Вера Коуи
Богати и могъщи (4)

Глава трета

Кас чу музиката, докато слизаше надолу по стълбите. Силна, металическа, с пулсиращ ритъм. Хърб Алпърт бе блестящ. Тя потрепери. Главата й щеше да се пръсне, а гърлото й сякаш бе изстъргано с телена четка. Прекалено много цигари, питиета и приказки, но все пак не можеше да пропусне такъв подходящ момент като събирането за погребението на Ричард Темпест. Светът на организацията бе под един покрив. Те вече бяха разтърсени от смъртта на Ричард и фантастичното му погребение, а сега очакваха да заемат новите места в мозайката. Тя умело бе овладяла положението, като постоянно обикаляше между гостите, произнасяше мнения, подбуждаше замрели разговори.

По настояване на Кас, Хелън даде тази чудесна прощална вечеря. Островът, невероятната къща, всички бяха готови да влязат в добре изплетената й кошница. Тя си легна в четири часа сутринта, изморена до смърт, но удовлетворена. Стана рано-рано, за да види тръгването на реактивните самолети на организацията след закуска. После се върна отново в леглото. По-късно десетте минути под студения душ я ободриха малко, а Харви я съживи съвсем, като обяви, че възнамерява да прочете след вечеря завещанието на Ричард. „Без съмнение, това е поводът за музиката“, мислеше си тя, докато внимателно слизаше надолу по стълбите.

Не грешеше. Влезе в синия салон. Наричаха го синия, тъй като всичко в него, от тавана до килима, бе синьо, а най-вече изпъкваше портретът на Сирина Темпест, в леденосин атлаз и с пресметливо изражение, нарисуван от Гейнзбъроу. Килимът бе навит, за да могат Марджъри и Дан да танцуват на лакирания дървен паркет. Марджъри се бе облякла специално за случая. Роклята й бе плътно прилепнала и червена като прясно пролята кръв. Хиляди ръчно зашити паети образуваха лъскава змийска кожа с цепка от шията до талията, която допускаше измъчвани от лъжливи надежди погледи до силиконовите й гърди и с друга цепка, до над коляното, която разкриваше крака като на Дитрих, голи и доста загорели от слънцето, обути във високи сандали на ленти от червен сатен. Тя се движеше плавно, стоплена от очакването за много пари и развеселена от мартини, наркотици и възторг. Дан, безупречен в черния си (единствения цвят, който носят джентълмените) смокинг, й подхождаше във всяко отношение. И двамата бяха великолепни танцьори. По всяко друго време Кас би била щастлива да ги наблюдава. Но не и тази вечер. Имаше нещо непристойно в тяхната безбожна радост. Марлбъро е трябвало да бъде наречен „Свободна Земя“, но, за бога, Ричард беше в земята само от два дни!

Тя се запъти шумно към шкафа, в който стоеше стереото, и рязко намали звука.

— Хей… какво си мислиш, че правиш? — навъси се Марджъри.

— Всички знаем, че си Жената в червено — каза Кас ледено, — но това не е ли неприлично?

— Това е само едно малко тържество — умиротворително каза Дан провлечено.

— Тържество? Да разбирам ли тогава, че вие знаете нещо, което аз не зная?

Дан изглеждаше ужасен.

— Кас! Нали не ми казваш, че има нещо, което да не знаеш?

— Ще дойде и този ден — захили се Марджъри.

— За всеки идва такъв ден — мило отговори Кас. После допълни кратко: — Дори за кучките…

Дан изкриви устни, но Марджъри само тръсна буйната си коса.

— Глупости…

— Хайде, Кас — каза Дан ласкаво, — знаеш, че всички чакахме този знаменит ден… Не ми казвай, че не очакваш нещо мъничко.

— За какво й е? Тя няма нужда — грубо каза Марджъри. — Откъде взе тази рокля, Кас? От сутерена на Филийн?

Сподавеният смях на Дан накара Кас да се наежи.

— О, но Кас е благоприлична жена от Бостън. А ние всички знаем колко внимателни са те с парите. Последното нещо, което биха направили с тях, е да ги похарчат!

— Ако беше по-внимателен с твоите, нямаше да се стремиш така отчаяно към парите на Ричард!

— Аз съм внимателен с всичко — обиден възрази Дан.

— Тогава престани да броиш пилците си! Може да се окаже, че си седял на топки за голф.

Тя отиде до лакирания китайски шкаф, където беше барът. Видя, че има готово мартини. Отпи. „Алчни глупаци!“ Започна да прави ново питие. След като вече бе изпила едно и държеше в ръка друго, тя се отдръпна в далечния край на стаята, седна и извади цигарите си. Нищо й нямаше на нейната рокля! Какво от това, ако е от петнайсет години! Свещеността на парите й бе втълпена от рождение. Марджъри вярваше единствено в харченето на парите. Дан вярваше само в парите. Но все пак Кас се опитваше безрезултатно да изтрие едно тъмно петно от кадифената пола с цвят на портвайн. „Добрите материи са вечни“ — оправдаваше се тя.

