стръмен хълм. Погледна къщата. Беше чиста, варосана, с малки тавански прозорчета. Стърчеше в края на хълмиста градина, пълна с минзухари и напъпили нарциси. Един прозорец светеше на долния етаж. Изглеждаше топъл и предразполагащ, но той бе чужденец, който се натрапва неканен в дома. Изпитваше странно и тъжно чувство. В Рейна бе сигурен, че Кърстийн ще му се зарадва, че го е очаквала, но сега усещаше, че няма право да се надява на нищо.

Погледна пак към къщата, в която тя бе израснала. Колко ли пъти леките й забързани стъпки са отеквали по онази пътека, по тази улица? Представи си я как се изкачва по хълма, оставя зад себе си голямата височина, задъхана, със зачервено лице. Искаше му се да я види, че се качва по хълма и сега, това би улеснило задачата му. Очите й сигурно ще светнат радостно. Ще се погледат един миг, без да говорят, после ще се засмеят, ще се уловят за ръце и той ще разбере, че още го обича.

Почака няколко минути, отправил поглед надолу по хълма. Светлините на града трептяха, един кораб изсвири, група млади хора се смееха на улицата далече под него. Ушите му се напрягаха да чуе как добре познатите стъпки се изкачват по хълма, но знаеше, че чака напразно.

Отново погледна къщата. От морето идваше вятър, той вдигна яката си и бавно се приближи до малката зелена врата. Известно време се поколеба, после почука силно, преди да е загубил кураж. Изминаха секунди, които му се сториха цяла вечност, после отвътре се чуха бързи, леки стъпки.

Сърцето му заби силно. Кърстийн! Най-после Кърстийн!

Но не Кърстийн отвори вратата, макар че за миг бледата светлина на парафиновата лампа му създаде илюзията, че жената, която стои пред него, бе тази, която търси. Приликата беше толкова голяма, че той едва не извика, но след малко видя, че жената е много по-възрастна от Кърстийн и косата й не е руса, а кестенява.

— Да? — Гласът леко напомняше говора на хората от планините, но в него звучеше и нетърпение.

— Мога ли… тук ли е Кърстийн?

Тя вдигна лампата по-високо и го изгледа.

— Кой сте вие?

— Фъргъс… Фъргъс Маккензи. Познавахме се с Кърстийн от Рейна, дошъл съм в Обан за няколко дни… и… реших да й се обадя…

Тя изсъска и си пое дъх, а той се почувства неуверен като малко момче.

— И тъй, явихте се най-после, Маккензи! — каза тя. — Май че малко позакъсняхте.

— Чували ли сте за мене?

— Дали съм чувала! Горкото ми момиче разби сърцето си, да, и здравето си заради вас!

— Но аз й писах… писмата ми… тя не ми отговори!

Тя наклони глава назад.

— Никога не съм мислила, че ще ви поканя да прекрачите прага ми, но най-добре е да влезете, защото тук е студено.

Къщата бе топла, с уютна атмосфера, но Фъргъс едва бе влязъл, когато разбра, че този уют е ехо от миналото. Личеше, че износените мебели са употребявани дълго, лъскавият под и квадратите по килима бяха овехтели, а лицата, които се усмихваха върху пианото, бяха фотографии, правени през щастливите дни на този дом. Светлината от камината играеше по ликовете на снимките. Ето я Кърстийн, малко момиченце на коляното на баща си; Кърстийн, прегърнала приятелка — две босоноги момичета върху пясъка; Кърстийн, красива млада жена със сериозни очи, но леко усмихнати устни. И на почетно място Кърстийн при дипломирането й, тъмната роба и шапката подчертаваха прекрасната младост на девойката, която ги носи.

Фъргъс усети, че го обхваща неописуема тъга, защото и без да му е казано, бе сигурен, че тези фотографии и спомените са единственото, което Кърстийн е оставила в тази къща. Нищо не подсказваше нейното присъствие и той изпита съжаление, че е предприел пътуването до Обан.

— Седни, Маккензи! Искам да видя човека, който съсипа живота ни. Искам хубавичко да те видя.

