Вера Коуи
Богати и могъщи (13)

Глава дванадесета

Луиз Бастедо си спомняше. Беше трийсет и осем годишен евреин от Ню Йорк. Една вечер, след осемнайсетчасово непрекъснато дежурство в държавните болнични отделения в Белвю, погледна обезсърчено към меките кренвирши, мазните бобови зърна, изсъхналите хамбургери и спаружените пържени картофки и повдигна кафявите си, уморени от света очи към небесата и попита възмутено: „За това ли ме избра?“. Трябваше да има нещо по-добро. Имаше. Намери го на последните страници на „Ей Ем Ей Ривю“. Малък частен Бахамски остров търсеше доктор да ръководи нова-новеничка болница, току-що построена. Квалификацията трябваше да бъде обща медицина със специалност хирургия, трябваше да умее да управлява, да бъде дипломиран или в Англия, или в Америка, да има не по-малко от десет години практика в голяма болница. Заплатата накара Луиз да подскочи до небето, а беше включена дори и къща с прислужници. Той седна и съчини писмо, което да ги накара да потропат на неговата врата.

След напрегната седмица на очакване най-накрая получи красиво напечатано писмо, което го накара да извика с жар: „О, йес!“. Бе подписано от някоя К. ван Дурен. Канеха го да се представи в Темпест Билдинг на Парк Авеню в определен час и дата. Луиз даде да почистят най-хубавия му костюм, подстрига чупливата си черна коса, подряза мустаците а ла Кларк Гейбъл и, както му бяха наредили, се появи до огромна кръгла рецепция на мраморен под в голяма стъклена кула, излъчваща мощ и опияняваща с мириса на пари. Униформен прислужник го взе в бърз асансьор, който го изкачи петдесет и един етажа над улицата, и той би се заклел, че е попаднал сред множеството на Гранд Сентрал. Всеки миг очакваше да чуе гробовен глас да обявява тръгването на „Туенти Сенчъри Лимитид“ за Рая през Елисейските полета. Но вместо това чу гласа, наречен „загадъчен, язвителен и компетентен“ в този брой на списание „Таим“, в който на корицата беше нейното лице. Разпозна веднага рошавата коса като бяла хризантема, лицето на мопс, дундестото, дебело тяло, разпозна дори роклята — вероятно стара, от времето на Елинор Рузвелт — и разбра, че е пред дясната ръка на Бога. По-точно — по думите на всички — пред тази, която държеше ключовете за скъпоценните порти. Когато тя пристъпи към изследването на всеки факт, той бе доволен, че вече я е проучил, и накрая, когато тя точно и деликатно остави открит окончателния отговор, пое един премерен риск: „Лейди, знаете всичко за мене, защото пред вас на бюрото е собственият ми медицински доклад, заедно с, без съмнение, клеветническото изложение от бившата ми съпруга, банковото ми състояние, както и отличната оценка от шефа на персонала в Белвю, но ако искате да преброите космите на главата ми, трябва да ви предупредя, че дежурството ми започва в шест!“.

Сините като метличина очи се ококориха, после се присвиха.

— Няма да има нужда — каза тя, — вече е направено.

Той се засмя.

— Така си и мислех, като разбрах, че вие сте „К“ от Кас ван Дурен.

— Има ли и друга?

— Имате предвид, че това трябва да се повтори още веднъж?

Думите му бяха достатъчни. Разбра от начина, по който тя се засмя, че рискът е сполучил. Точно този ден не видя Ричард Темпест, но се чувстваше достатъчно уверен да предположи, че името му ще се появи на краткия списък. Така и стана. Една седмица по-късно успя най-сетне да види човека, който се показа достоен за създадената за него легенда. По време на едночасовия разговор не му бе зададен нито един въпрос — Кас ван Дурен беше свършила работата си добре, но по-късно, докато пийваше от тонизиращото уиски с лед, той разбра, че е точно и вярно проучен, дори до косъмчетата на главата. Не беше чудно, че Ричард Темпест държи ипотеката на света. „И мен, умно еврейско момче от Бронкс!“ — мислеше той смутен.

Кас ван Дурен му се обади следващия четвъртък. Попита ще е ли възможно да дойде в Темпест Кей за събота и неделя? Извиняваше се за късното обаждане и подобни… Знаеше, че това е още една проверка.

— Лейди — каза той вежливо, но сериозно, — за да получа тази работа, съм готов да направя дори вас…

Смехът по телефона му показа, че късметът му все още не го е напуснал.

Но с вида си островът го накара да се съмнява, че той, Луиз Аарон Бастедо, ще бъде късметлията. Причината беше не толкова неземната атмосфера, мощта на частния район, чудесният климат, тропическото великолепие. Причината беше болницата: блестящо бяла, поразително нова, не само че отговаряше на стандартите на всяка голяма учебна болница, но и ги надминаваше. Ричард Темпест не бе жалил средства. Както той обясни, островът се индустриализираше: нова консервна фабрика за риба, завод за обезсоляване на вода, електроцентрала, ново училище — ще трябват хора, а тези хора се разболяват и имат нужда от доктор, може би дори от болница. И всичко това — безплатно. Луиз трябваше да набере свой собствен персонал и считаше не само разумно, но и необходимо да изясни, че около петдесет процента от тях трябваше да са от острова. Ричард Темпест се съгласи бързо и с усмивка и Луиз знаеше, че късметът му все още работи.

Когато за първи път влезе в Марлбъро, беше съвсем сигурен, че някой там горе наистина го харесва. Мислеше, че Фрик е съкровище. В къщата имаше Тифани и Хари Уинсън, и Ван Клиф, и Арпелс… Представиха го на очарователна руса дама. По време на цялата вечеря краката й играеха игрички с неговите под масата, с което му даде да разбере, че ще й е интересно да му покаже съкровищата си. Обичайно добрата му, силна памет така се обърка, че чак по-късно, поемайки си отново дъх в разкошното й, голямо легло, цялото в коприна, успя да попита извинително: „Прости ми, но би ли ми казала отново името си?“.

Сега, след седемнайсет години, седеше уморено на една маса в чистото като операционна зала кафене, където кафето беше винаги хубаво и винаги прясно, и размишляваше, че оттогава тя се бе променила няколко пъти. Но той също се бе променил. Също и болницата. Беше по-голяма, по-добра, ръководеше я с толкова прецизност, така бе посветен на нея, че можеше да я снабди с повече доктори и медицински сестри, отколкото пациенти. Постоянно имаше много молби за работа. Той открадна главната си сестра от Колумбийския медицински център, личната му санитарка беше учила занаята си в знаменития „Сейнт Томас“ в Лондон. Подбираше грижливо стажантите лекари и взе най-добрите момичета от острова да бъдат обучени от неговото колумбийско чудо. Общо взето се оказа, че идването му тук е пътешествие до Рая, който обаче също имаше своята змия. Не му отне много време да научи, че подобният на вълшебна приказка живот на семейство Темпест в действителност би могъл да бъде един от най-мрачните малки разкази на ужаса на Братя Грим.