Когато Дейвид влезе, остана изумен от вида на Марджъри.

— Исусе Христе! Трябва й само една брада и ще стане Дядо Коледа!

— Ами за тях тази вечер е празник — отбеляза Кас.

Той си сипа обичайната водна чаша уиски „Джек Даниелс“, след това седна зад Кас. Изглеждаше трезвен, но тя знаеше колко измамлив може да бъде видът му. „Все пак — мислеше си Кас, — ако го познавам добре, той ще се напие, след като разбере колко е богат… Тогава буквално ще се потопи в «Джек Даниелс».“

Дейвид попита внезапно:

— Какво знаеш за завещанието на Ричард?

— Нищо.

— Мислех, че винаги знаеш всичко!

— Не и този път.

— А-а-а… Ето защо си толкова кисела. Не си осведомена, нали?

— Не това ме безпокои.

— Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за организацията?

— Съществува ли нещо друго?

Както винаги изключителният ум и словесна мощ на Кас превъзхождаха Дейвид и както обикновено той можеше само да се отдръпне и да излее безсилието си върху танцьорите.

— Очевидно те мислят така.

— Те би трябвало да знаят по-добре, що се отнася до Ричард Темпест.

Дейвид тъкмо щеше да попита какво например, когато дъщеря му влезе и той се отказа от въпроса и отново се отдръпна, този път физически, в голям стол до камината, където се скри зад вестниците за борба с бикове.

Кас гледаше в чашата си и се мръщеше. Всичките й предупредителни звънчета зазвъняха, когато Харви разкри, че Ричард е направил сам завещанието си. „Нещо не е наред — ехтяха те предупредително — не е наред!“ Харви живееше съвсем близо до къщата! Ричард Темпест никога не се е доверявал на никого, но, за бога, Харви е негов адвокат от цели десет години и знае и за най-дребните бизнес сделки. „Да, бизнес — мислеше Кас. — Но това е нещо лично.“ Тя усети някой да сяда на канапето зад нея, погледна и видя Нийвс, облечена в красива бяла рокля с дълги ръкави, закопчана догоре. Със свити устни момичето наблюдаваше неодобрително танцьорите.

— Здравей, мила… Къде се беше скрила?

— Бях на литургия… — отвърна Нийвс. Очевидно смяташе, че Дан и Марджъри не могат да бъдат избавени от греха.

Нийвс бе искрена католичка, която никога не пропускаше дневната си молитва. Семейство Темпест бяха протестанти, но майка й, Инес де Баранка, бе испанка и произхождаше от род, който с векове е давал на църквата свещеници и монахини. По тяхно настояване на деветгодишна възраст Нийвс отиде при монахините от един женски манастир, част от голямата базилика на Ел Ескориал, и остана там до заминаването си за Швейцария, където трябваше да завърши възпитанието и обучението си.

Според Кас манастирът бе оформил Нийвс още преди да тръгне. Тя бе ужасена, когато Хелън й показа списъка на дрехите, изисквани от манастира, тъй като между долните ризи и кюлоти, и тъмносините неугледни рокли от шевиот, и дебелите чорапи, и обувките с равна подметка, имаше и две „широки дрехи“.

— Две какво? — попита Кас.

— Ето тези… — каза Хелън, като й ги посочи. — Използват ги в банята — обясни тя с неудобство.

— За какво?

— Къпят се под тях.

— Те какво! — Кас пипна плата, който бе достатъчно тънък, за да пропуска вода, но и достатъчно плътен, за да скрие едно мокро, голо тяло.

— За първата година ги искат — каза Хелън. — Нийвс стана на дванайсет години и менструацията й започна…

— Боже господи! Имаш предвид, че отсега нататък се предполага, че тя ще крие факта, че е жена?

— Така изглежда.

— За бога! Що за място е това? Зная, че манастирът налага ограничения, но чак толкова?

— Това искаше семейство Баранка… всички жени от семейството се изпращат там…

— Знае ли Ричард за това?

— Да. Аз му казах.

— И какво отговори той?

— Каза, че Нийвс е наполовина испанка и е най-добре засега да се съгласи със семейство Баранка. Страхува се, че ако попречи, те могат да започнат съдебни процедури, за да получат Нийвс по закон… Той казва, че тя няма да остане в манастира завинаги.

— Но до това време вредата ще е нанесена!

„И е нанесена“ — мислеше Кас сега. Нийвс бе невинна и прекалено благоразумна. Не обичаше да носи изрязани бански. Когато Кас я видя за първи път в тъмносин цял бански от вълнено трико с високо деколте и цял гръб, отиде и купи изрязан бански на точки в две части и й го даде, но Нийвс изглеждаше ужасена и започна да протестира:

— О, но аз не мога да облека това… грях е!

— Какво е?

— Грешно е жените да излагат на показ телата си…

— Кой казва?

— Монахините. Жените трябва винаги да бъдат скромни и сдържани.

