Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (15)

Глава 14

Нещо не беше наред. Джули Карлсън не спазваше обичайния си график. Точно сега трябваше да си е вкъщи, в леглото, и да спи дълбоко. Втора вечер подред не си беше у дома. Къде, по дяволите, се беше дянала? Ако тази вечер не изпълнеше поръчката, адът щеше да се отвори.

Беше пределно ясно, особено след като му се обади Големия.

— Работата да е свършена тази вечер! Не искам повече издънки. Ясен ли съм?

Толкова ясен, че Баста усети как потта избива на капчици, щом си спомни разговора. Тази вечер трябваше да приключи започнатото.

Баста вече бе заобиколил къщата и се бе вмъкнал отзад, за да измисли как да постъпи. Докато прекъсваше телефона, откри, че никой не бе оставял съобщения. На хладилника нямаше бележка, в която да уведоми любимия си съпруг къде митка. Колата, осигурена от застрахователната компания, си стоеше в гаража. Нямаше го само мерцедеса на съпруга. Това означаваше, че или се мотае някъде по улиците, което в този час бе малко вероятно, затова той не си направи труд да тръгне да я търси, или пък някой с кола се бе отбил да я вземе.

Може и тя да въртеше любов. Баста се намръщи при тази мисъл. Не че за него имаше значение. Стига това да не объркваше плановете му, пет пари не даваше дали тя спи с всички мъже в близкия Форт Джаксън. Работата бе там, че той бе бизнесмен, а времето бе пари. Ето че времето му изтичаше.

А търпението на Големия бе на изчерпване. За човек в неговото положение, не бе никак желателно да дразни шефа си.

Ако не успееше и тази вечер, а нещата вървяха точно натам, щеше да има страхотен проблем.

Беше надникнал в шкафове и гардероби, беше се заврял под леглата, дори в проклетия фризер, само за да се увери, че не се е скрила, ако случайно го е чула да влиза. Нямаше никой. Естествено, че нямаше да има никой.

И как да го чуе, след като я нямаше в къщата!

Имаше чувството, че усеща приятния ветрец на Ки Уест. Сега трябваше да е там, да се е отпуснал на някой облян от лунната светлина балкон, да пие ром с кока-кола и да се наслаждава на спечеленото след поредната задача.

Вместо това седеше на кожения стол в кабинета на жертвата и играеше на компютърната игра, която откри, докато обикаляше стаите и чакаше с все по-нарастващо раздразнение и нетърпение госпожата да благоволи да се прибере у дома си, където й беше мястото.

Този път бе решил в мига, в който отвори вратата, да се заеме с поставената задача, пък да става каквото ще. Това бавене му действаше зле на нервите. Особено след като знаеше, че Големия чака резултата с нетърпение.

Само че бе така вглъбен в алигаторските звуци на играта, че дори не я чу, когато влезе.

Щом огромният тежък полилей в антрето блесна, той за малко не получи инфаркт. За част от секундата остана неподвижен от изумление, а палците му замръзнаха на клавишите, погледът му бе прикован в ярката светлина. Инстинктите му бързо се задействаха и той клекна отстрани на стола, така че да не може никой да го види от вратата. Надничаше любопитно иззад облегалката също като дете, заиграло се на криеница.

Добре, че не изпусна играта. Ако бе паднала на земята, шумът щеше да предупреди жертвата.

Защото тя най-сетне се бе прибрала. Сърцето му вече биеше отмерено и спокойно, а той запристъпва към антрето, наострил всичките си сетива.

Дочу леките й стъпки, през светлото петно премина издължена сянка, а той не успя да види нищо повече. Но това му бе напълно достатъчно. Джули Карлсън си бе у дома. Беше убеден, все едно че я бе видял лично.

Премести бързо поглед към часовника си и по лицето му се разля усмивка. Тази вечер времето щеше да му е достатъчно.

Изпита замайващо облекчение. Както майка му обичаше да казва, хубавото е за победителите.