Тонът на госпожа Фрейзър бе заповеднически и Фъргъс се ядоса, че се обръщат към него така пренебрежително. Тя можеше да излезе насреща му, веднага усети безмилостната й сила и възнегодува.

Но Фъргъс седна в края на един стол.

— Къде е Кърстийн? — попита я направо.

— Добър въпрос задаваш. — В гласа й имаше толкова горчивина, че той бързо вдигна глава. — Отиде си собствената ми дъщеря. Не прие да живее с мен, а аз исках само да се грижа за нея, дори и след целия срам, който ни донесе. Нищо чудно, че баща й умря! Тя му разби сърцето. Ах, толкова беше привързан към това момиче!

— Баща й… е умрял?

— Да, преди шест месеца. Тя не искаше да ни послуша! Казахме й да замине някъде, за да даде детето за осиновяване и да се върне! Но не! Ставаше все по-едра, целият Обан я видя, а тя… като уличница! Ходеше с вдигната глава, гордееше се, че ще има дете!

Фъргъс пребледня и се изправи срещу нея.

— Казахте… че Кърстийн ще има дете?

— Вече има дете, Маккензи! Твоето дете, на два месеца е! Съвсем мъничко, а тя беше толкова зле, едва не умря. Но се оправиха и тя, и малкото момченце. О, хубаво момченце — тъмно като тебе, Маккензи. Можем само да се молим на Господа да не стане егоист като баща си!

Фъргъс се отпусна на стола, загледан в майката на Кърстийн.

— Боже мой, защо — дишаше той тежко, — защо не ми е казала? Исках да се оженя за нея. Не знаех за бебето. Кълна се, че не знаех!

— Хм-м. Двамата сте живели в грях! И тя казваше, че не си знаел, но как можехме да й вярваме след всичките й лъжи за хубавия й чист живот в Рейна! Възпитавахме това момиче да казва винаги истината и тя имаше страх от Бога, докато ти не си я развратил, Маккензи. Гордееше се, че е бременна, да! Искаше детето да й напомня за тебе. Като си помисля само за бедния й баща! Добър човек беше той, и когато умираше, вече й бе простил. Но не можа да го преживее… обидата, срама за всички ни! Той жертвува толкова много за това момиче, а ето как ни се отплати тя.

— Къде е тя? — Гласът на Фъргъс бе твърд.

— Един Бог знае, и аз бих искала да знам, но и да знаех, нямаше да ти кажа! Просто замина и взе мъничкото човече със себе си!

Фъргъс стисна зъби и се изправи пак.

— Къде е тя?

Майката така силно стискаше ръцете си, че кокалчетата й побеляха.

— Казвам ти, че не знам и това е самата истина. Каза, че отива в някой голям град да търси работа. Молих я да остане, но мадам беше много горда. Не искаше да е задължена на собствената си майка. Въпреки всичко, бях готова да я оставя в моя дом. Знаех, че съседите шушукат зад гърба ми, но тя ми е дъщеря, не се отказах от нея. А ето каква благодарност получих. Замина преди три седмици и не ми е писала нито ред. И да умра, няма да знае.

За миг Фъргъс си представи всичко. Дългите, тежки месеци на бременността; Кърстийн, с вдигната високо глава като в Рейна; смъртта на баща й; обвиненията, подмятанията, че е умрял по нейна вина. Майка й продължаваше да се държи като мъченица. Раждането на детето. Измъчената душа на Кърстийн в един самотен свят, където сякаш всички са срещу нея. Фъргъс почти физически почувства безкрайното й терзание, докато най-после е решила да избяга от всичко, което й е било близко досега и да потърси несигурно съществувание в някой шумен, страшен град. Сложи ръка на челото си, разкайвайки се безмилостно. Но нещо го глождеше, неговите писма! Беше излял в тях цялата си любов, перото му бе написало неща, които, сам не знаеше, че е способен да изрази. Кърстийн безспорно е знаела, че той тъгува за нея.

Погледна госпожа Фрейзър право в очите.

— Тя не получи ли писмата ми? В тях многократно я молех да се върне в Рейна и да ми стане жена.

