— Нека видим… ти ми дължиш прекрасната сума от три хиляди осемстотин и седемнайсет долара — и всичко си остава постарому. Предпочитам да ми платиш в брой. Никакви чекове, никакви кредитни карти…

— На всяка една ли говориш така? — попита Кас с интерес.

— Зависи от това с кого съм.

Той й дари една ослепителна усмивка.

— И бих те посъветвал да започнеш да спестяваш парите си, скъпа Кас. Ще бъде една дълга, трудна зима.

Столът на Марджъри прелетя и се разби с трясък, което накара Хелън да потрепери, защото това бе един от дванайсетте стола с облегалки, наподобяващи лира, в стил Луи XVI.

— Трябва ли да ни напомняш?

Изражението на прекрасното й лице, наследено от Ерно Лаело, бе кисело и напомняше за пресечено мляко. Черната й рокля от магазините на Холстън, изрязана около ключицата и прилепнала към тялото, дълга до глезените, откриваше краката й, обути в черни сатенени пантофи. Същата тази рокля по цялата дължина бе украсена с някакви сини маниста — поне така изглеждаха, но всъщност бяха сапфири с големината на топчета от мрамор, а между тях бяха поставени по-малки, но истински перли. И както винаги тя постоянно се оглеждаше в огледалото.

— Вече съм уморена от цялото това чакане — каза тя, оправяйки косата си.

— Защо Харви не се обажда?

— Той се обади — напомни й Кас.

— Преди една седмица! Но оттогава — нищо. Какво, по дяволите, прави там?

— Имаш предвид — с кого е там? — поправи я Дан. — Нали? Сега тя е на негово разположение. Сега тя е като тесто в ръцете му след шока, който й е причинил. Сега я обработва както той си знае.

— Говори от свое име!

Всички погледнаха със зяпнали уста към Хелън, която вдигна глава от ръкоделието си, за да отправи укорителен поглед към Дан.

— Харви никога няма да направи такова нещо и аз няма да допусна да говорите такива неща.

— Тогава моля за извинение — каза Дан. — Всички знаем, че Харви е прецизен, но дори вие, скъпа Хелън, трябва да се съгласите, че парите могат да променят всекиго, още повече ако са в количествата, които Ричард е оставил.

— И то не на теб! — пошегува се Дейвид.

Дан обърна бавно главата си към Дейвид, измери го с поглед по начин, който да го накара да потъне вдън земя.

— О, Дейвид… ти не си пил тази вечер? Извини ме, че не те удостоих с внимание…

Дейвид му обърна гръб.

— Все още се моля нещо да стане — оплака се Марджъри. — Това висене ме потиска.

Дан се опита да прикрие смеха си и тя се обърна към него с гневно изражение.

— А що се отнася до теб, предполагам, знаеш, че застаряващите жигола имат предимство. А какво ще правиш, когато хубостта ти повехне и се превърне в семе?

— Е — каза Кас услужливо, — сигурно ще го пръсне наоколо.

Тя погледна Дан с угодническа усмивка.

— Марджъри е права — отстъпи той. — Неоснователно е Харви да ни държи толкова време в неведение.

— А аз си мисля, че именно върху това си мислел и ти през цялото това време — каза с невинен тон Кас.

Той я гледаше замислено.

— Съвсем скоро, моя скъпа Кас, ще ти отрежат езика за тези думи.

Усмивка се разля по цялото му лице.

— Но това е нещо обикновено за теб, нали?

Лицето на Кас придоби цвета на току-що сварен омар и Дан се засмя леко, докато Марджъри започна да се кикоти, доволна от това, че някой друг бе на мушката. Тя се обърна отново към Дан.

— Само не казвай, че нямаш нищичко скрито в ръкава? — попита тя дяволито.

— Той не крие там тайните си — промърмори Кас, все още в същия дух.

— Аз наистина имам планове…

Дан бе съвсем спокоен.

— Знаех си! — извика Марджъри и притегли стола си. — Хайде… изплюй камъчето.

— Но не знам кой от всичките ще използвам, докато не я срещна, нали? Както разбирате, всичко зависи от това, каква е тя.

Кас процеди през зъби:

— Дъщерята на Ричард!

— Дори и така да е. Знам, че всеки трябва да помни двете противоположни учения за заобикалящата среда и наследствеността, но в този случай, докато знаем за едното, много малко знаем за другото… само че истинският й дом е много по-различен от този, който й се предлага сега, и ако съм един съдия, бих я лишил от него!

Той кръстоса удобно краката си.

— Опитайте да си представите, ако можете, всичко това от нейна позиция… Да откриеш, че не си просто едно от многото копелета, а един Темпест и че баща ти е Ричард Темпест, Краля, милионерът. Защо ли? Мисля, че трябва да я обезсърча и да я извадя от сметките. Когато тя пристигне тук и види всичкото това великолепие, ще е готова да приема всяко нещо с отворени обятия.

Той с удоволствие съсредоточи мислите си върху тази възможност.

— Как? — попита лукаво Марджъри.

— Ще я стъпчем — това имам предвид. — И той продължи, без да обръща внимание на приглушеното сумтене на Кас: — Ще я притиснем, докато още не е стъпила на краката си, и ще я изхвърлим от играта! Какво ще кажете за това, ако към нея се отнасят като към най-богатата жена на света?

Долната устна на Марджъри увисна. Тя гледаше слънчевото и усмихнато лице с благоговение и уважение.

— Разбира се! Защо не се сетих по-рано? Това е истината!

— Мисля да започнем с апартамента за официални гости.

Дан погледна към Хелън.

— Ти съгласна ли си?

Хелън бе навела ниско главата си и лицето й не се виждаше.

— Това сега е нейна къща. Тя може да прави каквото пожелае.

Гласът й бе равен.

— Това тя няма да направи веднага. Ще бъде твърде нервна. Всички знаят, дори тя самата, че Марлбъро е, твоя къща, Хелън… това, което ти си направила! Ще я е страх да не сънува кошмари, ако разруши това великолепие в зелени и златисти тонове.

Марджъри запляска с ръце.

— Тя ще е истински уплашена!

— А когато се огледа — какво ще открие?

— Нож в гърба ли? — Това беше Кас. Той отново пренебрегна думите й.

— Семейството. Лишените от наследство, изгонените, окървавени, но непреклонни, те продължават да вървят гордо напред… трагични в своето благородство, тъжно оттегляйки се, но храбро продължавайки похода към крайната цел. Как ще бъде тя щастлива, когато съзнанието й я преследва до смъртта.

— Всички познахме в нея образа на Ребека! — обади се услужливо Кас.

Но Марджъри, която бе твърда в позициите си, прие думите й за чиста монета.

— Разбира се. Обикновеният човек се плаши от пари, особено в количествата, които тя получи. Той няма представа какво да прави с тях. Погледнете хората, за които четем по вестниците — или се бесят, или пропиляват всичко, или пък се присъединяват към някоя странна религиозна секта, или банкрутират. Голямото богатство носи големи отговорности — прибави тя поучително. Тя, която никога не бе носила дори една такава отговорност. — Ако играем внимателно, както казва Дан, тя ще е доволна да сподели товара си.

— Но всеки трябва да знае ролята си, разбира се — предупреди Дан. — Това означава да сме мили, учтиви, трагични в благородството си. Това предлагам аз. Една тъжна въздишка тук, един укорителен поглед там… но никога думи на недоволство. И никакви превземки. Имам предвид вас, контесо. Просто бъдете мила. Малката Марджъри Боскоум от Уан Хорс, Небраска, чиято майка се е оженила за краля и е отишла в неговия дворец. И тя ще бъде на тръни. Малката госпожица Никоя, издигната до госпожица Всесилна. След шока тя ще е така размекната, че ние не ще имаме проблеми да насаждаме своите предложения. Така ще й попречим да се възползва от това, което има. Нека аз започна пръв. Това ще е моят дял.

— Ха! — подскочи от мястото си Кас с блеснали очи. — Знаех си! Какво ще правиш? — попита тихо тя. — Ще я прелъстиш?

Погледът й се сблъска със студенината на неговия.

— Мислиш ли, че не мога? — попита тихо той.

Тя поклати глава.

— Не, дори и за миг! Ще ти падне още преди да е посегнала към четката си за зъби.

— Крайният резултат оправдава средствата, но ако това не е нашият край — каза Дан. — Не съм подготвен да отида толкова далеч.

— Но тя може да е — прибави лукаво Дейвид.

Дан се усмихна с притворени очи.

— За нея ще е удоволствието, а за мен — игрите.

Едно тихо почукване оповести величественото влизане на Мозес, иконома. Черното му лице бе спокойно, но очите му проблясваха възбудено.

— Обадиха се от пистата, госпожо — обърна се той към Хелън. — Самолетът на господин Греъм ще се приземи след пет минути. Изпратил съм кола.

Хелън го погледна, ръцете й автоматично преустановиха работа и тя прибра ръкоделието си.

— Благодаря ти, Мозес.

Тя погледна към часовника.

— Мисля, че ще закъснеем с вечерята тази вечер… да кажем, в осем и трийсет.

— Добре, госпожо — отговори Мозес и се оттегли.

Марджъри бе вече станала и нервно стискаше скъпоценностите по роклята си.

— Седни! — заповяда рязко Дан. — Нека се придържаме към любезностите, но да не забравяме кои и какви сме! Казах: без арогантност, но нека не се унижаваме! Въпреки придобитото богатство тя е едно нищо и никакво копеле и тя е тази, която трябва да се притеснява. Тя идва при нас, а не ние при нея. Тя ще трябва да привиква към неща, които от дълго време са част от нашия живот. Придържаме се към тях и не ги напускаме! Без значение каква е тя, ние все още сме това, което винаги сме били, и ако следвате моите указания, винаги ще бъдем! Помнете това! А що се отнася до нея, ние сме тези, които сме богати и могъщи.

„Тя е много висока — написа Дейвид, — със златисторуса коса и е просто зашеметяваща. Спомняш ли си стихотворението на Тенисън за Мод? Тя е истинска Елизабет! Не е нито отстъпчива, нито срамежлива, нито нерешителна. Падна ни се една дебелоглава кучка, остра като игла, човече, и боде там, където най-боли.

О, Дев, само ако можеше да си тук! Сякаш бяха извадени от скеч! Само ако можеше да видиш лицата им. Ние знаехме как изглежда тя, разбираш ли, но вече знаем, че фотото лъже. Побиват те тръпки от нея. Говори арогантно! Държи се така, сякаш притежава всичко, а ти — нищо. Но тя все пак е Темпест… смешно, нали? А за това няма и капка съмнение. Ричард не е поел повече рискове.

Но нека се върна на нея… Не мога да започна разказа си, въпреки че трябва. Имам нужда да споделя с някого. Ти знаеш какво значеше за него думата «чар», нали? Е, тя притежава именно това. Така че помогни ми, Дев, защото ще отнеме много, много повече време тя да се развълнува, отколкото да се открие, че е наследила цялата земя. Тя не е просто някой, който може да се разтопи пред изгарящия чар на Дан или да се огъне под товара на милиардите на Темпест.

Историята й е като написана от Дикенс. Майка — неизвестна (и аз се питам коя, по дяволите, е била тя). Отгледана е в сиропиталище. Напуска дома на шестнайсет години, за да се грижи сама за себе си, и, боже, тя го е правила! Не ни смята за глупаци и не се опитва да ни прави на такива. Просто не й пука… Не търси одобрение. Никакви официални предложения, нито стремеж да спечели нечие благоволение. Просто си стои на мястото. И ти трябва да ходиш при нея. Постоянно. Но, човече, заслужава си! Какво лице! Ще разбереш какво значат думите ми, като ти кажа, че ме сърбят ръцете да я рисувам… не се смей, наистина е така! Тя е обаятелна и напълно неизмерима. Нали знаеш как покриват мебелите в магазините със защитен слой пластмаса. Така е и при нея, само че това не е пластмаса, а стъкло.

Тя е нещо обаятелно, изтъкано от противоречия. Едно неизвестно копеле, което сякаш цял живот е учено на обноски. Излъчва топлината на прекрасен диамант. Това, което получаваш, когато се приближиш до нея, е студенина. Няма нужда да споменавам, че Дан вече страда от едно такова ухапване.

Едно е сигурно. Ричард е знаел какво прави. Това, което не разбрахме, е — защо? Кас, разбира се, обикаля наоколо и постоянно говори какво значи за нея името й.

Но вече да свършвам… Време е да се преоблека за вечеря.“

Дан се обличаше за вечерята и възнамеряваше да върже най-хубавата си вратовръзка, когато вратата на стаята се отвори с трясък и Марджъри нахлу, почервеняла от яд, готова за отмъщение. Тя бе облечена в рокля от лек черен сатен, покрита с три реда перли.

— Какво става с прекрасните ти планове? — процеди тя през зъби.

Гласът на контесата трепереше. С леко поклащане на главата Дан освободи своя камериер и той мълчаливо напусна стаята.

— Мисля, че ще трябва да променя плановете си — отговори той весело и без всякакво безпокойство.

— Копеле! — изкрещя Марджъри.

— Кучка!

— Нима тя има някаква стойност?

— Голяма… много по-голяма, отколкото съм си давал сметка или пък съм предвиждал.

Той се разсмя.

— Знаеш ли какво каза, когато й показах официалния апартамент? „Колко е хубав. Зеленият е любимият ми цвят.“ — При тези думи Дан се разсмя отново. — О, да, ние имаме точно такъв, както биха казали нейните сънародници.

Той взе часовника си „Джагър-Култер“. Тънък като вафла, изработен от солидно злато.

— Тя няма да даде и пени — простена Марджъри. — Никога няма да успееш да завладееш нито нея, нито каквото и да било.

— Ако знаех, че ще платиш, бих се обзаложил с теб…

— А как ще платиш, ако аз спечеля? Досието ти е чисто колкото и моето!

Гласът на Дан стана още по-нежен, когато промърмори:

— Но репутацията ми не е съсипана… О, ти притежаваш и нрав!

Той бе стиснал за китката вдигнатата й ръка така, че тя се задъха от болката. Дан се намръщи, когато тя се наклони към него, за да облекчи болката.

— Какво откривам — радост, примесена с бренди ли? — Смехът му бе груб. — Вече се е справила с теб, така ли?

Марджъри изви ръката си така рязко, че се препъна в полата на роклята си и удари гръбнака си в една от дръжките на шкафа.

— Уф!

От болката очите й се напълниха със сълзи.

— Копеле! Надявам се никога да не получиш нищо от нея!

— О, аз търся нещо повече от това, което си мислиш!

Той приглади косата си, като се гледаше в огледалото, после взе една четка за коса със сребърен обков и среса няколкото разрошени кичура.

— Ти забравяш, че тя е жена… — Той отпусна четката, като си придаде замислен вид. — В края на краищата, мисля, че тя е… — Пак прибягна към четката. — А не познавам ли жените? — Той й се усмихна в огледалото. — И ти знаеш това.

Марджъри се намръщи. Това бе изтъркан номер и този път не успя.

Дан се разсмя, разчитайки мислите й по лицето, както обикновено. Всяка дума, която Марджъри изричаше, бе елементарна.

— За глупака е достатъчна една-единствена дума — каза учтиво той. — Една ласкава усмивка върши чудеса… Мъжът е този, който кара една жена да се усмихва.

Устата на Марджъри се изкриви:

— Усмивката на тази може да превърне в лед Карибско море!

— Права си… доста труден случай, разбира се. Но можеш да бъдеш сигурна, скъпа моя, че аз ще открия какво представлява тя.

— Ще ме уведомиш за това, нали? — попита троснато Марджъри.

Дан сложи чиста носна кърпа в джоба си и взе запалката и ключовете си.

— Това остави на мен — посъветва я той доверително. — Знам какво правя.

Великолепните врати на официалния апартамент се отвориха при неговото почукване и една от прислужниците, Линета, го въведе в салона. Елизабет Шеридън излизаше от спалнята си, като завиваше перлената обица на ухото си.

— О, колко сте хубава! — оцени я Дан веднага. — Тоалетът ви е превъзходен за случая. Притеснявах се да не изчезнете веднага щом ви се отвори вратата към обществото…

— Значи все още не е?

Смехът му изразяваше възхищение.

