Вера Коуи
Богати и могъщи (8)

Глава седма

— Как е днес госпожица Ардън? — попита Хелън сестрата.

— Опасявам се — нищо ново.

— Не каза ли нещо — каквото и да е?

— Нито дума. Чува, разбира, но не отговаря на въпроси.

Сестрата отвори вратата на стаята на Мати.

— Имате посетители, госпожице Ардън. — Гласът й бе жизнерадостен. — Вижте какви хубави цветя са ви донесли.

Хелън последва сестрата, а след нея вървеше Кас, която идваше за пръв път. След завръщането на Нийвс тя се бе заела със забравените си задължения и след като разбра, че Хелън ще прави едно от редовните си посещения, доброволно се присъедини. Не бе подготвена за гледката. Хелън я бе предупредила, че Мати изглежда ужасно, но последното нещо, което Кас се бе надявала, бе да види зомби.

Мати Ардън винаги сияеше като Титан или като излязла от картините на Рубенс. С яркочервена коса, млечнобяла кожа, гъсти мигли и виолетов поглед, тя излъчваше жизнеността на здраво тяло.

— Здрава съм като бик! — бе казвала Мати е гордост. А това, което видя Кас, сега бе един мършав скелет, с глава, върху която бе легнала сянката на смъртта и на която мътно светеха два невиждащи виолетови камъка. Дори светлата коса бе потъмняла. Останалото бе обгърнато в апатия.

„Исусе Христе!“ Кас трябваше да преглътне думите. Но тя направи това, което и Хелън — наведе се и леко целуна посивялата буза. Мати не реагира.

С разтреперани крака Кас седна на стола до леглото, а Хелън седна от другата страна и двете се спогледаха. Хелън поклати глава, гледайки уплашеното лице на Кас.

— Мати, скъпа… как си днес? — Гласът на Хелън бе топъл и тя започна да й говори ту за едно, ту за друго, да й разказва новините, които си мислеше, че Мати иска да чуе.

Кас седеше безмълвна. „Исусе, това бе ужасно! Беше същото, като да говориш на умрял. Добре, че Дейвид не дойде… нещо го бе отвело на поредната сбирка.“

Тя се постара да говори като Хелън — да говори непринудено, без думите й да звучат фалшиво, но чувстваше, че усмивката й замръзва на лицето, че не може да преодолее шока и че не може да вижда нищо. Нито едно от това, което казаха или направиха, не даде някакъв резултат. Мати просто лежеше и гледаше в небитието. Но Хелън продължи да говори упорито петнайсет минути, без да показва, че обръща внимание на апатията, обзела Мати. Накрая Кас мислеше само как да избяга и когато вече бяха навън, тя потрепери и каза задъхано:

— Господи, това е ужасно! Имам нужда от нещо за пиене!

Веднага след като се качиха в ролса, тя се наведе напред и натисна бутона, с което отвори барчето и си наля едно голямо уиски, което изпи наведнъж.

— Потресена съм! Господи, какво й се е случило?

— Ричард умря — отговори Хелън. Тя се обади по интеркома. — Е, Хенри, вече можеш да ни върнеш вкъщи.

Кас гледаше, без да вижда забързаните хора в селото. Всичко, което можеше да види, бе сивото подобие на тяло, което лежеше върху болничното легло.

— Не можем да я оставим така! — каза тя. — Не можем! — После се обърна към Хелън. — Все нещо трябва да се направи.

— Какво? — попита безпомощно Хелън. — Лекарите са направили всичко възможно.

— Нямам предвид лекарите, а нас!

— Кое е това, което те не могат, а ние можем?

— Все още не знам, но ще измисля нещо… Боже, не може просто да я оставим там да чезне!

— Тя не намира защо да живее — промълви Хелън. След това каза с мек глас: — Знам как се чувства…

Кас остави с рязко движение чашата си.

— Точно това е!

— Кое?

— Това, което ще направим! Ще й кажем за Елизабет.

Хелън въздъхна.

— Това ще я убие!

— Или ще я излекува.

— Но не можем да рискуваме! — Хелън гледаше уплашено. — Лекарите никога няма да позволят.

— Лекарите! Остави Луис Бастедо на мен! Мати трябва да бъде върната към живот и единственият сигурен начин е да й кажем какво се случи.

Хелън трепереше от уплаха.

— Кас, не трябва.

— Някой трябва да го направи! Знаеш колко избухлива бе Мати. Ако не й кажем какво е направил Ричард, тя ще умре! Няма да може да го понесе. Тя трябваше винаги да е номер едно — на сцената или зад кулисите, но сега е детронирана. Тя ще се върне към живот, готова за отмъщение, ако това е възможно да стане.

Хелън сякаш искаше да я погълне с поглед:

— Кас, това ще е жестоко…

Само мисълта за това караше сърцето й да се свива. Тя познаваше колко жестоко е да страдаш мълчаливо. Но Мати никога не бе страдала така. Тя караше всеки да страда с нея.

— Това не ми харесва, Кас… Не можем да поемем тази отговорност.

— По-добре ли е да я оставим така?

— Тя преживя вече един голям шок. Още един може да я довърши. — Гласът на Хелън стана твърд и тя се превърна в госпожица Темпест от Марлбъро. — Аз забранявам това, Кас! Абсолютно го забранявам.

Очите на Кас се срещнаха с развълнувания, величествен, синьо-зелен поглед на Хелън. Не каза нищо повече, но продължи да си мисли за това. Проклета да бъде, ако позволи на Мати Ардън да умре доброволно, от самосъжаление. Уплашена, Хелън отиде направо при Харви, той я подкрепи и заповяда на Кас да не се меси. Но именно Дейвид, съкрушен и все още невъзприемащ бягството на Нийвс, бе този, който намери случай да върне отправените към него обвинения на някой друг:

— Да не си полудяла? — избухна той.

