Вера Коуи
Богати и могъщи (16)

Глава петнадесета

Марджъри се чувстваше така, сякаш се мъчи да се изплъзне от задушаващи я пластове черно кадифе. Бореше се срещу тях, като ги дереше с нокти и стенеше. Накрая успя да се измъкне и през затворените си клепачи видя розова светлина, отвори очи, но блясъкът от полилея над главата й запрати частици светлина в тях и тя ги затвори. Простена и звукът беше като тъп удар в слепоочията. Повръщаше й се и цялото тяло я болеше. Предпазливо отвори очите си до тесни процепи, обърна главата си бавно и внимателно. На отсрещната стена имаше голямо огледало, тя не го разпозна, но то беше достатъчно широко, за да отрази разбърканото легло под огледалния таван, дрехите, пръснати по белия килим, празните бутилки и чаши, разхвърляни наоколо, фасовете от цигари с марихуана, смачканите угарки. Във въздуха се носеше противна, сладникава миризма на хашиш.

Сигурно е имало купон, но къде… Къде се намира? Внимателно се повдигна на лакът. На масичката до леглото имаше цифров часовник от прозрачен кварц. Показваше два и трийсет и пет, а датата — пети май. Беше изгубила три дни. Как? Къде? Това означаваше, че оттогава постоянно е приемала алкохол и наркотици… После си спомни и със стон се строполи обратно на леглото, зарови лице във възглавниците. В ума й се вихреха тела, ръце, езици, пениси с различни цветове и размери. Смътно си спомняше как я предаваха от ръце на ръце между плътно прилепнали тела. Тя беше част от гърчещата се, стенеща, лудешка група. Мъже я притискаха между телата си, мъже, които отстъпваха пред жени… Бурен калейдоскоп от чувства и спомени я въртеше, въртеше. Болеше я цялото тяло и се чувстваше все още замаяна от всичкото шампанско — да, имаше шампанско — и кокаина, дето беше смъркала, „колумбийското червено“, което беше пушила. Но къде? Гадеше й се, но се опита да си спомни. Тогава се сети: нейната спалня в къщата във Венеция. Поглежда през полуотворената врата, до която се приближи тихо, тъй като възнамеряваше да изненада Андрея, но изненадаха нея…

Спомни си всичко. Голямата стая с огледала, слабо осветявана от една малка лампа, но все пак достатъчно светла, за да отрази двете голи тела на леглото, потънали в гърчещ се екстаз, съпроводен от дрезгаво дишане, приглушени стенания и стържещи викове. Андрея. И — тя познаваше тази червена коса — Барбара Дилън, богатата кучка, кралицата на козметиката, която го съблазняваше от месеци насам. Тя стоеше там скована, мускулите й бяха стегнати и болезнени от усилието да не мърда, да не издаде звук, докато слуша, гледа долавяше отвратителното чувство на загуба, замаяност и мъчителен ужас, когато сцената се запечата в мозъка й, изпращайки кръвта в главата й. Тя ги видя, чу ги — равномерното пошляпване на двете тела, после видя как телата се напрягат и надигат, чу дрезгаво пъшкане преди последните резки викове и нахлу при тях, като крещеше мръсотии. Скочи върху Андрея. Дългите й нокти, извити, за да дерат и късат, потъваха в плътта му…

Повдигна й се. Знаеше, че ще повърне, но когато скочи от леглото, се олюля, защото насъбралият се алкохол и хашиш я удариха, тя падна на коленете си, но успя да пропълзи по огромния килим до полуотворената врата и с облекчение видя пред себе си баня. Устреми се към тоалетната, дишаше тежко, повръщаше. Усещаше как потта избива по лепкавото й тяло, а накрая почувства слабост и празнота. Строполи се на покрития с плочки под и лежа там дълго време. Най-накрая се повдигна, застана, олюлявайки се, видя тялото си отразено в многобройни образи от огледалните стени и простена, като забеляза силно ударените места, синините, отпечатъците от морави резки по гърдите, корема, бедрата. Лицето й беше подпухнало, очите — тесни цепки, устата — подута и с противен дъх, косата й — в пълен безпорядък. Немощно тръгна към душа, пусна го и когато водата стана толкова гореща, колкото тя можеше да издържи, застана под струята. Подпираше се с ръце, докато водата я удряше, облекчаваше, пречистваше, измиваше мръсотията, наслоена по тялото й и вътре в него, така че спомените й, разкрити, изострени и осветени, я накараха да стене и тръпне.

Последва ужасна сцена. Зад стиснатите си клепачи виждаше огледалните стени на своята спалня, напукани и нашарени на местата, където беше запращала всичко, попаднало й под ръка. Усещаше неприятната миризма на смесени парфюми… Arpege Joy, L’air du Temps. Спомняше си как зъбите й потънаха в гърдите на Барбара Дилън, отново чу нейния писък на силна болка. Спомни си и бруталните удари на Андрея… Обърна се към него, риташе го с проклетите си тънки високи токчета, опитваше се да го улучи в слабините и през цялото време крещеше най-гадните мръсотии. Беше станала неудържима и полудяла от яростта, болката, загубата и измяната. Знаеше, че е загубила… загубила… Андрея, парите… всичко… вече нямаше какво да губи.

Спомняше си как Андрея я принуди да отдели пръстите си от тялото на Барбара, после я зашлеви през лицето, като й крещеше: „Кучка! Сквернословна курва! Не те искам повече! Между нас е свършено!“. Нанасяше й удари, плесници, блъскаше я, а тя ридаеше и се свиваше в своята безпомощност. Сигурно е припаднала, защото, когато се свести, те си бяха отишли и единствено разрушеното беше останало. Бе лежала там дълго време.

После какво? Всичко се замъгляваше след това. Спомняше си паниката, чувството, че не трябва да лежи там… че трябва да се раздвижи, защото, ако не го направи, никога няма да се движи. Трябваше да им покаже тя на тях… и имаше само един начин. Лица… мъже… смътно си спомняше един бар… после някаква кола… мъж, а не бяха ли двама мъже? Опипваха я много ръце… След това всичко се завъртя в калейдоскоп от чувства и впечатления.

Усети, че й се повръща, и залитайки, тръгна натам, където висяха хавлиените кърпи. С една уви тялото си, а с другата — косата. Главата я цепеше, тялото я болеше. Като се подпираше на стената, успя да се върне в спалнята. Тъкмо влезе и една врата в другия край се отвори и се появи някакъв мъж. Гол, с яко телосложение и гъсти, сплъстени, черни косми по гърдите и слабините. Когато я забеляза, той получи ерекция, най-бързата, която беше виждала в живота си.

— Е, скъпа. Измъкнала си се? — Говорът му беше гърлен, но английският — чист. Пийна голяма глътка от една бутилка. — И си готова за още?

Марджъри си спомни коя е тя, ако не какво е. Видът на това… животно… я предупреди колко далеч беше стигнала в отдалечаването си от своите кръгове. За първи път усети страха като пробождане в корема. Стегна се.

— Кой си ти? — попита тя надменно.

— Да не би да искаш да кажеш, че си ме забравила? След всичко, което бяхме — и направихме — един за друг? — Той бавно се приближи до нея. — Няма значение… Имам нещо, което ще те накара да си спомниш.

Ровейки сред отломките на нощното шкафче, той извади малък метален инхалатор.

— О, не, недей! — ядосано започна Марджъри.

— О, да, да.

Преди да успее да помръдне, той я сграбчи с тежката си ръка, изви нейната на гърба така, че тя изрева от болка и се вцепени. Но мъжът увеличи натиска и всяко движение вече й причиняваше силна болка. После той притисна инхалатора в ноздрите й. Стисна другата ноздра, а с дебелите си пръсти запуши устата й и тя нямаше друг изход, освен да вдишва от инхалатора. Като светкавица, макар тя да се дръпна рязко, той направи същото и на втората ноздра. Наркотикът избухна в мозъка й като буен пламък, предизвиквайки видения от цветни светлини и бучене на кръвта в ушите й.

— По-добре ли си?

Със злобна усмивка смъкна кърпата от тялото й, захвърли я настрана и придърпа жената към себе си.

— Не… не… недей. Не искам повече… Не мога.

— Да, можеш. — Ръцете му бродеха по цялото й тяло, изследваха го и го стискаха, нараняваха я. — Преди ти харесваше… не можеше да се наситиш.

— Не, моля те — стенеше Марджъри, повръщаше й се и се чувстваше замаяна. — Омръзна ми, моля те… Не виждаш ли, че ми е омръзнало?

— Не и от мен, нали? Аз не омръзвам на никого.

Отвратителната му миризма на мускус и тази на наркотика увеличиха гаденето и замаяността й. Мъжът се изсмя жестоко, безразличен към протестите й:

— Купонът не е свършил, скъпа! — Той повиши глас: — Джорджо. Рейна…

Вратата се отвори отново и още двама души застанаха на прага. Един негър — висок, строен, гъвкав, тялото му беше нарисувано с безумни извивки в необичайно ярки цветове, и една жена — гола, носеше само лента, обсипана с пайети. Тя имаше малки, прекрасни гърди и дълга черна коса. Половината й лице беше закрито от маска, а под нея се усмихваха плътни червени устни, разкриващи малки, бели, много остри зъби. Очите под маската бяха очи на луд човек. Тя каза:

— А-а… готови сме за още от същото, нали, скъпа? — Подигравателен глас, изрядно английско звучене. Усмивката беше зла, жестока.

— Не… не… моля ви! — умолително се извиси гласът на Марджъри. — Зле ми е, не виждате ли… зле ми е.

Марджъри се чувстваше ужасно. Въпреки наркотика, главата я болеше силно, а ниско под лъжичката и надолу, чак до гърба си, усещаше сякаш нещо всеки миг ще експлодира. Напънът беше остър, мъчителен, непоносим. Чувстваше, че и най-малкият натиск на това място ще я пръсне като гроздово зърно.

— Имаме лек тъкмо за това — каза негърът замечтано, напевно. Той бръкна в малката велурена торбичка, завързана с каишка около врата му, и извади малко найлоново пликче, пълно с бял прах.

— Това ще те накара да се почувстваш изпразнена, скъпа…

Той се приближи към Марджъри, като разкъса пликчето с острите си зъби. Взе малко прах на нокътя си и го поднесе към нея:

— Ето паспорта ти за рая, скъпа!

Марджъри отново се опита да извърне глава, но грамадният мъж я държеше прикована и тя пак нямаше възможност за избор. Смръкна от кокаина и той избухна в мозъка й като голяма бяла светлина. Несъзнателно се наведе, за да оближе с език празния нокът.

Негърът се засмя:

— Точно така, скъпа… Виждам, че този рай не ти е непознат.

Негърът повтори същото и с другата й ноздра. Марджъри се чувстваше раздробена на съставните си части и се прилепи към тримата, когато те се приближиха, вдигнаха я, понесоха я и я оставиха на леглото…

 

 

Звънът на телефона прекъсна дълбокия сън на Хари. Той пипнешком потърси апарата и промърмори неясно:

— Pronto!

Известно време слушаше, после се изправи като свещ в леглото и стисна слушалката с две ръце.

— Какво? Къде? Кога? Как? — произнесе думите бързо, гласът му се засилваше. Отново изслуша нещо, лицето му пребледня, ръцете започнаха да треперят. — О-о… О, да… разбирам. Да, естествено. Ще дойда веднага… Къде? Да, да, добре. Да… Благодаря.

Трудно улучи къде да постави слушалката, после остана да седи вцепенен, блед, треперещ. Опита да стане, но падна обратно на леглото. Краката му бяха безполезни. Затвори очи, постави разтрепераните си ръце на лицето. Започна да диша дълбоко, успокояващо. Най-накрая, когато успя да се изправи, отиде за дрехите си.

 

 

Те обядваха, когато Мозес влезе и каза:

— Търсят ви по телефона, мис Кас. Контът от Италия.

— Хари! — Кас се намръщи, като бутна стола си назад. — Сега пък за какво?

Но тя се обади бодро:

— Хари? Какво има?

Чуваше дишане и сякаш някой плачеше.

— Хари! Хари, там ли си?

— Кас! — Гласът му беше приглушен, задавен. — Кас…

— Хари, какво има?

Изведнъж Кас се изплаши.

— Марджъри. — Гласът му се скъса. — Марджъри е мъртва.

— О, господи…

Кас се строполи на стола до бюрото.

Той плачеше.

— Полицията ми се обади от Рим… намерили са тялото й в някаква кола в една задна уличка… умряла е от загуба на кръв.

— Исусе Христе! — изпищя Кас. — Умряла от загуба на кръв! За бога, как?

— Тя е била… имало… дрехите й… целите накъсани и раздрани… казват… казват, че има доказателства за сексуални перверзни…

— О, господи! — На Кас й се повдигаше.

— Цялата е била насинена и… — Гласът на Хари се загуби съвсем.

Кас се овладя насила, отпъди всяка друга мисъл, освен какво трябва да се направи.

