Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (23)

Глава 22

Мак нямаше представа, защо се чувства така, сякаш току-що е открил печеливш лотариен билет сред куп ненужни хартийки в портфейла си, а след броени минути се оказваше, че на проклетията й е изтекъл срокът миналата седмица. В леглото му имаше красиво голо момиче. На същото това красиво голо момиче му бе доставил страхотно удоволствие. Заради същото това красиво голо момиче бе възбуден още от мига, в който я видя.

И какво не беше наред?

— Изобщо не те мразя, а доколкото си спомням, ясно те помолих да слезеш от мен. Моля те.

Ако заговореше още веднъж с този нетърпимо любезен глас, каза си Мак, със сигурност ще избухне. Превъртя се настрани, но не премести ръце, за да не й даде възможност да скочи и да хукне. За момент си я представи как тича гола по улицата, а той, също гол, я преследва, но това бе малко вероятно да се случи, а и госпожа Лайфермън щеше да събере достатъчно материал за клюките си.

— Ти някога да си чувала за любвеобилен разговор след това? — Нямаше представа защо толкова се ядоса, че тя иска да загърби огненото им приключение, въпреки че бе готов да се обзаложи, че ще реагира тъкмо по този начин. Кожата й бе копринено гладка под пръстите му и той едва сдържа желанието си да я погали, защото имаше чувството, че точно в този момент няма да бъде прието, както му се иска. Дясната й страна бе притисната от него, топла и мека, а тя миришеше наистина божествено. Лекият й парфюм, който тя обикновено слагаше, се бе смесил с мириса на кожата й и познатата до болка миризма на секс, която нахлу възбуждащо в ноздрите му. Докато вдишваше този аромат, не бе в състояние да мисли трезво.

— А защо не се сетиш за нещо от рода на „Мак, беше вълшебно!“?

— Ти какво искаш, да започна да те възхвалявам ли?

Подразни се, защото тя се държеше дръпнато, а имаше и още. Забеляза, че ръцете й вече покриваха гърдите, сякаш се опитваше да ги скрие от погледа му. Съвършеният й крак до него беше леко повдигнат и свит в коляното, извит към тялото, за да скрие и някои други части. Тя май бе забравила, че той не само е огледал всеки милиметър от тялото й, но бе направил и други неща. Върна поглед към лицето й. След това му се прииска да не го бе правил. Очите й бяха големи, кафяви и разпращаха искри към него. Бузите й бяха поруменели. Косата й приличаше на лъскави черни вълни, обгърнали главата й като ореол. Мак се намръщи. Въпреки че след всички целувки по устните й нямаше повече червило, а носът й блестеше и се бе нацупила, бе толкова красива, че сърцето му се сви.

След това тя прехапа долната си устна и я стисна, а той усети, че отново започва да се възбужда.

По дяволите. Това не бе на добро.

— Слушай — обърна се към нея. — Не е нужно да се държиш така. Прекарахме добре. Ти получи оргазъм.

Тя престана да хапе долната си устна и го погледна вбесена.

— Пусни ме да стана.

Той се дръпна и за награда видя съвършеното й дупе и крака, когато тя се изправи с гръб към него. Подпря се на лакът и се възхити на сметановите плешки, на нежната извивка на гърба, преди тя да приклекне, за да вдигна кувертюрата от пода. На часа изви глава, но нямаше смисъл, защото тя се увиваше в тъмносинята кувертюра. Когато се изправи, придърпа срамежливо плата пред себе си и подпъхна единия край между гърдите, а той сведе поглед към себе си. В следващия момент се хвана здраво, защото тя бе взела свободния край, а за да освободи другия, подпъхнат под матрака, трябваше да го изтегли. Покри се с чаршафа, за да скрие факта, че е напълно възбуден отново.

След като тя се бе омотала от подмишниците до глезените, реши, че е готова да се отправи към банята. Тръсна коса, за да я отметне от лицето си, пое си дълбоко дъх и го погледна ядосана.

— Би ли станал, за да се облечеш, ако обичаш? Трябва да се върна в магазина. В три ще дойде важна клиентка.

Мак погледна часовника си и й се усмихна. Това съвсем не бе приятна усмивка. По-скоро заядлива. Само че в този момент не му беше до любезности.

— Късметът ти изневери, Мис Америка. Вече е четири и петнайсет. А доколкото си спомням, се разбрахме, че днес няма да се връщаш на работа.