— Единственото, което ме интересува, е разумът на Мати.

— Тогава остави тези, които си знаят работата, да се погрижат! Винаги ли трябва да се месиш навсякъде? Ти обичаш да мътиш водата, нали? Поне веднъж остави нещата в естествения им ход.

Дейвид бе привързан към Мати. Тя винаги бе мила и се отнасяше към него като майка. Но сега той чувстваше, че трябва да я защити. Имаше да урежда и стари сметки с Кас след кавгата, когато Нийвс избяга.

— Аз съм привързан към Мати както всеки друг — каза той, — но това, което предлагаш, е лудост и е доста опасно!

— Както и пушенето, от което още не съм готова да се откажа.

Лицето на Дейвид се изкриви. Както винаги той почувства яростта му да прераства в объркване пред силата на думите й.

— Това са празни приказки — посъвзе се той. — Ти просто искаш да си върнеш на Ричард заради това, което той стори на организацията.

— Само си мислиш, че е така! Не разбираш ли, че няма смисъл Мати да се погубва? Аз също я познавам. Осъзнавам, че всичко започна като една от драматичните й роли, но е стигнала твърде далеч, не виждаш ли? Тя не може да се спре! В името на Господ, ако тя не може, аз ще го сторя! — Тя го погледна язвително. — За разлика от Нийвс тя няма Дев Лафлин, при когото да избяга.

Лицето на Дейвид бе почервеняло.

— Гледай си работата! — заекна той. — Господи, колко обичаш да си пъхаш носа в чужди работи! Предупреждавам те — стой далеч от моя живот!

Твърде късно разбра, че се бе разкрил.

— Ха! — каза Кас. — По-добре помисли за дъщеря си, вместо да си търкаш коленете от боготворене! Не мисли, че не съм видяла как се увърташ около Елизабет.

Дейвид искаше да избяга. Както обикновено, Кас запрати топката там, откъдето той не можеше да я върне.

— Мисли какво говориш! — избухна той.

— Както ти гледаш в устата й? И се надяваш за блага дума? Исусе Христе, Дейвид, какво става с теб? Не е ли време вече да спреш да летиш из облаците и малко да се приземиш? Ако някой е разклатил лодката на мечтите ти, то вземи се в ръце, изправи се, поеми отново управлението и отплавай в определена посока! Отстъпваш, отстъпваш, винаги отстъпваш! Какъв е проблемът? Страх те е да не изложиш гърба си и някой да ти забие друг нож?

Дейвид трепереше от яд и от ужас.

Сега Кас бе в силата си.

— Не можеш ли да правиш нещо друго, освен да се моташ и да чупиш ръце? До гуша ми дойде от теб и от твоето самосъжаление. Ако този свят ти се струва твърде жесток и отвратителен, отиди в манастир. Дъщеря ти вече мисли за това.

Дейвид пребледня и отстъпи назад, но Кас го последва с почервеняло лице. Сините й очи бяха като лазери и пронизваха яростно.

— О, ние се учудваме! А не трябва. Откога не си показвал признаци на бащина обич към нея — имам предвид земна? Нищо чудно, че бедното дете избяга, и то при единствения останал й човек, на когото да разчита. Къде беше, когато се чувстваше изгубена и самотна? Въртеше се около Елизабет Шеридън, ето къде! Прекрасно знаеш, че няма да й повлияеш, и точно затова го правиш! А после ще се сочиш с пръст и ще казваш: „Вижте, отново се провалих“ и ще отидеш да си донесеш нова бутилка бърбън!

— Исусе! — произнесе молещо се, почти раздирателно Дейвид. Той не бе очаквал това. Искаше да избяга, но Кас го бе притиснала в ъгъла.

— Време е да оставиш настрани чашите с бърбън и да погледнеш нещата каквито са, а не както на тебе ти се иска да бъдат!

— Остави ме на мира! Ти, вечно душеща кучко! — заекна той отново. Езикът му се бе надул, тялото му трепереше, гласът му ехтеше из цялото помещение. Не бе добър в разприте, те винаги завършваха с унижение и поражение за него.

По лицето на Кас бяха избили разноцветни петна.

— Ти, мекотело такова! Никога ли не си си помислял, че се опитвам да ти помогна.

В цялото си объркване Дейвид видя, че в сините като метличини очи блестяха сълзи. Никога в живота си не бе виждал Кас да плаче. Бе все едно да видиш как Ниагара се руши. Това окончателно го уби. И направи както друг път, когато се сблъскваше с проблеми — побягна. Със силен замах и трепереща ръка Кас изтри сълзите си. Тъга, ярост и изумление се бореха в душата й. Изпитваше нужда от едно питие, за да се успокои… И когато изпи бърбъна, тя едва не се задави при мисълта, че правеше точно това, за което бе обвинила Дейвид преди малко. Направи усилие да се стегне. Но казаното от него нараняваше. Това, че виждаше нея — Кас ван Дурен — като вечно душеща кучка. Някой трябваше да ги подкрепя и точно тя бе станала утешител на убитите от скръб и наранените. Но не можеше да не признае факта, че той неволно бе улучил целта. Тя харесваше чувството за значимост, което получаваше… Нуждаеше се от тяхната помощ. То й даваше сила срещу онова, което се опитваше да отклони: очевидно тънката повърхност на нуждата да избегне Елизабет Шеридън. Не от самата Елизабет, а от нейните знания и умения. И веднъж постигнала своето… Тя си наля отново и го изпи, като отметна глава назад.

 

 

Тя преглътна и намерението си, което в никакъв случай не бе намаляло, да издърпа Мати от пропастта. Хелън й бе забранила, Харви я бе подкрепил, но тя бе решена да направи всичко както трябва и когато й паднеше случай. Логиката го изискваше: Елизабет Шеридън също бе заинтересована. Но всичко, което чу от нея, бе спокойният, но твърд отговор:

— Това няма нищо общо е мен.