— Къде си? В Рим ли си?

— Да, да…

— Тогава стой там. Какъв е адресът?

Тя чу как гласът му заглъхна, докато говореше с някой друг, после го чу отново ясно и той повтори адреса със запъване.

— Добре… Остани там, чуваш ли? Не напускай мястото, Хари. Ще изпратя някой при теб, колкото мога по-бързо. Чуваш ли ме, Хари?

— Да… да…

— Кой ръководи там? Искам да говоря с тях.

Тя почака, като хапеше устните си и барабанеше с пръсти. Умираше за една цигара.

— Ало? Говорите ли английски? О, господи. Momento per favore. — Тя извика с пронизителен писък. — Дан!

Той се появи до вратата на салона за хранене със салфетка в ръце.

— Ела тук, бързо… Трябва ми твоят италиански.

По лицето и по гласа й той позна, че нещо се е случило, и попита:

— Какво става?

Кас му каза. Дан се вцепени от ужас. Но взе слушалката и преведе на италиански въпросите на Кас за мъжа отсреща и на английски отговорите на италианеца. Накрая Кас каза:

— Дай да говоря пак с Хари — и продължи: — Хари? Сега слушай внимателно…

Завърши разговора, постави пръст на бутона за затваряне и погледна към Дан. Той беше блед, изпотен и смутен.

— Боже! — промърмори. — В какво, по дяволите, се е забъркала?

— Задънена улица — мрачно отговори Кас. — Е, върви, ти ще трябва да им кажеш. Аз имам работа. Върви!

Кас започна да набира номера на организацията в Рим.

Когато тя се върна в салона за хранене, всички седяха в съсипваща тишина.

— Току-що говорих с Вито Арабинери — глухо каза тя. — Той е добър човек и има подходящи връзки. Искам, доколкото е възможно, да държим историята далеч от вестниците. За щастие, открила я е полицията. В три часа тази сутрин. Била е облечена с вечерна рокля и сандали — това е всичко. И е била цялата в кръв, колата също.

— Чия кола? — попита Дан.

— Слава богу, нейната… — Кас се обърна към Дан. — Мислех, че ти каза, че е отишла във Венеция.

— Така ми каза тя. Там беше Андрея Фарезе.

— Тогава какво е правила в Рим? — попита Харви.

— Не е толкова далеч — намръщи се Дан.

— Не е, но Марджъри никога не караше колата. Тя навсякъде пътуваше със самолет.

— Може би някой друг е карал — предположи Дан.

— Умряла е от загуба на кръв! — Дейвид сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Харви се овладя:

— Сигурна ли си, че Вито Арабинери може да се справи с всичко?

— Затова се обадих на него — кратко отговори Кас.

— Кой е той? — попита Елизабет.

— Той е… наш посредник при уреждане на спорове в Италия — неопределено каза Кас. — Той познава системата и познава много хора. Казах му да се съобразява с обстоятелствата, докато може.

— Но… — Харви навлажни устните си.

— Да, зная. Убийство. — Кас произнесе думата, за която всички мислеха.

— Може ли той да направи това? — с изненада попита Елизабет.

— Ще опита всичко възможно — кратко отговори Кас.

Настъпи тишина.

След малко Кас каза:

— Дадох му свобода на действие. Ако — тя запали цигара с трепереща ръка — Марджъри се е била отдала на своите особени забавления, то ние не искаме това да излезе на първите страници. А що се отнася до останалото… — Тя дръпна от цигарата си.

— Горкият Хари — каза Мати и поклати глава.

— Почти е рухнал — каза Кас. — Трябвало е той да я идентифицира.

— Как са разбрали коя е тя? — попита Елизабет.

Кас изтръска внимателно пепелта си и каза безизразно:

— Марджъри е много добре позната в Италия.

Отново настъпи тишина, докато Харви не се прокашля и каза:

— Полицията попаднала ли е на някакви следи?

— Не. Това е нейната кола и само тя е била вътре. Очевидно са я захвърлили. Трябва да е кървяла лошо, когато тя… без съмнение затова са я захвърлили.

— Свързали ли са се е Андрея Фарезе?

— Не зная. Не го споменах, казах и на Хари да не споменава. Но… — Кас вдигна рамене — както казах, Марджъри е доста известна.

Дейвид потръпна:

— Каква каша! — каза той. — Боже, каква каша!

 

 

Новината хвърли черен покров. До този момент настроението в къщата беше изключително чупливо, а сега претърпя друга промяна. Преди никой не го беше много грижа за Марджъри и те всички знаеха за тънката линия, която тя поставяше между задоволяване и прекаляване, но смъртта й беше ужасна. Чакаха телефонът да звънне, а той звънеше редовно. Търсеха все Кас. Вито Арабинери й докладваше на равномерни интервали. И когато вестниците пристигнаха, всички се нахвърлиха върху тях. Но Вито Арабинери беше свършил добре работата си. Съобщаваха за смъртта и имаше кратки сведения, но това бе заради обстоятелствата, при които е била открита. Пишеха, че е убийство с цел грабеж, тъй като прислужничката на контесата е заявила, че контесата е напуснала къщата си във Венеция три дни преди това и е имала цяло състояние в бижута. Те липсваха. Не се споменаваше за Андрея Фарезе, освен в едно кратичко съобщение, което казваше, че контесата е била негов „голям и добър приятел“ и той е дълбоко потресен от случилото се. Не се споменаваше нищо и за разнебитената стая в къщата във Венеция.

В последния доклад, който Кас получи от Вито Арабинери, се казваше, че необходимите ремонти са направени и цената ще бъде включена в графата „разходи“, когато той представи сметката си. Кас уреди необходимото чрез каналите на организацията.

Никога не стана ясно къде е била Марджъри и какво е правила през трите дни, в които беше „изчезнала“. Но аутопсията — от която Кас също получи копие, но го показа само на Харви — разкри, заедно с другите неща, че Марджъри е имала в напреднал стадий рак на матката. Това е причинило смъртта от загуба на кръв. По най-брутални начини са използвани някои предмети и по тялото й имало синини, изгаряния, разкъсвания и дълбоки резки. Била е също и натъпкана с наркотици. Кокаин, марихуана и различни други възбуждащи средства. Когато са я захвърлили, вероятно е била в безсъзнание, това е довело до дълбока кома, по време на която е кървяла и е умряла от загуба на кръв. Вестниците пишеха, че разследванията продължават, но на съда причината за смъртта бе посочена като прекалена загуба на кръв.

 

 

Три дни по-късно Хари върна тялото й на острова. Занесоха го направо в църквата, а на другата сутрин, много рано, тихо и бързо я погребаха в присъствие единствено на семейството! Въобще не отвориха ковчега. Марджъри беше приготвена за погребението в Италия. Вито Арабинери се беше погрижил за всичко.

Чак по-късно, когато се върнаха в къщата, Хари, все още в шок, им разказа, каквото знаеше.

Колата била намерена в задна уличка в най-бедната част на града. Патрулиращ полицай забелязал скъпата кола — „Ферари Дино“ — и отишъл да огледа, защото било необичайно толкова скъпа кола да се намира на такова място. Марджъри седяла на шофьорското място, облечена с рокля, някога представляваща сребърно ламе, но вече корава и пропита с кръв. Сандалите й били пълни с кръв, а също и седалките на колата. Кръвта дори се процеждала през вратата и образувала локва в канавката. Нямала нищо друго. Нито дамска чантичка, нито палто, нито бижута. По номера на колата открили собственика.

По думите на прислужничката на контесата тя напуснала къщата сама около десет часа вечерта в сряда със собствената си кола. Шофьорът й каза, че я е закарал в бара „При Хари“. Напуснала го с двама мъже, те са проследени и се разбра, че са я завели на събиране в частна къща. Никой не си спомня да я е видял да излиза. Това става около четири часа на следната сутрин. От този момент до момента, в който била намерена три дни по-късно, никой не знае къде е била или как е стигнала до Рим. Нито един от приятелите й не я е виждал. Те дори не знаели, че е в града. Никой не се е появил, за да каже, че я е виждал. Всички разследвания удрят на камък.

— Знае се само, че това сигурно е било оргия — каза Хари, все още пребледнял и мрачно примирен. — Че тя е… тя е имала много мъже… и… други неща. — Той все още страдаше. — Трябваше да я, Кас… да я видя… толкова бяла… отвратително бяла… и цялата покрита със синини, драскотини и изгаряния… на гърдите и бедрата й… — Той потръпна и глътна от силното си питие. — Никога не съм виждал толкова садистично сексуално малтретиране. Какви чудовища са били тези? В каква ли извратеност е взела участие? Кой би направил такива ужасни неща? Как е могло това, това да се сметне за удоволствие? — Той изглеждаше отвратен. — Знаех за нейните… ъ-ъ… апетити, но това… — Пак си сръбна от питието. — Не съм и сънувал подобно нещо. Знаели ли сте вие такива неща? Аз не.

Кас не отговори. Тя би могла да му каже доста неща, но той имаше достатъчно, с които да се бори.

— Тя беше натъпкана с наркотици — с вече овладян глас продължи той. — Казаха ми, че за нея все пак е било въпрос на месеци. Наркотиците, които е вземала — от дълго време, казват — щели да притъпят болката, защото щяло да има силна болка. — Той отново се прокашля. — И така, те са я захвърлили… оставили са я да кърви и да умре от това… но те казаха, те казаха, че вероятно е била в безсъзнание… Надявам се да е така. — Очите му се напълниха със сълзи и той се разрида. — Надявам се да е така…

„Нещастна кучка — мислеше мрачно Кас. — Нещастна, обречена, безпомощна кучка. Въпреки всичко, родена жертва.“

Погребението беше почти тайно, сякаш колкото по-скоро Марджъри отиде под земята, толкова по-добре. А тя беше мълчалив упрек към тези, които бяха вдигнали рамене и промълвили безразлично с вдигнати вежди: „О-о, Марджъри…“.

Само Хари плака през цялото време на службите в църквата, през цялото време на всичко, което трябваше да се свърши около погребението. Той не се отделяше от жените. Кас го държеше от едната страна, а от другата — удивително, тъй като Кас дори не очакваше тя да присъства — Елизабет.

— Ще дойдеш ли? — попита тя, когато Елизабет се присъедини към тях, докато чакаха отец Зевиър да свърши с даването на причастие на Нийвс и баща й, който, за разнообразие, си спомни, че е католик. Каквато Марджъри е била. Някога.

— Да, ще дойда.

Със сухи очи тя застана до Хари, не скована и объркана, както Кас очакваше, а извисяваща се над дребния мъж като висок стълб, на който той да се опре. В обикновената си черна рокля — тъй като погребението на Марджъри не беше островно — тя изглеждаше по-красива и — изненада — по-тъжна отвсякога.

И после, в салона, където насядаха сковано и тромаво, тя седна до тъжния дребен човечец. Кас го чу да разговарят тихо, но не можа да чуе за какво говореха. Всъщност Кас беше доволна да остави Елизабет да се занимава с това. Мъката на Хари тежеше много. Караше я да се чувства виновна. „Както и всички те се чувстваха“ — мислеше тя, оглеждайки затворените лица, осъзнавайки, че очите не се поглеждат, а гласовете са напрегнати.

„Нещастната кучка — пак мислеше тя. — Купувана и продавана на фунт от момента, в който е имала някаква стойност. Е, добре, Марджъри беше убита. Но не само от годините на алкохол и наркотици, от многобройните любовници и самоунищожителното потопяване в необуздан секс. Нито пък от непознатите хора, които я бяха захвърлили и избягали. Един мъж го беше извършил. Един мъж.“

 

 

Хари си тръгна на другата сутрин. Беше сдържан, но тъгата му бе станала по-горчива.

— Съжалявам, Хари — нещастно каза Кас. — Ужасно е.

— Кое ли не е ужасно в тази къща?

Кас се смая. Кафявите очи все още бяха зачервени и той изглеждаше изтощен до припадък, но гласът му беше твърд:

— Благодаря на Бога, че няма да я видя отново.

— Но… — започна Кас.

— Никога няма да се върна на този остров. Не желаех да се освободя по такъв начин, но съм свободен.

Обърна се към Елизабет, която мълчаливо стоеше до тях.

— Бъди доволна, че не си негова дъщеря — каза той бурно. — Радвай се, че вместо това майка ти е толкова добра, сърдечна, мила жена. Тя единствена ми показа добрина тук… — Той се наведе към ръката й. — Желая ти късмет.

И замина.

 

 

Когато Елизабет се събуди, слънцето беше изминало небесния си път. За първи път от много време тя бе спала с часове. Три седмици от прибързаното, почти тайно погребение на Марджъри. Оттогава настъпи дълъг, неоставящ никакви следи период на мъка и отчаяние. Все така от онази нощ, когато видя и покрусена се примири с това, което винаги тревожно бе подозирала, макар никога да не е била склонна да приеме. Знаеше за особените отношения между Дев Лафлин и Нийвс. Всички говореха за тях с лекота, дори шеговито. Но с уважение. То бе нещо постоянно, установено, отдавна прието като „особено“. И отново тя остана настрана, само наблюдател.

