Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (6)

Глава 5

— О, не! — На Джули изведнъж й прималя, сякаш костите й вече ги нямаше, за да я държат изправена. Коленете й щяха да поддадат всеки момент, тя се олюля, а стаята бавно се завъртя.

— Опа! — Деби посегна и я хвана над лактите точно преди да се озове в полутечно състояние на пода. Без да мисли, тя политна към него и той я притисна до гърдите си. Усети силата му, разбра, че е на сигурно място, все едно че се подпираше на скала. Стисна тениската му, за да има по-сигурна опора, и си пое въздух.

— Добре, не се паникьосвай. Все ще измислим нещо, за да те измъкнем от кашата. — Той разтриваше леко гърба й. Джули се остави на удоволствието някой да я успокои. От него лъхаше топлина, сила и се усещаше лекият аромат на сапун и тоалетно мляко, а широките му мускулести гърди бяха прекрасна възглавница за главата й. Толкова й бе приятно отново да е в прегръдките на мъж и затова се сгуши до него. Бузата й бе на стегнатия мускул над сърцето и тя долови спокойния постоянен ритъм. Сигурно бе усетил нуждата й някой да я успокои и приласкае, защото я прегърна и притисна.

Колко й бе липсвало някой мъж да я закриля. А в момента й бе толкова хубаво, въпреки че за привличане и дума не можеше да става.

— Какво например? — В гласа й прозвуча отчаяние. Затвори очи и стисна още по-силно тениската. Следващите й думи бяха наистина трагикомични.

— Най-добре сама да сложа край на живота си и да спестя на Сид усилието.

— Не мислиш ли, че това е доста крайна мярка?

По гласа му разбра, че се усмихва. Тя отвори очи и погледна нагоре. Новият й закрилник наистина се усмихваше. Добре че поне единият все още можеше да се усмихва.

— Не бих казала. — Гласът й бе измъчен.

— Знаеш ли, повечето хора, изпаднали в твоето положение, сигурно биха се развели.

Сухите думи на Деби се врязаха в мислите й и Джули вдигна стреснато поглед.

— Точно за това мислех и аз — призна тя. Почувства се по-свободна, след като го каза открито. — Само че за мен разводът е нещо страшно.

Може би това, че майка й цял живот сменяше съпрузите си, я бе травмирало достатъчно. Като момиченце си обещаваше, че когато се омъжи, ще бъде завинаги.

— На хората им се случва непрекъснато.

— Не и на мен. — Пое си дълбоко дъх и колкото и да не й се искаше, се дръпна от прегръдката на Деби. Колкото и да бе хубаво да те прегръщат, всяко нещо си имаше край. Време бе да се изправи срещу проблемите. — Май ще бъде най-добре да се обадя на полицията. Ще се наложи да им кажа, че ягуарът е бил откраднат сега. Ще трябва да кажа и на Сид.

При тази мисъл стомахът й се преобърна. Дали беше от страх? Нямаше как иначе да обясни чувствата си.

Господи, откога се страхуваше от Сид?

Деби се намръщи.

— Какво ще кажеш да те заведа до вас, ти ще се качиш на втория етаж да си легнеш и ще се престориш, че изобщо не си излизала, а след това аз ще разбия гаража? Когато съпругът ти се върне, ще забележи, че колата я няма, и ще се обади сам на полицията. Ще открият следи от взлом и ще решат, че ягуарът е бил откраднат от гаража. Все пак няма голямо значение, откъде е изчезнал, при положение че е изчезнал.

Джули го гледаше като спасението, изпратено й от небето.

— Не се ли смята за престъпление да лъжеш полицията?

Той сви рамене.

— Стават какви ли не престъпления. И да плюеш по тротоара е престъпление. Същото е и с убийството. Просто се степенуват по различен начин. Точно това престъпление няма да предизвика никакви сътресения. Въпросът е дали предпочиташ да кажеш на полицията, че си спала цялата нощ, или да кажеш на съпруга си как точно са ти измъкнали ягуара.

Джули потръпна. Никакво сравнение не можеше да става.