— Има, и то много! Предлагам да кажем на Мати за теб, иначе тя ще ни обвини, а аз няма да допусна да се случи нещо на някого, без да бъде предупреден.

— Благодаря — каза Елизабет и се върна към книгата си.

Значи Кас си губеше времето. Но тя не каза нищо, не даде знак за подготовката, която правеше, като например копията от завещанието и досието. Тях постави в обикновен кафяв плик. След това изчака цяла седмица. Тя посети Мати два пъти, заедно с Хелън, и всеки път, когато я видеше, решението й се затвърждаваше. Проклета да бъде, ако остави Мати да умре. Щеше да махне пръстите на смъртта от гърлото й, дори ако се наложеше да ги чупи един по един.

И тогава един следобед, докато Хелън и Харви бяха на събрание на болничната управа, която се състоеше от тях двамата и Луис Бастедо, а той бе главният, тя изкара малкия червен спрайт и замина за болницата. Мати лежеше така, като че ли не бе помръдвала от седмици. Все още гледаше в небитието, не даваше знак, че усеща нещо, но Кас я познаваше достатъчно, за да разбере, че Мати Ардън е способна да драматизира. Все пак животът за нея бе една голяма опера. И под карамела лежеше един корав сладкиш.

Мати бе родена в полско гето и се издържаше сама от малка. Още повече — тя се бе борила за това. Мати обичаше борбата. Животът й бе низ от борби. Около нея винаги се вдигаше шум — дали с друг певец, дали е пресата или е мениджърът. Тя цъфтеше на сцената и даваше най-доброто от себе си, когато успяваше да надхитри някой друг.

Кас бе убедена, че сегашната й апатия се дължи на това, че борбата я бе напуснала. Духът й бе паднал. Кас възнамеряваше да го вдигне. И като честен човек тя бе предупредила Елизабет… Е, това или ще я убие, или ще я излекува… но тя така и така умира, значи няма нищо за губене…

 

 

Хелън, Харви и Бастедо бяха в канцеларията на Бастедо и разглеждаха плана за идната година, когато вратата се отвори и главната сестра каза:

— Доктор Бастедо, става нещо ужасно в стаята на госпожица Ардън. Тя е на крака и претендира да бъде откарана в къщата.

Харви скочи веднага.

— Кас! — каза той.

Но Луис го избута през вратата и те последваха Хелън. И тримата тичаха по стълбите.

Чуваха гласа на Мати от втория етаж, докато бързаха по коридора:

— … не, няма да се върна в леглото! Искам си дрехите и ако знаехте, че това ще е във ваша полза, вече щяхте да ги донесете! Махнете си ръцете от мен!

Тримата нахълтаха през вратата и видяха Мати да се бори безрезултатно, но с впечатляваща сила срещу двете сестри и Кас да танцува около тях и да казва:

— Давай, Мати… за бога, Мати!

— Кас! — прогърмя Харви, побелял от ужас. — Мисля, че ти казах…

— Няма значение какво си й казал! — изкрещя Мати, като го видя. — Защо, по дяволите, не сте ми казали?

Тя бе неестествено почервеняла и виолетовите й очи проблясваха.

— Беше в такова състояние, че не можехме да ти кажем — обясни Луис Бастедо спокойно. — Пуснете госпожица Ардън, моля.

Сестрите я пуснаха и тя леко се олюля и протегна ръка към леглото. Заедно със снижаването на адреналина от нея се изливаше лудостта.

— Добре — каза тихо Луис, обръщайки се към Кас, която бе отишла до Мати и бе застанала зад нея: двете срещу останалите.

— Играеш си на лекар ли? — попита учтиво той, но Кас се дръпна.

— Ти не си Господ! — започна ядосано Харви.

Луис му направи знак с ръка да млъкне.

— Не знаех, че твоите амбиции са толкова големи, Кас — продължи той, като повдигна лъскавите си черни вежди. Очите му се прехвърлиха на Мати. — Но ако това, което си направила, е чудо, тогава ще трябва да ти предложа работа.

Кас се намръщи, но се отпусна. Луис Бастедо бе един от малцината мъже, които тя уважаваше заради неговия авторитет, но очевидно той нямаше да го използва в случая.

— Мислех, че е крайно време да върнем Мати към живот — каза тя с равен тон. — Аз им казах — кимна тя към ядосания Харви и обезпокоената Хелън. — Бях сигурна, че Мати се нуждае от нещо съживително, за да се оправи. Те не се съгласиха. Така че аз поех отговорността.

— Както обикновено! — сряза я Харви.

Мати стоеше със затворени очи и дишаше дълбоко. Ядът й бе отнел внезапната сила. Сега тя отвори очи, изправи се, олюля се и Кас бързо я подкрепи.

Мати постави ръка на рамото на Кас, чувствайки разликата от осем инча във височината, после каза:

— И добре, че тя го направи!

Мати помете с поглед Харви и Хелън.

— Защо не ми казахте? — попита злобно. Прочутият глас се извиси. — Защо не ми казахте? Защо не ми казахте за нея? — Тя грабна снимката от леглото и я размаха яростно.

— Ти беше толкова болна — каза колебливо Хелън, — не бе в състояние…

— И сега не съм и… махнете си ръцете от мен!

Тя се опита да отблъсне ръката на Луис, който хвана китката и опипа пулса й.

— Все едно, че си пробягала три мили — беше всичко, което каза спокойно той. Пулсът й бе силен, много по-силен.

— Остават ми още дванайсет — подразни го Мати. — А сега ми донесете дрехите. Имам сметки за уреждане.