— Наистина ви харесвам! — възкликна той. — Вие сте една освежителна промяна.

— Имате предвид — свежа.

— Също като нова боя! И така напомняща за Ричард.

— Така поне ми казват хората.

— И е точно така. Повярвайте ми. Приемете думите ми за истина — а те обикновено са последните в тази къща.

— Е, мисля, че само това съм пропуснала да забележа…

Очите й го изучаваха. „Кучка!“ — помисли си той, но усмивката му остана все така слънчева.

— Аз съм с вас.

— Защо?

— Мисля, че сте печелившата страна.

Погледът й го помете и го превърна в частица, която можеше да се види само под микроскоп.

— Да… мисля, че винаги ще сте на страната на печелившия.

Линета излезе от спалнята и подаде на Елизабет вечерна чанта, изработена от същия тъмен, почти черен цвят на роклята, и Дан отбеляза с вещината на познавач:

— От Сейнт Лорън ли е?

— Не, само копие. Не ставам за моделиер, но съм добра в шиенето.

— Вие сте я ушили!

Дан бе поразен. Съмняваше се, че Марджъри би повярвала.

— В „Хенриета Филдинг“ от малки ни учеха да шием. Смяташе се, че е необходимо.

Той не обърна внимание на думите й.

— Е, сега можете да си позволите и оригиналите. Очевидно имаш вкус, а вече имаш и парите.

Роклята й бе изработена от висококачествено копринено жарсе, подходящо за тялото й, и бе прилепнала плътно по гърдите й талията, около която бе опасан бледорозов сатенен колан, завързан отпред. Ръкавите й бяха по ръцете, а деколтето бе дълбоко изрязано, като в най-долната му част бе поставена една прекрасна тъмночервена роза.

— В тон сте с обстановката около вас — направи й той комплимент, подчертавайки изобилието от зелено и златисто около тях. — Надявам се, че се чувствате удобно тук?

Думите му прозвучаха като на хотелски управител пред извънредно важен гост.

— Благодаря, доста добре.

— Тогава да слезем долу?

— Разбира се… но на чие ниво?

„О, боже, колко е язвителна“ — помисли си злобно той, усещайки юмруците си да се свиват, готови да размажат нейния безупречен контрол. Тя го караше да скърца със зъби.

Гостната стая, в която я въведе, бе в бяло и жълто, завесите, мебелите, блясъкът на огледалата, двата полилея, закачени амфитеатрално, картините, дори цветята бяха бели. На фона на стените, облепени с коприна, на тежките завеси от брокат, украсени с гирлянди и пискюли, роклята на Елизабет Шеридън ярко контрастираше.

— А сега — каза Дан, — мисля, че е време за по едно от моите мартинита.

— Може ли да те гледам как го приготвяш? Винаги съм искала да се науча.

— А аз винаги съм имал желание да показвам… каквото и да е.

Дан я отведе до великолепния портрет на един от семейство Темпест (Франсис Темпест IV, живял през осемнайсети век, според златната табела отдолу), който отвори като врата. Зад него се намираше един добре зареден бар с малък хладилник. Той взе една голяма кана и купа с начупен лед, който изсипа в каната. Взе бутилка „Ноили Прат“ и сипа толкова, колкото да се покрие ледът. След това заклати съда дотогава, докато ледът се смеси добре с питието. После доля останалото количество. След това прибави джин „Тенкуъри“ и със сребърна лъжица с дълга дръжка разбърка всичко три пъти. Накрая взе две високи чаши за мартини и ги напълни. И като завършек прибави сока от две резенчета лимон, които изстиска в чашите. Подавайки нейната, той каза:

— Това се нарича мартини. Не позволявай на някой да твърди обратното или пък да го прави по друг начин.

Тя погледна питието критично.

— Изглежда смъртоносно.

— Точно такова е! Но така ще е, докато се научиш да печелиш от това, от което другите губят…

Той й демонстрира това, като отпи голяма глътка от чашата. На свой ред тя само леко опита.

— Усетих леда.

— Ще почувстваш топлина.

Той я отведе до мраморната камина, над която висеше друг портрет — Хенриета Темпест, около хиляда осемстотин и осемнайсета година, облечена в прозрачни дрехи, покрити със смарагди.

— Идеята е да се изпие, докато не се е стоплил.

— Чия е идеята?

Тя облиза ръба на чашата, като го наблюдаваше над нея. Още веднъж той изпита желание да я удари.

— Елизабет — мога ли да те наричам Елизабет? — ти си момиче, което ми харесва.

— Е, харесваш парите ми.

Ръката, с която той вдигна чашата си, не трепереше. Какво, по дяволите, използва тя? Радар ли?

— Уповавам се на надежди — отвърна той скромно. След това добави мрачно: — Сега…

— Това е нещото, което той ти е оставил.

Тя седна в края на един изящен диван, в стил Луи XVI, целият позлатен и обшит с коприна в светли, весели тонове. Той седна до нея, уж случайно.

— Дойдохме си на думата — каза той. — Имаш ли представа какво ти е оставил той?

— Доста добра.

— Слабо казано. Той ти е оставил всичко! Става въпрос за това, което реално можеш да купиш: бижутата на Короната или една държава дори. Семействата Рокфелер, Ротшилд… — Той погледна чашата й. — Пий! — подкани я. — Вече се научи как да го правиш, сега ще се научиш как да го пиеш.

— Така че ти да можеш да ме…

Още веднъж носът му се удари в ръба на чашата.

— Все пак какво възнамеряваш да правиш с тях?

— А ти какво предлагаш?

— Да ги похарчиш, разбира се.

— Както ти правиш?

— Благодаря ти.

Тя отпи от мартинито.

— Какво те накара да се обърнеш към парите?

— А към какво друго?

„Колко бързо стигнахме до същината“ — помисли си той.

— В този свят какво си без тях?

— Беден — отговори тя.

— Но с тях си всичко…

— Трябва ли да считам, че правиш описание на сегашното ми състояние?

О, тя наистина бе кучка. Студена и непреклонна, както и погледът й… Трябва да се справи с нея.

— Ще е добре, ако имаш това предвид — каза той сериозно. — Обикновено хората в твоето положение са уязвими. Нуждаят се от съвет. Но предполагам, че ти никога не си търсила такъв.

— Не — отвърна тя.

— Да… ти си жена, която разчита само на себе си. — „И на мен също“ — помисли си той. — Това е много странно за една жена. Но тогава — ведрият му поглед бе смразяващ — в теб няма нищо женствено.

Той остана поразен, когато откри, че тя взе думите му насериозно.

— Не, няма.

— Ти със сигурност не влизаш в общоприетата рамка — промърмори той, оглеждайки я така, че да придобие ясна представа за физическите й данни. — Но все пак трябва да отбележа, че от мястото, където седя, не виждам никакъв дефект.

— Методите ти са безпогрешни — каза тя, изпивайки питието си.

— Знам възможностите си — съгласи се той, като взе чашата.

— Това е добре. И аз знам моите.

„Как е възможно!“ — помисли си той, докато отиваше да напълни чашите отново. Това не беше добре. Тя винаги го изпреварваше. Познати му бяха чувства като нервност, напрегнатост, очакване, съмнение, но не и безразличие! Това го объркваше. Никога не бе му се случвало преди.

— А ти как виждаш нещата? — попита я той, подавайки й чашата.

— Без предразсъдъци.

— Разбира се! Всичко е на наша страна и трябва да се съгласиш.

— Да, естествено… Сигурна съм, че можеш да оправдаеш каквото и да е.

Той изпи мартинито си, но чувстваше, че губи контрол.

— Това може да изглежда неестествено за теб — продължи той настоятелно, — но запомни от мен, че всичко е ужасяващо истинско.

Той още веднъж разбра, че е сбъркал, забелязвайки усмивката на лицето й.

— Вече съм се поучила от теб…

Тогава той осъзна, че я мрази. Дори с риск за живота си, решен бе да я унищожи. Не само заради парите. По този случай той вдигна чашата си.

— Пий… първата разпалва огъня, а втората придава блясъка… Отдай се изцяло на удоволствието. Ти можеш да си го позволиш.

— Всеки път се връщаш към парите — звучеше отегчено гласът й.

— Това не може да се избегне.

— Ти се опитваш да ми ги отнемеш!

— Ако това е възможно… — отвърна той спокойно.

Тя го разглеждаше над ръба на чашата си. Очите й бяха като от стъкло.

— Какво ви бе обещал той? — Гласът й бе равен.

— Равни дялове.

— Тогава защо не го е спазил?

— Това е друга история. Нека свършим първо с твоята.

— Но със сигурност моята е следствие от вашата.

— Не трябва да се говори лошо за мъртвите.

— Защо не? Те не могат да чуят.

Отново безпощадно логична. Не, определено няма женственост в нея. Дори тук, в тази къща, където всеки искаше да се наложи, дори тук тя нямаше да има проблеми в това да властва.

— Чувстваш се измамен, нали? — питаше тя.

— Не само аз бях измамен. Всички бяхме. Ти наследи всичко — припомни й той. — Мисли за мен като за бита карта.

Последва лека усмивка.

— Съмнявам се, че мога да си го позволя.

— Ще трябва. — Това бе предупреждение. Кратко и язвително. След това продължи: — Наистина ли си отгледана в дом?

— Да.

— Но невинаги си била такава, нали?

Тя разбра какво той имаше предвид.

— Не.

— Научила си се?

— Знанието е сила.

— Не, парите са сила.

Той се облегна назад, така че да я гледа в профил. Тя бе просто съвършена. На фона на пламъка от ябълковото дърво, което гореше в камината, от която нямаше нужда, но Хелън държеше на тази подробност, въпреки че климатикът бе включен, профилът й наподобяваше на издълбаните върху монетите. „Няма никакъв недостатък“ — помисли си той.

— Сигурно приличаш на Рапунцел, когато си пуснеш косата — каза той, имайки предвид големия кок на тила й. — Правиш ли го някога?

— Когато го изисква случаят.

— Тогава да предизвикаме един! Както вече си разбрала, Марлбъро е най-подходящото място за това…

— Къщата е много красива…

— Ти си много красива жена.

Не последва отговор.

— Разбира се, сигурно са ти казвали това и преди.

Без всякакво вълнение тя отговори:

— Лицето ми бе моето богатство, преди да наследя това.

„Кучка! Но има начин и двете да ти се отнемат.“

Вратата се отвори и Кас влезе, облечена в рокля, която старателно бе подбрала за случая.

— Охо!… Вече сте започнали партито без мен — протестира тя, обхващайки с поглед обстановката.

— Зло да те забрави! — Дан се изправи пъргаво и с облекчение. — И нека бъдеш винаги такава, каквато си…

Той отиде да й налее мартини. Тя го изпи на един дъх, след което му подаде чашата да я налее отново. С второто си мартини в ръка тя се настани на дивана точно срещу тях, взе цигара, а Дан й подаде огънче.

— Е, какво ново? — попита тя, като издухваше дима. — С изключение на госпожица Шеридън, разбира се.

— Притеснявам ли ви с нещо? — попита я Елизабет тихо.

Кас изсумтя.

— Вие сте недостъпна — отклони въпроса Кас.

— Големите емоции са безвкусни, както студеният чай и топлата бира.

Кас я погледна.

— В това сте права.

Още веднъж отстъпи. „Хайде, давай Кас — насърчи я мислено Дан. — Отрежи я…“

— Може и да греша — произнесе Елизабет. — Това е мое мнение.

— И то изцяло е подплатено с логика — каза мило Кас. — Вие държите на репутацията си.

Двете жени се гледаха. Очите им проблясваха, а Дан ги наблюдаваше отстрани. Меко казано, това трябваше да го забавлява, но той се намръщи, когато погледна лицето на Елизабет. На него за пръв път бе изписан истински интерес. Погледът му се местеше ту на едната, ту на другата. Нима бе възможно? Той отново погледна Елизабет, вече с по-голям интерес. Това, което виждаше, беше нещо различно…

Елизабет започна първа.

— Господин Греъм твърди, че сте работили за баща ми повече от трийсет години.

— Точно така — отвърна високомерно Кас.

— А също и че знаете много повече за организацията „Темпест“, отколкото всеки друг.

— Кас — това е самата организация — намеси се услужливо Дан.

— Тази ли е причината, поради която отказваш да признаеш, че тя е завещана на мен?

— Как ли не! Това е все едно моят малък шестгодишен племенник да бъде избран за президент на Съединените щати!

Дан прикри гримасата си. „Давай Кас“ — отново я насърчи мислено той.

— Що се отнася до последното, той вероятно ще се справи по-добре, отколкото сегашните управници — отговори Елизабет.

Главата на Дан се замая от надпреварата между двете.

— Кас както обикновено драматизира нещата — намеси се той разгневено.

— Да драматизирам! Клайд Фич никога не би и сънувал подобно нещо.

— Което не е причина да предполагате най-лошото — отговори находчиво Елизабет.

— Какво значи да предполагам най-лошото?

„О, това беше чудесно“ — помисли си весело Дан.

— Вашият начин на мислене е погрешен — каза й спокойно Елизабет.

— По дяволите, аз самата съм такава! Следите водят точно към мен и пропастта — и аз трябва да скоча.

Тя гледаше Елизабет.

— Посочи ми поне една причина, за да не го направя.

И Елизабет й посочи.

— Аз.

Изражението на Кас накара Дан да прехапе устни и да загуби спокойното си изражение.

— Господи, но ти си едно безжизнено същество.

Елизабет вдигна рамене.

— Винаги съм била сама.

— Аз не съм виновна за това!

— Аз не те обвинявам в нищо, така че не прави и ти същото с мен, без да си ме изслушала.

— За какво молиш? — попита Кас веднага. — За самозащита?

— Не. За собствения си интерес. Трябва да се грижа за себе си.

— Не си ли много самонадеяна!

Двете жени се нападаха внимателно, една след друга, готови да се разкъсат. Отстрани Дан се наслаждаваше. Довери се на Кас и й даде възможност да се бори за това, което все още считаше за свои пари.

— Защо не поговорим? — попита с леден глас Кас.

— Нека си открием картите…

— Недей! — възкликна Дан под формата на шега. — Кас хитрува, когато играе на покер.

— Тя няма какво да губи повече — продължи Елизабет. — Вече няма нищо.

Усмивката й бе смразяваща. От мястото, където седеше, Дан почувства как острието на ножа се забива до края.

— А що се отнася до мен, стремежът ми за пари наистина свършва дотук.

Още веднъж Кас бе сразена, след което безпогрешното й чувство за хумор се прояви.

— Боже мой! — каза тя. — Ти имаш чувство за хумор!

Елизабет отговори спокойно:

— Цялата тази работа е доста смешна, както ти сама отбеляза.

Доведена до пълно отчаяние, Кас попита горчиво:

— Но на кого ли му е смешно?

— Вие ми бяхте представена като жена със здрав разум — продължи спокойно Елизабет. — Защо не го използвате?

— Здрав разум не се използва в една неразумна ситуация.

— Не. Точно тогава се използва най-много.

Объркана, Кас погледна към нея. Тя бе истински противник.

— Какво искате? — попита примирително.

— Информация… Има много неща, които искам да знам и трябва да знам. А също така искам да се възползвам от опита ви.

Очите на Кас се промениха и в тях се появи тревожна подозрителност.

— Какво ще правите? — попита тя уплашена до смърт.

— Ще ръководя организацията, разбира се.

„Току-що мина последното ни весело събиране — написа Дейвид, продължавайки писмото си. — Атмосферата е напрегната, както можеш да си представиш. Кас имаше отчаяна физиономия, Дан приличаше на човек, изял двойна порция крем, а Хелън като че ли я управляваха от разстояние. Добре че беше Харви! Но аз съм загрижен за Хелън. Тя гледа Елизабет както заек невестулка. Тя е омагьосана от нея, но и уплашена… Никога не сваля очи от нея. Ще ме извиниш, но и аз правя същото… Господи, заслужава си да я гледаш. Нали от това не боли. Разбрах от Кас, че Дан е претърпял неуспех, и още по-лошо, пак според Кас, нашата скъпа доведена сестра възнамерява да ръководи организацията. Кас си е подпалила фитилите. Споменах ти за весело прекарване. Трябва да знаеш, Дев, че тя е олимпийски шампион в това отношение. О, да, връх Олимп е мястото, откъдето тя идва. Има нещо нечовешко в красотата й… и в самата нея. Да, нашата песен е изпята, но болката остава.“

Когато на следващата сутрин Харви влезе в южния салон, той намери там Кас, която седеше на масата, обвита в тютюнев дим и в мрачно настроение.

