Вера Коуи
Богати и могъщи (1)

Пролог

Когато се събуди, Елизабет Шеридън видя със задоволство, че стрелките на малкия й часовник показваха четири и четирийсет и пет сутринта. Беше уморена от часовата разлика, но вътрешната й нагласа пак й беше помогнала. Преди да легне да спи, си повтори този час и биологичният й часовник бе свършил останалото.

Тя се протегна, прозина се, отритна тънкия чаршаф — единственото, с което се завиваше. Мрежата против комари я предпазваше от насекомите, които на този Бахамски остров хапеха и оставяха белези, приличащи на целувката на смъртта. Между ребрата на транспарантите струеше жълта светлина и падаше върху голото й тяло. Червенината на утрото обагряше стаята — спокойно тиха, ако не се смята сутрешното птиче цвърчене и постоянният утешителен шепот на вълните. Бунгалото бе точно на морския бряг и затова го бе избрала. С приятния си розов цвят то приличаше на стара, но красиво увехнала роза. Елизабет изскочи от леглото, отиде до прозорците и дръпна транспарантите. Слънчевата светлина се втурна от морето като лазер и тя присви очи срещу блясъка. Те бяха големи, дълбоки, със зелени малки жълти точици като очи на котка и също така чувствителни към светлината. Елизабет усети топлината на слънцето, която обливаше голото й тяло, и подложи лице на неговата благодат с притворени очи, защото то заслепяваше като венецианска монета. Предстоеше още един прекрасен ден.

Обърна се към избелелия нащърбен скрин и погледна лицето си в огледалото. Безупречно. Нямаше никакъв недостатък. Тя взе фибите, внимателно оставени от предната вечер, вдигна гъстата си руса коса и я забоде уверено, преди да сипе вода от голямата порцеланова кана в легена. Нямаше течаща вода. Този остров бе малък и отдалечен, населяван само от няколко семейства, които отглеждаха кози и обработваха малки градини. Бе останал незасегнат от туризма, който започваше да обхваща други острови. Черпеха вода — чиста и прохладно свежа — от един кладенец.

Елизабет изми тялото си с кърпа, която мокреше и изцеждаше многократно. След това цели две минути си търка зъбите. Накрая почисти лицето си с бебешко масло и отстрани излишъка с розова вода, преди да сложи противоалергичен хидратант.

Тъкмо оправяше връзките на банския си, когато на вратата се почука и познат глас пропя:

— Твоят любезен гримьор е. В приличен вид ли си? — Влезе, без да чака отговор. — Добро утро, пиленце! Готово ли е лицето ти?

Хари Паркс бе нейният visagiste^[1], откакто стана „безупречно съвършено момиче“. За Хари Паркс казваха, че може да превърне дъщерята на Дракула в момиче на мечтите. Той остави кутията, в която носеше сечивата на своята професия, и каза весело:

— Каква невероятна сутрин, и то в много отношения. Познай кой току-що е умрял?

— Да не е операторът?

— Не дай боже, пиленце! Ако продължаваш така, би могла да кажеш, че е самият Господ.

— Режисьорът?

Хари сви устни. Тя нямаше и капка чувство за хумор.

— Не… самият крал Темпест. Чух го по радиото. — Хари не ходеше никъде без транзистора си. — Прекъснаха програмата, за да го съобщят. Изглежда, прекъсват на всеки час, откакто се е случило. Той беше крал не само на своя собствен остров, ей оня там — Темпест Кей, но и на всички Бахамски острови.

Хари отиде до прозореца и се загледа жадно в един по-голям и по-зелен остров на половин миля от техния.

— На този остров не можеш да стъпиш… освен ако не те поканят. Къщата му е на върха на хълма… можеш само да я гледаш през дърветата… истински палат… както казват всички. Доста по-голям и по-хубав от този на нашата кралица.

Елизабет, по-висока от него с шест инча, погледна над главата му през тюркоазното море, което сега изглеждаше като позлатено, и видя сред гъстите стари дървета на острова една огромна къща от бледорозови тухли с блещукащи на слънцето прозорци. Бе боядисана в искрящо бяло.