— Докторе, не можете да позволите… — протестира Хелън, но Луис каза:

— На всяка цена.

Той натисна звънеца над леглото.

— Дрехите на госпожица Ардън — нареди на сестрата, която се бе появила. След това зачака с пъхнати ръце в джобовете на бялата престилка. Очите му бяха притворени и изглеждаше уморен, но не можеше да измами никого.

— Всъщност не мисля, че госпожица Ардън е достатъчно здрава — започна Харви.

— Да, тя е здрава — каза Луис. — Отслабнала е много. Ще се наложи да възстановиш всичко, преди да си помислиш за дънки „Вагнер“ — посъветва той Мати учтиво, след това се обърна към останалите: — Тя бе в шок и той е причина за желанието й да умре. Според изследванията е здрава.

— Видяхте ли! — Мати триумфираше.

Харви присви устни, а Хелън се успокои.

— Обаче бих желал да ми кажеш какво възнамеряваш да правиш, когато се върнеш в Марлбъро — продължи любезно Луис. — Решенията ти трябва да се ограничават.

Изведнъж Мати стана опасно спокойна.

— О, само ще се видя с един човек — каза тя небрежно, но погледът й бе хаплив.

— Сега, Мати… — започна Харви.

— Не ми казвай „Сега, Мати“! Ти, ти изменнико! Ти ме остави да лежа тук, докато светът се е преобръщал около мен! Ти би ме оставил да умра, без да ми кажеш и дума! — Възмущението й бе примесено с гняв. — Ако не беше Кас…

Кас се усмихна иронично в лицето на Харви.

— Наистина, Кас, беше много неразумно от твоя страна, но аз се радвам, че го направи! — каза Хелън, като премина от укорите към възхищението.

— Тя единствена е мислела за чувствата ми! — Мати гледаше свирепо и изкрещя така убедително, вече забравила, че бе решила повече да не й трябват: — Къде са ми дрехите!

Сестрата влезе тичешком, носейки закачалка с дрехите на Мати.

— Хайде да оставим дамите. — Луис хвана Харви за лакътя. — Позвънете, когато сте готови — каза той на жените.

Навън Харви издърпа ръката си.

— Е — промърмори той под носа си, — никога не съм мислил за теб като за лекар на обща практика, но и това ти отива дори!

Харви срещна ласкавия му поглед с безразличие.

— Много добре знаеш какво й е казала — промърмори той намръщено. — Тя достатъчно добре ли е, за да напусне болницата?

— О, да. Тя не изпитваше физическа болка. Правихме й пълни изследвания. Сърцето й е като парен двигател, а дробовете — като мехове. Изгубила е доста от теглото си, но ще го възвърне. Тя ще оцелее.

Харви ясно си представи какво ще се случи, когато огънят срещне леда, й се надяваше да е така. От друга страна, когато приключи с Кас… Наистина, тя бе толкова далече от правилата. Ричард винаги й бе позволявал много. Но я бе направил помощник-изпълнител…

— Съвземи се, Харви — каза весело Луис. — Нервността на госпожица Ардън е нещо, за което досега само бях чел.

— Тя прекарва така повече от времето си — отговори навъсено Харви.

— Но със сигурност е за предпочитане пред отчаянието, което я бе обзело — продължи спокойно Луис.

Харви въздъхна, погледна засрамено и каза с раздразнение:

— Можеше да стане нещо друго. После какво?

Луис се усмихна и поклати глава.

— Когато трябва да се разберат хората, само Кас ван Дурен може да го направи.

Но тази констатация накара Харви повече да се разстрои, тъй като бе удар в гърба.

Звънецът иззвъня и те влязоха. Мати бе облечена, или по-точно накачена с дрехи. Тя бе ангажирана с поставянето на грима си. Слагаше руж високо на бледите си скули, като умело подчертаваше очите си, които бяха толкова големи, че сякаш поглъщаха лицето й, и ярко очертаваше устните си.

— Господи, каква бъркотия! — промърмори тя, като оправяше наметалото на роклята, за да прикрие слабостта си.

— Ще докарате ли количка? — каза Луис на сестрата.

— Аз мога да ходя! — възпротиви се Мати.

— Добре — съгласи се Луис, — покажи ни.

Мати наведе глава, направи крачка напред, залитна и почти падна.

— Хей! — хвана я Луис.

— Проклетите ми крака са се вдървили! — изпръхтя тя.

— Количката! — повтори Луис на сестрата, която изчезна веднага. Той я постави в един стол. — Много и богата храна — заповяда, после се обърна към Хелън. — Питателни супи, много яйца и масло, много сметана… и почивка. Не — вдигна той ръката си, — не в леглото! В стол, на канапе. Физически си отслабнала, но в Марлбъро ще се грижат така добре за теб, както и аз, а и по начина, по който си свикнала.

Мати го погледна, после се намръщи.

— Ти си един проклетник, но си разбираш от работата.

Сестрата отвори вратата и вкара количката.

— Добре.

Луис с лекота взе и сложи Мати в количката, после я забута и след него се образува малка процесия. Кас ситнеше от едната страна, Хелън — от другата, Харви и сестрата — отзад.

Силната слънчева светлина накара Мати да замижи. Тя помаха като кралица на тълпата от сестри, събрали се да я изпратят, и им дари най-ослепителната си усмивка. Колата бе докарана. Луис, подпомаган от Оскар, шофьора, я настани отзад, Хелън седна до нея, а Кас и Харви — на сгъваемите столчета. Когато Оскар седна на мястото си, Мати натисна един бутон, за да свали стъклото, и подаде ръка на Луис. Той я пое.

— Благодаря ти, докторе… Имаш чудесна болница, но това, от което се нуждая в момента, не е твоето лекарство.

Зачервен, Луис се наведе да й целуне ръката.

