Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (11)

Глава 10

— Лельо Джули! Лельо Джули!

Ерин и Кели хукнаха към антрето, когато Джули влезе в къщата на сестра си. Въпреки че съвсем не бе голяма и впечатляваща като къщата на Джули, тя бе удобна постройка на два етажа в приятен квартал. Беки и Кени се преместиха тук, когато Сид предложи нова работа на бившия строител малко преди Ерин да се роди, и те двамата бяха готови да прекарат живота си тук.

И щяха да останат, ако Кели не загубеше работата си заради всичко, което тя вършеше.

— Ерин. Кели. — При бурното посрещане Джули остави пакетите на сините плочки и отвори ръце, за да ги прегърне. Те посегнаха към нея едновременно и тя ги прегърна тъкмо когато сестра й се показа притеснена.

— Здрасти, Джулс. Идваш в последния момент. След пет минути ще се появят дребните и мама реши, че точно сега е моментът да нарисуваме усмихнати лица на петдесет балона. — Беки изви очи към тавана. — Някой трябва да напълни пликчетата на децата. Което означава, че ще го свършиш ти.

— Здрасти, Бек. — Джули се усмихна на сестра си над главите на двете момичета. Беки бе три години по-голяма от нея и бе младо копие на майка им, минус някакви петнайсет килограма, а и не беше с червена коса. Имаше кестенява коса, подстригана в удобна къса прическа, и кръгло, жизнерадостно лице. Беше закръглена и приличаше на типична майка в късите зелени панталонки, пристегнати с колан, и бялата риза.

— Ти ли си, Джули? — провикна се Дикси от кухнята. — Идвай насам. Имам нужда от помощ.

— Здрасти, мамо — провикна се в отговор Джули. След това се обърна към Беки. — Снощи ми откраднаха колата. — Кели, която имаше рожден ден, развълнувано заподскача и полюбопитства дали всички шарени пакети са за нея.

— Знам — отвърна Беки, без да обръща никакво внимание на настоятелните въпроси на дъщеря си. — Кажи ми много ли е побеснял Сид?

— Много. — Джули извърна очи към настоятелните си племенници. — Единият е за теб, а другият за теб.

Подаде по един пакет на всяко момиченце. Кели веднага задърпа хартията, изпълнена с желание да си получи подаръка.

— Ама аз днес нямам рожден ден — възпротиви се Ерин и се поколеба дали да вземе своя подарък. Ерин много приличаше на Беки, въпреки че бе наследила сивите очи на баща си. Беше сладко открито дете и Джули много я обичаше.

— Днес е моят рожден ден, лельо Джули — заобяснява важно Кели и спря за момент борбата с опаковката. Кели бе много по-фина от сестра си, но косата й бе по-тъмна, махагонова и ситно къдрава. Беше красиво жизнено дете и Джули много я обичаше и нея. — Днес ставам на пет.

— На цели пет. На това му се казва голямо момиче. — Джули се усмихна на Кели, а след това и на Ерин. — Аз обаче си помислих, че ще имаш нужда от подарък, за да участваш в тържеството на сестра си.

— Питам дали на теб ти беше бесен. — В гласа на Беки прозвуча тревога. Джули се зачуди дали Беки не подозира, че не всичко в замъка на краля е блестящо, но поклати глава.

— Просто беше бесен.

Ерин, вече спокойна, започна да разопакова подаръка си. Тя не разкъса опаковката като Кели, а разлепи краищата внимателно. Да каже истината на Беки, бе като да каже на майка си. Беки щеше да се притеснява, а ако се притесняваше, Кени веднага щеше да почувства и да я подпитва, докато най-сетне разбере каква е причината, и тогава щеше да хукне при Сид. Кени бе чудесен зет, обичаше и сестра й, и децата, но много добре знаеше кой му плаща заплатата. В този случай Сид бе човекът, от когото зависеше финансовото му благосъстояние.

— Барби! — писна възхитена Кели, когато най-сетне успя да се справи с опаковката и хукна стремглаво към кухнята, за да се похвали с подаръка си. — Бабче, виж, леля Джули ми е купила Барби.

— И аз си имам Барби! — писна Ерин след сестра си, успяла да махне част от хартията и забелязала какво има отдолу. Тя също се втурна към кухнята.

