Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (28)

Глава 27

В седем часа Джули бе толкова уморена, че очите я смъдяха. Тара Лъмли бе последната й клиентка, а мениджърката й искаше допълнителна пайетена бродерия на синьо-зелената официална рокля. След като Карлин вече я нямаше — всички момичета скърбяха за нея със сълзи на очи, въпреки че вече си правеха сметка как най-добре да се възползват от липсата на фаворитката — всяка една от тях имаше равен шанс за успех. Възможностите им бяха добри, затова Тара бе готова да направи всичко, което трябва, за да привлече погледа на съдиите. Така бе и с останалите.

Затова на Джули се наложи да шие, да оформя подплънки и да подгъва бързо, както никога преди.

— Утре вечер нали ще дойдеш, Джули? — попита притеснената Тара, когато младата жена ги изпрати двете с мениджърката, Линда Уилър, до входната врата, която държеше заключена единствено за да си няма неприятности с Мак, въпреки че бе изключително неудобно както за клиентките, така и за персонала.

— През целия ден. Не се притеснявай, ще изглеждаш чудесно. — Тя прегърна Тара, след това и Линда и остана загледана след тях, докато вървяха в здрача.

— Тая няма да я бъде — обади се Мак, когато се появи на вратата между предната част и офиса, където бе прекарал повечето време от деня в разговори по телефона и използване на компютъра й. Беше обул нови дънки и обикновена тениска, донесени от секретарката му Рауанда още сутринта. Изглеждаше толкова красив, че всички момичета започваха да пърхат около него веднага щом го видеха. Някои дори я попитаха тайно кой е, когато се скриваше отзад в офиса, след като се увереше лично кои са новодошлите. Джули им бе казала, че е дизайнер, минал на посещение, известен под името Деби, и с някакво перверзно задоволство забелязваше как настроението им се стопява.

— Какво? — Джули спря и го погледна гневно. Все още бе ядосана, че цял ден му се е подчинявала и го е търпяла.

— Казах, че няма да ходиш на този конкурс. — Мак отвърна на погледа й твърдо и решително. Очите му бяха кървясали, а около тях и около устата му се бяха събрали бръчки, които тя не бе виждала преди. Друг бе въпросът, че настроението му ставаше все по-неприятно с напредването на деня. — Абсолютно всички очакват да те видят. Нека поне накараме онзи тип с труд да си заработи парите.

Джули кипна.

— Слушай, смотльо, не си позволявай да ми казваш какво да правя. Знаеш ли какво си мислех? Защо му трябва на Сид да ме убива? Не е заради пари. Подписала съм предбрачно споразумение. Не е заради пари, защото направих огромната грешка да спя с теб. А той не го знаеше почти до момента, в който колата удари Карлин. Да не би да искаш да ми кажеш, че се опитва да ме убие, за да не преживее травмата на един развод? Извинявай, но това са пълни дивотии. Така че какво е разумното ти обяснение?

Мак стисна устни.

— Все още нямам такова.

Джули изсумтя пренебрежително.

— Защо ли и аз така си мислех?

— Джули, по кое време искаш да дойда утре сутринта? — Мередит се появи откъм пробните, където разтребваше. Едва ли бе чула разговора им, защото двамата съскаха един на друг съвсем тихо, но сигурно бе усетила напрежението между тях, защото спря на вратата и погледна притеснено от Джули към Мак и после пак към Джули. — Извинете, не исках да ви прекъсвам.

— Не ни прекъсваш — въздъхна Джули, обърна демонстративно гръб на Мак и се усмихна на Мередит. Болеше я глава от цял ден шиене. Да зашие дребните пайети и мъниста, се оказа мъчителна работа, а за модела, измислен от Тара, трябваха стотици. Притисна точката над носа между веждите и я разтри с показалец.

— Утре нямаме записани часове, затова защо не се видим направо в залата, вечерта? Ела малко по-рано, в случай че някоя от роклите има нужда от последно доизкусуряване.

Мередит се усмихна.