— Само не взимай свръхдоза — отвърна й любезно той и остана да маха след колата, докато напусна района на болницата.

— Добре, момичета. Шоуто свърши. Всички на работа.

Докато Оскар караше през селото, хората, виждайки, че е колата от Марлбъро, кимаха и се усмихваха, а жените правеха реверанси и махаха, като виждаха Мати вътре. Нея я обичаха на острова. Тя винаги взимаше главно участие в годишния карнавал и им раздаваше свободно местата, за които богаташите плащаха по сто долара. При това на всеки колкото желаеше.

Харви не одобряваше това.

— Мисля, че вече си доволна — обърна се той към Кас.

— А ти не си ли?

— За щастие, развръзката е добра, което в никакъв случай не променя факта, че си поела голям риск. Чудя се как Луис се сдържа.

Но Кас не се чудеше. Тя знаеше, че той няма да остави нещата така, и се бе подготвила за възможен сблъсък. Харви не можеше да понесе, че тя пак бе излязла права.

— Тя е вкъщи, нали? — попита внезапно и заканително Мати.

— А къде другаде? — попита на свой ред Кас.

Мати се успокои и загледа през прозореца. „Е — помисли си Кас, — аз наистина предупредих Елизабет…“ Като се започне от Ричард, бе глезена от всички. Тя бе толкова горда, че е негова любовница, както беше горда, че е Божествената Дива. Според Мати едното вървеше с другото, а тъй като Ричард бе мъртъв, никой не можеше да промени виждането й. Сега щеше да види и обратната страна, от която се бе учила.

За щастие или не, когато изкачиха последните стъпала към терасата, Елизабет зави иззад ъгъла. Мати, опряна на ръцете на Хелън и Харви, замря. Кас, която гледаше отстрани, видя как тя се скова и как предизвикателно наведе главата си напред. Харви насила прочисти гърлото си. Кас извика весело:

— Здравей! Виж кого докарахме вкъщи… Ела да се запознаеш с Мати.

Елизабет закрачи към тях. От разстояние Кас видя Мати да избутва ръцете на Хелън и Харви и да се изправя като Медея. Но когато Елизабет приближи и тя я видя в действителност, Кас разбра, че това й подейства като удар. В моряшките панталони и бяла риза, с прибрана назад коса, тя поразително приличаше на Ричард. Кас наблюдаваше как Мати преценяваше височината, присъствието, стойката й, и в същото време се окопитваше.

Елизабет спря пред Мати.

— Госпожице Ардън — каза тя, като се усмихваше, — радвам се да ви видя тук.

Тя подаде ръка, но Мати не помръдна. Бавно оглеждаше Елизабет от горе до долу, както когато абсолютна примадона забележеше някой от хора. Погледът й бе нахален, високомерен, опустошителен.

— Ще разберете защо не мога да върна комплимента — каза тя самонадеяно.

— Щях да бъда учудена, ако бяхте го направили — отвърна спокойно Елизабет.

Очите на Мати проблеснаха.

— Ако ще говорим за изненади…

Сега очите на Елизабет се преместиха открито и тенденциозно върху Мати, което накара изпитото й и неестествено червено лице да заблести като пътен знак.

— Когато се възстановите, а сега мисля, че още не сте, тогава ще говоря с вас, за каквото пожелаете. — И тя се поклони, преди да се оттегли.

Мати се задави и направи крачка напред, но Хелън извика ужасена:

— Не сега, Мати, моля те… — Подкрепи я, докато Харви от другата страна я бодна с пръст и добави намръщено: — Губиш си времето, Мати.

— Тази надменна кучка! — изстреля тя. — Коя си мисли, че е!

— Тя знае — каза кротко Кас. — А ти — добави тя — ще разбереш.

Но Мати гледаше как Елизабет изчезва в градините, а червенината постепенно се стопяваше от лицето й. После внезапно се отпусна.

— Нека я вкараме вътре — каза бързо Харви на Хелън и те почти внесоха в къщата тътрещата се Мати и я поставиха върху един от столовете, докато повикат Амос, най-големия син на Мозес и пръв лакей. Когато дойде, той я взе внимателно и с лекота я отнесе в нейния апартамент. Там Марта се суетеше около нея, непрестанно я укоряваше или й мърмореше нещо на полски и бързаше пред Амос да отвори вратите, за да може той да я положи на леглото й. След това го отпрати.

— Нека я оставим — каза бързо Кас. — Марта си знае работата.

Навън тя пресече нападението на Харви, като каза:

— Добре… И двете си взеха мерките и сега Мати знае с кого си има работа. Нека оставим нещата в нейни ръце.

Но правото на последна дума остана за Харви.

— За теб нещата винаги са били на живот и на смърт, нали?

Кас го прикова с поглед.

— Когато имам избор — беше нейният отговор.

 

 

Пиеха чай, когато съобщиха на Луис Бастедо.

— Исках да се уверя, че всичко е наред — каза той любезно.

— Е, ако мълчанието се счита за такова… — отвърна Кас.

— Ще пиете ли чай, докторе? — попита Хелън, като взе чиста чаша.

— С удоволствие, благодаря.

— Седнете и нека да ви представя госпожица Шеридън. Елизабет, това е лекарят на острова, Луис Бастедо.

Те се ръкуваха.

— Ние се гордеем с болницата — продължи Хелън. — Доктор Бастедо я направи една от най-добрите на Карибските острови, да не кажа най-добрата.

— Когато пожелаете да я посетите, само ме уведомете — покани я той.

— Благодаря — каза Елизабет.

Те седяха и си говореха. Луис изпи две чаши чай и изяде едно голямо парче от прочутия Марлбъро кейк. След това каза:

— Ще се кача да видя госпожица Ардън — и се обърна към Кас, — но бих желал да ти кажа нещо, с твое позволение.

Кас се изправи.