— Какво се казва? — провикна се Беки след дъщерите си, докато двете с Джули се отправиха след тях към огромното квадратно помещение, боядисано във весело жълто. На прозореца бе закачено знаме с надпис „Честит рожден ден“ и се вееше над градината отзад. Десетки пъстри балони, окичени с панделки, подскачаха до тавана. Дикси държеше един от балоните с опулени очи, а устата все още липсваше, но тя бе стиснала решително маркера, докато надничаше през рамената на внучките си, за да разгледа подаръците.

— Благодаря, лельо Джули — изрекоха в един глас момиченцата, след като майка им отново им напомни, че са забравили нещо важно. След това, все още стиснали куклите, те хукнаха към спалните.

— Хайде, Джули, вземи да довършиш това. Във всеки плик да има по едно руло, пакетче кроасани, три стикера, барета и химикалка. — Беки отново изглеждаше притеснена, докато побутваше Джули към кухненската маса, отрупана с пликчета, две трети вече пълни, а до тях се виждаха разпилени всякакви лакомства. Джули се зае със задачата, а Беки отново се върна към тортата, оставена на плота, за да забоде малки сини свещички върху бялата глазура.

— Нямате представа, колко много ми напомнят Кели и Ерин за вас двете на същата възраст — каза Дикси с носталгия, докато изписваше усмихнатата уста на един от балоните, след което посегна към друг. — Ако Беки не бе толкова глупава и се беше включила в някой конкурс по красота, сигурна съм, че щеше да спечели не по-малко награди от теб, Джули.

— Не — заяви твърдо Беки. Дикси стисна устни и погледна строго по-голямата си дъщеря, но преди да започне отдавна познатия спор, някой звънна на вратата. Беки погледна майка си и стана да отвори, а след нея изскочиха дъщерите й, пискайки от радост. Промъкнаха се покрай нея и я изпревариха, за да отворят те вратата.

— Представяш ли си? Да спечелиш онези конкурси, бе най-хубавото, което ни се бе случвало през живота — и в нейния, и в моя — а виж я тя как реагира. — Погледът на Дикси предизвикваше Джули да я подкрепи. Откакто Джули се помнеше, майка й я караше да се включва във всякакви конкурси, правеше й косата, гримираше я и измисляше всякакви зашеметяващи костюми, разбира се, съобразени с доста ограничените им средства. Това, естествено, се бе оказало от полза, защото Джули се бе научила как да създава най-прекрасните дрехи, без да влага скъпи и прескъпи материали, което й помогна да създаде „Каролайна Бел“. Външният вид на Джули бе техният билет към успеха, както Дикси повтаряше непрекъснато, а и така се оказа.

— Понякога си мисля, че Беки направо се срамува от произхода си — продължи да се цупи Дикси, но поне говореше тихо, така че Беки да не я чуе.

Джули веднага се сети как Сид ги наричаше „бедни боклуци“ и не винеше сестра си, въпреки че никога не би посмяла да го каже на майка си. Колкото и да й бе неприятно да го признае, навремето те наистина бяха „бедни боклуци“. Случвало се бе, след приключването на някоя от многобройните бурни любовни връзки на Дикси, да нямат дори и фургон, в който да преспят, защото никоя от тях не умееше да върши нещо, с което да си изкарват прехраната. Когато Дикси не бе омъжена и нямаше постоянен приятел, спяха в евтини мотели, в приюти за бездомни жени, дори един цял незабравим месец останаха на палатка и трябваше да си представят, че са в лагера на момичетата скаути, както Дикси дръзко наричаше обществените душове и тоалетни, както и вечерите, когато спяха върху одеяла направо на земята. През всичкото това време Джули и Беки се опитваха да ходят на училище и се преструваха, че животът им не е много по-различен от този на другите деца. Конкурсите по красота бяха неразделна част от живота на Джули, защото, когато спечелеше, понякога имаше парична награда или подаръци, които им помагаха да преживеят още известно време. Тя бе на тринайсет, а Беки на шестнайсет, когато категорично отказаха да се преместят да живеят при новия приятел на майка си и настояха да имат някаква самостоятелност. Тогава заживяха в един фургон и това бе чудесно, защото и за двете сестри фургонът бе първият им постоянен дом. След това Дикси заряза авантюрите с мъжете и трите започнаха да работят като сервитьорки, чистеха къщи, плевяха градините на хората, гледаха деца и вършеха абсолютно всяка работа, която намираха, за да могат да се хранят прилично и да си плащат наема за безценния нов дом. След това Джули спечели конкурса Мис Прасковка на Южна Каролина. Тогава беше на петнайсет и започна да получава предложения да участва в ревюта, след това заваляха покани за участие в телевизионни реклами, още няколко титли с различни стипендии и животът им стана почти нормален, а тя дори успя да завърши колеж. Делеше спечеленото с Беки, но Беки започна работа в офиса на коли под наем, а пък Дикси се запозна с Хиръм Клей и се влюби в него. После Беки се запозна с Кени, Дикси се омъжи за Хиръм, а Джули спечели конкурса Мис Южна Каролина и срещна Сид. Всички събития се струпаха за една година.

