Вера Коуи
Богати и могъщи (10)

Глава девета

„Пинта“ се връщаше сред бурните вълни на пурпурното море под едно почти черно небе. Горещината беше станала потискаща и угнетяваща. На хоризонта светкавица бляскаше назъбен език, протягаше се ненаситно напред, последвана от заплашителния тътен на далечен гръм.

Докато наблюдаваше застрашителната тъмнина, Кас се молеше ужасено да стигнат до Темпест Кей, преди морето да се разбушува, и когато светлините му се появиха в далечината, тя се хвана здраво за бордовата ограда, прималяла от облекчение. Но дори когато почувства облекчението, светкавицата достигна кораба и го облиза жадно, осветявайки го зловещо в бяло, а един оглушителен трясък на мълния накара Кас да се наведе, като закрие ушите си с ръце. Бурите я плашеха. Те бяха единствената среда, където се чувстваше оставена на милостта на стихии, от които не можеше да се защитава и които не можеше да контролира.

Вкопчи се в оградата ужасена, но едно внезапно вълнение на морето разлюля „Пинта“, отхвърли я към стената на каютата и тя силно удари рамото си.

— Слезте долу в кабините! — изкрещя Дейвид, като се присъедини към усилията на Дев да задържат щурвала, но Кас не му обърна никакво внимание.

Да си долу и да чуваш, но да не виждаш, беше по-лошо. Ако им беше съдено да бъдат потопени, тя искаше да го види, преди да го почувства, Нийвс също се бе вкопчила в оградата. Елизабет беше обвила ръце около мачтата. Тя беше мокра, вода струеше по тялото й, а когато палубата се наклони, Кас се изпързаля и се удари в краката й. С пръсти като щипци тя сграбчи прогизналите джинси и обезумяла се хвана здраво. Чувстваше се зле, а също и много изплашена. Тя, както беше казал Дейвид, не понасяше пътуванията по море.

После почувства, че Елизабет охлабва вкопчените й ръце и я изправя, притиска я пред тялото си, като с дългите си ръце обхваща отново мачтата. Кас виждаше пред себе си страшните зелени планини, обвити с бяла пяна, които се потопяваха и издигаха, простена и затвори очи. Когато „Пинта“ се потопи между две вълни с носа напред, всякаква надежда я напусна.

Дев държеше курс към заливчето, където се намираше крайбрежната вила. Това беше най-близката суша, на няколко мили от частното пристанище.

— Най-добре е да се отправим към заливчето — обърна се той към Дейвид, като надвикваше бързо усилващия се вятър. — Никога няма да успеем да стигнем до кея на пристанището.

Внезапно рукна дъжд като завеса, намокри ги за секунди, но понеже „Пинта“ беше вече близо до сушата, светлините на кея се показаха изведнъж. Докато Дев държеше кораба устойчиво в морето, чийто движения замайваха Кас, той извика:

— Ще застанем успоредно на пристана. Скачайте! Тръгвайте към вилата.

Дейвид остави щурвала, за да дойде и да помогне, хвана здраво Нийвс, която се притискаше до перилата, докато кеят, който се издигаше и спускаше като люлка, се мержелееше пред тях.

Когато „Пинта“ се снижи, Дейвид подхвана Нийвс да се качи на оградата и след като кеят се изравни с тях, тя скочи, падайки на коленете си, но в безопасност. Той се обърна към Кас и извика:

— Хайде.

Като се взираха през пелената от дъжд, Дейвид и Елизабет качиха Кас, която се олюляваше неистово, на ниския парапет и когато кеят и корабът се изравниха, Кас скочи, стиснала очи, и падна върху Нийвс. Тогава почувства стабилността на дървото под себе си. Мигновено морската болест я напусна и тя се изправи на крака. И двете с Нийвс бяха готови да посрещнат Елизабет, която скочи чевръсто.

— Тръгвайте към къщата — извика Дейвид и се върна, за да помогне на Дев.

— Хайде! — изкрещя Кас, но Елизабет стоеше и се взираше в „Пинта“ и в Дев, който се бореше с подскачащия кораб.

Кас сграбчи ръката й.

— Ще тръгваш ли?

Трите жени, приведени под поройния дъжд, се затичаха към вилата, построена под надвисналата скала. Като избегнаха стичащата се вода от капитанския мостик, те отвориха вратата и влязоха.

„Благодаря на Бога“ — потръпна Кас. Зъбите й тракаха. Тя представляваше една мокра, прогизнала купчина, но вече беше на твърда земя, чувстваше се уверено и веднага започна да го проявява.

— Запали огън, Нийвс, после съблечи тези мокри дрехи. Елизабет, ще намериш кърпи в банята — донеси ги и се увий в тях. Аз ще направя кафе…

Нийвс клекна, за да запали голямата купчина съчки, струпани в каменната камина. Тя се разпали веднага с пукащ, ярък, топъл пламък. Шляпайки, Елизабет донесе кърпите. След Кас остана мокра следа, докато тя отиде в кухнята. Треперейки, започна да пълни кафеника.

Когато се върна, Нийвс се беше обвила в една кърпа, като стеснително се събличаше под нея. Елизабет смъкна джинсите и тениската, хвърли настрана сутиена и бикините, преди да се загърне в своята голяма като чаршаф кърпа, но все пак Кас успя да зърне великолепното тяло, наежено и настръхнало, и това, което видя, беше достатъчно, за да накара дъхът й да секне. Тя гледаше жадно мъха между дългите й крака, чийто цвят беше съвсем същият като този на косата й.

Нараненото място на гърдите й се открояваше със сиво-синкавия си цвят. След това всичко беше закрито от кърпата. Кас взе своята в кухнята. Изведнъж се засрами от собственото си дебело, затлъстяло тяло. Изтри се бързо, уви се в кърпата като в тога, после се качи по стълбите до стаята, за да вземе някои дрехи.

— Ето, това трябва да ти стане. — Тя хвърли къс хавлиен халат. Нийвс го взе, облече го и чак тогава пусна кърпата на пода. — Ти по-добре вземи това. — Елизабет хвана тънкия морскосин копринен халат.

„Благословена да си, Нийвс, че поддържаш това място в ред.“ Кас потръпна, като се приближи към огъня, взе мокрите дрехи и ги разстла на камъка на камината, провеси джинсите на решетката, а тениските — на каменната полица над камината и ги закрепи с месингов часовник и ваза за цветя. „Бог знае колко време ще трябва да съхнат… Вероятно ще трябва да ни изпратят дрехи от къщата, — тя погледна към запотените прозорци, — когато времето позволи.“

С боси крака, в синия халат, който й прилягаше чудесно и чийто колан беше омотан два пъти около талията, Елизабет подсушаваше косата си с кърпа. Зърната на гърдите й, настръхнали от студа, ясно изпъкваха под тънката коприна и Кас я накара да се приближи до огъня.

— Ела и се стопли. — Нямаше да допусне те да му се натрапят, когато той влезе. Като взе няколко цепеници от кошницата, тя ги добави към вече яркия, буен огън, след това подуши: — Кафето!

Притича до кухнята и не след дълго се чу дрънченето на порцелан и прибори.

Вратата се отвори, пропускайки буря от вятър и дъжд, и Дейвид, който я затвори с трясък.

— Боже, как духа! — Той подуши: — На кафе ли ми мирише? — Докато влезе в кухнята, от него се стичаше вода. — Какво има за ядене?

— Първо съблечи тези мокри дрехи — нареди Кас. — И намери нещо да облечеш… Къде е Дев?

— Идва… Проверява дали корабът е добре завързан.

Дейвид взе една кърпа и отиде в спалнята. Кас излезе от кухнята с поднос с чаши и тенекиена кутия със сладкиш.

Всички дъвчеха и пиеха, когато вратата се отвори отново и се появи Дев. Косата му беше сплесната, ризата и джинсите прилепваха към тялото и дългите му крака. Нийвс скочи веднага.

— О, ти си мокър до кости! Ето… вземи тази кърпа.

Той тръгна към спалнята, но Кас видя как преди това хвърли поглед към мястото, където Елизабет седеше, приведена над огъня, с гръб към него, облечена в негов халат.

— Нападнахме килера ти — извика Кас след него.

— Чувствайте се като у дома си. — Той хлопна вратата.

Върна се с нова риза и джинси, носеше и кимоно, което хвърли на Кас.

— Няма да ти е по мярка, но е по-добре от кърпата.

Зад него Дейвид се провикна, когато Кас излезе от кухнята отново.

— Мадам Флатърби. — Той се захили. Кимоното трябваше да е дълго до коленете. Но на Кас, с нейните едва пет фута, то стигаше до глезените.

— По необходимост — отвърна Кас с достойнство, отивайки да събере чашите.

— Ще позвъня на Хелън — каза Дев.

Тя беше много притеснена.

— Толкова се разтревожих, когато бурята се надигна.

— Ще я изчакаме да премине — каза Дев. — Имаме сухи дрехи, а кухнята на Нийвс е добре запасена.

Нийвс изглеждаше доволна.