— Ще те придружа.

— Значи това е тя — отбеляза замислено Луис, докато се изкачваха, а в погледа му се четеше възхищение.

— Да, това е тя.

— Как я прие госпожица Ардън?

— Като неприятно лекарство — отговори лаконично Кас. Тя го погледна и въздъхна. — Сега предполагам, че ще ми дадеш моето.

— Аз съм лекарят. А следващия път, когато решиш да се намесиш, моля те да ме уведомиш. Ти никога не си се страхувала, Кас, нали?

— Все някой трябваше да го направи — защитаваше се тя упорито.

— Не си ли помисли, че може и аз да съм на същото мнение? Трябваше само да попиташ.

Кас стоеше неподвижно.

— Мислех си, че ще ме навреш вдън земя. — След това попита: — А наистина ли беше така? Имам предвид… и ти ли си мислел същото?

— И аз чувствах, че нещо трябва да се направи. Ти беше с една крачка пред мен, защото знаеше какво. — После добави сухо: — Госпожица Шеридън ти е под носа. — Очите на Луис проблеснаха. — Тя е прекрасно създание, нали? — Той погледна Кас спокойно. — Нищо чудно, че госпожица Ардън изпадна в истерия.

— Разбирате ли, знаех, че трябва, но точно това ме дразнеше — Мати Ардън никога не приема нещата спокойно!

— Въпреки всичко, като неин доктор трябваше да се включа в нейното изправяне на крака…

— Съжалявам — каза тя и не лъжеше. — Няма да се повтори. — Те се спогледаха и Кас кимна виновно. — Обещавам.

— Ще го запомня! Сега нека отидем и видим госпожица Ардън.

 

 

Мати си беше в леглото, заобиколена от копия на завещанието и досието.

— Оставихте ме да лежа три седмици, без да ми кажете и думичка! — бяха думите й към Кас, когато тя влезе.

— Ти не обръщаше внимание на нищо, без значение кой ти го казва!

— Ти знаеше много добре, че ще обърна внимание на това, което ти ми каза за нея!

Мати се бе втренчила в тях, но позволи на Луис да измери пулса й.

— Това копеле! — изсъска тя. — Това лицемерно, лъжливо, двулично копеле! Никога няма да му простя това! Никога! Как посмя да ми причини това! На мен! Мати Ардън! Двайсет години давах всичко на този мъж и той да ме отхвърли като някаква курва!

„Явни признаци на нормализиране“ — отбеляза Кас. Мати се бе върнала към характерната за нея възбуда. В реакциите й имаше гняв. Ярост засега нямаше. Тя я използваше за нещо „специално“. А след това, когато яростта се уталожеше, идваше ред на болката. Неприятното бе, че объркването, което обземаше Мати, бе обзело всички. Ще се леят сълзи и тя ще прави сцени, в които всяка от ролите й ще присъства с нещо: Медея с фанатизма си, Норма с яростта и мъката, Изолда с трагедията си. Това бе нейният начин да накара останалите да се съобразяват с нея. Яростта й бе феноменална, сцените й — легендарни. Дори и най-упоритите мениджъри се заключваха в канцелариите си, докато Божествената Дива вилнееше. След това, когато получеше всичко, така, както го искаше, атмосферата се разведряваше. Тогава тя ставаше щедра, толерантна, раздаваща се. В това си настроение би ти дала и последния си цент. Но ако се опиташ да я измамиш, тя губеше контрол. Тя и Ричард Темпест имаха буйна връзка, на приливи и отливи, но нямаше съмнение, че Мати го боготвореше. Много пъти тя бе изчезвала, когато той показваше влечение към друга жена. Дори когато той се ожени повторно — без да й каже, тя успя изцяло да се овладее, но когато само три седмици след медения месец Ричард отново я потърси, тя го накара да чака само ден-два. Бе имала много любовници, но само веднъж бе обичала. И загубата почти я бе убила.

Сега, като гледаше ядосаното й лице, Кас разбра, че тя е на път да се възстанови. Това бе Мати, която тя познаваше, не безпомощното, загубило надежда същество. Тя не се страхуваше от Елизабет Шеридън — тя можеше да се владее. „Всъщност — мислеше си с удоволствие Кас — това ще бъде световно първенство по борба.“ Ето защо, когато Мати поиска да доведат Елизабет при нея, Кас поклати глава и каза:

— Няма да стане, Мати. Нещата тук се промениха. Не можеш да имаш претенции към някого. Никой от нас не може. Сега всички сме нейни пленници. Тя не се подчинява на заповеди, Мати. Сама ще се увериш. Нали я видя?

Кас я видя как се отдръпна и почти чу как въздухът от възглавниците изсъска, когато тя се облегна върху тях. Но Мати имаше вродена проницателност, която я предупреждаваше, когато отидеше твърде далеч. Тя вдигна рамена и каза:

— Това вероятно не е толкова лошо. Приемам, че сега не съм готова за среща с нея. Но нека възстановя здравето и силите си… гледай тогава!

— Е? — попита загрижено Кас, когато тя и Луис влязоха долу.

— Ще ти кажа едно — отбеляза сухо Луис. — Животът тук ще бъде всичко друго, но не и скучен.

 

 

Марджъри и Дан се срещнаха в бара на Додчестър Трейдър Вик. И двамата изглеждаха недоволни. Дан поръча две уискита.

— Само изгубено време — обяви Дан. — Няма никакъв смъртен акт на жена с име Елизабет Шеридън, починала в началото на 1952 г. Прегледах и другите две тримесечия. За всеки случай проверих за такъв и през следващата година. Нищо. Която и да е била майката на Елизабет Шеридън, тя не е носела това име. — На лицето му бавно се появи усмивка. — Това е мое мнение, но смятам, че тя не е мъртва.

