Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (35)

Глава 34

— Добре съм — каза Мак, но бе очевидно, че не е. Изправи се и продължи напред, но с всяка минута отслабваше все повече. Калта полепваше по краката им и всяка стъпка бе мъчение. Джули дишаше тежко, подкрепяше го и се опитваше да не се паникьосва, защото пръстите му ставаха все по-студени. Страхуваше се, че губи прекалено много кръв. Когато постави ръка отзад на гърба му, й се стори, че цялата риза е подгизнала. След това бе обзета от паника, че той може да загуби съзнание. Нямаше да може да го носи. А в същото време нямаше да го остави.

Молеше се да остане на крака.

Зад тях светлините на фенерчетата приближаваха, разпръсваха тъмнината и търсеха систематично. Нямаше нито гласове, нито излишни звуци, само прорязващите тъмното фенери. Ако беше сама, или със здравия Мак, тя знаеше, че сигурно ще бъде обхваната от парализиращ страх.

Само че Мак разчиташе на нея. Трябваше да е силна заради него. Краката й пляскаха през блатната вода, докато тя си повтаряше, че не бива да се предава.

Движи се, казваше си тя, а сърцето й блъскаше от умора и напрежение, краката й трепереха от усилието, стъпалата й се плъзгаха в калта, процеждаща се между пръстите. Беше мокра до кръста, нахапана от комари, с разранени стъпала. Блатото бе като живо, навсякъде изобилстваха дупки, покрай краката й се плъзгаха някакви твари. Навсякъде наоколо се извисяваха дървета, но поне можеше да се подпре на тях, докато минаваше, като внимаваше да не се оплете в корените им.

Мак стискаше здраво ръката й. Джули чуваше тежкото му дишане, сетне забеляза превития му гръб. От време на време залиташе, но винаги успяваше да остане на крака. След всяка погрешна стъпка, движенията му ставаха все по-неуверени.

Нямаше да успеят. Не и с темпото, с което вървяха. Вече го знаеше със сигурност.

Изведнъж Джули разбра, че блатото е най-добрата им, дори единствената им надежда.

— Трябва да се скрием — прошепна тя.

— Остави ме. — Думите му потвърдиха опасенията й за състоянието му.

— Ако си мислиш, че ще те оставя на тях, много се лъжеш. — Тя се заслуша. Той издаде някакъв звук, подобен на стон, а дали не беше смях?

— Джули…

— Няма да спориш. — Шепотът й бе едва доловим. — Разбира се, че няма да те оставя. Ако не друго, да не би да си мислиш, че ще успея да се измъкна сама?

Той не отговори, защото в думите й имаше нещо вярно. Джули погледна през рамо и забеляза, че светлините на фенерчетата приближават с ужасяваща бързина. Докато ги гледаше как шават в тъмното, сърцето й заби оглушително. Настръхна. Дишаше накъсано. Пое си дълбоко дъх с надеждата да се успокои и се замоли Мак да е прав, че преследвачите няма да нагазят в блатото.

— Дърветата. Можем да се пъхнем под корените. — Идеята й хрумна, когато се подпря на нов корен.

— Добър план. — Гласът му бе шепот и тя едва разбра какво й казва.

Трябваше да действат по усет. Успяха да се превият под протегнатите корени. Вътре откриха нещо като кух купол, който се издигаше на петдесет сантиметра над водата. Джули се опита да не мисли коя е тази блатна твар, която използва това място за свой дом. Бедрото й се отри в нещо, но се оказа, че са преплетени корени, щръкнали над водата. Използваха ги, за да седнат на тях и да се облегнат на дънера. Мак се отпусна до нея, а дишането му отекваше в ограниченото пространство. Вътре в дънера беше задушно. Миризмата на гнило бе проникнала отвсякъде. Джули не можеше да види нищо навън.

Това бе също толкова страшно, каза си тя.

Така въображението й започваше да се вихри и да рисува страховити картини. Постара се да не си представя как Баста се промъква, за да ги спипа и да ги измъкне от убежището им в блатата. Освен ако нямаше криле, щяха да го чуят, ако се приближи. Може и да не го виждаха, но със сигурност щяха да го чуят.

Мак се наместваше до нея, а младата жена усети от напрежението в тялото му, от тежкото му дишане и неспокойни движения, че го боли.

— Лошо ли си ранен? — прошепна тя, от страх звукът да не се разнесе до плъзналите наоколо убийци. Обърна се към него и посегна да го докосне по ръката и рамото. Беше мокър и кален, също като нея, но кожата му бе хладна, докато в задушливата жега тя се потеше от горещина. Отново се притесни дали не е загубил прекалено много кръв.