И ето че осем години по-късно, трите живееха щастливо. Всяка бе постигнала това, към което се стремеше, но се бе оказало, че мечтите им си имаха недостатъци. Четири години след сватбата, съпругът на Дикси остана инвалид след автомобилна злополука; Беки се наслаждаваше на възможността да се посвети на децата си някъде в предградията, но Джули предполагаше, че тази мечта е само начин да забрави несигурностите на собственото си детство, докато за нея бе истина, макар и тъжна, че домът и бракът съвсем не й донесоха сигурността и спокойствието, за които мечтаеше.

Накратко, не можеше да се каже, че живееха щастливо и безпроблемно, защото в истинския живот това бе нещо непостижимо.

— Не че Беки се срамува — опита се да обясни Джули. — Но тогава беше едно, а сега нещата са други, мамо. Разбирам защо не й се иска да накара Кели да участва в конкурси по красота. Това ще накара Ерин да се чувства пренебрегната и потисната.

Дикси я погледна така, сякаш думите на Джули я бяха наранили. След това се наежи и пристъпи в атака.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Беки се е чувствала пренебрегната и потисната, когато ти печелеше конкурсите?

Джули едва се сдържа да въздъхне.

— Не знам, мамо. Само че…

Ерин и Кели се втурнаха в кухнята с две от приятелките си и разговорът прекъсна. Тържеството започваше.

Когато най-сетне приключи, Джули помогна с почистването и бързо се отправи към къщи, за да се прибере преди Сид. Беше под душа, когато той се качи на втория етаж, за да си извади дрехи от огромната стая, предназначена само за неговите дрехи и обувки, затова не успя да го види. Когато слезе, облечена и готова да тръгват, той вече я очакваше в хола.

Беше в класически черен фрак, който му стоеше отлично. Тъмната му коса бе сресана назад, за да прикрие олисялото петно на темето, очилата му бяха кацнали на дългия прав нос и той й се стори безкрайно елегантен и много представителен. Беше застанал под арката пред входната врата и Джули си спомни сватбата им, а сърцето й заби по-бързо.

Как бе възможно да й причинява всичко това? И на двамата. Едва се сдържа да не го попита. Наложи си да мълчи, защото се сети за съвета на Мак и преглътна обвинителните думи. Сид, разбира се, щеше да отрече всичко, така че нямаше никакъв смисъл само да създава ново напрежение помежду им.

— Нали не смяташ да ходиш облечена с това? — попита Сид и затвори капачето на мобилния си телефон, след което продължи да я оглежда критично. Джули веднага настръхна и се огледа. Роклята, предназначена специално за официални коктейли, беше от розова коприна, къса, без ръкави, със закачлива къдрица над подгъва. До този момент си бе мислила, че роклята е страхотна, че тя изглежда страхотно в нея.

— Че какво й е? — Усети как гърлото й се стяга.