Очите му святкаха. Устните на Марджъри се отпуснаха.

— Мисля, че детето е било изоставено. Това ни кара да помислим кой го е изоставил? Майката? Ричард? И защо това е скрито?

— Но според документите на дома „Хенриета Филдинг“, майката се е казвала Елизабет Шеридън и наистина е умряла!

— Документацията може да бъде подправена. Помни, че говорим за Ричард Темпест. — Гласът на Дан бе убедителен, когато той продължи: — Нещо е скрито. По някаква причина Ричард не е искал да се знае каквото и да е за майката на детето му. Трябва да разберем защо. Ако тя е все още жива, трябва да има някаква причина тя да крие това. Няма никакъв смъртен акт. Нито за жена на име Шеридън, нито за някаква, наречена Темпест. Това също проверих. Прегледах също имената Джарт и Инен за всеки случай. Нищо. Господ знае как се е казвала тя, сигурна съм само в едно: когато Елизабет Шеридън е приета в дома, тя не е била нито сираче, нито подхвърлено дете.

Лицето на Марджъри изразяваше загриженост. Всичко това се оказваше по-трудно, отколкото тя си бе мислила. Но Дан бе решен. Той нямаше да се откаже независимо колко пъти ще стига до глуха улица. Тя бе уморена от това шпиониране. А на всичко отгоре, не се чувстваше добре през изминалите няколко дена. Една постоянна болка в стомаха, която понякога се опитваше да си пробие път през гърба й, я изтощаваше. Освен това цикълът й бе дошъл не когато трябва. Тя пиеше уискито с радост.

— Документите са подправени — казваше Дан. — Това е типично за стила на работа на Ричард. Знаеш как ни учеше на това, че всеки си има цена… А управителката на дома по това време е мъртва.

— Марион Келър — каза Дан.

Марджъри потрепери.

— Всеки, който има връзка със смъртта, е мъртъв.

— Това също ми направи впечатление.

Те се спогледаха.

— Не мислиш, че… — Гласът на Марджъри затихна.

— Защо не? — попита Дан. — Някога позволявал ли е нещо да му се изпречи на пътя?

Марджъри потрепери.

— Това не ми харесва. Колкото повече задълбаваме, толкова по-тъмно става.

— На дъното винаги е най-тъмно. Но има един слаб лъч светлина. Майката на Елизабет Шеридън не е мъртва, по дяволите!

Той се обърна ядосано. Някой бе блъснал ръката му и той бе разлял питието си.

— О, прощавайте! — извини се мъжки глас, а след това произнесе: — Господи! Дан Годфри!

Дан го погледна, а след това се усмихна радостно.

— Фреди! Фреди Темпест!

Двамата си стиснаха ръцете.

— Самият той! — възкликна Дан въодушевено. Забеляза погледа на Фреди върху Марджъри.

— Ти не познаваш доведената ми сестра, нали? Контеса Ди Примачели. Марджъри, това е Фреди Темпест… един от английското потекло — добави той многозначително. Висок, рус, с грубо лице и брадичка, която се скриваше от устата му. Фреди се усмихна и каза неуверено:

— Срещали сме се веднъж, преди години… когато бях на острова. Не мисля, че се сещате…

Марджъри (тя наистина не можеше да се сети) излъга учтиво:

— Да, разбира се…

Фреди си спомняше много добре. Той беше на седемнайсет години, а тя — най-доброто парче на Карибските острови. „Един от малките — помисли си Марджъри. — Силно амбициозен. От пръв поглед личеше, че е от най-долния ешелон Темпест. Разчита на късмета си и се оплаква от него на всеки, който би му подарил петачка.“ Марджъри никога не се бе интересувала от роднините на втория си баща, които бяха в Англия — твърде високомерни и могъщи бяха за нейния вкус. Дан бе този, който се бе сближил с тях не за парите, които те вече имаха, а заради титлите и връзките им.

— … отивам при семейство Темпест за уикенда — казваше Фреди приятелски. — Защо не дойдеш… Не си идвал отдавна и всеки ще се радва да те види… Чичо Дик още говори за погребението.

Чичо Дик, двайсет и първият пер, който представляваше английския род на погребението, бе един добродушен ексцентрик, който се обличаше като скитник и трудно помнеше имената на децата си.

— С удоволствие! — отговори Дан веднага. — Бих прекарал уикенда в провинцията. Вярвам, че имате още доста коне?

— Това е почти всичко останало! — каза Фреди мрачно. — Но какво правиш тук? Дошъл си да разпилееш това фантастично богатство и тук? — Той чистосърдечно показваше гнева си.

— О, да посетя стари приятели — отговори, без да се затруднява Дан. — А един уикенд с повече хора е нещо прекрасно.

— Мисля, че трябва да ме извадиш от списъка — каза Марджъри глухо и със съжаление. — Имам важна работа във Венеция.

— О, съжалявам, че… — Фреди прокле късмета си. Бе чул, че контесата е щедра не само с тялото си, а той отиваше при семейството си само за да избегне кредиторите. — Може би друг път — усмихна се като победител.

Дан я погледна. Бе забелязал, че тя напоследък е раздразнителна. Не можеше да издържи дълго време без секс. Нека отива във Венеция. Можеше да попречи на това, което го интересуваше. Всъщност от нея нямаше нужда. Марджъри винаги оставяше другите да работят и чакаше своя дял от крайния резултат… ако е добър, разбира се. Сам би се справил по-добре.

Той бе имал намерение да се отбие в парка Темпест, но тази покана му бе предоставена от Господ. Откакто бе открил тясната връзка между семейство Темпест и дома за сираци „Хенриета Филдинг“, не бе му попадала такава възможност. Срещата с Фреди — този слабоумен глупак — бе първият му истински успех. Дан щеше да души около него през целия уикенд.