— Никой не знае колко е богат… само дето предполагат, че има пари повече от всеки друг. Билиони, казват… билиони и билиони. Този остров е негов и онзи на север, както и Темпест Кей. — Хари въздъхна с дълбока завист. — Можеш ли да си представиш да си толкова богата?

Хари четеше с истинско настървение светски рубрики и клюкарски списания. Поглъщаше изданията „Куин“ и „Харпърс Базар“, както и всяка дума, написана от Уилям Хики. Знаеше кой с кого се е развел и защо, кой с кого спи и къде, кой кого мами и как. Следеше с всепоглъщащ интерес какво прави хайлайфът.

Докато гледаха, един самолет прелетя отгоре, направи вираж към Темпест Кей, снижи се и кацна. Беше Лиър Джет.

— Обзалагам се, че е някой от семейството — каза възбудено Хари. — Всички имат частни самолети. — Изпъкналите му сини очи светеха и лицето му гореше. Той, Хари Паркс, наистина видя онова, за което по-късно щеше да прочете. — О, как бих искал да бъда там и да видя всичко!

— Но сега един снимачен екип ме чака — припомни Елизабет и отвърна поглед.

Хари направи гримаса.

— Добре, добре.

Елизабет седна на един стол с лице към прозореца, за да пада ослепителната светлина право върху нея. Хари отвори кутията си и започна да вади съдържанието: флакончета, четки, туби, пръчици. Щом се хванеше за работа, той превръщаше красотата на Елизабет Шеридън, дадена й от Бога, в нещо извънземно. Напълно съответства на същността й, мислеше той, като я гледаше кисело. Бе истински професионалист. Не цапаше. Тя бе изцяло готова за неговата работа, дори за грим на тялото, с изключение на гърба, който нейната фризьорка Бес щеше да нагласи по-късно. Банският бе необходим, защото рекламата щеше да се снима във водата. Целта на това изпълнение бе да се изтъкнат качествата на най-новото допълнение към гамата на „Безупречно съвършенство“ — непромокаемата козметика. Елизабет щеше да бъде през цялото време под водата. Снимките щяха да започнат в шест часа сутринта, за да се хване светлината в нейната абсолютна яснота, която щеше да изчезне, щом слънцето изгрееше напълно.

Хари се залови за работа, но не престана да говори:

— Чудя се кой ще му наследи парите. Предполагам, че доведените му деца. Дъщеря му винаги ходи с протегната ръка, освен когато не е пъхната в нечии панталони. Бясна кучка! Казват, че е ненаситна. Колко неща съм чувал за нея, но няма да отегчавам слуха ти, обич моя. — Това бе лукав намек, тъй като се знаеше, че Елизабет Шеридън не се интересуваше от „такива работи“. — Видях я веднъж, както се казва, досущ гола и Господ ми е свидетел, че доста плът показваше. С рокля, разтворена до пъпа, и без бикини… накичена с диаманти и воняща на секс. След нея е най-малкият син — най-големият е пияница — истински плейбой. Един мой приятел работи в „Джейвс и Хоукс“ и казва, че Дан Годфрей плаща хиляда лири за костюм. Хиляда лири! — Хари пак въздъхна с дълбока завист. Той обичаше хубавите дрехи. — Сега с това, което ще наследи, би могъл да си позволи дори златни дрехи… наведи глава… и тази къща. Пълна със скъпоценности. Както знаеш, те са англичани по произход. Основният клон на родословното дърво — онзи с титлите — още живее в Англия, но казват, че нямат и пукнат грош… загубили са ги преди много години. Обзалагам се, че сега са на колене и се молят да са споменати в завещанието…