— Не може да бъде! — Щеше да идва Карлин Скуоб. Лицето й помръкна изведнъж. След това го погледна и отново се намръщи. — А щом настояваш да си говорим за държание, ти първо погледни твоето, защото има още много да се желае. Не знам защо си такъв кисел. Нали получи това, което искаше?

— Аз ли? — Мак я огледа от върха на разбърканата черна коса до лакираните в розово пръсти на краката, които се подаваха изпод усуканата кувертюра, и усети, че наистина става кисел. — Май нещо се обърка. Да не би аз да бях този, който молеше… — той отново заговори с фалцета на Деби — … „отведи ме някъде, където ще сме сами, ще ми свалиш дрехите и ще ме чукаш, докато се разпищя“. Аз просто те послушах. А, скъпа, ти наистина пищя.

Джули стисна устни, а очите й избълваха огнени кълба. Изглежда отчаяно се опитваше да се овладее, преди да е изгубила самообладание. Сви юмруци, затвори очи, а Мак реши, че брои до десет, след което си пое дълбоко дъх.

Когато отвори очи, вече гледаше значително по-спокойно. А това, каза си Мак, бе направо вбесяващо. Предпочиташе скандал с нея, отколкото да се отдръпне по този начин.

— Виж, не те обвинявам, ясно. Прав си, исках го и нищо от случилото се не е по твоя вина. Чак сега разбирам, че заради брака ми съм била в доста нестабилно емоционално състояние, а сексът с теб беше просто етап, който показва, че преодолявам нещата. Би било чудесно, ако оставим този епизод в миналото и забравим, че се е случвал.

Трябваше му секунда, за да осъзнае какви ги говори тя.

Значи той бе някакъв етап, така ли? Мак усещаше, че търпението му се изчерпва с всяка казана от нея дума, а това означаваше много.

— Няма проблем. — Мак се претърколи от другата страна на леглото, изправи се и стисна здраво чаршафа пред себе си. Нямаше смисъл да й показва, че вече е готов да започне отново втори рунд. Наблюдаваше я как си събира сутиена и бикините, и усети, че е истински ядосан. А това бе глупаво, каза си той. Тя му бе поднесла мокрия сън на всеки мъж на тепсия — страхотен секс с готина мадама, която нямаше намерение да му гука и мърка по женски — а той се бе вбесил.

Какво, по дяволите, му ставаше?

Очевидният отговор бе, че тя е в състояние да ликвидира и търпението на светец, а той нямаше намерение скоро да пристъпи към канонизирането си.

— Може ли да си взема душ? — Отново пробутваше любезното гласче, което бе също толкова дразнещо, колкото и всичко, което каза и направи, откакто стана от леглото. Той бе пълен глупак, след като й бе позволил да му влезе под кожата.

Но какво да направи?

— Заповядай. — Посочи към банята, не по-малко любезен от нея и бе възнаграден с ледено спокойствие по безизразното й лице. Когато тръгна към банята, го погледна с крайчеца на окото си и една от оскъдните усмивки, по-подходящи за Мона Лиза. След това затвори вратата на банята.

По дяволите, помисли си той. Точно така, искаше му се да отпраши при дяволите. Никога през живота си не бе и предполагал, че може да се почувства толкова скапан след такъв страхотен секс.

Какво стана?

Мак очевидно се опитваше да разбере, докато събираше дрехите си от пода и ги навличаше, прокарваше пръсти през косата си и се отправи към кухнята. Телефонът започна да звъни, но той не му обърна никакво внимание. Много добре знаеше кой е, но точно сега не бе в настроение да се занимава с Хинкъл. Щеше да си отвори бира, а после, ако Джули все още беше под душа, защото от опит знаеше, че жените могат да превърнат петте минути в цял един ден, щеше да отдели малко време, за да прегледа съдържанието на файловете на Сид. Все пак нали това му беше работата. Не да оправя Джули. Да пипне Сид.

Звукът на душа се чуваше чак в кухнята. Опита се да не си представя как Джули стои гола под струите, но това се оказа наистина трудна работа. Телефонът бе спрял да звъни, усети той, когато грабна една бира от хладилника и тъжно я отвори. Отпи голяма глътка и се насочи към хола. На прага спря на място.

Джозефин бе захапала телефонния кабел. Апаратът лежеше на пода, на една страна, а слушалката се бе търкулнала като умряла златна рибка.

— По дяволите, Джозефин! — излая той. Пуделът съвсем не беше глупав, скочи и хукна към кухнята, все още стиснал в уста кабела, а откъснатата слушалка подскачаше след него по паркета.

Мак изреди всички ругатни, за които се сети, докато прибираше съсипания телефон. Не можеше да направи нещо с остатъците, освен да ги изхвърли. Този телефон не ставаше за нищо.