— Къде са останалите? — попита той изненадан.

— Крият се!

— Хайде, Кас… — Но като разбра, че само с нея ще си има работа тази сутрин, отиде и разгледа сребърните съдове по шкафа. Тананикайки си тихо, той изпълни една чиния с парчета бекон, бъркани яйца, гъби, домати и малки наденички. Кас погледна в чинията му, когато той я постави на масата.

— Прокълнатите закусват доста обилно?

Харви остана неподвижен, докато си взимаше нож и вилица.

— Наистина ли, Кас? Това не е краят на света.

Кас изсумтя.

— Ти определено очакваш най-лошото, нали?

— Какво значи това „очакваш“?

Той си подаде чашата за кафе и се разсмя.

— Дан определено не получи това, което очакваше.

— Грешката му е, че изобщо се е надявал на нещо. Тя изпитва наслада от това да прави неща, които най-малко си очаквал, като например да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

— И наистина нищо не се е случило — отговори той невинно, правейки се, че не разбира думите й.

— Всъщност не говоря за Дан и ти знаеш това!

— Да, така е! И това ме кара да мисля, че той не се е отказал.

— И нищо няма да го спре да опитва отново и отново!

Харви я погледна.

— Е, и двамата знаем, че той е способен да спекулира и да провокира там, където е замесена Елизабет Шеридън…

Кас се намръщи:

— Добре разбирам, че това, което доведе, не е малката Червена шапчица.

— Не ми казвай, че тя те плаши.

— Тя е по-страшна и от ада. Не е човек, с когото можеш да се разбереш. Във вените й не тече кръв, а масло.

— И ти се чувстваш като мишка, като някое крехко същество, уплашено от нейните хитрости, принудено да мълчи? Нима на Дан му е лесно — стъпкан от Марджъри и щаден от Дейвид заради Дев Лафлин? Или предпочиташ да видиш скъпоценната си организация в ръцете на една наивничка? Мислех, че предпочиташ иконобореца пред идиота.

— Към кой принадлежи тя по-точно?

— Към този, който не вярва в идеала.

— Какво имаш предвид под „вярва“?

Харви въздъхна и внимателно остави ножа и вилицата си като послушно дете.

— Кас, каквато и да е тя, ние трябва да я приемем. Тя ще остане тук.

— Не и когато любопитните започнат да се занимават с нея. Нека видим как ще се оправи в тази джунгла.

— Учудвам се от това, че не приемаш госпожица Шеридън като член на семейството.

Кас погледна сърдито.

— Не те разбирам! Бих се обзаложила, че ти трябваше да си човекът, който да се върти и чупи пръсти при тази безотговорност. Защо не го правиш?

Харви я изгледа продължително.

— От цялата тази работа съжалявам само за едно. Хелън трябваше да получи къщата.

Кас подскочи като ужилена.

— По дяволите твоето „трябваше“! Не отделяй овцете от козите, Харви. Всички имаме рога. Хелън има недостатъци както всеки от нас и затова Ричард Темпест я наказа така!

Харви се изправи, като наподобяваше Юпитер във всемогъщия му гняв.

— Как смееш! — прогърмя гласът му, а около устата му се появи пяна. — Няма да позволя да присъединяваш Хелън Темпест към незаконно принадлежащите към това така наречено „семейство“.

— Върви по дяволите с твоите разрешения. Тя не си мръдна пръста и позволи това да се случи. Тя правеше това, което правехме и ние.

— Хелън не е ограничена като вас. Тя изпълняваше задълженията си.

— Глупости! И аз някога имах куче, което си вършеше задълженията! Ако обичаш, не я оневинявай. Тя участваше в представлението, но със запушени уши.

Кас изля объркващата я ярост, която се бе наслоила, откакто Харви бе въвел Елизабет Шеридън в синята дневна.

— Кой стоеше и гледаше как Марджъри се продава в бяло робство на висшата класа? Кой съблюдаваше Дан прилежно да изучи всичките си отвратителни навици? Кой стоеше и чупеше ръце, докато талантът на Дейвид се погубваше? Хелън Темпест, ето кой! Ти си един отвратителен малък сноб, Харви. Защо си мислиш, че си роден с дарените на Темпестови божествени права — дори и на копелето им? Ричард лиши сестра си от права и така я погреба заедно с другите!

— Няма да седя и да те слушам повече! — Харви се изправи, изпълнен с ярост.

— Тогава стой прав, но, за бога, ще чуеш това, което ще ти кажа!

Кас също се изправи и двамата застанаха лице в лице, бели като платно, разделени от масата за закуска.

— Хелън е единствената Темпест в тази къща, но това не е достатъчна причина да я привилегироваш и проклета да съм, ако позволя това!

— Причината наистина е в това, че тя е Темпест — прогърмя гласът на Харви. — Мислиш ли, че давам пукната пара за всички останали? Пиявици — всички са такива и дори не заслужават чековете с изписаните им върху тях имена. Ще ти припомня, че фактът Елизабет Шеридън да е определена за наследница е следствие както на приумиците на Ричард Темпест, така и на предаността на Хелън Темпест.

— Тогава защо не го е завещал на Хелън?

— Защото е знаел, че това е единственото нещо, което тя иска.

— Както е знаел и че парите са всичко, което другите искат, но все пак ги отряза точно през гърлото! Никакви изключения, Харви, помниш ли, че аз съм помощник-изпълнител на завещанието и това е така, защото Ричард вероятно много добре е знаел, че ти ще прескочиш преградите и ще заобиколиш правилата, за да дадеш на Хелън това, което ти си мислиш, че е правилно!

— Това, което заслужава!

— Тя не заслужава нищо — и точно това й е оставил Ричард! А тя, както продължаваш да твърдиш, е негова сестра! Въпреки това остава фактът, че тя е чувствала какво става и не е направила нищо!

— Мислиш ли, че този факт не я измъчва?

— Мен понякога ме измъчва лошо храносмилане, но взимам мерки! А тя не е направила нищо! Била е уплашена до смърт, че ще загуби аристократичното си положение. Знам, че и тя, както и ние, винаги сме били в сянката на Ричард, но именно тя вървеше редом с духовата музика и знамената, поздравяваше и ласкаеше тълпите. Хубавото шампанско е достатъчно да ти замае главата и веднъж свикнал да го пиеш, трудно се връщаш към обикновената вода. Но остава фактът, че задължението на Хелън е било да представя не просто име, традиция, род, а живота.

— Хелън е горда, че е Темпест! Това е второто нещо след Марлбъро, с което тя се гордее.

— Традиция и чест! Посочи ми само един случай, в който брат й да е давал пукната пара за тях!

— Хелън знаеше, знае и сега своята история — коя е и каква е!

— Знам каква е тя! Една страхливка! Време е да излезе от миналото и да погледне настоящето. Вероятно тогава ще види, че брат й го е унищожил!

Харви размаха ръка, за да разпръсне дима от цигарата на Кас.

— Как се осмеляваш! Хелън Темпест никога не е бягала! Тя е стояла тук, защото се е родила тук, заради задълженията си и заради здравето си!

— Измислици! Единствените задължения, които някога е имала, са били свързани е тази къща! Тухли и хоросан, Харви! Тя се е крила в нея, защото е предпочитала тях пред хората, пред теб! И така е унищожила това, което й е останало от чувствата!

Лицето на Харви бе бяло като восък. Кас бе навлязла в неудобна територия.

— Повече не искам да водя словесен двубой с теб! Стигна доста далеч! Не това трябва да правим. Ние трябва да се поддържаме, а не да се делим!

— Твърде късно! Всичко свърши!

— Това не ти дава право да скверниш един човек, който винаги е бил мил и приятелски настроен към теб. Аз съм шокиран, Кас, че ти единствена от всички останали се нахвърли върху една беззащитна жена…

— Не ми го спести, нали? Ти искаше да кажеш, че аз съм само служител… Имаш ли нещо против да приключим с това?

Твърде късно Харви забеляза, че бе улучил целта.

— Ако съм ти се противопоставила, моля те за прошка. Не е било преднамерено, само излагах фактите…

— За какъв, по дяволите, ме мислиш?

Двамата не отместваха поглед един от друг.

— Тогава нека се споразумеем и се разграничим — каза Харви с леден тон.

Както бързо бе отвъртяла кранчето на емоциите си, така бързо Кас изпусна парата. Бе твърде емоционална, но бързо й минаваше.

— Знам какво значи Хелън за теб — каза тя примирително, — но Ричард също показа какво е значела за него, като я постави сред негодниците, при останалите.

— Което е най-непочтеното от всичко.

Кас въздъхна.

— Харви, всички ни боли.

— Тогава защо искаш да отвориш повече раната на Хелън?

Чувстваше се наранен от обвиненията. За Харви Хелън Темпест бе бяло петно. В неговите очи винаги на нея правеха нещо лошо. Никога не си бе и помислял, че тя може да прави нещо на другите.

— Добре… — въздъхна Кас. — Нека се споразумеем да се разграничим един от друг, но без да се караме.

— Никога не съм имал такова намерение — отбеляза Харви. — Във всеки случай сега трябва да разберем какво я занимава нея…

Кас говореше по телефона, обърната с гръб към вратата, когато чу, че тя се отваря. Беше Лиза Шеридън. Кас й махна да седне на стола пред бюрото.

— … не ме интересува какво мислиш, Макс, казвам ти! Размърдай си задника и го направи… О, да, мога. За твое сведение аз съм помощник-изпълнител на завещанието на стария… Не, не съм, данните са доста откъслечни. Ще си чакаш реда както всички останали… Но да знаеш, че аз движа нещата, окей?

Тя се протегна за цигара, докато чакаше отговора.

— Остави Роджър! — прекъсна го тя. — Искам потвърждение от теб до четири часа след обед, че сделката е сключена и подписана, чуваш ли? Добре, заминавай там. Направи каквото трябва, Макс, но на всяка цена!

Тя хлопна слушалката.

— Виждаш ли? — оплака се тя. — Вече пробват. Колкото по-скоро се върна на работа, толкова по-добре…

— Затова исках да говоря с теб.

— Така ли? — каза Кас.

— Искам да ме въведеш в работите на организацията.

Кас се облегна във въртящия се стол.

— Защо?

— Аз ще я ръководя.

— Не го казваш сериозно, нали?

— Напротив.

Погледите им се вкопчиха.

— И ти искаш да те науча как да го правиш, така ли? — попита Кас.

— Ти си единствената, която можеш.

Това не бе ласкателство, това бе истината. Но Кас трудно хващаше вяра.

— И ти мислиш, че ще ти е достатъчно? Няколко лекции, няколко пъти работа с надзорника, няколко добре заучени урока, едно-две писмени изложения и ще ти пиша шест?

— Не разбирам защо не. Винаги съм получавала шестици в училище.

— Организацията „Темпест“ не е учебна зала — тихо каза Кас.

— Знам. Знам, че ще отнеме време и ще е нужна доста работа. От първото искам достатъчно, а не се притеснявам за останалото, така че защо не?

— Защо толкова държиш на това?

— Защото е оставена на мен.

— Това имам предвид.

— Но не искаш да е така?

— Права си, не искам!

— Но ти си я ръководила, нали? Ако ти си могла — защо аз да не мога?

Това удари в целта, но Кас не се обезкуражи.

— Аз знам как!

— Тогава научи ме! Не искаш ли да си мощната сила зад мен? Мадам Помпадур е управлявала Франция по този начин. Според господин Греъм само ти знаеш до най-малката подробност как се управлява организацията. Всичко, което искам от теб, е достъп до тази информация.

Кас я гледаше.

— Господи, ти наистина го искаш, нали?

— Никога не говоря празни приказки.

Кас й вярваше. Тази неподатливост бе твърда като истината.

Тя почукваше с изгризаните си нокти по бюрото, като мислеше трезво и бързо.

— Няма да се справиш без мен. Аз бях шеф трийсет години. По дяволите, аз му помагах да създаде организацията… А сега, когато той е мъртъв, аз съм организацията.

— Не — поправи я Елизабет. — Аз съм.

Погледите им се срещнаха.

— Баща ми е хвърлил ръкавицата…

— Но е твърде голяма за теб! — отвърна й спокойно Кас.

— Значи ще я променя.

Тя приличаше на гумичка — винаги се връщаше обратно.

Кас почувства въодушевлението й да расте. „Какъв отбор ще направим — помисли си тя. — Моите знания и опит и нейната сила.“ Но въпреки това щеше да има преобърнати коли с ябълки и всеки ще тича насам-натам да събира развалените плодове и да се замеря с тях. Има толкова много да се учи… Тя почеса ухото си.

— Схващам бързо — заговори отново Елизабет. — Както ми каза господин Греъм, ще минат седмици, дори месеци, докато завещанието се легализира, а тъй като вече съм тук, искам да използвам времето си разумно.

Кас се размърда. Бе поласкана. Тя се нуждаеше от подкрепа, за да запълни дупките, които Ричард бе направил. И сега, като вдигна погледа си, видя светлина в тъмнината, в която напоследък се луташе.

А не беше ли именно това, което тя искаше? Е… да… въпреки че не бе това начинът, по който искаше да стане. Но можеш ли да имаш всичко? А не бе ли лишена тя от всичко? Само при мисълта за това я болеше. Тя трябваше да се досети, а не да чака чудо, но дори и една нежна дума бе нещо… „Не бъди глупава, Кас — каза тя на себе си. — Това е картбланш, скъпа. Докато дойде времето тя да се справя, ти ще ръководиш… Нещо повече, ще можеш да водиш лодката в посока, която ти мислиш, че е правилна. Господи — помисли си тя, — перспективите се промениха само за една минута. Това е нещото, което аз не можех да направя! Добре, тя знаеше какво иска, Кас. Организацията…“

— Ти не си очаквала, че ще ти откажа, нали? — попита с равен глас.

— Да, защото знам, че няма да откажеш. Не можеш. Нямаш друга възможност, нали?

Кас замлъкна. „Исусе!“ — възкликна вътрешно и усети вълна от кръв да се надига в нея, готова да избухне. Гледаше я в зелените очи, които приличаха на бащините й, но не чак толкова. В тях не се четеше жестокост, а само истината. Кас бе доведена до точката на поражение. „Ти и прибързаните ти приказки!“ — ядоса се на себе си. Онова не бяха очи, а рентгени. Слепоочията й пулсираха. „Остави нежностите, Кас! — посъветва се тя. — Иначе ще сбъркаш.“

— Е? — попита търпеливо Елизабет. — Можем да започнем с обобщение на нещата… да придобия представа за размера и насоката.

„Както вече ми даде своята — помисли си объркано Кас. — Господи, тя е много умна…“ Инстинктивното й възхищение се показа между развалините. Тя бе прозряла. И нещо повече — бе разбрала. А това бе само началото. Нямаше съмнение, че зад елегантната външност е скрит компютър, с който тя нанася ударите си.

Всяка нормална жена би броила парите, би разглеждала собствеността или проверявала среброто. Но не и тази. Няма и две денонощия, откакто е тук, и вече иска да знае не колко притежава, а къде, как и защо. „Е — въздъхна тя, — както каза Харви, по-добре иконоборец, отколкото глупак.“

— Да или не? — подкани я Елизабет.

Кас се усмихна.

— Права си. Това е предложение, което не мога да откажа.

— Добре.

Никакви усмивки, никакви поздравления.

— Можем ли да започнем още сега?

Кас разбираше кога е победена.

— Добре, нека отидем при извора.

На стената зад нея бе окачена в рамка карта на света, покриваща почти цялото пространство. Тя натисна малкото черно копче, което показваше къде е Темпест Кей, и картата се дръпна назад, разкривайки широка, слънчева стая, чиято най-далечна стена и таван бяха от стъкло. Оттам се виждаха градините, които стигаха чак до лазурното море.