Госпожа Фрейзър не можа да издържи погледа му. Въртеше се неспокойно, но когато заговори, гласът й звучеше студено и предизвикателно.

— Първото пристигна, когато беше в болницата, бе много зле и не биваше да се смущава с нищо. Другите пристигнаха, когато си бе вече вкъщи, но взех мерки никога да не ги види. Не исках да се върне при тебе! След като си я третирал като уличница! Исках да остане при мен… тя и мъничкото, но тя тръгна… като чужд човек, просто избяга от майка си…

Ръката на Фъргъс се впи здраво в рамото й, а тя потрепери от силата на пламналата му ярост.

— Кърстийн не е получила писмата ми! Наричаш се нейна майка, а си искала да й отнемеш всякаква възможност да бъде щастлива! Аз я обичам! Чуваш ли ме, жено? Сега, заради тебе, тя е в някакво забравено от бога място и може би никога няма да я намерим!

Тя се помъчи да се освободи.

— Остави ме на мира! — извика гневно. — Да! Сгреших, Маккензи, и ми прилошава от тази мисъл, но кой й направи дете, а после й каза, че не може да се ожени за нея? Ти, Маккензи, и нека това тежи на твоята съвест.

Фъргъс изведнъж омекна.

— Всички сме виновни — каза той кротко, — но ти си права, моята вина е най-голяма. Сега искам да намеря Кърстийн, а ти трябва да ми кажеш има ли някой, който би могъл да знае къде е.

Нейният пристъп на възмущение също бе отминал и Фъргъс видя пред себе си една самотна жена.

— Мислиш ли, че не съм питала? Приятелките й, всекиго, когото познаваше — да, а те са много, защото тя бе общителна. Но когато се пресрамих да питам, никой не можа да ми каже къде е. Представяш ли си, и собствената й майка да не знае! Да, носят се слухове, разбира се!

— Ако научиш нещо, ще ми съобщиш ли? — попита той рязко.

Тя се усмихна сдържано.

— Ако науча.

— А писмата, мога ли да си ги получа? Ако я намеря, бих искал да й ги покажа.

— Вече не са у мене.

— Унищожила си ги?

Тя не отговори; стана, за да го изпроводи до вратата.

— В такъв случай лека нощ, госпожа Фрейзър.

— Да, лека нощ.

Гласът й звучеше далечен и той остана с впечатление, че тя вече го е изключила от съзнанието си. Фъргъс хвърли последен поглед към стаята. Кърстийн му се усмихваше от пианото. Една снимка… ако можеше поне да има една снимка.

Тя бе прочела мислите му.

— Съжалявам, но нямам излишни.

Вратата се затвори зад гърба му. Студен вятър го посрещна навън и на Фъргъс се стори, че е сънувал лош сън. Беше си представял съвсем друго, как след минута ще почука на вратата и Кърстийн ще му отвори. Но вече навлизаше в оживената част на града, тъмната и стръмна улица бе останала далеч зад него. Умът му се бе вцепенил. Единствената му мисъл бе, че някъде, неизвестно къде, Кърстийн се бори, за да оцелее заедно с малкия им син. Техният син! Дъхът му спря и едва сега разбра, че плаче, там, сред улицата, където хората можеха да го видят. Соленият вятър го брулеше и краката му го носеха безцелно. На паважа пред него струеше светлина. Вдигна очи и през сълзите си видя кръчма. Не си спомняше кога е отворил вратата, но изведнъж се намери сред говор и смях, топъл дим и изпарения на бира и уиски.

Два часа по-късно излезе, залитайки, в студената нощ. Беше пиян, толкова пиян, че трябваше за няколко минути да се облегне на една стена. Край него минаваха сенки и неодобрителните призрачни погледи на непознатите го караха да се смее; смехът му, проточен и безумен, бе резултат от почти пълната бутилка уиски, която бе изпил. Фъргъс бе свикнал да си пийва. Винаги бе издържал на пиене, но сега криволичеше из улицата като пияница. Порови и намери една цигара. Да стои на едно място и да запали цигарата бе по-трудно и от ходенето. Вятърът постоянно гасеше клечката кибрит.