— Можем да прекараме нощта тук, ако е необходимо.

— Пържоли. Добре ли е? — попита Кас, като подаде глава от вратата на кухнята.

— Давай, пържи! — подкрепи я Дейвид възторжено.

— Не, „Пинта“ не е повредена. Поочукана е малко, но това е всичко… Добре. Ако бурята утихне, ще те видим утре сутрин.

Дев затвори, когато Кас се върна с кафе за него и за Дейвид.

— Имаш ли нещо да му добавиш? — попита Дейвид с надежда.

— В шкафа в кухнята — каза му Нийвс тихо, с глас, който го накара да се препъва, докато отиде да го вземе.

— Мислиш ли, че цяла нощ ще седим тук? — попита Кас колебливо.

— Няма никакъв признак на утихване — отговори Дев, като държеше чашата си така, че Дейвид да може да му сипе глътка скоч.

— Сложи тогава още малко дърва в огъня — нареди Кас на Елизабет.

Тя отиде да провери дрехите, които вдигаха пара.

— Все още са влажни. А също и косата ти — добави тя майчински, като протегна ръка, за да я докосне, но не успя, тъй като Елизабет отдръпна рязко глава.

— Толкова е гъста — продължи Кас непринудено, като мушна ръка в джоба на кимоното си и я стисна в юмрук.

Дейвид се наведе към килимчето пред бумтящия огън, отпивайки голяма глътка от доста подсладеното кафе.

— Най-хубавата част от деня — промърмори той.

— Беше хубав ден, докато не се появи бурята — възрази Нийвс с негодувание.

Кас потръпна:

— Не ми напомняй.

— Казах ти, че ще имаш морска болест — каза Дейвид студено.

— В това море! Кой би издържал?

— Елизабет — отвърна Дев лениво.

— О, но Елизабет никога няма да позволи да се поддаде на толкова незначително нещо като това! — каза Дейвид злобно. Той й хвърли един поглед с присвити очи, негодуващ.

„Ти също?“ — помисли Кас. И тя осъзнаваше от момента, в който отплаваха, силното чувство, почти антагонизъм, което се излъчваше от Дев и Елизабет. Дори Нийвс го долавяше, но беше озадачена, не разбираше причината. Собствените й отношения с Дев бяха така невинни, така платонични, че макар да усещаше антагонизма дотолкова, че се смущаваше, че тя не го беше разбрала.

Но Кас го разбираше, а също и Дейвид. Не можеше да не се почувства. Той беше инстинктивен, силно зареден, съвсем сексуален. Кас се ужасяваше. Дев беше завладян от Елизабет. А и той някак си й въздействаше. Пълното му безразличие се превръщаше в опасен интерес. „Как? — мислеше Кас отчаяно. — Как?“ О, тя знаеше отдавна за вродения магнетизъм на Дев. Беше виждала жени, които оглупяваха заради него. Марджъри се изпотяваше, когато той се появеше наблизо. Но никога не си беше помислила, че ще види Елизабет покорена. Все пак беше така. И не успяваше да го преодолее. Според нея Елизабет беше груба, даже арогантна — толкова много, че в началото, преди Дейвид да успее да я разбере, беше промърморил на Кас: „Не е способна да обича“.

„Не, глупако! — помисли Кас отмъстително. — По-скоро може много да обича.“

Тя беше сигурна, че Елизабет е напрегната, защото не може да се справи с това, което е открила, и беше разярена като жена, неочаквано изправила се пред нещо, което не може да контролира. Но трябваше да опита. И тя опитваше. „Боже, как опитваше“ — мислеше Кас. Това беше единствената утеха, която можеше да извлече от ситуацията, все по-трудна и по-трудна за управление.

Тя скърбеше, би се заклела над която и Библия да й подадете, че Елизабет е неподатлива към мъжете. Към секса. Нито веднъж например не беше показала, че съзнава кучешката привързаност на Дейвид, неговото обожание. Но отношението й към Дев беше така силно осъзнато, че просто хвърляше искри.

Един месец Кас работеше в близост с Елизабет и не минаваше ден, без да научи нещо за нея. Строгата й и хубава външност криеше много чувствителна личност. Работата при Ричард Темпест я бе научила на този пръв, трудно усвоим урок: да се вглежда в хората. И така, при Елизабет се беше вглеждала усилено, бе слушала внимателно и смяташе, че я познава добре, само за да открие, че Елизабет е непозната. „Като всеки друг — мислеше Кас тъжно. — Елизабет Шеридън не беше това, което изглеждаше. Но онова копеле — тя хвърли такъв поглед към Дев, който би го повалил, ако го бе видял, — беше забелязало това мигновено. И се възползваше.“ Кас съзнаваше мълчаливия му натиск. Знаеше, че и Дейвид го съзнава, но докато него това го озадачаваше и караше да се чувства неудобно, нея я ядосваше. Как се осмелява той да въвлече Лиза в борбата между половете? Защото това беше направил. По-лошо, беше я накарал да осъзнае — за първи път! — съществуването на такава борба. Ето защо Кас ги наблюдаваше цял ден. Всяко нейно сетиво бе напрегнато, всяка от вътрешните й антени — настроена на тяхната честота. Преценяваше всеки поглед, мереше всяка дума и така разбра, че Елизабет се беше включила в борбата. И въпреки че копнееше да предложи помощта си, знаеше, че това ще бъде фатално. Инстинктът предупреждаваше Кас, че Елизабет никога няма да й прости дори само факта, че е разбрала. По-лошо, лазерният й ум веднага ще поиска да научи как е разбрала. Кас потръпна. Вече нямаше начин да успее да каже някога на Елизабет. Дев Лафлин беше осуетил и този план. Кас му хвърли още един поглед, изпълнен с ненавист. Онова проклето нещо, което носеше между краката си, нямаше съвест, но то караше всяка жена, която среща, да го забележи. Копеле! Секси, привличащо жените, магнетично копеле.

 

 

Кас се отпусна назад на дивана. Чувстваше се жалка, тъжна и — както от дълго време не се беше чувствала и внимаваше да не се почувства — самотна. Измъкваха Лиза от нейното влияние непоколебимо, безмилостно. И тя тъгуваше, знаеше, че и Дейвид тъгува, като вижда очевидната нестабилност на Елизабет.

Дев Лафлин, върховният творец, съживяваше статуята. Снощи Кас видя това. Онази животинска, пресъхваща устните чувственост, стопяваше леда.

Забелязваше погледите — объркани, наранени, после горчиво завистливи, които Дейвид хвърляше на Дев от време на време през целия ден. Той също улавяше тембъра на гласовете им, когато Елизабет се движеше под погледа на тези пламенни, ясни сини очи с нелепо дълги мигли. Съвсем хищнически очи. Виждаше как същите тези сини очи можеха да приковават Елизабет и да я задържат мъчително, докато я гледаха. А очите на Дейвид бяха така наранени, когато гледаха Елизабет, която почти не го забелязваше, че го чувстваше дори Кас, може би поради собственото си презрение.

„Колко си приличаме сега с теб“ — мислеше тя мрачно, като гледаше как той се взира в Елизабет с объркан копнеж.

Кас се стегна.

— Ще отида и ще приготвя тези пържоли… трябва да са се размразили вече.

— Мога ли да помогна? — попита Елизабет.

— Да — бързо отговори Кас. Това поне щеше да я измъкне от обсега на тези ужасни очи.

 

 

Сервираха пържолите с ароматен доматен сос, който Елизабет направи, и с пържени картофки.

— Благодаря на Бога за фризера — каза Кас с жар.

Дев отвори няколко бутилки вино и след като струпаха съдовете в мивката, всички седнаха отново около огъня. Не говореха много, всеки беше зает със свои натрапчиви мисли.

Кас се размърда:

— Слушайте… дъждът е спрял.

Всички се ослушаха. Чуваше се само капчукът от стрехите и мощното бучене на прибоя.

— Десет часът — каза Дейвид, като се протегна. — Можем да се върнем в къщата.

— Тези дрехи са достатъчно сухи, за да ги облечем. Е, не съвсем сухи, но за половин час няма да ни навредят.

Когато се обърна към Елизабет с все още леко влажните джинси и тениска, видя, че тя е дълбоко заспала и краката й са в скута на Дев Лафлин.

— Остави я — каза той лениво. — Тя е страшно уморена. Доста поплува днес.

„Да, за да избяга от теб“ — помисли Кас злобно.

— Аз също ще остана — бързо предложи Нийвс.

— Не, скъпа. Ти ще се върнеш в къщата. Мокра си до кости, а не искам да настинеш.

Нийвс се колебаеше, разкъсвана между очевидната му загриженост и заповедта му — тъй като това беше заповед — да го остави. С Елизабет Шеридън.

— Аз ще я заведа — продължи Дев непринудено.

Дейвид отвори уста, после я затвори. Без да пророни дума, взе дрехите, които Кас му даде, и отиде тромаво в кухнята. Нийвс мълчаливо се качи на втория етаж. Кас се облече в кухнята, след като Дейвид излезе оттам.