Ето защо бе необходима истинска борба, за да я накара да облече къси панталонки или блуза е гол гръб. През шестте месеца, които Нийвс прекара в Швейцария, Кас забеляза, че тя вече не е така строга в критичността си към нравствеността, но продължава да се облича като инфанта от шестнайсети век, заобиколена от ревностни пазителки. Веднъж Кас закачливо я нарече Малката монахиня и се ужаси, когато Нийвс го възприе сериозно и й довери, че възнамерява да стане послушница. Нийвс имаше прекалено много влияние от църквата и прекалено малко joie de vivre.

Нийвс бе възпитана да възприема света като греховно място и бе внимателно предпазвана да не разбере, че има леля, позната на света като Знаменитата блудница.

Бе твърде млада и романтична. Прекарваше прекалено много време на колене пред хубавите статуи на Светата Дева. Е, те много си приличаха. Нийвс нямаше и най-малка представа какво представлява всъщност животът. Тя бе изцяло закриляна, бе защитена напълно с парите на дядо си и католицизма на семейството на майка си. Те живееха в набожно великолепие в Мадрид. Жените се обличаха винаги в черно и прекарваха часове в църквата, като изричаха молитви за мъжете от семейството, включили се в Гражданската война. Слава богу, че Ричард се възпротиви, когато те поискаха Нийвс за постоянно. Достатъчно бяха ваканциите, прекарани при тях. Винаги след това говореше на испански и очите й бяха по-замечтани отвсякога при мисълта да стане невеста на Христос. Освен когато не мечтаеше да стане невеста на Дев Лафлин.

А това нямаше да стане. В никакъв случай. Освен че беше достатъчно стар (можеше да й бъде баща), той бе мъж с такава всепроникваща сексуалност и силна чувственост, че Нийвс в своята невинност въобще не съзнаваше, че тя би избягала ужасена от брачното ложе. Не че в момента Дев мислеше за нея по този начин. За него Нийвс бе дъщерята на най-добрия му приятел, която той бе друсал на колене и носил на раменете си. И тъй като той самият бе наполовина испанец — майката на Нийвс бе негова братовчедка — той я разбираше по-добре от всички останали. „Нея и всеки друг — мислеше си Кас сега. — Смятам, че е време да ни посети. След като Ричард е мъртъв, няма какво да го спре…“

Кас наблюдаваше Нийвс внимателно и по оскърбения поглед на лицето й разбираше, че тя мислено се кръсти. Без съмнение щеше да прекара един час на колене до леглото, молейки се за две изгубени души. „Не е хубаво това! — мислеше Кас. — Тя трябва да се среща с момчета и да ходи на забави.“ Между Нийвс и обикновените девойки, които вземаха противозачатъчни и пушеха марихуана имаше толкова прилика, колкото между малкото агънце и черната пантера. Тя би трябвало да е увлечена по поп звездите и да се шляе наоколо, облечена в протрити джинси и тениска, вместо в ризи с високи яки и поли. Когато все пак я бяха накарали да обуе бермуди, тя изглеждаше така, сякаш очаква да гори в огньовете на ада заради това. Прекарваше прекалено много време сама или в църквата.

Единствено когато Дев беше наоколо, Нийвс проявяваше признаци на истински живот, но това бе катастрофално. Тя притежаваше изключителна невинност и стопроцентов тройно пречистен романтизъм. Никога не би могла да се справи с енергия като на Дев Лафлин, ако не носеше своите розови очила, и затова досега, когато и да се появеше, в нейните очи той бе обкръжен от розов ореол.

„Цялата вина е твоя!“ Кас се ядосваше и гледаше гневно към Дейвид, който се криеше зад вестниците си. Би трябвало да се заинтересува от дъщеря си поне малко, вместо да я оставя на другите, както бе направил още когато той и Дев се върнаха от Куба: Дейвид — с разбита уста и вяра, оставил Инес шест фута под земята, а в ръцете — с едно ревящо бебе. Дори сега Кас не знаеше цялата история. Дев спомена единствено, че е било много зле, че Кастро ги е задържал и двамата, че само парите на Ричард и влиянието на Дев са ги освободили. После, докато Дейвид оправяше челюстите си, а Хелън бе много заета с храненето и грижите по осемнайсетмесечното бебе, настъпи Големият разкол, който постави Дев начело в черния списък на Ричард и сложи край на положението му на златно момче чудо.

Кас бе дочула кавгата, но не можа да разбере причината. Разбра, че не трябва да пита, когато видя изражението на лицето на Дев при излизането му от къщата и изражението на Ричард, когато тя отиде при него. Отнасяше се за Инес и Дейвид и затова, че Инес бе взела Нийвс и бе избягала при клона на семейство Баранка, който живееше в Куба. Там тя бе настигната от революцията на Кастро и намери своята гибел. Чак когато до тях стигна вестта, че Де Баранка, тези аристократи и поддръжници на Батиста, постепенно губят всичко, Дейвид направи опит да ги открие. Помогнаха му голямата власт и парите на Ричард, а Дев отиде с него уж да му помага, но Кас бе уверена, че каквото и да свършат, ще бъде благодарение единствено на него, а не на Дейвид. Винаги така ставаше.