Не се съмняваше, че снощи е прекъснал още един подобен разказ. Хелън Темпест беше вдървена в лапите на истерия, която правеше очите й безизразни и сковаваше мускулите й. Той й инжектира натриев пентотал и прекара по-голямата част от нощта с нея, внимателно измъквайки от мозъка й всичко, измъчвало я дълги години. Замислено си водеше бележки, които, след като й даде успокоително, грижливо заключи при други в папка с надпис: „Хелън Темпест“.

Легна си, за да навакса съня, но не успя да заспи. Заради чутото остана напълно буден. Повдигаше му се. Видя Дев Лафлин да минава през двукрилата летяща врата, наблюдаваше го как нетърпеливо оглежда стаята, как му се усмихва с облекчение и се приближава с големи крачки към него и тогава Луиз разбра, че е изправен пред епидемия.

— Какво те задържа? — попита той.

 

 

Елизабет се събуди в добро физическо състояние и с чувството, че е напълно отпочинала. Протегна се, докато ставите й изпукаха, и тогава спомените й изплуваха. Събитията от предишната нощ се появиха, за да изтрият всичко друго. Седна в леглото изпъната като струна. Чувстваше отвратително присвиване в стомаха си. Пръстенът… портретът… злорадстващият глас на Дан Годфри… Всичко светкавично премина през ума й. Картини проблясваха, гласове издаваха кресливи звуци, които се повишаваха, докато се превърнаха в силен писък.

„О, господи! — мислеше тя и гледаше треперещите си ръце. — Мисли, мисли!“ — заповядваше си, като поставяше ръка на главата си, гризеше нокти, сключваше и отново отпускаше ръце и не можеше да изпълни заповедта си.

Все още седеше шокирана и замислена, когато вратата се отвори.

— Добро утро — каза Дев. — Как си?

Сините очи бяха загрижени, усмивката — топла, когато той се приближи към нея.

— Значи е истина! — Говореше бавно, глухо. Идването му сега, тук, потвърждаваше всичко. — Снощи… случи ли се всичко това?

— Да.

Тя вдигна ръце до лицето си:

— О, господи!

— Всичко е наред — каза той, седна на леглото и я обгърна с ръце. — Прегърни ме.

Тя го прегърна. Трепереше, въпреки че тялото й бе все още топло от съня. „И не само от това — мислеше той. — Размразяването започваше…“

Седяха мълчаливо. Явно беше, че тя отново е в шок, не знаеше какво да каже, по никакъв начин не можеше да го каже. Лорета влезе с поднос с кафе, остави го и преди да излезе, ги погледна любопитно под сведените си клепки. Дев наля една чаша горещо черно кафе и го подслади.

— Ето… изпий това.

Той знаеше, че тя го пие без захар, но сега го глътна покорно. После се отпусна назад, очите й се взираха в пустотата, но не бяха безжизнени камъчета като предишната нощ. Бяха широко отворени и неподвижни, но все пак живи. Замаяни и невярващи, но истинско огледало на чувствата й. „О, да — мислеше той доволен. — Размразяването започва…“ Сега трябваше да я пробуди.

— Какво ще кажеш за един душ? — попита той.

— Какво? О… да.

Тя стана от леглото, дори не забеляза голотата си, докато отиде в банята. Стоя там дълго време. Тъй като не излизаше, Дев влезе и я видя да стои под душа. Не правеше нищо. Водата се стичаше, косата й бе прилепнала до главата, ръцете й бяха отпуснати, а очите — все още втренчени. Той спря душа, издърпа я, уви я в хавлиена кърпа, голяма колкото чаршаф, и я заведе обратно в спалнята. Подсуши я. Тя му позволи да го направи. Стоеше покорно, докато я завиваше с кърпата като с тога. Чакаше, докато отиде и донесе по-малка кърпа, с която подсуши косата й. После я хвана за ръката, заведе я до тоалетката с тройно огледало и я сложи да седне. Взе четката за коса с дълга дръжка.

— Правех това за моята майка — каза той, като й се усмихна в огледалото.

Постави четката до слепоочията й, прекара я назад и надолу през дългата гъста мокра коса. Внимателно повдигаше кичури сплъстена коса, решеше ги, без да дърпа, за да не я заболи. Разреса ги всичките и още веднъж прекара четката от слепоочията до тила. Главата й се движеше напред-назад заедно с четката, а лицето й в огледалото беше отпуснато, замечтано, очите — затворени.

— Приятно ли е? — попита той.

Не получи отговор, но главата й се наклони назад още повече, така че той спря за момент, за да я изправи.

— Не спирай — каза тя, което накара Дев да направи точно това. Той замръзна и почувства как косата му се изправя. — Знаеш, че обичам да решиш косата ми, мамо… — Гласът й беше тъничък, писклив, детски, съвсем не приличаше на обичайния й отмерен контраалт. — Моля те… продължавай да ме решиш. — Той продължи, като овладя ръката си. — Така е добре… Обичам, когато сресваш косата ми. — Очите й все още бяха затворени, лицето — замечтано, на устните трептеше малка доволна усмивка. — Сто пъти, мамо, броиш ли?

Дев не посмя да отговори, но продължи да я реши, докато ръката го заболя. Когато спря, тя въздъхна веднъж — дълбоко и замечтано.

— Хубаво беше, мамо… благодаря.

Лиза се обърна, вдигна лицето си, очевидно за целувка. Той се наведе и докосна с устни нейните. Като почувства това, тя се обърна, прилепи тялото си до неговото, обви с ръце врата му, за да се повдигне нагоре, до него. „Обичам те, мамо.“

Дев отново не отговори, страхуваше се, че гласът му може да развали магията.

— Ти трябва да кажеш, че ме обичаш — напомни детският глас.

— Обичам те — много нежно промълви Дев.

Очите й се разтвориха. Няколко секунди ужасени се взираха в неговите. После тя се скова, опита се да го отблъсне, отпусна се, очите й се свиха, докато накрая се виждаше, само бялото. Тя се свлече върху него. Дев я вдигна, занесе я до леглото и седна, като я държеше на коленете си. Лежеше бледа, отпусната, но той постави ръка на сърцето й и усети, че бие силно, дори бързо.

Отвори очите си. Те бяха неясни, замъглени, като през онази нощ на брега и както тогава се изясниха — видяха го, разпознаха го и тя каза рязко:

— Какво правиш тук?