— Мръсница! — викаше той зашеметен. — Проклета, безумна мръсница!

Продължи да се движи, като се олюляваше, гълташе дим и кашляше, а главата му сякаш бе пълна с памук.

— Кърстийн! — викаше той срещу вятъра.

Бе завалял лек дъжд, но не го забеляза. Сълзи на самосъжаление се стичаха по лицето му; носът му течеше, слузта и сълзите се смесваха. Блъсна се в една стена и се задържа за нея, с приведени рамене и див поглед.

— Имам син! — каза на няколко минувачи.

Те го поглеждаха ухилени, а той отново се заливаше в безумния си смях, докато ушите му почваха да бучат. Беше тъй пиян, че не изпитваше нито тъга, нито болка. Цигарата му изгори пръстите и той захихика. Откопча празния си ръкав и го остави да се развява на морския вятър, а приглушените мисли за Кърстийн и сина, за чието съществуване не бе подозирал, се изливаха в безнадеждни сълзи, които продължаваха да се стичат от подпухналите му и зачервени очи.

Залиташе и си бърбореше по опустяващите улици. Започна да му се повръща, а уличните лампи заплашително се люлееха. Потеше се и зъзнеше. Трябваше да уринира. Колкото и да бе пиян, се огледа за тоалетна. Нямаше такава. Човешкото му достойнство се мъчеше да изплува от дълбоките гънки на мозъка. Опита се да се вмъкне в един вход, но не успя. Млада двойка се прегръщаше в тъмна тясна уличка. Целуваха се и се смееха, момичето издаваше леки звуци на протест. Видяха Фъргъс в същия миг, в който и той ги бе забелязал. Усети, че топлата течност се излива от мехура му и бе ужасен въпреки вцепенението си. Бързо се откопча и от него избликна поток, проточи се в тънки струйки по каменистата улица.

Момичето го изгледа и се засмя. Момчето я грабна за ръка и я дръпна настрани.

— Мръсна пияна свиня! — изсъска към Фъргъс. — Трябва да те затворят, това заслужаваш!

Но Фъргъс не можеше да спре. Остана на мястото си докато мехурът му се изпразни, после се облегна на стената и повърна. Почувства се по-добре, но още бе замаян и пиян. Остана под дъжда, докато главата му се избистри и се отправи към хотела. За щастие, всичко бе тихо и успя да се промъкне в стаята си незабелязано.

Падна на леглото, като усещаше, че мирише на алкохол и на повръщано. Сънят му бе дълбок, но не го отмори, събуди се рано и се ужаси като видя в какво състояние са дрехите му. Закашля се и почувства, че от мокрите дрехи е получил бронхит. Лаклан го бе предупредил да се пази от влагата, защото след пневмонията единият му дроб бе останал слаб.

Легна по гръб и загледа тавана. Болеше го глава и усещаше, че има температура, но по-силни от всичко бяха безнадеждните мисли, които се тълпяха в главата му. Смътно си спомняше за пиянското си скитане предната нощ и извика от дълбокия срам, който го обзе. Чувстваше, че е слязъл до дъното на деградацията, като се бе оставил да изпадне в такова състояние. Той бе Фъргъс Маккензи, силен телом и духом; не беше нещастно, безпомощно животно, което няма достойнство. Бе мъж, мъж!

Сложи ръка над очите си и се помъчи да събере сили, за да вдигне болезненото си тяло от леглото. Жадуваше за глътка вода, но тялото не се подчиняваше на ума му и той падна изтощен върху възглавниците, потъна отново в пропастта на съня.

Някъде отдалеч го викаше глас. С усилие отвори очи и видя пълното добродушно лице на собственичката, надвесено над него.

— Болен ли сте, господин Маккензи?

— Малко вода… само малко вода… нищо друго.

Тя докосна челото му.

— Че вие имате температура, господине, и кашляте много лошо, чух ви още от стълбите! Ще извикам лекар. Легнете сега, легнете, ще пратя Мейзи да ви донесе една чаша хубав чай и малко препечен хляб. Но първо ще ви облечем пижамата… в куфара ли е?