— Да знаеш само колко се вълнувам. Никога преди не съм била на прием в къщата на губернатора.

— Ще ти бъде приятно.

Мак все още стоеше на вратата и тя усещаше неодобрителния му поглед. Обърна се и го погледна ядосана, докато Мередит си прибираше нещата.

— Тръгвам — каза Мередит, стиснала чантата под ръка. Джули не бе сигурна колко е чула Мередит от разговора, но знаеше, че Амбър вече не работи тук, както и че става нещо важно. Тази сутрин, след като Амбър така и не се появи на работа, Джули бе оставила съобщение на телефонния й секретар, за да я уведоми, че е уволнена. Сид бе звънял два пъти, но Джули отказа да разговаря с него, което не се бе случвало никога преди. Мак пък през всичкото време се мусеше и не мръдна от магазина. Въпреки това Мередит не попита нищо и Джули й бе благодарна.

На тръгване Мередит погледна от Джули към Мак, след това отново към Джули и бе очевидно, че се колебае.

— Джули, искаш ли да остана? Всичко наред ли е?

— Да, наред е. Върви — отвърна Джули, а Мак, очевидно разбрал кога го обиждат, макар и с финес, се облегна на рамката на вратата и я погледна подигравателно.

— Ще се видим утре вечер — каза Мередит.

— Благодаря ти за старанието днес. — Джули я изпрати до вратата и й се усмихна. Зарадва се, когато видя, че Мередит е малко по-уверена, когато тръгна по тротоара.

— Утре вечер няма да се видиш с нея — заяви намръщен Мак, когато Джули заключи вратата и се върна в кабинета.

— Айде на бас! — Джули се усмихна мило и тръгна към него.

— Айде.

— Би ли се дръпнал? — Той все още се подпираше на рамката на вратата и й пречеше да влезе в кабинета. Мак не помръдна и тя трябваше да спре. Погледна го вбесена. Той се взираше замислен в очите й.

— Имаш ли представа, какво правих днес?

— Освен че досаждаше и си вреше гагата навсякъде ли? — попита Джули. — Нямам никаква представа.

— Проверявах ведомостите на корпорация „Ранд“.

— Какво? Как успя?

Мак вдигна ръка. На нея висеше един от ключовете.

— С това. — Той докосна черното нещо, подобно на шперц, което беше на връзката с ключовете. — Използвах го вчера, за да сваля файловете от компютъра на Сид. Служебните данни се оказаха доста интересно четиво.

— Голяма си лисица! — възхити му се Джули и го прасна с всички сили в стомаха, а когато той отстъпи и се преви, тя профуча покрай него и влезе в кабинета си. — Поне мога да кажа, че най-сетне си призна без лъжи, че си ме използвал, за да се добереш до информация за Сид.

— Нищо не признавам…

Джули го прекъсна, без много да мисли.

— Знаеш ли какво? Пет пари не давам.

Мак замълча и я погледна отчаян, докато тя вадеше чантата си от бюрото. Джозефин, разположила се до чантата, махаше щастливо с опашка. Пуделът бе отново с розовата си каишка и изглеждаше като ангелче. Също като Мак, и тя много се хареса на момичетата.

— Време е да си вървим — каза Джули и се изправи, стиснала чантата си.

— Баща ти е получавал редовно пари от корпорация „Ранд“. Плащанията са прекъснали преди петнайсет години. В същия месец, когато е изчезнала и Кели Карлсън. В същия месец, когато…

— Ти няма ли да престанеш? — Джули се насочи към вратата. — Писна ме вече от тези теории на конспирацията. Уморена съм, гладна съм и ме боли главата. За твое сведение, вярвам, че Лий Харви Озуълд е действал сам. Убедена съм, че катастрофата на принцеса Даяна е била нещастен случай. И най-важното е, че вярвам, че си напълно побъркан.

Тя отвори вратата и го погледна многозначително.

— А сега ще бъдеш ли така любезен да излезеш, за да мога да заключа?

Мак я прогледна с присвити очи и щракна с пръсти към Джозефин. Пуделът припна към него, протегна се и се прозя с удоволствие, а Мак взе животното под мишница.

