Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (7)

Глава 6

Баста тъкмо бе стигнал до първото извито стъпало пред къщата, когато долови съвсем ясно превъртането на ключ. Някой влизаше.

Той застина — всичките му сетива бяха нащрек — щракна малкото фенерче и се пъхна в най-близката стая. Оказа се кабинетът. Одеве го беше обиколил, както и останалата част от къщата. Нали трябваше да познава терена, а и не му се искаше да пропилее нощта.

Това бе в случай, че жертвата не се върнеше, преди да си е тръгнал. Само че по всичко личеше, че тя е вече тук.

Застана зад вратата на кабинета, притиснат към стената, само в случай че някой запали полилея в огромното антре. Беше присвил очи, за да не го заслепи светлината, и се ослушваше внимателно. Тихи стъпки се насочиха към него. Отначало минаха през кухнята, а когато стъпиха на мрамора в антрето, станаха по-ясно доловими. Който и да беше, личеше, че бърза и се прокрадва, значи нямаше да има нежелани светлини.

Баста си пое въздух и се усмихна. След толкова много години в този бизнес, сетивата му бяха изострени като на ловджийско куче. В следващия момент усети нежния сладък аромат на жена.

Да, това бе Джули Карлсън.

Зърна я след миг. Огромните прозорци от двете страни на входа хвърляха сребърна лунна светлина и играеха с лъскавата розова дрешка, която бе облякла. Не е зле, произнесе той окончателната си присъда. Тя се скри от погледа му и той се премести, за да я вижда. Хвана я в гръб, докато се качваше по стълбите. Движеше се бързо, дългите й слаби крака изглеждаха още по-хубави на лунната светлина.

Усмихна се, докато я наблюдаваше. Сега вече бяха съвсем сами, къщата бе тъмна и притихнала и тя бе негова. Не му оставаше много време. Беше станало почти три, когато заслиза от горния етаж, но и не му беше нужно кой знае колко време. Пет минути, не повече. Въпреки че щеше да е жалко да бърза. Но пък той бе професионалист и се съобразяваше с обстоятелствата.

А в този случай трябваше да внимава.

Тихо се измъкна от кабинета и понечи да я последва нагоре по стълбите, стиснал здраво чантата. Нямаше да й остане време да се обади по телефона, а и в къщата нямаше пистолет, затова беше без значение дали ще го чуе, че се качва, или не. Можеше дори да се позабавлява, ако реши да си поиграят на гоненица, макар че нямаше да има достатъчно време, за да си поиграят както трябва.

Не искаше да прекалява. По природа бе предпазлив.

Тя не го чу. Сигурен беше. Стигна най-горното стъпало и тъмнината на коридора я скри. Сигурно се бе отправила към спалнята: огромна натруфена спалня с по едно мраморно джакузи във всяка от двете бани към нея. На леглото пък имаше леопардова кожа. Сви пръсти около хладния парапет от ковано желязо и съжали, че няма да му остане време, за да й направи всичко, което си бе намислил, след като я повали в това огромно легло.

Само след минутка щеше да я е вързал, а тя да го гледа напълно безпомощна. След това щеше да я съблече гола, да я ликвидира бързо и да изцеди живота от нея.

Утре щеше да отиде да си прибере втората половина от хонорара и да се върне към обикновения си живот. Като начало имаше една лодка, на която бе написано неговото име.

Приближаваше най-горната част на стълбите, когато му се стори, че я чува как се приготвя да си ляга — тихото шумолене на завивките, скърцането на леглото, когато седна, и необичайно задъханото й дишане.

Усмихна се. След малко щеше да диша още по-бързо.

Някъде отдалече долови неприятен звук, който идваше от гаража.

Намръщи се, а кракът му застина над стъпалото и той се ослуша. Да, определено чуваше звуци, от които не му стана никак приятно.

Сигурно съпругът се прибираше. Цели пет, дори десет минути по-рано.

За момент Баста се поколеба. Не знаеше как да постъпи. Джули Карлсън лежеше напълно безпомощна на няколко метра от него. Чуваше я как диша, подушваше парфюма й, можеше да вкуси кожата й. Беше негова. Потръпна от копнеж да извърши това, за което бе тук.

Щеше да го свърши, обеща си той. Само че нямаше да е тази вечер.

Стисна устни, защото не можеше да направи нищо. Чуваше звуците, които се разнасяха от гаража, и знаеше, че прозорецът на шанса се е хлопнал под носа му.

Трябваше да излезе от къщата.

Обърна се и затича пъргаво по стълбите, след това с едри крачки се насочи към вратата, през която бе влязъл.

Джули Карлсън нямаше представа, какъв късмет извади, мислеше си той, докато се измъкваше през вратата, за да се слее със сенките навън.

Щеше да живее още един ден.