Това я опустоши. Този продължителен, невярващ поглед я изгори, разтопи крилата й и я запрати надолу към земята, където тя се удари с такава сила, че оттогава само скиташе наоколо замаяна.

Нищо в самотния й живот не я бе подготвило за този вид самота и опустошение, така че единственото нещо, което можеше да направи — знаеше как — бе да се затвори в себе си, както преди, но това я накара да осъзнае, че нейното преобразяване далеч не е завършило. Чудодейната промяна не можеше да настъпи за една нощ. Все още пазеше като стари дрипи частици от старото си „аз“. Само в едно отношение се бе променила невъзвратимо. Вече имаше чувства.

Защо иначе ще се чувства така наранена, така измамена, така завистлива, така мрачно ревнива? За първи път в живота си усещаше, че е оставена на милостта на емоциите, които той бе освободил у нея, и тя прекарваше дните си, прекосявайки техния спектър, но краят неизменно се оказваше началото и тя пак тръгваше. Настроението й бе навъсено и мрачно и Елизабет искаше само да бъде сама, да размишлява. Знаеше, че не е правилно, че постъпва като дете, което е било силно наранявано през изминалите години, но тя не можеше да постъпи по друг начин. Все още й липсваше увереност, осъзна тя. Все още не притежаваше необходимото чувство за собствена значимост. Имаше нужда от него, за да й го даде той. Но го загуби.

Елизабет избягваше Дев, сякаш той носеше зараза. „Но той наистина носи“ — мислеше отчаяно тя. Все още бе заразена от силната треска по него, която се разгаряше само щом го зърнеше. Затова тя не мислеше, че би могла да говори с него спокойно. Ако се наложеше да разговарят, се държеше студено. Гордостта не й позволяваше да му покаже как се чувства. Не, не се бе променила много. Все още се изменяше, все още търпеше болезнено развитие.

Постави глава на коленете си, затвори очи. „Колко дълго — мислеше тя. Колко дълго…“

„Не е честно — мислеше за хиляден път. — Нийвс е само дете. В мен той видя жената, каза, че нея иска…“ Но не бе ли промълвила Нийвс: „Не трябва да се въздържаш повече. Зная, че ме обичаш и сега можеш да ми го кажеш?“. Тя изразяваше с думи онова, което сигурно знаеше, че той чувства — онова, което вероятно дори Дев, толкова опитен с жените, не знаеше или може би не се осмеляваше да признае.

Елизабет знаеше за особеното чувство между тях. За обожанието на Нийвс към Дев. Всички го считаха за преувеличен, но това също бе погрешно. Нийвс обичаше. Личеше по лицето, по гласа й, по сияещата радост, излъчваща се от нея.

„А аз — мислеше Елизабет. — Ами аз къде съм? Това превръща всяка негова дума към мен в лъжа. В лицемерие. Той е лъжец и крадец и разпуснат чувствен мъж…“ А как копнееше за него. Това бе най-лошото: непрестанният, постоянен копнеж за него. За докосването на силните, уверени ръце, за звука на възбуждащия милващ глас, за блестящите сини очи и тяхната топлина.

„Лъжи — ридаеше душата й. — Само лъжи…“

Не можеше, не искаше да мисли повече за това. Натам се простираше безумие. Сега трябва да се съсредоточи върху майка си, да събере всичката си сила, за да продължи да чака. Да се надява. Може би нещо се е случило днес… Изправи се на крака и бавно тръгна към водата. Очакваше я продължително плуване. Преди бе готова да отиде при него и да каже: „Помогни ми“. Сега нямаше кой да й помогне, освен самата тя.

Излезе от водата цели сто ярда по-напред от мястото, където бе оставила дрехите си, доста далеч от вилата. Не можеше да я види. Но докато бавно вървеше с наведена глава, чу някой да вика името й. Вик, носен от вятъра. Засенчи очите си и погледна брега. Никой. Но ето пак… да, нейното име. Глас на мъж — крещеше. Сърцето й се сви. Нещо се е случило. Без да спира, тя грабна роклята си, сандалите и продължи нататък, вече тичешком. Чак когато направи завоя до оголената скала, тя видя Дейвид на пътеката над себе си. Той вдигна ръце до устните си и изкрещя отново:

— Е-ли-и-за-а-бе-ет.

— Тук съм — викна тя и той погледна надолу.

— Къде, по дяволите, беше? Почти прегракнах от викане.

Бързо Елизабет изтича нагоре по пътеката към него.

— Плувах до Сенд Кей. Какво има? Защо ме викаш?

— Заради Хелън…

Ноктите й се забиха в ръката му.

— Защо? Какво става? Какво се е случило?

— Пълен хаос, ето какво! Старата дама Хокс и Серафин са направили малък заговор, Нийвс ги е подкрепяла и доста активно подпомагала… Тайно са вмъкнали старата дама в болницата. — Той кимна енергично към побелялото й лице. — Вярно… без да кажат на никого. Сигурно са го планирали с дни… Луиз избухна.

— Тя добре ли е? Моята майка — добре ли е? — Лицето й пламтеше от настойчивост, а ръката й стискаше така, че заплашваше да прекъсне притока му на кръв.

— Да, добре е. — Той разтвори пръстите й. — Крещях с цяло гърло. Бог знае колко дълго! Преровихме всичко наоколо, за да те открием.

Но тя вече беше хукнала.

— Иди първо при Луиз! — извика Дейвид след нея.

Отново тя затича по прекия път през градините, скачаше през цветните лехи, блъскаше се в храстите, покрай които минаваше. Изпусна роклята и сандалите си някъде по пътя. Босите й крака не усетиха нито промяната, когато затича от тревата по настланата с чакъл пътека, нито горещия камък на стълбите на терасата, които взимаше по две наведнъж. Гласовете й подсказаха къде са се събрали всички.

Всички подскочиха, когато тя нахлу в белия салон. Като я видя само по бански костюм, пребледняла и боса, при звука от тежкото й дишане, мисис Хокс, която стоеше и стискаше ръката на Серафин, избухна в сълзи:

— Нямах лоши намерения… честно, нямах… само мислехме да помогнем.

— Идеята беше моя — възрази Серафин. Тя бе доста спокойна, почти смирена, без никаква следа от вина или страх. Само увереност.

— И моя… — Нийвс стоеше, подслонена под ръката на Дев. Тя погледна Елизабет със зацапано от сълзи лице. — Направих го заради теб, да компенсирам… Исках да ти кажа, но ти изглеждаше толкова свирепа и аз се страхувах, че ще ми се ядосаш.

Елизабет я гледаше безизразно, неразбиращо, после се обърна, когато Луиз се приближи.

— Всичко е наред — успокои я той. — Преживяхме труден следобед, но всичко вече е под контрол.

— Но майка ми…

— Почива си. Серафин й направи от своя билков чай. Беше възбудена, напрегната, но вече е добре. По-добре, отколкото бих могъл да се надявам.

Луиз я сграбчи, тъй като тя се олюля, когато въздействието на случилото се я завладя.

— Стол — бързо каза той и внимателно я настани в стола, който Кас набързо бутна напред. Леко той наведе главата й към коленете.

— Успокой се… дишай дълбоко.

Пулсът й бе много ускорен, но силен.

— Ще убия Дейвид — чу той Кас да мърмори. Тя объркано се движеше наоколо. — Кой знае какво й е казал.

Елизабет вдигна глава.

— Каза, че тук е настъпил пълен хаос. — Очите й бяха изпълнени с ужас. — Истина ли е това? Какво се е случило?

Луиз кимна към масивната фигура на мисис Хокс, която изглеждаше грамадна до слабата, изправена фигура на Серафин, невъзмутима като идол.

— Тези двете тук си наумили да ускорят събитията. Серафин отива в болницата, както винаги, а Нийвс — сега той кимна към момичето, което се сви още по-близо до Дев — уж взима мисис Хокс на разходка с колата. А всъщност тайно я закарва в градините, в които позволяват на майка ти да седи всеки следобед.

— И?

— Изненада, изненада — сухо отговори Луиз.

— Тя, тя добре ли го прие? — Лицето на Елизабет заблестя с надежда.

— Чудесно, изумително добре. Мисля, че мисис Хокс го преживя най-зле.

— Бях така поразена — хлипаше мисис Хокс — да вида бедната ти майка отново след всичките тези години… и тя беше толкова доволна да ме види.

— Тя те позна?

Мисис Хокс изтри очите си.

— Благодарение на Серафин ме позна.

Елизабет премести погледа си към Серафин. Тя кимна:

— Подготвях я за това.

Нищо не можеше да наруши непроницаемото спокойствие на Серафин.

Елизабет погледна пак Луиз.

— По начин, който в медицината наричаме „учене на сън“. Знае се, че подсъзнанието може да запомня информация, подавана му, когато съзнанието си почива. Аз сега научавам, че това е правила Серафин всеки ден през последните няколко седмици. Давала е на майка ти от своите магьоснически отвари и усърдно е насаждала информация, малко по малко…

Елизабет отново я погледна и Серафин наклони глава в знак на любезно, но невъзмутимо признание.

Мисис Хокс кимна бурно:

— Истина е като това, че седя тук… Кога аз влязох и тя ме видя, е, требваше да видите лицето й… Тогава тя стана, отвори ръцете си към мен и каза: „Мисис Хокс… моя скъпа, мила мисис Хокс…“. Ами, аз се разревах, а тя ме потупваше и успокояваше… После аз се овладех, ами, седнахме и си поговорихме хубавичко… Разказах й сичко за теб, верно, как дойде да ме видиш и сичко… за мис Келър, как са те зели и къде… После тя ми зададе толкова много въпроси с такова странно изражение на лицето… Прекарахме великолепно, наистина… тя държеше ръцете ми здраво и се усмихваше, и кимаше, и сълзите се стичаха по лицето й.

Мисис Хокс избърса сълзите си.

— Никога не съм виждала толкова щастлив човек, никога… После тя ме прегърна, целуна ме и каза: „Как мога да ти се отблагодаря…“, а аз казах: „Не ми дължиш нищо…“. А тя каза: „О, да… да-а“. Тогава тя стана и каза: „А сега аз трябва да вървя у дома при моето бебе“. Никак не можах да я разубедя… „Аз трябва да отида при моето бебе — повтаряше тя, — при моята Елизабет.“ И ние требваше да повикаме доктора. — Тя тайно хвърли виновен поглед към невъзмутимото лице на Луиз. — И той, ами, той накрая казва, че е добре… Така ние сички се връщаме тук, но не те открихме никъде… Претършувахме острова от край до край. Ето, това разтревожи майка ти, разбираш ли… разстрои я, като… Но Серафин тук, успокои я, направи й едно питие от онези и я сложи да спи… И после те намериха и това е сичко — нервно завърши мисис Хокс.

— Всичко! — възкликна Елизабет, като се смееше и плачеше. — Всичко! О, моя мила, прекрасна мисис Хокс… — Прегръдката й беше прочувствена.

После Елизабет се обърна към Серафин:

— А на теб… как мога да ти се отблагодаря?

— Щастието на моята лейди е благодарността за мен — отговори с голямо достойнство Серафин.

— Можеше да се случи голяма злина — подчерта Луиз, — но Серафин се е била подготвила добре. Оказа се по-малък шок, отколкото се страхувах.

— Кога мога да я видя? — нетърпеливо и все пак нервно попита Елизабет.

— Когато се събуди, тя ще иска да те види…

— Къде беше все пак? — любопитно попита Кас.

— Поплувах до Сенд Кей.

— Сенд Кей! Господи! Нищо чудно, че не успяхме да те намерим.

— Значи ето къде си се крила — меко каза Луиз.

Елизабет избягваше всезнаещите очи, съзнаваше, че откакто е влязла в стаята, очите на Дев нито за миг не я изпускаха, но решително отказваше да срещне погледа му.

— Е, открихме те — щастливо каза мисис Хокс. — И нямах намерение да правя нищо лошо, честно…

— Това, което си сторила, е правилно — каза Елизабет и отново прегърна тръпнещата грамада. — Ето защо те доведох, нали? Да направиш за нея това, което направи за мен.

— Така каза и Серафин, а тя познава майка ти по-добре от секи друг в този свет… Сега знам това… и кога тя каза, че е добре да го направим, не се усъмних в нея нито за минутка.

— Нито пък аз — простичко отговори Елизабет.

После тя се обърна към Серафин:

— Трябваше да се сетя, че ще знаеш какво да сториш.

— Въпросът е само да знаеш кога е подходящото време — спокойно отговори Серафин.

— Благодаря ти — каза Елизабет и подаде на Серафин ръката си, която тя прие.

— И на хубавичката мис Нийвс също — засмя се мисис Хокс. — Тя ме заведе до болницата.

