Вера Коуи
Богати и могъщи (5)

Глава четвърта

Хелън Темпест никога не спеше добре и хапчетата за сън отрано бяха станали нейни спътници. Но тази нощ дори и те не успяха да спуснат тъмна завеса и да скрият ужасните събития, да успокоят пулсиращата, безмилостна болка в душата й, да притъпят чувството на паника, което я караше да лежи будна в тъмното. Тя погледна за пореден път към малкия кристален часовник, марка „Лалик“, видя, че е почти три сутринта, и разбра, че има само един начин да се успокои. Вероятно за последен път.

Стана безшумно от леглото, взе домашната си рокля и обу високи, меки пантофи. Бе го правила безброй много пъти. Това бе ритуал, извършван по инстинкт, в мълчание. Серафин спеше наблизо и много леко.

В коридора бе тихо, двойните врати бяха затворени зад обитателите на апартаментите. Тя премина безшумно покрай тях, стигна края му и зави наляво в един страничен коридор. Той завършваше с чифт великолепни лъскави врати в бяло и златно, с резба по тях, с брави във формата на морски кончета. Тя ги хвана с две ръце, завъртя ги и безшумно ги бутна. Вратите се отвориха. Хелън затвори очи и задиша с пълни гърди миризмите на Марлбъро: един букет от ароматите на пчелен восък, сушени розови листа и билки, цветя. После пристъпи и затвори вратата зад себе си. Всичко наоколо я успокояваше и тя чувстваше как се отпуска. Започна да се съвзема.

Не светна никакви лампи — не се нуждаеше от тях. Знаеше всеки инч и можеше да се оправи и с вързани очи. Вървеше бавно през стаите и докосваше с пръсти предметите. Чувстваше плътността на броката, сатена и коприната, изящно оплетените резби и лъскавите украси от бронз, студения блясък на кристала и излъсканата повърхност на среброто, а сянката й се плъзгаше край големите огледала, като че ли беше някакъв тъжен дух. Тя си представяше коя картина бе тук и коя статуя — там, навеждаше се да вдиша от мириса на цветята, поставени във великолепно изобилие в превъзходни порцеланови вази, сребърни урни или кристални купи, вдигаше капаците на брилянтни лъскави китайски буркани, за да помирише аромата на розовите цветчета в тях. Бавно вървеше през величествените стаи, казвайки последно сбогом на всичко, което обичаше. Нямаше нищо друго. Само това бе направила през живота си. Едно творение на красотата, за което бе знаела, докато го създаваше, че никога не ще бъде изцяло нейно. О, тя се бе борила. Бе се съсредоточавала върху настоящето и това, което бе изработила, се бе превърнало в сигурност за бъдещето. Сега тя чувстваше, че се намира на ръба на пропаст, в която се опитва да не падне… Беше я загубила. Бяха й я взели и дали на друг. На някой, който никога не я бе виждал, не знаеше за нея и вероятно нямаше да я обича колкото нея.

С много обич и нежност тя потупваше и милваше, галеше и докосваше предметите. Чувстваше как създадената от нея красота успокоява наранената й душа. Единственият шум идваше от тиктакането на часовниците, които отмерваха като камбани всеки четвърт час. Лунната светлина бледо се отразяваше върху лъснатите подове, караше скъпите килими меко да блестят, осветяваше големите огледала, очертаваше излъсканите мебели. Сенките бяха дълбоки, а светлината — ясна. Тя безшумно бе направила своето пътуване в мястото, където нейният свят бе свършил преди няколко часа. Сега от него бе останала само пепел като тази в огнището.

Тя стоеше там, пометена от толкова силна и дълбока болка, че трябваше да прехапе устни, за да сподави плача си. Обзе я отчаяние и тя седна в един стол от овощно дърво, тапициран в сапфиреносиня коприна. Вкопчи здраво ръце, за да хване нещо, каквото и да е, докато премине вълната на отчаяние. Пръстите машинално галеха копринената тъкан, докато мислите й се нижеха: „Не мога да я оставя… Не мога… тя е моят живот! Как мога да напусна живота си? О, Ричард, Ричард… какво ти направих, та ми стори това… Ти знаеше какво значи за мен Марлбъро… Ти ме подтикваше да се потопя цялата в нея…“ Разумът й се криеше като уплашен кон. Не. Не трябва да мисли за това. То бе опасно… водеше до лудост… всичко бе въображаемо… всъщност нищо не бе се случило. Ричард й го бе повтарял пак и пак.