— Виж, сигурна съм, че Елизабет би предпочела да се върне с нас — каза тя, като не можеше да не направи още един последен опит.

— Заспала е дълбоко — отвърна Дев. — Остави я да спи.

Той беше прав. Елизабет спеше дълбоко, непробудно, с лице, заровено във възглавниците. Дев държеше глезените й, дългите му пръсти изглаждаха черни до бледата златиста кожа. На Кас й се искаше да ги отреже до китките.

Бе прекрасна нощ. Въздухът бе освежен, въпреки че все още гъсти облаци се движеха високо в небето и от време на време закриваха луната. От дърветата падаха капки и брегът беше осеян с водорасли и плавей. Имаше достатъчно светлина, за да могат да намерят пътя по брега, но Кас настояваше Дейвид да вземе фенерче за всеки случай.

Дев внимателно отмести краката на Елизабет и придружи Кас, Нийвс и Дейвид до вратата.

Когато Кас погледна назад през пролуката в скалите, вратата беше затворена отново. Тя имаше чувството, че е изключена от живота на Елизабет.

 

 

Елизабет стенеше тихо в съня си, въртеше глава, извиваше тяло, отваряше устни, езикът й търсеше. Събуди се ужасена. Сърцето й тупаше силно, устата й беше пресъхнала, дишаше като запъхтяно животно. Осъзна, че се намира в крайбрежната вила. Лежеше по гръб. Стаята се осветяваше само от една лампа. Надигна се безшумно и надникна над облегалката на дивана. Дев Лафлин пишеше на бюрото си до прозореца. Отново легна тихо и погледна към корабния часовник на полицата на камината. Един часът през нощта. Толкова ясен… толкова истински сън. Не сън. Спомени. Тези спомени, които тя съзнателно потискаше… Откърши мисълта, преди да може да разцъфти…

Достатъчно бе, даже прекалено много, че той властваше над мислите й, когато бе будна. Но това, че нахлу в сънищата й, беше вече гибелно. То показваше колко голямо е въздействието му. От момента, в който тя присви очи на слънцето и не видя нищо друго, освен сини, сини очи, и чу един плътен глас да казва: „Здравейте… Аз съм Дев Лафлин“.

Тогава тя не можа да отклони погледа си от него. Оттогава не можеше да се освободи от него. Не само ума си не успяваше да контролира вече. Ето, сега беше сама с него, а другите си бяха тръгнали… Тя се проклинаше, че е заспала. Но се чувстваше и физически, и емоционално изтощена.

Затвори отново очи. Не виждаше нищо друго, освен него. Високият му ръст, наситеното синьо на очите му, нелепо дългите мигли, начинът, по който втренченият му поглед я проучваше с опитност, която я ужасяваше.

„Трябваше да обърнеш повече внимание на думите на Кас! — мислеше си тя за хиляден път. — Не ти ли каза, че той е мъжкото начало в реалността. Не го ли разбра от първата вечер? Старата история за лисицата и пилетата.“ Той трябваше само да застане там и обърканите птици се втурваха право между мързеливите челюсти.

Спомни си погледа, усещането за неговите устни. Стомахът й се сви и кожата й настръхна, зърната на гърдите й станаха твърди, изпъкнали връхчета. Тя се преобърна, притисна тялото си към коравите възглавници, почувства набъбването на гърдите си, усети костите на бедрата, цялата дължина на краката си. Мисълта да я докосне я потопи във вълна от желание.

Чу шумолене, когато Дев се изправи, но остана съвсем неподвижна, докато той дойде. Застана за момент загледан в нея. Престори се, че все още спи, но сърцето й биеше силно и цялото й тяло беше напрегнато. Чак когато той се дръпна, тя се отпусна с безмълвно тръпнеща въздишка и почувства как потта се стича между гърдите й. Застави се да диша дълбоко и равномерно. „Трябва да овладея мислите си. Така не може. Немислимо е.“ Той бе осквернил не само тялото, но и ума й.

Още веднъж си припомни безпощадно, че не се нуждае от него. Това, което изпитваше, беше алчност. Истинска сексуална алчност. А тя може да бъде овладяна. Мисълта, че може да се владее, беше по-ужасяваща от вече познатото мъчително удоволствие от копнежа. Не трябваше да се случва отново. Не се осмеляваше да го допусне да се случи пак. Но бедата бе, че той властваше над нея още от началото.

Появи се като слънчево изригване. Докосването на ръката му я прогори, а очите му оставиха огнена следа по лицето и тялото й. Гледаше с непоколебимата увереност на мъж, който винаги успява. Тези очи я задържаха: непохватна, скована, трепереща и поразена. За първи път в живота си се страхуваше от мъж.

Бе опитала да му се противопостави още от началото. Но през цялата нощ тези очи я дебнеха, правеха я нервна, несигурна. А ръцете му, когато свиреха на китара, все едно че свиреха на нея…

Не можа да заспи цялата нощ. Мислеше единствено за него. На сутринта слезе долу и откри, че го няма! Бе бясна и ужасена от своя яд. И си го беше изкарала на Дейвид. Наблюдаваше с диво удовлетворение унижението и объркването, изразени на беззащитното му лице, и все пак вътрешно се срамуваше. Никога преди това не беше чувствала нужда от отмъщение.

И тогава го видя в далечината. Не можеше да сбърка височината му, свободните движения на дългите му крака. Избяга, но само за да се затвори в стаята си като животно в клетка, ядосвайки се на себе си, че не е нищо повече от една разгонена кучка! Това беше едно чисто сексуално влечение, нищо повече. Копнеж за груб, ненаситен секс, който нарушава съня и спокойствието. „Татко, купи ми това!“ Това я караше вътрешно да се смее истерично. Бог знае, че имаше парите… Но то не се продаваше.

За първи път от детството си насам то я караше да си повтаря — безумно и натрапчиво: „Какво ще правя? Боже, какво ще правя?“. Не знаеше. Просто не знаеше.

Нищо подобно не й се беше случвало преди и тя не вярваше, че е възможно.

И все пак откри, че грижливо се облича за вечеря, въпреки предупреждението на Хелън. Размишляваше за най-подходящата дреха… Най-накрая избра тънък шифон с цвят на лимон, съблазнителен като питие за жаден мъж. Стегна дрехата на талията си, остави ефирната горна част да пада така, че възбуждащо да загатва едрите й твърди гърди. Пусна косата си, напръска я с парфюм — еротичен, огнен, предизвикателен. Гримира се внимателно, като използва всичките си трикове на манекен. Някаква странна, нова сила я овладя, принуждавайки я да принесе себе си в дар… Разбра, че е успяла, когато видя погледа в тези сини очи, които се промениха едва доловимо. Ирландското синьо се превърна в нещо, което накара устните й да пресъхнат и ръцете й да затреперят — но това й харесваше. Ликуваща, тя реши да продължи.

Цялата нощ това усещане се носеше между тях, неизказано, готово да се изяви. И обхваната от собственото си напрежение, тя долавяше и неговото — трептящия особен звук на гласа му. Искаше да му подейства така, както той й действаше, да напрегне още нетърпимо изостреното чувство между тях, което беше толкова силно, че тя можеше да усети това, което той усеща, да чуе непроизнесените му мисли, да маркира и най-малкото му желание. Това беше най-вълнуващото и все пак най-ужасяващото нещо, което познаваше. И знаеше защо. За първи път в живота си тя изпитваше какво означава да бъдеш жена.

Никога преди не бе усещала тялото си по такъв начин. Чувствителността на всяка клетка бе изострена. Ръцете й бяха гъвкави, пръстите — необичайно чувствителни. Гладкото стъкло на чашата, краят на цигарата — подхващаше ги, като че ли бяха безценни. Всяка линия и извивка на тялото, стегнати от плътно прилепналите дрехи и сандалите с високи токове, придобиваха особено значение.

Чувстваше се крехка като яйце. Пушеше с чувствена наслада. Всмукваше дълбоко дима. Беше сигурна, че ако някой я удари, дори лекичко, ще прозвъни като камбана.

Когато Дев отказа да дойде в „Бижу“, тя се почувства едновременно облекчена и засегната. Дев знаеше добре, че Елизабет, която обожава филмите, седи в салона и се взира в екрана, който изобразява единствено лицето му. Когато излязоха, го видя да чака… Ликуващ триумф се излъчваше от бавно появяващата й се усмивка, като забеляза потрепването, учестеното му дишане. Ще разберат те сега кой може да играе игрички… Но докато минаваше покрай него с дръзко полюляване на бедрата, той хвана ръката й и тя не можа да помръдне. Държеше я леко, но я парализираше.

„Ще те закарам обратно“ — това беше команда, не предложение. Покорна, примирена, тя се съгласи: „Добре“. Запозна я с двама мъже. Не чу имената им, не чу нищо. През цялото време ръката му държеше китката й, както би държал куче на каишка или пеперуда в мрежа. Чувстваше се като екземпляр, хванат от него. Чакаше ръцете, които ще я повдигнат, точно и деликатно, ще я поставят на определено място, ще разперят крилцата й, а после ще я забодат там завинаги.