Много бавно Елизабет се обърна да погледне Нийвс, която изглеждаше, като че ли би искала да пропълзи в Дев. Преглътна тежко и заговори неуверено със задъхан шепот:

— Аз само исках да помогна… да компенсирам, както казах. — Тя отново преглътна, след това много бързо, за да го каже и да свърши. — Не бе това, което си помисли, разбираш ли… Аз се бях объркала и не разбирах, но Дев ми обясни и-и той не те видя… Само аз те видях и-и затова го направих!

Нийвс отново, избухна в сълзи.

— Направи какво? — попита Кас напълно озадачена. Всичко това въобще не й харесваше и тя поглеждаше ту едната, ту другата.

Но Елизабет най-накрая погледна Дев, потопи се цялата в сините очи, а нейните се изпълниха със смесени емоции, от които тялото в морскосин бански костюм се изпъна като лък. Докато Кас се взираше, тя видя как лицето, очите се променят и като че ли изведнъж се смъкна тежък товар от широките рамене. Елизабет хвърли ослепителна усмивка.

— Нищо важно — звънливо каза тя и сякаш изпя тези думи. — Едно недоразумение, това е всичко… глупаво недоразумение.

Никой не проговори. Само гледаха. Дейвид тъкмо минаваше с грохот през вратата и замръзна на мястото си. Той видя как Елизабет кимна веднъж на Дев, като че ли му предаваше някакво мълчаливо потвърждение, после тя се обърна и каза:

— Сега трябва да отида и да си облека нещо.

Думите й разрушиха тишината. Всички веднага започнаха да бърборят.

— Мисля, че имаш нещо да ми кажеш — меко каза Дев на Нийвс и я дръпна настрана, по-далеч от общата бъркотия от разговори.

Като си пое дълбоко дъх, Нийвс му разказа всичко.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не, сега не. Но по-добре да ми беше казала преди, скъпа.

Нийвс започна да се върти неспокойно:

— Аз се чувствах толкова… ъ-ъ… толкова глупаво… и-и, ами, не можах да събера смелост… Страхувах се, че ще се разсърдиш и няма да бъдем повече приятели.

— Мислех, че съм ти обяснил всичко това.

Сега тя имаше виновен вид.

— Зная, но… аз съжалявам — каза умолително. — И Елизабет разбра, нали?… Видях как те погледна.

— Да — отговори Дев. — Доста неща се изясниха днес следобед.

Елизабет се понесе към стаята си, чувствайки особено, възбудено спокойствие. Някак си бяха отнели всичките й тревоги. Няма да се бори повече. Сега нямаше нужда.

Стоеше до прозореца, когато Дев дойде. В един дълъг миг те само се гледаха. После Елизабет прошепна:

— Прощаваш ли ми?

Той отвори обятията си. Когато я прегърна, тя забрави всичко.

— Ето защо ме държеше настрана… разбрах, че нещо се е объркало напълно, но да ме убиеш, не можех да открия какво. Припомнях си всяка дума, всеки поглед…

— Усъмних се в теб. — Тя се притисна към него, гласът й звучеше приглушено. — Извинявай.

Той леко я отдръпна от себе си, за да погледне в дълбините на очите:

— Не, не в мен се съмняваше. А в себе си. Въпреки всичко, което ти казах, на теб все още ти липсваше тази последна, абсолютна сигурност в себе си…

— Вече зная това.

— Иначе ти щеше да дойдеш при мен, да попиташ какво, по дяволите, става… Но това е същата стара история, нали? Почувствала си, че си отхвърлена.

Безмълвно кимване.

— Видяла си само едно уплашено дете, което търси увереност… но си повярвала в лъжата. — Тя чу въздишката му. — Вината е моя… Притиснах те прекалено силно, принудих те да бързаш, очаквах прекалено много. Бях доста нетърпелив, разбираш ли… и те исках толкова много. А аз всъщност… бях тръгнал да те потърся. Мислех, че може би се нуждаеш от мен. Надявах се да е така.

— Да, нуждаех се, нуждая се! Идвах при теб… ето защо бях така потресена. — И тя продължи решително. — Видиш ли, аз зная, че ти обичаш Нийвс.

— Да, обичам я. Но аз съм влюбен в теб… ти си тази, която желая.

— Съжалявам, съжалявам…

Той отново се вгледа дълбоко в очите й и попита:

— Вярваш ли ми сега?

— Да. Сега ти вярвам.

Очите й бяха ясни, открито искрени. Той се вгледа в тях внимателно, проучващо, после се усмихна:

— Тогава всичко е наред. — И по-сериозно: — Няма нужда да ревнуваш от Нийвс. Тя направи това, защото ревнуваше от теб. Беше отчаяна. А аз съм всичко, което тя има. Винаги съм я защитавал, разбираш ли, през целия й живот. Аз замествах Дейвид, не беше редно, но нямаше никой друг. Ти си и винаги ще бъдеш тази, която аз искам.

Дев беше сериозен и Елизабет изведнъж видя, че изглежда уморен, напрегнат. Тогава тя разбра, че през последните седмици той е бил с нея на всяка крачка, само че е вървял по друга пътека. Тя беше взела всичко, което той можеше да й даде — търпение, разбиране, помощ, любов — докато тя… тя не бе пожелала да го оправдае дори поради липса на доказателства за вината. Сега настъпваше нейният ред да дава, да му покаже. Долепи устните си до неговите.

Дълго време стояха плътно прегърнати, целуваха се дълбоко, страстно и този път тя отваряше себе си съзнателно, от все сърце, невъздържано, показваше му с устните си, с ръцете си, с цялото си напрегнато тяло какво означава той за нея. Сега тя му даваше всичко, което беше, всичко, което се надяваше да бъде.

— Обичам те — каза Елизабет за първи път в живота си. — Винаги съм те обичала, дори когато не знаех какво е любовта.

— Но вече знаеш…

— Да, сега знам… и искам да ти покажа.

Елизабет бе тази, която заключи вратата и се върна при него. Вдигна ръце към колана на халата и дръпна възела така, че тънката коприна се смъкна и разкри голото й тяло. Халатът падна на пода и тя го прескочи, възхитително поруменяла от желание. Дъхът се спря в гърлото му. И те се прегърнаха. Тя го насърчаваше и му помагаше да се съблече. После той я вдигна, занесе я до леглото и я постави там. Кожата й трепереше от напрежение под ръцете му, а отворената й уста беше алчна, страстна. Нуждата й от него беше разбираема и вълна от съчувствие заля Дев. Предстоеше й да се изправи пред вероятно най-голямото изпитание в живота си и от него тя търсеше сила, увереност… Нежно, благоговейно, със силно желание. И той й го даде…

Този път нямаше безумна ненаситност, стремителна привързаност. Бавно и съзнателно удължиха преживяването. Ръцете му, устните бяха внимателни, оставяха огнени следи. Докато преди грубостта му я подлудяваше, сега неговата дълбока нежност я правеше слаба и безпомощна. Този път вълните бяха нежни, но устремът им — мощен и тя се задъхваше и пърхаше за въздух. Елизабет чувстваше как той малко по малко я поглъща и за първи път в живота си разбра какво означава взаимно обладаване. Никога не се беше чувствала така напълно обладана. Никога не беше обладавана така напълно, дори преди неговото дълго, прелестно плъзване в нея. За известно време той не се движеше, за да й позволи да почувства в себе си не само онази негова част от тялото, а него целия. Тя го погледна със светнали очи. Думи не бяха необходими. После инстинктът ги завладя и телата им започнаха да се движат в съвършен синхрон, но все още нямаше прибързаност или ненаситност, само едно продължително, бавно достигане до пълно задоволяване. Вълните се издигаха по-високо и по-високо, запращаха ги напред, така че дълбоко в гърлото й се изтръгна стон. Тя почувства потръпването на Дев, захапа езика му, притисна се нагоре към него, отваряйки не само тялото си, а себе си цялата, за да взима той. За първи път даваше, но все пак съзнаваше, че и получава всичко, и вълната ги завладя, издигна, задържа ги за миг на зашеметяваща височина, преди да ги захвърли долу, запращайки ги далеч на брега на физическото блаженство, и тогава тя извика: „Да!“ и те и двамата разбраха, че тя най-сетне е намерила себе си.

След това те само лежаха и се взираха един в друг, накрая Елизабет прошепна:

— О, моя любов, какъв прекрасен, прекрасен мъж си ти… Обичам те толкова много, че мога да умра.

— Това току-що стана. — Както винаги при дълбока емоция гласът на Дев беше стегнат, плътен. — Французите го наричат la petite mort…

Все още нежно, тя промърмори:

— Заслужаваше си чакането, нали?

Сините очи заблестяха:

— Сега ти започваш да разбираш.

— Ти ми помогна. Показа ми толкова много… събори стената, зад която се криех.

— Да. Беше издигнала голямата стена на Йерихон — каза той и очите му й се усмихваха любящо, — само че аз се оказах момчето с тръбата.

Те си говореха като никога досега. Можеха да си кажат всичко. Елизабет се чувстваше възхитително свободна. Физическото му проникване в нея беше ключ, който я отвори за живота. Сега тя преливаше от липсващата й преди увереност. Чувстваше, че сякаш може да направи всичко. Не само тялото й се изпълваше с дивен покой, но умът й бе спокоен. Дев й даде — а тя знаеше, че ще го направи — отдиха, от който се нуждаеше. И тъй като сега разбираше, че притежава Дев по всички възможни начини, тя ще може да приеме майка си, искаше да приеме своята майка — вече не се съмняваше, че жената, която спи в дъното на коридора, е нейната майка.

— Всичко бе едно грамадно колело, нали? — сънливо размишляваше тя. — И то направи пълен кръг.

След това му разказа как бе чула камбаната да бие за Ричард Темпест, как това я бе изпълнило с ужас и стремително я бе запратило сред водите на спомена.

— Струва ми се, че знаех подсъзнателно, че бие за мен… Не зная защо, но мисля, че затова се страхувах, като се обръщах назад.

— Може би си медиум. Възприемчива си…

— О, ти си възприемчивият! Погледни само как ме разгадаваш!

— Това е разпознаване — отговори Дев. — Ние се сблъскахме, защото бяхме непреодолимо привлечени един към друг.

— Ето защо се борих така упорито.

— А аз те преследвах така неумолимо!

— Радвам се, че го направи. — Елизабет потръпна и го прегърна по-силно. — Ако не беше, все още щях да живея в онзи стерилен вакуум. — Лицето и гласът й бяха сериозни.

— А сега имаш любим и майка.

Но тя не се усмихна. Попита:

— Как мислиш, че ще продължи това?

— Както искаш. — И тя склони глава.

— Ти я видя — как се чувстваше, наистина?

— Възбудена, сияеща, нервна — и щастлива, както аз никога не съм я виждал. Излъчваше светлина…

Той чу една тежка въздишка.

— Надявам се да не я угася…

Той поклати глава:

— Никога. Не сега.

Почувства как тя се отпуска в ръцете му, но гласът й трепереше леко, когато каза:

— Ще бъде много странно.

Много нежно, той заговори:

— Вие сте някак си непознати една за друга, но само заради изминалите години. Ти си живяла с нея през първите пет години от своя живот. Много сте се обичали — знаем това. Нейната загуба почти те е съсипала, а тя не е могла да превъзмогне твоята загуба. Сега ти си спомни какво е било… разчитай на това. Нищо не се е променило. Единствената разлика е, че и двете сте по-възрастни. Тя те обича, видях го тази сутрин. И ти я обичаш. Това също видях. Тя те иска отново толкова много, колкото и ти я искаш. Нуждаете се една от друга. Това, което тя може да ти даде, е съвсем различно от това, което се нуждаеш и искаш от мен… всички ние сме съставени от слоеве, които са с различен отзвук. Но от майките си се учим да обичаме. Ти си се научила от нея да обичаш дълбоко, цялостно и затова, губейки тази любов, не си се осмелила да потърсиш любовта отново. Като по чудо, тя ти е върната. Иди, покажи й я, дай й я… На мен не ми се иска. Ти имаш предостатъчно за даване.

Тя се хвърли и го прегърна силно:

— О, обичам те… Караш ме да се чувствам човешко същество!

Той се засмя:

— Ти си, моя любов, ти си… най-сетне.

Те си говориха, докато настъпи мрак и Дев светна лампата.

— Искам да те погледам — каза той, прекарвайки ръка по тялото й. — Никога няма да се изморя да те гледам.

Пак се любиха, отново с прелестна, страстна нежност и докато лежаха, все още прилепени един до друг, чуха чукането и гласа на Серафин:

— Моята господарка ви чака.

Елизабет седна, отхвърли завивките, под лампата тялото й беше розовозлатисто.

— Пет минути! — задъхано каза тя.

— Ще дойда да ви взема.

Дев избра роклята й.

— Ето тази — заяви той, като излезе от гримьорната с бледозелен копринен шифон.

След това той оправи косата й, разреса я хубаво и я остави разпусната. Най-накрая тя застана гордо пред очите му.