— Ела при нас — покани го любезно той. — Какво пиеш?

 

 

Сутрините Лиза прекарваше с Кас. Следобед се разхождаше. Към края на първата седмица бе обиколила целия остров, знаеше всичко за него и как функционира. Обичаше да се разхожда. Това бе добро упражнение, по време на което подреждаше спокойно мислите си. Плуваше всеки ден. Храната в Марлбъро бе превъзходна и я имаше в изобилие. Закуска, обед, следобеден чай и вечеря. Един час енергично плуване не бе само удоволствие, но и необходимост. Веднъж развели я из къщата, тя не пропускаше възможност да се разходи из нея.

Но този следобед се чувстваше преяла и някак неспокойна, затова реши да поплува до малкия остров, където за пръв път чу камбаната да бие за Ричард Темпест… и за нея, въпреки че тогава все още не знаеше.

Излезе от водата, като дишаше тежко. Последната миля я умори, особено последните двеста ярда. Чувстваше, че се отпуска. И че яде твърде много. Реши да пропусне чая — тази величествена церемония: Хелън — седнала зад джорджианския чайник и разливаща „Ърл Грей“ или „Дарджилино“, малките сочни сандвичи, топлите кифлички, пълни със стафиди и изпечени в масло, великолепният кейк, който се топеше в устата. Сега тя легна на топлия ситен пясък. Ще почине малко и ще се върне обратно. Плуването ще разгради калориите. Затворила очи, тя се наслаждаваше на слънцето, което я обгръщаше с топлината си.

Шумът от самолет я разбуди. Един двумоторен реактивен самолет на организацията със спуснат колесник се канеше да се приземи. Тя го наблюдаваше — двигателите вдигаха оглушителен шум и тя се зачуди кой пристига. Тогава си спомни. Кас бе споменала, че Дев Лафлин ще доведе Нийвс. Галеници — повечето бяха такива. Всичко им се даваше. Веднъж да влезе в крачка — това ще се промени. Когато седеше на масата, тя не губеше времето си напразно, също както госпожица Хенриета ръкоделието си. Парите не толкова се харчеха, колкото се хвърляха на вятъра. Не че това правеше някого от тях по-щастлив. „Всъщност — мислеше си тя, докато седеше хванала глезените си и опряла брадичката на коленете си — ако се говореше за семейства, това не можеше да бъде определено за щастливо.“ Никой от членовете му не можеше да бъде включен в групата от деца, с които си бе играла като малка. В тази група нямаше контеса Ди Примачели — Развратницата, или господин Годфри — Жиголото, нито господин Дейвид — Пияницата. „А това ме прави каква? — помисли си тя. — Елизабет — Наследницата ли?“ Това я накара да се засмее. Не, игрите, които се играеха тук, бяха смъртоносни. Излизаш от играта, когато умреш. Тя се чудеше с какво Ричард Темпест бе държал доведените си деца и е направил така, че да не оспорват завещанието. Нещо много неприятно им връзваше ръцете. Е, това бе тяхна работа. Поне докато не очакваха да стане и нейна. Тя нямаше намерение да им позволява да висят за полите й, както Старецът за морето…

Тази мисъл я върна към действителността. Нямаше и представа за времето, но по слънцето, което още грееше и бе високо на запад, тя се ориентира, че е най-малко пет часът. Бе оставила часовника си при дрехите, сгънати и сложени на купчина върху пясъка пред къщата на плажа. Къщата на Дев Лафлин. Как е станало така, че той единствен от всички е получил привилегията да притежава къща на острова? Наистина трябва да е бил „синеокото момче“, както бе казала Кас. Да, той наистина имаше талант. Правеше най-прекрасните филми. Защо е бил изхвърлен от Рая? Тази сутрин Кас се държеше така, сякаш Разточителният син се завръщаше. Дейвид правеше същото. Според Кас Мати възнамеряваше да отбележи случая, като излезе от апартамента си. Мати, Любовницата. Великата любовница, ако трябваше да се оцени положението й. Елизабет въздъхна. Сега тя трябваше да се бори с нея. Непреклонна и решена да заеме отново мястото си на всеобща любимка. Нямаше и съмнение, че през последната седмица, свряна в апартамента си, тя подготвяше плана за своята кампания. Изражението на лицето бе показателно за намеренията й. Преди бе готова да последва любовника си, а сега бе решена да заеме старото си място.

Елизабет се изправи и се протегна. Време бе за поредната игра на Нещастните семейства.

След обратното плуване мускулите на краката й трепереха, а сърцето й биеше бързо. Просна се на пясъка и остана да лежи там със затворени очи, поемайки дълбоко въздух. По-скоро почувства, отколкото чу някой да се приближава към нея и да спира отпред. Вдигна глава и погледна право срещу слънцето. Видя един висок мъжки силует. Източи врат, като правеше сянка пред очите си и примигваше нагоре. Слънцето бе зад него, образувайки ореол от светлина, и за момент всичко, което можа да се види, бяха пламтящите очертания. После, след като го фокусира добре, тя видя един много висок мъж да й се усмихва. Кожата на лицето му бе тъмна, същински римлянин, очите му бяха най-сините от всички очи на ирландци — напрегнати и живи — и когато се срещнаха с нейните, тя усети, че стомахът й се свива, а кожата й настръхва. Гледаше го от неудобно за нея положение, прикована от погледа му, неподвижна, сякаш бе поставена във фризер. Устните й пресъхнаха и тя почувства как сърцето й тупти в пясъка. Тъй като не можеше да помръдне, изчака мъжът да й помогне. Той се наведе, подаде ръка и с лекота я изправи на крака, като все още държеше ръката й. Тя го чувстваше с цялото си тяло и усещаше как плътта й гори.

— Здравей — каза той. — Аз съм Дев Лафлин.