— Била е ползвана като помещение за съхранение на различни неща — обясни кротко Кас. — Сега е комплекс за свръзка между офиса и целия свят…

Тя посочи с ръка редицата с електронно оборудване, електрически пишещи машини, телекси, радиотелефонна връзка. Само върху едно голямо бюро нямаше почти нищо.

— Ричард пишеше малко писма, повече използваше телефона. А в главата му се съхраняваше цялата информация.

На бюрото имаше попивателна хартия, моливник, електронен часовник, голям дневник, вечен календар. Никакви листи.

— Това е канцеларията на президента? — опита се да отгатне Елизабет.

— Може и така да я наричаш… с изключение на това, че канцеларията му беше там, където се намираше и самият той — обикновено тефтерче във вътрешния ляв джоб.

Зад бюрото имаше карта, подобна на тази в стаята на Кас, но покрита със стъклени бутони.

— Какво представляват? — попита Лиза, като се наведе да погледне в тях.

Кас се наведе напред и натисна едно от копчетата от дясната страна на бюрото. Стъклените бутони светнаха веднага.

— Червените са за производство, сините — за пласмент, жълтите — за складове, зелените — за продажби. Това дава представа за разположението на организацията.

— Великолепно! — промълви Елизабет. Мина зад бюрото, издърпа стола, който приличаше на шезлонг, и седна. — Учудващо удобен е — отбеляза тя.

— Специална изработка — каза провлечено Кас. Като гледаше дъщерята на Ричард в неговия стол, в по-голяма степен осъзна това, което се бе случило. То бе действително и ако не бе предпазлива, щеше да я отведе в гроба. Тази мисъл я разтърси. Всичко се бе променило и вече не бе както преди — вкусът бе по-различен. Трябваше да свикне с това. Като преглътна горчивината си, тя изтегли своя стол. Той поне бе същият и създаваше илюзията за първоначалност, както фактите, с които продължи да обсипва Елизабет.

— Едно нещо трябва да запомниш първо и то е най-важното — размерът на организацията. Огромна е. Повече от триста самостоятелни компании, обединени в многонационален конгломерат. Брутен доход през последната година — пет милиарда долара…

Тя гледаше напрегнато и чакаше за някаква реакция.

— За миналата година печалбата беше пет и половина милиарда от продажба на седемдесет и девет милиарда. Имаме петдесет разделения, всяко едно независимо и със свое ръководство. Сами произвеждаме стомана за производство на корабите си, която пък добиваме от нашите мини. Отглеждаме памук, който обработваме в наши предприятия. Отглеждаме гори за хартия. Използваме въглищата от мините си за гориво на пещите си. Ние не само произвеждаме, но и инвестираме в застрахователни компании, банки, туризъм, собственост, хотели, но като отделен бизнес. Баща ти бе общественик, но организацията не е обществена. Приходите се връщат обратно в нея — нямаме никакви акционери, никакви централни дирекции, никакви дивиденти за деклариране. Организацията принадлежеше на баща ти. Цялата. Сега е твоя. Тя се ръководи от тръст, тръста „Темпест“. Ричард предвиди как правителствата ще станат лицемерни и ще ограбват големия бизнес, за да ръководят държавите. И затова организацията е узаконена тук, на Бахамите. Тя е изцяло независима.

— … и не е под ударите на закона?

— Не е съвсем така! Ние плащаме данъци, които тук, на Бахамите, не възлизат на голяма сума, и ако не знаете все още, Харви не само бе адвокат на Ричард, но и председател на Законовия отдел.

Когато Кас отново седна, Елизабет промени посоката на разговора.

— А как си попаднала ти тук?

Учудена, че Лиза Шеридън проявява интерес към хората, тя отговори:

— Беше през войната. Аз бях в женския корпус. Баща ти бе в британската армия. Бях назначена при него като лична секретарка, когато лагерът трябваше да се премества в руската зона. Повярвай, той наистина се справяше! Беше роден за организатор. — Очите на Кас проблясваха. — Начинът, по който ръководеше този лагер, беше нещо повече от осъществяване на контрол. Когато войната свърши, той ме попита дали искам да работя за него в цивилния живот, и ми разказа плановете си за създаването на организацията. Той ми предлагаше работа, която нямаше свършване и от която се правеше история. Оттогава съм тук.

— Какъв беше той?

Кас не се поколеба.

— Гений. Той имаше талант да прави пари, какъвто не съм виждала преди и сега. Е… с изключение на Хауърд Хюз, докато накрая не се удави в тях. Той и баща ти си приличаха по това, че бяха получили солидни наследства, които вложиха в нещо колосално. При Хауърд Хюз — Тул енд Бит, при баща ти — стотина компании, към които семейството проявяваше интерес, в повечето случаи контролиращ. Това, което не успя да направи тогава, го направи после. Хауърд основа, после продаде организацията си, но баща ти никога не изостави своята. Хауърд влезе в киното… но, разбира се! — Кас бързо се изправи. — Защо не се сетих за това по-рано. В документалния филм има всичко.

— Кой документален филм?

— Този, който Дев направи. За час и половина ще научиш повече, отколкото аз да ти разказвам седмици наред. Трябва да си чувала за него. Взе първа награда на фестивала във Венеция през 1960 година в раздела за документални филми.

— Не, не го знам. Но съм гледала други негови филми… Говориш за Дев Лафлин, нали?

— А за кой друг? Вече не е начинаещ, но филмите му са ужасни.

— Ти го познаваш?

— Да го познавам? — Кас отметна главата си назад и се разсмя. — Аз го обичам! Той е възхитителен. Той е идолът както на Дейвид Джонатан, така и на Нийвс. Филмът му се изучава в Харвард, във Факултета по бизнес. Той е класически!

— А не са ли всичките му филми такива?

— Като художествена стойност — да. Но комерсиални — не. От тях не се печелят пари. Само критики… Но нека ти го покажа.

Тя взе домашния телефон.

— Тук?

Кас я изгледа учудено, след това се усмихна снизходително. Разбира се, откъде може да знае… Да, тя наистина има да учи много неща.

— Имаме собствен киносалон, тук, в къщата. Петдесетместен. Запалена ли си по киното?

— Много.

— Тогава ще ти хареса! Зашеметяващо е.

Кас говореше бързо по телефона, уреждайки прожекцията за по-късно тази сутрин.

— Какво ще кажеш след час? — попита тя, като клатеше слушалката.

— Добре. Разкажи ми повече за организацията и за семейство Темпест. Те са живели като крале, нали? Дори ми изброй тези, които са били господари на къщата…

— Този остров е тяхното кралство. Но трябва да попиташ Хелън за семейството. Тя е подвижна история.

— А хората, които живеят тук?

— Повечето от тях са наследници на робите, които семейството е довело от Вирджиния. Но, разбира се, вече са свободни. Живеят и работят на Темпест Кей, защото тук се чувстват добре.

Нещо като лъч се появи в очите на Елизабет.

— Чудя се как ще ме приемат.

— Може да ти се стори като обливане с вода три пъти на ден.

Елизабет Шеридън се разсмя.

— Предпочитам наведнъж.

— Това зависи от теб — каза Кас.

— Знаеш старата поговорка — „Честността е най-добрият политик.“

— Да… В случай, че можеш да си позволиш триковете.

Засмяха се. Кас почувства топлината в гласа си. С такива хора човек може да не се притеснява какво ще каже, а и тя самата разбираше от шега. Кас обичаше много да жонглира с думите. В къща като Марлбъро и особено в семейството, което я обитаваше, думите бяха придобили силата на оръжие. Срещу човек като Ричард Темпест те бяха единственото средство за защита. Дори Дейвид, който не бе така интелигентен, но за сметка на това по-чувствителен, макар че тромавите му движения криеха този факт, се бе научил да говори бързо и да се справя добре със синтаксиса. Понякога думите се изсипваха като градушка върху вас и в случай, че не се осмелите и не отвърнете със свой собствен залп, ще се окажете почти в критична ситуация. Тази жена явно отдавна се бе научила как да се защитава. В същото се бе уверил и Дан предната вечер, и то за своя собствена сметка.

Сякаш прочела мислите на Кас, Елизабет попита:

— А това семейство… Какво знаеш за тях?

Изненадана, Кас се стегна.

— Какво знам за тях? Мислех, че се интересуваш само от организацията.

— Организацията ги поддържа, нали? Издръжките им се плащат от печалбите й.

— Е, да…

— И от намеците, които мистър Греъм направи, от мен се очаква да продължа да давам тези издръжки?

Кас сви рамене.

— Това зависи изцяло от теб.

— И от тях най-вече. Събрали са достатъчно информация за мен. Но щом ще раздавам пари, трябва да знам защо.

Кас се скри зад облак тютюнев дим. Не бе имала намерение да издайничи, но в искането на Елизабет имаше резон.

— Какво искаш да знаеш?

— Как е станало така, че те са се оказали членове на фамилията, и коя е майка им?

Кас се почувства успокоена. Нямаше никаква опасност в това да говори за вече починали хора.

— Ейми Боскоум беше вдовица на един американски офицер, познат на Ричард, който бе убит в Ардъните. Тя беше красива дребна женица, която буквално линееше в Марлбъро, но въпреки това бе готова да живее и на дъното на океана с Ричард. Имаше слабо сърце и през 1951 година то спря да бие. После, през 1957 година, Анджела Данвърс стана втората мисис Темпест. Тя беше „актриса“ — шеметно красива и скандално невярна съпруга. Дан прилича на нея по погледа. Мисис Данвърс загина при самолетна катастрофа през 1964 година. — Кас спря за миг, за да запали нова цигара. — Как се разбирате с Дан? — попита тя уж между другото.

— На ръка разстояние.

— Най-добрият начин! Никога не му позволявайте по-голяма близост. Той би направил всичко възможно, за да те вкара в леглото. Едновременно ви оправя и оценява финансовото ви състояние, след което ви запознава със сметката на личните си разходи. И ако ми позволиш — тя се ухили похотливо, — абсолютно сигурно е, че ще заслужи парите си. Наблюдавай го! — посъветва рязко тя. — Професионален картоиграч е. Само между зъбите си не носи карти.

— Опитва се да бъде чаровен.

— О, той има излъчване. Но обикновено е неприятно. Под външността му се крие много твърд характер, но предполагам, че при такова детство, каквото е имал, всеки би станал такъв. Баща му, Уентуърт Годфри, автомобилният състезател, бил убит, когато Дан бил на шест години, и оставил Анджела с безброй дългове. Единствените средства, с които тя издържала децата, били примамливите й погледи и нищожната й дарба на актриса. Мъжете буквално си я предавали от ръка на ръка, докато не срещнала Ричард.

— А семейство Боскоум?

— Хора на армията. Дошли са от Средна Америка и са средна ръка. Не са свикнали на много пари. Но и малкото отивали за задоволяване на пороците им. За Марджъри — секса и комара, а за Дейвид — пиенето.

Тя бе възможно най-лаконична. В истинската история имаше много мрачни картини, за да си позволи по-образно да обрисува ситуацията. Освен това тя имаше чувството, че Лиза вижда нещата само в черно и бяло.

— А мис Ардън?

— Болна е. Много болна. Обадих се в болницата тази сутрин, но Луис Бастедо забрани всякакви посещения. Мис Ардън е все още в шок. — Кас поклати глава. — Мати е доста емоционална жена. Ричард беше… толкова… — Кас разпери ръце, за да покаже. — Смъртта му бе голям удар за нея.

— Тя е страхотна певица.

— О, да. Истинска примадона във всяко едно отношение. — Кас направи пауза. — Какво възнамеряваш да предприемеш по отношение на тях?

До този момент тя беше усетила скритото оръжие на Елизабет. Бе време да покаже своето.

— Какво би предложила?

— Защитавай ги… искам да кажа, в буквалния смисъл на думата. Това е най-лесният начин. Ако възнамеряваш да поемеш ръководството на организацията, ще имаш достатъчно в чинията си, за да се притесняваш за няколко трохички.

— Колко трохички?

— Половин милиард на година… всяка година.

Елизабет Шеридън повдигна вежди.

Този път Кас се усмихваше язвително:

— Марджъри се изпусна на една от сесиите на организацията. За Дан това е просто още един източник на пари, а за Дейвид — нов късометражен филм към списъка на такива на Дев.

— А мис Темпест?

— Парите са последната й грижа.

Майка й остави доста.

— А кой управлява Марлбъро?

— Тръстът, който от своя страна се ръководи от нея.

— И очевидно по един съвършен начин.

— Той е животът й — простичко отвърна Кас.

— А графът?

— Оправя се сам.

— Разбирам… — Елизабет отново се поклати нервно напред-назад. — Как се изплащат издръжките?

— Седмично, чрез банков превод по сметка, само че не можеш да подписваш нищо, докато траят формалностите по завещанието. Дотогава и ти си на изпитателен срок.

— Кой ще подписва тогава?

— Аз. Или Харви. — Усмивката на Кас беше открита, но жлъчна. — Да, докато не се подпишат документите, не можете нищо да сторите. Всичко зависи от тези листчета хартия.

— Ами ако поискам пари?

— Ще ги получиш… но не от имението. Хелън винаги разполага с по няколко хиляди оборотни… Но за какво са ти? Всичко при нас е безплатно.

Елизабет рязко се изправи на стола.

— Добре. Сега бихме ли могли да видим документалния филм на Дев Лафлин?

— Добре… ти наблюдавай, докато аз търся — заповяда Дан на Марджъри.

Марджъри сви рамене.

— Не се притеснявай. Тя е с Кас. Няма да излязат преди обед. Какво търсим все пак?

— Каквото намерим. Спомняш ли си какво ни казваше Ричард? „Опознай врага си!“ Е, сега тя е нашият враг. — Той огледа огромната спалня. — Добре… ти почни от гардероба, а аз ще проверя чекмеджетата.

В чекмеджетата имаше бельо. Цвят — розов, марка „Маркс и Спенсър“. Сутиен размер 38 В, трико — 10,5 Л. Дузина пуловери (също „Маркс и Спенсър“), ръкавици, шалчета. Нито една пижама. В едно от отделенията имаше червена кожена кутия, която той отвори. Скъпоценности, но не много.

Перлените обеци, с които я бе видял, бяха истински. Имаше още един чифт — малки, но хубави. Златен часовник „Картие“. И един странен на вид пръстен: целият бе покрит с разноцветни скъпоценни камъни. Изглеждаше доста стар, вероятно от Викторианската епоха, а и камъчетата бяха вградени в златото, не залепени. Диамант, смарагд, аметист, рубин, друг смарагд, сапфир и топаз. Вероятно бе купен от някой антикварен магазин. Използваше непозната марка грим. За чувствителна кожа. В банята луксозният сапун почти не бе използван. Пастата за зъби беше обикновена марка, четката — с твърд косъм. Никакви шишенца с хапчета.

— Откри ли нещо? — Марджъри си подаде главата.

— Нищо, което да ни послужи. А ти?

— Сама си шие дрехите, 38 номер обувки, облеклото й — размер АА. Има страхотна ръчна чанта от крокодилска кожа „Хермес“, а не какво да е. Какво имаше в чекмеджетата?

— Долно бельо, малко бижута, нищо, което да заслужава вниманието ни.

— И никакъв дневник, писма или снимки?

— Нищо… Да погледнем багажа й.

Куфарите й бяха поставени върху лавиците в килера. Празни.

— По дяволите!

— Ти какво очакваше? — заядливо попита Марджъри.

— Все нещо трябва да има. Не може да няма. Номерът е да го намерим. Очевидно не е тук. Ще трябва просто да се поровим в миналото й.

— Лондон?

— Където и да е… и колкото по-скоро, толкова по-добре. Харви вече е започнал с оценката. Явно бърза.

— Да не би аз да не бързам? — сряза го Марджъри.

— Остави това на мен.

— Е, и какво? Искам го толкова, колкото и ти. — „Всъщност повече“ — каза си тя, като си спомни Андрея и го пожела на момента — хищно и лакомо. — Какво точно търсиш? — продължи тя.

— Нещо, което ще можем да използваме, за да се докопаме до тлъст дял от наследството.

— Изнудване? — Лицето на Марджъри просветна. Това беше специалитетът на Дан.

— Да. — Той обходи стаята с поглед. — Мисля, че трябва да съсредоточим усилията си върху загадката около нея. Майка й…

— Но тя е починала.