Лампата в антрето угасна толкова ненадейно, колкото бе запалена. Баста се заслуша в леките й стъпки нагоре по стълбите. Когато тя бе на втория етаж, за момент той откъсна поглед от нея, отвори сака и пъхна компютърната игра вътре. Не можеше да я остави. Имаше отпечатъци по нея, защото се наложи да махне ръкавиците, за да натиска клавишите, да не говорим, че още не я бе изиграл докрай. Изчака няколко секунди, които се превърнаха в десет минути, за да й даде време да се преоблече и да си легне. След това си сложи ръкавиците, спусна скиорската маска над лицето си и измъкна „Зиг Зауера“ от дъното на сака. Време бе забавлението да започне.

Връщай се.

Джули чу тихия гласец в главата си и се намръщи на отражението си в огледалото.

— С най-голямо удоволствие — отговори му тя. — Само че ще се получи доста глупаво, ако спя с него.

Хрумна й, че когато хората започнеха да разговарят с тихите гласове в главите си, значи наистина бяха загазили.

Което означаваше, че повече няма да се вслушва в този глас, нито пък да разговаря с него. Нищо че много й се искаше да послуша съвета му. Този вътрешен глас очевидно нямаше представа, колко сложно може да стане, ако му се поддаде.

Случката с Мак я бе довела почти до оргазъм, сети се Джули, когато отново насочи вниманието си към огледалото в банята и към бръчките, спуснали се между веждите й. Не й се бе случвало от месеци, може би дори от години, да е толкова близо до оргазъм. Двамата със Сид се любеха по задължение от доста време, а след това той просто престана да спи при нея. Може и да беше капризна, но петте минути, които Сид прекарваше върху нея, включително началната кратка целувка по устните и бързото претъркулване настрани, след като всичко приключеше, съвсем не й бяха достатъчни.

Това бе още една причина да се отърве от Сид. Хич го нямаше в леглото. Поне според нея. Нямаше с кого да го сравнява, но пък веднага се сети за Мак.

Щеше да бъде истинско удоволствие да сравни Мак и Сид.

Джули погледна ядосана бръчката между веждите си, сякаш тя бе виновна за нежеланите мисли, а след това извади бурканче с глинена маска и започна да я нанася по цялото си лице.

Излез навън.

Нямаше да позволи фактът, че започва развод, да й оказва чак такова влияние. Нямаше да се поддаде на гласовете, които звучаха в главата й. Нямаше да си позволи да получи нервен пристъп. Нямаше да спи с Мак. Нямаше да разбие главата на Сид с бейзболна бухалка. И в никакъв случай нямаше да се остави да надебелее. Да пази Господ.

Махай се, шоколадче, помисли си тя и тъжно погледна към скрина, където бе последният шоколад, който криеше в бельото за спешни случаи. Едва удържа да не похапне малко. Помисли още и отново прати шоколада по дяволите. Не искаше нови тлъстини по и без това закръгленото си дупе.

От този момент нататък щеше да прогонва стреса по други начини.

И нямаше да допусне нищо да се случи между двамата с Мак. Вече съжаляваше, че когато имаше възможност, не се възползва, но успокоението й бе, че е постъпила правилно.

Аромотерапията може и да не беше много забавна, но пък недостатъците й бяха наистина малко. Най-важното бе, че за мъже и дума не можеше да става. Мирисът на лайка, понесъл се от солите за вана, я успокои точно както обещаваха на пакета. Джули вдъхна дълбоко от миризмата, когато банята се изпълни с пара. Щом ваната се напълнеше, тя щеше да се отпусне вътре и да се наслади на успокояващия аромат, а след това да пусне и джакузито.

Истински рай. Почти истински при дадените обстоятелства.

Веднага излез навън.

Това е от стреса, помисли си тя и отказа да слуша гласчето. Вместо това вдъхна дълбоко и решително. Парата миришеше приятно, но не й донесе желаното успокоение. Поне засега. Беше категорична, че няма да рови сред бельото, за да извади последните парченца шоколад. Нямаше да си позволи да съсипе външния си вид и да навреди на кожата. Намаза и носа си с маската.

Изплакна пръсти и отново се огледа. Косата й бе вързана на висока опашка и както бе омазана, приличаше на Пебълс Флинстоун, докато си играе.

