Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (18)

Глава 17

Във вторник сутринта Джули бе отново на работа. Прекара неделята в болницата, за да бъде под наблюдение, а в понеделник остана при майка си. Макар да настояваше пред всички, че е добре, тя отлично съзнаваше, че все още не е преодоляла шока от нападението. Не се бе възстановила и физически. Както Мак предполагаше, имаше леко сътресение, или както той така любезно се бе изразил, „не можеше да мисли“. На слепоочието се бе появила цицина с размерите на бейзболна топка, по шията й се виждаха лилави отпечатъци на пръсти, а до пъпа се бе образувала малка синина с формата на копче. Нюансът на лилаво бе особено грозен и поне на шията и лицето тя се опитваше да прикрие следите с грим, макар и не особено успешно. В тяхна чест си облече яркорозова рокля без ръкави с високо поло, която обикновено би подминала като прекалено затворена в горещото време, сложи си тесен цикламен колан и неприлично скъпи цикламени сандали.

Поне никой нямаше да я обвини, че не умее да съчетава цветовете, каза си насмешливо тя, докато оглеждаше отражението си във витрината на магазина.

Можеха да я обвинят в много други неща обаче. Започваше да се чувства така, сякаш бе на сцената и изнасяше цялото представление сама. И от полицията, и Сид я натискаха за подробности, и майка й, и Беки, и приятелите, и съседите, и хора, които не си спомняше някога да е виждала, настояваха да разберат още. Единствено молбите и заплахите на Сид успяха да накарат издателя на местния вестник да не споменава нищо на страниците на ежедневника. Бяха решили да твърдят, че нападението вероятно има нещо общо с кражбата на ягуара, че крадецът е попаднал на снимката на шофьорската книжка в забравената на седалката чанта, или това нападение е било първоначалният план, който по някаква причина е бил изоставен, а престъпникът е решил да се върне, за да си довърши работата.

Все пак бе малко вероятно да се случат две престъпления, независимо едно от друго, на същия адрес и то в два последователни дни.

Но пък хубавото бе, че нямаше защо да се притеснява, защото от полицията я увериха, че ще разплетат случая и че е много малко вероятно престъпникът да се върне.

Джули знаеше с каква информация разполагат и затова подобни предположения бяха напълно в реда на нещата. Не бе убедена нито в едното, нито в другото, защото бе повече от лесно да ги заблуди. Бе сигурна, че мъжът, който я нападна, нямаше нищо общо с дребните мошеници, които й откраднаха колата. Първо, защото гаднярчетата имаха ключове, факт, който полицията не знаеше, а и тя нямаше намерение да им го съобщава, защото вече ги бе излъгала по този въпрос, така че нямаше нужда да насилват задната врата, за да влязат, както бе постъпил нападателят. По очевидни причини можеше да обсъжда този малък недостатък на официалната теория единствено с Мак. Той й се обади два пъти. Веднъж в болницата, а след това, докато бе при майка си. Говориха кратко и предпазливо, но откакто я закара в „Бърза помощ“, не се бяха виждали.

С ужас разбра, че той й липсва. Липсваше й много.

Оказа се, че тази сутрин имат много работа в магазина, защото ангажиментите от понеделник бяха прехвърлени за вторник и защото наближаваше конкурсът Мис Южна красавица. Освен на Карлин, Джули подготвяше дрехите на още седем участнички. Всички бяха дошли за последна проба и тя трябваше да се занимава с нагласяването на сутиени с подплънки, свиване на талията на някоя рокля или отпускане на бюстието от ликра. Животът си течеше както обикновено и Джули бе доволна от това. Молеше се никога повече да не прекарва още един подобен уикенд.

Когато към един телефонът звънна, Джули бе на колене и довършваше подгъва на официалната рокля на една от клиентките си. Бе стиснала между устните си карфиците, свалени от синьо-зеленото творение, и зашиваше последните сантиметри подгъв.

— Джули, за теб е — каза Мередит, влезе в пробната и я погледна. — Някоя си Деби.

Джули за малко не глътна карфиците. Единствено в интерес на здравето си, тя ги изплю в дланта си.

— Благодаря. — Посочи на Мередит да продължи, изправи се и се усмихна на червенокосата клиентка. — Би ли ме извинила? Връщам се веднага.