— Точно така. Но как? И къде? И защо? Каква точно се е падала на Ричард? Виждаш колко много неща трябва да узнаем за нея. Като например каква е била преди. Надявам се, ще има за какво да се уловим. — Дан разсъждаваше на глас. — Ето какво ще направим. Отдавна имам запазен час за игра на поло идната седмица в Хамилтън. Ще се престоря, че заминавам там. Ти ще си измислиш твоя версия… Ще кажеш, че вече ти е доскучало, и сега, когато виждаш, че дяловете ни са в безопасност, няма смисъл да оставаш. Кажи, че се връщаш в Италия, но всъщност ще ме чакаш в Лондон, в къщата. Имаш ключ, нали?

— Да.

— Така… Тогава използвай го. Докато не мине изпитателният срок, ние сме все още богати и могъщи, така че действай, както ти казах. Тя това и очаква, в края на краищата.

— И колко ще продължи всичко това?

— Колкото е необходимо. Крайният срок е легализирането на завещанието от Харви. Започне ли се веднъж, за нас няма никаква надежда. Според Харви разполагаме, слава богу, с доста време, така че поне времето е на наша страна. — Той гледаше с изпълнен с омраза, безпощаден поглед. — Трябва да открием нещо компрометиращо за нея. Това е единствената ни надежда. Тя ще разрязва баницата, така че ще трябва да измислим нещо, което да я задави. Имам добри предчувствия и съм сигурен, че ключът на загадката се крие в майка й. Ричард само я споменава. Затрупал ни е с информация за какво ли не, но за нея не е казал нищо повече. Защо? Имал е причини и сигурно винаги е имал. Дали не е имала вече развод зад себе си? Такъв си беше той. Никога не се е захващал с която и да е. Така че, ако майката на Елизабет Шеридън е била от някаква величина, това би означавало, че старите й кости ни очакват. И нашата цел ще бъде да ги изровим.

— Но Харви ни каза, че вече е проверил.

— Харви! — повтори Дан язвително. — Той въобще не е търсил внимателно. Аз мога да открия гроб без паметна плоча от миля разстояние. Не ме ли научи самият Ричард на това? — усмивката му беше злобна.

— Но то бе толкова отдавна. — Марджъри бе обзета от съмнения.

— И вероятно има хора, които искат всичко да остане така.

Очите на Марджъри блеснаха и тя алчно облиза устни.

— Мислиш си за някое шумно скандалче?

— Надявам се на такова. Фабрично производство, готово за употреба!

— Като дрехите й! — злобно допълни Марджъри.

Бяха се сврели в огромния, целия в огледала килер, сякаш търсейки прикритие. Въпреки същността си, Марджъри беше действително впечатлена. Дрехите бяха изработени изключително добре. Елизабет Шеридън можеше да получи работа във всяка голяма парижка модна къща. Разбира се, всички бяха копия, но при нейните размери не можеха да бъдат други. Голяма, дебела крава! Марджъри надникна в украсените с резба и позлатени огледала, вградени в стените на спалнята, в които се оглеждаха тесните като стрелички и убийствено елегантни гащички и ризи. Колкото и елегантна да беше, мис Паричкова трябваше да извърви много път, за да може да засенчи в модата Марджъри ди Примачели. И да сваля доста килограми!

Марджъри се усмихна на отражението си в огледалото. Въпреки заповедите на Дан за Лондон, тя отиваше в Италия. При мисълта за голото тяло на Андрея нейното собствено започна да тръпне от желание. Винаги можеше да го държи изкъсо, като от време на време пуска по някоя забележка или с безразличие каже нещо във връзка с неприличната сума, която Ричард бе оставил. Разбира се, ще трябва да измисли някакво фиктивно доказателство, само и само да го накара да се подмокри при мисълта, че то ще му донесе малка сумичка на сметка. Никой извън острова не знаеше какво съдържа завещанието на Ричърд и никой нямаше да узнае. Но нямаше смисъл да го измъчва човек, да го кара да гадае. Тя бе научила от Ричард как да лъже на едро. Колкото е по-голяма лъжата, толкова повече хора са готови да я приемат. Поне Ричард го бе доказал много пъти. И щом като Дан твърдеше, че се мъти нещо, тя не се съмняваше дори за секунда, че той ще изрови цял куп доказателства. Дан бе човек със способности, а и Ричард му бе добър учител. Тя също си бе научила добре урока. Дан беше прав. Бе дошло време да се задействат механизмите.

Той бързо огледа стаята, погледът му премина по всеки предмет, за да се увери, че не е пропуснал нещо. Беше ненадминат майстор в изкуството да се шпионира — още един от добре научените уроци на Ричард. Марджъри се усмихна самодоволно. Ричард ги бе учил на това, за да служат на неговите лични интереси. Каква ирония на съдбата бе, че сега имаха възможността да изсипят цялата мръсотия върху главата му.

— Добре — нетърпеливо рече тя. — Хайде да започваме тогава.

Нийвс завърза коня си към един стълб на верандата и го остави да пасе тревата, която бе поникнала изпод пясъка. После, като взе ключа от мястото му върху перваза на централната колона, отключи входната врата на крайбрежната къща, промъкна се вътре и с въздишка се облегна на солидната врата.

Вътре бе чисто и подредено. Заслугата за това бе нейна. Никой друг не влизаше тук. Единствено Дев идваше понякога, особено когато Ричард не беше на острова и особено след като се бяха скарали. Нийвс въздъхна. После влезе в кухнята и остави цветята, които бе купила, върху поставката за изцеждане на съдовете. След като донесе вазите от всекидневната, тя отстрани завяхващите цветове и аранжира свежите. Имаше рози, китки хибискус, bougainvillea и олеандър, всички в големите синьо-бели вази: едната — върху лавицата на камината, до рисунката, която Дейвид беше направил на едномачтовия кораб на Дев — „Пинта“, другата — на ниската масичка, а третата — на бюрото му до прозореца.

След това тя взе от шкафа кърпата за бърсане на прах и флакона със спрей за излъскване и с любов почисти и лъсна всичко: голямото старо бюро, върху което стоеше пишещата му машина, тефтерче с жълти листи за водене на записки и една стара кана от китайски порцелан, без дръжка, пълна със скоро подострени моливи, столовете в якобински стил с високи облегалки, които Хелън му бе дала, первазите на прозорците зад тънките копринени пердета и голямата маса до стената. Когато приключи, тя си направи кафе в кухнята, взе боядисана в синьо и бяло чашка и влезе във всекидневната, сви се в единия край на дивана, застлан с дамаска, и й се прииска Дев да е тук, на обичайното си място, в другия край на дивана.

„О, Дев, Дев… Само ако можеше да си тук! Щяхме да излезем с лодка в морето.“

Погледът й се спря върху картината на „Пинта“, която пореше синьото море с издути бяло-сини платна. Аленият й корпус блестеше, а пиринчените части по нея лъщяха на слънцето.

„О, само ако можеше да си при мен… Не й позволявай да те командва. Не би могла… И никой не може. О, Дев… Всичко е толкова ужасно… Всичко се опорочи… Тя е като зараза, която не пожали никой от нас. Омърси дори въздуха, който дишаме. Човек никога не знае кога ще й налети. Вчера я срещнах в беседката… Моето място. Само че тя беше там с книга в ръка… Тя все чете… И когато се изкачих по стъпалата, тя вдигна глава и просто ме погледна… Аз се извърнах и си тръгнах гордо… но ми се искаше да хукна да бягам. Тя ме плаши, Дев… Всичко ме плаши… Не искам да остана тук, нито желая да се връщам в училище, макар че леля Хелън казва, че трябва… Страх ме е да си тръгна и да я оставя тук… а и не мога да понасям начина, по който тате се мъкне подир нея, как я гледа, сякаш е скъпоценна икона или нещо такова… А тя дори не го забелязва. Толкова е студена, така коравосърдечна!… О, Дев, как можа той да постъпи така с мен! Мислех, че ме обича… Вярвах, че ме обича.

Ако сега беше тук, можех да си поговоря с теб, нали си нямам друг? Леля Хелън е много лоша напоследък, мълчалива и далечна. Кас прекарва цялото си време с нея. Марджъри мисли само за външността си, а на Дан нямам доверие… Единствено Хари е мил… но не като теб, Дев, никой не ме разбира така, както ти… О, ако можех само да ти кажа…“

Изведнъж тя се изправи на дивана.

— Защо не? — каза високо, обзета от внезапно вълнение. — Трябва да кажа на някого, иначе ще умра. Щом той не може да дойде, тогава аз ще отида при него. Ох, защо не помислих за това преди? — Тя пропълзя по дивана до масичката с телефона. Нямаше време за губене. Трябваше да го направи, и то веднага.

Елизабет Шеридън се спря за миг, за да си сложи слънчевите очила, преди да излезе от хладината на къщата с климатична инсталация и да се потопи в изгарящата следобедна жега. Стените на къщата поглъщаха горещината, защото първите един-два метра, където тя хвърляше сянка, въздухът сякаш липсваше, но когато стигна до балюстрадата на терасата, пасатът донесе приятна прохлада. Тя се опря с ръце на избелелия от слънцето камък, но бързо ги вдигна. Беше нажежен. Отдръпна се леко встрани, докато се възхищаваше на гледката.

Марлбъро бе построен върху издигнато от човешка ръка плато върху най-високата точка на острова. Високият 450 метра хълм сега представляваше приказна гледка от ослепителни градини, освежавани от фонтани и украсени със скулптури, култивирани цветя и дивите растения на острова: алени хибискуси, пурпурни bougainvillea, златна аламанда, кървавочервена пойнсетия, небесносини jacarancla и лози с оранжево-червен цвят. Сред тях Хелън бе направила английска декоративна градина с подредени цветни лехи, отрупани с рози. Имаше и италианска градина с правоъгълни басейнчета и фонтани в стил рококо, а така също и японска, с миниатюрни храсти и дръвчета и големи пространства с грижливо поливани й гледани с любов морави, където се издигаше традиционният мраморен храм в гръцки класически стил.

От най-горната тераса, която опасваше цялата къща, се откриваше панорамна гледка към всички краища на острова. Плътна зелена рогозка от растителност криволичеше надалеч пред сградата, на места накъсана и осеяна с петна, оставени сякаш от четката на невнимателен художник. В близката далечина се открояваше бадемовият цвят на селските къщички, красящи по-малкия хълм, който гледаше към пристанището, както и ослепителните платна на лодките, придаващи му величествен вид. Виждаха се и снежнобелите сгради на болницата, училището, електроцентралата и консервната фабрика. Точно извън селото започваха фермите с нивите, различни на цвят, според културите, които се отглеждаха: авокадо, царевица и домати. Отвъд селото имаше тучно пасбище, където пасеше стадо от чистокръвен добитък, а по-нататък, с дълбокия си сапфирен цвят, бе езерото — абсолютният център на острова, царството на розовото фламинго. Отстрани се простираше гората. В тъмните й недра растяха бор, абанос и желязно дърво, които представляваха естествен декор на голфовото игрище, където напоителните дъждовни системи работеха неуморно. Те бяха разположени до подножието на хълма, където започваха градините.

Около тях и разделяйки ги, се виеше добре поддържана чакълена пътека, която тръгваше от къщата и се сливаше с асфалтирания път, пресичащ острова по дължина. Той опасваше игрището за голф, минаваше през гората, покрай езерото и пасбището, разделяше фермите на две и се губеше сред къщите на селото.

А навсякъде наоколо властваше морето. Повърхността му имаше синьо-зелени оттенъци, в зависимост от дълбочината, а малките островчета блестяха като смарагди в сърцето му. Тежката топлина на въздуха бе парфюмирана от тропическите цветя, растящи в изобилие, а в далечината хоризонтът трепкаше под напора на жегата.

Като се насити на гледката, Елизабет тръгна бавно по вече потъмнялата от времето мраморна мозайка на терасата към отсрещния й край, който гледаше към избелялата самолетна писта и частното пристанище, където величествено се издигаше яхтата на Ричард Темпест „Бурний“, чудесно реставриран в Сан Франциско клипер^[1], блестящ в бяло и златистожълто и заобиколен от по-малки корабчета, платноходки, гребни и гумени лодки.

Всичко бе замряло, с изключение на прилива, който люшкаше лодките нагоре-надолу, а от хангара, в близкия край на самолетната писта, се чуваха удари на чук и приглушеното бумтене на двигателя.

Елизабет се обърна, за да продължи да се любува на гледката, но вниманието й бе привлечено от внезапното проблясване на слънцето върху водата, идващо измежду нещо, което приличаше на куп листа. Любопитна, тя тръгна покрай къщата, към стъпалата, които отвеждаха до градините. Това, което бе взела за листа, бяха в действителност лози и точно под тях водата блестеше на слънцето със златен оттенък. Като слезе по стъпалата, откри, че те се скриват под покрива от лози и свършват в мраморен под на издълбана от човешка ръка пещера, изсечена в самата скала и охлаждана от дузина водопадчета от огромни мидени черупки, последната от които почти опираше в повърхността на голям, кръгъл плувен басейн, на чието дъно с мозайка бе изобразен Нептун в колесницата си, теглена от делфини. Тъкмо това бе блестяло на слънцето, под бистрата вода: златистожълто, лазурносиньо, алено и зелено. От едната страна на басейна в редица бяха построени съблекални кабини, а от другата страна имаше дъски и трамплини за скачане. След жегата навън тук беше примамливо хладно. Светлината, сякаш филтрирана от лозовите листа, успокояваше очите след слънчевия зной. Ромонът на постоянно стичащата се вода успокояваше, а хладният блясък на басейна придаваше особен чар на гледката. Само за миг, като събличаше дрехите си в движение и ги оставяше там, където бяха паднали, Елизабет измина няколкото метра до басейна и съвсем гола се гмурна в тихите води, направи няколко обиколки, гмурна се под вода, после се показа на повърхността за глътка въздух и се гмурна отново.

Тя плуваше по гръб, косата й се виеше под нея, когато един присмехулен глас попита:

— На русалка се правим, така ли? Готов бях да се закълна, че това е Лиза Шеридън…

Тя се завъртя във водата, застана права, ритайки с крака, за да се задържи на повърхността, и засенчи очи с ръка, защото гласът идваше откъм слънцето. Дан Годфри стоеше на брега и й се усмихваше.

— Къпем се голички, така ли? — бавно и небрежно попита той, като слизаше към нея по каменните стъпала. — Във всяка кабина има шкаф, пълен с бански костюми… или предпочитате да се къпете гола?

Тялото й беше като бледа искрица в синята вода.

— Просто обичам да плувам.

Той очевидно обичаше ездата, защото носеше бледобежов брич, копринена риза и шалче, препасано небрежно около врата му.

— Имате ли нещо против, ако се присъединя към вас? — попита той, а ръцете му посегнаха нагоре, за да разкопчаят ризата.

— Наплувах се… — Тя му обърна гръб и се отдалечи с мощен кроул към дрехите си, които лежаха в права линия от най-ниското до водната повърхност стъпало на басейна до края на опасващия го плочник. Постави длани върху ръба му и с бързо и леко движение се повдигна и излезе от водата. Събра с две ръце дрехите си, без да намалява крачка, после се отправи към една от кабините и се скри вътре, но не преди да остави у него убеждението за чудесната си голота: широки рамене, стегнати гърди и очарователен ханш, от който се ваеха безкрайни крака като бели мраморни колони, леко порозовели от плуването.

„Блондинка по рождение — отбеляза той. — И добра плувкиня. Едно от тези неуморими и силни деца на морето.“ Очевидно тя притежаваше не само физическа сила, но и остър ум и в никакъв случай нямаше да му позволи да влезе при нея в басейна. Този факт го заинтригува.

— Вътре ще намерите четки, гребени, сешоари… всичко необходимо — извика Дан и тръгна към кабината, в която бе влязла.

Когато се появи отново, със същите блуза и къси гащета, тя бе увила косата си с хавлиена кърпа.

— Позволете ми… — предложи той, като посегна да вземе четката от нея — косата ви се е сплела цялата.

Но Елизабет се отдръпна.

— Предпочитам сама да се среша.

