Мари Кордоние
Обичам те, проклетнико (1)

1.

— Е, Карузо само ме погледни! Пред тебе стои доктор Клер-Елизабет Белмон, 29-годишна, неомъжена, адвокатка, безработна, уволнена. Жената, която вчера заслужи забележителната титла „най-глупавата личност около Женевското езеро“.

Карузо последва заповедта леко отегчен. Острите му уши проблясваха в розово на светлината на прозореца, а белите косъмчета отвътре бяха грижливо почистени и подредени едно до друго. Всъщност ушите бяха твърде големи за кръглото котешко лице, от което две смарагдовозелени очи с миниатюрни черни зеници наблюдаваха Клер. Единствено леко настръхналите мустаци издаваха на неговата стопанка, че той много добре бе забелязал фалшивия тон в гласа й.

— Човек не може да те излъже Карузо, нали? — Клер направи гримаса. — Ти си толкова умен и самоуверен, колкото аз съм глупава, късогледа, наивна, и безнадеждно старомодна.

Червеният език на Карузо се промъкна между страничните зъби, стигна до носа и се върна обратно, като го остави черен, влажен и проблясващ. Преди време това катраненочерно носле бе станало главният подтик за Клер да разшири своето моминско домакинство с мъничкото, покрито с черни и сребърни ивици котенце, спечелило сърцето й от пръв поглед. Карузо й се отблагодаряваше за това решение с безкритично обожание и беше кажи-речи, единственото същество, на което тя се доверяваше без уговорки и с което говореше без стеснение. Не беше чудно, че и сега Клер споделяше болката си с Карузо.

Но това, което котаракът трябваше да изслуша този път не бяха обикновени грижи, Клер беше бясна. И то толкова бясна, че бе хвърлила с всичка сила таблата със съдовете от закуската срещу облицованата с плочки стена на миниатюрната си кухня. Пукнатината върху оцветените кахлени плочки и парчетата порцелан по пода все още свидетелстваха за този неовладян пристъп. Напълно налудничав жест, но за момент Клер се бе почувствувала вътрешно удовлетворена.

Клер не можеше да си спомни някога в живота си да е била дотолкова вън от себе си. Искаше й се да крещи и да тропа с крака по пода като малко момиче. Само една мисъл я възпираше. По този начин би изплашила за втори път до смърт бедния Карузо. Трясъкът на съдовете в кухнята го бе накарал да направи ужасен скок във въздуха, който бе в пълно противоречие с улегналия му темперамент. Необходими й бяха много усилия, за да го приласкае отново сред стъклените витринки с котешките фигурки, които събираше от няколко години.

Клер отново поднови своята неспокойна разходка из уютния двустаен апартамент, който обитаваше от две години. Под прозорците й синьо-сребърната повърхност на Женевското езеро се разстилаше в безкрайността и през особено хубавите дни тя можеше да вижда чак до Лозана. Днес обаче времето изцяло съответстваше на собственото й настроение. Никой не би могъл да открие линията, където мрачната сивота на небето се потапяше в сивотата на водата, а непрекъснатият дъжд бе като мокър тъжен воал.

Клер спря пред огледалната врата на гардероба и си хвърли мрачен изпитателен поглед: Клер Белмон, 167 см, точно измерено боса, в тъмносин костюм от памучен плюш. Руси къдрици, вдигнати високо на конска опашка над триъгълно оформеното лице, на което доминираха синьо-зелени очи и гъсти тъмни вежди, изненадващо кафяви, както и дългите мигли. Прозрачна, почти бледа кожа, малък нос с лека извивка нагоре, добре очертани пълни устни. Без грим, както беше сега, приличаше на амбициозна ученичка с гузна съвест. Поне така изглеждаше на самата себе си.

— Ех ти, безобидно ангелче — подиграваше се Клер на своята двойничка в огледалото. — Съвсем по друг начин съм си представяла една жена от кариерата, която с лекота се справя с професията и личния си живот.