— Жалко, че не приличаш повече на кучето си — каза Джули, когато Мак мина покрай нея и излезе в топлата лятна вечер. — Тя е толкова сладка. Нали си ми сладурче, Джозефин?

Джозефин размаха опашка.

— Какво искаш за вечеря? — попита Мак, когато тя заключи, обърна се и забеляза, че той я чака.

— Да не би да предлагаш двамата с теб да седнем и да вечеряме заедно. Не си познал! — След като внимателно се огледа наоколо — не че вярваше на простотиите на Мак, но той все пак бе успял да събуди известно притеснение у нея, а и не можеше да забрави трагичната участ на Карлин — Джули се отправи към колата.

Мак и Джозефин я следваха неотклонно.

— Ако не ти се яде, добре. Можеш да ме гледаш как аз ям.

— Ще вечерям с мама. Тя ще ми сготви. Много е притеснена, че се развеждам. Има нужда да поговори с някого. — Самата мисъл за предстоящия разговор потисна Джули. Щеше да чуе вече познатата лекция за мъките, свързани с един развод, и за бъдещите неволи.

— Обади й се и й кажи, че имаш други планове.

Мак очевидно никога не се бе сблъсквал с майка й.

— Няма. — Колко много се изкушаваше да го послуша. Господи, колко й се искаше да го послуша. Само че не бе в настроение да й казват какво да прави.

Джули най-сетне стигна до задната част на колата и спря между нея и автомобила на Мак. Ако имаше нещо смислено в приказките му, то поне можеше да избегне ново посегателство върху живота си.

Споменът за тялото на Карлин, когато отскочи от капака на колата, проблясваше всеки път, когато затвореше очи. Затова не бе успяла да мигне през цялата нощ. Ако Мак беше прав, това трябваше да бъде тя. Мисълта я накара да потръпне. Май наистина трябваше да отиде в полицията. Само че Мак каза, че те нямало да успеят да я опазят жива…

— Добре, слушай сега… — „какво ще направим“, канеше се да каже тя, но замълча, защото Мак й подаде Джозефин и се отпусна на ръце и колене на асфалта. Докато тя го гледаше удивена, той надникна под своята кола.

— Какво правиш?

Той изобщо не забърза, оглеждаше прецизно, след това се изправи гъвкав като котка, изтупа дланите и коленете си и взе Джозефин.

— Проверявам за бомба.

— Господи! — Джули изви очи нагоре.

Точно така. Тази работа ставаше нетърпима. Беше повече от странна. Направо страшна. Не й беше приятно да признае, но истината бе, че е ужасена. И въпреки всичко не можеше да определи кое я плаши повече: мисълта, че Мак е луд, или че не е. Какъвто и да беше случаят, тя вече бе решила да отиде в полицията… веднага след като вечеря с майка си.

— Ако пак си решил да ме следваш до къщата на майка ми, забрави. — Говореше троснато и му се намръщи.

— Не се притеснявай, няма.

Отвори задната врата на колата си и остави Джозефин вътре. След това отвори предната и я погледна.

— Качвай се.

— Какво? Няма.

Джули се обърна към своята кола. Преди още да успее да отключи, той се засмя и я грабна.

— Какво правиш? Пусни ме!

Започна да рита с всички сили. Искаше да го удари, но той държеше ръцете й и тя не можеше да помръдне.

Без да й отговори, Мак я сложи на седалката и затвори вратата. Докато той заобикаляше, Джули веднага се опита да изскочи навън. Вратата не се отвори. Обзета от ярост, тя разбра, че той е натиснал копчето, което активираше заключалката, предвидена за случаите, когато в колата има деца.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — ръмжеше тя и замахна със свити юмруци, когато той седна до нея. — Пусни ме веднага!

— Сложи си колана! — нареди той и запали, а след това даде на заден.