Почувства се като упоена. Всичко беше забавено и увеличено. Усети ръката си тежка, когато я вдигна, за да отпъди едно насекомо. Съзнаваше единствено изтощените си сили и воля и причината за това.

Той отвори вратата на колата и тя се качи като сомнамбул. Не каза нищо, когато седна до нея. Нито пък тя. Гледаше напред объркана. Ролсът беше заминал отдавна. Той запали двигателя, включи на скорост и потегли, като помаха с ръка на двамата мъже. Чак извън селото, на правия бял път, той увеличи скоростта. Управляваше уверено, с нехайно поставена ръка на лоста за скоростите. Върху тъмната кожа на средния пръст се белееше белег с формата на полумесец. Когато смени предавката, ръката му беше само на няколко инча от голите й крака. Тя се отдръпна инстинктивно. Мисълта, че може да я докосне, я деморализираше напълно.

Прозорецът откъм нейната страна беше отворен. Вятърът развяваше косата й в лицето. Тя вдигна ръка, за да я хване. Като й хвърли един поглед, той попита: „Духа ли много? Затвори прозореца… Бутонът е тук“.

Глупаво, но тя не можеше да види никакъв бутон и се наведе напред, а ръката й търсеше безпомощно. Той намали скоростта и се наведе да й помогне. Ръката й следваше неговата и накрая тя видя какво целеше той. Наведе се напред и когато той натисна бутона, гърдите й се притиснаха в ръката му. Не можеше да се овладее и се задъха. Лицето му беше само на няколко инча от нейното. Тя гледаше безпомощно в пламъка на очите му. Кракът му удари спирачката, гумите изсвистяха и колата спря, като се завъртя напречно на пътя. С една ръка изключваше двигателя, а с другата я придърпа към себе си. После паднаха един върху друг.

Всичко беше бурно, неовладяно, напълно без нежност. Това беше страстен глад и те се поглъщаха. Устните — широко отворени, езиците — дълбоко, пръстите — вкопчени, зъбите хапеха, ноктите се забиваха. Издаваха неясни звуци, дишаха запъхтяно, като че ли бягаха. Докосваха се, хапеха, стискаха силно, смучеха — уста до уста, тяло до тяло. Плътно прилепваха един до друг, освен когато устните му се отделиха от нейните, за да се придвижат страстно надолу към гърлото и дълбокото деколте на роклята. Пръстите му настоятелно разтваряха дрехата, за да поеме в устата си зърната на гърдите й. Накара я да стене, когато почувства езика, който всмукваше и дърпаше, и ответния стремеж дълбоко, дълбоко в нея. Той я вдигна на коленете си, свита в тясното пространство на колата. С една ръка отвори вратата, а с другата все още я притискаше до себе си и когато вратата се отвори широко, той се плъзна извън колата и се изправи, като продължаваше да я притиска. Направи само три крачки, за да стигне до края на пътя. Държеше я високо от земята, преди да потъне с нея в тревата, ограждаща избуяло жито, което шумолеше от морския бриз. Лесно, както би обелил един от класовете, той я съблече, а ръцете й му помагаха безумно и насърчаваха неговото разсъбличане, докато се притискаха, покривайки всяка обтегната и тръпнеща частица от телата си, горещи и хлъзгави.

Стенанията й идваха дълбоко от гърлото и тя мяташе диво главата си от една страна на друга, докато той не спря суетните си. Върховете на пръстите му се движеха надолу по тялото й, караха го да се извива, докато намериха златния мъх и го замилваха, накараха я да тръпне конвулсивно, но да отваря краката си пред неговите търсещи, настоятелни пръсти. Ръцете й, действайки напълно инстинктивно, се плъзгаха към гърдите му, надолу по мускулестите бедра, по твърдото стегнато дупе, преди да се плъзнат между краката му и да сграбчат това, което лежеше пулсиращо между тях. Тя го целуна страстно, като хапеше езика му. Устата й беше широко отворена и тя се задъхваше, докато пръстите му си играеха умело и възбуждащо с нейната най-чувствителна част, караха я да тръпне и да стене и настоятелно да търси отново устните му.

Когато устните му се отделиха от нейните, за да преминат бавно и еротично по цялото й тяло, и се спряха за момент на гърдите й, тя ги тикна към устата му. Стенеше, когато нежното подръпване на устните и езика му предизвикваха дълбоко в тялото й ответното движение. Той продължи надолу по тялото. Изследваше пъпа й, караше я да вика нечленоразделно, тя започна да трепери, когато пламенните, възбуждащи устни спряха за миг, докато той раздалечи краката й, тогава тя го почувства — острия връх на страхотно, приятно усещане. Настръхна. Вибрираше. После, с болезнено усещане, че губи всичко, достигна до първия от серия безпомощни, тръпнещи оргазми. Първият оргазъм в живота й. Отново и отново достигаше, докато накрая трябваше да каже със задъхан, прегракнал, умоляващ глас: „Моля те… Не мога… стига… моля те…“.

„Да, можеш…“

Гласът му, напрегнат, безмилостен, я накара да отвори очи. Той се взираше в тях. Безпомощна, тя го гледаше втренчено, когато почувства, че хваща глезените и движи краката й нагоре-надолу, докато накрая ги качи на раменете си. Погледът на сините очи я облиза като пламък. „Да, ти можеш“ — повтори той и го доказа, като влезе в нея с продължително прелестно плъзване, което я изпълни, прониза, подлуди. Всяка частица от него притискаше нервни окончания, които тръпнеха, крещяха от наслада, обливаха я с вълни на мъчително, приятно чувство и я хвърляха към него изострена, гърчеща, извиваща се. Вътрешните й мускули сграбчваха и притискаха, но той все още се сдържаше, задържаше, докато тя се въртеше лудо, стихийно неовладяна, ръцете й го стискаха, тялото й се притискаше към него, като че ли искаше да го поеме целия в себе си, чувстваше го разпален и твърд в тялото си.

Чак когато изпита, моментно и неудържимо, още един оргазъм, той започна да се движи, като го вкарваше по-дълбоко, по-твърдо, с безжалостен, енергичен, пулсиращ ритъм, отмерваше тласъците си така, че телата им се шляпваха, влажни от горещина, и нейните, изведнъж появили се, секрети. Тя започна да издава диви като стенания звуци и отново да моли: „О, моля те… стига… не мога. Не мога…“. И достигна до още една серия буйни, експлодиращи оргазми.

„Да, можеш…“

И тя можеше. Отново и отново изпита много оргазми, всичките разтопяващи и на гребена на вълна, която я издигаше и носеше напред само за да я потопи с грохот, преди да я издигне отново, да я понесе до следващия апогей и да я хвърли надолу отново и отново, и отново…

Гърдите му хриптяха и тласъците му ставаха по-бързи. Бяха толкова мъчително силни, че тя крещеше, устните й бяха широко отворени, жилите на врата й изпъкваха, ноктите се забиваха в раменете му, после почувства тялото му да се свива, когато той се напрегна. През полуотворените си очи видя как движи главата си напред и назад и усети конвулсиите му, а след тях изненадващия шок от неговия оргазъм, който я издигна високо, преди да я хвърли надолу толкова силно, че тя почти изгуби съзнание. Съвзе се бавно и откри, че е изтощена и без дъх. Той се срути върху нея, гърдите му се издигаха, устата му беше отворена срещу нейната така, като че ли се бореше за глътка въздух.

Тя почувства песъчливата земя под гърба си, влажността на косата си, усети вятъра, който охлаждаше сгорещеното й тяло. Беше замаяна, блуждаеща, съзнанието й постепенно се възвръщаше, но все още беше далеч от реалността. Чувстваше се празна, изчерпана, преситена. И много, много изморена. Не се чуваха други звуци, освен учестеното им дишане и вятърът в житата. Този звук я отнасяше, кръжеше над нея, преди тя да заспи дълбоко.

Една нощна пеперуда я събуди. Прелетя близо до лицето й, крилцата докоснаха очите. Елизабет вдигна ръка, за да я пропъди, сепна се и се събуди. Изведнъж се почувства объркана и изплашена. Беше гола, роклята й беше върху нея, но не облечена, и когато седна, учудена за миг, споменът се върна. Тя обърна глава, бавно, внимателно, и видя Дев Лафлин, напълно облечен, да седи зад нея с кръстосани глезени и да пуши цигара. Очите им се срещнаха.

Мигом лицето й пламна, тя се претърколи рязко настрани от него и остана свита, като се подпираше на ръцете си. Ужасеното й лице го наблюдаваше сред обърканите, гъсти кичури коса, а гласът й беше натежал от шок, срам и омраза, когато тя просъска: „Дано отидеш в ада заради това, което ми стори!“.

Беше бяла като платно. Очите й изразяваха недоумение. Никога не беше виждал някого толкова шокиран. Тя трепереше.

Не вярваше на случилото се. Все още не можеше да повярва на себе си. Чуваше мислите й: „Какво направих! Какво направих!“.