Също като лицето на снимките… така приличащо на Ричард и въпреки това не само поразително, но и ужасяващо напомнящо за нейното собствено. Бе същото, както нейното на млади години… Само че това лице бе по-силно. Безкомпромисно. Никой не би могъл да го измами. В изражението се четеше: „Хайде, посмей!“. Но бе така чудно и странно, че по някаква причина я бе върнало към онези дни. Не, тя не трябва да мисли за тях. Бе приключила с тях преди години, бе променила живота си. Не би трябвало да си припомня миналото — така живо за нея, а толкова въображаемо за другите — ако й се предоставя бъдеще. Но сега за нея нямаше бъдеще. Може би затова трябваше да се бори срещу съживяването на тези опасни ужасяващи спомени… нейните сънища, както ги бе нарекла. По-добре да се съсредоточи върху реалността, колкото и чудовищна да е тя. Върху болката, която бе като отворена рана.

„Ти разруши всичко, Ричард — мислеше си тя, — само с един подпис. Семейството. Името Темпест. Ако някога хората искат да узнаят за нас, няма да ни търсят в книгите по история, а в преувеличените статии във вестниците. Ще влезем в историята не като семейство, чиято история е гордост и тази гордост е неговата история, а като семейство, от което е произлязло едно копеле. Триста години на славна и благородна традиция, заличена от копелето на Ричард.“ Така той бе превъзмогнал своята неспособност и по този начин бе създал нейна. Но той винаги бе искал това… Тя бе неговата наследница… една Темпест. Затваряйки очи, Хелън си представи лицето на снимката. Същото като нейното на младини, но по-студено, по-твърдо. Арогантно. Владеещо се. Непристъпно. Там нямаше надежда. Никаква…

Внезапно почувства, че не може да издържа повече. Без да се интересува от шума, който вдигаше, тя изтича през салона и се отправи към тайника в спалнята си, а роклята й от шифон се развяваше. Там потърси една малка кутия, в която имаше червени капсули. Само те можеха да я накарат да потъне в забрава. Сипа си леденостудена вода, постави две на езика си — двойно по-голяма доза от обикновеното — и ги глътна. След това съблече роклята, пусна я на пода, легна в леглото си и се зави през глава с копринените завивки. Свита на кълбо, тя се молеше за себе си.

В другия край на коридора Кас седеше и пушеше. Бе се отказала да се опитва да спи. Трябваше да мисли за много други неща, а бе така обезумяла, така превъзбудена от чувството за обида и страх, макар да знаеше, че това е излишно. Тя бе сломена от едно лошо предчувствие и неговото име бе Елизабет Шеридън.

Копията от документите, които Харви й бе дал, лежаха разхвърляни върху копринената завивка. Тя ги бе прегледала дума по дума, премервайки, търсейки алюзия, заключения, някакъв знак за това как, къде и най-важното — защо. Имаше причина. Ричард Темпест винаги имаше причина. Бе го направил така кристалночисто, внимателно, планирано и ясно като слънце, че Елизабет Шеридън да стане наследница, необезпокоявана от никой и от нищо. Както Дан бе казал: бе омраза, без да мисли. А тя, Кас, не знаеше нищо, бе държана в неведение. Тя, която бе знаела всичко. Това я омаловажаваше, намаляваше нейната позиция и авторитет. Принизяваше я до останалите неудачници. Правеше я аутсайдер. Властта й се даваше на една двайсет и седем годишна жена, която изкарваше прехраната си като фотомодел! Тя се въртеше в разхвърляното си легло. Организацията — продадена! На един „никой“. За какво бе мислил той? Кас не можеше да понесе, че не знае. Тя винаги трябваше да знае. Чувстваше се несигурна, когато не знаеше, притесняваше се и изгризваше бързо ноктите си или се тъпчеше с храна. И сега бе гладна. Но напомнянето на Дан за трийсетте паунда наднормено тегло (и още малко отгоре, мислеше си виновно тя) не я напускаше, така че се застави да не мисли за сандвичите, дебели шест инча, със студена пуйка и гарнирани със ситно нарязано зеле…

Кое, по дяволите, бе това момиче, всъщност — жена? На двайсет и седем години не е момиче. Коя бе тя? Коя е майка й? Защо е отгледана в приют? Защо Ричард не й бе казал нищо досега? Защо бе оставил всичко на нея?