— Добре ли съм така? — Въпреки всичко, гласът й секна.

Очите на Дев заблестяха, окъпаха я със светлината си, вдъхнаха й увереност и сила.

— О, да. Добре си… моя любов.

Серафин почука още веднъж.

— Целувка за късмет — бързо каза Елизабет. За миг се прилепи плътно до него и той почувства напрегнатото й тяло, но усмивката й беше уверена, горда.

— Ще дойда при теб — обеща тя. — Ще ме чакаш ли?

— Ще бъда във вилата.

Тя кимна с ослепителна усмивка:

— Да, там.

После Елизабет излезе.

Серафин я огледа от горе до долу и се усмихна одобрително:

— Нейният любим цвят.

— И моят.

Серафин се обърна:

— Ела. Тя чака.

Но Елизабет хвана ръката й:

— Тя… ъ-ъ… добре ли е?

Серафин се усмихна широко:

— Никога не е била по-добре.

Вратата за спалнята на Хелън беше широко отворена, всички лампи — светнати. Въпреки любовта и увереността, с които Дев я бе изпълнил, Елизабет почувства внезапно свиване в корема, усети ускорения си пулс. Когато Серафин се отдръпна, за да й направи път, тя инстинктивно възприе старата си стойка: главата изправена, ръцете назад. После влезе.

Хелън се бе излегнала на един шезлонг, тапициран с кадифе с цвят на тюркоаз, а очите й бяха приковани във вратата. Когато Елизабет се появи, тя бързо пусна краката си долу и стана. От движението в стаята се разнесе ухание, което достигна до Елизабет — тя го разпозна и си спомни. Момина сълза. Изведнъж изящната стая изчезна. Тя се намираше в малката задна спалня на Макинтош Роуд номер двайсет и три и гледаше майка си, която протягаше ръце, както и сега, широко отворени ръце. Очите на майка й бяха насълзени, милото лице — очакващо и все пак — плахо. Едно лице, което тя си спомняше. И тази усмивка. Внезапно Елизабет разбра. И двете разбраха.

— Моето бебе — промълви Хелън. Гласът й се прекърши. — Моята Елизабет.

Нито една от тях не осъзна, че се приближава към другата. Само разбраха, че се срещнаха и се прегърнаха. Стояха, прегръщаха се силно, не можеха да говорят, а единствено да чувстват. Елизабет се разплака. Напълно естествено, съвсем неовладяно.

— Ти си моята майка, ти си… Помня те… Да, помня те…

Елизабет усети, че тялото на майка й трепери. Не знаеше дали сълзите, които мокрят бузите й, са нейни, или на майка й.

— Благодаря на Бога — отново и отново повтаряше Хелън като молитва. — Благодаря на Бога. Благодаря на Бога… — А после: — Моята Елизабет, моята собствена, сладка, скъпоценна Елизабет… скъпо, скъпоценно сърчице.

Припомнените думи напълно унищожиха последните остатъци от спокойствието на Елизабет.

— Ти все така ме наричаше — плачеше тя. — Спомням си.

— Защото това беше ти за мен… това си за мен…

Хелън взе лицето на дъщеря си в своите ръце, очите й бяха премрежени, от тях се стичаха сълзи.

— Не съм те сънувала… ти си истинска… съществуваше си и сега съществуваш… не съм била луда.

Тя притисна устните си към влажните очи, към треперещите устни.

— Спомняш ли си? Така те целувах всяка вечер, преди да заспиш.

— Спомням си. Спомням си…

Ридаещи, тръпнещи, те се присъединиха една към друга. Дълго време не успяха да се отделят, а и после държаха ръцете си дори когато Хелън дръпна дъщеря си да седне на шезлонга под светлината на лампата, за да може да я погледа до насита.

— Чудо е — прошепна тя, — дадено от Бога чудо… да се открием след толкова много години. — Тя отново придърпа Елизабет към себе си, залюля я напред-назад до гърдите си. — Толкова много пропуснати години… толкова много време загубено… Моето бедно, загубено, самотно бебе.

Започнаха да си говорят чак след дълго време и не можеха да спрат просто да се усмихват една на друга — глуповато, нелепо. В началото разговорът им беше непоследователен, прекъсван от възклицания и възбудени напомняния. Установиха, че могат да се смеят и да си споделят различни неща — всичко, което си спомняха от малката къща в град Камдън. Когато стигнаха до годините, през които са били разделени, Хелън се натъжи, ръцете й потрепваха, галеха, милваха, тя издаваше тихи, скръбни звуци, очите й се напълниха отново със сълзи:

— Как само си страдала!

— Аз! Не, ти си страдала.

Елизабет изслуша с нарастващ ужас това, което Хелън можа да й разкаже от годините си на „лудост“.

— Не ти си била луда — страстно и грижовно възкликна Елизабет. — Той е бил луд.

Хелън се втренчи в нея и каза с разтреперан глас:

— Ричард?

— Да. Твоят любящ брат!

— О, не — каза Хелън и възмутено поклати глава. — Ричард никога не е бил луд! Та той е най-умният човек, когото познавам.

— И най-жестокият! Кой друг, освен един садистичен и отмъстителен мъж ще твърди, че детето на сестра му е негово собствено и ще опита да подлуди сестра си, за да го превърне в такова!

Хелън пребледня, хвана се за гърлото:

— О, не… не казвай това!

— Трябва да го кажа! Това е истината! Могъл е да каже на света, че аз съм негова дъщеря, докато през цялото време е знаел, че съм твоя! Това не е ли лудост?

Хелън, все още бледа, поклати глава.

— Не… не, той не беше луд… а само много нещастен. — Миглите на Хелън потрепнаха. — Той, той беше повреден, разбираш ли? Не можеше да има свои собствени деца. Зная това сега, но когато ти дойде, помислих… днес могат да правят толкова чудни неща и всичко беше толкова отдавна… медицината е така напреднала и аз помислих, че трябва да са оправили това, а Бог знае, той се опитваше достатъчно усърдно…

Разстроеният глас на Хелън заглъхна пред силата и блясъка в очите на дъщеря й.

— Да са оправили кое? — попита Елизабет почти боязливо.

— Ами, неговата стерилност, разбира се. — Очите на Хелън се напълниха отново със сълзи. — Моята майка ми каза. Нямаше намерение да го прави… Тя беше болна и бълнуваше по това време. Заразил се със заушка от мен. Обвинявал ме е.

Елизабет поклати глава, като че ли се опитваше да си изясни.

— Стерилен! — повтори тя. — Ричард Темпест — стерилен!

Елизабет изглеждаше смаяна, трудно й беше да повярва.

— Той никога не разбра, че аз знаех, разбира се, но аз виждах, че е разгневен. За него имаше голямо значение да бъде част от продължаващ и непрекъснат род… Така се гордееше със своето родословие, че искаше негова собствена плът и кръв да го продължи.

— Затова взема твоята. — Елизабет зяпна и очите й се разтвориха широко. — Разбира се… ето защо го е направил! Двойна цел: продължение на рода, макар и по женска линия, и отмъщение на теб!

— Отмъщение? — Хелън се ужаси отново.

— О, да — отмъщение! Той те е мразил заради това, което си е мислил, че ти си му сторила! Ето защо е трябвало да унищожи мозъка ти… да унищожи теб. — Тя обви с ръце майка си, сякаш да й даде пламенна закрила. — И почти го е направил.

Лицето й над рамото на Хелън беше ожесточено в омразата си:

— Той е бил луд… Не е могъл, не е искал да приеме стерилността си. Фактът, че ти си имала дете, трябва да е бил непоносим. Не е искал и да чуе ти да се омъжиш, защото това означава, че ще имаш деца, от които той е лишен… затова се постарава ти да си лишена. Ето защо се жени за вдовици с деца, зрели жени, които няма да повдигнат вежди, ако не заченат. Прекалено рисковано е да се ожени за млада, плодовита жена… ако не се появят деца, ще бъде съмнително, дори може да се направят изследвания. А той е такъв човек, че няма да издържи всички да знаят за неговата стерилност, че Ричард Темпест, толкова мъжествен, толкова силен! Никога! По-скоро би умрял. — Разярена усмивка се появи на лицето й. — И го прави…

Но Хелън беше ужасена. Седеше с побеляло лице и разтърсена. Не искаше да повярва.

— Не и Ричард — простена тя, — той не може да бъде толкова жесток.

— О, да, може! — възрази Елизабет.

Тя си спомни, че Хелън винаги си бе затваряла очите за делата на брат си. Създаваше нов свят за себе си — както бе направила дъщеря й — в който се оттегляше. Когато не искаше да знае, да вижда, тя просто сваляше очилата си. „И по всеки повод“ — мислеше Елизабет загрижено. Тя пак прегърна майка си, която ридаеше и трепереше. Въпреки това, което си е казвала, Хелън вероятно се е страхувала от него… Постоянно си спомняше какво й беше казала нейната майка.

Тя се ужаси от крайната картина: истински Дориан Грей, отвратителен, чудовищен, уродлив и покварен, извратен и злобен, толкова жесток, че унищожава каквото може в своята ярост и отчаяние. Каква страхотна ирония! Сред всички мъже, златният, силният, невероятно богатият и мощен Ричард Темпест — Краля Темпест — стерилен. Не е могъл да направи това, което деветдесет и девет процента от всичките останали обикновени мъже могат: да направи една жена бременна. Той, с прословутата си мъжественост, със своите съпруги и жени, въобще не е бил мъж в собствените си очи… С неочаквано, разтърсващо прозрение тя разбра, че затова той е мразил толкова много Дев Лафлин. Някак си, някъде Дев е доказал своята мъжественост. Бе сигурна. И може би — не, вероятно — с жена, която Ричард е желаел. „Коя?“ — мислеше тя отмъстително. Още нещо, което ще трябва да разбере. Но неочаквано, по един прекрасен начин, вече не я беше грижа, защото всичко, което имаше значение, бе, че тя знаеше. „О-о, Дев, Дев — мислеше тя, докато прегръщаше майка си, — дължа ти толкова много… Не ме интересува дали си имал хиляди копелета, стига само аз да имам дете от теб…“

В този момент тя разбра какво е чувствала майка й към баща й.

Внимателно избърса очите на майка си.

— Всичко е зад гърба ни вече — нежно каза Елизабет. — Той загуби. Ние се намерихме… накрая ние победихме.

И в своята новооткрита увереност и радост от любовта на Дев тя почувства, освен отвращение и гняв, една искрица съжаление за човека, който не е могъл да се примири със своя недостатък.

— Разкажи ми за моя баща — помоли тя простичко. — Има толкова много неща, които бих искала да зная…

 

 

Кас погледна за стотен път часовника си:

— Господи… какво правят там горе? Минаха вече два часа.

— И двайсетина години, за които да си разкажат — припомни Мати.

— Мисля, че устата им не спират — предположи доволно мисис Хокс. — Както на нас сутринта.

— Едва се сдържам! — простена Кас.

„О, да бях мушица на една от онези стени…“ — мислеше си тя.

— Сичко ше се оправи накрая — мъдро кимна мисис Хокс. — Сигурна съм.

Кас се размърда неспокойно:

— Края чакам аз.

— Въобще не можеш да понасяш да не знаеш нещо, нали? — захили се Дейвид, но не злобно. Този път — не. Цялата къща беше възбудена. Дори прислужниците ходеха насам-натам, като се усмихваха. — Заповядай, вземи си едно питие — каза той.

Кас погледна към големия сребрист хладилник, в който имаше половин дузина бутилки „Круг 68“.

— Очаквам истинското събитие — раздразнено каза тя, — но ако не се случи скоро, ще умра!

Серафин безмълвно се появи на вратата, но първоначално никой не я забеляза. Чак когато Кас видя Дейвид да се изправя неуверено на крака, тя се обърна, скочи, пристъпи напред, но изведнъж се разтрепери цялата и трябваше да се добере до някой стол.

В усмивката на Серафин трептеше тържествуващ блясък, когато тя обяви с измамна невъзмутимост:

— Моите господарки ще ви приемат сега.

Кас изпревари всички. Тя нахълта в спалнята, но спря рязко при вида на Хелън и Елизабет, които си приличаха като две капки вода, седяха една до друга на шезлонга и си държаха ръцете. Усмивка заля лицето й, вдигна ръце като за боксьорски поздрав и извика:

— Алилуя!

Мисис Хокс пристигна тромаво в стаята последна, облегната на ръката на нежно грижовната Нийвс, и тя обобщи всичко веднага щом шумотевицата от гласове и поздравителна суматоха стихна:

— Не знам кога съм била по-щастлива… Слава богу, че доживях да видя тоя ден!

— Амин! — добави Харви. Восъкът се бе размекнал до една локва.

— Но хайде, казвай — простена Кас. — Седяхме на тръни… Как мина! Какво правихте? Какво знаеш?

Елизабет се засмя:

— О, Кас… Кас. Мисля, че е по-добре да седнеш, защото няма да повярваш.