Елизабет остави гласът му да тече като вода. Ако това я засягаше, би могла да разкаже на Хари всичко за Темпестови от Англия. Като малка живееше в дома за бездомни деца „Хенриета Филдинг“, който се намираше зад входа на Темпест парк. Всяко лято тя ходеше с останалите деца на годишното награждаване, което винаги се провеждаше в двора, където след състезания, народни танци и почерпка със сандвичи и шунка, сладки и сладоледи всички се подреждаха в една линия, за да посрещнат контеса Темпест, председател на настоятелството на дома, която идваше да ги види как са, да дари някъде усмивка, другаде ласка, преди да раздаде награди на покланящите се момичета. Нямаше момчета. Госпожица Хенриета Филдинг, бивша гувернантка в семейство Темпест, беше върла феминистка. Елизабет още държеше в библиотеката си книги, които беше получила като подарък за най-висок успех. „Малки жени“, „Какво направи Кати“, „Дивото“, „Див свят“, „Робинзон Крузо“ и все такива, освен последната, която й подариха, преди да напусне дома на шестнайсетгодишна възраст — едно красиво илюстровано издание за Темпест Таурс. Елизабет бе видяла картини, които на децата не се разрешаваха да гледат. Те породиха у нея нов интерес, запалиха я по провинциалните къщи.

След години се върна в Темпест Таурс като турист, плати половин крона и последва един екскурзовод из онези стаи, които бяха отворени за посетители. Тогава тя откри разликата между картините и действителността. Бе болезнено очевидно, че сега времената бяха тежки. Там, където някога по облицованите с коприна стени висяха картини, сега имаше тъмни петна. Липсваха мебелите, на които се бе наслаждавала тайно, и се натрапваше общо впечатление на разрушение и западналост. Ролите се бяха сменили. Тя, която беше едно бездомно дете, сега бе известен модел и печелеше добре, а Темпестови бяха принудени да отворят къщата си за посетители. Това я радваше.

Домът „Хенриета Филдинг“ също я изненада. Бе го запомнила с неговата строгост. Сега той приличаше на стара викторианска вила, която преди това е била жилище на свещеник и е изглеждала много по-добре. В нея се помещаваха офиси на отдела за социални грижи на местния съвет. Старата зелена боя бе заменена със синя и бяла ивица. Прозорците бяха отворени и тя чу тракането на пишещи машини, звъна на телефон. Един доста по-различен звън от този, който помнеше.

 

 

Звънецът бе нейният първи спомен от тази къща. Онзи звънец, който иззвъня за събуждане в нейния първи ден в дома… още го помнеше — чужд, заплашителен и объркващ. Но скоро научи, че в „Хенриета Филдинг“ всичко се правеше под звънец. И в пълно мълчание. Госпожица Хенриета бе продукт на своето викторианско време. Бе основала дома през 1890 и държеше бездомните деца да бъдат възпитавани по викториански правила. Дори бе накарала момичетата да ги избродират с много фин бод и ги бе за качила в рамки на удобните за това, отровнозелени стени във всяка стая. „Мълчанието е злато“ висеше в общата спалня. „Един бод навреме се равнява на девет“ — в стаята за шиене. „Чистотата е сестра на благочестието“ ги поучаваше от плочките на викторианската баня. Момичетата бяха научени да ги изпълняват и тежко на онези, които не ги спазваха.

Елизабет бе научила много в „Хенриета Филдинг“, но замени голяма част от онова, което някога е била, с това, което по-късно нарече „свобода“. Като колективния живот например. Оттогава не бе делила нищо с никого. Цената на уединението бе по-висока от тази на сапфира, а самостоятелността бе нещо изключително. Сега нямаше звънци. Вратата й имаше чукче, а не звънец. Мразеше звънците…

Изведнъж й се стори, че чува звън. Хари спря и повдигна глава, като държеше четката:

— Чуваш ли това? Идва от Темпест Кей. Те винаги бият камбаната, когато някой умре… и не спират, докато свърши погребението. — Той се наведе отново над лицето й и възкликна: — Добре ли си, обич моя?

Елизабет бе позеленяла. Зеленият цвят поначало й отиваше, но не в този отровен нюанс. Тя потръпна.

— Мразя звънците… особено на погребални камбани. Побиват ме тръпки от тях.