На какви ли не гадости трябваше да се подлагат жените, за да се разкрасят. Добре че хората виждаха само крайния резултат.

Нали Синди Крофърд бе казала, че да изглеждаш добре е най-доброто отмъщение.

Не беше зле. Това щеше да бъде мотото й отсега нататък. Всеки път, когато мислеше за Сид и за извънбрачните му връзки, щеше да върши нещо добро за себе си.

Като например да си сложи маска. Или пък да си измие зъбите със силно избелваща паста. Или да си направи кола маска на краката.

Друга възможност бе да се накисне във ваната с успокояващи билки, след което да си легне, за да се наспи. Дали щеше да успее да заспи, или не, беше друг въпрос, но когато заспеше, нямаше да сънува мъже.

Поне не и Сид Мръсника. Нито пък Мак Великана. Нито един мъж нямаше да има достъп до сънищата й.

Трябваше й свят с хора, които не притежаваха мъжки атрибути, тогава всичко щеше да е съвършено.

Излизай веднага.

„Това изобщо не го чух“, каза си тя и се погледна за последно в огледалото. Маската започваше да стяга лицето й. По краищата вече изсъхваше, а по бузите й се бяха появили пукнатини. Още няколко минути и щеше да я изплакне, да си сложи овлажняващ крем, да си почисти краката и да се накисне във ваната. След това щеше да си легне и да се наспи.

Нямаше намерение да се превърне в сбръчкана, огорчена старица, с лице като пергамент, с развалени зъби и космати крака, с дупе като задницата на училищен автобус, защото не си бе направила сметката както трябва и се бе омъжила за един лъжлив гадняр.

Точно така.

Преди десетина минути, когато влезе в спалнята, бе запалила лампата и се бе съблякла, а след това измъкна нова нощница от чекмеджето. Тази нощница бе стръв за съпрузи, къса, копринена, с леопардови шарки, обточена с черна дантела и много тънки презрамки, но в момента нямаше да й свърши работа, затова си каза, че в най-скоро време трябва да отиде и да си купи огромни памучни тениски и памучни бикини поне за да се чувства удобно. Нахлузи презряната нощница, загаси светлината и пристъпи до прозореца. Дръпна завесите, за да се опита да види колата на Мак.

Беше прекалено тъмно.

Още по-добре, каза си тя, защото веднага си спомни жарката целувка в „Суийтуотър“, и цялата се стегна, залята от гореща вълна. Усети пулсиране между краката си. Затвори очи, а устните й сами се отвориха, докато наблюдаваше неясното си отражение на стъклото. Не можеше да сбърка сексуалния копнеж, който я обзе, и въздъхна. Май й беше писано да остане гладна не само в буквалния смисъл.

След минута-две дръпна завесите, обърна гръб на прозореца, върна се в банята, но не се стърпя и извади шоколада. Сексът бе нещо непостижимо в момента. Поне тази вечер можеше да си угоди с някоя и друга хапка шоколад.

Влезе в банята и с помощта на тройното огледало спря поглед на проблемното дупе. С последни сили запокити шоколада в тоалетната и пусна водата, преди да е размислила, но така поне последните хапки нямаше да се натрупат по проблемни места. За последен път си каза, че дори животът й да се разпада, няма да позволи същото да се случи с външния й вид.

ИЗЛЕЗ ВЕДНАГА!

„Какво си се развикал“, бе готова да изрече на глас тя, но се сети, че не е препоръчително да разговаряш с вътрешния си глас. Ваната бе пълна почти догоре. Джули пристъпи боса по хладните бели плочки, наведе се да спре кранчетата и измъкна от водата бурканчето с кола маска, което вече се бе затоплило, вдъхна дълбоко аромата, който май не й оказваше никакво влияние, и понесе бурканчето към мивката. Първо щеше да изплакне маската, след това да си почисти краката, да се накисне във ваната, където се надяваше лайката да й даде мечтаното спокойствие.

Направи крачка и се закова на място.

Някакъв мъж се бе втренчил в отражението й в огледалото.

Мъжът се бе облегнал на стената на спалнята, точно до вратата на банята. Беше със скиорска маска, смъкната върху лицето, така че тя забеляза само проблясъка на тъмните очи. Той не откъсваше очи от нея, а тя не смееше да погледне настрани.