— Добре. Ще лъжа пред полицията.

Той й се усмихна.

— Браво на момичето.

Нов проблем надигна глава.

— Откраднаха ми и чантата. Не, ще кажа, че съм я била оставила в ягуара. Че то си беше така. Наистина я оставих в ягуара, така че това няма да е лъжа. Не точно.

— Не мисли, че лъжеш. Наречи всичко това внимателно премислени факти. — Усмивката му стана още по-широка. — Добре дошъл в тъмната страна, Люк Скайуокър.

Тя направи гримаса, но след това отново застина, когато я порази ужасна мисъл.

— Ами ако полицията спипа онези мошеници, дето ми откраднаха колата, и те кажат как е станало?

— Няма да ги намерят.

— Не можеш да си сигурен.

— Мога. Вярвай ми. Мама и приятелчетата му си имат доста стегната организация и при тях не се допуска насилие, не нараняват хората и в повечето случаи ченгетата просто обръщат глава на другата страна.

Джули си пое дълбоко дъх и погледна през рамо. Беше два и петнайсет. Не й оставаше почти никакво време. Въпреки че притесненията й бяха много, защото предпочиташе да спазва закона, вече нямаше възможност за празни приказки. Решението бе взето и тя щеше да се съобразява с него.

— Трябва да се прибирам. До три Сид обикновено се е върнал.

— Няма проблем. Да вървим. Само да намеря някакви ръкавици.

— Ръкавици ли?

— Не ми се иска да си оставям отпечатъците по гаража, докато разбивам вратата. — Отново хлътна в спалнята.

— Ясно. — Гласът й бе тих. Не можеше да повярва, че ще бъде съучастница в престъпление. Мисълта бе страшна. Един-единствен път си бе откраднала двайсет и пет цента от паничката с подаяния в църквата.

Той се върна след миг и пъхна чифт плетени черни ръкавици в джоба на дънките.

— Готово.

Джули кимна и се обърна към вратата. В същия момент забеляза Джозефин, наполовина скрита под креслото, да къса доволно лентички от някакво лъскаво списание. Джули си спомни купчината, която бе видяла одеве, сега вече превърната в някакво подобие на конфети.

Деби проследи погледа й и също видя пораженията.

— По дяволите, Джозефин!

Кучето вдигна поглед, щом чу гласа му, очите й блестяха, а опашката се полюшваше невинно и човек би могъл да реши, че наистина е така, ако не бяха висящите от устата й лентички.

— Чакай малко — каза с въздишка той и се наведе към престъпницата. Джозефин не протестира, докато той я носеше към задната част на къщата, а очарователната опашка с помпон продължаваше да се мята напред-назад.

— Какво направи с нея? — попита притеснена Джули, когато той се появи без пудела.

— Заключих я в банята. Там не може да направи никаква поразия, поне така си мисля. — Отвори вратата и отстъпи, за да я пусне да мине първа.

Горещината навън й се стори чудесна и едва сега усети, че й е било студено — дали от нервно напрежение, или заради климатика му, така и не знаеше кое от двете. Нощният въздух бе пропит с ухание на жасмин, което я обгърна като ласка на любовник, и тя пое дъх с пълни гърди.

— Въпреки че ти яде списанията, имаш късмет, че е твоя. От години искам куче. Сид не дава и дума да кажа по този въпрос — разказваше тя през рамо, докато вървеше към колата. По улицата нямаше жива душа, освен насекомите, които пърхаха около лампата на ъгъла. На вторите етажи на някои прозорци все още светеше, май имаше нощни птици, които не си бяха легнали. Над тях бледата луна и хиляди трепкащи звезди разпращаха бледа призрачна светлина. Нощта бе много красива, ако се изключи, че я притесняваше комбинацията от предателство и страх.

— Сид не е никак прост. — В гласа на Деби се прокрадна строгост и Джули се обърна укорително към него.

— Как можа да го кажеш? Джозефин е прелестна.

Единственият отговор бе някакво подобие на ръмжене.