— Боли ужасно, но ще оживея. — Заради дрезгавия му глас думите не прозвучаха много обнадеждаващо.

— Тече ли ти много кръв? — Тя го докосна по лицето.

— Малко.

— Добре. — Навлажни устни, уплашена, че той омаловажава ситуацията. Независимо от всичко, трябваше да направи нещо, за да спре кръвта. Джули си свали тениската, единствената сравнително суха дреха, и я сгъна. — Приготвих тениската. Кажи ми къде да я притисна?

— От дясната страна на гърба, точно под плешката.

На Джули й беше трудно, защото мястото не достигаше, но тя успя да открие раната. Всичко около нея бе топло и лепкаво от кръв, не можеше да сбърка мястото. Тя притисна импровизирания тампон към раната. Не посмя да вдигне ризата, защото ако платът беше залепнал и дръпнеше по-силно, можеше да увеличи кръвотечението. Натисна силно. Мак потръпна и издаде тих звук.

— Боли ли те?

— Не.

Той се опитваше да намали страха й за състоянието си. Решена да направи всичко необходимо, за да го опази жив и в съзнание, Джули притисна сгънатата тениска по-силно.

— Ау! Сега вече боли.

— Извинявай. Мисля, че е много важно да спрем кървенето.

Той изръмжа нещо в отговор и тя го прие като потвърждение, че е права. В продължение на няколко минути и двамата останаха смълчани. Джули не поместваше ръка от тениската и се ослушваше, за да долови някой звук от блатото. Ако Баста се появеше или ако дойдеха приятелчетата му с фенерите, единственото им спасение щеше да бъде да останат неподвижни, също като мишки, над които се рее ястреб.

Можеха само да се молят да не ги открият.

Водата плискаше, топла и малко лигава, около краката й. Дървото пропукваше, докато клоните му се поклащаха. Наблизо се чу тихо цопване. Може би някоя жаба бе скочила, поне тя се надяваше да е жаба, но не долови човешки звуци.

Джули разбра, че пулсът й тупти бясно, че диша бързо и плитко. Не можеше да направи нищо, освен да се ослушва за преследвачите. Това се оказа много по-страшно, отколкото самото бягство.

— Толкова ме е страх — прошепна тя. Думите й се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. Щом ги изрече, й се прииска да си ги върне обратно. С нищо нямаше да помогне, ако разкриеше страховете си, напротив, щеше да стане още по-зле.

— Успяхме дотук. Ще успеем до края.

Той се премести и устните му докоснаха нейните. Целувката му беше гореща и сладка, Джули затвори очи, отвърна и усети как страхът се стопява, когато познатата тръпка премина между тях. „Благодаря ти, Господи, за Мак, помисли си тя. Без него щях сега да съм мъртва до Сид в онази кола.“ Не, щеше да е мъртва много преди това.

— На теб май ти стана навик да ми спасяваш живота.

— Може би съм решил, че си струва да те спасявам.

В блатото се чу силен плясък. Джули се напрегна.

Усети, че и Мак се напрегна. Въпреки че се вслушваха много внимателно, плисъкът не се повтори. Постепенно се успокоиха.

Мак отново заговори:

— Полицаите сигурно вече са на път. Рано или късно ще са тук.

Джули знаеше, че той се опитва да я успокои. Въпреки това и двамата знаеха истината. Баста можеше да ги открие пръв. Дори полицията да пристигнеше навреме, как да се доверят на хората, които пристигнеха?

Джули потръпна.

— А ти как успя да ме откриеш? — Беше се чудила за това.

— Днес сутринта пуснах проследяващо устройство в чантата ти. — Стори й се, че той се усмихва. — Да не би да решиш да ми се изплъзнеш по някое време.

Ако бе чула това признание преди няколко часа, щеше да побеснее. Сега му бе безкрайно благодарна.

— Мак — прошепна тя след малко, изпълнена с отчаяната нужда да се разсее от тревогите. — Ти имал ли си брат на име Даниел?

Секунда мълчание.

— Да — отвърна той. — Защо?

— В колата Баста каза, че го е убил. Каза, че е убил и Даниел, и Кели, и баща ми.

Нова секунда мълчание.

— А! — Стори й се, че Мак изпуска дълго сдържания си дъх. — Каза ли как е станало. Защо?

Гласът му бе безизразен. Прекалено безизразен. Джули разбра, че за него смъртта на брат му означава много.

— Не. Сид каза, че баща ми бил откраднал нещо от него и баща му. Дори не каза какво е. Останах с впечатлението, че затова са го убили.

— Какво друго каза?