Тя още веднъж взе снимката и се загледа в божественото лице. „Красива е — помисли си неохотно. — Няма и съмнение. Сигурно кара мъжете да тичат по нея.“ Студено, непристъпно, презрително — вероятно това е лицето й като модел. Жената, която неутешимо те гледа от страниците на лъскавите списания, накичена с диаманти и облечена в палто от норки, което се влачи по пода след нея… Да, тя много приличаше на тях. Но какво, по дяволите, Ричард си е мислил за нея, та да й завещае всичко! Всичките пари на Крисус и Мидас, взети заедно. Докарал е ада, това е направил. Ако е искал да отиде там, да е отишъл самичък. Но той не обичаше да е сам… „А аз не обичам да ме оставят в неведение. Това, което трябва да направя, е да отнема този «трион» от ръката на госпожица Елизабет Шеридън… Да притежава организацията «Темпест»! Как, по дяволите, тя може да го направи! Какво знае? Аз съм тази, която знае всичко за нея! Аз, Кас ван Дурен. Трийсет години — и мъж, и момче, лявата и дясната ръка на самия Господ. Знам къде са погребани всички тела. Исусе, аз помагах при заравянето на повечето от тях! Дори копах гробовете… Е — помисли си тя, докато гледаше в студеното, красиво лице, — ти няма да ме погребеш! Твърде много години съм дала на това семейство и неговото състояние… Освен това аз нямам нищо друго. Къде другаде мога да отида? Отново в Бостън? — Тя потръпна. — В никакъв случай! Да пия чай в Риц, да ходя на концерти в петък и да прекарвам скучни следобеди в Честнат Хил? Никога!“

Кас запали нова цигара от фаса на предната и започна да мисли упорито. Това, което трябва да направиш, Кас, е да я накараш да почувства, че ти и организацията сте едно, че тя се нуждае от теб. Едно е да притежаваш организацията „Темпест“, друго е да я управляваш. Тя няма да знае откъде да започне. „Аз знам всеки сантиметър от пътя и къде той свършва. Ако е до управлението, сега аз управлявам организацията… след като почина Ричард. Аз карам колелетата да се въртят.“

Тя погледна снимката косо. „Ти все още не знаеш, скъпа, но няма да поместиш носа ми от парчето! Но какво е знаел той за теб, та и ние трябва да разберем? Каква си ти? Глупава? Сръчна? Пресметлива? Лукава? Уплашена?“ Не, никога. Не и това лице. Тя плаши. Все още си остава заплаха. Да откриеш, че баща ти е бил Краля Темпест и те е направил най-богатото живо същество… „Нека видим как ще се справиш с това — помисли си Кас. — А докато ти го правиш, аз ще намеря начин да се справя с теб. От трийсет години работата ми е да знам… Ричард винаги знаеше. И виж докъде стигна! Не — помисли си тя. — Няма да се откажа от поста си на изпълнителен секретар на Господ. Харесвам тази работа. Дори и Марлбъро да е пълно с паднали ангели. Оставих Катерин Гибс като най-добрата на моята година и оттогава не погледнах назад. Гледката отгоре е прекалено хубава, възнамерявам да я запазя.“ Това, което трябва да направиш, скъпа Кас, е да я накараш да те помоли да останеш…

Марджъри не си бе легнала. Тя крачеше неуморно, като от време на време се спираше да разрови книжата, разхвърляни по леглото й, сякаш с времето те щяха да се променят. Бе накъсала снимките и ги бе изгорила заедно със списъците. Негативите бяха в банката. Твърде опасно бе да ги остави тук. А това бе негова грешка, негова проклета, шпионска, преднамерена грешка. Той пръв бе започнал.

Лежейки в леглото си, тя се взираше в боядисания таван и се връщаше мислено към лятото, когато майка й се бе омъжила за Ричард Темпест — най-красивия, най-мъжествения, най-вълнуващия мъж, когото Марджъри бе виждала някога. Той караше устата й да се пълнят със слюнка и слабините й да туптят. Онова лято бе на шестнайсет години. Тъкмо започваше да води сексуален живот и търсеше начин да се задоволи. Също като онзи великолепен слуга, когото бе видяла да се къпе гол. Устата на Марджъри се бе навлажнила при гледката на тялото му с цвят на кафе, широкия гръден кош, здравия, твърд задник и онова, което носеше между краката си. Тя бе чакала, докато той се хвърли върху пясъка. Капчици вода лъщяха по тялото му, а на нея й се бе искало да засмуче големия, провиснал пенис и стегнатите, твърди топки.

