Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (37)

Глава 36

— Може и да не знам какво е, но знам къде е. — Господи, пак започваше като Шехерезада. Надяваше се този път нещата да се получат по-добре, отколкото със Сид.

Баста я погледна за момент. След това погледна към мъжа, който я стискаше за косата.

— Вие, момчета, вървете да чакате шефа в колите. Трябва да поговоря насаме с тази госпожа.

Джули усети, че ръцете й се тресат. Стисна ги пред себе си. Сърцето й препускаше бързо като мислите. Гадняря, стиснал я за косата, охлаби пръсти.

— Ти сядай — нареди й Баста.

Джули седна. Коленете й и без това заплашваха всеки момент да поддадат, затова тя послушно се отпусна на бодливата трева. Беше близо до Мак, толкова близо, че ако протегнеше ръка, щеше да го докосне. Лицето му изглеждаше ужасно. Едното око бе подуто и затворено, а по челото му се стичаше кръв, както и от рана на слепоочието. Докато го гледаше, й се стори, че здравото му око трепна.

„Събуди се, призова го тя. Моля те, събуди се.“ Въпреки че дори и да се събудеше, тя нямаше представа, какво могат да направят.

Джозефин се появи изневиделица, за да се настани в скута й, и я разсея. Джули я притисна до себе си. Да накара Джозефин да се махне, бе напълно невъзможно. Щеше да се опита да я успокои, доколкото може. Прегърна малкото кученце и Джозефин я близна по брадичката.

— Не знам — каза колебливо четвъртият.

— Това са неща, които шефът не иска да знаете. Ако чуете, сигурно ще ме накара да ви убия.

Главорезите се спогледаха притеснени. Очевидно знаеха кой е Баста и какви поръчки изпълнява.

— Ами, добре.

Джули погледна бързо през рамо и забеляза, че се оттеглят към колите. Ако затичаше в тази посока, щяха или да я хванат, или да я застрелят в гръб.

Баста погледна Джули отново. Премести очи към Джозефин и презрително сви уста.

— Това пък откъде се взе?

— Беше в колата, когато се блъснахме.

Той изсумтя и повече не се поинтересува от кучето.

— И така, казвай къде е. Онова, дето говорим за него.

— Ще трябва да ти покажа.

Баста се усмихна и премести многозначително пистолета. Очите на Джули се разшириха.

Тя си пое накъсано дъх.

— Честно. Оставено е на едно място, което е трудно да го опиша.

Баста сви уста.

— Защо не опиташ?

Опа.

— Ако ти кажа, ще ме пуснеш ли? — Знаеше много добре какво ще се случи, но й се искаше да го накара да говори колкото е възможно по-дълго. Къде, по дяволите, бяха проклетите полицаи? Нали Мак ги беше повикал? Ако изобщо пристигнеха, сигурно щяха да са на страната на лошите.

Май животът си правеше все лоши шеги напоследък.

Баста се усмихна. Ужасяваща усмивка. Само като погледна разтеглените му устни, й се стори, че кръвта й се вледенява.

— Да, разбира се. Защо не? Да знаеш, че никога не съм искал да те убивам, не е нещо лично. След като Сид вече е мъртъв, няма защо да умираш. Ами наистина няма защо. Сид просто избра този момент, за да се отърве от теб, защото ти изневеряваше с някакво момиче, което си познавала, страхуваше се, че ще разбереш и ще поискаш развод. А пък разводът е лоша работа, когато си в мафията. Разни там адвокати да ти проверяват финансовото състояние. Никога не се знае какво могат да открият. След като Сид вече го няма, това повече не ме интересува.

Джули си пое дъх. Изведнъж се почувства съвсем спокойна, сякаш нямаше никакви чувства и страхове. Откъм езерото долетя вятър, тя потръпна и й се стори, че температурата е паднала с поне двайсет градуса. Добре де, каза си тя, когато тръпката се превърна в треперене. Може и да не беше чак толкова спокойна, колкото си въобразяваше.

— Затова ли беше убита Кели? Защото е искала да се разведе със Сид?

Баста поклати глава.

— Кели направи нещо лошо. Мислеше си, че Сид й изневерява. Един ден оставила в офиса касетофон, който се активира гласово. Не успяла да хване Сид в изневяра, но ме записала мен, Сид и господин Карлсън да обсъждаме нещо, което не й беше работа да знае.

Джули си пое дъх.

— Какво?

— Мъртвец. — Погледът му стана остър и пистолетът се надигна застрашително. — И ти ще си мъртва, ако не ми кажеш къде е проклетата касета. Веднага!

— Тя е… тя е… — Джули започна да заеква и усети, че езикът й изведнъж е надебелял и не успява да каже нищо. Всичките й мускули бяха като гумени и й се зави свят. Вятърът откъм езерото отново я близна, стана й толкова студено, че зъбите й затракаха. Да, това бе от страх, призна си тя.

Никога не се бе страхувала повече през живота си.

— Къде е касетата? — прозвуча смъртоносното му ръмжене.

— Ако ти кажа, ти ще ме убиеш — прошепна тя.

— Кажи ми. — Той насочи пистолета към Мак. — Ако не ми кажеш, ще гръмна малкото братче.