Осъзна, че лежи не в леглото, а върху него, че е увита в хавлиена кърпа, която леко се е смъкнала. Лицето й пламна. Тя се претърколи на другата страна, далеч от него, пристегна кърпата около тялото си.

— Какво стана?

Той й разказа. Червенината се отдръпна от бузите й.

— Но аз мразя да докосват косата ми — напрегнато, ужасено изрече тя.

— Сега мразиш — отвърна Дев.

— Какво… — Тя навлажни пресъхналите си устни. — Какво направих?

— Разтопи се… стана мека и отпусната. Ресането на косата предизвиква подобно състояние у някои хора.

Тя затвори очи и ги стисна здраво. От гърдите й се изтръгна стон:

— О, господи!

— Снощи преживя страшен шок, а също и тази сутрин. Аз мисля — продължи той внимателно, — че омразата някой да докосва косата ти е защита срещу определени спомени.

Тя му обърна гръб и каза през стиснатите си зъби:

— Стига кабинетна психиатрия, моля!

— Стига — съгласи се Дев. — Отсега нататък всичко ще става както му е редът.

Тя се извъртя към него.

— Както му е редът!

Той стана от леглото, приближи се към нея. Тя се отдръпна.

— Имам предвид, че трябва да стигнем до останалата част от паметта ти по съответните канали. Всичко е там. Знаем, че е там. Ти току-що го доказа.

Тя хвана с ръце главата си, стисна я, сякаш можеше да изстиска спомените си като паста за зъби.

— Този е единственият начин — настоя Дев — да се доберем до истината. — Той замълча. — Спомняш ли си предната вечер?

— Разбира се, че помня!

— Тогава помисли какво означава всичко това…

— Зная какво означава! — каза го, сякаш я ужасяваше.

Но Дев продължи преднамерено:

— Означава, че е истина мнението ми за теб, което ти казах…

— Не… — отричаше тя, като държеше главата си. — Не…

— Да — още веднъж безмилостно я притисна. — Ти не си това, което си мислиш. Майка ти не е мъртва. Тя е Хелън Темпест.

— Не! — Гласът й се извиси. — Не! — Изпищя сподавено и се олюля.

Той направи една крачка и я задържа в ръцете си.

— Недей да се бориш! — настоя Дев. — Приеми го… това е истината.

Лиза се тресеше конвулсивно, зъбите й тракаха. Той я прегърна силно, отвори якето си, за да почувства тя топлината на тялото му. Ръцете й се плъзнаха около него, обгърна го здраво, като че ли животът й зависеше от това.

— Приеми го — каза отново той. — Хелън Темпест е майка ти. Майката, която си загубила и за която си мислиш, че те е напуснала и отхвърлила. — Почувства как тя се стяга. — Да, това си смятала… детският ти ум не е могъл да приеме нищо друго. В един момент е била тук, а в следващия си е отишла, оставяйки те сама.

— Моята майка е мъртва!

— Не… Сигурно са ти казали, че е мъртва, за да прекратят неспирните ти въпроси за нея… аз мисля — продължи той много внимателно, — че страхът ти от гробища води началото си от това… вероятно са те завели до гробища.

— Не… не… — Гласът й бе изпълнен със страдание.

— Може би са ти показали гроб…

— Не!

Гласът й бе като вой. Тя го удряше с юмруци, а после избухна в разкъсващи ридания. Той я взе отново, върна се до леглото и седна, като я държеше на коленете си. Обви я с ръце и я остави да плаче. Риданията излизаха от дълбините й. Цялото й тяло трепереше от тяхната сила и мощ. Плака дълго, дълго — накрая — вече без сълзи. Само гърдите й се повдигаха от потръпващи издихания.

— Добро момиче! — нежно каза Дев.

— Аз никога не плача… никога — отвърна глухо тя. Лиза шумно издуха носа си в кърпичката, която й подаде Дев.

— Понякога дори твърдите скали се пропукват — отбеляза той с усмивка.

— Изглежда, аз се пропуквам.

— Това се случва, когато статуите падат от пиедесталите си.

При тези думи тя вдигна глава, срещна и почувства топлината на сините очи и на усмивката му. За момент ги изучаваше, после успя да се усмихне през сълзи.

— И ти искаш да ми помогнеш да събера парчетата.

— Венера Милоска плюс ръце — отвърна Дев сериозно.

Тя се засмя сподавено. Погледът под влажните мигли беше трогателно, необичайно стеснителен.

— Еднакво големи сме…

Дев се засмя.

— Така е по-добре — каза той, като я прегърна.

Гласът й звучеше изненадано:

— Чувствам се по-добре…

— Казах ти. По-хубаво е да си отвън, отколкото вътре.

Тя отново издуха носа си, после пъхна кърпичката обратно в джоба му. Съзнаваше положението им — с голо тяло под кърпата седеше в неговия скут. Ръцете му я обгръщаха. Мраморната й белота, вече обагрена в розово, стана алена. Тя гледаше вторачено и сковано горното копче на ризата му.

— Ела тук — каза Дев твърдо, повдигна я от скута си и се изправи, хвана ръката й, дръпна я към огледалната врата на гримьорната, накара я да се погледне, а той стоеше зад нея с ръце на раменете й.

— Господи… каква бъркотия.

Тя примигна, като видя разрошената си коса, зацапаното лице, смачканата кърпа.

— Ти сгреши първо тук — каза Дев. — Ето какво ме изненада при първата ни среща… Жена като теб не можеше да се справи с откритото възхищение на мъж. После разбрах, че според теб нямаше на какво да се възхищава. — Той хвана главата й така, че тя можеше да гледа само напред, точно към себе си, и каза: — Погледни добре към тази зашеметяващо красива жена… Червен нос, подпухнали очи, но все пак от образа й секва дъхът… моят дъх секва. Ти… си… великолепна — каза той съвсем авторитетно. После се захили. — Приеми го от човек, който разбира.

Тя се взираше в себе си.

— Наистина ли? — попита със съмнение. Все още го отхвърляше.

— Да. Нищо чудно, че камерата те обича. — Той замълча. — Но ти никога не си се обичала, нали?

Тя мълчеше. Той трябваше да отговори.

— Има една китайска поговорка: „За да обичаш друг, трябва първо да обичаш себе си“. Този, който го е казал, е познавал човешката природа. Ако не обичаме себе си, не можем да повярваме, че някой друг може да ни обича. Моя любов. Ето къде ти грешиш първо… Приела си изчезването на майка си като отхвърляне. Но трябва да откриеш причината. Твоят петгодишен ум успява само да измисли, че тя не те е обичала достатъчно. Постепенно тази мисъл прераства в друга: че въобще не те е обичала. Така ти вече си твърдо убедена, че никой не може да те обича… накрая се гледаш в огледалото със себеомраза.