Настръхна цялата, обзета от непреодолим ужас.

Гласчето в главата й изпищя. Джули бе прекалено уплашена, за да последва примера му.

След това той пристъпи навътре и тя нямаше накъде да бяга.

Изпусна дъха си с шумно съскане.

— Здравей, Джули — поздрави я той, докато тя стоеше и не помръдваше. Ласкавият му глас и задоволството, с което я наблюдаваше, я накара да потръпне. За частица от секундата разбра, че това е кошмарът на всяка жена — изнасилвач, а може би дори убиец. В същото време, част от мозъка й, все още ненапълно парализирана от страх, осъзна, че той не е едър, но е много набит, забеляза, че целият е облечен в черно и стиска пистолет, а ръката му е в хирургическа ръкавица.

Господи, щеше да я застреля с този пистолет.

Той понечи да вдигне оръжието, за да го насочи към нея. Сърцето й отблъсна страха и подскочи като обезумяло в гърдите й. Тя си пое дълбоко дъх, гласът й се върна и младата жена изпищя като сирена. След това, напълно инстинктивно, запокити бурканчето с кола маска по главата му.

То беше доста тежко, тъмносиньо, стъклено, пълно със затоплен восък. Порази го право в челото и в следващия момент капачката му изскочи с шумно пукване, все едно че някой отваряше бутилка шампанско.

— Мама му стара! — кресна той, олюля се назад и притисна ръка към челото, а бурканчето се отметна и се разби в облицованата с плочки стена. Той се скри зад вратата. В тази частица от секундата, докато той не се виждаше, Джули остана неподвижна. Знаеше, че мъжът е още тук, чу тежкото му дишане и ругатните, а шумът й подсказа, че е точно зад вратата.

Тичай!

Ужасът й даде сили и тя се втурна към вратата, с пълното съзнание, че това ще бъде единственият й шанс за бягство.

Изскочи от банята като спринтьорка и забеляза, че той е само на две крачки зад нея, огромна черна сянка, стиснала челото си, докато се навеждаше да си вземе изпуснатия пистолет. Прескочи го в момента, в който той вдигна поглед.

— Мама му стара! — Той заряза пистолета и се спусна след нея в напразен опит да я хване с ръце.

— Не! — Тя се стрелна настрани, опитваше се да си поеме дъх, а сърцето й блъскаше толкова силно, че кръвта бучеше оглушително в ушите, докато се насочваше през вратата на спалнята към коридора и стълбите, за да изскочи през външната врата. На всяка крачка надаваше пронизителни писъци.

Господи, Боже Господи, той я преследваше и се оказа удивително чевръст за як мъж. Щеше да я хване. Знаеше, че ще я хване. Щеше да я сграбчи след броени минути, след няколко секунди…

Опита се да си спомни основното от часовете по самозащита, които бе посещавала някога. Тогава им казваха какво да правят, когато ги нападнат. Проблемът бе, че сега, притисната от страх и паника, тя не можеше да си спомни.

Затова единственото, което й се стори подходящо, бе да изпищи.

Всъщност тя не бе спряла да пищи, макар по всичко да личеше, че няма кой знае какъв смисъл, освен ако оглушаването не е част от плана.

— Помощ! Помощ!

Беше точно зад нея, когато стигна стълбите, протегна се и улови развятата опашка.

Джули изпищя толкова силно, че сигурно стъклата щяха всеки момент да се пръснат, а главата й толкова рязко се отметна назад, че тя се учуди как не й се прекърши вратът. След това някаква ръка я обгърна през кръста и я притисна назад, а ръката в ръкавицата стисна устата и носа й, за да я заглуши и задуши. Усети топлината на чуждото тяло, мириса на талк по ръкавицата и мъжка пот.

— Не трябваше да ме удряш — изръмжа в ухото й той. Тя усети миризма на лук.