Той заобиколи колата, за да й отключи вратата, отвори я, изчака тя да се качи и затвори. Джули се намръщи, защото й хрумна, че ако не бяха сексуалните му предпочитания, жените щяха да тичат след него.

Включително и тя.

— Толкова се притеснявам — започна тя, когато Деби се настани до нея.

— Защо? Задето ще излъжеш съпруга си, или защото ще даваш фалшиви показания пред полицията? — Погледна я шеговито, запали мотора и подкара.

Тя се намръщи отново.

— Никак не ми помагаш.

Стигна до ъгъла и зави наляво.

— Стига да твърдиш, че си легнала по обичайното време, че не си чула нищо и нямаш ни най-малка представа, какво се е случило с колата ти, всичко ще бъде наред. И със съпруга ти, и с полицията.

Джули направи гримаса.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма да лъжеш ти.

— Винаги можеш да избереш другата възможност.

Джули се замисли, прецени последиците и потръпна.

— Не, ще лъжа.

— Правилно. Давай все в този дух.

Той се отклони на магистралата и се насочи на северозапад. Уличните лампи блестяха в жълто и засенчваха луната. Профучаха няколко коли, но нямаше много движение. Беше прекалено късно или трябваше да се каже рано, зависеше от гледната точка, защото през лятото в Чарлстън се изсипваше истински поток от туристи, които не бяха разбрали, че този сезон е възможно най-неподходящото време да се озоват тук заради високата влажност и настървените насекоми.

На Джули й хрумна нещо.

— Ей, чакай малко. Как разбра накъде трябва да караш? Ти не знаеш къде живея. Нали?

Погледът му бе неразгадаем, смекчен от сумрака в колата.

— Предположих, че живееш в Самървил, близо до магазина. Да не би да греша?

— Не, прав си. Наистина живеем в Самървил. — Тя го погледна с известно съмнение. Отговорът му бе прозвучал прекалено небрежно или само така й се стори? Да не би пак да я обхващаше параноя?

Не можеше да става въпрос за параноя, ако наистина са те погнали. Тази стара поговорка се появи неканена в главата й. А и при дадените обстоятелства изглеждаше напълно подходяща.

Деби се бе озовал в живота й съвсем случайно, а след това й се притече на помощ. А се оказа мил и внимателен, истински приятел.

Тя отчаяно се нуждаеше от приятел.

— Само трябва да ми кажеш къде да завия. — Гласът му звучеше безгрижен и весел и тъй като нямаше никакво основание да го подозира, си отдъхна.

— Първият изход за Самървил.

— Пътят за магазина. Как се казва?

— „Каролайна Бел“.

— Може да се отбия някой път. Ако започнеш да осигуряваш по-големи размери. — Крива усмивка съпроводи погледа му.

— Всъщност продавам само за официални тържествени събития. — Джули не се стърпя и се усмихна, щом си представи Деби в някоя от роклите й, и в същия момент нервно свитите юмруци в скута й се отпуснаха. — За различни конкурси. За водещи на програми и предавания.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да се включа в някой конкурс за красота, за да дойда да си купя дрехи в твоя магазин?

Звучеше така обиден, че усмивката на Джули стана още по-широка.

— В общи линии правилно си схванал.

За бивша Мис Южна Каролина, ветеран в конкурсите още от двегодишна възраст и съпруга на богат и известен бизнесмен, славата й на собственичка на магазин за вечерни тоалети, бански и други дрехи за национални и местни конкурси, беше напълно безупречна. „Каролайна Бел“ се развиваше доста успешно и тя изкарваше добри пари. Разводът със Сид щеше да се отрази зле на бизнеса й, помисли си тя, намръщи се и отново се напрегна. Всяко второ момиче в Южна Каролина участваше в конкурси. Това се бе превърнало в нещо като спорт, също като например футбола. Всичките й клиентки обичаха да си мислят, че ако спазват стриктно диета, ако правят гимнастика, ако ходят редовно на кола маска, ако са загорели, ако са руси и къдрави, ще станат същите като Джули: след бала се превръщат в Пепеляшки и се женят за принца. Един неочакван развод не се вместваше в подобни представи.

