Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (32)

Глава 31

— Как се чувстваш, след като знаеш, че тази вечер ще умреш, Джули? — Гласът на Сид бе неестествено обикновен. Младата жена усети как стомахът й се свива. Бе уплашена до смърт и й се струваше, че органите й са се събрали в една обща маса. Той я чакаше в тъмна кола, която не бе виждала никога преди, когато мъжът с нахапания нос — Сид го нарече Баста — я изведе от сградата. Той караше и се насочваше на север по тесен тъмен извънградски път, а тя седеше до него, докато Баста — ужасният Баста, който й се усмихваше, въпреки че очите му си оставаха най-студените очи, които някога бе виждала, се настани на задната седалка. Сид и неговият наемен убиец. Значи Мак все пак се оказа прав.

— Ти не искаш да ме убиеш, Сид. Не си ли спомняш колко се обичахме? В тази обич все още има живот.

Опитваше се да впрегне цялата си воля, за да не се разпищи и да се опита да отвори вратата. Всеки момент очакваше да усети ръцете на Баста на врата си, а пистолетът му да опре в главата й. Тогава той щеше да свие пръсти или просто да дръпне спусъка и тя щеше да е мъртва.

Господи, дали щеше да боли?

Сид се разсмя.

— Никога не съм те обичал, евтин боклук такъв. Може би в началото си въобразявах, че те обичам, но единственото, което исках, бе да те чукам, а сега вече и за това нямам желание.

От думите му не я заболя, както трябваше. Розовите очила, през които бе гледала на Сид, вече ги нямаше и тя виждаше, че той е просто един жесток егоцентрик. Колкото и да й се искаше да му го каже, прецени, че сега не е моментът. Това, което трябваше да направи, бе по някакъв начин да възобнови връзката помежду им, поне донякъде.

Щеше да й бъде по-лесно, ако наемникът на Сид не я наблюдаваше от задната седалка, както злобен пес наблюдава заек. Самата мисъл, че той е зад нея, караше косата й да настръхва. Стараеше се да не го забелязва, но й беше трудно. Виждаше масивната му фигура с периферното си зрение и долавяше шумното му хрипливо дишане.

Дори й се стори, че усеща миризма на лук… Нямаше да мисли сега за това. Трябваше да се съсредоточи, да направи необходимото, за да се спаси.

— Спомняш ли си, когато се запознахме? Беше на приема у губернатора точно след като ме коронясаха за Мис Южна Каролина. Спомняш ли си колко много си говорихме тази вечер? Часове. Ти искаше да знаеш всичко за мен. Мисля, че още тогава се влюбих в теб.

Също като Шехерезада, думите бяха единственото оръжие, на което можеше да разчита. Джули подви единия си крак и се обърна настрани на седалката. Стараеше се да извика у него спомените. Тъмнината отвън нахлуваше в колата. Огромни дървета се извисяваха от двете страни на пътя, осветени само от фаровете им. Сид караше бързо, прекалено бързо за завоите по пътя. Накъдето и да се бяха упътили, това не бе често използван път. Сякаш ледени пръсти стиснаха гърлото й.

Наложи си да отблъсне страха и отново да се превърне в многословна глупачка. Усмихна се на Сид.

— Ти май все още не разбираш, нали? — изсмя се презрително Сид. — Ние не се запознахме случайно онази нощ. Да не би да си въобразяваш, че обикалям приемите в чест на гъските, спечелили някой конкурс за красота? Я слез на земята. Бях дошъл единствено заради теб. И знаеш ли защо? Заради баща ти, който едно време работеше за нас. Той открадна нещо, което си беше на баща ми и на мен, на нашата компания и аз се опитвах да си го върна. Бяха ми докладвали, че ти знаеш къде е, и единствената причина да се запозная с теб онази вечер бе, за да разбера дали няма да се изпуснеш и да ми кажеш. Ти не спомена и дума, но аз продължих да се виждам с теб, убеден, че рано или късно ще се изпуснеш.

— Излизал си с мен единствено за да се добереш до нещо, откраднато от баща ми ли? — Джули се замисли над почти несъществуващата връзка между двамата с баща й. Дори и да бе откраднал нещо, тя нямаше откъде да разбере. — Какво е то?

Баста изсумтя предупредително, а Сид го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не е твоя работа. — Гласът му беше груб. — За мен беше достатъчно важно, за да хукна след теб. Тогава беше хубавица, когато все още не бе качила тези десет килограма, и имах желание да спя с теб. Само че ти нямаше желание да спиш с мен, помниш ли? Не и ако не сме женени. Умно. Обърках похотта с любов, както е ставало с много мъже преди, и се ожених за теб. Надявах се, че щом се почувстваш сигурна в мен, ще ми кажеш каквото ме интересува за откраднатата вещ на компанията, но ти така и не каза нищо, а аз реших, че просто не знаеш. Това е историята на живота ти, Джули. Ти не знаеш нищо. И не само че не знаеш нищо, но аз нямам желание повече да спя с теб, което означава, че не си ми нужна. Към боклука се отнасям като към боклук.

Истината я перна като шамар през лицето. Когато думите му достигнаха до съзнанието й, тя си припомни различни епизоди от миналото и сега вече те й се сториха мрачни и потискащи. Усети се замаяна. Думите му обясняваха много — и държанието му в началото, как винаги настояваше тя да говори за себе си, а той гледаше да премълчава за своето минало. Невероятният му интерес към баща й. Презрителното му отношение, което се бе засилило през годините.

Погледна го и с ужасяваща яснота разбра, че през последните осем години от живота си бе обичала този мъж, бе живяла с него, а той се оказваше напълно способен да уреди убийството й. Този факт най-сетне я освобождаваше без колебание и съмнение от последните следи вярност, все още стаени някъде в нея.