А как бе свършило всичко! Дейвид не забелязва дъщеря си, освен ако не я набутат под носа му, Нийвс се обръща за подкрепа и утеха към църквата, когато Дев не е наблизо, а когато е, го облича в лъскава броня. „Крайно време е да се направи нещо. Трябва. Сега, когато Ричард е мъртъв, Бог знае какво ще означава това — мислеше тя. — Тъй като аз не зная…“

Харви въведе Хелън в стаята и това откъсна Кас от нейната унесеност. „Но той знае — помисли тя. Погледна го напрегнато. — О, да, той добре знае.“ Ако бе котка, щеше да замърка… Очевидно Марджъри мислеше същото, защото веднага прекоси стаята. Очите й алчно оглеждаха (само не и в джобовете на Харви) за вълшебното куфарче! Той не го носеше.

— Мислех си за след вечеря… — каза Харви с неприсъща за него неопределеност.

За Марджъри търпението бе като игра на карти и когато видя, че е изтеглила жокера, тя се отпусна мрачно назад. Трябваше да седи и да се сдържа, докато Харви се наслаждаваше на чашата шери преди вечеря, дъвчеше всяка хапка от храната си необходимите трийсет и шест пъти, после седна и изпи две чаши черно кафе, обичайното си коняче, което вкусваше бавно и с наслада, изпуши единствената си цигара за деня, бъбреше за това-онова по всички въпроси, освен по този, който знаеше, че Марджъри изгаря от нетърпение да чуе.

„Погледни го — мислеше си Кас. — Ако не го познавах добре, щях да кажа, че наистина се забавлява от това. Във всеки миг той ще извади неприятната изненада от своето куфарче и ще ни остави всички да умрем, но не от смях.“ Все пак потрепери, когато Харви, който все още проявяваше дяволитост, се обърна към Марджъри и каза неспокойно:

— Ако само позвъниш за Мойсей…

Марджъри дръпна въженцето на звънеца толкова силно, че би могла да увисне на него, а когато Мойсей влезе, тържествено носейки куфарчето, сякаш държи кутията на Пандора, устните й се разтвориха леко, а очите й заблестяха с блясъка на диамантите, които носеше.

Но Харви все още не бързаше. Кимна на Мойсей, благосклонно му промърмори „Благодаря“, извади очилата си и започна усърдно да ги трие, като ги държеше към светлината, за да бъде сигурен, че са изчистени добре. Най-накрая ги постави на доста дългия си нос, след което педантично сложи отново кърпичката си в джоба. Чак тогава той се пресегна да вземе куфарчето.

Неговото представление — защото това беше представление — бе успяло да увери всички, че имат места на първите редове за един спектакъл. Кас бе убедена повече отвсякога, че ще бъде цирк. А тях ще ги хвърлят на лъвовете. „Погледни ги — мислеше тя, разглеждайки унесените им лица. — Те изглеждаха възхитени и готови да го ударят на живот. Сега няма да го има Ричард да обуздае тяхната екстравагантност. Винаги бе имало верига на сребърната лъжица, която той бе дал на всеки от тях, преди да се отдръпне, за да наблюдава снизходително, докато те си копаеха гроб от дългове.“

Ужасът, който я сграбчи с мършавите си пръсти, когато тя научи как е направено завещанието, сега я обгръщаше със студена, влажна мъгла. Не знаеше откъде идват предчувствията й, не беше медиум. Знаеше единствено, че ги има и обикновено са верни.

— Готови ли сме всички? — Харви ги погледна над очилата си. „О, да, намислил е нещо.“ Нещо, което ще им нанесе удар.

— Хайде, Харви — провлечено, но изключително любезно каза Дан. — Готови сме от толкова много години…

— Тогава започвам.

Той вдигна куфарчето, отвори го, извади един дълъг документ, който изглеждаше като юридически и шумолеше като нови пари, докато го отваряше. Марджъри проточи врат от мястото си и видя, че документът е написан на няколко листа пергамент. По дяволите! Очакваше да бъде кратък и прелестен. Всичко, което има, остава за най-близкия, ако не най-скъпия. Но сякаш не беше така. Е, да, той трябваше да направи някакъв жест към дългогодишни служители и други такива. Все пак ще останат още много за нея.

Харви се прокашля и тя седна изправено, със сериозно лице и скръсти ръце, за да прикрие алчното им напрежение.

„Това е моето последно завещание, на Ричард Дизарт Инес Темпест от Марлбъро Темпест Кей, и чрез него аз анулирам всички минали завещания, направени от мен по-рано.

В пълно съзнание и в добро здравословно състояние с настоящето разпореждам как да се разпредели цялото мое движимо и недвижимо имущество, каквото и да представлява и където и да се намира то, след като се спаднат всички неизплатени текущи дългове и разходи по погребението, останали неуредени до момента на моята смърт, а именно:

Всичко придобито до моята смърт, цялото ми движимо и недвижимо имущество, каквото и да представлява и където и да се намира то, и всички суми, които принадлежат на или са част от моето имущество, аз завещавам и оставям изцяло като дарение на единственото ми дете и родна дъщеря Елизабет Шеридън, чиято история прилагам под формата на приложение с номер едно към настоящето ми завещание.

