Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (9)

Глава 8

— Деби ли? — попита обърканата Рауанда.

Мак бе застанал пред бюрото си и ровеше в купчина фактури, когато Рауанда, заета със същото, се обади. Той вдигна рязко поглед, стреснат от името, което бе изрекла. Рауанда бе нисичка и закръглена точно на местата, които трябваше, хубава; буйни черни къдри обрамчваха лицето й, а очите й бяха с цвят на карамел. Работеше за Макуори и Хинкъл вече почти цяла година, приемаше телефонните обаждания, картотекираше, пишеше документи. Взеха я на работа, защото им отпуснаха пари по някаква щатска програма, свързана със заетостта на бивши затворници. Рауанда бе лежала шест месеца за кражби и твърдеше, че вече е друг човек. След като постъпи при тях, бе успяла да впие безупречно поддържаните си нокти и в кожата, и в чувствителната душа на Хинкъл. Субсидията бе на път да изтече и щеше да им се наложи да изкарват повече, за да й плащат сами, защото, както Хинкъл се изразяваше, „няма начин да се отървеш от това гадже“. Мак до голяма степен бе съгласен с него, нищо че причината бе съвсем различна. Рауанда се справяше великолепно с работата си. В момента се мръщеше на слушалката и въртеше глава от едната на другата страна.

— Тук няма ни’ква Деби, госпожо. Сигурно сте набрали грешен номер.

Мак веднага се сети кой може да се обажда, а Рауанда вече го гледаше с широко отворени очи.

— Деби Макуори? — Тя премигна към Мак. — Сигурна ли сте?

— Дай на мен. — Мак дръпна слушалката от Рауанда, преди да се е изплъзнала от пръстите й. Вече усещаше двата чифта очи, впити в него, все едно че бе коте, попаднало пред очите на ротвайлери. Хинкъл седеше на канапето в другия край на стаята и разглеждаше снимките от снощи. Мак стисна слушалката.

— Макуори слуша.

— Деби, ти ли си? — Гласът на Джули Карлсън прозвуча доста несигурно. Въпреки това той би го разпознал навсякъде.

— На работа ме знаят като Мак.

— А-ха. — Последва кратко мълчание. — Дано да не съм казала нещо, което не трябва, когато се обадих. Не бях и помислила… не се сетих, че на работа може и да не си Деби.

Мак не успя да се сдържи. Въпреки че Рауанда и Хинкъл го наблюдаваха с огромен интерес, той се усмихна.

— Не се притеснявай. Не си ме издала. Какво мога да направя за теб?

— Ами, нали трябваше да се разберем за поправката на колата… — Ново мълчание, а той си я представи как хапе долната си устна, а след това останалото бе изречено бързо и задъхано. — И… искам да започнеш да следиш съпруга ми.

Гласът й бе така притихнал, че почти не се чуваше. Независимо от това, Мак чу и разбра.

— Умно решение. — Гласът му бе остър. Ако наистина й бе толкова трудно, колкото му се струваше, то най-добре беше да звучи максимално делово. Цяла сутрин я чакаше да се обади, ако не за друго, то поне за щетите по колата, но да му поръча да следи Сид, това бе най-мечтаната поръчка, животът му поднасяше един малък подарък. Сега, след като вече можеше да се впусне по следата, нямаше намерение да изпуска Сид от поглед. Ако гадняря просто мамеше жена си, това бе едно, но ако се бе заел с нещо друго, Мак смяташе да обърне света, за да разбере какво става. А парите, които щяха да му дойдат, бяха каймакът на тортата.

Гадна работа е разплатата, каза той на образа на Сид, а след това насочи вниманието си отново към съпругата на врага си, която продължаваше да му говори.

— Нямам никаква представа как да подходя. Какво трябва да направя. Има ли човек в офиса ти, към когото да се обърна, или… нали разбираш, че всичко трябва да бъде строго поверително.

Звучеше нервна и раздразнителна, сякаш всеки момент щеше да се откаже от замисъла си. Мак веднага отблъсна образа й, защото в момента пак си спомни как снощи го бе целунала по бузата — не, нямаше нужда отново да го обхваща чувство на вина — и се зае да я успокоява.