— Никъде няма да ходя с теб! Никъде, чуваш ли? Знаех още от началото, че си опасен луд! Това е отвличане, нещастен, лъжлив… — Тъй като не намираше подходящите думи, за да го опише по-точно, тя посегна към ключовете, които висяха на стартера.

— Не пипай! — Стисна я за ръката и в същото време удари спирачки. Гумите на колата изпищяха. Премести ръката й от ключовете, но задържа пръстите й и се обърна към нея мрачен и сериозен.

— Просто за да не стават грешки — каза бавно и спокойно, а тя осъзна, че той е на ръба да избухне. — Искам да си наясно, че денят ми не беше от най-добрите. Снощи не съм спал. Тази сутрин ме напръска със защитен спрей. Оля ме целия с маркуча. Натрових се от кафета. Този проклет случай се оказва една добре заплетена загадка и докато се чудя какво става, ме заболя главата. Мисля, че настивам благодарение на климатика ти. Прекарах целия ден в магазина ти и се наслушах на кудкудякането на празноглави жени, които се чудят как да излъжат нещастните мъже за мерките на женското тяло. Да не говорим, че през всичкото време трябваше да преглъщам противното ти държание. Тази вечер ме чакат безкрайни часове работа, трябва и да похапна, и да поспя. А това е много малко вероятно да се случи, ако ще обикалям след теб. Което означава, че идваш с мен. И не искам излишни приказки по този въпрос. Ясно ли се изразих?

— Ако не се прибера за вечеря, майка ми ще се обади в полицията — каза Джули и си дръпна ръката.

— Разкажи й как Сид спазва своята част от „докато смъртта ни раздели“.

Той вдигна крак от спирачката и отново подкара.

— Ако си въобразяваш, че ще й разкажа за налудничавата ти теория, че Сид е намерил наемен убиец, за да ми види сметката, много си сбъркал, няма да го направя. Не искам да я притеснявам.

Вече бяха на улицата и се движеха към магистралата. Джули гледаше сърдито Мак, но си сложи предпазния колан. Щеше да е глупаво да загине при пътна злополука.

— А да си се замисляла, че си заплаха за семейството си, като се премести при тях? Който и да е наемният убиец, по всички личи, че не го е грижа кого точно ще ликвидира. Ако са с теб, когато се появи, може да види сметката и на майка ти, и на сестра ти.

Това бе толкова ужасяващо, че Джули не каза нищо.

— Дай ми телефона си. — Беше се нацупила.

Той й го подаде. Тя го стрелна с омраза. След това набра номера.

— Мамо? Джули се обажда. Няма да успея да се прибера за вечеря. Ще ти се обадя по-късно. Обичам те. Чао. — Тя прекъсна и изду бузи в облекчена въздишка. — Добре че попаднах на телефонния секретар.

— Чак толкова ли те плаши майка ти? — Мак, изглежда, се забавляваше.

— И тебе щеше да те плаши, ако я познаваше — отвърна заядливо Джули. — Според нея ти си виновен за разпадането на брака ми, а каквото и да кажа, няма да я убедя, че не е така. Иска да се запознае с теб.

— На мен ми се струва, че да се разбере с нея човек, е точно толкова трудно, колкото и с теб.

Джозефин избра точно този момент, за да се прехвърли в скута на Джули. Младата жена се разсея и започна да я чеше зад ушите, след това я погали и тя си легна, очевидно доволна от вниманието. Добре че я имаше Джозефин. Тя действаше много по-успокояващо от валиум.

— Аз така и не разбрах какво искаш за вечеря — обади се след малко Мак с нещо като усмивка.

Джули се намръщи.

— Риба тон, както я приготвя мама.

— Чудесно. И на мен ми се беше дояла пица. Така ще мога да похапна, докато работя.

Той взе мобилния телефон и набра някакъв номер.

— Макуори и Хинкъл. — Джули бе чувала този глас. Точно така, това бе Рауанда, секретарката на Мак.

— Поръчай пица. Една с всичко и една с… — Мак погледна Джули въпросително.