— Сид ли? — Джули се засмя горчиво. — Нищо важно. Само че никога не ме е обичал. Оженил се за мен, защото си мислел, че знам къде е това, което баща ми бил откраднал. Доколкото разбрах, още от сватбата имал намерение да ме убие.

Мак не каза нищо за момент. След това изсумтя.

— Типично за Сид. Най-големият идиот, когото съм срещал.

Джули се усмихна в тъмното.

— Ти си много сладък, да знаеш. Благодаря ти.

— Че нали веднъж вече ти казах, че „сладък“ е бащиното ми име.

Внезапно проехтя рев някъде зад стеблото, последван от тънък писък и хрущене. Джули така се стресна, че за малко не падна във водата.

— Алигатор. — Мак изрече думата през зъби, сякаш в отговор на неизказания й въпрос. — Сигурно си е хванал нещо. Не се притеснявай, корените са прекалено нагъсто и няма да успее да се промъкне тук.

Браво. Сега не само че щеше да се притеснява от жестоките убийци по петите им, но се оказваше, че ги дебнат и алигатори. Джули потръпна, след това умишлено си наложи да мисли за други неща.

— А ти откъде познаваш Сид?

— Сид ли? — Мак се понамести и си пое дълбоко дъх. Джули също се намести, за да придържа тениската към раната. — Беше най-добрият приятел на Даниел, който бе по-голям от мене. Баща ни беше ченге, убит от някакъв изрод, решил да обере магазин за шейсет кинта. Така останахме само мама, Даниел и аз. Бях на пет, когато това се случи. Даниел бе на тринайсет и се готвеше да постъпва в гимназия. От името на общността, Джон Карлсън, бащата на Сид, осигури стипендия на Даниел за някакво скъпо частно училище, в което и Сид щеше да учи. Даниел се харесваше на момичетата, беше забавен, весел и с него се прекарваше страхотно. На Сид му се искаше и той да се радва на същата популярност и двамата често започнаха да излизат заедно. След като стана приятел с Ричи Рич, Даниел придоби вкус към скъпите неща в живота, които бяха осигурени на Сид, но ние не можехме да си позволим. Двамата останаха приятели и след гимназията и така нещата се завъртяха, а Даниел започна да работи за Сид. Една нощ Даниел отиде да свърши някаква поръчка и така и не се върна повече. Беше на двайсет и пет. — Мак си пое дълбоко дъх и Джули усети болката му. Следващите му думи бяха казани с потръпващ глас: — Мисля, че изчезването на Даниел уби майка ми. Тя не живя дълго след това. — Отново си пое дъх. — Винаги съм предполагал, не знаех със сигурност, че Сид има нещо общо с изчезването на брат ми. Със смъртта му.

Гласът му бе загрубял и Джули се сгуши до него, за да се опита да го успокои.

— Ти много си обичал Даниел, нали? — попита тихо тя.

Усети го как свива рамене.

— Той ми беше брат.

При тези думи в гърлото й се надигна буца. Извърна глава, за да го целуне. Устните й попаднаха на бузата му и потърсиха неговите. Той също извърна глава и пръв откри нейните. Целуваше я така, сякаш се страхуваше, че ще умре, ако не я целуне. Джули отвръщаше на ласката също толкова отчаяно. С някаква незначителна част от ума си, която успяваше да се съсредоточи над други неща, които нямаха нищо общо с целувката, тя усети мъката за брат му, завладелия го гняв, страха заради положението, в което се намираха, и разбра, че тази целувка е израз на първичния му порив към нея. Изпита непреодолимо желание да го дари с успокоение. В този момент разбра и се отдръпна.

— Обичам те, Мак — прошепна тя до устните му.

В първия момент той не помръдна. Усети дъха му.

— И аз те обичам — каза след малко той с плътен дрезгав шепот, който накара сърцето й да запърха. — Повече от всичко и всички в този живот.

След това я целуна отново — разтърсваща целувка, която я накара да забрави, че притиска нещо като превръзка на гърба му, да забрави, че се крият в блатото от убийци, които нямаше да трепнат, ако се наложеше да ги ликвидират, забрави всичко на този свят, освен Мак.

Обви врата му с ръце и отвърна на целувката.

Той изведнъж се напрегна и вдигна глава.

— Шшш — промълви той. — Идват.

Джули се заслуша и чу тихото жвакане на човешки стъпки през блатото. Звукът прииждаше ритмично, различен отпреди. Джули започна да се поти. Стомахът й се сви. Сърцето й заблъска отново.

След това, сред преплетените корени, тя забеляза прорязващия лъч на фенерче. В този момент усети, че е в безопасност също толкова, колкото и заек, застанал неподвижно на едно място. Младата жена се разтрепери.