Тя се взираше в него и каза ядосано:

— Как така изведнъж започна да разбираш толкова много?

— Не е изведнъж. Долу в библиотеката прегледах всяка книга по психология, която успях да открия. Използвах знанията на Луиз Бастедо и се обадих на един мой приятел, психиатър, в Дъблин. Цяла нощ мислих за теб и само за теб… Всъщност почти за нищо друго не мисля, откакто те срещнах. — Той обърна лицето й към себе си. — Прекарах повече часове в мисли за теб, отколкото за която и да е друга жена…

Тя поклати глава.

— Ще те убедя в това, дори ако трябва до края на живота си да опитвам! — Той въздъхна. — Добре, все още не вярваш, даже сега, но ще повярваш. И когато това стане, ти ще си излекувана.

— Друг случай, доктор Фройд — каза тя горчиво.

— Не. Дев Лафлин. Погледни добре… хайде…

— Зная кой си ти — отговори тихо тя.

— Наистина ли? Чудя се… Мисля, че истинското ти желание е да разбереш какво искам от теб.

Внезапният блясък в очите й му подсказа, че е прав. Обърна я, за да се погледне отново в огледалото.

— Ето твоят отговор.

— Но ти каза, че аз не съм това, което изглеждам — припомни му тържествуващо.

— Не си, но се замислих за теб, след като те видях как изглеждаш. Когато открих разликата, беше вече прекалено късно — нямаше никакво значение.

Видя, че очите й, открито невярващи, изследваха с почуда образа й.

— Но аз съм толкова голяма — каза тя — и имам широко стъпало…

Очите й пробягаха до там и се върнаха.

Дев задържа погледа й в огледалото.

— Кой закон казва, че само малкото е красиво? Аз съм голям… подхождаме си — ти и аз. Да, висока си. Да, голяма си, но така прекрасна… имаш великолепно тяло.

Преднамерено Дев я огледа така, че тя се изви като дъга.

— И какво, че имаш широко стъпало? То те прави чудесен плувец. — Видя усмивката да трепти на устните й. — Ако не си красива, защо са те избрали за манекен?

— За модата на шейсетте години всичко е вървяло…

— Не мога да повярвам, че си единственият манекен, висок шест фута.

— Не — неохотно призна тя.

— Е, тогава? — Той я разтърси лекичко. — Ти си красива. Повярвай. Казах ти, нали — между нас трябва да има само истина.

Тя се изчерви леко и кимна.

— Тогава защо не искаш да повярваш, че аз ти казвам истината? Сериозно, погледни се.

Още веднъж я обърна с лице към себе си, с уверена ръка повдигна брадичката й, за да погледне очите му.

— Виж себе си в очите ми…

Тя видя своето малко отражение и още нещо. Много повече. Изумително! Прикована от очите му, тя се взираше в тях, потъваше, както винаги от мига през онзи ден на брега, когато тези очи бяха погледнали в дълбините й, в местата, прикривани толкова дълго време. Някак си те я показваха пред самия живот.

— Ти си красива — каза той, — достойна си да те обичат, и то не само заради красотата ти. Сега си емоционално разстроена, но там вътре има една прекрасна жена. Тя се крие, а аз искам да ти помогна да я освободиш.

Видя я да преглъща.

— Как?

— Има начин.

Заведе я до леглото, постави я да седне отново, ръката му все още я обгръщаше.

— Тази сутрин посетих доктор Бастедо. — Усети, че тя подскочи. — Той знае всичко за теб. Аз му казах. Нуждаех се от помощта му, от наше име го помолих да помогне. Трябва да стигнем до твоите загубени пет години, както и майка ти трябва да си припомни своите.

— Моята майка — повтори тя с усилие.

— Да, твоята майка. Защото тя наистина е твоя майка… думите на Дан Годфри са истина. Сега трябва да ви съберем чрез обединяване на тези загубени години.

— Колко време ще продължи това? — попита тревожно.

— Нямаме възможност за години на терапия. Дан Годфри няма да чака толкова дълго. Скоро ще трябва да разкрием мистерията — не само заради него. А и заради теб и Хелън.

— Как? — отново попита тя.

— Хипноза.

Този път тя се надигна и се отдръпна с гневен, инстинктивен устрем.

— Не! Никога!

— Това е единственият начин.

— Не ми казвай, че и Луиз е психотерапевт.

— Не, не е. Но е човек, който го бива за всичко. На този остров трябва да бъде такъв. Той е много добър лекар, първокласен хирург и е мъж без пристрастия и предразсъдъци.

— Никога! Никога! — Гласът й беше рязък. — Никога няма да позволя на никого да се рови в мозъка ми.

— Това не е целта на заниманието — каза Дев твърдо. Изправи се, хвана я така, че я задържа неподвижна. — Луиз няма да те накара да правиш глупави и злепоставящите неща. Той е доктор, а не кукловод. Положението съвсем не е такова. Ще ти обясни, като се срещнете.

— Не! Няма да се срещам с него.

„Е, добре, ще трябва да положа големи усилия“ — помисли Дев.

— Дори и заради майка си? — попита невъзмутимо строго.

Видя я да потреперва. Кършеше ръцете си, извиваше ги и масажираше, сякаш бяха наранени.

— Още ли не си проумяла? Жената в болницата е твоята майка. Хелън Темпест е жената, която е сресвала косата ти, нея си наричала „мамо“, тя е тази, с която си живяла, обичала си така отчаяно, пагубно си скърбяла за нея…

Елизабет отново беше вдигнала ръце до главата си и затискаше уши. Бе наведена, сякаш отгоре й се сипеха удари.

— Не… не…

— Не искаш ли тя да бъде твоя майка? Страхуваш ли се от този факт? Помисли за нея за миг. Ако точно сега, в този момент, тя узнае за теб, мислиш ли, че ще се страхува да те приеме? Това, че те е загубила, е съсипало и нея, ти знаеш. Не си единствената в цялата история.

Беше жесток, виждаше как думите му я удряха като камшик, но той щеше да я изведе от студа, дори да е последното нещо, което някога е правил.

Тя простена:

— Не мога. Не мога.

— Защо да не можеш?

Дев виждаше, че се бори със себе си — едновременно обвинител и защитник. Искаше тя сама да открие истината.