Тара Лъмли бе много сладка, но повечето от участничките в конкурси бяха сладки. Мениджърката й седеше в един ъгъл и разглеждаше някакво модно списание. Всички бяха невероятни кукли. Жалко, че Тара нямаше никакъв шанс да победи Карлин. А на Джули така й се искаше някой да измъкне короната изпод носа на Карлин.

Джули остави карфиците в кристален пепелник на бюрото и пое слушалката.

— Здрасти — каза тя, а гласът й бе много по-дрезгав и сексапилен, отколкото ако наистина разговаряше с жена на име Деби.

— Здрасти и на теб. — Щом чу гласа на Мак, сърцето й забърза и тя стисна слушалката по-силно. Джули знаеше, че не постъпва правилно, но пък й бе толкова приятно. — Имаш ли някакви планове за обяд?

— Вече обядвах. — Два моркова и малко солени бисквити, точно преди дванайсет. Господи, как й се искаше да го види. Толкова много, че се плашеше.

— И аз. Какво ще кажеш да дойдеш отсреща в „Тако Бел“? Трябва да поговорим.

— За какво?

— Ще ти кажа, когато дойдеш.

Джули се поколеба и се замисли за Тара. Амбър бе отишла да обядва, което означаваше, че Мередит трябва да се справя сама. Амбър щеше да се върне чак след час, но пък Мередит можеше да се справи с всичко, стига Джули да се върнеше до три. Тогава беше пробата на Карлин. Щом се сети за Карлин, Джули изпъшка и реши. Днес имаше нужда от почивка.

— Идвам веднага — каза тя и затвори. Погледна се в огледалото на стената и се намръщи. Изведнъж розовата рокля и лилавите синини й се сториха напълно неподходящи като цветове, а прилепналата пола подчертаваше и без това голямото й дупе. Намръщи се и влезе в магазина, прегледа закачалките с рокли и си избра отворена лилава рокля с квадратно деколте. Беше къса, свободна и много по-елегантна от розовата рокля с полото, а и щеше да отива на сандалите. Бързо се върна в кабинета, преоблече се и постави своята рокля на закачалка с някои от новопристигналите дрехи, които още не бяха изложени. Сложи си колие от четири реда перли по врата, за да прикрие поне малко синините по гърлото, перлени обеци, също от магазина, и реши, че е готова. Огледа се в едно от огромните огледала и се усмихна. Черната коса и загоряла кожа бяха чудесен контраст на лилавия лен и перлите и тя усети, че изглежда добре. Малко в стил Джаки О, но пък се чувстваше добре.

Усети тръпка, когато си помисли, че Мак я чака от другата страна на улицата, и поклати глава. Държеше се като тийнейджърка, обзета от първия си любовен трепет. И то заради Деби! Тази мисъл я накара да се усмихне.

Извика Мередит настрани и й каза, че трябва да отиде да направи някаква спешна поръчка, след което пресече към „Тако Бел“. Поздрави ведро един от продавачите в магазина за бонбони, който пушеше и зяпаше синината на слепоочието й с неприкрито любопитство. Слънцето я заслепяваше, а над асфалта въздухът трептеше толкова силно, че преминаващите коли бяха като цветни петна.

Уличното движение бе натоварено както обикновено, защото по това време хората бяха свободни да отидат в центъра, където се намираше „Каролайна Бел“, и да посетят търговския център точно отсреща. Джули внимателно притича през улицата, заслонила очи с ръка, но преди това внимателно се бе огледала. Подобно неправилно пресичане бе забранено, но всички го правеха, включително и туристите. Така беше в Самървил.

В „Тако Бел“ се бе събрал много народ. Прииждаха все нови и нови коли и Джули забеляза, че вътре е пълно. Тъкмо се канеше да влезе, когато късо остро изсвирване на клаксон привлече вниманието й. Огледа се, забеляза Мак и пулсът й веднага забърза. Той бе спрял на самия край на паркинга, облегнат на колата, скръстил ръце на гърдите, в дънки, бяла тениска, а отгоре толкова яркоцветна хавайска риза, че засенчваше блясъка на слънцето. Беше с черни очила. По леката усмивка беше ясно, че я наблюдава, но заради очилата не успяваше да види очите му.