Всъщност всеки мъж, който донякъде възприемаше нещата нормално, енергично би възразил на нейния самокритичен оглед, но в момента тя не беше в настроение да изтъква предимствата си. Не забелязваше нито че чувствените й устни съвсем не подхождаха на малко момиче, нито че ирисът на очите й можеше да променя цвета си според светлината от морскосиньо до тъмнозелено. Да не говорим, че фигурата, която очертаваше спортният костюм, напълно би могла да претендира за определението „секси“.

Единственото нещо, което Клер изобщо възприемаше, бе купчината натрошени парчета. Но не онази в кухнята, а другата — в която се беше превърнал нейният добре подреден живот само за двадесет и четири часа.

Тя трябваше да се заеме с прибирането на счупените неща, което автоматически означаваше да се сблъска с темата Пиер Делаи.

Пиер… само името бе достатъчно да я накара да присвие от отвращение горната си устна над равните, бели зъби. И днес вчерашният разговор след затварянето на кантората не бе загубил нищо от смазващата си низост.

Пиер Делаи: елегантен, чаровен, атрактивен, обигран — адвокат с кантора, специализирана в областта на международното икономическо право, — чиито костюми по поръчка, копринени ризи и луксозни коли демонстрираха, че той не само печелеше добре, но и умееше да живее.

— Противен мошеник, това е той, Карузо! — фучеше Клер. — Култивирано чудовище, което всъщност обича само един-единствен човек на света, самия Пиер Делаи.

За младата американска адвокатка назначението в неговото бюро бе истински подарък от съдбата. Намерението да поживее и да събере известен опит в Европа — родината на нейната майка, беше довело до това, че тя попадна в паяжината на своя съкрушителен шеф като хипнотизирана муха. Дотогава не беше срещала такива мъже. Нито нейните състуденти в Америка, нито синовете на бащините й делови приятели, които я обграждаха на празненствата, я бяха подготвили за среща с човек на живота като Пиер Делаи.

При това майка й изрично я беше предупредила:

— Разбирам, че искаш да допълниш образованието си в Европа, скъпа. Това е естествено. Аз съм последната, която ще те разубеждава да не заминеш. Но се страхувам от твоята наивност по отношение на мъжете, Клер! Ти си твърде добродушна и неопитна. Само да знаех как бих могла да те предпазя!

Майка й дълго бе блъскала добре фризираната си глава и най-после беше открила яйцето на Колумб. Клер трябваше да замине не за Франция, а за френска Швейцария. Тъй като от дете говореше два езика, тя щеше да се справи там, а репутацията на съвестните и почтени швейцарски мъже приглуши майчините й страхове.

Клер се засмя горчиво. Пиер изобщо нямаше съвест, а „почтен“ би била най-неподходящата характеристика за него.

Пиер Делаи беше амбициозен, хитър, рафиниран и със зашеметяващ чар. Преди Клер изобщо да успее да формулира някаква разумна мисъл, вече се бе оплела в мрежата и се озова в леглото му. Влюбена и победена, тя вярваше на всяка негова дума и клетва. „Естествено той щеше да се раздели с жена си, разбира се, че разводът изискваше известно време и безусловно след това щяха да се оженят! Нямаше никакъв повод за недоверие!“

Близо дванадесет месеца Клер бе живяла само за Пиер. Работеше в кантората, а през оскъдното му свободно време беше всеотдайна и нежна любовница. В неговите ръце за първи път усети блаженството на физическата любов, а финесът, с който той я разглезваше, я превърна в памук в ръцете му. Тя се предаде, пропускайки да забележи, че все повече и повече загубваше за него чара на „новото“. Пиер Делаи обичаше самия лов, плячката по-скоро го отегчаваше. Краят дойде за Клер като гръм от ясно небе в онзи разговор вчера след обяд.

Пиер, с неизбежната тънка пура в ръка, едва си даде труда да я покани да седне в облицования си с махагон кабинет.

— Мисля, че ще ни спести време и излишни емоции, ако преминем веднага на въпроса, Клер — бяха неговите думи.

Тя все още чуваше гласа му като на магнетофонен запис. След увода на Пиер няколко секунди Клер бе в плен на заблудата, че той говори за документите, които стояха на бюрото й и по чието съдържание очакваше мнение. Толкова по-силно й се стовари онова, което дойде после.