— Защото се страхувам…

— Разбира се, че се страхуваш — успокои я той и бавно се приближи към нея. — Но аз ще бъда с теб. Ти не си сама. Ние всички искаме да ти помогнем… Зная, че за теб е трудно да приемеш помощ. Чувстваш, че е признание за неуспех… Това твое натрапчиво желание да бъдеш съвършена води началото си от вярата ти, че никой не може да те обича. Ако не би могла да си обичана, то нямаш нужда от това. — Преди тя да успее да помръдне, той отново я хвана здраво, прегърна я с топлина и сила, и сигурност. — На всяка крачка от твоя път аз ще бъда зад теб, ще държа ръката ти, ще правя всичко, което може да ти е от полза. Аз искам да ти помогна.

Тя мълчеше, но тялото й му подсказваше, че е емоционално изтощена, сковаността й бе изчезнала, стоеше отпусната като при поражение. Дев каза глухо:

— Поне ще говориш ли с Луиз? Дай му възможност да ти обясни. Не е сложно. Наистина това е най-простото нещо…

Почувства как тя си пое дълбоко дъх и му каза уморено:

— Добре.

Той внимаваше да не издаде своята въздишка на облекчение.

— Тогава да те облечем. Луиз чака долу.

 

 

— Не зная за теб, но аз говоря по-добре, когато вървя — приветливо каза Луиз. Сънливите кафяви очи й се усмихваха. — Искаш ли да се разходим?

Тя го разглеждаше внимателно известно време и после се усмихна леко:

— Добре.

Звучеше спокойно, майсторски показваше равнодушие, но гласът й мъничко трептеше. Той я огледа професионално и опитният му, придобит в лекарски кабинет, поглед забеляза други, неуловими промени. Например: леденият блясък бе заменен от матова лъскавина, имаше пукнатини в невидимото ледено поле. Съмнението се бе настанило. Държеше се сковано, с неподвижността на човек, който се бори срещу разпадаща се грамада. „Гордост — мислеше Луиз. — Всичко е по дяволите. Вероятно никога в живота си не е молила за помощ и открива, че й е невероятно трудно да помоли сега. Някои хора просто никога не се научават как. Или пък е убедена, в разрез със собствените си интереси, че никой не би поискал да й помогне.“ Това той трябваше да открие сам. Вече беше открил от други хора всичко, което можеше. Докато я чакаха да се облече, Дев набързо му обясни случилото се тази сутрин. „Значи тя може би смяташе, че се разпада — мислеше безпристрастно Луиз. — Според нея беше достатъчно да продължи само с четенето на «Откровението на Йоан». А сега той трябваше да я убеди да се подложи на хипноза. Добре — размишляваше Луиз. — По всеобщо мнение тя е дама, която винаги хваща бика за рогата…“

Вървяха полекичка. Елизабет пригаждаше крачките си към бавното, безцелно шляене. Тръгнаха към градината с рози. Луиз й направи път да слезе първа по няколко съвсем полегати стъпала и зад нея се възхити на плавното полюляване на бедрата й. Спря до храст, отрупан с огромни цветове в наситен кремав цвят.

— Красив храст — отбеляза Луиз и се пресегна да откъсне едно от разкошните цветя, — макар аз никога да не съм се прехласвал по тях. — Подаде й го. — Но ти все още можеш да се възползваш от това.

Тя го взе, усмихна се, но само с устни, наведе глава, за да вдъхне уханието, и каза:

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Би могла да ми разкажеш какво чувстваш към случилото се. Нямам предвид само онова, което стана снощи, а изобщо всичко. Цялата история.

— Нищо. В смисъл, че нямам истински чувства — освен овладяването.

— На събитията или на самата себе си?

— И двете.

— А сега?

Те повървяха мълчаливо, после тя колебливо каза, търсейки точните думи:

— Отворена… широко отворена… сякаш някой е отворил врата, пропуснал е светлина, която увеличава всичко. — Отново замълча. — Аз гледах света отдалече, сякаш през обратния край на телескоп. Той стоеше там, но много отдалечен. Прекалено отдалечен, за да може да ми въздейства, когато ме достигне. Това беше чувство за откъснатост… някаква неспособност да се включа в живота, да се почувствам… докосната… от каквото и да е.

— А сега те стъпкват цялата?

Кимна, после промълви:

— Да.

— Е, ти си преживяла шок снощи.

— Да, но…

— Какво?

— Ами, това, което научих от Харви Греъм, беше изненадващо, да не кажа нещо повече, но не бях шокирана. — Тя спря и го погледна. — Ако не изпаднах в шок, като научих кой е баща ми — отново се поколеба леко, — защо съм толкова потресена, като научих коя е майка ми?

— Защото никога не си имала баща, когото да помниш — това е. Но си имала майка. Нея си помнела, дори и несъзнателно. Мозъкът никога не забравя нищо. Само погребва някои неща дълбоко. Мисли си за снощи, като че ли някой измъква тези архиви от мазето.

Тя започна да върви бавно. Пригаждаше крачките си към своите мисли.

— Знаеш ли какво се случи тази сутрин?

— Да.

— Как ще обясниш това?

— Друга стара папка. От начина, по който Дев ми го описа, разбрах, че сресването ти е било нещо специално между теб и майка ти. Ти си обичала да те реши, тя също е обичала да прави това. Може би го е правила всяка вечер, преди да си легнеш, може би когато те е обличала сутрин. Когато и да е, където и да е, очевидно това е форма на физически контакт, който сте чувствали дълбоко и е имал голямо значение. Такъв контакт, който винаги връща спомена за майка ти, независимо кой го осъществява. Не забравяй, прекарала си пет години с нея — най-важните години от живота. Кой беше казал: „Дайте ми едно дете, докато навърши седем, и то ще е мое за цял живот“.

— Свети Игнатий Лойола.

— Бил е абсолютно прав. През първите пет години научаваме най-бързо и най-много, особено за любовта.

— Затова ли винаги съм мразила да докосват косата ми?

Луиз внимателно следваше пътя, начертан от Дев, и му беше благодарен за него.

— Мисля, че без страх можем да кажем „да“. Това е защитната бариера, поставена от мозъка ти.

Тя внимателно гледаше в краката си, сякаш ако не следеше къде точно стъпва, щеше да падне.

— Ще означава ли… означава ли това, че аз съм емоционално ощетена… след като съм загубила майка си?

— Не се знае. — Луиз също пристъпваше внимателно. — Кабинетите на психоаналитиците са пълни с хора, търсещи любовта, която са загубили при загубата на майката.

— Но аз никога не съм правила това — каза го бързо, категорично.

— Някои си мислят, че са отхвърлени, и не се опитват да си върнат любовта, защото се страхуват да не я загубят отново. Звучи сложно — добави извинително, — но такива са хората, знаеш. А също и любовта — допълни той.

