Вера Коуи
Богати и могъщи (3)

Глава втора

Кас се грижеше само за телефонните обаждания, и то само за тези, които бяха от особено значение както от политическа, така и от търговска гледна точка. (Бе учредила „Канцелария“, отговаряща за погребението, в която работеха така наречените „нейни момичета“, които се оправяха с купищата писма, папките с телеграми и потока от цветя до острова, който бе в центъра на тази бъркотия.)

Бяха все едни и същи телефонни обаждания. Тя разговаряше с тези, които преценяваше, че си заслужава, давайки им по заобиколен начин да разберат, че госпожица Темпест е покосена от скръб и не може да се обади. Но повечето от времето си прекарваше в разговори с членове на организацията. „Гълъбчетата не трябва да спират работа“ — помисли си мрачно. Познаваше хората добре, затова и не си губеше времето с тях — знаеше, че ще има безредици, ще се правят догадки и спекулации за това, кой ще заеме това кресло, тази главна канцелария, която се наричаше президентска. На въпроси от този тип отговаряше весело: „Предположенията ви са като моите“, което беше долна лъжа. В този случай догадките нямаха стойност.

По традиция те водеха към Роджър Кендрикс, изпълнителния вицепрезидент, и това не притесняваше Кас. Особено за Роджър. Нека си мисли каквото си иска. Тя мислеше различно. Но не знаеше кой ще бъде следващият президент на организацията „Темпест“. Ричард бе говорил за много неща, но не и за това.

Но тя виждаше, че балансът не се нарушаваше, че никой не изпадаше в паника, че огромните колела на организацията продължаваха да се движат както досега, че никой не изпадаше в паника. Телефонът бе част от нея, нейната трета ръка, другото й ухо, нейният инструмент. Можеше да набере даден номер и за пет минути да накара събеседника си да омекне като желе. Това й харесваше. Бе изпълнителен секретар на Ричард Темпест и нещо повече — тя бе неговата сянка, неговият довереник, неговият екзекутор, емисар — посланик, неговото момиче Фрайдей. Никой, дори самият Ричард, който бе основал организацията „Темпест“, не знаеше повече за нея, отколкото тя. Организацията бе нейната гордост и радост. Това, което сега я притесняваше, докато седеше в канцеларията си (съседна на тази, която бе на Ричард, цялата в дим, пълна с телефони и даваща прекрасно усещане, че си в центъра на една паяжина, към която Кас с право принадлежеше), бе какво щеше да се случи по-нататък…

Трийсет години Кас бе работила в тези плодородни „лозя“, бе наблюдавала и помагала на Ричард Темпест да създаде един мамут, който ставаше все по-голям и по-голям, докато закрие слънцето. Така богат, така силен, така колосален, че дори тя, която се гордееше с поста си, изтръпваше. Но с радост, разбира се. На нея й харесваше да бъде — както „Тайм“ я наричаше — „Желязната лейди на организацията Темпест“. Една стара мома, женена за работата си, една от големите обединения… Бе изрязала това и го бе изпратила вкъщи, в Бостън. Естествено, нямаше никаква реакция.

Там, откъдето идваше Кас, хората ръководеха бизнеса си с тихо достойнство от викторианските офиси в центъра на града. Никой, никога не правеше това като Ричард Темпест — от един малък Версай, на един тропически остров на Бахамите. Той летеше с джъмбо самолети (на Конвеър или Лиър) до различни части на света, за да отиде до някой завод на организацията, кантора за пласмент, склад или дори до някой представител. И винаги придружаван от Кас. Тя бе запознавана с всичко.

— Кас е моите очи и уши — казваше Ричард, сякаш не разбираше или се страхуваше от начина, по който тя виждаше и чуваше нещата. Кас можеше да ти каже името на човека, който ръководеше каучуковата плантация в Брожо, или кой се занимаваше с кореспонденцията в организацията. Тя знаеше колко получава всеки, кой с кого спеше, кой какво замисляше, кой се издигаше и кой се проваляше в работата си. Бе ухажвана, бяха добри с нея, кланяха й се, пълзяха. Никой не можеше да стигне до Ричард Темпест, без да мине през нея, а тези, които опитваха, скоро разбираха, че това е невъзможно. Кас бе семейството. Тя бършеше носовете и попиваше сълзите, заемаше пари и пазеше тайни. Караше се и успокояваше, помагаше и забраняваше. Когато някой искаше нещо — отиваше при Кас. Тя мърмореше, мръщеше се, издухваше дим в очите му. И това й харесваше.