Добре че можеше да ползва другия, в спалнята, докато купи нов. Извади ненужния апарат от стената и го постави на масичката до пистолета, за да изчака достойното си погребение в боклука.

Случката с телефона идеално се вписваше в серията малки и големи неприятности този ден.

Мак дръпна пердетата с надеждата слънцето да подобри настроението му. Стаята веднага се обля в светлина, той примигна и всички недостатъци на забързания ергенски живот лъснаха — от паяжината в ъгъла до праха на масичката за кафе. Браво. Седна на канапето, подпря крака на масичката и отпи нова глътка бира. Погледът му попадна на захвърлената рокля на Джули, паднала на безформена светло лилава купчинка близо до стената. Ако не беше истински джентълмен, щеше просто да си седи и да чака, докато тя излезе от банята, за да си я вземе. Ако беше, щеше да я тръсне, да я занесе до банята, да почука на вратата и да се провикне, че роклята й е на вратата.

Решението не беше трудно. Остана седнал на канапето, загледан в танца на ситните прашинки в слънчевите лъчи, докато отпиваше бира.

Някой почука на входната врата. Мак се намръщи и хвърли поглед през рамо към предния прозорец. Двамата бяха вътре повече от час. Сигурно госпожа Лайфермън е полудяла от любопитство. Но пък това бе доста нетипично поведение за нея — дейността й винаги бе извън чуждите къщи — от друга страна, бе напълно възможно възрастната дама да не издържа на любопитството и да е пристигнала да поиска я чаша захар, я нещо подобно, за да разбере какво точно става.

Само че белите мъжки панталони не бе възможно да са на госпожата. Пред вратата определено се виждаха чифт мъжки крака. Не беше нужно да е гений, за да разбере какво става.

Стана, за да отвори.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита Хинкъл побеснял още в мига, в който Мак отвори вратата, изблъска го и влезе вътре, преди Мак да успее да каже и дума. — Ти да не си се смахнал, бе, човек? Пак те е стегнала шапката и си тръгнал като луд след оня Сид Карлсън. Добре, твоя си работа. Само че мен не искам да ме забъркваш, ясно ли ти е? Този сладур може да донесе само неприятности и ти го знаеш много добре.

— Здравей и на теб — каза спокойно Мак и затвори вратата. Напудрен, както обикновено, в бял костюм с черна вратовръзка и риза, Хинкъл бе застанал в средата на стаята — разкрачен и го гледаше лошо. Мак се приближи, взе си бирата от масичката за кафе и я допи почти докрай, след това подаде бутилката на Хинкъл. — Ти бира искаш ли?

— Не, по дяволите. Не искам никаква бира. Искам да ми кажеш каква муха те е ухапала, та пак си започнал да душиш около Карлсън. Щом разбрах кого снимам, за малко да подмокря гащите. Опитах се да ти се обадя, но ти не отговаряш, когато ти се звъни на мобилния — отново! — а когато се обади тук, не каза и дума. Затова дойдох и те питам направо: Какво, по дяволите, става?

Мак се поколеба дали да не обясни, че Джозефин се е обадила, че не е бил той, но май нямаше никакъв смисъл. Вместо това попита:

— Ти направи ли снимките?

— Дали съм направил… — Хинкъл имаше вид на човек, който ще избухне всеки момент. — Няма никакво значение дали съм направил снимките, или не. Ти няма да ги използваш. Чуваш ли ме? Няма да ги използваш. Ти помниш ли какво стана последния път, когато направи такава снимка? Помниш ли, че бяхме ченгета? Помниш ли какво ни се стовари и на двамата на главите? А ти какво направи? Реши, че трябва да спипаш Сид Карлсън. Хукна след него и той те закова като последния престъпник. И мен покрай теб. Втори път нямам намерение да направя същата грешка, на теб също няма да ти позволя, стига да успея да ти попреча. Мак, няма начин да пипнеш Сид Карлсън. Ако продължиш да упорстваш, той тебе ще те закове, но този път…

Той прекъсна думите си и заби поглед над рамото на Мак, а очите му се разшириха. Мак усети, че ще се развихри буря, и се обърна. Там, разбира се, бе застанала Джули, боса, навлякла неговия халат, толкова огромен, че сякаш плуваше в него. Дори се бе опитала да го завърже. Косата й бе прибрана в хлабав възел, по красивото й лице нямаше и следа от грим, а огромните кафяви очи се местеха въпросително от Хинкъл към него.