Той бе като основно ястие — бе й давал апетит за още, който тя задоволяваше, както и където можеше. Докато Ричард не я бе намерил да се чука в малката къща на плажа и която по-късно даде на Дев Лафлин. Момчето бе избягало, но Марджъри бе останала да лежи възбудена, като излагаше потното си тяло пред погледа му. Той се бе разсмял, бе сложил голия си крак между нейните и ги бе отъркал. Това я бе накарало да се сгърчи от удоволствие.

— Ти си лакома, нали? Винаги готова и желаеща… Какво ти става? Не могат ли да те задоволят веднъж завинаги? Очевидно все ти е малко.

Той бе взел ръката й и я бе поставил върху големия, надигащ се пенис, а когато бе свалил гащетата си, Марджъри веднага го лапна.

— Ненаситница, ненаситница… Виждам, че ще трябва да те уча. — И той я научи. На всичко. Бе един от най-прекрасните любовници. Завинаги. Тя никога не бе изживявала толкова много силни и върховни оргазми, както с него. Бяха любовници през цялото лято и всичко бе подсилено от факта, че той бе нейният втори баща, съпруг на майка й… И никой, дори любопитната Кас не бе разбрала… О, как се бяха смели на това. Докато не му каза, че е бременна.

— От кого? — бе попитал студено той.

— От теб, разбира се!

Ричард се бе усмихнал.

— Не от мен, моя мила Марджъри. Ти си спала и с други мъже, освен с мен… О, да, аз знам за всички. Онзи спасител от Маями, онзи известен рибар от Манчо Кей, крупието в казиното в Хавана, всички музиканти от оркестъра в Евърглейдс Клъб. Само Господ знае чие е детето. Но аз знам със сигурност, че не е мое.

И тя се бе разтреперила, бе се уплашила за пръв път, виждайки какъв човек всъщност бе той. Наистина я ужаси, когато бе продължил.

— Не прави нищо или ще ти отнема парите, които толкова много обичаш, а и секса също… О, ще бъда изпълнен с неодобрение към морала ти! Моята доведена дъщеря — курва! А ти искаш и двете, нали, защото едното върви с другото. Затова ли подправи онези чекове? — Бе се изсмял в лицето й. — Ти си глупачка, Марджъри! Ако ще крадеш, прави го със стил… малки суми, взети оттук, оттам, винаги се разкриват. Сега въпросът е какво ще направим…

Въпросът бе разрешен, като я накара да се омъжи за първия от петимата си съпрузи. Всеки един от тях бе човек, който бе нужен на Ричард и който имаше някаква грозна тайна, която тя бе откривала и той я бе използвал за изнудване. И накрая получаваше това, което те притежаваха.

Бе имала много титли. Последователно стана дукеса, принцеса, маркиза и контеса, а най-вече — най-добре облечената жена в света. И всичко това от парите, които Ричард й позволяваше да харчи с лека ръка. Тя плащаше сметката, като позволяваше на мъжете, които той избираше, да ползват тялото й.

Петият си съпруг бе избрала сама. Бе зле и се възстановяваше от последния си аборт, който не бе лек както останалите — вероятно заради наркотиците, които бе вземала. Хари не бе като останалите. Той бе мил. А тя не можеше да устои на това. То винаги й бе липсвало. Бе се омъжила импулсивно и съжали веднага щом преспа с него, а още повече, когато той я отведе в забутания на края на света проклет замък в Тоскана и от нея се очакваше да живее със старата му зла майка и злобните му сестри.

Веднъж избяга, като взе със себе си наследствените бижута на Примачели, които продаде. Но това й струваше скъпо. Бижутерът я бе разпознал, свързал се с Ричард, и той веднага ги откупил. Така се откри, че са фалшификати. Хари бил продал истинските веднага след войната, когато бил закъсал за пари, и направил дубликати по италиански образец: bella figura.