Господи, този мъж беше страхотен, помисли си тя. След това изпъшка наум. Защо трябваше да попадне на този невероятен мъж?

При тази мисъл Джули се усмихна, сякаш не притежаваше своя воля. Страхотен или не тя се радваше, че го вижда. Радваше се много, наистина много.

В същото време се притесняваше, разбра тя, което съвсем не бе странно. Все пак последния път, когато се видяха, тя го бе целувала най-безсрамно. Беше седяла разкрачена в скута на същия този мъж и се бе притискала приканващо към гърдите му. Да не говорим, че почти го моли да се люби с нея.

А той й отказа.

Все още не бе преценила дали трябва да му се сърди, или да му е благодарна.

— Ехо — каза Мак вместо поздрав, когато тя се приближи. Отпусна ръце и Джули забеляза, че държи края на каишка. Черна кожена каишка. Тя отвори широко очи и проследи каишката по цялата й дължина. Минаваше пред колата и се скриваше в някакви храсти, които отделяха паркинга на „Тако Бел“ от съседния паркинг. Джозефин се появи изпод храста, този път лишена от розовите панделки над ушите, без розовия лак за нокти, но снабдена с черна кожена каишка, цялата обсипана с някакви камъчета.

Щом забеляза Джули, Джозефин изскимтя и затанцува, за да я посрещне.

— Здравей, Джозефин. — Джули приклекна, за да я погали. Кучето махаше трескаво с опашка и цялото й тяло се тресеше, ближеше ту брадичката на Джули, ту ръката й, за да й покаже по всички кучешки начини, че е очарована да я види отново.

— Какво си направил? — Джули погледна обвинително Мак. Той се бе отдръпнал от колата. Заоглежда го преценяващо в момента, в който посегна да си свали черните очила.

— Какво да съм направил? Ааа, искаш да кажеш каишката? Взех й нова. Розовата нещо ми подбива самочувствието.

— Сега прилича на садомазохистичен пудел. — Джули се заля от смях и се изправи.

— Не е вярно. — Пъхна очилата в джоба на ризата и погледна Джозефин, която бе приседнала и с предните си лапки махаше във въздуха, за да привлече нечие внимание. — Бре да му се не види. Наистина прилича.

— Знам. Той няма никакъв вкус — обясни с пренебрежителен глас Джули на Джозефин и се наведе, за да я вдигне. — Само като му погледнеш ризите, и веднага ти става ясно. Ще поговоря с него да ти върне розовата каишка. Обещавам.

— Че какво им е на ризите ми? — Мак бе обиден. Но усмивката така и не слизаше от лицето му.

— Абсолютно нищо. Само че на човек му трябват слънчеви очила, за да ги погледне.

— С тях приличам на турист. Опитвам се да се смеся с тълпата.

— Съжалявам, но се налага да те разочаровам. Страхувам се, че стратегията ти не е достатъчно успешна.

Джули се усмихваше, докато галеше Джозефин, и го поглеждаше. Очите им се срещнаха. Споменът за последния път, когато бяха заедно, бе толкова жив, че нажежи въздуха и Джули усети как тялото й потръпва в очакване. След това Джозефин започна да се гърчи, за да се освободи от ласкавите ръце на младата жена, и привлече отново вниманието на Джули, защото искаше някой да я поглези. Добре че стана така, каза си Джули, докато махаше ужасната каишка и я подаваше с презрително сумтене на Мак. Кучето тръсна доволно глава, почувствало се свободно. Наистина добре, че стана така, защото Джули все още бе женена жена, и въпреки че възнамеряваше в най-скоро време да се заеме с развода си, ако се вярваше на шоуто на Опра, фазата, през която преминаваше с увлечението по Мак, си беше напълно естествена.

Една наистина впечатляваща фаза.

Една наистина впечатляваща фаза, която й бе спасила живота.

Една наистина впечатляваща фаза, която й бе спасила живота и я караше да се радва всеки път, когато я видеше отново.