— Слушай! — възрази Кас. — След всичко, което се случи тук, ще повярвам на какво ли не! Какво има? — подозрително попита Кас.

Но както Елизабет бе предположила, тя не повярва.

— Стерилен! Ричард Темпест — стерилен. Боже мой!

За първи път в живота на Кас думите й изневериха. Само седеше и гледаше втренчено. Докато накрая се сети.

— О, господи! — изписка тя. — Ето защо хвърли толкова много пари в онази клиника!

Всички разговори замлъкнаха.

— Коя клиника? — попита Елизабет.

— В Цюрих. — Кас почти плачеше. — Субсидираше това проклето нещо… Бог знае колко милиона долара. Каза, че ако организацията патентова някое ново лекарство, което е сигурен лек за стерилитет, ще бъде все едно, че държат патента за пеницилин или разрешение да печатаме пари… Но не е било за пари… през цялото време е било за самия него… години и години на проучване.

— Но новото лекарство не е било сполучливо?

Кас поклати глава.

— Не, нищо не се получаваше. — Тя се плесна силно по челото. — Господи, какво нещо! Защо не съм се сетила?

Смехът на Дан беше изпълнен с истинско удоволствие.

— Хайде де, Кас. Ричард Темпест се е надявал да се излекува от стерилитет? — Той се преви на две и шляпна коляното си. — О, каква изненада! От всички мъже… о, колко хубаво!

— Ето последния ключ към загадката. — Гласът на Елизабет изплющя като камшик. — Ето защо е направил всичко това.

Думите й срязаха бръщолевенето на Дан.

— Това е обяснението, което търсихме — продължи тя тихо. — Причината за всичко.

Никой не проговори. Доста объркана от всичко, мисис Хокс поглеждаше ту към едно лице, ту към друго — изумено или ядосано, или непроницаемо. Всеки от тях изглеждаше така, сякаш е загубил хиляди лири, а е намерил едно пени.

Харви се прокашля:

— Предполагам, че няма съмнение.

Хелън тъжно поклати глава:

— Не… Моята майка ми каза, разбирате ли?

— Тя каза и на мен — спокойно съобщи Серафин. Стоеше зад шезлонга като някоя придворна дама.

Хелън се обърна изненадана:

— Тя ти е казала!

— Когато умираше… Помоли ме да се грижа за теб. Да те пазя от него. — Стълбът се пропука. — Но аз се провалих… за което, в присъствието на всички тук, искам прошка.

Хелън поклати глава, протегна ръка и Серафин я взе в своята.

— Никой не би могъл да го победи, Серафин. Сега разбирам това. Той е бил маниак.

— Независимо от всичко, това беше обещание, което не успях да спазя.

— Защо не каза нищо, когато дойде мис Елизабет? — осъдително попита Харви.

— Защото се бях заклела да не казвам на никого. Така и беше, докато не съобщих на мистър Дев. Заради случилото се, се почувствах освободена от моя обет.

Елизабет се сепна:

— Казала си на Дев?

Серафин срещна изненаданите й очи.

— Да. Той дойде при мен вечерта, когато господарката ми получи шока. Обясни ми всичко, което се е случило, и каза, че иска да му помогна той да помогне на теб. Довери ми се и аз му отвърнах със същото. — Очите й сякаш бързо дамгосаха Дан. — Той е мъж, на когото може да се има доверие.

Лицето на Дан, обикновено бледо, сега се изчерви:

— Ей, почакай малко… ако не бях аз, никога нямаше да се разкрие нищо.

— О, да, щеше да се разкрие — решително възрази Серафин, — но по съвсем различен начин.

Лицето на Дан се изопна и той отмести погледа си от Серафин.

— Е, всичко е свършено вече. — Той сви рамене мрачно, отбранително. — Но естествено не съм толкова глупав, та да очаквам благодарност.

— Не се съмнявам, че ще ни представиш сметката си — каза Харви подигравателно.

— Дяволски прав си, ще я представя! И очаквам пълно заплащане! Като заговорихме за това, мисля, че заслужавам и допълнително възнаграждение. — Той започна пак да се смее.

Смехът отново и отново отекваше като рикошет в блуждаещия мозък на Мати. Стерилен! Ричард — стерилен. Тогава детето, което Ричард я накара да убие, не е било негово… ето защо. И той не й е казал. Да си помисли… О, боже… Повръщаше й се. Детето е било на Франко де Густи. След онази страхотна кавга в Залцбург тя избяга от Ричард и отиде в Париж с Франко, където прекара целия уикенд в леглото. Чак след десет дни се върна в Ню Йорк и те с Ричард се любиха много страстно. Ето защо не се усъмни нито за миг, че детето е на Ричард, и не можа да разбере защо той настоява да абортира. Но той настояваше. Заради детето или заради себе си. Попита го и той каза: „Наследникът на Темпест трябва да бъде законен“.

— Тогава разведи се с Анджела и се ожени за мен.

— От семейство Темпест никога не се развеждат, знаеш това.

— Но това е нашето дете, Ричард!

— Така ли? — От въпроса му разбра, че той знае за Франко и затова не иска детето — защото не е сигурен. Но той е бил сигурен… О, господи, бил е съвсем сигурен. Ето защо не я остави да го роди, не искаше да го приеме. То трябва да бъде Темпест! Иначе онзи проклет плосък крак ще липсва.

Господи, той бе пресметнал всичко… знаел е през цялото време. Всичко. Почувства се, сякаш той реже с нож плът от тялото й. Как ли се е смял! Знаейки… знаейки през цялото време…

Искаше й се да вие, да крещи, да разкъса дрехите си, да оскубе косата си, но седеше със сковано тяло и мълчеше.

Дейвид също седеше вцепенен на своя стол, но по съвсем друга причина. Чувстваше, че ако отпусне менгемето, ще излети до тавана. Огромна тежест бе смъкната от плещите му. Ужасните двигатели в мозъка му, тези, които се опита да разяде с алкохол, бяха замлъкнали. Една кратка дума завъртя ключа: стерилен.

Имаше усещането, че една непрекъснато работеща рана се е затворила. Чувстваше се необременен и за първи път от много години — спокоен. Главата му беше така замаяна, че трябваше да се хване за облегалките на своя стол в стил Луи XVI. Всичко беше още една прекрасно изтъкана мрежа от лъжи, толкова тънка, че се виждаше през нея, но тя го бе обвила като… и го караше да се превива под тежестта й, остави го да върви през живота, олюлявайки се. И всичко това за нищо. Инес не беше излъгала. Всичко, за което му се бе заклевала толкова много пъти, е било истина. Нийвс не е дъщеря на Ричард. Тя е дъщеря на Инес де Баранка от Дейвид Ансон Боскоум!

„Ти глупав, мамещ себе си нещастник! — бичуваше се той. — Ти, сляп, проклет глупак! Защо му повярва? Защо му позволи да те използва? Защото искаше да му вярваш? — Сега държеше пред себе си огледалото на истината и за първи път заставаше пред своето истинско отражение. — Ти искаше да страдаш. Харесваше ти… Нещастен, неуверен, тромав, муден Дейвид Боскоум. Който предпочита да го възприемат по такъв начин, отколкото да поеме каквато и да е отговорност. Ти не можеш да понесеш дори мисълта за отговорност, а Ричард знаеше този факт. О, знаеше го много добре! Той знаеше, че ти ще приемеш това, което ти каже, защото то те освобождава от отговорност… а Ричард също не е могъл да понесе мисълта, че този същият спънат неудачник, наречен Дейвид Боскоум, може да направи нещо, което той не може — да стане баща на дете. Въпреки цялата си блестяща бравура, своя вид, чар, богатство, мощ не е било възможно от него да забременее жена.“

„О, господи — мислеше той и чувстваше как неговото извисяване нагоре се забавя, спира, връща го отново на земята, — какво направих аз?“

Дейвид погледна към дъщеря си — неговата дъщеря, която седеше и гледаше към Хелън и Елизабет, майка и дъщеря, с тъжна, отчаяна завист. Само негова бе вината, че тя бе загубила собствената си майка. Той е виновен, че Инес, неспособна да издържа повече, избяга при семейството си в Куба. За нещастие страната, която взе нея и семейството й, беше пред прага на революцията. Ако не беше Дев, който по това време снимаше филм в Куба, и мощта и влиянието на Ричард… „Тя е моя дъщеря, Дейвид — каза той с толкова убедителна тъга, — и аз приемам отговорността.“

Дейвид се срамуваше толкова много, че му се искаше да се свие на кълбо и да умре. „Лъжи! — искаше да изкрещи той на целия свят. — Всичко е лъжа!“

Но не можеше. Нийвс никога няма да може да издържи това… или пък ще може? Вероятно — вероятно това искаше от него. Можеше да започне, като бъде искрен с нея, като се изповяда и помоли за прошка, за разбиране. Кой знае, тя беше чула достатъчно тази вечер, за да види колко лесно ще бъде. Ако той й разкаже всичко, ако разголи душата си пред нея…

Като че ли усетила пламтящия му поглед, тя обърна главата си и срещна очите му. Той видя как тъгата и гордостта върху лицето й се превръщат в изненада, след това във въпрос и тогава — да, така е — в надежда. Дейвид издърпа стола си настрани, прилепи устни до ухото й и сред другите приглушени гласове каза:

— Няма за какво да се безпокоиш, любима. — Усети, че тя се изненада от нежните думи. — Аз зная, че той не беше такъв, какъвто изглеждаше… и ако ми позволиш, ще ти кажа защо.

Тя отново обърна лице към него. Този път то наистина излъчваше надежда. Цялото.

— Всичко се оправи с огледалата на истината — неотклонно продължи Дейвид — и с несъмнената и сигурна вест, че най-големият враг на човека е самият човек. — Той гледаше решително кафявите очи, които изразяваха съмнение. — Бог знае, че аз бях своят най-голям враг. — Той си наложи да задържи погледа й, да успокои треперещите си устни. — Но вече не съм — твърдо заяви. — Няма да е така, ако успея… и ти ще ми помогнеш.

Нийвс отвори леко устни. Изглеждаше напрегната повече от обикновено, когато каза много, много внимателно:

— Ако наистина искаш…

— Искам. — И напълно открито и без срам, откровено, отчаяно Дейвид продължи: — Имам нужда ти да ми помогнеш…

Той усети как ръката й хваща неговата и постави другата си ръка върху нейната.

— Добре — каза тя с усмивка. Блестяща усмивка, от която очите му се изпълниха със сълзи. — Ще го направя. Ще ти помогна, татко.

 

 

— Сигурна съм, че всичко това е много хубаво — подигравателно говореше Дан. — Много съм щастлив и за двете ви — допълни той с глас, който звучеше неискрено, — но може ли сега да се върнем на същността?

— Колко? — предизвикателно попита Кас.

— Колко има там?

— Нищо, докато завещанието не се легализира — отговори Харви от пейката. Вдигнатата му ръка пресече възраженията на Дан. — Чутото тази вечер по никой начин не променя това завещание. За наследник е определена Елизабет. — Той огледа всичките. — И така ще трябва да бъде.

— Защо? — попита Дан.

Ноздрите на Харви се разшириха:

— Знаеш много добре защо.

— Всички тези гадни малки призраци?

— Това, което разбрахме сега, трябва да си остане само между нас. Само между нас — повтори той. — Нека не добавяме скандал към шума, който така или иначе ще се вдигне.

— Аз съм горда да призная дъщеря си! — с буйна гордост заяви Хелън. — И ще го направя пред света!

Харви нежно я погледна:

— Разбира се, но се опасявам, че няма да свърши работа. Ще породи въпроси за страхотно много неща и ще ни донесе единствено неприятности. Това ще означава, видите ли, че Ричард е умрял, без да остави завещание. — Той вдигна ръце. — Не се осмелявам да размишлявам за бъркотията, която ще последва.

— Говори само от свое име — захили се Дан.

— Това и правя — каза Харви. Черните му очи гледаха решително. — Завещанието ще трябва да остане. — Пауза. — И вие ще трябва да се примирите с него. Щом като завещанието се легализира, тогава ще могат да се уредят някои неща…

— Какви например?

— Аз смятам — Кас се прокашля — ние смятаме да отделим някои фондове, от които ще можеш да получаваш доход, съизмерим с това, което щеше да имаш при друг ход на събитията.

— Какъв?

— Два милиона долара годишно, необложени с данък.

Очите на Дан заблестяха:

— Същото се отнася и за Дейвид, разбира се… — Харви повдигна вежди, очаквайки отказ.

— Аз ще приема — кимна Дейвид. — Благодаря — кимна отново, този път към Елизабет.

— За какво са ти пари? — Дан беше развеселен.

— Имам планове — самоуверено каза Дейвид. Ръката на дъщеря му беше топла в неговата и той усети едно леко стискане за отговор.

Никой не спомена Марджъри.

— Кога? — бе следващият въпрос на Дан.

— Очаквам легализиране до края на годината — отговори Харви.