Сега, когато Харви влезе в задимената стая, опитвайки се да разсее с ръка пушека, и се отправи да отвори широко прозореца, той видя, че Кас пак работеше. С пълна сила. Както седеше в стола си, тя избута очилата назад върху побелялата си коса и запита:

— Е? Имам посещение ли?

— Хелън не е в състояние да приеме когото и да е, Кас. Но ме помоли да ти дам тези…

Той остави няколко листа, изписани с плътния почерк на Хелън, върху бюрото й. А тя върна очилата си обратно, взе ги, прегледа ги и погледна ядосано.

— Исусе Христе! Тук съм само изпълнителен секретар, но когато се наложи да се разбута боклукът, изведнъж ставам председател на борда. — Тя му хвърли листите. — Телевизия! Репортери! Снимачен екип! Това да не е парад на Мейси?

— Знаеш много добре, че това е последното нещо, което Хелън иска — да се снима погребението. Това са само… предложения.

— Остави това, Харви! Всички знаем за списъците на Хелън! Боже, какво й е хрумнало, за да иска това?

— Мисля си, че зад всичко стои Дан — каза безучастно Харви.

— Да му се доверим! Обзалагам се, че той с удоволствие ще позволи на своите приятели от медиите да го излъчат.

— Е, това е островно погребение… — отбеляза многозначително Харви.

— Да… светлина на фенери и смесица от католицизъм и будизъм.

— От дълго време живееш на острова, за да познаваш и почиташ обичаите.

Гласът на Харви бе леден. Кас въздъхна и потърка нос.

— Извинявай… винаги забравям, че ти си част от острова… но трябва да приемем, че си изостанал от развитието му.

— Никой никога не изостава на острова!

„Не, но можеш да спреш да се срастваш с него“ — помисли си Кас. Това бе едно абсурдно място, откъдето се ръководеше мултинационален, конгломерат за милиарди, но тогава се знаеше, че Ричард Темпест прави странни операции и печели от тях, карайки другите да скърцат със зъби.

Но Харви бе прав… Островът бе специално място за Темпестови. Те го бяха превърнали в свое царство. Той бе сякаш извън останалия свят, изолиран по странен начин въпреки телекомуникацията, радиотелефоните, специално прокараните линии, площадката за полети, фантастичната къща. От погребението на Ричард. Не в Англия, откъдето семейството бе произлязло преди триста и петдесет години, не в Съединените щати, страната, в която той имаше двойно гражданство и където организацията процъфтя, не на този малък остров, дванайсет на пет мили, с население около три хиляди души, на един час път от Маями и на десет мили от Насау със самолет, а в постоянната и пряка връзка с всеки завод, офис и депо по света, като го наблюдаваше по телевизията. Ричард Темпест никога не бе възнамерявал да се оттегли.

— Това — сви рамене тя — ще бъде погребение според традициите на острова.

— Скъпа Кас, ако ти и Хелън Темпест не можете заедно да направите представление, което само който не е видял може да забрави, да не се казвам Харви Уинстън Греъм.

— Разбира се, Хелън ще „дава предложенията“, а аз ще ги изпълнявам!

— Не играй ролята на мъченик. — Харви не бе трогнат. — Много добре знаеш, че само да вдигнеш телефона, ще получиш помощта, която ти е необходима.

Той втренчи черните си очи в нейните. Бяха стари и добри приятели, но в боричканията си за първенство понякога си изостряха отношенията. И двамата бяха „аутсайдери“, но Харви имаше едно предимство. Той бе роден на острова. Семейството му бе работило за Темпестови, откакто се бяха заселили на Бахамите след американската революция. Кас — нетипична бостънчанка, както я наричаше Дан, въпреки трийсетгодишния си престой тук, не бе островитянка. Трябваше да е родена на това място, за да е такава.

— А сега трябва да те оставя — каза Харви.

— Къде отиваш? — избухна Кас. При всичката работа той се измъква нанякъде…

— В Лондон — отговори Харви. — Вика ме банката. Там е завещанието на Ричард…

Мълчанието кънтеше в ушите й, но тя улови думите, които имаха значение за нея. Завещание. Банка. Лондон.

— Значи не си го правил ти? — Тя бе много, много учудена.

— Не — отговори той. — Ричард го е правил сам. И го е оставил на Хауърд Уотс, докато потрябва.

Кас запали друга цигара от фаса на предната, който гневно смачка в пепелника, а умът й работеше с пълни обороти.

— Защо ще прави това? — чудеше се тя. — Да си направи завещанието сам, да не каже на никого и да го депозира в банката!