— Ще се заема сам. Не е нужно да знае никой друг. Ще ми трябва още малко информация. Може ли да се срещнем? Ти къде си? — Мисълта, че отново ще види Джули Карлсън, бе изключително съблазнителна, а освен желанието да научи всичко за съпруга й, имаше още нещо, което не бе готов да признае пред себе си.

— В магазина. — Той остана с впечатлението, че тя става все по-неспокойна. — Не мога да дойда при теб. Нали не си забравил, че нямам кола. А и ти не можеш да дойдеш тук. Сид може да разбере. Аз…

— Добре. — Мак я прекъсна тихо, преди тя да реши, че е най-добре да се откаже от намисленото. — Разбирам. Няма ли заведение от веригата „Крьогер“ от другата страна на улицата? Какво ще кажеш да те чакам на паркинга? Няма проблем да познаеш колата ми — в гласа му се прокрадна смях, за да я успокои поне малко. — Отстрани има огромно ударено място, сещаш ли се? От теб се иска единствено да влезеш и да седнеш вътре. Ще паркирам зад „Тако Бел“. Кажи в колко часа?

Чу я как си пое дъх. Целият се напрегна, защото очакваше тя да затвори. Но тя не го направи.

— Днес е събота и „Каролайна Бел“ затваря на обяд. Да се видим в дванайсет и петнайсет. Господи, направо не мога да повярвам. Ако Сид разбере…

— Няма да разбере — отвърна Мак. — Не и ако ти не искаш. Постъпи много умно. Непрекъснато си го повтаряй и се опитай да не се притесняваш. Ще се видим на паркинга в дванайсет и петнайсет. Нали?

Не беше отишла напразно първата година от колежа, когато продаваше реклами за жълтите страници. Ако не друго, то поне знаеше как да приключи някоя сделка.

— Добре.

Бе наясно как трябва да си изиграе картите. Но тя не му се стори много весела.

— Ще те чакам в дванайсет и четвърт на паркинга.

— Добре — потвърди отново тя. Чу, че някой я вика — глас на друга жена — и тя си пое рязко дъх. — Трябва да вървя — уведоми го и побърза да затвори.

Мак също затвори и се замисли. Тя звучеше като човек, уплашен до смърт. Да се заеме с някого като Сид Карлсън, бе опасна работа и той бе наясно какво може да му струва. Последствията можеха да са фатални. Ако притиснеше Сид в ъгъла, той нямаше да се поколебае да изпепели всичко около себе си.

Намръщи се на нахлулите спомени, вдигна поглед и разбра, че и Хинкъл, и Рауанда го наблюдават.

— Деби значи? — любопитният поглед на Рауанда се плъзна по него над огромното дъбово бюро.

— С кого говори? — попита в същия момент Хинкъл.

Мак сви рамене и продължи да рови из фактурите, сякаш разговорът не бе нищо по-различно от обикновено. Някъде в купчината трябваше да открие фактура за сто двайсет и три долара за новите си гуми, защото старите бяха нарязани, докато дебнеше някого в началото на месеца, а също и осемдесет и девет долара за стаята в мотела, където подслушваше двойка прелюбодейци. Ако не намереше фактурите, клиентът нямаше да възстанови разходите. Той сам бе въвел правилото, но ето, че имаше затруднения да го спазва.

— Нова клиентка. Обещах й пълна дискретност. Така че престанете с въпросите.

Този случай си беше само негов. Дори Джули Карлсън да не бе настояла за дискретност, той щеше да бъде особено внимателен. Хинкъл бе изгонен от полицията по същото време като Мак и по-късно научи за съмненията, които Мак бе натрупал за Даниел, да не говорим, че се пазеше от Сид като птица от змия. Щеше да се опита по всеки възможен начин да попречи на Мак да се забърква със семейство Карлсън.

Всъщност Хинкъл щеше да е прав, но след като тази невероятна възможност му се бе предоставила сама, като истински дар божи, Мак със сигурност нямаше да се вслуша в думите му. Нищо не бе в състояние да го откаже.

— Деби значи? — Рауанда бе наистина шокирана. Погледна Хинкъл. — Жената на телефона търсеше Деби Макуори. Нямах представа, че понякога шефът се представя за Деби.

Мак я погледна многозначително, за да й подскаже, че няма нищо смешно, и продължи да рови из купчината. Хинкъл се ухили на Рауанда и погледна Мак.