Очите на Джули се разшириха от страх. Тя погледна Мак и забеляза, че очите му са отворени едва-едва.

Господи, не можеше да му позволи да застреля Мак. Само че ако му кажеше и дума, той щеше да застреля и двамата.

— Последна възможност — каза Баста.

— Аз… аз…

Най-неочаквано мобилният телефон зазвъня и я прекъсна. Звукът бе приглушен, но настойчив. Баста, доста изненадан, бръкна в джоба със свободната ръка. В скута на Джули, Джозефин се напрегна и започна да ръмжи. Джули я погледна изненадана, а пуделът скочи от скута й, сякаш изстреляна от катапулт, и се метна злобно към крака на Баста.

— Ау! — Баста скочи и ревна, танцувайки на един крак в опитите си да се откачи от Джозефин. — Проклето псе! Проклето псе! Разкарай се! Разкарай се! Ти чу ли да се разкараш от мен!

За част от секундата Джули ги гледаше като хипнотизирана.

Тичай. Гласът крещеше в главата й.

Точно така. Чудесен план. Скочи на крака и дръпна Мак за кървавата риза.

— Мак!

Мак вдигна поглед и направи неистово усилие. Подпря се на ръце и на крака.

Джули грабна ръката му.

В езерото.

Невидимият глас отново беше прав. Джули веднага забеляза, че това е единственият им път за бягство. Затича и повлече Мак след себе си. Той се олюляваше, залиташе, но успяваше да я настига, което бе истинското положение за човек в неговото състояние.

— Лошо куче! — Баста все още се бореше с Джозефин, когато скалата свърши. Тъмните води на езерото блестяха на лунната светлина. С периферното си зрение Джули забеляза, че Баста най-сетне ги е видял и веднага се отърва от Джозефин с мощен ритник, който запрати дребното кученце сгърчено и пищящо във въздуха. Баста се обърна и вдигна пистолета с две ръце…

В този момент Джули и Мак скочиха в тъмните води под тях. Тя падна като камък. Тънко свистене бръмна покрай ухото й. Сети се, че това са куршуми, едва когато ги видя да се забиват във водата, където разпиляваха пръски наоколо.

Мак изрева и сякаш застина във въздуха. Господи, отново ли го уцелиха? След това той падна във водата и потъна под повърхността. Беше вече до нея и тя трескаво го сграбчи за ръката. Поне беше жив и в съзнание.

Тя бе готова да изплува, но той продължи да потъва и я потегли след себе си. Плуваха така дълго, докато най-сетне се наложи да си поемат въздух.

— Уцелиха ли те? — Това бяха първите думи, които тя изрече, щом се показаха над водата.

— Да. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. — Нямаше да се притеснява чак толкова, ако гласът му не прозвуча напрегнат от болка.

 

 

Нови куршуми засвистяха около тях. Тя си пое въздух и се гмурна, повличайки Мак за ръката. Плуваха колкото успяха, без да си поемат въздух. Джули стискаше ръката му, сякаш от това зависеше животът й. Беше ужасена, че той може да загуби съзнание. Ако това станеше, той щеше да се удави. А тя не бе сигурна дали ще успее да го задържи дълго на повърхността. Беше тежък, а тя не бе много добър плувец.

Когато изплуваха за втори път, задъхани и уморени, Мак бе до нея, а скалата се бе отдалечила значително.

— Нали не си замаян, нали? — Тъмнината не й позволяваше да види изражението му, затова не можеше да разбере в каква форма е той. Тя дишаше тежко, а той непрекъснато потъваше надолу.

— Не се притеснявай, няма да припадна. — Сухотата в гласа му я поуспокои.

— Къде те раниха?

— Левият крак. Остави я тази работа, докато излезем. — Посочи с едната ръка, а с другата отблъсна нейната, спуснала се да провери раната.

Бяха се отдалечили доста от брега и Джули се надяваше да е далече от обсега на куршумите. Освен това тъмнината ги пазеше. Младата жена вече се съмняваше, че могат да ги видят. Поне стрелбата беше спряла. Само че мястото, където се намираха, щеше да ги затрудни. Мак бе ранен и Джули не бе сигурна дали ще успеят да се доберат до сушата.

Водата бе хладна, но поне не бе студена. Мак се отпусна по гръб, отправил се бавно към далечните гори на източния бряг. Джули размахваше притеснена ръце до него, заслушана в дишането му. Стори й се затруднено, а движенията му бяха немощни.

— Добре съм — каза Мак, за да я успокои. — Просто стой до мен и ще успеем да се измъкнем.

Без всякакво предупреждение, над тях увисна хеликоптер и прожекторите му осветиха водите. В далечината, откъм сечището, зазвучаха сирени, чу се затваряне на врати и викове.

— Не мърдай! Полиция!

— Полиция! — Викът се разнесе по високоговорител от хеликоптера, увиснал ниско над езерото. Перките разбиваха водата около тях на пяна. След секунда прозвуча нов глас по високоговорителя. — Говори Грег Райс. Мак, ти ли си долу?

— Мама му стара, крайно време беше — кресна в отговор Мак.

В следващия момент бяха хвърлени две спасителни жилетки. Джули грабна едната и осъзна, че най-сетне са в безопасност.