— Запечатано — добави безизразно Харви.

Погледите им отново се срещнаха.

— Не знам дали това ми харесва — каза накрая Кас.

Харви сви рамене.

— Това не дава отговор защо…

— Това е, като да се басирам на последния си долар, че има и друг наследник.

— Точно затова отивам. Да разбера.

Кас поклати глава.

— Очаквам беда… чувствам я…

— Обикновено го правиш — отбеляза сухо Харви.

— И обикновено съм права! Не знам как съм придобила тези усещания, знам само, че ги имам и им вярвам! Човече, точно сега имам едно такова усещане. Нещо лошо приближава. Харви… запомни какво ти казвам.

— Не са пропуснали да ти дадат християнско име при кръщенето ти — каза сухо Харви. — Тя също заслужава своето…

Едно почукване на вратата оповести за пристигналите телеграми.

— О, господи — изпъшка Кас. Очите й се спряха на най-горната от купа. — О, не… само това ни трябваше! — Тя я подаде на Харви.

„Мадам е в болница, телеграмата ви й причини шок. Какво да правя?

Яна“

— Сидни… — проговори Харви. — Това е работа за Робърт Арнолд. Той е добър… свържи се с него и му поискай кратка информация. Може да е станало нещо с Мати, а може и да не е… но по-добре да сме сигурни, затова действай. Ако погребем Ричард без Мати, тя никога няма да ни прости.

Кас бе вдигнала вече телефонната слушалка и сега описваше схематично обстоятелствата и даваше разпореждания.

— Следете какво става с нея и дръжте връзка с мен. Искам да знам как е и какво прави, всичко, което е важно за състоянието й. Ако може да пътува, би могла да пристигне със самолета на организацията, заедно с останалите от австралийското представителство, ако не може, ще изпратим Лиър, но каквото и да е, каквото и да е, искам да бъда информирана постоянно. Ясно? Добре… ще чакам да се обадите.

Харви слушаше полуусмихнат. Кас бе във върховна форма — командваше със замах. Нямаше нищо против това тя да заема тази длъжност. Всъщност тя бе олицетворение на истински шеф.

Когато той си тръгна, Кас отново насочи вниманието си към телеграмите, но не за дълго. „Пак се започва“ — помисли си тя, когато вратата се отвори и Марджъри влезе царствено, в пълен траур. Отдолу, под пелерината, поръбена с кожа, висеше черна, семпла рокля, а голяма широкопола шапка скриваше лицето й, върху което бе изписан триумф. Тя не можеше да скрива чувствата си.

Кас се облегна, вдигна нагоре очилата си и я погледна въпросително.

— Господи! — възкликна. — Ти да не си в траур?

 

 

Ричард Темпест бе погребан през нощта, според обичаите на острова. Заплахата от епидемия от жълта треска, която почти бе обезлюдила това място преди около сто и шестдесет години, бе причината онези, които мрели като мухи, да бъдат погребвани още същата нощ. Необходимостта се бе превърнала в обичай.

Това, което семейство Темпест устрои, бе един брилянтен спектакъл. Най-напред семейството на починалия бе съпроводено от светлини на фенери до фамилния параклис „Сейнт Джон Божествения“, намиращ се на петстотин ярда от къщата и построен през хиляда осемстотин и двайсета година от Джонатан Темпест. Там бе отслужена кратка служба на благодарност, защото на острова смъртта се приемаше повече като празник, отколкото като нещастие, и се отправиха молитви за пълноценно изживян живот. След това ковчегът бе отнесен от покрита с цветя двуколка, придружена от процесия до семейното гробище на склоновете на хълма, където се пяха песни и се четоха извадки от Библията, след което семейството отново бе съпроводено до къщата под светлината на фенерите с много песни.

Това бе краят на Ричард Темпест. Когато часовникът удари девет, големите врати на Марлбъро се отвориха и Хелън Темпест излезе, следвана от семейството и специално поканените скърбящи. Като жена от острова, тя носеше подобаваща за случая рокля — дълга, шарена памучна пола и бяла, бродирана по деколтето блуза. Всички останали жени бяха облечени по същия начин. На светлината на фенерите тълпата изглеждаше пъстроцветна. Яркочервеното, златното, зеленото и виолетовото доминираха над бялото на блузите. Мъжете бяха облечени в бели панталони и шарени ризи. Никакво черно.