— Типично за две дами да се поддържат. Само че за ваше сведение, госпожо почитател на кучетата, тя има късмет, че е жива и че е получила нова каишка — обясни Мак и хвърли на Джозефин мрачен поглед, докато отключваше вратите. — Докато ние с теб сме се забавлявали онази вечер, тя е успяла да изяде стената на банята. Изгризала е дупка с размерите на баскетболна топка.

— Господи! — Джули не се сдържа и се разсмя. — Сигурно е била безкрайно отегчена.

— Все едно. Идваше ми да се самоубия. — Мак отвори вратата и изчака Джули да се качи. Когато мина покрай него, той забеляза насиненото й слепоочие и ъгълчетата на очите му се присвиха от загриженост. — Как се чувстваш?

Говореше тихо и нежно.

— Много по-добре, отколкото изглеждам.

— Не е възможно — каза той и затвори вратата, без да й даде възможност да отговори.

Джули седна, прегърнала Джозефин, а сърцето й подскачаше като агънце през пролетта, докато той заобикаляше колата, за да се настани зад кормилото. Той е просто една фаза, напомни си строго тя, докато прехвърляше каишката на кучето на задната седалка. Той не е нищо повече от една фаза.

— Кажи защо ме извика — настоя делово тя, когато той запали колата. Джозефин се измъкна от ръцете й, след това се просна на скута й и затвори очи. Топлината на кучето я дари с неподозирано спокойствие. Джули разсеяно започна да я гали по гърба.

— На улицата твърдят, че никой от местните не се е заемал с подобно нещо. — Той многозначително спря поглед на слепоочието й. Насочи се към улицата. — А ако все пак се окаже, че е местен, той не е от известните престъпници и перверзни типове.

Джули усети как стомахът й се стяга, докато се опитваше да не си представя отново моменти от нападението.

— Какво означава това?

— Може да означава много неща. Крадец, който въвежда нови правила. Някой нов е пристигнал и все още не е наясно с местните правила. Не съм сигурен. Тъкмо затова исках да поговорим. Искам да ми дадеш разрешение да претърся къщата ти.

Джули го погледна стресната. Някакъв син корвет точно от нейната страна се движеше успоредно с тях и Джули чак сега разбра, че са се влели в уличното движение. Съсухреният дребосък, който шофираше, натруфен в спортно ленено сако и раирана риза, бе поне на осемдесет. Само така, мой човек, усмихна се вътрешно Джули и отново насочи вниманието си към наболелия въпрос.

— Полицаите вече са претърсили. — Говореше тихо и напрегнато. Щеше да е най-добре, ако откаже да мисли повече за нападението.

Нещо в изражението на Мак накара младата жена да се почувства така, сякаш леденостудена капка вода се стичаше по гърба й. Погледна го и потръпна. Джозефин, очевидно усетила безпокойството й, отвори сънено очи, без да крие любопитството си. Джули я погали по ушите и се почувства по-спокойна.

— Знам — отвърна Мак. Джули започваше да разбира тази негова безизразна маска. Тя означаваше, че крие нещо от нея. — Трябва да разбереш, че полицаите са заети. На главите им висят десетки криминални разследвания, а съпругът ти е дал ясно да се разбере, че не е нужно да полагат кой знае какви усилия по този случай. Ти имаш ли представа, защо му се иска да замете под килима нападението над собствената си съпруга?

Джули се изсмя с горчивина и зарови пръсти в козината на Джозефин.

— Отговорът е много лесен. Заради строежите. Нали знаеш, че компанията на Сид е строила квартала. Ако се разчуе какво е станало, това може да се отрази неблагоприятно на цените на недвижимата собственост, защото хората ще започнат да си мислят, че в този район жените ги нападат. А Сид не би позволил нищо, ама абсолютно нищо да снижи продажните цени.

Джозефин отговори на настойчивите ласки с огромна прозявка. Затвори очи и отпусна глава на лапите си. На Джули й се прииска и тя да може толкова лесно да се отърве от тревогите си.

— Цената на недвижимите имоти е важно нещо. — Гласът на Мак прозвуча сухо.

— А пък аз си мислех, че работата ти е да откриеш заради кого съпругът ми си купува виагра. — Джули нарочно се опита да омаловажи нещата. Да усеща как стомахът й се свива на възел, не бе никак приятно и тя искаше на всяка цена да се отърве от това.