„Дори не обича да я докосват — каза си той, преглъщайки и този факт. — На прекалено скромна ли се прави? Дошъл си при нея с цел, Дан, момчето ми.“

— На слънце ще изсъхнете по-бързо — предложи той. — Елате да се попечем.

На мястото за плаж имаше раиран сенник, каменни пейки с възглавници, люлки със сенници и шезлонги, всички облечени в бял американ. Широката каменна стена, която гледаше към самолетната писта, беше украсена с хибискус и олеандър, посадени в саксии.

— Ако ходите без шапка, косата ви съвсем скоро ще изрусее — отбеляза Дан. — Слънцето е много силно тук. Не позволявайте пасатът да си прави шеги с вас. Какво ще кажете за едно студено питие?

Той отиде до масивна кутия за лед, извади висока кана, пълна с течност, леко розова на цвят.

— Нашият небезизвестен Марлбъро плодов пунш… Портокали, лимони, ананас, папая… Изстискани и ароматизирани с ром… много освежаващо: — Той й наля в голяма чаша.

Елизабет отпи жадно.

— М-м… Вкусно…

— Всеки ден правим нов. Ако никой не го пие, слугите не му прощават: — Веждите му се повдигнаха. — Ще трябва да свикнете с охолния живот — търпеливо посъветва той. — Тук сменяме всичко всеки ден, без значение дали се използва или не. Хавлиени кърпи, четки, гребени… дори водата в басейна… Морска вода, между другото, както сама сте се убедили. Всъщност не само ще свикнете с него, но и ще го очаквате. — Той се изтегна в една от люлките. — И така, с какво се развличате извън работата? Кас казва, че много работите.

— Ориентирам се, предимно в градините. Току-що открих тази.

— Добра плувкиня сте.

— Обичам водата.

Той се пресегна към една лавица зад себе си и й подаде голяма бутилка с плажно масло.

— Мога да ви намажа… Честно казано… имате много хубава кожа.

Гласът му беше спокоен, но погледът му говореше ясно. Той забеляза лека гримаса на отвращение да изкривява устните й. Сякаш бе направил абсолютно неуместна забележка. Тя взе шишето и го наклони под ъгъл, за да прочете етикета.

— Много добро масло… ще ви предпази от изгаряне. Искате ли да ви намажа?

— Не, благодаря.

Да, отвращението го имаше. Определена неприязън от нейна страна. Нямаше съмнение, не обичаше да я докосват.

— Доколкото разбирам, харесвате нашия остров? — спокойно попита той.

— Не се оплаквам.

— А местните жители?

— Те са безобидни.

„Кучка!“ Пресуши чашата си, наля си още и почувства как ромът го сгря.

Лиза се отпусна назад в шезлонга и каза:

— Никога не преставате да опитвате, нали?

— Когато в началото нямам напредък…

— В „Хенриета Филдинг“ си имаха поговорка: „Пестеливостта е пътят към благочестието“. Учеха ни, че прахосничеството е осмият смъртен грях. Да бъдеш пестелив, беше първа добродетел и признак на сила.

— Значи такава била работата — промърмори той. — Но в такъв случай не ви ли наскърбява мисълта за всички тези пари, които ще се пилеят наляво-надясно?

— Но те няма да се пилеят. Ще носят лихви, разбира се, в това число и на вас.

— Вие сте моята лихва. За пръв път срещам човек, отрасъл в дом, различен от истинския… Как беше там? — Дан бе саркастично учтив, привидно изпълнен със съчувствие, но в същото време безмилостно й напомняше за произхода.

— Нещата са се променили от епохата на Оливър Туист.

Той продължи да упорства:

— Трябва да ви е било много… трудно. Майка ви е починала, когато сте били съвсем малка.

— Нямам спомени.

— Не помните ли собствената си майка?

— Въобще.

„Съмнявам се — каза си той. — Вярно или не, така й изнася.“

— Но сигурно, когато е починала… трябва да е оставила нещо зад гърба си.

— Само мен.

„И това е всичко, което те интересува!“ Никога не бе срещал толкова самовлюбена жена. Светът й започваше и свършваше с нея. От никого не се интересуваше. Дори дрехите си шиеше сама. Все пак версията й съответстваше на характера й. Тя си беше оригинал. Марджъри бе друга. Всичко, което носеше, имаше фирмен етикет. Без вещите си не можеше да живее. Дрехите й придаваха облик.

А тази, другата, знаеше коя е и бе щастлива от този факт. Вероятно приемаше ухажването му като намеса в личния й живот. Дан продължаваше реда си от мисли. „И как само се справя с нещата! Без грам емоция! Не влага чувства, а хладен разум. Което всъщност е ключът към нея. Тя рационализира всичко. Сигурно ще ми отнеме доста време да разбера защо не обича да я докосват. Не ми позволи да плувам с нея, да среша косата й и да я намажа с плажно масло. Това ме лишава от оръжието ми или от ползата от него. Жени, които не обичат да ги докосват, обикновено имат страх от мъжете. А тази ме държи дори на още по-голямо разстояние. Май се препънах още на първото препятствие. Да не би да има проблеми със секса? Възможно е да е така при това нейно леденостудено изражение. Трябва да се поразровя.“

В този момент той видя книгата, която младата жена носеше, оставена на тръстиковата маса до нея. Обърна се, за да прочете заглавието: „Фамилията Темпест и тяхната история“. Хрумна му нещо.

— Виждам, че се интересувате от нашите предци — отбеляза той, уж между другото. — Но това, което четете, е доста старо и скучно. Ако искате да научите повече за тях, зная много по-добър начин.

— О? Какъв?

— Искате ли да ви покажа?

— Да, ако обичате.

Беше се чудил как да остане насаме с нея. Сега му се предоставяше идеалната възможност. Заведе я обратно в къщата, в огромната библиотека, осемнайсет метра дълга и дванайсет висока, отрупана с книги и два големи кожени фотьойла, на които човек можеше да се излегне и да чете. На маса, дълга почти колкото цялото помещение, лежаха огромно количество нови списания, които говореха за интересите на читателите си. Те варираха от „Таим“ и „Нюзуик“ до „Спектейтър“ и „Икономист“, минаваха през „Вог“, „Харпърс“, „Уиминз Уеър Дейли“^[2] — настолната книга на Марджъри, „Таун енд Кънтри“, „Опера“ и „Конисър“.

Дан отиде направо до рафтовете в дъното, близо до прозореца, откъдето вдигна половин дузина големи фотографски албуми, красиво подвързани с фина телешка кожа и надписани със златни букви със съответните дати.

— Тук е истината — провъзгласи той. — Албуми на фамилията Темпест от първите дагеротипи до най-съвременните техники във фотографията. Те ще ви разкажат много повече от онова скучно старо томче.

Но той не ги остави на масата, а ги занесе до дългия фотьойл.

— Елате… трябва да сме един до друг, за да можем да ги разтворим, без да падат.

По този начин можеше да бъде съвсем близо до нея. Допирът на телата бе непогрешим знак. Ала когато постави разтворения албум върху неговия и нейния скут, тя вече бе успяла да седне на разстояние от него. „Допирът на телата“ въобще не се осъществи. „Знаех си! — със задоволство си каза той. — Плюс това е и фригидна, твърда като камък.“ И за потвърждение направи така, че докато обръщаше страниците, лявата му ръка да докосне гърдата й. Но това му се удаде само веднъж. Следващия път тя вече се бе отдръпнала. Не остана никакво съмнение. Елизабет Шеридън бе двайсет и седем годишна девственица.

Той не издаде с нищо заключенията си. Започна да коментира кой какъв беше от снимките.

Фотосите от първия албум бяха от времето на кралица Виктория: брадати мъже и жени с кокове, които позираха артистично на големи тераси, облегнати на парапетите или подпрели главата си с ръка, така че едната им буза се набръчкваше. Играеха крикет или бяха на пикник, седнали върху зелената трева или върху гърбовете на понита, с ръце на юздите, а пред коня обикновено бе застанал коняр.

После идваше ред на снимките от епохата на крал Едуард: жени в стегнати корсети, с накъдрени коси и пищни гърди, отрупани с дантели и перли, мъжете — с помадени коси и увиснали мустаци. Те на свой ред отстъпиха място на снимките от двайсетте години: прически а ла гарсон и поли над коляното. Мъжете носеха фланели и блейзери на райета. Следваха трийсетте години: жените — с навити на маша коси и истински копринени чорапи, а мъжете — седнали зад волана на лагонди, МГ-ета или трилитрови бентлита. Чак когато стигнаха до войната и годините след нея, Дан възвърна истинската си същност.

— Това е първият съпруг на Марджъри… Беше херцог. Опасявам се, че тя съвсем свали гарда след него — само маркизи и графове оттогава… А този беше вторият й съпруг — принц, офицер от белогвардейската армия и единственият, който заслужаваше нещо. Голям спортист, казваше се Димитри Галицин. Проблемът беше, че обичаше жените, а Марджъри не бе особено ентусиазирана от този факт.

Дан бегло описа характера на всяко лице, като обикновено оставяше жлъчта си за накрая. Имаше злобен език, скрит зад сладка спонтанност, но Елизабет не отправи нито критична бележка, нито похвала. Интересуваха я само фотографиите, макар и не чак толкова, че да не забрави да се отмести, когато той се доближи съвсем до нея. „Колко вълнуващо! — радостно си каза Дан. — Жена, която изглежда такава, каквато е?“ Още един елемент от загадката отпадна, а скрит някъде между другите бе въпросът „Защо?“. Лош спомен, може би? Дори изнасилване? Или някаква самовлюбеност? Но защо? Кое я бе отблъснало от мъжете и довело до това състояние?

Докато тя гледаше снимките, той тайно я наблюдаваше. Елизабет изглеждаше като изпаднала в зимен сън. Около нея витаеше усещането за нещо недокосвано, неизползвано. В жените с известен опит имаше някакъв блясък. Движеха се различно, усещаха телата си по различен начин. А тази жена сякаш игнорираше своето. Хранеше го, обличаше го и го поддържаше чисто. И нищо повече.

Дан я сравни с Марджъри. Още щом я погледнеше, човек разбираше лустрото. То просто се отделяше от нея както потта от тялото. Елизабет беше непорочна, но студена. И фригидна не по-малко. Което затвърждаваше у него убеждението, че ключът към нея се криеше в детството й. Онзи детски дом например и петте години, преди да отиде там. Той откри, че гори от нетърпение да я остави и да започне търсенето. Вместо това седеше и говореше ли, говореше.

— Да… Това е Кас. Истинска хубавица по това време. — Той видя, че тя бе очарована от младия, голобрад Дейвид, с нежна като на жена уста. И от младата Марджъри от времето, когато косата й бе с естествения си кафяв цвят, а стойката й — небрежна. И от Хелън преди трийсет години — срамежлива, уязвима и крехка.

Елизабет огледа внимателно двете съпруги на Ричард Темпест. Едната приличаше на малко кафяво орехче, а другата — на райска птица.

— Приличате много на майка си — отбеляза тя, като вдигна поглед към него.

— Само на снимка.

На друга снимка Анджела Данвърс лежеше в хамак под едно дърво, заобиколена от млади обожатели. Русата й коса бе изящно фризирана, а тялото й — забулено в полупрозрачен шифон. Само когато човек се вгледаше внимателно, можеше да види прекрасните й гърди, загатнати с лукава непорочност. Дан се взря в лика на майка си. Влажни очи, в които се четеше любопитна категоричност. После обърна страницата.

Елизабет се задържа най-дълго върху фотографиите на Ричард Темпест. Отгръщаше албума назад, отново и отново, за да сравни мъжа с момчето, вглеждайки се внимателно във всяка снимка, на която него го имаше. До момента, в който тя попита:

— Кой е този? — и посочи с показалец. Дан погледна.

— О… този ли? Това е Дев Лафлин… Беше любимецът на Ричард. Но меденият месец свърши, после те се разведоха… Тогава Ричард му забрани да стъпва на острова. — Гласът на Дан бе жесток в радостта си. А след това умишлено добави само за да види реакцията й. — Но това само привлече вниманието на дамите. Едва се бе появил на сцената, и те вече умираха за него.

И ето, отново лека сянка на отвращение премина по лицето й, чертите й сякаш замръзнаха. Тя не попита защо, а затвори неохотно албума.

— Дадохте ми действително изчерпателна информация… Благодаря ви.

— Удоволствието бе мое — протестира той, като скри за себе си информацията, която тя, без да знае, му бе дала. — Наистина…

Хелън Темпест си прочисти гърлото.

— Сетих се — каза тя, подпряла с юмрук брадичката си, тъй като от дни не бе мислила за нищо друго, — че не съм ви развела из къщата.

Лиза Шеридън остави настрани книгата.

— Няма защо да бързаме — леко отвърна тя. — Разполагам с много време.

— Въпреки това — като нямаше какво друго да каже, Хелън се придържаше към етикецията — трябваше да ви поканя по-рано.

Беше го репетирала пред огледалото хиляди пъти, взирайки се в отражението си. „Помни коя си“ — му бе казала и бе чула злобното ехо да допълва: „Е, и коя си?“. Особено след като бе свършила толкова неща напоследък. Спомни си мигове, които бе считала за отдавна забравени, захвърлени далече в ъгълчетата на съзнанието й. След пристигането на Елизабет бе възкръснало омразното й минало, макар и все още покрито с прах. А Хелън не можеше да зарови глава в пясъка и да остане така завинаги.

— Сама разбирате, че има твърде много да се види. Може би трябва да започнем с разходка из вътрешността на къщата. Това би ви дало представа за големината и разположението й. Веднъж като научите как да се ориентирате, и ще можете винаги да използвате свободното си време за разходки.

Елизабет се изправи на крака. Бяха на сантиметри една от друга, но Елизабет бе избързала малко напред. Хелън се извърна.

— Ще започнем с голямата зала… — Стъпките им отекнаха върху мозаичните плочки. — Наричаме я „голяма“, защото е най-просторната от петте в къщата и защото в нея се намират фамилните портрети.

Залата беше огромна и висока, всеки звук отекваше в нея, а блестящият мраморен под бе с шарките на шахмат на дъска. От двете страни на масивната портална врата, с грамадните си пиринчени ключалки и резета, излъскани до блясък, стояха две кресла от епохата на крал Джордж, тапицирани с кожа, пред които някога бяха седели лакеите. Над вратата бе закачено знамето на фамилията, което имаше същите цветове като тези на ирландското — сиво-синьо и алено и девизът „Аз ще оцелея“, извезан със златен конец. В центъра на залата имаше огромна мраморна маса с подпора, на която стоеше изключителен бокал, пълен с люляк. Срещу него — тежката кожена книга за гости и пиринчена чаша с химикалки. На разстояние един от друг бяха поставени комплект столове в якобински стил, с изящно резбовани облегалки и червени брокатени възглавнички със златни ресни. Слънчевата светлина обливаше всяко кътче на залата, изливайки се на снопове от стъкления купол на покрива.

Хелън се спря пред първия портрет в цял ръст на господин от времето на якобинската диктатура, облечен в зелено кадифе със златни ширити, с рубин на едното ухо и друг, инкрустиран върху пръстен на ръката, която почиваше върху покритата със скъпоценни камъни дръжка на сабята. Той беше с тъмноруса коса, смели зелени очи и надменно изражение.

— Родоначалникът на фамилията ни — каза Хелън с жест на ръката, който изразяваше истинска гордост. — Почитаемият Ричард Темпест Първи. Бил е близък приятел на Джеймс Първи, който му дарил земя във Вирджиния, където Ричард дал началото на рода и построил първото имение Марлбъро, изгорено до основи, когато семейството напуснало Америка след Гражданската война. — Хелън протегна ръка и натисна една от розите, изваяни върху рамката на портрета, и той се наклони, откривайки желязното тяло на малък асансьор. — За майка ми беше трудно на стари години да изкачва стълбите, затова го инсталирахме. — Тя върна портрета обратно на мястото му. — А това е съпругата му, лейди Арабела… А ето и синът им, Франсис…

Портретите следваха в хронологическа последователност и показваха дори промените в модата, но лицата на тях оставаха почти същите, особено косата и очите. Те бяха винаги зелени, винаги искрящи. Всеки от портретираните бе разкошно облечен и окичен с ослепителни скъпоценни камъни. С увеличаване на силата и богатството им растеше и великолепието им. Хелън познаваше всеки поотделно: името, биографията, мястото във фамилната йерархия. За нея те не бяха рисунки, а хора, живели в този дом, хора, които бяха се разхождали по коридорите, спали в леглата, хранили се на масите. Кръвта им течеше във вените й, носеше нрава им, осанката и изражението на очите, миналото беше източник на гордостта й.