Вървяха мълчаливо. Накрая тя каза:

— Никога не съм могла да правя това. Да обичам, имам предвид. — Гласът й беше безизразен.

— Нашият ум диктува действията ни. Сега вече знаем толкова много, а все още не разбираме напълно ужасяващата сила на човешкия ум. Даже не използваме докрай мозъка си, само определени части от него, дори и тях не изцяло. Но ние знаем, че несъзнателните подбуди са тези, които наистина ни карат да действаме.

— Искаш да кажеш, че макар да вършим нещо по една причина, често е заради друга?

— Отново улучи целта — каза той и си помисли, че тя е доста точен стрелец.

— Значи ние не сме непременно това, което си мислим?

— Обикновено не.

Отново повървяха, без да говорят.

— Ти казваш, че ние всъщност не знаем какво правим или защо го правим, макар да си мислим, че сме съвсем сигурни. Твърдиш, че под хипноза истинското „аз“ ще се покаже.

— Не, не стигам чак дотам… може да се покаже каква си била. Казах, че мозъкът никога не забравя нищо. Петте забравени години са все още там, както негативът запазва образа.

— Но спомените могат да бъдат изтрити — каза тя.

Луиз си помисли за Хелън.

— Да. Само мозъкът може да бъде промиван така.

— Това ли искаш да направиш с мен?

Луиз спря внезапно.

— Пази боже! Хипнозата е освобождаване, тя е отместване на камък от входа на пещерата, позволява на спомените да излязат напред. Но това не означава, че показвайки се, спомените ще се изпарят на дневната светлина.

Тя все още не бе убедена.

— Нека да ти обясня — каза той и хвана ръката й. Луиз вярваше много във физическия контакт. Той му показваше толкова, колкото скалата за температурата. — Това не е фокус-мокус в програмата на нощен клуб. Хората няма да направят нищо, което да противоречи на съзнателните им убеждения. Хипнозата изостря паметта, помага й да избегне критичния цензор — един вид — душевен ангел пазител. Той пречи на погребаните чувства и спомени да ни завладеят, отсява и отделя, а после или отхвърля, или позволява да преминат. Всичко, което правим с хипнозата, е да пратим ангела пазител за зелен хайвер. Докато го няма, спомените могат да се промъкнат на пръсти.

— Значи няма да бъда в безсъзнание?

— Не. Нека да ти обясня какво точно ще се случи.

 

 

В къщата Кас беше разярена.

— Нямаш право да избираш себе си за президент на този или на кой да е друг клуб на почитателите — яростно говореше тя на Дев. — Присвояваш си прекалено много права! Попаднал си на грешен адрес. Елизабет Шеридън е последният човек на света, който ще допусне да остане без самоконтрол.

— Не и ако иска да стигне до истината за себе си.

— Ние всички искаме да стигнем дотам — допълни Мати.

— Искаш да кажеш, че ти искаш. А ние знаем защо, нали? — Кас огледа със свиреп хилядаватов поглед всичките — Дейвид, Нийвс и Харви, който се бе върнал от болницата необичайно посърнал. — Внезапно всеки потапя весло и ние само ще се въртим в кръг. Като съвместни изпълнители Харви и скромната ми опитна личност имаме решителната дума. Ние управляваме лодката и нека никой не го забравя.

— Елизабет е лодката — заяви Дев.

Много потиснат, Харви каза:

— Дев е прав. Само Елизабет и Хелън имат значение.

— И ние сме определени да внимаваме за тях. Ти се придържай към Хелън и остави Елизабет на мен.

— Надявай се — промърмори Мати.

— Не казваш, че не желаеш да опитаме да разберем истината? — попита Дев.

— Въобще не казвам такова нещо! Казвам, че, изглежда, някои хора мислят, че те имат божественото право да я разберат.

— Е, сега, Кас… — Мати, която напълно се наслаждаваше на това, изглеждаше шокирана. — Дев само се опитва да помогне. Ние всички искаме да знаем истината.

— И ние всички знаем защо ти искаш, нали? Така ти ще можеш да го поставиш обратно на пиедестала му. Много ще ти допадне да се докаже, че той не е баща на дъщеря от друга жена! Тогава ти все още ще си номер едно, нали? Ще го имаш изцяло за себе си?

Кадифеното самодоволство на Мати изчезна и тя каза:

— Както и всички знаем кого би искала ти изцяло за себе си. Не виждаш друг цвят, освен зеления на ревността!

— И това го казваш ти! — Кас скочи на краката си. — Ти, която не можеше да понесеш факта, че тя е дъщеря на Ричард! Че е оставил всичко на детето на друга жена! Ти ми говориш за ревност!

— Все същата си. Ти трябва да управляваш, да притежаваш, да ръководиш хората около себе си и да им нареждаш какво да правят. Смяташ, че това божествено право принадлежи само на теб.

Ръката на Кас изплющя рязко върху бузата на Мати.

— Кас! Учудваш ме, наистина! Какво те е прихванало? — Харви звучеше почти както обикновено.

— Какво ме е прихванало? И ти не се обаждай! Ако става въпрос за ревност, ти си позеленял колкото всички нас! Не можеш да понесеш мисълта, че Хелън Темпест — непорочната, святата, девствената Хелън Темпест — е имала извънбрачно дете от друг мъж!

Харви пламна.

— Как се осмеляваш? Как… се… осмеляваш! Вече те предупредих веднъж да не опетняваш Хелън Темпест в мое присъствие! Погледни собствените си недостатъци, преди да се оплакваш от недостатъците на всички други! Мати казва истината. Аз също имам очи. Виждал съм как ти…

— Харви! — Гласът на Дев беше тих, но сряза Харви по средата на изречението.

Дан току-що се беше промъкнал през вратата, стоеше и слушаше с удоволствие. Страстите се развихряха. Всеки плетеше собствената си кошница и пренебрегваше всичко друго, освен своя интерес. Но той видя как Харви отново връща самообладанието си и го чу да казва хладно:

— Извинявам се. Не внимавам какво говоря. Само ще повторя, че сега не е време за лична неприязън. Имаме достатъчно неща, с които да се борим…

Дан се засмя, приближи се бавно:

— Боже мой, веднъж да си прав, Харви. Изглежда, съм отворил съвсем плесенясала консерва боб. Как няма да излезе истината, след като няма къде другаде да отиде! Естествено, че Мати иска да възстанови в права Ричард. Естествено, че Кас иска да управлява всичко — от гроба, ако е необходимо. Разбира се, че Харви иска Хелън да остане по-бяла от сняг — дори това само да значи още един слой бяла вар. А що се отнася до теб — Дан злобно се озъби на Дев, — ти си хвърлил поглед на хубавите парици. Като сложиш в ред всичко това — край на финансовите ти тревоги. Е, веднъж и аз да нямам нищо против вмешателството на твоето „Аз съм велик“, защото то е изгодно и за мен. Хайде да се заемем с изваждането наяве на миналото — и то веднага. Губим време!