— Запознай се със съдружника ми, Джордж Хинкъл. — При така стеклите се обстоятелства, май нямаше какво друго да направи. Поне така му се струваше. Нямаше нужда да разкрива самоличността на Джули, защото, ако Хинкъл разбереше коя е, със сигурност щеше да изперка. Най-важният въпрос сега бе колко е чула. Мак се вгледа напрегнато в нея, но не успя да разбере.

— Джули… Карлсън? — Хинкъл се задави, зяпна я така, сякаш бе поне два метра висока кобра, вместо една страхотна мадама по хавлиен халат.

Дотук с тайните, каза си Мак и се намръщи. Учуди се, че партньорът му я позна, при това толкова бързо. Но пък и светлината в стаята бе добра, да не говорим, че Хинкъл тъкмо бе ходил да снима Сид, а и в момента говореха за Карлсън. Освен това, той също бе работил като охранител на сватбата им, а всеки мъж между десет и деветдесет би запомнил красавица като Джули. А и кой знае колко пъти след това я е виждал. Той също имаше интерес да поразчисти стари сметки със Сид, ако не за друго, то поне заради загубената си работа.

— Джули ни е клиентка — обясни Мак, което бе самата истина, въпреки че за всеки би било очевидно, че е нещо повече. Все пак колко клиентки се разхождаха из хола му само по хавлиен халат, след като току-що са се къпали? Май не си спомняше подобен случай.

— Здравейте — обади се Джули. Не се усмихваше, но Мак все още не можеше да прецени дали е чула повече, отколкото трябва.

— Мамка му — изруга Хинкъл и се обърна поразен към него. Мак посрещна безизразно погледа му. След това се овладя и отново се обърна към Джули. — Моля да ме извините, госпожо, нямах намерение да ви притесня.

В следващия момент погледът му попадна на нещо на земята и изражението му отново се промени. Мак разбра, че съдружникът му е забелязал роклята на Джули. Тя забеляза същото, защото пристъпи напред и с всичкото останало достойнство посегна към дрехата, за да я прехвърли на ръката си.

— Били сте в къщата ми, нали? — обърна се тя към Хинкъл, прямо и спокойно. Мак не можеше да отрече, че се справя чудесно и не показва колко е смутена. — Чух ви, докато говорихте с Мак по телефона одеве. Успяхте ли да снимате съпруга ми с приятелката му?

Хинкъл преглътна с усилие.

— Ъъъ… — Обърна се към Мак. — Мога ли да поговоря с теб насаме?

— Направил го е — отговори Мак на Джули, която го гледаше, без да издава нищо.

— Ще се облека. — Обърна се и се отправи към спалнята, а след това се провикна през рамо: — Беше ми приятно да се запознаем, господин Хинкъл.

Хинкъл й се усмихна като болно куче.

— И на мен, госпожо… ъъъ… Карлсън.

Безизразността на Джули накара Мак да застане нащрек. Или бе чула нещо, което не трябваше, или все още бе погълната от самосъжалението след секса. В хола се възцари пълна тишина, докато вратата на спалнята най-сетне не се хлопна.

След това Хинкъл, който бе готов да припадне, се обърна злобно към него.

— Мама му стара, ти какви ги вършиш, бе? — попита той със съскане. — Чукаш жената на Сид Карлсън, бе, идиот! Да не си се смахнал?

Само щеше да си изгуби времето, ако отричаше. Мак остави бутилката бира на масичката и пъхна ръце в предните джобове на дънките, залюля се на пети и погледна замислено Хинкъл.

— Вече ти казах, че Джули е клиентка. Тя ме нае — нас де — да открием с кого й изневерява съпругът. Ти сам видя, че й изневерява.

— Мама му стара, ма ти спиш с нея. — Хинкъл продължаваше да съска в имитация на крясък. Не беше високо, но беше много въздействащо. — И тук няма никакво „нас“. Няма, няма. Тук ще се оправяш сам, при това както си искаш.

Мак стисна устни.

— Няма проблем. Тогава ще я считам за частна клиентка. Така вече по-добре ли се чувстваш?

— Не. Изобщо не се чувствам по-добре. Че кой ще знае, че тя ти е частна клиентка на теб, я ми кажи? Какво ще направиш, ще й закачиш надпис с обяснения на врата й ли? Ако Карлсън дочуе, че го следим, направо ще потънем до гуша в лайна. Ако пък разбере какви ги вършиш с жена му… — Хинкъл потръпна — което ще стане, в мига, в който се намесят адвокатите, ще ни погне и двамата, не само теб. — Хинкъл поклати глава. — Вече съм го изпитвал на гърба си. За теб не знам, но няма начин да ме накараш пак да поема по този път.