Като се изкачваха по стълбите, същата тази гордост стегна походката й, изправи главата, проясни лицето й, така че накрая, когато стигнаха до горната зала и тръгнаха да я разглеждат, се спряха пред огромен портрет, разпростиращ се върху цялата стена, при което Хелън обяви:

— Моят дядо Никълъс Темпест Шести и съпругата му Шарлот с децата си Франсис, който е мой баща, и Виктория. Портретът е направен през 1903 година по случай тристагодишнината на фамилията.

Те бяха застанали пред портрета на Родоначалника, който бе поставен върху триножник в голямата зала. Никълъс Темпест беше висок рус мъж със спокойно, но гордо лице. Съпругата му — обикновена, но безусловно елегантна жена. Косата й бе събрана в прическа Помпадур. Бе облечена в широка кървавочервена роба, която почти се скриваше от спускащата се по нея най-фина дантела, сред която блестяха безценни перли. На гърдите й се виждаше верижката на златно часовниче, а по раменете й се спускаше дълъг черен шал. Синът им Франсис беше копие на баща си, докато дъщеря им Виктория бе обикновена на вид като майка си, но по-яка и румена.

— Баба ми била любимката на острова. Тя основала болницата, която брат ми дострои и разшири много.

Хелън продължи нататък и се спря пред последния портрет.

— А това — тя се взря в него с поглед, изпълнен с любов: — е портретът, който Филип де Лаело направи на последното поколение Темпест. Родителите ми и ние, децата. Брат ми Ричард, близнаците Чарлз и Никълъс и аз… — Очите й излъчваха тъга и болка, в тях се четеше копнежът й да бъде все още част от тази фамилия. — Направен е през 1931 година по случай пълнолетието на брат ми.

Франсис Темпест, вече на възраст, стоеше хванал за ръка десетгодишната си дъщеря Хелън: срамежливо създание в снежнобяла всекидневна рокличка, препасана със син сатенен колан, а дебелите й плитки бяха хванати с черешки за коса. Тя се бе притиснала свенливо към него, сложила едното си краче пред другото, обута в бели найлонови чорапи и лачени чехли с пискюли. Майка й бе застанала между близнаците, които я бяха прегърнали през кръста. Русата й коса бе накъдрена по тогавашната мода, а тя бе облечена в чудесна рокля „Форчън Делфос“ от копринено кадифе, пристегната със златен колан и украсена с цяла редица перли, стигащи до коленете й. От дясната страна на баща си стоеше наследникът, Ричард Темпест, двайсет и една годишен. Лицето му вече бе започнало да придобива хубави мъжки черти. Той се бе облегнал небрежно на портрета на Родоначалника, така че удивителната прилика с мъжа, живял преди триста години, изпъкваше с шокираща яснота. Ако можеха да си разменят дрехите, никой нямаше да забележи промяната. Косата му имаше същия цвят, очите бяха също така зелени, изражението му — високомерно, но омекотено от някакво дяволско блясъче в очите и от леко подигравателно присвитите устни. Той знаеше кой е, знаеше, че е хубав, че хората гледат неговото лице, а не това на портрета.

— Последното поколение Темпест… — повтори Хелън с глас, изпълнен с копнеж.

— Къде са братята близнаци?

Неочакваният въпрос, изглежда, извади внезапно Хелън от замечтаността й, защото тя видимо подскочи.

— О… Бяха убити при катастрофата до Хинденбург. Връщаха се от обиколка из Европа с частния си учител… — Тъгата приглуши гласа й. — Бяха само на осемнайсет години. Майка ми така и не успя да преживее смъртта им. Баща ми… — Гласът й съвсем заглъхна, сигурен знак, че го обожаваше. — Баща ми го убиха в Лондон, когато една бомба разруши старото ни имение… — Гласът й се превърна в шепот. — Беше само на петдесет и седем, а аз… аз останах сама с брат ми.

— Други роднини не сте ли имали?

— В Англия — да, но тук, на Бахамите — не. Сестрата на баща ми има син, но, разбира се, той не е Темпест. — Хелън бавно се извърна, почти неохотно, сякаш насила я караха да се вгледа в лицето пред нея, но не това на портрета, а лицето от плът и кръв. — Вие сте… — Бе озадачена, сякаш все още не можеше да повярва.

— Зная. Откакто тръгнахме да разглеждаме, в портретите постоянно виждам собственото си лице. — Елизабет се извърна, а очите й се плъзнаха по всички отдавна отишли си, но незабравими предци. — Имат вид на абсолютно сигурни в себе си.

— И действително са били. — Гордостта се върна в гласа на Хелън. — Като членове на велика фамилия. Семейството е било тяхната съдба и те са посветили живота си за бъдещото му величие. Нали така се създават големите фамилии? — Гордостта й премина в тъга. — Сега всичко е свършено… Няма семейство, просто група роднини.

Погледът й бавно обходи портретите и прекрасните й морскосини очи срещнаха тези на Елизабет. С горчивина в гласа и посочвайки портрета на Де Лаело, продължи:

— Да. Това е последната истинска фамилия Темпест…

— Винаги ми се е струвало — отбеляза Елизабет, — че гордостта в добрия смисъл на думата крепи човека. — Усмихна се леко и се обърна към портрета. — Мислите ли, че приличам на него?

— Одрали сте му кожата — отвърна Хелън с приглушен глас. Започна нервно да си играе с огромния аквамарин, който носеше на дясната си ръка, после се извърна и се отправи към две резбовани двойни врати между последните два портрета. Постави ръка върху дръжката с формата на перо, спря се, за да изчака Елизабет, след това натисна леко и вратата се отвори безшумно на момента. Хелън пристъпи напред, пое дълбоко въздух, после придърпа Елизабет до себе си, след което затвори вратата зад тях.

Но когато се извърна отново назад, зяпна от удивление. Елизабет Шеридън се бе преобразила. Тя трепереше от вълнение подобно на куче птичар, току-що надушило дивеч. Студеното й излъчване се бе стопило. Беше поруменяла, очите й блестяха от удоволствие. Хелън бе удивена до момента, докато не разбра какво се бе случило. Заля я топла вълна на успокоение и радост, която предизвика спонтанната й, съвсем нова усмивка, защото осъзна, че страховете й се бяха оказали напразни. Марлбъро й идваше на помощ. Без да каже нищо, Хелън застана зад Елизабет, която бе започнала като обхванат от страхопочитание църковен помощник, да върви почти насън из Аладиновата пещера, каквато всъщност бе Марлбъро.

Светлината проникваше на потоци през спуснатите жалузи и човек имаше чувството, че всеки момент някоя великолепна на цвят рибка ще се плъзне по тях в стаята. Хелън вдигна жалузите и златната светлина нахлу вътре, удивително пъстра и блестяща по порцелановите предмети, и мека, след като се отразяваше по завесите и другите материи. Цареше тишина, която успокояваше. Човешките стъпки се заглушаваха от разкошните дебели килими. Къщата притежаваше индивидуалност, от нея лъхаше добродушие и някаква снизходителност подобно на тази на призната красавица, която знае, че винаги ще бъде най-хубавата.

С безпогрешен усет Хелън бе подредила трофеите от безбройните набези по света, правени от членовете на фамилията през вековете. От мазетата и килерите тя бе избрала само най-доброто и го бе подредила по прекрасен начин, така че да радва окото и да накара човек да онемее. Никога преди не се бе чувствала толкова щастлива, че бе успяла да събере тази колекция.

В помещенията не се виждаше дори прашинка. Слугите вече бяха почистили, а Хелън си бе подредила сама цветята. Всяка сутрин двама лакеи дърпаха две колички след нея, докато тя ходеше из къщата и поставяше току-що откъснати цветя в порцеланови вази, купи и други сребърни и кристални съдове. Цветята вече бяха освежили въздуха.

Хелън видя, че Лиза бе поразена. Издаваха я устните й, бляскащите очи, възторженото изражение, когато гледаше с неописуема радост и удоволствие изключително изящната палитра от цветове: бледорозово, сребристосиньо, кремаво и силно лимоненожълто. Огромни огледала висяха на покритите с коприна стени, в които се оглеждаха разкошни френски мебели и изящна стара дограма — махагон, орех, палисандрово дърво. Таванът бе в тон с килимите и всичко вътре бе в пълна хармония. Имаше шкафове с позлатени ръбове на вратичките, пълни с барокови фигурки от скъпоценни камъни, и стилни гравюрки от слонова кост, злато, сребро и нефрит.

Навсякъде се виждаха картини, чудесни творби от английски майстори на четката: Гейнзбъроу, Рейнолдс, Лоурънс и Стъбс. Ефектът беше зашеметяващ: завладяваща красота, която стопи обичайната сдържаност на Елизабет.

Хелън не бе очаквала подобна реакция. Вървеше малко зад младата жена, като само от време на време избързваше, за да отвори някоя врата и даде възможност на спътницата си да се потопи сред богатството от гравюри и златни украшения, гледка след гледка, която спираше дъха. Тя наблюдаваше как Елизабет докосваше, галеше и се навеждаше да помирише розите в изключително красивите китайски вази, чиито орнаменти бяха толкова свежи, че изглеждаха като живи. Без да разменят нито дума, Хелън и нейната запленена спътница обиколиха къщата. Реакцията на Елизабет, макар и безмълвна, бе по-красноречива от всяко слово.

В душата на Хелън настъпи спокойствие. За първи път, откакто Елизабет Шеридън бе дошла в Марлбъро, тя почувства огромна завладяваща радост. Но единственото, което успя да каже вътре в себе си, бе: „Благодаря ти, благодаря ти!“. Думите й бяха отправени към Марлбъро.

Когато накрая, след два от най-фантастичните часове, които Елизабет бе изживявала някога, те влязоха отново в горната зала от другата й страна, Хелън прилепи длани към резбованото дърво на масивните врати, сякаш се опитваше чрез допира да изрази всички чувства, които напираха в сърцето й. Ала когато се извърна към Елизабет, топлата й усмивка замръзна. Силно развълнуваното изражение на младата жена бе изчезнало и се бе заменило с обичайната й студенина. Това така шокира Хелън, че тя загуби ума и дума.

— И всичко това сте го свършили вие? — попита Елизабет.

— Предметите си бяха там… — заекна Хелън.

— Сигурно, но вие сте извършили нещо невероятно с тях. Всичко е… — Елизабет изпусна дълбока въздишка.

— Радвам се, че ви харесва — промърмори Хелън, дълбоко трогната. — Често идвам тук да се разхождам. Наоколо витае особено присъствие. Забелязахте ли? Успокоява и ободрява.

— Да. — Гласът на Елизабет прозвуча отчуждено. — Всеки си има своята религия.

След известна пауза Хелън решително каза:

— Мисля, че… вероятно с вас споделям една и съща.

— Красотата във всичките й форми. — Последва лека усмивка. — Израснах сред кафявите стени и излъскания до блясък балатум на училищния пансион. Нямах ни най-малка представа как трябва да изглежда една къща, докато едно лято не отидох да видя „Упарк“. След това никога не съм пропускала възможността да разглеждам вътрешността на сградите, когато ми се предлагаше такава.

— Аз също! — радостно възкликна Хелън. — Когато подреждах Марлбъро, сама обходих всички къщи наоколо. — Тя плесна с ръце, развълнувана. — Сега ще имате възможност да се разхождате из Марлбъро всеки път, когато пожелаете.

— О, с удоволствие — увери я Елизабет.

Хелън засия, но само за миг, защото младата жена я стресна със следващия си въпрос:

— Поддръжката сигурно струва цяло състояние?

— Половин милион лири стерлинги на година.

Очакваше Елизабет да се слиса, но тя само попита:

— Това достатъчно ли е?

— Всичко е изчислено. Брат ми направи калкулациите преди няколко години. Всяка следваща правим нещо като пълен оглед на имуществото. Самата аз почиствам порцелановите и кристалните предмети, а когато се налага, викаме специалисти да почистят килимите. В къщата се поддържа постоянна температура, а прозорците се покриват, за да не влиза слънце. Знаете, че е доста силно по тези места, истински враг на цветните тъкани. — Хелън почувства нужда да говори и обяснява. — Разбира се, имаме списък на цялото имущество, така че, ако желаете да го разгледате…

— О, да, бих искала, ако ми позволите.

На връщане те вървяха бавно през залите, защото Елизабет явно с неохота се разделяше с великолепната гледка.

— И всичко сте свършили сама?

— Сама поддържам къщата… Мозес, нашият иконом, ми помага, а и се радвам на многобройна прислуга… но, да, сама се оправям. Брат ми остави всичко на мен.

Елизабет Шеридън я погледна.

— Не — поправи я хладно тя, — той остави всичко на мен.

— Ако не го бях видяла с очите си, нямаше никога да повярвам — бе казала Хелън на Кас по-късно. — Удивително нещо! Тя го почувства, Кас, наистина го почувства… И то дълбоко. Да беше видяла реакцията й.

Кас изглеждаше впечатлена, но съзнанието й бе заето с други неща и тя слушаше Хелън с половин ухо, въпреки че в резултат от дългогодишна практика създаваше впечатлението, че слуша с най-голямо внимание. Това, за което Кас мислеше, бе внезапното заминаване на божествените близнаци. Фактът, че се бяха отправили в различни посоки, не означаваше нищо. Дан беше както винаги абсолютно спокоен, но Марджъри изведнъж бе обзета от изблици на радост. След прочитането на завещанието бе настъпила зимата на нейното недоволство, но промяната в настроението й сега беше като предупредителен сигнал за Кас. Тя нямаше представа защо Марджъри бе толкова въодушевена. Вярно, все още получаваше издръжка, но тези пари не бяха нищо в сравнение с тези, които бе очаквала. Значи имаше нещо друго. Андрея Фарезе? Кас бе дочула, че е истински жребец, смятан за човек, който не е спал само с железопътна релса, и че Марджъри най-накрая бе намерила някой със същите вкусове и пороци като своите. Беше казала, че се връща в Италия. Но възможно ли бе жена, която отива с празни ръце при любимия си, комуто би обещала дори луната, да изглежда толкова пламенно самодоволна? Дан никога не се издаваше, освен ако нямаше сметка от това, а Марджъри никога не бе блестяла с ум, но дори и да имаше, той отдавна се бе притъпил от секса и постоянното търсене на удоволствия.

„Италия, ботушче мое!“ — възкликна наум Кас, като наблюдаваше процесията от лакеи, които слизаха по стълбището с куфари в ръце. Багажът на Дан бе вече натоварен. Вероятно бе вече на самолета, „на път за Насау“, както обичаше да се шегува той. „За къде се е запътила Марджъри?“ — запита се Кас.

Тя продължаваше да стои на същото място, когато Хелън застана до нея.

— Кас… Виждала ли си Нийвс?

— Хм? О, не. Защо?

— Ами Мозес каза, че се качила на едно от корабчетата за Насау рано тази сутрин и още не се е върнала. — Хелън беше неспокойна.

— Нийвс никога не ходи сама в Насау или където и да било другаде. Най-напред ме пита… — Тя се колебаеше. — Това момиче така и не прие Елизабет.

Кас забеляза, че Хелън нарече Елизабет с малкото й име, но не реагира.

Когато Нийвс пристигна в Дъблин, валеше студен дъжд. Тя си облече пуловера и тръгна да търси такси. Шофьорът я изгледа от горе до долу — дънките, дългата коса и чантата. Всичко това не подхождаше на изискания й говор и той неодобрително промърмори, когато тя му каза къде отива:

— Туй май са около шейсет мили.

— Мога да платя — високомерно отвърна Нийвс.

— Не е ли ужасно късно за млада госпожица като теб да пътува сред тая пустош на Гелуей?

— Но там ме очакват — бързо излъга Нийвс. — Току-що им се обадих и ми заръчаха да взема такси, а те ще ме чакат.

— Да се надяваме, че е така. Къде рече, че е това? Килмаран, така ли?