— Вегетарианска — каза тя единствено защото беше много гладна и се страхуваше, че ще трябва да яде каквото и да е, ако не отговори. Пицата и без това бе прекалено калорична и тя дори не поглеждаше към нея. Нареждаше се в графата с шоколадите, а именно в любимите забранени храни.

— Една само със зелении — каза той и затвори.

Вече бяха на магистралата и пътуваха към Чарлстън. Движението не беше прекалено натоварено. В далечината, струпалите се алени облаци обещаваха, че по-късно над залива ще вали. Дъждът щеше да е добре дошъл, защото поне за няколко часа щеше да се разхлади. Но пък след това влагата щеше да е страшна.

Джули не промълви и дума, докато пътуваха, а Мак, след като я погледна веднъж, също не заговори. Най-сетне паркира на улица с множество офиси, които не бяха нито особено представителни, нито поддържани.

— Мога ли да те помоля да се държиш прилично? — каза той. — Тези хора рискуват живота си, за да ми помогнат да те опазя жива.

Джули го погледна вбесена.

— Аз винаги се държа прилично. Освен когато ме лъжат. Или когато хем ме лъжат, хем ме използват. Трябва да призная, че в тези случаи забравям какво е това прилично държание.

Мак се разсмя и слезе от колата.

Заобиколи от страната на Джули, отвори вратата, а младата жена вече бе поела Джозефин и бе готова. Просто нямаше друг избор.

— Пусни я за малко — помоли той, отвори задната врата и извади каишката. — Снощи искаше да излиза на всеки пет минути. Нямам никакво желание пак да ми направи същия номер.

Джули послушно остави Джозефин на земята. Хвана каишката, нави я на китката си, сякаш се страхуваше кучето да не излезе.

— Няма ли да ми кажеш къде отиваме?

— В моя офис. Още от вчера съм хванал хората да работят. Трябва да проверя какво са открили.

Мак я поведе към улицата, завиха зад ъгъла, пресякоха паркинга и се насочиха към четири еднакви невзрачни сгради.

— Защо не паркира там? — Чехлите на висок ток не бяха удобни за дълго ходене.

— Стори ми се, че една малка разходка ще ти се отрази добре. — Той се усмихна, забелязал изражението й. — Истината е, че паркирах там, за да не може никой да разбере, че сме вътре, ако реши да провери чия кола е спряна отпред. Не се притеснявай. Докато приключим работа, ще ни чака друга кола. Мама ще ни е осигурил. Засега няма да можем да използваме моята.

— Колко било удобно да познаваш крадец на коли.

— Нали!

Офисът на Мак бе на втория етаж, зад дървена врата с матирано стъкло, на която с главни букви бе написано: „ЧАСТНА ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ МАКУОРИ И ХИНКЪЛ“. Когато наближиха, вратата се отвори и Джули забеляза, че прозорците гледат към паркинга и сигурно са ги видели, когато пристигат.

— Как точно улучихте момента. Току-що донесоха пиците. — Рауанда изглеждаше доста апетитна и предизвикателна в прилепналите оранжеви дънки и яркочервена тениска, когато ги посрещна на вратата. — Леле, шефе, доста смачкан ми се струваш. Какво си му направила, миличка?

— Първо, държа ме буден цялата нощ — отвърна Мак, докато Джули влизаше, и се ухили на строгия й поглед.

Джордж Хинкъл, небрежно облечен в бяла тениска с яка и тъмни панталони, вдигна поглед от компютъра и й кимна.

— Здрасти, Мак. Госпожо Карлсън. — Поздрави я резервирано и Джули си спомни, че бе доста притеснен, когато разбра за връзката им. И тази вечер не изглеждаше особено доволен. Не че за нея имаше някакво значение. И тя самата не бе сигурна дали да се смее, или да плаче.

— Наричай ме Джули — каза тя и след това се намръщи. — В най-скоро време няма да съм вече Карлсън. Развеждам се.

— Чух нещо такова — обади се Рауанда и поклати състрадателно глава. — Гадна работа са разводите. Аз съм минала през два. И стотинка не получих.