Той се опита да седне.

— Госпожа Травърс, ще се оправя с това сам!

— А… упорит сте, виждам! Облечете си пижамата, докато телефонирам за лекаря. Ужасно сте изцапан! Не вярвах, че джентълмен като вас може да се докара до такова състояние.

— Нито пък аз, госпожа Травърс — каза той печално. — Просто имаше една дреболия, която трябваше да разреша за себе си.

— Да. — Тя скръсти ръце върху корема си и го изгледа. Беше жизнерадостна дребна жена с розова кожа и сивееща коса. Наблюденията й върху човешката природа я бяха научили да преценява вярно характера на хората, ясно й бе, че изпомачканият едър келт не е редовен пияница. — Да — повтори тя кротко, — ще го разрешите в това легло, защото ми се струва, че тук ще останете през следващите няколко дни.

Оказа се права. Доктор Мейсън беше бавен и се движеше тежко, но веднага откри слабия дроб на Фъргъс.

— Ще останете в леглото — отсече той, сгъна стетоскопа и го мушна в широкия си джоб. — Поне четири дни. Ще ви дам хапчета против възпалението и едно шишенце за прочистване на бронхите.

Госпожа Травърс бе влязла в стаята, за да чуе присъдата му.

— Ще имам грижа да ги взема, докторе… и не се безпокойте, тук ще се грижим добре за момчето.

Лекарят намигна на Фъргъс.

— Буен човек, но сърцето му е златно. В най-подходящия хотел сте попаднали, млади човече, Маги Травърс е най-добрата самоука сестра в Обан.

Фъргъс бе дори доволен, че ще остане в леглото сред тази весела и светла стая; тя бе малък пристан; чувстваше се откъснат от света, но в този момент света не му и трябваше, затова можеше да се каже, че е щастлив, доколкото това бе възможно. Знаеше, че живее в рая на глупците, но не искаше да мисли за бъдещето. С половината си сърце искаше да се върне в Рейна, но другата половина се противеше. През последните седем месеца бе вярвал твърдо, че ще дойде ден да се срещне с Кърстийн и през цялото това време дълбоко в ума му бе спотаена прекрасната и романтична илюзия, че ще се съберат отново. Сега тя му бе отнета и той бе останал като вцепенен. Не искаше дори да мисли за живота си без Кърстийн, да си представи дългите празни години, които го очакват, затова засега отпрати Рейна с познатите неща и хора, в скритите гънки на съзнанието си. Достатъчно му бе просто да лежи и да слуша външния свят, шумовете на кея, смеха и виковете на хората. Доволен бе, че не е принуден да заеме своето място в трудния свят вън от неговата стая.

Госпожа Травърс го глезеше и тъй му напомняше за Мирабел, че веднъж дори протегна ръка и нежно стисна нейната.

— Добра сте към мен, много добра. Защо?

— Защото винаги съм искала да имам момче като тебе и старият доктор е прав, обичам да се грижа за болните. Бедният стар Мърди, само да кихне, и го слагам в леглото с топла грейка… а освен това… — Тя потупа ръката му. — Харесвам те, синко. Сърцето ти е разбито, но ако не мога да го излекувам, поне мога да се опитам да го поразвеселя.

Мърдок Травърс се втурна в стаята да види Фъргъс. Донесе му бира и тесте карти, дружелюбно помогна на Фъргъс да не мисли за себе си. Говореше за хокей и риболов, за лодки и залези и проявяваше такъв шумен ентусиазъм към всекидневните теми, че дори нещо обикновено, като например да се изкъпеш, звучеше в неговата уста като приключение. Мейзи Травърс влизаше усмихната в стаята с легени за миене и подноси с храна. Тя бе единственото дете на семейство Травърс и на двайсет и пет годишната си възраст се смееше стеснително като ученичка и много мило се изчервяваше. Флиртуваше с Фъргъс и се навеждаше над леглото му така, че му даваше възможност да види отлично гладките й стегнати гърди.