Свекърва й и зълвите й бяха бесни. Как щели да гледат хората в очите и т.н. Марджъри не бе им обърнала внимание — бе доволна. Случилото се бе нещо като отмъщение за това, че се бе омъжила за Хари и щеше да остане негова жена завинаги. Ричард бе откупил бижутата и веднага ги бе платил на Хари по истинската им стойност, като от него се искаше никога да не се разведе с Марджъри. Бе наказал и двамата: Хари, като му бе дал пари, от които той отчаяно се нуждаеше заради именията си, Марджъри — обвързвайки я завинаги с мъж, който тя презираше. А семейство Ди Примачели зависеха единствено от благоволението му, тъй като той знаеше, че живеят само върху стара слава.

„Той винаги те връзваше — мислеше си тъжно Марджъри. — Колкото повече се мъчиш да се освободиш, толкова повече се оплиташ.“ Той бе мъртъв и тя би трябвало да е свободна, да се чувства свободна. А ето я сега — все още бе прикована и нямаше как да стигне до Андрея. „О, господи!“ Тя изхлипа. Сега никога нямаше да има Андрея… сега, когато толкова много се нуждаеше от него. Тя постоянно чувстваше парещия, луд сърбеж между краката си, който само Андрея можеше да успокои. Но не можеше да си го позволи. Вместо да остане при нея, той щеше да отиде при онази напудрена „царица“. Тя захлупи лицето си и плака, докато то подпухна, но дори когато спря да плаче, все още стискаше завивките с орловите си нокти, чувствайки още по-силно мъчителното желание. Имаше само един начин да го потисне.

Марджъри се примъкна до малката позлатена масичка до леглото си, отвори едно чекмедже, извади малка кутия и сребърна лъжичка. С треперещи ръце изсипа малко бял фин прах в лъжичката и я доближи до едната си ноздра, като с един пръст запуши другата, преди да вдиша дълбоко. След това повтори същото с другата. Веднага почувства истинско въодушевление, сякаш се носеше нагоре върху ракета, после усети една великолепна експлозия в главата си и накрая приятно, трептящо, успокояващо отпускане на тялото. Отпусна се в леглото, затвори очи и се отнесе.

Дан бе в леглото, но също не спеше. Той лежеше с ръце под главата и мислеше, мислеше. Трезвият, лишен от въображение ум, претегляше и пресмяташе. И единственото нещо, което успя да открие в своя полза, бе, че наследникът на Ричард бе жена. Неговата сфера. Това дори още повече го задължаваше да я свали от висотата на положението й. Доколкото познаваше жените, тя щеше да се чувства нестабилно, защото камарата от пари, по които трябваше да се изкачи, се издигаше на шеметна височина. Трябваше да се добере до нея, докато все още не се бе качила. Но как? Как? Ръцете му бяха вързани заради Ричард, обявил го за неподходящ, а устата му бе затворена заради проклетото досие.

„Направи голяма грешка, скъпо момче, защото, когато започнаха да те наблюдават, си помисли, че Ричард Темпест те превръща в нещо неотразимо.“ Бедата сега бе, че не знаеше нищо за нея. Но такъв е бил и уранът, докато не са разделили атома. Трябва да намери начин да раздели и нея по някакъв начин. Ако е възможно — направо по средата. Е, ще трябва да чака и да види, после ще реши. Той седна, намачка възглавниците си, махна едната, тъй като не спеше на повече от една, после легна отново, приготвяйки се за сън. „Все пак — отбеляза на себе си, затваряйки очи, — няма смисъл да се плаче за нещо, което вече е факт!“

Високо на горните етажи на къщата Дейвид Боскоум скицираше за пръв път от години. Бе сложил триножника си, бе успял да намери остатъци от въглени и бе подпрял снимката на бутилка „Джек Даниелс“, опитваше се да нахвърли лицето на Елизабет Шеридън. Работеше внимателно, с усърдие, но резултатът бе отчайващ. Проклинайки, той сграбчи листа и го разкъса, усетил, че го обзема отдавна забравено объркване. Нямаше смисъл. Какво, по дяволите, правеше, та пропилява времето си? Всичко бе минало. Не че е имало много преди…

Той грабна бутилката, надигна я и я изпи цялата, преди да я хвърли срещу стената.

— Проклет да е! Дано отиде в ада! — Това бе стон, породен от много остра болка. — Ако има справедливост, там трябва да отиде още сега.

Два етажа по-надолу дъщеря му лежеше, обляна в сълзи, и сънуваше кошмари под запалената за Девата свещ. Тя хлипаше в съня си, а ръцете й бяха вкопчени една в друга, докато сподавено мълвеше:

— Дев… О, Дев… Дев…