— Я гледай! — каза го Луиз, който бавно влезе в стаята. До него вървеше Елизабет, потисната и неспокойна.

— Е? — попита Дан ентусиазирано.

— Добре — с лекота отговори Луиз.

Но Елизабет гледаше Дев, както и той нея. Всички затаиха дъх. Нищо не се каза, но всичко се разбра. Дейвид почувства как се смалява, а Кас хапеше устни, за да потисне отчаян стон.

— Ще го направя — каза Елизабет тихо.

Хаос. Но Дейвид само стоеше и гледаше втренчено Дев. Как го постигаше? Господи, как го постигаше? Никога не се проваляше. Само трябваше да влезе в стаята и всяка жена вече бе негова. „Къде греша аз? Навсякъде — самобичуваше се безумно. — Той ти каза, нали? Предупреди те за опасността да издигаш жените на пиедестал. Каза ти причината — страхуваш се до смърт от жива, дишаща жена със свои изисквания и потребности, със свое мислене. Каза ти, че предпочиташ фантазията. Винаги си боготворял недостижимите, защото са недостижими — родени от надеждата. Не можеш да ги достигнеш, значи и да ги докоснеш. По-лесно е да мечтаеш, отколкото да рискуваш с действителността. По този начин можеш да боготвориш, без да се тревожиш. Ето защо не искаше да повярваш на Инес… за това беше така склонен да приемеш версията на Ричард. Всичко води началото си от твоето съмнение в себе си. Прекалено неуверен, прекалено нерешителен, прекалено несигурен… толкова дяволски уплашен. Но как можеш да постигнеш увереност, след като всичко, което животът ти поднася, е неуспех? — Той пресуши чашата на самосъжалението. — О, да. В това ти си световен и олимпийски шампион. В останалото…“ — Обърна се рязко. Имаше нужда от едно питие.

Кас го видя да се насочва към патерицата си. Тя самата се чувстваше осакатена. Беше загубила. Знаеше го. Всичко се съдържаше там, в този поглед… Унило последва Дейвид. Сега разбираше по-ясно отвсякога защо той отиваше точно там.

Гордостта на Мати мъркаше под собствените й ласки от триумфа. Ще видят те сега. Сега ще открият несъмненото доказателство, че Ричард не е баща на Елизабет Шеридън. По-късно могат да се занимаят с въпроса защо я е направил своя наследница. Вероятно защото е Темпест. Разбира се… Той винаги е бил фанатично горд, че е Темпест. Но най-важното сега е, че тя, Мати Ардън, все още ще заема първото място. Не е отблъсната, не е отхвърлена заради копелето на друга жена… Тя отново е победител, а не победен.

Дан не криеше самодоволството си. Как ще се радва да види тази ледена кучка стопена в мръсна локва! Мислеше си, че е много добра, нали? Високомерна крава. Кой би помислил, че това, което търси, за да я събори от височината, дето сама се бе изкачила, ще го намери в самата й същност. Сега ще си получи заслуженото. И той ще си получи своето. Всичките тези хубави, хубави пари, единственото нещо, което си заслужава да притежаваш. После ще бъде непристъпен. После те няма да посмеят да се подсмихват зад гърба му:

— Дан Годфри, знаете ли го… син на Анджела Годфри… но от кого — всеки може да гадае.

Той запламтя от стария срам, едно чувство, с което живееше всеки ден от младостта си, когато другите момчета му се подиграваха и надсмиваха:

— Майка ти е курва!

— Лъжец!

— Да, такава е! Майка ми казва така. Казва, че всеки може да я има, ако плати достатъчно!

И започваше нова битка. Напълно неовладян, той даваше воля на целия си срам и болка чрез насилие и причиняваше такива поражения, че отново викаха майка му, за да го премести. Отиваше в друго училище й там се случваше същото. Където и да отидеше, носеше репутацията й със себе си. Светът, в който тя се движеше, беше малък и тесен. Всеки познаваше всекиго, повечето богати деца бяха преситени и отегчени от втори бащи, сменящи се всеки сезон, но въпреки това се чувстваха неподсъдни. Мъжете на майка му плащаха училищните такси. И където и да отидеше, клюката вече беше стигнала преди него.

Отново и отново той я молеше да не го оставя в училището, да го вземе със себе си, но тя винаги беше с мъж, който не искаше да се грижи и за тийнейджър.

— Не мога, скъпи.

Правеше му впечатление, че очарователната усмивка е фалшива. Виждаше лъжливо съжаление, нетърпението на красивото лице.

— Но защо не можеш?

— Защото, скъпи…

— Не ме обичаш, ето затова! Ти обичаш само себе си и това, което можеш да измъкнеш от мъжете, които плащат, за да те обичат!

Начервените устни затреперваха, големите сини очи се пълнеха със сълзи и той се чувстваше отмъстен, отказваше й да го прегърне или целуне. Тя си тръгваше с приведени рамене, но все за да се качи в колата или самолета на някой богат мъж.

Докато не се омъжи за Ричард Темпест. Доведе го във военното училище, където учеше Дан по това време, единственото място, способно да дисциплинира неуправляемия му темперамент. Появи се на годишния акт, облегната на ръката на този голям, златен мъж. Изглеждаше възбудена, боготворяща и самодоволна. Дан видя погледите, дочу шепотите: „Знаете ли го… Краля Темпест… говорят, че има повече пари от всеки друг. Тя е последната му… Чудя се колко ли ще продължи това“. Но то продължи. Големият златен мъж наистина се ожени за майка му. Дан се чувстваше объркан, смутен. Никой от другите мъже не беше стигнал чак дотам. Но той бе различен. Излъчваше мощ, вдъхваше страхопочитание. Когато Дан погледна за първи път очите му, зелени и блестящи като на лъв, почувства как се смразява от страх. А гласът, мек и все пак звучен, го накара да потръпне. Изглежда, знаеха кой какъв беше и защо. Преместиха го от военното училище в „Льо Роузи“, там имаше много момчета, чиито майки, както в игра, се предаваха от ръка на ръка.