Стомахът й се разбунтува. От липсата на кислород и ужаса се усети замаяна. Главата й пулсираше. Кожата й потръпваше от отвращение при допира на гумените ръкавици. Въпреки това продължаваше да се бори с него, докато той я влачеше обратно към спалнята. Дереше пластмасовата ръкавица с нокти, риташе го по пищялите с голите си крака, извиваше се и се гърчеше с всяка частица сила, която притежаваше, и влагаше старите умения, научени едно време на улицата, благодарение на които бе оцеляла. Знаеше, че всичко това е напразно, че сигурно няма да успее да се спаси, а и отвратителният тип бе значително по-едър и тежък от нея.

Той я завлече до вратата на спалнята и я задърпа по белия килим към огромното легло от лъскаво черно дърво. Стаята бе прекрасна, излъчваше се спокойствие дори от ленените чаршафи. Тук човек можеше да помисли необезпокояван, да си почине и да поспи, а не да се отдава на жестокост, която да причини смъртта му.

Господи, моля те, Господи, не му позволявай да ме убие!

Молитвата й се понесе към небесата и тя успя да смъкне скиорската маска в мига, в който той я пое на ръце и я стовари на леглото.

Тя тупна и отскочи. Мъжът се хвърли върху нея, преди да успее да помръдне, и я прикова под себе си, а тя потъна и дори не успя да вдигне коляно, за да го забие в слабините му. Не успя и да го отблъсне, за да се освободи. Нощницата се бе усукала на кръста й, тя усети как дрехата протрива кожата й, усети топлината и тежестта на мъжа с такова отвращение, че никога нямаше да го забрави. Отлично съзнаваше какво се кани да направи той, знаеше го със сигурност и това я накара да изпищи с всички сили и да продължи безсмисленото ритане и гърчене.

— Млъквай, кучко! — Обви врата й с едната си ръка и прекъсна писъка по средата. Целта му бе да й причини болка, затова я стисна и тя усети как се задушава, затова изписка също като уловено в капан животно. Погледът й попадна на мечето, нагласено да седи като Буда на нощното шкафче, и с ужас разбра, че това сигурно ще бъде последното, което вижда, преди да умре. Той премазваше гърлото й, тя не можеше нито да вика, нито да си поеме въздух. Кръвта й сякаш щеше да избликне през ушите. Издра ръцете му с немощно хриптене.

— Млъквай! — нареди отново той. Тя кимна отсечено, толкова доволна, че ще живее, че бе готова да направи всичко, а той охлаби пръсти и тя успя да си поеме глътка въздух. Пусна гърлото й и я стисна за китките, след което ги вдигна високо над главата й, а тя се отпусна немощно, единственото й желание бе да си поеме мечтаната глътка въздух. Тежестта на тялото му я прикова, когато прехвърли китките й в едната си месеста длан. След това се чу как нещо се разкъса и този шум й се стори по-ужасен от всичко, което бе чувала досега, а мъжът започна да увива китките й с изолатор за тръби, който незнайно как се бе озовал в ръцете му.

Изолаторът бе лепкав и стегнат и сякаш подпечатваше съдбата й. Тя се опита да се съпротивлява, да се освободи. Нямаше начин да го скъса, нямаше начин да си освободи ръцете.

Едната му длан отново я стисна за гърлото.

— Ако се опиташ да ми създаваш още неприятности, ще ти смачкам гърленцето и ще приключим много бързо — каза той, а след това със зъби скъса изолатора. Залепи го на място, а лицето му бе толкова близо, че от миризмата на лук й се доповръща. Тежкото му смрадливо тяло лежеше отпуснато върху нейното и тя не можеше да помръдне. Сърцето й блъскаше толкова силно, че тя се чудеше как още не е изскочило от гърдите. Дишаше бързо и плитко, обзета от ужас, а нараненото й гърло се издуваше като хриле на риба.

Освен слабата светлина от отворената врата на банята, наоколо бе тъмно и тя не успя да различи чертите му в мрака. Отново забеляза блясъка в очите на непознатия, на сантиметри от нейните, пролъскването на зъбите му, тъмното очертание на носа му…

Носът му.

Озверяла като животно, притиснато в някой ъгъл, Джули се спусна напред и захапа носа му с всички сили.

Чу се хрущене. В устата й шурна кръв, солена и топла.