Тя сведе поглед надолу и забеляза, че ръцете й са отново свити в юмруци.

— Животът е гаден — обади се Деби.

За своя изненада Джули веднага се съгласи.

— Амин.

Замълчаха, когато той даде газ, за да задминат някакъв кабриолет. След това я погледна.

— Слушай, следващия път, когато ти се прииска да следваш съпруга си на някое от нощните му приключения, вземи се озапти. Ако искаш някой да го следи, обърни се към професионалист.

Ако се опитваше да я разведри и да прогони мрачните й мисли, беше успял.

— Професионалист ли? — Тя едва не се изсмя. — Какъв професионалист? Специалист по следене на съпрузи ли?

— Частен детектив. Ангажираш го и той събира сведения за съпруга ти. Много по-малко неприятности ще има, отколкото ако хукнеш ти сама да го правиш, вярвай ми. А и за теб няма опасност.

— Частен детектив, значи? — Джули смръщи колебливо нос. — Дори не знам как да го намеря. Доста е рисковано да ровя из жълтите страници. А и ти сам знаеш как са нещата тук. Всеки е роднина на някого или познава друг, близък е с трети. Ще се разчуе. Ще тръгнат клюки. Сид накрая ще разбере. — Джули потръпна.

— Не и ако наемеш човек, на когото можеш да се довериш.

— Няма на кого да се доверя. Не и когато става дума за Сид. — Това бе самата истина и в гласа й се прокрадна горчивина. Сид беше потомък на семействата Карлсън и Сидни, а в Южна Каролина семействата Карлсън, Сидни, както и Пю, Петигрю и Хюли, бяха богове. Половината население му бяха роднини. Другата половина, като например собственото й прекалено обикновено семейство, просто не се брояха.

— Можеш да се довериш на мен.

— На теб ли? — Погледна го учудена.

— Аз съм Макуори, половината от „Частни детективи Макуори и Хинкъл“. — Каза го като извинение.

Джули се ококори.

— Ти си частен детектив? Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Никога нямаше да позная. — Джули усети, че реагира прекалено подозрително. Деби бил частен детектив! Замисли се над чутото и разбра, че не би могла да си го представи като банков чиновник. Не, нямаше начин. А и всеки трябваше да си има някаква професия.

— И ти искаш да ми кажеш, че те наемат, за да шпионираш съпрузите?

— Непрекъснато. — Усмихна се и около очите му се събраха бръчки. — Също и съпруги. Представа нямаш колко хора изневеряват на половинките си. Понякога ми се струва, че го правят почти всички. Това, което преживяваш, съвсем не е необикновено, вярвай ми.

Тези думи й се сториха толкова потискащи, че Джули замълча. Не каза нищо повече чак докато огромният зелен надпис я върна към действителността.

— Това е изходът.

Стори й се, че той ще го пропусне, защото тя го предупреди прекалено късно, но той вече се бе престроил в подходящата лента. Нали сама му каза да хване първия изход за Самървил. Добре че не беше забравил.

Колата се спусна и спря на червения светофар, след който навлязоха в спящия квартал.

Малкото живописно градче приличаше на курортно селище. Улиците бяха широки и сенчести, обточени с огромни дъбове и много избуяли азалии. Къщите бяха внушителни, украсени с гръцки колони, някои превърнати в магазини и хотели, а останалите частни домове се гушеха до тях. „Каролайна Бел“ се намираше в новата част, малко по на север. Джули му каза да завие в обратна посока и той се насочи към Ашли Ривър, където бяха едни от най-красивите нови къщи в района, повечето от тях творение на „Ол Американ Билдърс“. Докато минаваха по безлюдната улица, тя провери колко е часът. Беше два и петдесет. Щяха да пристигнат в последния момент.

Стомахът й отново се стегна. Завръщането у дома й се стори точно толкова желано, колкото би се сторило завръщането в затвора на осъдения. Налагаше се да се изправи срещу Сид и да го лъже, да се срещне с полицията и тях също да ги лъже…

Никак, ама никак не й се прибираше. Трябваше да се пребори със себе си, за да не го помоли да обърне колата и да потегли в обратна посока.