За да могат изпълнителите на моето завещание да осъществят настоящето ми завещание, аз прилагам второ приложение с номер две, където те ще намерят подробно всичко, придобито до моята смърт, и нареждам всяка собственост — както движима, така и недвижима — придобита от момента на оформянето на настоящото завещание, да се прибави от изпълнителите на завещанието ми към споменатото приложение две и цялото да бъде доведено до знанието на горепосочената ми дъщеря Елизабет Шеридън. Така тя ще може да бъде уведомена за големината и характера на своето наследство.

С настоящето нареждам и изисквам, в случай че всички, или който и да е член от семейството ми, като имам предвид сестра ми Хелън Виктори Темпест, доведения ми син Дейвид Ансон Боскоум, доведената ми дъщеря Марджъри Грейс Боскоум де Сасерак Галицин део Мартини Линес да Суза ди Примачели, доведения ми син Данвърс Адриан Годфри и моята доведена внучка Нийвс Мария де ла Паз Боскоум и де Баранка, се опита да опровергае или анулира клаузите и изричните указания в настоящето завещание, то тогава информацията от приложеното и отбелязано с номер три приложение, трябва да се представи на Съда по легализиране на завещания и да се използва като доказателство за решението ми, че по мое добре обмислено мнение те не са подходящи да бъдат облагодетелствани по какъвто и да е начин от цялото или от част от моето имущество.

С настоящето определям моя адвокат Харви Уинстън Греъм от фирмата на Харкорт, Греъм и Спенсър и моя административен секретар Касандра Мери ван Дурен да бъдат съвместни изпълнители на завещанието ми и тъй като вярвам, че те ще следват стриктно моите указания и желания, аз нареждам легализирането на завещанието да е в полза на споменатата ми дъщеря Елизабет Шеридън, а всеки от тях да получи от моето имущество сумата от един милион долара като награда за техните заслуги към мен и към нея.

Подписано от горепосочения Ричард Дизарт Инес Темпест като негово последно завещание в присъствието на тези, които на двайсет и първи февруари хиляда деветстотин седемдесет и първа година пред мен и един пред друг са се подписали по-долу като свидетели.“

Харви свърши монотонното четене на юридическия документ и огледа всички с голям интерес. Бе настъпила такава тишина, че муха да бръмне, щеше да се чуе. Никой не помръдваше. Те всички като че ли току-що бяха освободени от една магия, но все още седяха като заковани.

Марджъри наруши тишината. Тя се намръщи, размърда се раздразнено и после каза с измъчен глас:

— Добре… Предполагам, че е било прекалено да очакваме да не си направи някоя шегичка дори при подобен случай, но все пак той се е пошегувал, нали? Сега нека да прочетем истинското му завещание.

— Това е истинското завещание — каза Харви много любезно. — Всъщност това е единственото завещание на Ричард.

Нетърпението на Марджъри бе заменено от недоверие, а после от огромна изненада. Гласът на Дан звучеше, спокойно както винаги:

— В такъв случай мисля, че е по-добре да го чуем пак цялото. Имам предвид, ако това е наистина последната му дума… — Дан се усмихваше само с устните си. — Харви, още веднъж, ако обичаш. Но този път с повече чувство.

Въпреки че Харви се постара да съживи думите си като артист своята встъпителна пиеса, картината си остана същата: един кошмар.

Дейвид я промени. Той започна да се смее. Диво, почти истерично, измъчван от липса на вяра и едва-едва сдържано страдание. Той се тресеше от смях, задъхваше се, докато Марджъри скочи от стола си и с цяла длан му удари шамар.

— Няма за какво да се смееш! А колкото до теб! — Тя се завъртя към Харви, червените й, хищни нокти грабнаха завещанието от ръцете му и го разкъсаха на две, на четири, на осем парчета, които тя запрати към него като конфети. — Ето какво мисля за последната му дума! Лъжи! Всичко е лъжа! Аз съм дъщерята на Ричард Темпест, чувате ли? Марджъри Боскоум — аз! Аз!

Тя се бе навела напред и със свит юмрук удряше гърдите си всеки път, когато произнасяше личното местоимение, при което плюнки изпръскаха лицето на Харви, а диамантената гривна на ръката й искреше. Дейвид бе поставил ръка на бузата си. Изглеждаше зашеметен.

— Това е само копие от документа — невъзмутимо каза Харви. — И позволи ми да поправя недоразумението. Ти си доведена дъщеря на Ричард Темпест, законна роднина, нищо повече. Той е оставил всичко на своята плът и кръв, скъпа Марджъри. Плът и кръв. Неговото собствено потомство, неговата същинска, истинска дъщеря.

— Негово копеле — каза Дан, изпаднал в затруднение, но не и извън играта.