Но той не каза нищо. Важно е да разбере не само какво е направила, но и защо. А и че той е знаел, че тя може и ще го направи. Не планираше да бъде по този начин, нито пък толкова скоро. Но се случи. Така той научи много неща. Надяваше се, че и тя също. Не за него. За самата себе си.

Тя все още го гледаше втренчено. Невярваща, толкова шокирана, че не можеше да се ядоса. Беше поразена от едно свое „аз“, за което не знаеше, че съществува. Не, на което не искаше да позволи да съществува. То винаги е било там, но дълбоко потиснато. По някакъв начин го беше освободил. Не, не по някакъв начин… той наистина го беше освободил. Почувства го, дори когато хвана ръката й и й помогна да стане, като не можеше да отмести поглед от тези невероятни, ужасени очи, същите тези очи, които сега бяха изпълнени с ненавист. Но не към него. Това бе ненавист към самата себе си.

— Няма значение това, което аз направих, а това, което ти извърши. Казах ти, че можеш, спомняш ли си?

Лицето й пламна отново, при спомена за дрезгавия й измъчен глас и безжалостното му опровержение. Като че ли той прочете мислите й. „Това беше неизбежно. И двамата знаехме. Ето защо ти не искаше да приемеш отказа ми.“

Безстрастният му анализ едновременно я шокира и ужаси. Никой не я беше разгадавал толкова бързо, толкова дълбоко. Как? Чувстваше, че е разсъблякъл не само дрехите й, а много повече. Губеше умението си да се защитава сама. Той й бе отнел всичко. Видя я такава, каквато никое друго човешко същество не я беше виждало. Като животинче. Диво, невъздържано, лакомо, безумно. По-лошо, той я бе преобразил така.

— Предчувствах, че вътре в иглуто има жена.

Гневът я накара да каже с леден глас:

— И ти беше достатъчно дързък, за да си помислиш, че можеш да я изведеш навън!

Отклони поглед от уверените сини очи.

— Аз просто го направих — каза той меко.

Елизабет стисна челюсти.

— Искам да се облека — каза сприхаво.

— Не те спирам.

Но той не помръдна, за да й даде дрехите. Тя остана свита, скрита зад косата си. Мисълта да стане, да открие голото си тяло, да отиде до него, където роклята й, една смачкана купчина, лежеше на пясъка, накара вътрешностите й да се свият, но да пропълзи до там й се струваше още по-покварено. Знаеше, че трябва да отиде до него. Този мъж никога няма да я улесни. Мисълта я разпали дотолкова, че стана и с поглед, прикован в роклята, отиде да я вземе, като усещаше върху себе си очите му. Ръцете й трепереха толкова много, че я изпусна, трябваше да я вдигне отново. Той продължаваше да седи мълчаливо и да гледа, да гледа…

Намъкна роклята върху главата си и непохватно задърпа ципа, когато усети дългите му, сега хладни пръсти да отблъскват настрани нейните и да затварят ципа със съскащ звук. Докато правеше това, ръцете му докоснаха леко плътта й и тя не успя да потисне едно внезапно потрепване.

Наведе се да вземе сандалите си и за свой ужас видя, че сутиенът й без презрамки и бикините й лежаха там, където бяха захвърлени. Той се наведе да ги вземе и й ги подаде. Грабна ги, чудеше се объркана как да ги облече, знаеше, че вече не може, и ги смачка във възможно най-малка топка, като ги стисна в ръка. Чу го да въздиша.

— Имаш дълъг път да извървиш — каза той. — Нямам предвид само пътя до къщата.

Почувства, че я обръща с лице към себе си, но тя упорито се вторачи в горното копче на ризата му. Гледаше само него, а не копринената плът под ръцете си. Стисна зъби и зачака.

— Ти не си това, което си мислиш — каза, с толкова нежен глас, че тя усети напиращите си сълзи. — Съвсем ясно е. За мен. Но това, което има значение, е, че ти го приемаш. По-късно, когато си мислила вече, ще поговорим.

— Нямам какво да ти кажа — заяви тя и се изненада, като чу гласа си да потреперва.

— Мисля, че ще откриеш, че имаш — отвърна меко. — Но дори ако решиш да не го казваш, аз имам още доста неща да ти кажа. — Повдигна с пръст брадичката й така, че тя трябваше да вдигне глава и да срещне очите му. — Запомни това — каза той.

После се обърна и тръгна към колата. Вратата й беше все още отворена, както я беше оставил, качи се, наведе се настрани, за да отвори другата врата. Мълчаливо тя се настани, затръшна вратата, придърпа полата плътно около себе си. Той запали колата, обърна я обратно и потегли отново за Марлбъро.

Елизабет изскочи от колата, преди Дев да успее да изключи двигателя, и като взимаше по две стъпала наведнъж, изчезна в къщата. Когато той влезе в преддверието, от нея нямаше и следа. Чу се само хлопване на врата.

 

 

За първи път Елизабет заключи вратата си. Облегна се на нея, затвори очи и остана така дълго време. Най-накрая се отдръпна, установи, че все още стиска смачканата топка бельо, и я захвърли яростно встрани. Отиде в банята, пусна душа докрай и чак когато водата заплющя като Ниагара, тя съблече роклята — никога няма да облече това нещо отново — и я запрати в ъгъла. Но тъкмо щеше да застане под душа, видя образа си в огледалните стени. Отдръпна се, отпусна ръката си. Стоеше и наблюдаваше. Видя как ръцете й се вдигат, докосват посинялото място на гърдите й, после върховете на пръстите се плъзгат надолу, надолу, до все още влажния мъх. Стоя така дълго. После се пресегна бавно и спря душа, преди да се отпусне на хладните плочки на пода. Главата й беше сведена, очите — затворени.

А на сутринта щеше да отплава в един кораб с него.

В осем часа „Пинта“ навлизаше навътре в морето, сред искрящата синева, с попътен освежителен бриз. Червеният й цвят беше влажен и лъскав, тиковата палуба — гладка и лъсната като стъкло, месингът блестеше, многоцветните платна бяха опънати. Но към обяд бризът утихна уморен от горещината и „Пинта“ се полюляваше спокойно в горещата, бездиханна тишина.

— Е, няма значение Кет Айлънд — каза Кас облекчено. — Нека само да помързелуваме… Твърде горещо е, за да правим нещо друго.

И така те извадиха кошницата за пикник и ядоха това, което Хелън беше наредила да приготвят. Вкусно, студено gazpacho^[1], тъй като Дев го обичаше, дебели парчета tortilla espanola, подправени с лук и чесън, мешана салата, а за пиене — освежително, чудесно охладено Lambursco и накрая пресни плодове и добре узряло сирене „Камамбер“.

Но Елизабет не можеше да преглъща през свитото си гърло. Кас, както лапаше лакомо и настървено, попита: „Какво има?“, а сините очи гледаха жадно и когато Елизабет отговори: „Не съм гладна“, тя отвърна: „Аз съм“ и изяде и нейния дял.

После те се разположиха по палубата, лениви от храната и горещината. Дейвид носеше касетофон и пусна букет от бавни блусове на тромпет, „Музикална композиция от Испания“ на Майлс Дейвис, която накара Кас да промърмори раздразнено:

— Господи, какво е това? Фиеста?

Тъжният тромпет ечеше като стон сред пустата тишина, но стана още по-лошо, когато Дейвид пусна „L’ariesmidi“ на Дебюси… Тази музика Елизабет обожаваше. Чувствената, нежна мелодия трептеше около тях като горещата омара в далечината — упоително екзотична, бляскаво примамлива. Тя я караше да чувства още повече дългите крака само на няколко инча от своите, блесналата от горещината кожа на гърдите му. Слънцето зад него осветяваше нелепо дългите мигли, достигащи до бузите, които тя беше видяла предишната нощ да хлътват от страст. Стараеше се да не мисли за него, искаше да върне своята независимост.

През цялата дълга нощ лежа в леглото, без да може да заспи. Бореше се със себе си, опитваше се, но не успяваше да анализира случилото се, присъщата й рационалност не можеше да разбере нещо толкова ефимерно като инстинкта. Поставяше го под микроскопа на безпристрастния здрав разум, но откри, че не може да го фокусира. Сякаш очите й не можеха да виждат. Всичко беше замъглено, странно. Дори умът й бездействаше. Преди той винаги доминираше над чувствата й. А ето я сега, заразена от много силна треска за едно тяло на мъж и съвсем неспособна да снижи емоционалната си температура.