— Колко време ще ти отнеме да разбиеш гаража, как мислиш? — попита тя, като внимаваше да говори спокойно.

— Няма да е много. Две минути.

— Само толкова? — За да се справи с две метални гаражни врати с подсилени ключалки, необходимото време й се стори смешно малко. — Къщата е нова, да знаеш. Ключалките са много сигурни. Ами алармата?

Ако се включеше, полицията щеше да дотича на секундата. Можеха да го хванат на местопрестъплението.

— Алармата беше ли включена? Сид включи ли я, когато излезе? Ами ти?

Джули се замисли. Толкова много бързаше да не изгуби Сид, че…

— Сид обикновено я пуска, преди да заспи. Само че, когато аз излизах… тя щеше да се включи… не, не съм я пипала. Значи не е била включена.

Ако Сид я бе пуснал, преди да излезе, трябваше да я изключи, когато се прибере. А когато някой изключваше системата, в спалнята им се разнасяше предупредително пиукане.

Ако тя спеше, сигурно щеше да се събуди. Сид знаеше, че ще стане така, затова е избрал най-безболезнения вариант и изобщо не я бе включвал. Все пак нямаше кой знае какъв риск. Престъпления в Самървил на практика нямаше.

— Значи можем да действаме.

Джули му посочи къщата, огромна постройка в гръцки стил, ширнала се на две хиляди и четиристотин квадрата имот. Деби паркира отпред. Високата метална ограда все още зееше отворена. Почти винаги я оставяха така, защото бе досадно да чакат дистанционното да я задейства.

— Най-добре да тръгнем пеша. Така съседите няма да забележат, че някаква чужда кола спира пред вас посред нощ — каза той в отговор на неизказания й въпрос.

— Много добре. — Само че съседите по всяка вероятност спяха дълбоко в този час. Поне най-близките къщи, виждаха се само три — на семейство Макалистър, на семейство Дефорест и на семейство Крейн — и те бяха потънали в мрак. Също като тяхната къща и те бяха строени от компанията на Сид и стилът им бе доста подобен, въпреки че на пръв поглед фасадите изглеждаха различни. „Съдърлънд Истейтс“ бе строена с рекламна цел, затова и те живееха тук. В зависимост от най-новия проект на Сид, те двамата се местеха, за да привличат по-голям интерес.

Откакто се бяха оженили, нямаха постоянен дом. Бащата на Сид — майка му бе починала, когато Сид бе все още малък — живееше с приятелката си във внушителния семеен дом, запазен още от времето на Гражданската война, разположен в историческата част на Чарлстън, къща, която Сид като единствено дете щеше да наследи един ден. Затова той не виждаше причина да създава свой дом. Отначало, докато Джули все още се надяваше да напълни многобройните стаи с деца, тя все се канеше да поговори със съпруга си, за да се установят някъде за постоянно, но чакаше да забременее. Само че Сид имаше същото отношение към децата, каквото имаше и към кучетата, и все я разубеждаваше. Накрая тя престана да повдига въпроса и се примири, че така и няма да имат постоянен дом.

По всичко личеше, че няма да живеят постоянно в нито една от построените от компанията на Сид къщи. Сега вече знаеше, че бъдещето й няма да бъде със Сид.

Двамата с Деби слязоха от колата и Джули заобиколи, за да върви редом с него. Забеляза, че той вече си е сложил ръкавиците и стиска лост. Стомахът й се стегна при мисълта, какво се канят да извършат, но друг начин нямаше. Просто щеше да й се наложи да излъже достатъчно убедително и да се надява да не стане издънка.

Прекалено нервна, за да говори, Джули вървеше тихо до него по алеята. Тя бе павирана, а около нея растяха бели и розови петунии, потънали в цвят. Нощта бе превърнала цветовете им в сенчести по-тъмни и по-светли петна, но ароматът им изпълваше въздуха. Джули се наведе и измъкна изпод един камък резервния ключ за къщата. Нощните птици усърдно припяваха в хор с щурците и дървесните жаби. Стратегически разположените покрай оградата ниски палми пречеха на семейство Макалистър да надзъртат в градината на съседите. Оттам се чу някакво шумолене. Сигурно някое нощно животно се спотайваше сред клоните. Да, шумоленето определено не бе предизвикано от вятъра. Просто вятър нямаше. Въздухът бе натежал и задушлив.