— Краят на годината! — Столът на Дан се строполи с трясък, но този път Хелън не я беше грижа. Тя имаше очи и уши единствено за дъщеря си. — Няма да се мотая през следващите шест и повече месеци! Искам ги сега! — Дан бе категоричен.

— Но аз трябва да съставя необходимите документи.

— Състави ги тук, ето ти моята химикалка.

— Записани с кръв, по-добре! — изсмя се Кас.

— Както и да е, но сега!

— Направи го, Харви — кротко каза Елизабет. — Аз също искам да сложим всичко в ред.

— Разумно момиче — одобри сърдечно Дан. Той се изправи. — Тогава това приключва работите ни, нали? В такъв случай аз нямам повече участие в тези… ъ-ъ… разисквания. Между другото, заминавам утре сутринта. Когато документът е готов за подпис, само свирнете.

Дан бавно отиде до Хелън, поклони се с язвителен замах и се наведе да целуне бузата й.

— Ще ми позволяваш да идвам в Марлбъро от време на време, нали? Все пак, ако не бях аз, нямаше да бъде твоя, нали? — Той се усмихна лъчезарно.

Когато той си замина, Кас подуши:

— Някой да отвори прозорец!

Но тя също се изправи, макар и неохотно, и каза:

— Хайде, Харви. Нека измислим и напишем това нещо. Искам да му завържем и езика, както ръцете.

Хелън му се усмихна.

— По-късно ще поговорим, ти и аз — обеща тя. Той се изчерви от удоволствие. — Скъпи Харви — нежно промърмори тя. — Ти си толкова добър приятел.

Но изведнъж Мати се изправи пред нея. Хелън погледна вкамененото й лице и усмивката й угасна.

— Скъпа Мати… — Гласът й беше тъжен. — Желая…

— Недей — решително я прекъсна Мати. — Желанията никога не се сбъдват. Е, за теб може би. — Тя се обърна към Елизабет. — И за теб.

— Съжалявам, Мати. — Хелън беше дълбоко развълнувана. — Зная, че си го обичала.

Лицето на Мати, с форма на сърце, запламтя.

— И все още го обичам — потвърди енергично. — Въпреки всичко, което той направи — тя се поколеба — и което беше. — Пълните устни трепереха. — Но какъв беше той?

— Един много нещастен мъж — меко каза Хелън. Великолепните й очи бяха непоносимо тъжни. — Сега зная това. Иска ми се да бях могла да му помогна.

— Ти можеш да кажеш това — сега? След всичко, което ти е сторил? — Мати не можеше да повярва.

— Той беше отчаян — тъжно отговори Хелън.

— Но той лъжеше! — пламенно заяви Мати. — Той мамеше и… — Тя прехапа устните си. Отметна глава назад, премигна яростно. — Господи, чувствам се толкова използвана.

— Всички бяхме — внимателно каза Елизабет. После се вгледа в теменуженосините очи, влажни и печални. — Но никой друг не знае.

Лицето на Мати се промени и на него се появи бледа, разбираща усмивка. Кимна:

— Не — съгласи се кротко тя, — не знаят, нали.

— И никога няма да узнаят — допълни Елизабет.

Мати си пое дълбоко дъх, изправи рамене.

— Вярно — енергично каза тя.

— Тогава ние продължаваме… — каза Елизабет. Те размениха съвсем съучастнически усмивки.

— Да — каза Мати, зъбите й се оголиха във вълча усмивка, — ние продължаваме.

— Не се тревожи за Мати — посъветва я Дейвид, когато тя си отиде. Той беше наблюдавал и слушал. — Тя ще оцелее. Само й дай възможност да се съвземе отново и тя ще изплува на повърхността.

— Скъпи Дейвид… — Прегръдката на Хелън представляваше гъст облак от ухание.

— Радвам се и за двете ви — дрезгаво отговори той.

— Благодаря — каза Елизабет и той знаеше, че е искрена. „Как могъщите са повалени във всички посоки“ — мислеше той. Никога не беше виждал някого да се променя толкова много за толкова кратко време. Все още беше уверена, но по различен начин. Докато преди увереността беше хладна, пронизваща — дразнещо оръжие — сега бе убедена сигурност. Любовта беше погълнала нейната мистериозност. Тайната посетителка от Олимп си бе отишла. На мястото й стоеше една жива, дишаща плът и кръв — топла плът и кръв. С изненада Дейвид осъзна, че преди тя е била куха и той я бе изпълнил със своите собствени въображаеми представи. Някой друг бе запълнил тази празнота — Дев, разбира се, но с нейната по-късно осъзната същност.

За един миг изпита чувство на загуба, което му причини болка, но тя веднага изчезна, щом усети помръдването на ръката на дъщеря си в своята. Той имаше своя плът и кръв, толкова топла, колкото би желал. „Повече никакъв копнеж по недостижимото“ — предупреди себе си. Във всеки случай Дев вече го беше постигнал. Но все още имаше начин.

— За портрета — уверено каза той. — Когато си готова, само ми кажи.

— Все още ли искаш да го направиш?

— Повече отвсякога.

— Добре. Но дай ми няколко дни, а?

— Колкото искаш. Аз ще бъда тук. — Той сложи ръка на раменете на Нийвс. — Ние ще бъдем тук.

— Значи ти няма да се връщаш в училище? — Елизабет попита Нийвс.

Нийвс поклати глава:

— Не… Нямам нужда от училище повече, а татко има нужда от мен.

За първи път очите, които Нийвс погледна, не бяха студенозелени, а топли като морето на острова. Елизабет се усмихна и попита:

— Приятели ли сме?

Усмивката, с която Нийвс й отвърна, беше стеснителна, но категорична:

— Приятели…

 

 

Долу, в библиотеката, Кас приключи с писането на това, което Харви й диктуваше, облегна се назад, бутна очилата си към челото и потърка върха на носа си.

— Ето, това е. Ще дам да го напишат на машина, две копия, и ще го накараме да подпише със собствената си кръв.

— Тя ще изгори хартията! — изсумтя Харви.

— Можеше да бъде по-лошо — напомни Кас. — Това завещание е невалидно, тъй като Елизабет Шеридън не е дъщеря на Ричард… Той може да отиде с него в съда, както и двамата знаем.

— Може би, но не го направи и ти не му казвай!

— Аз ли! — гневно възкликна Кас.

— Не че ще го направи — продължи Харви със заговорническа усмивка. — Аз все още пазя досието му.

Кас въздъхна:

— Ричард не е могъл да знае, че ще се случи всичко това.

— Учудвам се. Той никога не е имал никакви илюзии относно размера на алчността на Дан Годфри. Трябва да е знаел, че Дан няма да се примири безропотно нито за миг.

С жест Харви я прекъсна и каза:

— Моля те, Кас, стига предположения. Стигнал съм до тук с неопровержими доказателства.

Погледите им се срещнаха.

— Кой би помислил? — пак попита Кас. — Ричард Темпест — стерилен! Това е като да кажеш, че Бог е импотентен.

— Но обяснява всичко.

— Елизабет вярваше, че някъде тук се крият причините.

— Това е, защото тя никога не му повярва съвсем и упорстваше в опитите си да го смали до нормален размер.

— Само че Хелън направи това… и, Бог знае, той наистина се смали в очите ми. В края на краищата оказа се, че не е великан. Само един дребен мъж, който не може да се примири със своя недостатък.

Харви изсумтя още веднъж:

— Недостатък! Нима не разбираш мъжа, моя скъпа Кас!

— Зная, зная… егото не може да отиде по-далеч от самовъзпроизвеждането.

— Ние и двамата бяхме запознати с размера на неговото!

Кас хвърли поглед към стенографските си бележки.

— А това трябва да смали и другия до сговорчив размер. — Гласът й беше кадифен, усмивката — ласкава. — И ние взимаме нашите милион долара… за измама и заговор.

— Измама! Заговор! — Харви отвърна на любезността с любезност. — В това завещание няма нищо, което да го прави зависещо от роднинските отношения, при това Елизабет Шеридън е определеният наследник.

Очите им се срещнаха, те и двамата се усмихнаха, усмивките преминаха в смях.

 

 

Дан четеше всяка дума по два пъти, като ги преценяваше внимателно.

— Това е официален договор — напомни му Харви. — Ако го нарушиш, аз ще те разоря!

Дан повдигна копринените си вежди:

— Няма такава вероятност — измърмори той и със замах постави подписа си: „Данвърс А. Годфри“.

— Нямаш въпроси, нямаш… забележки относно валидността?

Дан изглеждаше обиден:

— Ти си го съставил, драги мой Харви. — Той сгъна внимателно своя екземпляр, прибра го и каза: — А онзи другия документ за мен…

— Остава в банката, докато се приеме легализирането на завещанието.

— Но после… сигурно ли е, че мога да го взема?

— Това — каза Харви, свел глава — ще видим по-късно.

„Не и ако аз мога да сторя нещо“ — помисли Дан.

 

 

Елизабет подаде глава на вратата няколко минути, след като Дан се бе измъкнал през нея.

— Моля те да присъстваш — каза тя на Харви. Той се обърна. Стоеше до сейфа, където заключи своя екземпляр от най-важния документ. — Но да не продължаваме прекалено дълго, а? Тя е на ръба на изтощението.

Усмивката на Елизабет отне жилото от предупреждението й. Харви натисна бутона, с който плотът леко се затвори и заглуши звука на електронно охранявания сейф.

— Ти самата сигурно си уморена — сърдечно отговори той.

— Не… ни най-малко. Само удовлетворена.

На излизане Харви спря до нея и попита:

— Спомняш ли си какво ти казах първия път, когато се срещнахме?

— Ти каза много неща.

— Но едно от тях беше по-специално. Казах ти: „Ще успееш“.

Елизабет се усмихна:

— Спомням си… А аз отговорих: „Да, но в какво?“.

— Е, сега знаем, нали? — простичко каза Харви. — Между другото, аз винаги ще бъда благодарен за това.

После той отиде при своята любов.

— Какво ще кажете за едно питие? — попита Кас.

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

Те влязоха в белия салон, където Елизабет се отпусна с въздишка в един стол, а Кас възкликна възмутено:

— За бога, забравихме шампанското!

— Няма значение. Така и така аз съм пияна от еуфорията.

— Дори така да е, трябва да вдигнем тост.

Кас вещо отвори бутилката и сипа пяната в чашата, преди да се разлее наоколо. Тя подаде искрящата кристална чаша на Елизабет и вдигна своята за наздравица.

— За теб, дете — с дрезгав глас изрече тя. — Както би казала старата дама Хокс. — Кас придърпа своя стол и се пресегна за цигарите. — Къде е тя всъщност?

— Легна си, беше уморена, но щастлива.

— Не е ли всеки от нас в състояние, както тя би казала, не знам на земята ли съм или на небето?

— Нещо подобно — съгласи се Елизабет.

Кас облиза устните си от сухото, страхотно изстудено вино.

— Наистина се радвам за теб, знаеш нали? — каза тя, криейки се зад чашата си.

— Зная.

Начинът, по който го каза, накара гърлото на Кас да се свие и тя не можа да изпразни чашата си — преди това бързо я бе напълнила отново, в същото време бе напълнила догоре и чашата на Елизабет.

— Хайде да се гипсираме — безразсъдно каза тя. — Имаме извинение.

— Откога имаш нужда от извинения?

Кас се захили. Виното я хващаше.

— Променила си се — възхити се тя.

— Зная… Чувствам се променена. То е сякаш… сякаш съм се възстановила след продължително боледуване. Чувствам, че центърът на тежестта ми се е преместил. Преди той беше тук. — Тя докосна челото си. — Сега е тук. — Постави ръка на сърцето си.

Буцата в гърлото на Кас й даде възможност единствено да се усмихне широко.

— Мислила ли си някога, че всичко ще свърши така? — попита Елизабет след известно време.

— Скъпа, аз мислех, че всичко е свършило, че е поставена точка!

— Но пред нас е едно начало…

— И аз ще пия за това!

Това означаваше да напълнят чашите си още веднъж и бутилката се изпразни.

Кас отново вдигна краката си на стола.

— Не казвай на майка си. — Тя намигна заговорнически, преди да извика възторжено. — Виж! Дори и аз мога да го кажа — после произнесе пиянски. — Всеки трябва да има майка. Дори аз имам майка.

— Която не виждаш много често.

— Това е моето семейство. — Кас направи широк замах с ръка. — Аз провъзгласих моята преданост много отдавна… Може да се каже, че съм осиновена.

— И не съжаляваш?

— Не се опитвай да ме връщаш назад. Няма да можеш да се отървеш от мен.

— Надявам се да е така. Кас, в бъдеще аз ще разчитам на теб повече отвсякога. Ти ще ръководиш, докато аз прекарвам времето си с моята майка. Ще трябва сама да се справяш с организацията.

— Кой би помислил, когато дойде преди десет седмици, че всичко ще завърши по този начин.

— Десет седмици! Само толкова ли?