Един ден той прекара пръсти по гладката кожа на лицето й и този допир му спомни какво значи да обичаш жена.

— Ти си хубаво момиче, Мейзи — каза й тихо. — Защо не си се оженила?

— Не съм срещнала подходящ човек — отговори тя. Спря зелените си очи върху неговите, устните й се разтвориха и се показаха ситните й бели зъби. С внезапен порив той наведе към себе си тъмнорусата й глава и бързо я целуна по устата.

— Ще го срещнеш, Мейзи — увери я нежно. — Ти си хубаво момиче.

* * *

Фъргъс вече бе достатъчно добре, за да се върне сред света, който му бе изглеждал тъй враждебен. Излезе в света на пролетта. Навсякъде цъфтяха нарциси и пееха птички. Огледа се. Това бе Обан, родният град на Кърстийн, и той искаше да се запознае с местата, които тя бе познавала. Отиде до училището, където е била учителка; като малко момче надникна през оградата и си я представи вътре как надува свирката, за да въдвори ред сред децата.

Отиде до болницата, където бе дала живот на неговия син и се терзаеше, като си я представеше да се гърчи от болка, тъй както Хелън се бе мъчила, за да роди Шона. Изкачи се пак по хълма до малката къща с веселата, цъфнала градинка и с атмосферата си на очакване, че хора от миналото ще се върнат в настоящето и отново ще я оживят. Пердето на един от прозорците се поклати и той разбра, че го наблюдават. Изпитваше някакво съжаление към госпожа Фрейзър. И тя като него бе самотна и очакваше, макар и безнадеждно.

Бе посивял и изморен, когато се върна в хотела. Госпожа Травърс изцъка неодобрително и го накара да си легне.

— За пръв път ставаш след болестта и ходиш с часове по улиците. Ти луд ли си, момче?

Той придърпа чаршафа около себе си.

— Да, може да се каже, че е така.

— Разбирам много добре. За някое момиче, нали?

— Прекалено много разбираш! — отвърна той тъжно.

Тя скръсти по навик ръце на корема си.

— Не, момче, не разбирам достатъчно. Ти ме озадачаваш, и мене, и всички ни.

— Одумвали сте ме! Можех да го предположа.

— По-скоро си говорехме. Хубав млад мъж като тебе не трябва да е сам! А ти си сам, нали? Иначе защо ще си тук и ще си късаш сърцето.

Той въздъхна и закри очите си с ръка.

— Бях женен… тя беше чудесно момиче! Бяхме щастливи, много щастливи, после дойде детето, дъщеря ми Шона, а Хелън умря при раждането. Дълго време бях отчаян… по дяволите, дори не се радвах на собственото си дете! Ала времето лекува и дойде денят, когато срещнах друго момиче, хубаво момиче, по-добро отколкото заслужавам, но щяхме да се оженим и тогава… — Той посочи празния си ръкав. — Случи се това. Мислех, че тя вече няма да ме иска и тя го разбра, а беше чакала много дълго! Замина си и не съм я виждал почти осем месеца.

Тя кимна.

— Затова дойде да я търсиш?

— Да, бях й писал, но майка й скрила писмата, а сега Кърстийн е заминала и никой не знае къде, не е казала дори на майка си. Как мога да я намеря… може да е навсякъде по света!

Госпожа Травърс седна бавно в леглото.

— Кърстийн… говориш за Кърстийн Фрейзър, нали?

Той я погледна с безумен поглед.

— Познаваш ли я! Познаваш ли Кърстийн?

— Разбира се, че я познавам. Обан е доста голям град, но тук всички се познаваме, а Кърстийн като учителка бе добре известна, а и обичана. Бедното дете, майка й искаше да е светица, баща й правеше всичко, което Моди Фрейзър каже. Беше добър човечец, но под чехъл, нали разбираш. Обичаше дъщеря си и беше горд с нея — и двамата бяха горди, може би прекалено. Когато се върна от оня остров, дето е била учителка, беше бременна и те умираха от срам! Ох…

Тя го гледаше втренчено, а той кимна.