Можеше само да разкрие една мистерия или по-скоро да остави да й я разкрият. Сега знаеше за какво й бяха говорили постоянно другите манекенки. Сега разбираше какво имаха предвид те под удовлетворение. И все пак се чувстваше предадена от собственото си тяло. А беше вярвала, че то е неподкупно. Беше я измамило. Не е било мъртво, а заспало. Чакало е подходящият мъж, подходящите устни, подходящите ръце, подходящото тяло. Сега знаеше какво означава това. Пулсиращият, страхотно чувствен живот, който можеха да донесат…

Докато лежеше само няколко инча встрани от него, тя осъзна кое е най-същественото за Дев Лафлин. Той бе толкова жив! Точно в центъра на живота, въвлечен в него, отдал му се всецяло, вплетен като неразделна част от сложната му структура. Всичко, което тя не беше. Участник, а не зрител. Изпълнен с енергия, той се бореше с живота и тържествуваше в борбата. Това се виждаше от филмите му, които преливаха от тържествуваща жизненост и бяха изпълнени с хора, цветове, многобройни аромати и събития. Както той я изпълни снощи. И то не с издута мъртва плът, както очакваше, а с част от самия себе си, толкова жива, колкото и той самият — продължение на неговата същност. Дори сега не можеше да забрави възхитителното изумление. Отнасяше се към него не покорно, а инстинктивно, любящо, и ясно си спомняше, че искаше да го докосва не само с ръцете си, но той деликатно отклони главата й и каза:

— Не… този път не… това е за теб, не за мен.

Тя беше правила тези неща? Тя? Елизабет Шеридън бе захвърлила заедно с дрехите си и своите задръжки, бе се хвърлила съвършено гола в едно море от невъздържана, безсрамна чувственост. Не бе възможно. Просто не бе възможно, но все пак се случи. Опитваше се да се отдалечи, но само се въртеше в кръг. В центъра на кръга беше Дев Лафлин, който я наблюдаваше и чакаше търпеливо.

Цял следобед „Пинта“ стоеше неподвижна в едно море, което представляваше пуста шир от бляскащ тюркоаз, извличащ целия цвят от небето и оставяйки го бледо, изчерпано, безжизнено. Пламтящият диск на слънцето неуморимо се движеше по небето, но горещината не намаляваше, даже се увеличаваше, и постепенно линията, където морето и небето се срещаха, се скриваше от пурпурна сянка, която оцветяваше бледия цвят като рана. Нямаше мъртво вълнение. Те лежаха под огромен обърнат купол, където звукът отекваше глухо. Елизабет чувстваше, че ако изкрещи, ако направи несдържано движение — както искаше — тишината ще се пропука, ще се разцепи и ще се разпадне. Нервите й бяха опънати до крайност. Тя разбра, че не може да издържа повече този мълчалив, безмилостен натиск, който той упражняваше само със съществуването си, и скочи, гмурна се като тюлен, водата я прие — подобно на масло, не позволявайки шока от студеното да я охлади. Отдалечи се от кораба с бърз кроул, потапяше и изваждаше главата си на всеки трети удар, за да диша, плуваше неуморно, докато ръцете й натежаха толкова, че не можеше да ги вдига, а мускулите на бедрата й трептяха като крилата на уловена птица. Обърна се по гръб, за да си поеме дъх, и си мислеше, че тя също е уловена птица.

Имаше нещо неумолимо безжалостно у него. Изричаше някои неща със съвсем обикновен глас, който я пронизваше: „Ти не си това, което си мислиш“. Да, наистина не беше. Току-що го откри. Но как, как той успя да го разбере?

„Това е за теб, не за мен.“ Той се беше отказал от нещо, което тя чувстваше, че щеше да му достави огромно удоволствие, за да й го даде на нея. Каква беше тази сила? Тя я караше да потръпва и тук, във водите на Бахамите, я смразяваше от ужас. Същността й бе разбулена, тя постоянно узнаваше нови истини за себе си. От самото начало разбра едно безспорно, съвсем сигурно нещо: страхуваше се от него.

Един далечен глас я върна в настоящето. Плувайки, тя засенчи очите си и успя да различи в далечината фигурата на някой, който й махаше буйно и с жестове я викаше да се прибере. Бавно, неохотно заплува назад. Когато се приближи достатъчно, чу Дейвид да крещи: „Хайде! Барометърът пада и Дев иска да се връщаме“.

Двигателят заработи и шумът грубо разкъса плътната, приятна тишина. Докато корабът се движеше с пухтене, небето бавно потъмняваше от бледолилаво до наситен тюркоаз, който постепенно се превърна в зловещо бледомораво, преди да стане застрашително пурпурно.

Скоро се включиха в състезание кой ще стигне пръв острова. Дев насочи „Пинта“ през рифа, но бурята се разрази и докато стигнаха брега, дрехите на Елизабет бяха прилепнали към нея.

Кас й хвърли морскосиния халат и тя веднага разбра чий е. Вълна от чувства я заля при спомена за уханието на неговата кожа, а докосването на тънката коприна до тялото й я накара да потръпне от наслада. Не от студ зъбите й затракаха, докато пиеше кафе от дебела порцеланова чаша. Напрегнатите й чувства, бързото затопляне от пламтящия огън, умората и безсънната нощ бяха прекалено много за нея. Спа дълбоко, непробудно. И сънува.

 

 

Сега, докато лежеше по корем и слушаше капчука от улуците и тихото шумолене на пепелта в камината, тя улови още веднъж звука от пърхащите криле на паниката. Дев отново бе уредил да останат сами. О, господи! Затвори очите си и се принуди да диша дълбоко. Сега какво?

Никога не се беше чувствала толкова безпомощна, толкова уязвима. Не знаеше, че е възможно едно човешко същество да влияе така опустошително на друго. Не вярваше, че би могло да й се случи. Чу го да се изправя отново. Може би бе помръднала неволно. Тялото й реагираше физически, като отговор на душевния й протест.

— Изглеждаш отпочинала — каза той, гледайки отгоре. — Добре. Сега можем да си поговорим.

Елизабет погледна към часовника. Почти един и петнайсет.

— Късно е… По-добре да се връщам в къщата.

— Те знаят къде си. Сега можем да установим докъде си стигнала.

Гласът му беше спокоен, непринуден, но я изпълни с ужас. В такива случаи беше най-опасен. Не бе от хората, които повишават тон. Не му е необходимо.

— Беше неспокойна в съня си — продължи той. — Кошмари?

Не трябваше да отговаря.

— С кого се бореше? С мен или със себе си?

Тя мълчеше.

— Мислех си за теб — продължи той, като се приближи и се приготви да седне. Тя бързо сви крака, придърпа халата плътно около себе си и се отдръпна в ъгъла на огромното канапе. — Всъщност не съм мислил за нищо друго.

— Не съм те молила — веднага възрази тя.

— Какво общо има това? Или това е нещо друго, което само ти можеш да позволиш?

„О, господи! — мислеше тя, като чувстваше как кръвта тупти във вените й. — Той ще започне и аз не мога да го спра.“ Никой не можеше да спре този мъж. Настъпваше неумолимо. Забеляза го още първата вечер, когато държеше Мати упорито на върха, към който тя се стремеше, и без да се натрапва, овладя малката компания. Дългите му сръчни пръсти бяха готови да подадат запалка, чаша за кафе или вино, подхвърляше коментар към някого, отговаряше на друг, учтиво се съгласяваше с трети. Забеляза лъчезарната покорност на Нийвс, сияещото щастие на Хелън, сексуално стимулирания блясък на Мати. Само Кас гледаше намръщено и изглеждаше така, сякаш са й смачкали носа. Дев успя да повлияе на всички. Дори Харви се прокашля, прочисти гърлото си и каза, като гледаше не към нея, а уж към пейзажа:

— Добро момче е Дев. Не трябва да вярваш на всичко, което чуваш за него… Жените, имам предвид — добави неопределено. После, без да говори на някого конкретно, завърши с думите: — Има много ревност… — кимна и се върна да седне отново до Хелън.

„Да, жени“ — мислеше тя. И тогава една мисъл я порази. Тази странна, нова, необяснимо емоционална, рязка промяна, загубата на самоличността й се осъществи, защото тя беше станала… жена. Положението й се бе променило. Неовладяното, шумно пробуждане се дължеше на това, че той я бе променил. Със закъсняло прозрение осъзна причината да не успее да се отърси от него снощи. Не искаше да загуби мириса му, припомненото докосване, вкуса на милувките. Старото й „аз“ щеше да се отърси от него без колебание, хладнокръвно. Новото й „аз“ не можеше да направи това.

Взря се в него с широко отворени очи, смаяна, и осъзна, че го гледа с прояснен поглед. Никога преди не бе обръщала внимание на малките косъмчета на ръката на мъж, на силната китка. Очите й, сега очаровани, обхождаха тъмната сянка на челюстта му, високите скули, гъстата черна коса, която на челото му образуваше шпиц. Виждаше малките бръчици, започващи от ъгълчетата на поразително покоряващите очи, и по-дълбоките бръчки до тънките, но чувствителни устни. Виждаше тези неща така отблизо, че не забелязваше нищо друго.

Този емоционален взрив я правеше уязвима и тя вече не успяваше да се контролира. Дев поставяше пред нея много въпроси. Каза, че не е това, за което се мисли. Сега знаеше, че е прав. По някакъв начин успя да проникне в тайните й, но преди всичко я плашеше. Как е разбрал за съществуването им. Постоянно изпитваше страх да не загуби контрол не само над положението, но и над себе си. Вече знаеше защо. Миналата нощ я накара да разбере. Той я накара да разбере. Каза й, че може, и я принуди да го докаже.