Мак се усмихна широко, погледна я и атмосферата се разведри.

— Какво да ти кажа, аз съм частен детектив с много способности.

Джули му се намръщи, облекчена, че възелът в стомаха й се разпуска.

— За твое сведение, господин частен детектив с много способности, този следобед Сид заминава за Атланта. Няма да го има три дни. Ти какво смяташ да направиш?

— Не знам. А ти да не би да си мислиш, че не знам? Това е другата причина, поради която исках да поговорим, защото шавливите мъже имат склонност да се виждат с любовниците си на подобни командировки. Само че при дадените обстоятелства смятам, че е по-добре да остана тук. Никак няма да ми е спокойно да те оставя сама. — Той изведнъж стана сериозен.

— Мислиш, че онзи тип ще се върне, така ли? — Този път по гърба й се стече не отделна капка, а цяла ледена река. Джули потръпна отново, но този път доста по-силно.

— Успокой се. — Той забеляза реакцията й и поклати глава. — Не съм казал, че ще се върне. Според мен, въпреки всичко, трябва да сме внимателни. Каквото и да се случи, ще внимавам да си в безопасност, докато случаят се изясни. Имай ми доверие.

Джули си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Аз ти имам доверие.

Усмивката му бе бавна и мила, а в същото време — безкрайно сексапилна.

— Браво на моето момиче.

Неговото момиче. Господи, какво ли не би дала, за да е неговото момиче. Независимо дали ставаше въпрос за фаза, или не.

Той спря колата и Джули разбра, че се намират пред огромната тревна площ на семейство Дефорест от другата страна на улицата.

— Какво правиш?

— Казах ти, че искам да претърся къщата. Сега моментът е най-подходящ, защото съседите ти не са си у дома през деня, а Сид ще пътува. Искам да дойдеш с мен, да ме разведеш и да ми разкажеш къде се развиха събитията в неделя вечер. Ще можеш ли? — Той паркира и я погледна спокойно. Джули се сви. След случката не бе стъпвала тук. Сид бе прекарал последните две нощи сам. Ако зависеше от нея, тя бе готова да полети към луната, но да не стъпва отново тук. Само като си помислеше, и я обхващаше трепет на ужас.

Обаче, ако Мак мислеше, че онзи тип ще се върне…

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, стисна юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите. Въпреки това кимна. Джозефин, усетила безпокойството й, отново вдигна глава.

— Ще съм до теб непрекъснато. — В края на очите му проблесна усмивка, когато погледна Джозефин, изправила се и извила гръб като котка. — Виж, дори си имаш куче пазач. Няма да намериш по-сигурен другар от нея.

Малко бе трудно да си представи Джозефин като куче пазач, затова се усмихна развеселена. Странното бе, че щом се усмихнеше, се чувстваше много по-добре. И по-смела.

Все още се усмихваше, за да не се откаже малодушно в последния момент, когато забеляза, че Мак поставя някакъв надпис пред колата. Стиснала Джозефин в ръце, тя се приближи, за да разбере какво пише.

Под надписа „Здравна инспекция на тревните площи“ бе написан местен телефонен номер. Джули прочете написаното и очите й се разшириха.

— Пазя го в багажника за подобни случаи — обясни Мак в отговор на любопитния поглед на Джули. — Никой не ме поглежда, когато го сложа отпред. Ти нямаш представа, колко различни служби и комисии са се нароили.

Джули се замисли и й се стори, че някъде в далечината чува ръмженето на електрическа косачка. Завъртя се и забеляза мъж в оранжев гащеризон да си върши работата, без да им обръща внимание. Обикновено тя дори не би го забелязала.

— На това му се казва да се слееш с обстановката — обясни Мак, сякаш прочел мислите й. Стисна я над лакътя и я поведе към собствената й къща.

Контрастът между жаркото слънце навън и хладната къща бе наистина рязък. Мак бе отключил и й отвори вратата, за да влезе.

Затвори тихо и сърцето на Джули прескочи, когато тя се озова сред сумрака вътре. Стомахът й се бе свил отново. Дишаше бързо и имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

„Престани“, нареди си тя и направи няколко колебливи крачки в антрето. Внимателно си пое дъх, а след това го изпусна, бавно и отмерено.