— Дори и така да е…

Фактите придаваха на Харви непоколебимост и увереността му бе непоклатима.

Марджъри триумфално вдигна ръце като боксьор:

— Всеки знае, че незаконните деца не могат да получават наследство!

— Само имущество, чиито ред на наследяване е установен по определена линия. Тук не е така. Освен това то е специално завещано на нейно име. Такава е била целта му. Направено е преднамерено.

— … и с преднамерена злоба — бързо вметна Дан.

— Ще го оспорвам! — викна Марджъри. — Едно копеле без име няма да ме лиши от парите ми, за които съм проливала пот, минавала съм през огън, лъгала съм, мамила съм — дори съм се чукала!

Последната дума рикошира в стаята, накара Хелън да потрепери и да затвори очите си, които до този момент бяха широко отворени и приковани.

— Ако трябва, ще го оспорвам във всеки съд, защото тези пари са мои — мои, чувате ли?

— Едва ли някой не те чува — отвърна Харви. Ноздрите му се разшириха от отвращение към грубостта й.

Дан протегна ръка, маникюрът му бе добре оформен.

— Първото приложение… мога ли да го видя?

Харви бръкна отново в куфарчето си и извади няколко екземпляра.

— Взех необходимите мерки да направя копия за всеки от вас… — Той ги раздаде.

Кас приближи своя екземпляр до очите си, но не можеше да прочете нищо. Всичко бе размазано, лудешки се люлееше. Започна да й се повръща, виеше й се свят, сякаш някой я бе ударил силно.

— Мисля, че ще видите — любезно продължи Харви, — че в сравнение с другите документи, този е почти прекомерно разбираем…

Кас изтри очите с края на роклята си, пое дълбоко дъх, разтърси глава и след като премигна няколко пъти, започна да чете, но не можеше да се контролира и разтърсена си поемаше дълбоко дъх, като не можеше да повярва на това, което четеше!

— Боже мой! Той трябва да я е проверил чрез ЦРУ. И то без аз да разбера — изпъшка тя тихо. Въобще не можеше да каже кое от двете бе по-неприятно.

— Трябва да призная, че той очевидно се е постарал — съгласи се Харви.

— Да, за наша сметка — провлечено каза Дан. Той сви рамене и остави своето копие в скута си. — Добре. И така — тя съществува. Но какъв е нейният вид или образ?

— Ето този… — Харви вече бе накарал всички да са нащрек и в очакване. Показа копия на гланцирана цветна снимка с размер десет на осем. Отново те всички започнаха да се взират и отново Кас простена:

— Боже мой…

— Мисля, че можем да кажем, че си приличат като две капки вода — каза Харви, за да им помогне.

Ръцете на Кас трепереха толкова много, че снимката се размазваше пред очите й. Хелън пипнешком намери очилата си, после замръзна шокирана, а Дан въздъхна със съжаление:

— Да… това е неговото лице. Може да се види навсякъде по стените нагоре по стълбите… — Той хвърли поглед към Хелън, която се взираше в снимката, сякаш гледа призрак. — Това е и твоето лице…

Но Хелън не го чу. Цялото й внимание бе погълнато да разглежда фотографията.

— Коса, очи, черти на лицето. Да, тя наистина е Темпест. — Гласът на Дан звучеше тъжно, но лицето му бе спокойно, както винаги, когато вдигна очи към Харви. — И така… ние знаем как изглежда тя. Сега можем ли да разберем и какво е наследила?

Както винаги, Харви веднага бе готов да помогне и раздаде копие от приложение две. Наситената с напрежение тишина се превърна в туптяща, болезнена агония. Марджъри тихо простена, а Дан леко присви очи, докато бързо преглеждаше страниците, осеяни с нули. Знаеше, че Ричард е богат, но това тук несъмнено бе неприлично! Не бе възможно… никой нямаше право да притежава толкова много пари. „Освен мен“ — мислеше той, чувствайки как нещо го пронизва, докато умът му отчиташе огромните количества злато в банките на Цюрих и Хонконг, хилядите акра отлично недвижимо имущество във всеки голям град в света, също и хиляди, хиляди акра земя, безкрайни железопътни линии, ипотеки за милиарди, армии от камиони, флоти с кораби, безпределни гори, безбройни мини и други, и други, и други… докато количеството затъпи сетивата. Само едно нещо не бе негово: тръстът „Марлбъро“. Хелън запазваше десет процента, които майка й бе оставила. Но тя получаваше останалите деветдесет процента. „И сто процента от всичко друго. Включително и нас“ — мислеше той, а после язвително попита Харви:

— Но тук няма нищо за твоите милион долара, нали?

— По дяволите неговите милион долара! — викна Кас, като се люлееше напред-назад. — Става въпрос за това, какво е направил с организацията! Предал я е — ето какво е направил… предал я е! На една жена, която си изкарва прехраната като фотомодел! — Тя се обърна с разярено лице към тях: — Осъзнавате ли какво е направил?

— О, аз осъзнавам всичко — увери я Дан, — но за нещастие, то не е в истинския си вид.