Той изрева, нанесе й силен удар в слепоочието и се претърколи от нея, а нейните зъби изтракаха от силата на удара. Главата й се отметна на една страна. Стаята се завъртя и пред очите й заиграха звезди.

Нямаше значение. Този път бе успяла да постигне нещо и сега бе моментът да опита отново да избяга. Усети го как се отделя от нея и въпреки танцуващите звезди, сякаш тласкана от някаква мощна пружина, Джули се стрелна към вратата, сякаш бягаше от самия ангел на смъртта. Пресече килима, мина по лакирания дървен под в коридора и се спусна по хлъзгавите мраморни стъпала. Краката й едва докосваха пода, всяка глътка въздух й причиняваше силна болка в гърлото, а сърцето й пърхаше като криле на уловена птица. Тя не спря да пищи, сякаш призоваваше хилядите изгубени души, упътили се към ада.

— Кучка! Кучка! Кучка!

Господи, само дано да не е намерил пистолета.

Преви рамене в очакване на гърмежа и парещата болка в гърба, докато изминаваше последните няколко стъпала.

— Върни се, кучко!

Той я настигаше, наближаваше, беше толкова близо и с всяка крачка се протягаше и излъчваше осезаема ярост и такава заплаха, толкова зло, че на нея й се стори, че някой е пуснал по петите й хрътките на ада. Цялата бе обляна в студена пот и й се стори, че тича на бавни обороти към входната врата, която се отдалечава. Миризмата на лук и пот я настигаше. Хриптенето му сякаш звучеше до ушите й. Подът се тресеше под краката им, защото той топуркаше като смъртоносно чудовище.

— Джули!

Гласът на Мак бе най-желаният звук, който Джули някога бе чувала. Долетя от кухнята. Младата жена изпищя и зави натам, само броени сантиметри я деляха от мъжа, а голите й стъпала се хлъзгаха по хладния мрамор, пръстите й задраскаха тъмнината, сякаш това щеше да й помогне да се изтласка напред. Профуча през трапезарията и претича по дървения под към кухнята.

— Джули!

— Помощ! Помогни ми!

Щом се озова на студения под в кухнята, лампата светна и я заслепи. В първия момент остана сляпа и се блъсна в ръба на стъклената маса, преви се, но продължи напред, сякаш не усещаше болка от впилия се в корема й стъклен ръб.

И тогава, най-сетне, видя Мак, застанал на вратата между хола и кухнята, ръката му все още бе на ключа за лампата. Щом я видя, той се закова на място, висок, силен, задъхан и не по-малко уплашен от нея.

— Мак!

Хвърли се отчаяно към него, хлипаща, разплакана, и се опита да го предупреди за чудовището, което я преследваше, но от устата й излезе истеричен писък, а думи нямаше. В следващия миг осъзна две неща. Първо, Мак държеше пистолет, а второто бе, че чудовището вече го нямаше зад нея.

Господи, къде ли беше отишъл?

— Какво, по дяволите…

Мак я задържа, когато тя се притисна в него, прегърна я през кръста и я притисна толкова близо до гърдите си, че тя изхлипа. Държеше я с една ръка, олюля се и се облегна на стената. Нито за миг не изпусна пистолета. През всичкото време го държеше насочен към вратата.

— Джули. Джули. Всичко е наред. Сега си в безопасност. — Говореше силно, за да го чуе тя над нечленоразделните звуци, които надаваше, и най-сетне усети, че се отпуска разтреперана на гърдите му. Тялото му бе напрегнато, готово, ако се наложи, да действа. Тя остана с впечатление, че е прехвърлил тежестта си на петите. Беше очевидно, че знае как да се справя с пистолет. От него лъхаше такава сила, че тя облекчено почувства, че Мак може и ще я защитава. Затова се притисна към него като към скала сред бурното море. — Стой мирна и аз ще…

— Не! — Тя стисна ризата му със завързаните си ръце толкова силно, сякаш никога нямаше да го пусне. — Той има пистолет.

След това ушите й забучаха и светът се завъртя като обезумял. Коленете й поддадоха и подът се вдигна към нея. Ако той не я бе подхванал, тя щеше да се просне бездиханна на плочките в краката му.