Стигнаха гаража, дълга едноетажна тухлена постройка с четири еднакви бели врати. И двамата спряха.

— Коя врата? — попита той.

Джули посочи втората отляво.

Той я огледа.

— Елементарна работа.

— Ти си страхотен — каза тя напълно искрено и го погледна, макар че лицето му бе скрито в сянка. — Нямам представа, какво щях да правя без теб тази вечер.

— Старая се. — Усмихна й се с бавна, чаровна усмивка, устните му — извити на една страна, и тя усети да я обзема странно чувство. Деби бръкна в задния си джоб, извади портфейл, прегледа съдържанието му, извади бяла визитка и й я подаде. — Тук имаш номера ми. Следващия път, когато решиш да хукнеш да преследваш съпруга си посред нощ, гледай да ми се обадиш.

— Добре. — Погледна визитката. Не можа да прочете нищо в тъмното. — Ще ти звънна утре за колата.

— Става.

Трябваше да върви. Секундите се изнизваха бързо, сетне се превръщаха в минути, а тя разполагаше само с минути. Въпреки това никак не й се искаше да си тръгва.

Не искаше да влиза вътре. Искаше й се да остане завинаги в наситената с аромати нощ, заедно с този непознат, който незнайно как се бе превърнал в най-добрия й приятел.

А най-добрият й приятел беше гей на име Деби, но това нямаше никакво значение. Хрумна й, че независимо кой беше той, с него се чувстваше спокойна и в безопасност. Тази вечер я беше успокоил, а съпругът й не бе правил подобно нещо от години. Проблемите й си бяха нейни и тя трябваше да се научи да ги разрешава сама.

— Трябва да влизам.

— Добре. — Беше стиснал лоста с ръкавиците, а изражението му бе невидимо в мрака.

Тя се насили да се усмихне.

— Ако сутринта по новините чуеш, че са ме арестували, ще се увериш, че никак не ме бива да лъжа — каза тя. След това импулсивно стисна ръката му, надигна се на пръсти и целуна леко топлата му бодлива буза. — Благодаря ти — прошепна тя. — Беше прав, тази вечер наистина се нуждаех от приятел.

— Няма проблем.

Усмихна му се за последно, обърна се и се отправи към къщата.

Още преди да завие зад гаража, чу стърженето на метал в метал.

Той се бе заел с разбиването на гаража. Единственото, което й оставаше, бе да си легне, да чака и да лъже нагло, когато Сид започнеше да буйства.

 

 

Мак я наблюдаваше как се отдалечава, и се почувства като най-отявления престъпник, който все още не е заловен и обесен. Тя бе сладка, невероятно сладка, като се имаше предвид за кого е омъжена, и много по-уязвима, отколкото сама си даваше сметка. През последния час му бе станало ясно, че и представа нямаше за тайните на Сид.

Но дори и да й разкажеше, дори да рискуваше да сподели с нея всичко, което бе научил, тя нямаше да му повярва. А пък ако разбереше прекалено много, можеше да се окаже в опасност. Той не бе сигурен дали Сид е опасен поне когато ставаше въпрос за нея, но предполагаше, че подозренията му са правилни.

Най-доброто, което можеше да направи, бе да си мълчи и да остави нещата сами да се развиват. Стой спокойно и чакай да видиш какво ще стане. Докато тя нямаше представа, сигурно бе в безопасност. Щеше да се разведе и да изчезне от сцената, преди да й се е случило нещо лошо.

Така че нямаше причина да се чувства като убиец, заел позиция, прицелил се в Бамби. Само че, докато напъваше ключалката с лоста, Мак отлично разбираше, че подобни мисли не му помагат особено. Можеше да мисли и разсъждава до утре, ако иска, но чувството за вина нямаше да го остави на мира.