— Нищо не е истинско — простена Марджъри. — Не може да бъде! Как е възможно! Не вярвам.

Дан се изсмя:

— По-добре повярвай, скъпа. Изиграли са ни. Играли са си с нас двойна, дори тройна игра — не за първи път, разбира се, но за последен!

— Аз няма да стоя и да търпя това!

Дан вдигна рамене:

— Тогава седни! Няма да има разлика.

— Трябва да има нещо… трябва да можем да направим нещо… просто трябва.

— Какво например?

— Ще заведем дело, разбира се. Бил е луд, когато е направил завещанието… всички знаем, че не беше наред… ще заведем дело заради умопомрачение.

Дан отдръпна глава назад и се разсмя. Той просто се забавляваше, но това накара Марджъри да се свие на мястото си.

— О, скъпа моя Марджъри… ти наистина носиш тиква на раменете си. Ричард Темпест — умопомрачен! Все едно да очерниш Бога! — Смехът му утихна, а лицето му се промени, стана напрегнато, пресметливо. — Не… няма да завеждаме дело. Ако можеш да мислиш, ще разбереш защо. Завещанието ни обезоръжава, защото ни окачествява като неподходящи. Това, скъпа моя заварена сестричке, е цялата трудност на този специфичен проблем…

Харви бе предвидил реакцията на Дан и постави в протегнатата му ръка един запечатан кафяв плик. Даде един на Дейвид и един на Марджъри.

— Само три ли? — Гласът на Дан бе опасно тих.

— Ричард знаеше, че за пари Хелън никога не би се включила в публичен скандал, освен това тя има свои собствени. Нийвс — в този момент Харви за първи път погледна към нея и погледите на всички останали проследиха неговия към момичето, което седеше сковано, пребледняло и шокирано — е непълнолетна и следователно не може да направи това, а пък Кас е само служител.

Кас почервеня като рак, но не каза нищо.

„А Хари е съпруг на доведената му дъщеря. Ричард знаеше кого ще трябва да победи и би могъл да го направи с ръце, завързани на гърба“ — говореше изражението на Харви. Но той се намръщи, когато погледът му се върна отново на Нийвс, която изглеждаше така, сякаш един вагон с тухли не само я е ударил, но тя е погребана под тях.

Марджъри разкъса своя плик и възкликна:

— Но това са копия!

— Оригиналите са в банката. Нарежданията са да ги дават само на Съда по легализиране на завещания, в случай че са необходими като доказателства.

Дан внимателно разряза своя плик и зачете бързо, но без да показва чувствата си. Бе по-зле, далеч по-зле, отколкото някога си бе представял. „Всъщност — мислеше той — бе катастрофално.“

Дейвид прочете своя екземпляр, после го смачка, гневно го хвърли в огъня:

— Нищо ново… — Но от тази констатация му призляваше.

— Това, разбира се, е поверителна информация? — попита Дан.

Харви наведе глава при този глупав въпрос:

— И като такава не трябва да се използва в други случаи, освен при оспорване.

— Копеле! — изпъшка Марджъри.

— Само метафорично казано — разсеяно отвърна Дан. — А ние трябва да се заемем с истинското копеле.

Но как? Трябва да е по някакъв начин, който ще попречи тази информация да излезе въобще, не само в Съда по легализиране на завещания.

Марджъри трепереше от ужас. Той е знаел през цялото време! Оставил я е да продължи да затъва по-дълбоко и по-дълбоко… знаейки това. Тя почувства, че й прилошава, и наведе глава към коленете.

Дейвид наблюдаваше как неговите документи се превръщат в черна пепел. „Как ми се иска това да е Ричард! — мислеше той. — Надявам се, че гори в ада, където беше оставил мен през всичките тези години. Като че ли бих позволил… Никога! Никога! Не и докато съм жив. А това е нещо, за което трябва да се помисли…“

Кас кипеше от яд. Само служител, а? Подъл задник! Тя беше част от това семейство като всички тях — повече дори. Откъде, по дяволите, си мислят те, че Ричард е получавал всичката информация? Освен най-важното сведение. Кас се чувстваше излъгана. И наранена. Жестоко, смъртно наранена. Един парцал, който трябва да бъде съвместен изпълнител по завещание. Но тя не хранеше илюзии защо е избрана. Това бе, за да наблюдава Харви. А Харви не откъсваше очи от Хелън. Хелън бе покосена като останалите и изглеждаше така, сякаш ударът я е улучил право в сърцето. Но Кас имаше да ближе свои рани.

Марджъри бе започнала да се вайка и да хленчи:

— Какво ще правим сега?

Съпругът й тихичко седеше в своя ъгъл. Бе единственият, който не очакваше да го извикат да вземе своя дял. Подаде й кърпичката си, а тя я взе почти без да го погледне.

— Какво можем да направим? — пъшкаше Марджъри.

— Какво, по дяволите, можем да правим? — ядосан попита Дейвид. — Всичко се е разпорило по шевовете, глупачке!