— Колкото и чудно да е, жена ми си е направила труда да контролира личния ми живот с помощта на един детектив. Можеш да си представиш, че тя не е особено въодушевена от нашата връзка. И настоява да се разделим.

— Но… ти… ти няма да направиш това?

Никога нямаше да си прости, че се бе унижила сама с този детински въпрос. Каква абсурдна надежда!

— Може би имаш въпроси, миличко? — небрежният отговор бе повече от ясен. — Нима сериозно си вярвала, че аз ще се разведа? Хайде, не разваляй играта, подобни приказки са прекалено старомодни. Ние двамата чудесно се забавлявахме, но това вече свърши. Не искам неприятности вкъщи, макар че ти също имаш своите качества в леглото.

Клер бе направила огромно усилие да спре танцуващите кръгове пред очите си, докато Пиер равнодушно продължаваше да говори.

— Можеш да вземеш документите си от счетоводството. Освен това съм разпоредил да ти се даде чек за три месечни заплати. Не съм дребнав. Това е. Сбогом, Клер.

За секунди ужасният шок я лиши от възможност да мисли.

— Не разбирам… трябва ли това да означава, че ме уволняваш? Какво общо имат отношенията ни с моята работа? Кой ще поеме делата ми?

Лицето на Пиер изразяваше нетърпение.

— Моля те, не прави сцени, Клер. В края на краищата, не е логично да ангажирам като адвокатка изоставената си любовница. Как си представяш това? Ще предадеш на метр Лалие твоите материали и ще му предоставиш необходимата информация. Достатъчно великодушно е от моя страна, че ти изплащам заплатата за три месеца. Все пак и на двамата ни беше наистина хубаво.

Един последен остатък от гордост й помогна поне външно да запази самообладание. Значи тя беше „изоставена любовница“? Излишна „мебел“, от която се освобождават, защото не искат да я виждат повече. Заедно с всички клетви, естествено, които вече не са нужни, тъй като целта е постигната!

— Настоявам за конкретен документ, който потвърждава, че съм напуснала кантората по собствено желание. При тези обстоятелства това е самата истина. Сбогом, Пиер.

Беше затръшнала вратата и си бе отишла. Като в транс изпълни последните му разпореждания и се принуди да игнорира любопитните погледи на колегите си. Не издаваха ли лицата им злорадство? Дали всички те бяха така неосведомени, както се опитваха да изглеждат? Всъщност беше й все едно, сега искаше единствено да остане сама.

На другата сутрин болката, сълзите и мъката отстъпиха място на едно бясно ожесточение. Всяка сълза би била прекалена чест за Пиер Делаи. Клер желаеше само едно: отмъщение! И това желание бе така силно и всепоглъщащо, че потърси някакъв отдушник. Намери го в невинните съдове за закуска, а после започна тази безкрайна разходка в жилището си от 64 квадрата, следвана от любопитните погледи на Карузо.

— Ще ти кажа нещо, стари приятелю. — Тя се върна при своя котарак. — Занапред ти ще бъдеш единственият мъж, с когото ще съм честна. Отсега нататък обявявам война на всички мъже! Ще си вземам каквото поискам и после ще ги изхвърлям. Без любов, без чувства, без сълзи! Ще се забавлявам и вече няма да вярвам на никого. — При това решително изявление Карузо затвори отегчено очи и отпусна глава върху широките си сребристочерни лапи. Клепачите му се затвориха и скоро равномерното повдигане на козината му показа, че той е потънал в предобедния си сън. Клер остана без слушател на плановете си за отмъщение. Сви рамене и въздъхна. Раната, която й беше нанесъл Пиер, болеше много, но изведнъж забеляза, че повече от сърцето бе наранена гордостта й.

— Клер Белмон — започна тя на висок глас заключителното си слово по този случай. — Действително се страхувам, че ти с твоите двадесет и девет години си взела чистия секс за голямата любов. Последната или е на изчезване, или пък от самото начало е била сполучлива измислица на авторите на романи и на холивудските режисьори. Крайно време е да пораснеш и да погребеш юношеските си мечти!

Това героично решение Клер придружи с енергично тръсване на главата и най-сетне се отправи към кухнята, за да отстрани следите от своя сутрешен пристъп на ярост. Тъкмо изхвърляше счупените парчета в кофата за отпадъци, когато телефонът иззвъня.