С очи, разширени от уплаха, тя седеше, без да продума.

— Какво има? — попита той.

Лиза поклати глава.

— Страхуваш се, нали?

Тя кимна. Нямаше смисъл да лъже.

— Теб те е страх от момента, в който се срещнахме… Почувствах го в мига, когато се погледнахме. Понякога се случват такива неща. Струва ти се прекалено много, прекалено скоро — ето защо ти се бореше.

Тя кимна отново.

— Но началото вече е поставено. Много късно е да го спреш. Знаеш това, нали?

Не отговори, само се взираше в него мълчаливо.

— Такова нещо не ти се беше случвало преди, нали?

— Знаеш, че не — каза го горчиво, смутено.

— Нито пък на мен.

Тя обърна бързо глава, изучаваше лицето му невярваща. Сега той кимна:

— Нека има само истина между нас. Не лъжи.

— Но…

— Какво но?

Отмести погледа си от него смутена.

— Ами…

Пое си дълбоко дъх, заговори бързо, за да го каже и да свърши с това.

— Дадоха ми да разбера, че вършиш подобни неща постоянно.

— Какви неща?

— Жени — отговори тъпо.

— Аз харесвам жените. Те са една от големите радости в живота. И жените ме харесват. Това улеснява.

Тя смутено гледаше ръцете си. Не искаше да поглежда към тези очи, които извличаха истината от нея като наркотик.

— Но ти не си имала много общо, ако въобще си имала нещо общо, с мъже.

— Не.

— Защото си се страхувала от себе си.

Отново вдигна глава, изумена от прозрението му.

— Имам своя теория за това — каза той. — За нея исках да ти говоря.

Тя промълви тихо:

— О-о?

— Да. Спомняш ли си, снощи казах, че ти не си това, което си мислиш. Повечето време оттогава насам си мислех за истинската ти същност.

— Откъде ме познаваш така добре?

— О, знаех всичко за теб много преди да те срещна. Дейвид ми пишеше топове хартия, Нийвс ми разказа своята версия. Веднага щом пристигнах тук, получих информация от всички страни.

Тя се изчерви.

— О, разбирам, ще обясниш характера ми, ще разясниш същността ми. — Почувства нарастващ гняв, но го овладя — не можеше да й помогне да го отблъсне.

— Ще опитам.

— Много великодушно.

Той се усмихна и тя се изчерви отново, размърда се неспокойно.

— Ако имаш да кажеш нещо, кажи го.

— О, имам. И възнамерявам да го кажа.

Той премести крак върху крак и хвана глезена си.

— Това е един възхитителен разказ — започна той. — Записвах го на хартия, докато ти спеше.

— Разбира се — промърмори тя със сведени очи. — Ти си писател, нали?

— И пиша за хората. После превръщам разказа във филм. Гледала си ги всичките, нали? Кас ми каза, че си запалянко по киното. — Не получи отговор. — Този специален сценарий е за една специална жена.

— Както обикновено.

— Не, тази не е обикновена. Тя е с жив ум, независима, самостоятелна жена, родителите й са неизвестни. Израсла е в дом. Добре са я хранили, грижили са се за нея. Тя е силна, здрава. Вече е богата, но съвсем не е проницателна. Особено що се отнася за самата нея. Мисли си, че има всичко, че всичко е гладко — без пукнатини, без пропасти, без зъбери. А тя е красива кула от слонова кост. Истинско удоволствие е да се гледа. Особено за мъжете. А това е всичко, което те правят, защото тя е заградена със силово поле, толкова отрицателно заредено, че всеки, който се опита да го премине, замръзва до смърт. Никой не се е приближавал достатъчно, за да види какво има вътре. Кулата никога нищо не прави. Тя само си стои там, най-красивата сред белите паметници. Толкова е хубава, че хората, които я виждат, не могат да не кажат: „Колко е красива! Колко изящно е построена! Колко е здрава, колко е непоклатима!“. Но те никога не казват: „Колко е мъртва!“.

Елизабет седеше съвсем неподвижна със сведена глава, не откъсваше поглед от ръцете си, но слушаше. Напрегнато.

— Това, което никой не знае, е, че вътре има една ужасна костница! Тя е натъпкана до тавана с потискани емоции. Всички те са поваляни в безсъзнание, захвърляни, притискани и набутвани във всеки свободен шкаф и тъмно кътче, за да умрат от студ или глад. Те са опасни. Те могат да наранят. А кулата от слонова кост е изградена, за да я предпазва от нараняване, от всичката болка и придружаващата я мъка, които човешката плът е наследила. Защото преди много, много време, когато не е могла съзнателно да помни, е била наранена. Така силно наранена, та дори мисълта за това е била погребана. А заедно с нея и всичко друго, независимо колко странично е то, което евентуално би могло да й напомня за това. Всичко трябва да бъде изхвърлено. Което означава да унищожи най-същественото и да се превърне в празна черупка. Или поне така си мисли. Е, тя изглежда като живо, дишащо човешко същество. Една невероятно красива жена. При вида на лицето й на човек му секва дъхът, а тя извисява силното си красиво тяло и се движи гордо. Походката й е предизвикателство за мъжете, към които се отнася с презрение. Което я е убедило, че не може да презира всички. Че тя самата е непобедима, недостижима. Но всички тези мисли я покриват с нов пласт лед. Докато накрая цялата изящна кула е обградена от лед. Изумително красив бял сталагмит, невероятно гладък и като коприна, но толкова студена, че изгаря всяка ръка, която го докосва.

Но нея не я е грижа за всичко това. Така им се пада. Тя трябва да се отърве от всякакви чувства. Да не се интересува, да не чувства, да не иска, да не се нуждае от никого — ето, това има значение за нея. О, и вещите имат значение. Мъртви вещи. Като картини, книги, мебели. И филми, тъй като хората на екрана не са истински, нали разбираш, не могат да я наранят. Обича музиката — толкова много, че й причинява болка, но приятна болка… Не нараняващата, а наистина болезнена болка, която могат да й причинят хората. Музиката може да я развълнува, но без да я засегне. Чувства я с ума си, но никога със сърцето.

Лицето на Елизабет беше бяло като платно, миглите й изглеждаха като драскотини на бледите бузи. Седеше съвсем неподвижна. Само бързото повдигане на гърдите й под тънкия копринен халат я издаваше.

— Тази жена върви, говори, диша, но не живее. Тя е мъртва. Няма жизнена опора, разбираш ли? Защото у нея няма живот. Превърнала се е в това, което страхът й е наредил: едно нищо. Без чувства, без емоции. Тя съвсем не знае защо, никога не е поставяла под въпрос авторитета на ума си. Той й е казал, че чувствата са убийствени, че всичко, свързано с тях, каквото и да е, е забранено. Че ако тя им позволи да я докоснат, ще страда. Любовта е смърт. Обвързването с друго човешко същество означава болка и страдание, емоциите означават опасност. Не може да се довери на тях. И така тя не позволява никога на емоциите си да се раздвижат. Докато един ден един мъж вижда тази красива, но бездушна кула и си казва: „Колко е красива!“. Той е така запленен от нея, толкова заинтересуван, че отива да я види отблизо. И се случва нещо много странно. Вместо да бъде отблъснат от леденото силово поле, то го освобождава от действието си заради нещо в него самия. Той успява да се приближи и да погледне навътре. И се ужасява. „Каква загуба — мисли той. — Каква ужасна, трагична загуба.“ Решен е да направи нещо. Влиза вътре. Но в този момент всичките тези чувства започват да искат така настойчиво свободата си, с толкова сила и мощ, че го завладяват. Той никога не е познавал нещо истински вълнуващо в живота си, но е доволен, защото това означава, че чувствата не са мъртви. Оставя ги да лудуват, освобождава ги всичките, но когато се обръща, за да влезе вътре, открива, че вратите отново са заключени.

Дев замълча. Лиза не каза нищо и той продължи:

— Дотук съм стигнал. Не съм сигурен какъв край трябва да сложа. Имаш ли някакви предложения?

Гласът й беше дрезгав, трепереше, когато попита:

— Доктор Фройд, предполагам?

— Недей да предполагаш нищо — каза невъзмутимо. — Ти предполагаше, че нямаш чувства, и видя как сгреши — продължи неумолимо той. — О, забравих да добавя, тази жена е скъперник. Не желае нито една нейна частица да й се изплъзне от контрол — от истинското й, зазидано същество. Защото им няма доверите и затова не ги харесва. Себеотричането обикновено води началото си от себеомраза. Възможно ли е да обичаш други хора, ако не обичаш себе си?

С тих, но трептящ от гняв глас тя промълви саркастично:

— Правиш ми анализ… освен сексуална терапия. Спести ми непосредствената диагноза, ако обичаш.

— Доста по-добър съм в секса, отколкото в психоанализа. Имам повече практика. Но аз чета много. А откакто те срещнах, прочетох още повече… Душиш се със собствена примка и ще трябва да я отрежа, за да бъдеш освободена. И недей да критикуваш сексуалната терапия. Снощи тя направи чудеса с теб.