— Да не сте се запознали снощи? В „Розовото котенце“ може би? — Единствено заради ококорената Рауанда, Хинкъл поясни: — Мак се беше наконтил като женичка. Името му беше Деби. — Не успя да прикрие усмивката си. — Беше страхотен, направо да не повярваш.

— По дяволите, изпуснала съм купона! — Рауанда погледна Мак в очите, след това го огледа похотливо, заля се от смях и се изправи. Черната й ластична пола подчертаваше апетитното дупе и закръглени бедра, подчертани от платформите. Ниско изрязаната й тениска подчертаваше и други щедри форми. — Да знаете само как обичам детективската работа. Вие защо никога не ме водите с вас, когато разследвате някой случай? И аз мога да си вра носа, където трябва.

— Защото ще си завреш носа в неприятности, затова. — Хинкъл се изправи и пъхна снимките обратно в плика, за да го подаде на Мак. Тримата деляха офис с две стаи, една-единствена телефонна линия, черно канапе от изкуствена кожа и три престарели дървени стола, единият поставен на рецепцията, обявен от Рауанда за неин. Намираха се на втория етаж на сграда, строена още по време на Втората световна война, недалече от къщата на Мак. Сградата нямаше много общо с Тръмп тауър, но можеха да си позволят наема с оскъдните постъпления, на които разчитаха през летния сезон, когато всички разумни жители на Чарлстън се оттегляха на по-хладни места и отстъпваха града на туристите. Тъй като бизнесът им не беше нито сигурен, нито доходоносен, най-важното бе да могат да си позволят наема.

— Днес нали ще ги занесеш на госпожа Едуардс? — попита Хинкъл и кимна към плика.

Рауанда заобиколи бюрото, прегърна Хинкъл през кръста и зачака отговора. Двамата бяха красива двойка, отбеляза разсеяно Мак. Хинкъл бе висок и слаб, в светъл костюм, а Рауанда бе налята и сексапилна в изкусно подбраните дрешки. Връзката им, нещо, което не бе предвидил навремето, когато взе младата жена на работа, едва ли щеше да се отрази особено благотворно на работата. Когато двамата скъсаха, както сигурно щеше да стане, защото той не вярваше в трайните връзки, раздялата щеше да бъде мъчителна. Отдавна бе разбрал, че Рауанда не върши нищо половинчато.

Но сега не беше времето да мисли за това.

— В понеделник. Госпожа Едуардс не е в града през уикенда.

Мак заобиколи бюрото и постави плика в едно от чекмеджетата, заключи го и пъхна ключа в джоба. Джозефин се бе настанила под бюрото. Обърна се по гръб и размаха малките си лапички към него. Погледна я предпазливо. Вече бе научил, че и Джозефин, както повечето жени, винаги се усмихваше, преди да го захапе здраво. Образно казано, разбира се.

— Тя ще остане възхитена. Пипнахме го Едуардс. Пипнахме го и още как — Хинкъл се усмихваше на Рауанда, докато говореше.

Рауанда запърха с клепки.

— А вие не сте ли се замисляли, че няма да е зле да се опитате да ги продадете тези снимки на господин Едуардс? Ако аз бях на негово място, щях да платя скъпо и прескъпо, за да не позволя на никого да ме види как лазя на колене и лакти…

— Това, захарче, се нарича изнудване — прекъсна я Хинкъл. — Смята се за престъпление.

— Така ли? — Рауанда продължаваше да пърха с мигли. — А ние не бихме искали да извършим престъпление, нали?

Мак изви очи към тавана и ги прекъсна, преди да му се догади от толкова преструвки.

— Добре, аз тръгвам. Хинкъл, да не забравиш, че довечера поемаш трета смяна в склада на Хейнс в Батъри. Да си отваряш очите, че някой може да ти отмъкне гащите.

Хинкъл изпъшка.

— Както вече ти казах, защо все става така, че всички гаднички неща трябва да ги върша аз?

— Ами! Снощи на мен ми опипваха задника, да не би да си забравил? Рауанда, от този момент нататък поемаш кучешкия наряд. Струва ми се, че тази нощ ще трябва да прибереш Джозефин у вас.

Рауанда се дръпна от Хинкъл и сви юмруци на ханша, а след това енергично заклати глава.