— Не си ми казала, че са били два — намръщи се Хинкъл към Рауанда, а тя се притесни. Очевидно бе, че между двамата има нещо, което никак не допада на Мак, ако се съдеше по изражението му, когато тръгна към кутиите с пица на крачка пред Джозефин.

— Може и да съм забравила да спомена. — Рауанда премести поглед към Джули. — Ти искаш ли пица? Няма да оставим шефа да омете всичко.

— Само едно парче — призна Джули и последва Рауанда, когато тя тръгна към Мак и вече отворените кутии. Божествена миризма подразни Джули и стомахът й се сви. Тя усети, че притисната от работа и стрес, цял ден не бе хапвала нищо, освен чашата портокалов сок сутринта и двете малки шоколадчета, които откри в кошчето за боклук в магазина.

— Ето. — Мак постави парче вегетарианска пица на една салфетка и й я подаде. Шест кутии кола бяха доставени с пиците и той й подаде една кутийка. Не беше диетична, каквато обикновено пиеше, но нищо. Нищо, че цялата вечеря щеше да бъде нездравословна и високо калорична. Ох, какво удоволствие, каза си тя, когато отхапа връхчето на парчето и усети прекрасния му аромат. Страхотно.

— Свърши ли със семейство Симънс? — Мак, седнал в края на бюрото, отхапваше отрупаната с всякакви вкуснотии пица. Хинкъл вече се бе изправил и също си взе парче пица.

— А-ха. — Погледна Джули, а след това Мак. — Ако искаш онези снимки, оставил съм ти ги на бюрото.

Джули се отпусна на канапето, за да се наслади на удоволствието да си похапне, подразбрала от погледа на Хинкъл, че става въпрос за снимките на Сид и Амбър.

Дори не я заболя, когато си помисли за тях двамата.

Мак кимна.

— Благодаря. — Отхапа отново. — Какво откри?

Рауанда, устата й бе пълна с пица, поклати глава и възкликна:

— Леле-мале!

Хинкъл отхапа от своето парче и плъзна поглед към Джули, преди да отговори.

— Корпорация „Ранд“ е била централата за всякакви бизнес начинания. Някои от тях ми се сториха напълно законни, поне са извършвали истинска дейност, като „Ол Американ Билдърс“ или „Суийтуотър“. Други май са фантоми, през които са минавали пари и стоки, но са били само за прикритие. Накратко казано, корпорация „Ранд“ е свързана с мафията, да не кажа дори контролирана от мафията. Бащата на Джули, Майк Уилямс, е получавал редовно заплата от корпорация „Ранд“ цели единайсет години чак до януари 1987 година. Сложен е в графата „специалисти по транспорта“, което аз смятам, че означава шофьор на камион. Повечето от досиетата на личния състав имат някакви бележки за прекратяването на трудовия им договор с компанията — пенсия, оставка, уволнение. А неговата заплата просто престава да бъде изплащана от даден момент. Причината не е посочена.

— И това става в месеца, в който изчезват Даниел и Кели Карлсън — отбеляза Мак. — Добре де, а каква е връзката?

— Това вече не знам — призна Хинкъл. — Поне все още не съм разбрал.

Мак се замисли.

— Майк Уилямс е престанал да работи за корпорация „Ранд“ през януари 1987 година, но е бил все още жив. Виждали са го и след тази дата.

— Починал е чак след 1992 година — потвърди Хинкъл думите на Мак.

Мак погледна Джули.

— Не каза ли, че баща ти се е отбивал от време на време, когато си била на четиринайсет, и след това изчезнал за няколко години? Кога го видя отново?

Джули отпи кола. Дори след всичките тези години, не й беше особено приятно да говори за баща си, който не бе част от живота й.

— Бях на деветнайсет. Точно преди да спечеля конкурса Мис Южна Каролина.

Мак застана нащрек.

— Не ми ли каза, че веднага след това си се запознала със Сид?

Джули кимна.

— Трябва да ми кажеш всичко, което си спомняш за баща си, чак до последната ви среща. Ще ми разкажеш ли?