— Да, госпожа Травърс, с моя син, кълна се, че не знаех нищо за него до оная първа нощ, когато кракът ми стъпи в Обан. Госпожа Фрейзър едва ме пусна през прага, но ми каза достатъчно, за да съжалявам, че съм се родил.

— Твоят син, господин Маккензи? — Тя го огледа изпитателно. — Да, разбира се, същата тъмна коса и дупчицата точно в средата на брадичката. Хубаво бебенце. Кърстийн го носеше тук често, преди да замине.

— Кърстийн е идвала тук?

— Да, в тази къща тя бе свой човек. Едва не загуби ума си, когато майка й започна да я обвинява, че е уличница и срам за семейството. Обвиняваше я и за смъртта на баща й, макар че той от години страдаше от сърце. А момичето беше много добро към родителите си, хранеше ги откакто завърши. Баща й беше болнав и не можеше да работи, та госпожа Фрейзър трябваше да се захваща, с каквото намери, за да може момичето да завърши колежа. Но Кърстийн напълно им се отплати… да, така беше! Пращаше им пари дори от Рейна. Госпожа Фрейзър постоянно се хвалеше с доброто си момиче. — Тя кимна натъжена. — Затова го прие толкова тежко — бебето искам да кажа. Не даваше покой на дъщеря си. Е, предложи да ги подслони, но можеш ли да си го представиш? Обвиненията и сълзите! Тя си ги пускаше като от чешма, Моди Фрейзър. Да, Кърстийн идваше тук често, господин Маккензи. Виждах я, че едва издържа, после чух, че не могла да понася повече, един ден просто заминала и не се върна вече.

Фъргъс грабна ръката й развълнуван.

— Знаеш ли къде, госпожа Травърс? Моля Бога да знаеш!

— Ах, момчето ми, бих искала да знам, но ми се струва, че вече няма да видим Кърстийн.

Той се отпусна върху възглавниците, а нейното добро сърце се сви като видя, че по дългите му клепки блестят сълзи.

— Хайде, момче — опита се да го успокои с дрезгав глас. — Разбирам много добре, че обичаш това момиче, а и тя сигурно те обича. Странно нещо е нашият стар свят, но Бог пак ще ви срещне.

Той отвори очи и я загледа умолително.

— Ако научиш нещо… макар и нещо дребно, което ще ми помогне да намеря Кърстийн… ще ми съобщиш ли?

Тя извади кърпичката от джоба си и шумно издуха носа си.

— Можеш да разчиташ на мене, синко. Нищо не би ме зарадвало повече от това да ви помогна да се съберете отново.

Той я погледна сериозен.

— Радвам се, че се запознахме, госпожа Травърс. Аз не се сприятелявам лесно с хората, а и те не обичат острия ми език. Миналата година загубих двама от най-скъпите си приятели в този свят и много ми липсват. Ти си добра жена, а и Мърди е чудесен човек, много ще се радвам, ако станем приятели… може да идвате от време на време в Рейна на почивка. Лейгмор е голямо имение, а там сме само аз и Шона.

Лицето й светна от удоволствие.

— О, много ще ми е приятно. Като мине сезонът, тук е тихо. Никога не съм виждала Хебридите, а изглежда, че Рейна е чудесен остров.

Фъргъс погледна през прозореца към сивите облаци, които се носеха по небето. Беше ветровит, свеж ден с дъх на сол, като дните, които Шона обичаше. Изведнъж му домъчня за вкъщи.

— Рейна е чудесна — прошепна тихо.

— И Мейзи може да дойде, нали? — питаше госпожа Травърс.

Той се откъсна от своите мисли и се усмихна.

— Да, и Мейзи, макар че на такова сърцато момиче Рейна може да се стори твърде тихо място.

— О, господин Маккензи, Мейзи е стеснителна, израснала е в провинцията… а и тя много те харесва. Сигурна съм, че ще се радва да види тази хубава ферма, за която говориш.

Но той вече не слушаше. Мислите му се носеха през морето към Рейна. Чувстваше, че е готов да се върне. Нямаше какво да го задържа повече в Обан.