Марджъри бе съблякла траурния костюм, когато разбра, че ще погребват Ричард според традициите на острова. С грижливо подбрания черен тоалет щеше да бъде неотразима. Но реши да направи великолепно впечатление по друг начин. Роклята й, в островен стил, бе от чиста коприна и бе ушита в Париж. Полата бе смесица от всички цветове на дъгата, а горната част, изящно ушита, бе украсена с дантела „Валансиен“. Кас приличаше на бохча, но Нийвс бе прелестно девствена в леденобялата рокля от висококачествено ленено платно… Мати, която бе пристигнала предната вечер, вървеше безжизнена като зомби. Яна я бе облякла, но варварските цветове я правеха да прилича на чучело. Червената коса сякаш изпиваше лицето й, а големите теменужени очи наподобяваха две широки дупки като очите на панда и в тях имаше болка и изтощение. Дейвид, когото Дан насила бе отрезвил с един леден душ, се клатушкаше до Хелън. Дан, зашеметяващо елегантен в костюм от „Жив и Хокс“, вървеше от другата й страна. Харви се въртеше насам-натам. Хари крачеше под ръка с жена си.

Процесията се раздели на две, също като Червено море, за да позволи на семейството и неговите гости да застанат в центъра. Тогава, като по даден знак, тълпата запя и тръгна бавно по хълма, осветен от пламъка на фенерите, като се извиваше през прекрасните градини на Марлбъро към малката църква. Очите на телевизионните камери следваха непрестанно тази смесица от великолепие и варварщина.

Ковчегът бе отнесен там по-рано. Сега, когато процесията влезе вътре, телевизионните екипи ахнаха. Вътрешността на църквата бе зашеметяваща — светлина и цветове. Много бяло и сребристо, олтарът блестеше от злато, а високи бели свещи в сребърни свещници осветяваха иконата на ангел Гаврил. Пред олтара бе положен ковчегът, обвит в знамето на острова с характерните цветове и гербовете на семейство Темпест — яркочервено, синьо, златно. Под него имаше купища цветя, цветя от острова: хибискус, олеандър, жасмин, рози, лилии, орхидеи и орлови нокти.

Когато Хелън прекрачи прага на църквата, множеството бе свело глава под звуците на любимия химн на Ричард: „Сега всички благодарим на нашия Господ“.

Службата бе кратка, непретенциозна, но красива, една благодарност за живота, който ни е даден. Пяха се много песни. Пламъкът на свещите не трепваше от тежкия въздух на събрани на едно място тела — онези, които не бяха успели да си запазят места, стояха на пътеките и около стените, златният блясък на олтара заслепяваше, а цветовете грееха.

След това ковчегът почтително бе отнесен от островитяни до чакащата двуколка. Впрягът волове бе освободен и на тяхно място застанаха няколко здрави, млади мъже. Процесията отново се подреди: ковчегът бе в центъра, следван от Хелън и семейството, и се насочи по виещия се път към старото гробище. Там се казаха още молитви, още цитати от Библията, дори прекрасните думи на крал Джеймс. Изпяха се много песни.

Но именно финалът бе нещото, което развълнува милионите зрители и ги накара да заплачат. Хелън Темпест пристъпи напред сама до ковчега и остана там с вдигната глава и изправени рамене. От лицето й лъхаше спокойствие (благодарение на силната доза валиум), докато хората от острова бавно минаваха покрай нея и ковчега, покланяйки се дълбоко. Жените правеха реверанс, мъжете кимаха с глава, преди да положат цветя. Това бе една незабравима гледка. През цялото време цареше тишина. Когато всичко свърши, Хелън едва се виждаше от планината ароматни и пъстри цветя.

В момента, когато процесията отново се подреди за тръгване, Мати избухна. С дрезгав, отчаян вик тя се освободи от ръцете на Дейвид и Дан и се хвърли върху купа цветя, отчаяно ровейки в тях, за да докосне ковчега. През цялото време крещеше истерично, плачеше и го молеше да не я оставя. Камерите не се откъсваха от нея. А когато Дейвид и Дан изтичаха към нея, за да я спрат, тълпата ги обгради плътно и никой не видя как я хванаха и изнесоха. Когато процесията отново се подреди, Мати не се виждаше.

И пак двата реда от хора с фенери в ръце се отправи обратно по хълма, към къщата. Там Хелън се изкачи по стъпалата и на най-горното се обърна. Семейството се нареди около нея, поканените опечалени — зад тях, а островитяните пееха. После светлината бе угасена като от нечия ръка и наоколо стана съвсем тъмно. Само звездите светеха отгоре. Церемонията по погребението на Ричард Темпест завърши.