За момент Мак не каза нищо. Всяка от думите на Хинкъл беше истина. Последния път, когато бе погнал Сид, отмъщението му бе зашеметяващо. Дни наред след това Мак бе разпитван от началниците си за всичко, което е правил, и макар да си мислеше, че е успял да подреди Сид, откриха липсващите наркотици в бюрото на Мак. В последвалото разследване поне петима свидетели се бяха заклели, че Мак им е продавал и кока, и екстази, и то по време на работа. Капанът, заложен за Сид, не свърши работа — каква ирония! — и накрая Мак, а не Сид се оказа в калта. Също и Хинкъл, който бе сметнат за виновен, и то единствено защото бе имал нещастието да му бъде партньор. Мак отиде при Грег Райс, негов капитан и пряк началник, защото го смяташе за приятел и се надяваше, че ще успее да спаси работата на Хинкъл, но Райс бе отвърнал, че не може да направи абсолютно нищо. Заповедите идваха от много високо и те двамата с Хинкъл трябваше да изхвърчат.

Очите на Мак се отвориха по време на това фиаско: пипалата на чудовището, което преследваше, стигаха навсякъде. Дори приятелите му ченгета му обърнаха гръб, когато нещата се разсмърдяха, но така стана по-добре, защото знаеше кой вярваше във вината му, и на кого бе платил Сид.

Накрая вече нямаше значение. Официално не му предявиха обвинение, но с Хинкъл бяха изхвърлени от отдела и животът и на двамата бе съсипан. Когато това се случи, те бяха просто познати, но след това се сближиха — Хинкъл твърдеше, че е така, защото на никой друг не му пукаше за тях — и създадоха детективската агенция.

Погледнато по този начин, Хинкъл наистина имаше право. Едва през последните две години изкарваха прилични пари, а сега, след като Сид се намесеше отново, всичко постигнато бе подложено на риск.

— Не мога да се откажа просто така — каза тихо Мак. — Този път съм прекалено близо. Но отсега нататък ще те държа настрани. Дори ако искаш да откупиш фирмата от мен, ще те разбера. Сигурен съм, че Дон Хадли от банката ще ти даде заем. Така няма да ти се мотая в краката.

— Не искам да ти купувам дела — изпъшка Хинкъл. — Поне веднъж в живота си няма ли да проявиш малко здрав разум и да зарежеш тази работа?

Мак понечи да каже нещо, но в този момент вратата на спалнята се отвори и той поклати глава към Хинкъл, за да го предупреди да не казва и дума.

Хинкъл приличаше на човек, принуден да изгълта цяла лъжица оцет, но замълча, когато Джули се показа на вратата. Беше толкова красива, че Мак усети как дънките му най-неочаквано отесняват. Сигурно бе заради тази мека лилава рокля или може би заради сексапилните обувки. Веднага си спомни как дрехата се бе смъкнала по раменете й.

— Ако сте заети… — Джули премести поглед към Хинкъл, който й отправи нервна усмивка — ще си повикам такси. Трябва да се върна на работа.

— Не съм зает. — Мак си взе пистолета и го пъхна на кръста, след това си взе слънчевите очила и ключовете. Погледна Хинкъл. — Ще ти се обадя.

— Добре — отвърна Хинкъл, нервен като мравка, и се отправи към вратата.

Джозефин се появи — естествено, че ще се появи, след като всички се канеха да си тръгнат и да я изоставят — и Джули я погледна.

— Ще я вземеш ли, или…

Мак погледна гневно Джозефин.

— Вземи я. В колата има по-малко неща, които може да изяде.

Джули вече се бе навела за Джозефин.

— Връщам се в офиса — каза Хинкъл и задържа вратата отворена за Джули. Плъзна бърз поглед по нея. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожо Карлсън.

— Довиждане, господин Хинкъл. — Джули вече вървеше напред към колата. С още един многозначителен поглед към Мак, Хинкъл също се отправи към колата си. Мак последва Джули доволен, че госпожа Лайфермън не се мярка. Поне едно нещо щеше да стане, както му се иска. Може би, ако имаше късмет, щеше да продължи все така.

Джули не каза и дума, докато той не запали колата. Климатикът блъвна горещ въздух и те поеха надолу по улицата. След това го погледна така, че всички предупредителни звънчета в главата му дръннаха.

— Кажи ми сега — каза тя. — Има ли нещо, което съм пропуснала?