— Белмон — обади се тя кратко.

— Здравей, сестричке! Какъв бръмбар е влязъл толкова рано в измъчената ти главица? Да не си се скарала с шикозния Пиер. Току-що звъних в кантората и оттам ми казаха, че госпожица Белмон вече не работела при тях. Обясни сега на стария човек, как да разбира това.

Клер пое дълбоко въздух. Нейният по-голям брат Жан Белмон беше не само фотограф с международна известност, но и човекът, който най-добре я познаваше и от когото трудно би могла да скрие нещо. Лъжите едва ли щяха да имат при него някакъв ефект, а за обяснения нямаше никакво желание.

— Не ми задавай любопитни въпроси, Жан — спря го тя. — Приеми го като знак, че вече съм пораснала. Все пак навреме разбрах, че освен лъскавата си фасада Пиер Делаи не може да предложи кой знае какво.

— Голям напредък Клер, моите поздравления. Но това основание ли е да се откажеш от една добре платена работа?

Клер се усмихна въпреки волята си.

— Защо са тези грижи, братко? Да не ти трябват пари на заем? Добре, щом искаш да знаеш: той ме уволни. „Все пак не мога да задържа изоставената си любовница в кантората“ — бяха думите му. Край. Страхотно е как вие, мъжете, се измъквате от подобни истории, когато се стигне дотам.

Жан се опита да протестира.

— Предполагам, че измъченото ти душевно състояние може да е причина да обиждаш цялата гилдия само защото си попаднала на един недостоен неин представител. И въпреки това е голямо безобразие да ме поставяш на едно с този арогантен фукльо.

— Окей, Жан, извинявай. Имаш право. Сега просто се опитвам да покрия душата си с непробиваема броня. Не се безпокой за мен. Ще си намеря ново място, а освен това имам спестен някой друг швейцарски франк — тъй че известно време ще се задържа над водата. Да не се занимаваме повече с мосю Делаи. А сега ми кажи на какво дължа честта на твоето обаждане?

Тих смях й показа, че е намерила верния тон.

— Щом вече си свободна, сигурно ще имаш още по-голямо желание да дойдеш тази вечер в ателието. Приключихме с последните снимки от поръчката за плажната мода и това трябва да се отпразнува. Мисля, че ще бъде забавно.

Изключително дипломатична формулировка. Клер обаче беше наясно. Жан, който бе превърнал едно старо фабрично хале близо до летището в модерно ателие, бе пристигнал в Европа малко след нея. Независимо че беше наистина изключителен фотограф, той дължеше своята известност в бранша и на способността си да организира бурни празненства, на които човек можеше да срещне най-зашеметяващите модели от подиумите на Европа. Един-единствен път тя бе успяла да убеди Пиер да отидат на такова празненство. Той не остана дълго. Прекалено артистичните типове от света на модата, театъра, рекламата и графиката изобщо не му допаднаха.

— Звучи така, като че ли именно това е празненството, което би ми предписал лекарят, за да започна да мисля за нещо друго, Жан — отвърна Клер. — Можеш да разчиташ на мен. Но само ако в твоята богата колекция от уиски и джин се намери и някакво пивко, не много сладко бяло вино.

— Желанието ти е закон за мене, хубава сестричке. До довечера. Между другото, какво ще правиш цял ден?

Клер се усмихна.

— Само не се притеснявай, скъпи. Не съм чак в такова състояние, че да се хвърля в Женевското езеро. Водата е твърде студена. По-вероятно е да ида на фризьор и най-сетне да си купя някакви дрехи. Сега успокои ли се?

— Превъзходно — Жан въздъхна облекчено. — Виждам, че наистина започваш да поумняваш. Чао, мъничката ми.

В значително по-добро настроение Клер остави слушалката и се хвърли на кушетката до Карузо, заравяйки лице в неговата мека, топла козина.

— Е, ловецо на мишки, какво ще кажеш за това? — промълви тя тихо. — Да се забавлявам ли и да забравя мосю Делаи? Чумата да го тръшне този подлец. Или да го заболи зъб, или пък да получи призовка от финансовата служба за допълнителни данъци, или…