— Дали вярваш, или не, така е, слушаш ли Рипли? И, боже мой, днес е точно денят.

— Ще пия за това — каза Елизабет.

Те пиха.

Кас придърпа с крак още един стол, изхлузи обувките и вдигна краката си.

— И така — попита тя безгрижно, — какво ново има?

Лицето на Елизабет, а след частица от секундата и това на Кас, се разкривиха от смях и те двете се смяха с цяло гърло, хриптяха и се задъхваха от смеха. Всеки път, когато погледите им се срещаха, смехът избухваше отново, караше ги да се превиват и ги правеше безпомощни. Кас изпита болезнено пробождане, когато най-накрая изпъшка:

— Господи, нуждаех се от това… Имам предвид, че цялото проклето нещо е забавно, нали? Ха-ха и особено.

— Много особено — съгласи се Елизабет, което ги възпламени отново.

— Както и да е, аз се чувствам по-добре — призна Кас, като подсмърчаше и бършеше очите си.

— Аз също…

— Слава богу, че можем да се смеем на това — продължи Кас, като стана по-сериозна, — защото, като си помислиш, въобще не е за смях.

— Ето защо ние се смеем — каза Елизабет, която, както винаги, точно определи всичко.

Кас въздъхна:

— Да…

Известно време Кас наблюдаваше Елизабет, която се бе облегнала назад и бе затворила очите си.

— Как мина всичко, там горе, имам предвид? — попита тя накрая.

— Много по-лесно, отколкото очаквах. Като… завръщане у дома.

— Ами, то е така, нали?

Елизабет се усмихна:

— Да. Така е.

В усмивката й имаше нещо прикрито, което причини силна болка на Кас, защото тя знаеше, че е свързано не само с Хелън.

Кас облиза устните си:

— Само ми дай шанс.

— Давам ти го. — Елизабет се усмихваше закачливо. — Но само защото зная, че ще подскочиш от радост.

— По дяволите, аз я ръководя! — доверително каза Кас. — Така е, откакто Ричард умря.

— Зная… — Елизабет каза само това, но по начин, който прибави цели дванайсет инча към височината й. Докато се взираше в чашата си със замъглени очи, тя се чудеше защо й се струва, че прелива.

— Ето защо аз ще разчитам на теб повече отвсякога. Досега все е било деветдесет процента, а сега ще трябва да бъде цели сто. Нали нямаш нищо против?

Кас изглеждаше снизходителна:

— Какви глупави въпроси задаваш.

— Мислех си, че вероятно би могла да огледаш набързо… да развееш байрака, така да се каже.

— Имаш предвид работа по отношенията между организацията и други лица. — Очите й заблестяха. — Йоан Кръстител за твоя Месия?

Елизабет се засмя непринудено и от все сърце:

— Точно така.

Елизабет порасна с още дванайсет инча. Въпреки настоящите събития с голямо значение, тя все пак мислеше и за бъдещето. „Значи не се е променила напълно“ — успокоена мислеше Кас.

— Кога? — попита тя.

— Веднага щом успеем да го планираме, мисля аз.

— Готово! — бързо се съгласи Кас.

Те потънаха в дружеско мълчание. Особеният ден, неговите шокови вълни избледняваха, превръщаха се в далечен ек. Все пак те и двете знаеха, че нищо няма да бъде отново същото.

— Както и да е, Дан Годфри е ограничен при унаследяването — облекчено каза Кас след малко. — Ако прекалено много се опитва да развърже възела, ще се удуши!

— Това също няма да ме разтревожи — сухо отвърна Елизабет. Очите им се срещнаха. — Горката Марджъри… — допълни тя.

— Тя бе обречена от раждането си да бъде жертва — кимна уверено Кас. — Нищо повече от провинциално момиче по душа, което на ранна възраст попада във висшето общество и сред най-низката нравственост. — Тя въздъхна. После попита оживено: — Какъв е този портрет? Дейвид казва, че ще те рисува… О, господи! — Краката й паднаха на пода с глухо тупване.

— Сега пък какво има?

— Тази щайга, дето пристигна сутринта. Съвсем я забравих!

— Каква щайга?

— Портретът на Ричард. Пристигна от Ню Йорк, за да бъде закачен до неговите предшественици… Имаше толкова други неща, че аз нямах време да се занимая с него. Опасявам се, че казах на Мозес да го стовари някъде. — Кас се надигна и се пресегна към звънеца.

Портретът беше в градината, където Хелън се грижеше за цветята си. Един голям пакет, увит със зебло и поставен в сандък от дървени летвички.

Елизабет посегна към градинарските ножици.

Заедно те извадиха пироните, отделиха летвичките, най-накрая разрязаха дебелата връв, която държеше обвивката, и махнаха първо зеблото, а после дебелия пласт уплътнителен материал. Така пред портрета се образува купчина, подобна на подпалки за огън. Очите на Елизабет пробягаха по портрета, докато тя се изправяше, после тя си пое дъх и неволно направи крачка назад, сякаш се бе сблъскала с някого.

— Зная — сухо каза Кас. — Не е ли той все пак?

Той стоеше с леко раздалечени крака, ръцете му бяха мушнати в джобовете на панталона, главата — вдигната и дръпната назад, усмихваше се леко, като че ли на ефекта, който той самият предизвикваше. Цветовете бяха предимно зелено и жълто, с малки точици кафяво във вълнения плат на костюма, и бяха нанесени на дебел пласт, почти обезумяло, като че ли художникът е бил обхванат от някакво силно чувство. Човек очакваше Ричард да излезе от рамката и да подаде ръката си.

— Нямах представа, че Дейвид може да рисува така — каза Елизабет много изненадана.

— Нито пък той. Затова не го е правил отново.

Елизабет не можеше да откъсне очите си от портрета.

— Това самият той ли е?

— Какъвто беше в действителност. Ето го.

Кас се взираше в очите, зелени като на сънлив лъв. Те те следваха, накъдето и да мръднеш. „Точно както той правеше — мислеше Кас. — Щом веднъж те забележи, той никога не те оставя да си тръгнеш и ти полагаш клетва за вярност не по свой избор, а по необходимост.“

Макар сега да знаеше това, то не гасеше кипящата омраза, чувството за безнадеждно безсилие. „Какво друго можех да направя? — мислеше тя. — Да позволя да разберат моите родители, строго моралният Бостън и да понеса всички последици от това? «Дъщерята на известно семейство от Бостън е арестувана за незаконно сексуално деяние.» В никакъв случай! Майка ми би умряла, а баща ми би се оттеглил тихо от литературния клуб, преди да си отиде възпитано. И всичко това, защото не заключих вратата — мислеше тя. — Прекалено голяма жажда, прекалено много бързане, прекалено голяма нужда…“

А после, всички тези мъчителни часове, прекарани с психиатъра, при който Ричард настояваше тя да отиде. Господи, беше ужасно! И нямаше полза. Само потисна надълбоко желанията й или ги пречисти в целенасочено състезание с мъжете, за да докаже, че тя е толкова добра, колкото те, ако не й по-добра. Стана дясната ръка на Бога. Само дето никой не знаеше, че той е Мефистофел.

— Погледни добре — мислеше си тя, като гледаше съсредоточено напрегнатото лице на Елизабет — и бъди доволна, че не е твой баща.

— Картината е прекрасна — най-накрая каза Елизабет покорена.

— Не очакваше ли да е така?

— Не. Очаквах Дейвид да претърпи неуспех като художник, както търпи неуспехи във всичко друго.

— Това е причината. Той беше прекалено млад и прекалено заслепен. О, да — кимна тя, — той също боготвореше Ричард… Защо иначе мислиш го мрази толкова много сега?

Елизабет въздъхна едва доловимо:

— Разбира се.

— Той вярваше, разбираш ли… страстно и предано. Това е създавано с любов. Останалото е правено за пари.

— Защо? Защо?

— След като показаха тази, всички искаха да позират на Дейвид Боскоум. Ако беше рисувал двайсет и четири часа на ден до края на живота си, той пак нямаше да може да нарисува всички. Той разбра това и когато Ричард завладя сърцето му…

— Неговото досие?

— Да.

Кас си наложи да срещне очите на Елизабет, да прочете там това, което знаеше, че ще види: неизбежния въпрос.

— Да, той държеше и мен във властта си…

Елизабет направи жест, като че ли реже с остър нож:

— Това си е твоя работа, Кас. Нямам желание да изваждам призраците на други хора. Все още трябва да се справя с моите. — Гласът й беше рязък като жеста й.

— Имаш предвид — Кас трябваше да навлажни пресъхналото си от страх гърло, — че това няма значение?

— Въобще не ме интересува миналото ти, Кас. От днес ние всички гледаме напред към бъдещето.

Разпалените очи на Кас се замъглиха. Гласът й се загуби за момент, но тя кимна и когато си го възвърна, каза:

— Съвсем справедливо.

Тя знаеше, че този въпрос е завинаги погребан, когато Елизабет се обърна към портрета:

— И така, ще го закачим на горния край на стълбите.

— Ти искаш? — попита Кас.

— Трябва да е там. — За миг се появи старата, студена усмивка. — Където ще го виждаме аз и майка ми.

— О, чудесно — мислеше Кас. — Слушаш ли, Ричард?

— Но сега…

Елизабет се наведе към купа зебло, вдигна го с двете ръце и го метна върху портрета, покривайки блясъка му.

— Покрий го — заповяда тя с враждебна усмивка, — заслепява ми очите…

Тя отиде до едно от цинковите корита, които стояха покрай едната стена, и пусна чешмата.

— Пилат Понтийски? — невинно попита Кас. — Или лейди Макбет.

Елизабет се обърна и се пресегна към кърпата.

— Лесно е да измия ръцете си от него — каза тя накрая. — Няма да бъде толкова лесно да изтрия останалото.

— Имаш предвид, че ще те знаят като негова дъщеря?

— Точно така.

— Не се безпокой — успокои я Кас. — Ние знаем, че не си.

Те тръгнаха към вратата.

— Още едно питие? — попита Кас.

— Не, благодаря. Трябва да свърша едно последно нещо.

— Дев?

Елизабет се усмихна. Кас никога не я бе виждала да изглежда така.

— Дев — отговори Елизабет.

— Значи затова той отиде във вилата…

— Да — просто отговори Елизабет. — Да ме чака.

Кас се усмихна кисело:

— Той те чакаше дълго време.

Елизабет я гледаше замислено:

— Големият разкол, който настъпва между Ричард и Дев… заради жена ли е?

Кас се втренчи в нея:

— Откъде знаеш?

— Не знаех. Сама предположих. — Тя замълча. — Коя беше тя?

Когато Кас произнесе името, Елизабет възкликна:

— Не може да бъде!

Кас кимна:

— Ричард се влюби безумно в нея… както много други мъже. Тя беше много красива… Но тя се влюби в Дев. Ричард й даде картбланш — как обичаше тя да харчи пари, но въпреки че я изкачи високо и й каза: „Всичко това е за теб, ако ти станеш моя“. Тя отговори: „Прекалено късно… Аз ще родя детето на Дев Лафлин“.

Кас видя как Елизабет примигва.

— То я уби, разбира се. Докторите я бяха предупредили, че тя никога няма да износи дете докрай, но тя искаше, защото то беше от Дев. Ричард никога не му прости… Дев не знаеше, видиш ли, че са я предупредили за бременността… никой не знаеше до смъртта й, чак тогава всичко излезе наяве… и това му нанесе силен удар.

— Той… я обичаше?

Кас знаеше, че е най-добре да каже истината:

— Да. — После продължи бързо. — Но всичко беше много отдавна… Сега той те обича. Не зная какво се е случило между вас — Кас говореше деликатно, — но той беше съвсем отчаян последните няколко седмици.

— Зная — отговори Елизабет. — Той ми каза.

— Вярвай му. Дев не лъже. Не му е необходимо да лъже.

„Вярно е — мислеше Елизабет. — Той не ме е излъгал за това. Само не ми каза. И аз само трябва да го попитам…“

Но тя знаеше, че няма да го попита. Не е важно. Това е минало. Не я ли беше приел той — с всичко, което тя не е, както и с всичко, което той знаеше, че тя може да бъде? Не й ли се бе доверил безрезервно, с цялата си душа? Не разбра ли тя, че сега е неин ред да дава? Дори да е само доверие. Но тя знаеше, че е много, много повече. Те все още имаха толкова много да узнават един за друг и дълго време, през което да го правят. Но това, което беше той в този момент, тя беше готова да приеме и да благодари на шанса. Без условия. Без срокове. Животът ги диктуваше. А той чакаше нея. Дори сега. В крайбрежната вила. Чакаше търпеливо. Нея.

— Аз тръгвам — каза тя и нетърпеливо се обърна към вратата.

— Предай му моите поздрави от сърце — каза Кас.

С ръка на бравата на вратата, Елизабет се обърна. Кас не беше виждала такава усмивка.

— След като му дам моето сърце — каза тя.