Ваканциите ходеше в Темпест Кей и там разкри много неща. Не си беше представял, че може да съществува такъв разкош, такъв безкраен поток от пари. Не очакваше да види и заварени брат и сестра: Дейвид Боскоум, тромав, дебел двайсет и пет годишен мъж, претендиращ за артистични наклонности, и сестра му, небрежна повлекана. Тя вече беше имала двама съпрузи и като видя красивия шестнайсетгодишен юноша, реши да го въведе в света на секса. Зае се да го учи, а той овладяваше с бързина и лекота. В началото се забавляваше, после се изплаши, когато момчето я настигна, не след дълго и надмина в покварата и извратеността, а накрая вече се страхуваше от него и го мразеше. Особено след като я видя в леглото с втория им баща.

Тогава разбра завинаги, че всички жени са курви. Всички можеха да бъдат купени. Там и в онзи момент направи Марджъри първата си жертва. Започна да я дебне.

Имаше технически наклонности и монтира скрити камери и касетофон в малката вила, където тя водеше любовниците си. Преглеждаше и оценяваше фактите и я атакуваше, когато сметнеше за необходимо. Тя беше пристрастена към секса. Ако не направеше всекидневната си тренировка, ставаше сприхава. И така, той я накара да плаща.

Съвсем други бяха нещата, които правеше за удоволствие, дори и в компанията, в която се движеше. От Марджъри за пръв път научи за тайния и поверителен свят на swinging. Имаше нейни снимки в combos, daisi chains, лесбийски срещи и дори по-лошо. Тя бе ненаситна, можеше да има двама мъже едновременно и да ги изтощи и двамата.

Тя му осигури началото на банкова сметка, която щеше да стане значителна, но никога достатъчно голяма и той ловко струпа всичките пари в банка в Цюрих. Щом порасна достатъчно, за да влезе вече като възрастен в света, където Ричард Темпест управляваше, свят, пълен с богати, отегчени, често отчаяно самотни жени, той ги направи своя жертва, придобивайки не само богатство, но и отмъщавайки на майка и заварена сестра, които му бяха изменили. На свой ред той използваше, измамваше и изоставяше всяка жена, която успяваше да прелъсти.

Самолетът, с който майка му летеше за Европа за своята трета козметична операция, се разби в една планина и той си каза само: „Добре, че се отървах“. Смяташе, че най-сетне е свободен, но откри как репутацията й продължава да живее. Разбра го, когато опита да изнуди втория си баща.

Дан подслушваше, шпионираше, слушаше, гледаше, копираше някои документи и чак тогава се изправи пред Ричард с доказателства за съучастничеството му в международен картел, управляван от няколко сенатори от САЩ, президент на южноамериканска република, някои генерали от армията, един виден мъж от ЦРУ, както и някои големи индустриалци. Но Ричард само се засмя.

— Опитай — подкани го той — и аз ще изровя костите на майка ти и ще ги покажа по улиците. О, да, зная колко се тормозеше от факта, че тя е курва. — И той отново се изсмя — приятно весел смях, изпълнен не със страх, а с презрение, с което показваше, че стои над другите и ги превъзхожда. — Ето защо, мое скъпо момче, аз се ожених за нея. Тя беше аморална, празноглава повлекана, но ти… бях чувал за теб. За всичките ти битки, за възхитително порочния начин, по който се отнасяше към хулителите, и си мислех — ето едно момче, дето допада на сърцето ми. Само дето и двамата нямаме сърца. Ти беше точно това, което исках. Погълнат от омраза към нея и всички жени. — Отново се засмя сподавено, хищнически. — Кой мислиш, че насочи Марджъри да „подобри“ сексуалното ти образование? С чии пари „плащаше“? Зная всичко за теб, скъпо момче. За теб и твоите платени перверзни… — Усмивката му запламтя като горящо масло. — На мен трябва да благодариш за твоето… да го наречем ли обществено положение? — Той престана да се усмихва. — Глезих те и те оставих да опустошаваш за твое собствено удовлетворение. Вече е време да го направиш за моето. — Поклащане на главата и любезно смъмряне. — Винаги чети написаното с малки букви, скъпо момче, този ред, в който пише: „Никой никога не прави нещо без полза. Винаги се заплаща…“. Оставено е малко място и многоточие за това, което ще се допълни. А ето какво ти ще ми заплатиш. — Гласът му се промени, стана строг, неприветлив и безмилостен, усмивката му се смени от скована жестокост. — Ти ще работиш в мой интерес. Има няколко неща, които желая да придобия. Те са собственост на мъже, чиито жени ще бъдат детска игра за теб. Следователно ще насочиш заниманията си в области, които аз наредя. Можеш да задържиш спечелените пари. Не тях преследвам аз…

И преди да се усети, Дан затъна дълбоко. Беше така безнадеждно впримчен, че не можеше да избяга от своята роля в масово плячкосване на човешки живот и собственост. Организацията поглъщаше всичко, достигна чудовищен размер и смачкваше всеки, който се изпречи на пътя й.

— Когато аз умра, всичко ще е за теб, скъпо момче. На кого друг мога да го оставя? Мисли си, че работиш за своите старини.

Ричард започна да се смее отново, заливаше се от смях и Дан се присъедини, защото си мислеше, че се смеят заедно. Мислеше, че са свързани в омразата и презрението си към тях, овците, населяващи света. Само дето не са били заедно. Ричард се е надсмивал над него. Както винаги. Вместо на Дан, той е оставил всичко на нея. Първата жена, която Дан не можа да определи като курва. Това го накара да я мрази още повече. Реши, че трябва да й нанесе удар.

Сега той въздъхна доволно, наслаждавайки се на своето удовлетворение. Не само че бе съсипал нея, но бе съсипал и Ричард. И малката му игричка. Каквато и да е. Дан внезапно потръпна. Бе отвратително. Игричките му винаги бяха такива. Гласеше всичко за собствена изгода и нареждаше така, че да измамва. Но сега не можеше да разбере защо. Защо дъщерята на собствената си сестра? Защо ще причини това на Хелън? Но си отговори без колебание. Защото я мразеше. Той мразеше всички. Хората само се използваха, купуваха и продаваха като продукт на организацията. Той обичаше властта. И умееше да я използва. Да унищожава, да разрушава, да мачка и осакатява, след като първо е добил средствата. Като онази проклета филмова лента, която показваше как майка му се представя пред стари мъже с отпуснати устни, похотливи погледи, изпъкнали очи и правеше такива неща… Той стъпка мисълта като цигара. Никой никога няма да разбере това. Ето защо трябваше да ги изстиска за парите, които жадуваше, преди завещанието да се легализира, да ги изстисква, докато дават…

Нека Луиз Бастедо претършува мозъка на Елизабет Шеридън. Това може само да осигури повече доказателства. И Харви, добросъвестен, честен, придържащ се към закона, няма да изцапа чистите си ръце, като активно подпомага едно подправено завещание.

Отново въздъхна: дълбоко, с удоволствие. Да, най-сетне той щеше да получи своето.