— А, не! Хич не ща да го гледам това куче. Последния път, когато ми го остави тук в офиса, тя направо пощръкля. Хвърли се на чантата ми, все едно че беше някакъв питбул, и не искаше да я пусне. А пък мобилният ми телефон звъня на пожар през всичкото време, а тя не ме остави да го взема. Пропуснах обаждането от надзорника, което държа да ти кажа, никак не ми се отрази добре. Малката мръсница прегриза каишката, преди да успея да спася чантата. Да знаеш, че си взех пари от безотчетните за нова чанта — трийсет и два кинта, които не мога да си позволя. Нямам намерение пак да я търпя да ми лудее. А да я взема у нас, не може и дума да става. Но пък днес е събота. След дванайсет съм официално свободна за уикенда. Да не си се оставял баба ти да те придумва да й гледаш кучето. За мен това си е неин проблем.

— Следобед имам среща с клиент. Тази вечер сигурно ще получа поръчка.

— Слушай, мой човек, опитай да запееш друга песен.

Хинкъл се хилеше доволно. Той обичаше дръзките приказки на Рауанда. Мак я погледна гневно, понечи да продължи спора, но се отказа. Само като погледна Рауанда, разбра, че няма начин да спечели този спор, че всички приказки са излишни. А те и двамата го знаеха.

— Добре. Ще я взема със себе си. Джозефин. — Мак щракна властно с пръсти. Никаква реакция. Опита отново. Пак нищо.

В настъпилата тишина долови някакъв зловещ стържещ звук.

Надникна под бюрото. Винаги покорната Джозефин се бе заела с десния преден крак на бюрото, сякаш бе развилнял се бобър.

— Джозефин! — Ако бе сам, сигурно щеше да избълва някоя ругатня. Джозефин дори не благоволи да го удостои с поглед.

— Ей, шефе, на мен ми се струва, че кучето ти ще го изяде това бюро. — Рауанда хихикаше, докато надничаше под бюрото. — Животинката сигурно е примряла от глад. Ще му види тя сметката на този крак.

Мамка му.

— Все едно, и без това ми трябваше ново — обясни Мак с всичкото спокойствие, на което бе способен, след което извлече виновницата за всички беди, изчисти устичката й от треските, погледна отново старото, но все още напълно годно за ползване бюро и стисна гадинката под мишница. Опашката й заприлича на перка на хеликоптер, докато тя проявяваше кучешкото си обожание и облизваше бясно бузата му. Мак я понесе като футболна топка, едва удържайки желанието си да й извие врата, махна на двамата в офиса и се измъкна, преди хилещите се колеги да са го накарали да извърши убийство. Обичаше много баба си Хендерсън, но така и не разбираше защо се остави тя да го придума да вземе кучето й, когато отиде в старческия дом.

Беше приел и вече нямаше мърдане. Баба му обожаваше това проклето животно, а той обожаваше баба си. Дори си оставяше достатъчно време, за да води гадната твар веднъж в седмицата на фризьор, така че когато отиде да види баба си, Джозефин да е в отлична форма. На повече обич от това просто не бе способен.

И така, вече от три седмици бе горд собственик на чистокръвен миниатюрен пудел, а Джозефин се бе оказала истинско малко дяволче. Външният й вид лъжеше и всички си мислеха, че е едно малко ангелче, но вече бе надъвкала едно кресло, едно куфарче, кошчето за боклук, кабела на лампиона, възглавницата на леглото му и каквото дървено й бе попаднало, така че би могла достойно да отнеме славата на термитите. Когато се прибра снощи, след като закара Джули Карлсън до тях, откри, че пердето в банята е превърнато на панделки, затова на сутринта понесе Джозефин със себе си към офиса. Вече се страхуваше да я оставя сама у дома. Ето че сега се бе заела с бюрото му. Започваше да се чуди дали в това куче нямаше дяволска кръв. И дали тази кръв не преобладаваше.

— Лошо куче — каза отчаян той. Отдавна бе открил, че подобни думи не влизат в речника на кучетата. Тя обаче близна ръката му в отговор.

— Стига си ме близала — каза той. Бе очевидно, че тя не го е разбрала, защото го близна отново.