— Да… Къщата на мистър Дев Лафлин, филмовия режисьор — с надежда в гласа добави тя.

— Дев Лафлин? Негова ли беше пиесата в „Аби Тиътър“ миналата година? — Шофьорът отвори вратата на таксито.

Час по-късно, когато таксито отби от главния път, тя надникна навън и видя, макар че бе тъмно, познатата алея. Седна на ръба на седалката, с лице, опряно в стъклото.

— Тук е… онези големи порти!… Това е Килмаран!

Портите както винаги бяха отворени и когато колата мина през тях и продължи нагоре към светлините на голяма къща, Нийвс постави ръка върху ръчката на вратата, а когато таксито спря под ронещата се мазилка на голямата веранда, тя изхвърча навън и похлопа силно с масивното желязно чукало на вратата. Почти в същия миг тя се отвори и Нийвс, обляна в поток от сълзи, се хвърли в обятията на висок, тъмнокос мъж.

— Дев… О, Дев!

Таксиметровият шофьор пусна чантата й на земята.

— Дължите ми трийсет лири.

През сълзи тя затършува по джобовете си, а Дев взе от нея купчината банкноти и плати на човека, като му остави голям бакшиш.

Шофьорът се ухили.

— Желая ви лека нощ.

Вътре в голямото преддверие Дев извади носна кърпа от джоба на панталона си.

— Ето… Нощта е и без това достатъчно влажна.

Но Нийвс все още се бе хванала здраво за ризата му, прилепила ръце към гърдите му.

— Трябваше да дойда. Трябваше! Само това ми остана… Ох, Дев, толкова съм нещастна.

Дев повдигна лицето й и избърса сълзите с кърпичката.

— Добре… Сега ще ми разкажеш.

Тя подсмръкна с нос и погледна с обожание матовото му испанско лице с тъмносините ирландски очи.

— Затова дойдох… Защото знаех, че ще ме приемеш.

— Хайде тогава. Имам горещо кафе и сандвичи.

— Чудесно! Храната в самолета беше ужасна. Хората ядат ли я въобще?

— Само тези, които не са богати. Никога ли не си виждала как живеят хората от другите квартали? — Усмивката му, която сякаш освети лицето му, я накара да се закиска. Беше изморена, но щастлива. Не беше се ядосал. Изглеждаше мил, сигурна опора, на която можеше да разчита.

Тя го погледна и попита припряно.

— Обадиха ли се от Марлбъро?

— Да. Три пъти.

Нийвс се изчерви.

— Предполагам, че се тревожат…

— Естествено. Когато скромна и мила госпожица като Нийвс Боскоум си науми да отлети внезапно от дома, и то с редовен полет, за който е запазила място, нищо чудно да се чудят защо.

Нийвс сведе глава.

— Не знаех какво друго да направя.

— Хайде тогава да им се обадим и да кажем, че си тук. После ще ми разкажеш всичко.

Той я отведе в просторна, почти необзаведена стая, където гореше голяма камина. Само една лампа над масата осветяваше помещението. На масата имаше киномашина, затрупана от стотици метри 35-милиметрова лента. Нийвс се спусна към тях и възкликна:

— О, Дев! Това ли е?

— Тъкмо го редактирам или поне се опитвам.

Нийвс забеляза камината и тръгна към нея, протегна напред ръце, за да ги стопли, после се обърна с гръб и започна да разтрива примамливо очертаното си задниче, все така мълчалива, като че ли дългите самотни часове на пътуването продължаваха, но не преставаше да оглежда стаята.

— Картината на Лоурънс! — извика тя. — Няма я!

— В „Сотби“^[3] е. — Дев наливаше кафе от очукан сребърен чайник от епохата на крал Джордж в не по-малко стара и напукана чаша.

— О, Дев, скоро няма да остане нищо твое.

— Само самоуважението. — Той се засмя, откривайки здрави, бели зъби. — Ето… пийни това. Томас ти е направил сандвичи.

— М-м-м, обичам неговите сандвичи. В Марлбъро никога не ги приготвят като него. — Лицето и гласът й бяха по детски щастливи. — И Килмаран обичам. След Марлбъро то винаги е било любимото ми място. — Усмивката й угасна. — Сега мразя Марлбъро! Мразя го!… Ужасно е! — Нийвс продължи разпалено. — Ти не знаеш…

Вратата се отвори и мъж, приличащ на дребен горски дух, облечен в стара униформа на иконом, подаде глава и се огледа.

— Пристигна значи!

Нийвс остави сандвича и изтича напред с разтворени обятия.

— Томас, о, Томас!

Той я прегърна, като я потупваше по рамото.

— Бягаш от къщи, а? — рязко попита той.

— За да дойда при теб, Томас, при теб!

— Приготвил съм леглото в синята стая — обърна се той към Дев. — Чаршафите са различни, но стаята не е толкова влажна.

Нийвс огледа с тъга голите, избелели стени, покрити с дамаска, която някога е била червена, а сега бе осеяна с по-светли правоъгълни петна, където бяха висели картините. Полилеят го нямаше. На негово място висеше само гола крушка. Къщата бавно умираше от липса на пари за поддръжка. Нийвс въздъхна, а очите й се напълниха със сълзи.

— Ох, Дев, всеки път, когато идвам, си продал още нещо. Ужасно е да виждам Килмаран толкова западнал. Защо Грампс не ти остави пари?

Дев погледна Томас.

— Че и нас карате да продаваме парче по парче! — с горчивина рече Томас. — Благословената ви майка никога няма да ви прости! Всички тия хубави неща, които тя донесе от Испания, като се женеше за баща ви! Ами конете! — Томас вдигна ръце, като че ли да ги сключи за молитва.

— Не ходя на лов — каза Дев — и не мога да си позволя да държа коне.

— Ами къщата! Скоро ще кажете, че и нея не можете да си позволите. Повече от три столетия семейство Лафлин са живели тук, дори хората на Кромуел не са успели да я разрушат, а вие я оставяте на произвола на съдбата.

— Нуждата го изисква — кратко отвърна Дев.

— Имате предвид, че това тук го изисква! — Томас метна ръка към киномашината. — То яде пари! И сметката за тока още не е платена.

— Не се карай, Томас — обади се Нийвс.

— Все някой трябва. Скоро ще ни изхвърлят на улицата, а той мисли само как да нахрани туй мощно нещо. — Томас потупа Нийвс по бузката. — Сега си изяж сандвичите като добро момиче, а аз ще сложа гумени грейки в леглото ти… Утре ще говорим за останалото.

Момичето въздъхна.

— Той е прав, знаеш ли? — укори тя Дев. — Бих искала да помогна. Ако имах пари, щях да ти ги дам всичките.

Дев се усмихна меко, някак странно сладко.

— Зная, мила моя, и в отговор и аз щях да ти дам част от печалбата, в случай че имаше или реализирах такава.

— Но… — Нийвс не продължи, защото телефонът иззвъня. Тя пребледня. — Това е Кас! — чу се уплашеният й шепот.

Дев вдигна слушалката:

— Кас? Тъкмо щях да ти се обадя… Да, тя е тук.

— Кажи й, че съм добре! — Нийвс прошепна ужасена.

— Не… Здрава и читава. Изморена и гладна. — Дев се ухили. — Не, в момента спи… Да, изпратих я веднага да си легне…

Нийвс облекчено въздъхна и се върна към сандвичите.

— За няколко дни, мисля… — казваше Дев. — После ще я доведа лично… Така добре ли е?… Много мило от твоя страна. Да, след около седмица. Да… Чудесно!… Дочуване. — Той затвори телефона. — Предадена си под моя опека за седмица, след което Кас ще изпрати самолет за нас.

Нийвс плесна с ръце.

— Цяла седмица! — Хвърли се в обятията му и се сгуши плътно в него. — О, благодаря ти, благодаря!

— Сега можеш да ми разкажеш.

Заведе я до ожуления стар диван, а тя коленичи до него.

— Ужасно е! — започна Нийвс с драматизъм в гласа. — Нямаш си на представа. Тя е ужасна, Дев! Отвратителна! Студена, лоша и безмилостна! Всичко се промени след пристигането й… всичко се проваля.

— Сигурно не тя е причината — меко каза Дев. — Причината е дядо ти.

Нийвс изглеждаше шокирана, преди да се защити.

— Но тя изобщо не е като него. Той беше толкова добър, толкова ме обичаше… В него имаше истинска топлина, а тя е айсберг! — Очите й се напълниха със сълзи. — Защо той направи така? Не ме ли обичаше вече? Мислех, че ме обича и знае, че аз го обичам. Не знаеш какво нещо е да я виждам навсякъде, където и да отида. Нищо не е като преди. Всички ходят на пръсти, дори Кас! А и татко… Ходи след нея и я преследва с поглед, сякаш е някакво божество. Толкова съм нещастна… Просто не можех повече да понасям, а и към кого друг да се обърна, освен към теб… — Накрая тя избухна в силен плач. — Само ако знаеше…

Но Дев знаеше много добре. Благодарение на дългите подробни писма на Дейвид и фотокопието от досието на Ричард Темпест, той бе осведомен какво точно става в Марлбъро.

Нийвс се размърда, подсмръкна, избърса очи и си издуха носа.

— Знаех си, че ще ме разбереш — последва щастлива въздишка. — Толкова се радвам, че дойдох.

— Аз също. Но все пак по този начин си причинила много тревоги на хора, които те обичат.

— Съжалявам — тъжно прошепна тя.

— Трябва да им се извиниш, като им се обадиш по телефона. Особено на леля си Хелън. Кас ми каза, че била много разстроена.

— Аз също — проплака Нийвс.

— Всички се притеснихме. А сега мисля, че е време да си лягаш.

— Наистина те обичам, Дев — рече тя, сънливо сгушена в него.

— И аз те обичам, мила моя. — Целуна я по косата, но лицето му остана мрачно. Сякаш мислите му се бяха върнали отново в Марлбъро. Трябваше да каже някои неща на Дейвид.

— Хайде да тръгваме тогава.

Поведе я нагоре по широкото право стълбище към стаята й.

— Бих спала цяла седмица. — Нийвс въздъхна, като гледаше леглото.

— Бързо лягай тогава и ако си добро момиче, утре сутринта ще отидем на езда.

— Може ли? — Тя засия. — Мога ли да яздя Файърфлай?

— Защо не? Тъкмо е надебелял и е станал мързелив. Трябва да го поумориш, за да влезе във форма.

— О, да! — Тя подскочи от вълнение. — Мислиш ли, че ме помни?

— Попитай го утре — меко отвърна Дев. Целуна я отново по косата. — Лека нощ, мила моя. Приятни сънища!

Когато слизаше по стълбището, той чу звъна на телефона. Беше Дейвид.

— Исках просто да ти благодаря. Тя добре ли е?

— Да… Изморена, малко разстроена, но е добре. С какво, по дяволите, си играеш, Дейвид? Сляп ли си, глух или ням?

Защитният механизъм на Дейвид отвърна с атака:

— Знаеш много добре как са нещата тук!

— С тебе — да! От писмата ти — изключително подробни за Елизабет Шеридън, а за собствената ти дъщеря — нито думичка!

Тишина, след което:

— Изчакай само да я срещнеш — мрачно рече Дейвид.

— Не мога да чакам.

— Тя е това, което ти казах, че и повече. Кога пристигаш все пак?

— След около седмица.

— Свърши ли с филма?

— Накрая съм на монтажа.

— Добре ли е?

— Мисля, че да.

Дейвид въздъхна.

— Да се надяваме, че и разпространителите мислят така.

Отново настъпи тишина, после Дейвид внезапно рече:

— Издръжката ми е уредена. Тя ще продължава да я изплаща, така че все още има пари.

— Тогава да се надяваме, че ще мога да започна да ти се разплащам.

— Нищо не искам — грубо отвърна Дейвид. — Единственото ми желание е да получиш награда за филма. За какво иначе похарчихме толкова пари?

— Внимавай, Дейвид, самосъжалението те издава.

Тишината сякаш се пропука — Дейвид се бе засмял. Смехът му бе груб.

— Винаги мога да разчитам на тебе, ирландско-испанско копеле такова! — Това бе казано с добро чувство. — Благодаря, че се грижиш за Нийвс — неловко продължи той.

— Знаеш, че се радвам да го правя, но не ме радва фактът, че тя чувства за необходимо най-напред да дойде при мен.

Отново тишина.

— Твърде дълго продължава, Дейвид…

— Някои неща не могат да бъдат преодолени.

— Не си спомням някога да си се опитвал.

Последва някакъв приглушен звук:

— Върви по дяволите! — изръмжа Дейвид и затвори.

Дев постави слушалката и въздъхна. Пари. Винаги проклетите пари. Парите, които дължеше. Парите, които нямаше. Парите, които не можеше да спечели. И всичко заради гибелното влияние на един отмъстителен мъж. Е, добре, сега, когато той завинаги е замлъкнал, нещата ще се променят. По-лошо няма да стане. Последният си филм правеше в продължение на две години. Няколко пъти се налагаше да прекъсва, да предлага услугите си като актьор или да търси работа като редактор или монтажист.

„Кой знае — мислеше си той. — Може би ще убедят Елизабет Шеридън да инвестира във филма.“ Заслужаваше си да опита. Дев нямаше какво да губи.

Марджъри вече бе седнала на масата си в „Льо Гаврош“, когато Дан пристигна.

— Мартини… двойно — поръча той на стоящия наблизо сервитьор. Изглеждаше страшно нервен и объркан.

— Е? — попита Марджъри.

— Още нищо. Старата суматоха. Никой нищо не знае. Болничните данни вече не съществуват. Където и да попиташ, такива данни няма. Е, поне със смъртния акт не може да се случи подобно нещо. Благодаря на бога за къщата в Съмърсет! А при тебе нещо ново?

— Нищо. Никой, който я познава, не знае поне малко за миналото й. Не мога да си завирам носа прекалено, защото ще ме усетят.

— По дяволите! — злобно изруга Дан. — Което ни отвежда до дома за сираци „Хенриета Филдинг“.

— Същата работа. — Марджъри извади някаква бележка. — Сега домът е собственост на Общинския съвет на графство Кент. Даден е под наем на разни фирми.

Донесоха мартинито и Дан го пресуши почти отчаяно, след което поръча друго.

— Ако ме питаш мен — продължи Марджъри, — всичко е било заличено и ние знаем кой го е сторил.

— Да… Времето! Бедата е, че са изминали почти 30 години оттогава. — Дан сбърчи чело. — Той трябва да е знаел от самото начало. И ни е казвал това, което е искал да знаем. Последното ме убеждава напълно, че има още много какво да търсим.

Второто му мартини пристигна и той отпи, дълбоко замислен.

— Добре. Значи следващата спирка е Съмърсет Хаус. Очаква ни куп работа, защото единственото, което знаем, е годината. Все пак знаем кога детето е постъпило в приюта, така че трябва да съсредоточим усилията си върху дните точно преди тази дата. — Очите му изглеждаха стъклено студени. — Там трябва да търсим. Сигурен съм. Фактът, че всичко изглежда прекалено добре, ме убеждава още повече. Колкото по-навътре влизаме, толкова по-очевидно става, че отговорите, с които разполагаме, не са верните.

— Не завоалираше ли Ричард фактите, демонстрирайки, че прави точно обратното?

— И винаги го е правил. Това бе стилът му. Винаги пазеше жизненоважните улики за себе си. Но този път аз ще ги открия, каквото ще да става, дори ако се наложи да се пролее кръв!

Марджъри погледна отмъстителното му лице.

— Ти я мразиш до дъното на душата си, нали?

— Лично бих я разпънал на кръст.

— След като вече е подписала завещанието!

Дан показа вълчата си усмивка.

— Със собствената си кръв… — Той взе двете менюта на масата и й подаде едното. — Да си поръчаме нещо. Цялото това търсене изостря апетита ми.

Бележки

[1] бързоходен кораб или самолет. — Б.пр. ↑

[2] Модно списание за жената. — Б.пр. ↑

[3] Известна лондонска заложна къща. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вера Коуи Богати и могъщи (7)

Метаданни

Данни

Богати и могъщи 1

Богати и могъщи 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шеста

Вера Коуи
Богати и могъщи (7)