Той се подсмихваше и тя разбра, че е очаквал да постигне точно този ефект, затова в момента се наслаждаваше на резултата. Отърси се от шока, сякаш залята с кофа студена вода. Напомни си мрачно, че най-важното е да оцелее, а болката можеше да почака, за да я излекува по-късно.

— Ако се държиш мило, може и да те оставя да си свършиш работата на колене пред мен за последен път, преди да те оставя в ръцете на Баста. — Гласът му звучеше злобно и подигравателно. Джули разбра, че напразно си е хабила думите с опитите да събуди старите му чувства. Оказваше се, че няма какво да събужда. Сид никога не я бе обичал.

— А ти носиш ли си виаграта? — Думите й се изплъзнаха, преди да успее да се спре. Джули бе ужасена от себе си. Дотук с опитите да се държи мило, за да се измъкне. Не, всъщност не съжаляваше чак толкова много. Дълбоко в себе си бе убедена, че дори да продължи да говори, нещата нямаше да се променят. Сид бе твърдо решен да я види мъртва.

Време бе да се насочи към план Б. Навлажни устни и огледа скришом вътрешността на колата. Да, наистина бе време за план Б, стига да успееше да го измисли.

Лицето на Сид поаленя. Дори в сумрачната светлина от фаровете, тя забеляза цвета и притеснено погледна към Баста.

— Защо не вземеш да млъкнеш. Това бе единствено за специални случаи.

— Да, сигурно. Знам, че пиеше хапчетата заради Амбър. И за момичетата от „Суийтуотър“ ли ги пиеше?

— Слушай, мръсницо, не съм ходил в „Суийтуотър“ заради момичетата. Откакто се сдобихме със заведението, ходя по няколко пъти в седмицата, за да прибера парите. Ти имаше ли представа, че притежаваме „Суийтуотър“? Не, разбира се, все забравям, че ти не знаеш нищо. Последните два пъти, когато ходих там, бе заради теб. Осигурявах си алиби, за да може онзи якия отзад да влезе в къщата и да ти види сметката. Само че той все се издънваше. Май така ставаше, а, Баста? Сигурно си се почувствал като пълен глупак, когато тя се измъкна, след като те захапа по носа. А след това взе че прегази грешното момиче. — Отново вдигна бърз поглед в огледалото за обратно виждане, поклати глава и се изсмя. — Нищо. По-късно ще й го върнеш.

— Да, доста глупаво се почувствах. — Това май бе първото нещо, което Баста каза, след като я бе бутнал в колата. Щом чу гласа му, на Джули й се прииска да се свие. Появиха се отново и миризмата на лук, и маскираното лице, което я гледаше от огледалото на банята. Този спомен не я оставяше на мира. А ето че сега отново чуваше гласа и той й се стори много по-страховит, отколкото в кошмарите. — Сигурно точно толкова глупаво, колкото и ти, когато разбра, че тя зад гърба ти се чука с малкото братче на Даниел.

Джули разбра, че Баста говори за Мак. Намръщи се и си спомни, че Мак бе споменал за Даниел. Трябваше й секунда, но си спомни в каква връзка го бе казал. Даниел бил изчезнал по същото време, когато е изчезнал и баща й, и първата съпруга на Сид…

— И Кели ли си убил? — обърна се побесняла към Сид.

От задната седалка се чу смях.

— Не, аз я убих — отвърна Баста. — Както и Даниел. Както и баща ти. А сега съм готов да свърша и с теб. Сид, защо не намалиш? Тук трябва да отбием наляво.

Джули усети как сърцето й се свива. Пътуването им беше към края си, знаеше го. Сид послушно намали, след това зави наляво по изровен прашен път, който приличаше по-скоро на пътека. Усети, че й е трудно да си поема въздух. Ръцете й се свиха в юмруци, а мислите й се втурнаха в различни посоки в отчаян стремеж да измисли нещо като план.

— Полицията ще ме търси. Те бяха… бяха с Мак… сигурно вече са разбрали, че ме няма. Ще се сетят кой го е направил.

— Ти да не би да си вярваш? — прозвуча развеселен гласът на Баста.

— Тъпа курво, че нали аз изпратих ченгетата да спипат гаджето ти и да ми го разкарат от пътя. Те не работят само за града, на всички до един им плащам. Да ти кажа, няма никак да се изненадам, ако на Макуори му се случи нещо по пътя към управлението. Може да го застрелят, докато се опитва да избяга, нещо такова.

— Ето я и твоята кола — каза Баста. — Спри зад нея. След това можеш да си тръгваш.

Щом Сид спря зад зеления „Лексус“, с който Джули го видя последния път, в гърлото й се надигна ужас. Ето, край, а тя нямаше никакъв план. Нищо не бе измислила. Колата спря и тя освободи предпазния колан. Пръстите й се стегнаха около ръчката на вратата и тя се напрегна, за да отвори…

— Обезопасяваща заключалка за деца — уведоми я подигравателно Сид и дръпна ръчната, а тя сама се увери, че вратата не може да се отвори.

Да вървят по дяволите тези тъпи приспособления!

С ъгъла на окото си долови някакво движение откъм Баста. Задъхана от ужас, със свит стомах, тя се извърна към него. Очите им се срещнаха и проблеснаха като диамантени. Гледаше го като хипнотизирана как вдига пистолета. Щеше да я застреля, осъзна тя и разбра, че не може да направи абсолютно нищо. Затвори очи и се дръпна към заключената врата и изрече молитва.

Тъкмо вдигаше длани, за да си скрие лицето, когато гърмежът на пистолета я оглуши.