Поне вътрешният глас не я предупреждаваше. Ако някога отново го чуеше да се обажда, щеше да го послуша на мига.

Отпусналата се в ръцете й Джозефин бе като дар божи. Кучето й даваше възможност да мисли и за друго, освен за страха. Не бе по-тежка от Кели или Ерин като бебета, а козината й напомняше на губера, на който момичета спяха като малки. Притисна кучето до себе си и се огледа. По нищо не личеше, че тук е имала премеждие. Нямаше нито стъпки, нито капки кръв, абсолютно нищо. Къщата бе съвършено чиста и миришеше леко на препарати. Да, естествено, фирмата, която почистваше, идваше всеки вторник и четвъртък сутрин, лъскаха мрамора и се грижеха за мебелите. Странно, че къщата бе съвсем същата като преди, а случилото се между четирите й стени не бе предизвикало никаква промяна. Страхът обаче се бе превърнал в неразделна част от нея, нещо, което не си бе представяла, че може да се случи.

Вдигна поглед към внушителното стълбище с парапетите от ковано желязо и дишането й се учести, щом си спомни отчаянието, с което се стремеше да се спаси по тези стълби, преди да я дръпнат назад за косата…

— Добре ли си? — Ръцете на Мак се спуснаха на раменете й и тя се стресна. Той бе застанал зад нея, едър, силен, човек, на когото можеше спокойно да има доверие. Успокои се и дишането й се нормализира. Кимна, притисна Джозефин още по-близо, реши да не се предава и тръгна към стълбите, категорична, че няма да позволи страхът да я погълне.

Въпреки решителността си, дори да говори, се оказа усилие. Тя преглътна и усети, че гърлото й е пресъхнало.

— Днес са идвали да чистят. Ако полицията е пропуснала някое доказателство, те сигурно са го почистили.

Мак измърмори нещо, сигурно ругатня. Джули бе в основата на стълбите, а той бе на няколко крачки зад нея. Наблюдаваше я непрекъснато. Мраморният под, кристалният полилей и стълбите бяха създадени така, че да впечатлят всеки гост, всъщност цялата къща бе впечатляваща, а той не бе виждал подобно нещо.

— Бях в банята… — започна Джули и погледна нагоре. След това спомените връхлетяха, тя потръпна и поклати глава. — Мак, не мога да се кача горе.

— Не е нужно да се насилваш да правиш нещо, за което не си готова. — Отново бе застанал зад нея и дланта му галеше голата й ръка. — Ако искаш, ще останем долу. — Плъзна очи към отворената врата на кабинета. — Това кабинет ли е?

Джули проследи погледа му и кимна.

— Бюрото на Сид и компютърът му. Доста работа върши тук.

— Имаш ли нещо против, ако поогледам? — попита той и без да чака отговор, се отправи натам.

— Давай. — Говореше на гърба му. Остана загледана след него, докато той ровеше в бюрото, отваряше чекмеджета, преглеждаше какво има вътре, а след това пусна компютъра.

— Какво търсиш? — Вече се чувстваше значително по-добре. По-спокойна и не чак толкова нервна. Беше застанала с гръб към стълбите и това много й помогна. Знаеше, че един ден, много скоро, ще може отново да се качи по тези стълби. Тази мисъл я успокои и тя въздъхна облекчено. Връщането в къщата бе опит да овладее живота си.

Мак сви безлично рамене.

— Сигурно не знаеш каква е паролата за тези файлове? — Гледаше екрана и набираше различни възможности, докато говореше.

Джули поклати глава.

— Нямам представа.

Мак изръмжа, но не бе никак изненадан. Продължи да набира възможни пароли. Сигурно опитваше дали ще се получи нещо.

— Готово — каза той след минутка, а гласът му бе пълен с очевидно задоволство, докато текстът излизаше на екрана.

В следващия момент Джули бе обхваната от паника. Тъкмо се канеше да го попита как е успял, защото или бе разгадал паролата, или бе пробил защитата, когато някакъв шум отзад я накара да настръхне. Завъртя се рязко. Джозефин се напрегна. Очите на кучето се завъртяха към кухнята.

Нямаше грешка: някой влизаше в къщата през гаража.