Елизабет се смути и червенината отново заля шията и лицето й.

— Но тази вечер всичко, което можеш да видиш, е твоята собствена, шокираща липса на себеконтрол, а ти я намираш позорна и унизителна.

— Забрави да добавиш — ненужна!

— А, да. Ще я видиш и като такава.

— Виждам какъв си всъщност: сексуален опортюнист.

— Ти няма да ме разбереш, дори и истината да избоде очите ти. Ти дори не можеш да разбереш какво ти предлагам. Аз ще ти кажа. Искам да ти помогна да приемеш себе си. Освободена, ти нямаш никакви задръжки. Ето какво те плаши до смърт.

На лицето й бе изписано болезненото разбиране, че тя чувства истината и отчайващата, безпомощна уязвимост, че са я хванали натясно. Но макар и по мъчителен начин, тя трябваше да открие отговорите си сама. Нямаше друг начин да им повярва. За да я подтикне да продължи, той каза:

— Ти беше невероятна. Защото всичко е в теб и само чака да бъде освободено. Благодарен съм, че го освободи за мен.

Истината в думите му я накара да се сгърчи. Откъде знаеше толкова много? „От опит — отговори си сама. — Жени, спомняш ли си?“

Изучаваше лицето му, като че ли търсеше отговорите там, но знаеше, че с казаното и премълчаното от него я принуждаваше да намери свои собствени отговори. Кой беше той? Тя изложи фактите. Трийсет и девет годишен, артистичен, обсебващо пагубен. Мъж, чиято сексуалност я заля, обвърза и окова в мига, в който очите им се срещнаха. Мъж, все още девет десети непознат за нея. Осведоми се за него по обичайния си методичен начин, но не си представяше, че така ще я завладее. Ще я накара да се вгледа в себе си — във великолепното огледало на очите му, видели толкова много и толкова надълбоко. Каза й, че точно в средата на кулата от слонова кост е самата тя. Веднага разбра, че това е истината, което отново я върна към въпроса как е научил.

Трябваше да обърне повече внимание на думите на Кас, че той е нещо друго… Трябваше да схване, че е различен, от начина, по който говореха за него, как предвкусваха присъствието му и го чакаха с нетърпение. Никога не беше срещала мъж като него. Дори не знаеше, че съществуват такива. Мъж, който вижда толкова прецизно и така дълбоко. Мъж, който може да я накара да вижда. Да чувства. Да мисли. И тя трябваше да мисли. Той й беше дал толкова много неща.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна? — повтори Дев.

— Като помогнеш на себе си? — Елизабет използваше единственото оръжие, което имаше срещу него.

— Разбира се! — разоръжи я напълно. — Интересувам се от себе си като всеки мъж. Когато видя жена, така зашеметяващо красива и очарователна като тебе, изпитвам простата, старомодна необходимост да я притежавам. Само дето искам следващия път и двамата да знаем какво правим и да го направим съзнателно, а не просто защото не можем да се въздържим.

Отново почувства яркото изчервяване, когато тялото й откликна дори на спомена, но тя го отхвърли.

— Твоето благородство ме съкрушава! Завеждаш ме в леглото, любиш ме и преди да се усетя, вече съм описана подробно в „Мастърс и Джонсън“. Готов си да разрушиш направеното. Всичко, за да се увеличи една вече легендарна репутация.

— Искам само да те превърна… в жената, която си.

— Продължаваш да повтаряш това! Аз вече съм жената, която искам — и винаги съм искала — да бъда!

— Лъжеш. Тази жена само изглежда така… необходим е кураж, за да бъдеш истинска жена.

— Имаш предвид жена, която ще ти каже „да“?

— Не само на мен. На живота.

Тя почти изскърца със зъби. Той продължи безмилостно:

— Трябва да премахнеш това, което те е измъчвало прекалено дълго време. Дай възможност на чувствата да се изявят, на страстта, която ми показа снощи. Това беше инстинкт, истински и непринуден. Останалото ти научи по-късно — и лекотата, и бързината, с която учиш, доказва, че искаш.

Накъдето и да се обърнеше тя, той беше вече там, чакаше я.

— Трябва да открием коя си ти, защо се страхуваш да се освободиш, защо чувствата те ужасяват, защо нарочно, макар и несъзнателно, караш мъжете да стоят настрана от теб. Винаги има причина за такава самозащита, а ти се страхуваш да не бъдеш наранена. Трябва да открием какво те е наранило толкова силно и дълбоко, че оттогава насам постоянно се страхуваш и трепериш. Моята теория е, че отговорите са в петте липсващи години, онези, дето не можеш да си ги спомниш.

— Кой ти каза това?

— Харви… И че не помниш майка си… това е много важна следа. Стремим се да забравяме прекалено болезненото, а всъщност го помним най-добре от всичко останало.

С побеляло лице тя скочи от дивана и се отдалечи от него. Неговата непреклонност, неподвижност и самото му присъствие я разстройваха. Почувства, че трябва да се махне. Пред безмилостните му думи спокойствието й се рушеше подобно на характера й.

— Благодаря, но не се нуждая от лечението на Самюел Смайлс! Как да живея, си е моя грижа.

С един замах тя свали дрехите си от полицата на камината, а заедно с тях бутна и часовника, но бързо го улови и го постави на мястото му с трясък. После тръгна наперено към кухнята. Чуваше я как трополи там. Излезе напълно облечена и му хвърли халата, а след него и думите:

— Изпрати ми сметката си! Но недей да уговаряш повече срещи!

Вратата се затръшна след нея.

 

 

Кас неспокойно крачеше нагоре-надолу, нагоре-надолу и накрая заяви:

— Прекалено нервна съм, за да заспя. Ще отида да се поразходя.

Мати веднага надуши положението и когато Кас се върна без Дев и Елизабет, каза:

— Ще ти купя колие за Коледа! Ще дам да гравират на него: „Името ми е Кас ван Дурен и принадлежа на Елизабет Шеридън“.

Кас се изчерви болезнено.

— Разбрах те! — Мати се изсмя театрално. — Ти харесваш тази високомерна кучка, но тя е увлечена по Дев и той по нея. О, да, видях ги да играят тихата си игричка снощи. Той я дебнеше от самото начало!

Но Кас беше излязла. Тичешком. „Така й се пада! — мислеше Мати злобно. — Тази високомерна кучка трябва да бъде стъпкана!“ Тя самата се чувстваше стъпкана. Елизабет Шеридън не поглеждаше към нея. Сега тя разби и плановете й относно Дев.

Веднага щом чу, че Дев се връща на острова, реши, че се нуждае точно от него. Бог виждаше как го желаеше, но тя разбра още когато го видя за първи път, че е мъж, който не може да си позволи, не и докато е любовница на Ричард Темпест. Той би й позволил други — както тя му разрешаваше, но не и Дев Лафлин. Разбра го инстинктивно по това как Ричард произнесе името му. Само тя от всички не се изненада от „големия разкол“. Но винаги бе знаела, че е само въпрос на време. И ревността на Ричард.

Но Ричард бе мъртъв. И тя се върна към живота. Живот, в който сексът имаше голямо и важно значение. А за нея сега секс нямаше, но Дев щеше да оправи това.

И сега тази кучка й го бе отнела! Мати се чувстваше избутана извън сцената. Тя беше свикнала да бъде винаги в центъра като звезда. Това бе прекалено много! Чувстваше се отново измамена. Мати не разбираше как може той да преследва тази кучка с каменно лице. Все едно че ляга в леглото с ледена буца. Само дето знаеше, че Дев няма да си губи времето с безплодни упражнения. Значи е открил нещо. Тези негови сини очи винаги разпознаваха фалшивата фасада. Те прозряха и Ричард, нали? Което не правеше нещата по-приятни. Кас очевидно ревнуваше също толкова много! Всичко вървеше наопаки. Проваляше се по един отвратителен, ужасен начин… Тя се почувства пренебрегната, игнорирана и отхвърлена. Кас я беше предупредила, че всичко е различно, но това е нетърпимо! Нещо трябва да се направи.

Кас извървя половината път до брега и на ярката светлина на луната видя Елизабет да крачи към нея.

— О, ето те и теб! Тъкмо идвах да проверя дали всичко е наред.

Тя отстъпи крачка назад пред погледа, който Елизабет й хвърли:

— Охлаби каишката, Кас! Аз не съм твоя собственост, също както и на други.

„Също както и на други?“

— Почакай малко… Помолих те, почакай малко!

Кас подтичваше след Елизабет, която вече вървеше напред по брега.

— Защо си такава, по дяволите? — Не посмя да попита заради кого.

Елизабет се спря и рязко се обърна към нея.

— Гледай си работата! И престани да вървиш по петите ми! Няма да бъда преследвана, няма да бъда шпионирана! Ясно ли е? Никой не ме притежава! Никой!

С дългите си крака Елизабет се отдалечи с големи, леки крачки, а гласът й се носеше след нея:

— Само ме остави на мира.

— Добре! — въздъхна Кас. И отново: — Добре.