Дан се изсмя:

— Сплотеното семейство се проваля… — Но той сгъна своите листове внимателно и прилежно, преди да ги постави във вътрешния си джоб. — Това трябва да се обмисли. Внимателно, да, много внимателно, наистина. Каквото и да правим, не трябва да се впускаме в прибързани и необмислени действия. Както и няма смисъл да бдим над мъртвеца. — Той се изправи и ги огледа. — Но ви предупреждавам съвсем честно. — Дан замълча. — Възнамерявам да поискам аутопсия! — Хлопването на вратата след него сепна Хелън и я извади от нейния транс. При това движение тя набоде ръката си на иглата, която бе забола на ленената си покривка. Сега седеше и се взираше глупаво в бликащата ярка кръв. Харви извика, извади кърпичката си и започна нежно да попива кръвта. Хелън не помръдваше. Беше го оставила да прави каквото намери за добре. Изглеждаше замаяна, разтърсена. Не реагира дори когато Харви уви кърпичката около дланта й. Но кръвта се процеждаше и капеше върху снимката на скута й, като зацапваше красивото лице с очи като нейните — големи и зелени. Но тези очи гледаха студено, строго, надменно.

Харви прехапа устни. Хелън изглеждаше така, сякаш е вътрешно разстроена. Не се бе затворила в себе си както друг път. Очите й му показваха това. Те знаеха какво става и страдаха. Този път не се бе оттеглила. „Може би защото — мислеше той, разкъсван от състрадание, — нямаше къде да се оттегли.“

Марджъри събра своите листове, притисна ги до гърдите си, като че ли се опасяваше, че някой ще види ужасните неща, които те съдържаха.

— Не си мислете, че това е краят — каза злобно тя с креслив глас. — Няма да стоя със скръстени ръце, докато някакво незнайно копеле взима това, което по право е мое! Мое, чувате ли! Мое! Въобще не ме е грижа какво говорите! Мое е!

Тя затръшна вратата след себе си така силно, че полилеят се заклати и задрънча, но този път Хелън не вдигна поглед с безпокойство. Тя дори не чу.

— Извикайте Серафин — каза Харви притеснено. — Погледът на Хелън не ми харесва.

Кас се обърна, видя, че Хелън е изпаднала в шок, надигна се и отиде да дръпне звънеца.

Чувството за вина не измъчваше Харви. Той бе погълнат от удоволствието да се наслаждава как възмездие постига тези, които възнамеряваха да владеят всичко и всички. Но той трябваше да разбере… трябваше да й съобщи това постепенно или най-малкото, когато е сама. Ударът е прекалено жесток за жена с нейната чувствителност и впечатлителност. Серафин се появи безшумно, хвърли един поглед и Харви се сви пред поразяващия й взор, но не каза нищо, само взе куфарчето си и излезе.

Хари се изправи тихо, заговори за първи път и започна да жестикулира като италианците:

— Човек никога не очаква очевидното — каза той на английски със съвсем слаб акцент. После се обърна към Кас. Тонът му беше искрен. — Съжалявам.

Кас отговори студено:

— И двамата съжаляваме. — След това продължи през стиснати зъби: — Не и организацията, Хари… Организацията не — каза го със съжаление, готова да се разплаче. После запита безпомощно, безнадеждно: — Защо? Защо, за бога?

— Седях и се опитвах да открия причината, но несъмнено има само една. Тя е негова дъщеря… кръвта вода не става. — Той се усмихна криво.

— Ричард Темпест никога не го е било грижа за нищо и никого! — каза Кас и изпсува грубо. — Не ми говори за любов и доброта. Едното липсва у него, а сестра му е тази, която притежава другото!

— Тя е негова дъщеря — меко, но непреклонно напомни Хари.

— Искаш да кажеш, че той твърди така!

Хари взе снимката от Кас:

— Не, лицето й го твърди.

Кас погледна към фотографията и попита ядно:

— Коя, по дяволите, е тя? Защо я е оставил да я отгледат в дом? Защо я извади чак сега като асо пика? Защо я е крил през всичките тези години? А преди всичко защо й е оставил организацията „Темпест“? Организацията, Хари! — Болката й, страданието й бяха очевидни.

— Може би, за да бъде пълна изненадата? — попита Хари, като сви рамене.

— Дан е прав, както винаги. Трябва да действаме изключително внимателно. Трябва да поискаме аутопсия. При убийство винаги има аутопсия… — Само че убиецът е вече осъден…

Дейвид се беше загледал в огъня, сякаш там виждаше картини.

— Горката кучка… — каза той неочаквано. — Вижте какво получава, освен толкова много пари. — Той започна да брои на пръстите на ръката си: — Един, който боготвори дома, един богат фен, отдаден на пътувания за удоволствия, едно скъпо платено жиголо, един пропаднал пияница, един секретар…

— Един италиански граф, купен и платил за това — безизразно допълни Хари.

Дейвид се засмя и се шляпна по коляното:

— Какво друго може да иска едно момиче?

— Избавление? — попита Кас.