— Приличаш на хипопотам. Като те гледам, май всеки грам тлъстина, дето трупаш напоследък, ти се е лепнал на задните части. Ти още ли не си забелязала? Е, струва ми се, че си позакъсняла. Както и да е, няма за кога да се преобличаш. — Огледа я отново, стаил презрението си по характерния и много познат начин, след това я хвана за ръката и буквално я избута пред себе си. След броени минути Джули бе закопчала колана си на предната седалка на мерцедеса и докато пътуваха, не отрони и дума. В мига, в който пристигнаха, тя се усмихна широко и се подготви да прекара още една вечер в опити да скрие огромните си задни части и да се преструва успешно, че бракът й е истинска мечта, а в същото време си представяше как шоколадите и сладоледът се трупат и остават завинаги на дупето и краката й.

— Ето го и шефа. — Щастливо усмихнат, Сид стана, щом баща му, Джон Сидни Карлсън III, известен като Джон, си проправи път през множеството и се насочи към тях. Беше значително по-едър от Сид, очевидно с няколко десетилетия по-стар, плешив, освен ивицата над ушите му, но нямаше никакво съмнение, че двамата са баща и син. Прегърнаха се и се потупаха един друг по гърбовете, а Джули поздрави приятелката на свекъра си с усмивка и целувка. Памела Типтън бе две години по-млада от нея — Джон бе на седемдесет и две — и наистина прелестно момиче. Имаше къса, сребристоруса коса, огромни сини очи и по всяка вероятност носеше дрехи трийсет и четвърти номер. Беше с много малко дупе и слаби бедра.

— Как е любимата ми снаха? — обърна се към нея Джон. Усмихна се широко на старата шега — че нали беше единствената му снаха — и повдигна буза за целувка, а след това седна отново и се престори, че разговорът между баща и син е изключително интересен. Отпиваше леден чай, бодваше по малко салата и кимаше щастливо, въпреки че не изпитваше подобно чувство.

Ако имаше как да прояви поне малко егоизъм, би побъбрила с Мери Бишъп, съпругата на губернатора — двойката бе на тяхната маса, заедно с партньора на Сид, Реймънд Кембъл, жена му Лиса и съдията Джими Морис със съпругата си Триша. Може би да се отърве от Сид нямаше да е чак толкова лоша идея.

Дори започваше да обмисля да каже на Сид да върви по дяволите. Просто да го разкара. Да му каже, че от този брак й е дошло до гуша.

На връщане Джули с изненада установи колко й се иска да каже на Сид и за подозренията си, и за частния детектив. Като знаеше колко е безчувствен и как не се интересува от нея, дори не бе забелязал колко е ядосана. Отново си каза, че трябва да е дискретна, затова мълча, докато той сипеше хвалебствия за тържеството. Добре че мобилният му телефон звънна, преди да си е отворила устата, вместо да кима с глава и да мълчи, както подобава на добра съпруга на Сид. Той поде разговор с някакъв непознат за проблемите при доставката на тухли. Джули престана да слуша и с удоволствие се загледа през прозореца.

Беше прекрасна звездна нощ, но тази красота сякаш я караше да се чувства още по-нещастна. След няколко минути се замисли за Мак и в следващия момент потиснатостта изчезна. Беше й толкова приятно с него, нищо че обстоятелствата бяха, меко казано, необичайни, а и той бе най-красивият мъж, когото някога бе срещала, кучето му беше невероятно сладурче, а пък той беше обратен.

Здраве да е. Само една точка не беше в негова полза.

Когато мерцедесът зави по тяхната улица, тя скришом се озърна, с надеждата да забележи Мак или колата му. Той сигурно се бе скрил някъде, а може и да не беше тук. В тъмните сенки на надвисналите дъбове бе почти невъзможно да разбере дали той е някъде наоколо, или изобщо го няма.

Щом влязоха в къщата, Сид, както обикновено, се отправи към кабинета си, а тя веднага се качи на горния етаж и съблече розовата рокля. Познаваше се достатъчно добре и знаеше, че няма да я облече никога повече.

Изпитваше невероятен ужас от пълнотата, също както децата се ужасяват от чудовището, което може да е скрито под леглото.

Сид, гадината, много добре знаеше това. Беше й казал, че е напълняла, за да й съсипе самочувствието. Знаеше, че не бива да му обръща внимание, но така и не се научи да подминава хапливите му забележки.

Той отлично знаеше кои копчета да натиска и ги натискаше с неподправено удоволствие и жестокост.