По дяволите. Затрополи надолу по стълбите, защото престарелият асансьор не работеше вече цяла седмица, а като знаеше какви му бяха номерата, беше значително по-безопасно да слезе по стълбите. Мак се отправи към колата си, паркирана зад сградата. Той бе роден и отраснал по тези места и задушливата горещина никак не го притесняваше. Дори му бе приятна.

Това, което не понасяше, беше горещина, напоена с миризма на кучешки парфюм. От това съчетание го засърбяваше цялото тяло.

Остави Джозефин на задната седалка. Не че имаше някакъв смисъл, защото тя веднага се прехвърли отпред, преди още той да се е качил в колата. Мак запали, замислен с копнеж за многобройните кучешки приюти.

Климатикът избълва облак въздух, по-горещ дори от въздуха в пещ. Радиото гръмна. Докато се протягаше да го намали, Джозефин постави предните си лапички на рамото му и го близна по ухото.

— Стига си ме близала — дръпна се рязко той, но бързо установи, че няма смисъл да се опитва да се отърве от Джозефин. Отвори жабката, извади кучешка бисквита от кутията, която много бързо се научи, че е задължително да стои вътре, подаде й я и подкара, доволен, че тя най-сетне се е успокоила на седалката до него, в опит да похапне. Отправи се към Самървил, докато кучето мляскаше и ронеше трохи навсякъде, а той се насили да изтъкне положителните страни на пудела, преди да набие спирачки и да я изхвърли.

Проблемът бе, че единственото положително на Джозефин бе, че в момента поддържа образа му на гей.

А от това имаше смисъл единствено докато имаше нещо общо с Джули Карлсън.

Май не бе много етично да я кара да си мисли, че е гей, мислеше Мак, докато профучаваше покрай отправилите се към плажа коли. Само че на два пъти — първия път съвсем инстинктивно я бе погледнал на паркинга на „Розовото котенце“, а след това отново, когато бе захвърлил бляскавите одежди на Деби — по лицето й бе забелязал изражение, което го предупреди, че ако тя разбере, че няма нищо общо с обратните, доверието й и лекотата в общуването им ще бъдат съсипани.

А на него му се искаше тя да му има доверие. Тя си оставаше единствената му връзка със Сид. Покрай уволнението, развода и цялата суматоха при откриването на фирмата, през последните пет години болката му за Даниел бе останала на заден план. Но той не бе забравил. Никога нямаше да си позволи да забрави.

Както и да е, заради женските дрехи, перуката и пудела, тя бе решила, че е гей, не че той я бе подвел по някакъв начин. Все пак не я бе излъгал.

Когато полюбопитства дали е гей, той на свой ред я попита дали има някакво значение. А това не можеше да се нарече лъжа.

Именно.

Докато завиваше по отбивката към Самървил, усети, че не му е особено приятно, задето Джули Карлсън го смяташе за гей.

Не му бе приятно, че подобни мисли започват да се въртят в главата му.

Замисли се защо е така и какви биха могли да бъдат последствията едва след като паркира зад „Тако Бел“ и чакаше Джули Карлсън да пресече и да се отправи по сгорещения асфалт към него.

Дори в лъхащата отвсякъде жега тя изглеждаше хладна и изкусителна като ванилов сладолед. Беше облечена в права бяла рокля, която й придаваше изтънчен вид, но подчертаваше и сексапила й. Косата й бе прибрана назад и падаше като блестящ черен водопад по гърба й. Беше леко намръщена, вдигнала длан да засенчи очи от блясъка на слънцето, докато оглеждаше паркираните коли. Дългите й, загорели крака се показваха под роклята при всяка крачка. Бе готов да се обзаложи, че е боса, а самата мисъл за краката на Джули Карлсън го сгорещи като напечения отвън асфалт.

Спомни си как изглеждаше тя снощи, сладкия й аромат, когато се докосваше до него, гърдите й, пълни и стегнати като портокали, с остри малки зърна, които сякаш молеха някой да им обърне внимание, невероятното й дупе, копринената мекота на косата й, гладката кожа, топлината на устните й, когато го целуна по бузата.

Истината го порази като тежък чук. Започваше да се увлича като безмозъчен хлапак по новата клиентка, която по една случайност бе съпруга на най-злия му враг. Беше стъпил на плаващи пясъци и ако успееше да прояви поне малко от здравия разум, с който Господ го бе дарил, щеше да обърне гръб и да си замине, преди да е хлътнал до уши.