Джули изрита обувките си, смъкна чорапогащника, а след това се отправи към банята по бикини и сутиен и пусна водата. Щеше да се накисне във ваната и да си сложи най-грозната и най-отблъскваща пижама, след което смяташе да се пъхне в леглото и да се наспи. Никога повече нямаше да слиза в кабинета му и да се унижава с напразни опити да го привлече в леглото си. Нямаше и да се чуди какво у нея го отблъсква. Дори нямаше да се чуди дали й изневерява.

Нали тъкмо това бе работата на Мак, да разбере какви ги върши Сид.

Докато ваната се пълнеше, тя не се сдържа и влезе в банята на Сид, за да надникне в шкафчето му. На третата полица бе шишенцето с витамините. Тя изсипа съдържанието на дланта си, за да провери веднага какво е положението. Сред жълтите и бели капсули имаше шест, преброи ги внимателно, сини хапчета с формата на диаманти.

Сигурно тази вечер щеше да си стои вкъщи.

Изви устни при тази мисъл, върна се в банята, спря водата и се отправи замислена в спалнята. Загаси лампата и всичко потъна в мрак, за да се доближи спокойно до прозореца и да дръпне тежките копринени завеси. Огледа навън. Тревата отпред бе обляна в лунна светлина, от дърветата се протягаха черни сенки със сребрист оттенък и тя се залюля, сякаш чуваше недоловима за човешкото око музика. Зад ниската тухлена стена около полянката, улицата тънеше в непрогледен мрак. Да не би пък колата на Мак да бе паркирана някъде наблизо? Сигурно. Беше казал, че ще чака. Но нямаше как да разбере със сигурност.

Сама не знаеше колко време е стояла замислена край прозореца. Тихото отваряне на вратата между къщата и гаража я изтръгна от мечтанията.

Или Сид бе забравил нещо в колата си, или бе решил да излезе, нищо че не бе изпил виаграта.

Цялото тяло на Джули се стегна при тази мисъл. И в същия момент осъзна, че няма да може да седи бездейна и да чака Мак да й каже какво става.

Как да отиде съвсем спокойно да се накисне във ваната и да си легне, сякаш всичко е наред?

Искаше да разбере какво е намислил Сид. Просто трябваше да види какви ги върши неверният й съпруг.

Така щеше със сигурност да знае, че бракът й е приключил, така щеше да е убедена и най-сетне да се успокои.

Чу тихо монотонно бръмчене. Много добре познаваше този звук. Вратата на гаража се вдигаше.

Джули се втурна към гардероба, дръпна първата рокля, която й попадна, червена къса рокля без ръкав с поло, грабна обувките в ръка и изтича боса надолу по стълбите.

Ако Мак бе някъде навън, щеше да тръгне с него. Ако ли не, имаше намерение сама да последва Сид.

Претича през хола, отвори входната врата и прескочи белите каменни стъпала, а след това прекоси меката трева към малката порта от ковано желязо в самия край на градината.

Ярки светлини заляха алеята пред къщата и блеснаха към улицата също като протегнати ръце. Колата на Сид излезе от гаража почти безшумно и се отправи към улицата. Дали щеше да я види? Сърцето й започна да блъска, докато тя надничаше през рамо към колата. Нямаше опасност. Бе застанала прекалено встрани и бе почти сигурна, че той няма да я забележи. Само че щеше да закъснее за…

Мерцедесът зави наляво, точно както снощи. Джули трябваше да се облегне на стената до вратата, дори приклекна и задиша дълбоко с отворена уста, докато слушаше щурците и чакаше огромният автомобил да отмине. Чу мъркането на скъпия мотор, шума на гумите по асфалта, а след това Сид вече го нямаше.

Тя изскочи от малката врата и се втурна по все още топлия асфалт точно в мига, в който мерцедесът зави. Задните светлини проблеснаха, когато той намали.

Господи, къде беше Мак?

Огледа се трескаво. Надолу, пред семейство Крейн, бе паркирана някаква кола. Не можеше да се прецени в тъмното. Можеше да е колата на Мак, но можеше и да не е неговата.

Пое си дълбоко дъх и затича натам тъкмо когато фаровете блеснаха и я заслепиха.