Той бе изумен. Отдавна бе стигнал до заключението, че тя не изпитва чувства. Или умееше да ги контролира. Сега наистина бе странна…

— Е — каза съчувствено, но прозаично, — с това опело ще трябва да свикнем. Големият мъж е мъртъв, близките му го оплакват. Както знаеш, викат му Краля… Няма да спрат камбаната заради такива като тебе. — Той продължи работата си. — Не ти ли се е случвало да загубиш някого, когото си обичала?

Според него тя пет пари не даваше за никого.

Последва тишина.

— Нямам кого да губя — каза тя.

— Какво? Изобщо нямаш?

— Нямам никого.

— А аз съм един от осемте — отговори той весело, — но понякога ми се ще да не бях. — Той се дръпна назад. — Така… три пъти ти сложих туш за мигли. Знам, че се слага веднъж, но така е по-добре. Нали пиленце? Знаеш го Пит максималиста. Той ще те потопи и извади от водата като йо-йо^[2].

Тя извади увеличителното си огледало и го вдигна да се види. Стори го безпристрастно. Той бе свършил работата си безпогрешно. Елизабет изглеждаше лъсната, златна, блестяща. Дългите й мигли, покрити с туш, приличаха на палмови клончета. Под тях изумителните очи, дълбоки и зелени като морето тайнствено светеха. Ръцете на влюбения в своята работа професионалист изкусно бяха подсилили чертите й с подходящи сенки, сочните й устни блестяха съблазнително. Тя кимна игриво:

— Отлично!

Странна е, помисли си Хари. Когато се гледаше, тя никога не изразяваше възхищение. Сякаш красотата й бе някаква машина, за която трябваше да полага грижи единствено за да работи добре.

— Ето, Бес ще ти направи прическата…

Бес влезе с обичайното си мърморене.

— Господи, как мразя да ме викат рано.

— Трябва да си благодарна — увещаваше я Хари. — По-добре тук, отколкото в някое замръзнало студио на Масуел Хил.

Елизабет си бе мила косата предната вечер. Щом я освободи от фибите, тя стигна почти до кръста й. Бес среса гъстите блестящи кичури, след това ги раздели на три, оплете една дебела плитка и сложи огромен ален цвят от хибискус зад едното ухо.

— Добре — каза Бес весело, като свърши всичко. — Хайде да гримираме тялото.

Хари знаеше, че трябва да тръгва. Другите модели не възразяваха да стоят голи пред него или пред друг мъж. Но не и Елизабет Шеридън.

— Ще се видим на плажа.

Елизабет стана и свали банския си до кръста. Бес я намаза с някаква златиста течност, която, като изсъхна, придаде на кожата естествен тен като от слънчев загар.

— Окей… готово е.

Бес отиде да си измие ръцете.

— Да се довериш на Пит — мърмореше тя, — значи да нямаш течаща вода, електричество — нищо. Защо избира все пусти острови?

— Защото рекламата трябва да е ефектна…

— Това си е само един пуст остров и нищо повече. Само няколко местни жители, а сега и тази проклета камбана. Вече ме влудява, а казват, че няма да спре, докато го погребат.

Елизабет потрепери, но се овладя, щом Бес повдигна презрамките на банския и ги намести внимателно, за да не съсипят работата й. Банският й бе син „Уеджуун“, размер 388, изрязан отпред точно до върховете на бюста й и на гърба, чак под кръста. Бес я подложи на последен критичен поглед.

— Да… дори Пит не може да не те хареса… Хайде да свършваме.

След три часа Елизабет излезе за последен път от водата и се просна по лице на горещия плаж. Сега нямаше значение, че ще се налепи с пясък. Най-сетне Пит каза, че е доволен. Трябваше непрестанно да влиза във водата и да излиза, да се катери по една лодка, да изплува от дъното, а водата да се стича от нея пред окото на камерата, така че евентуалният клиент да види как гримът остава непокътнат, а тушът — неразмазан, че фон дьо тенът не е размит, а червилото не е изтрито. Не можеше да не се чувства отпаднала.

И тази проклета камбана, която дори за минута не спря своя скръбен глас. Някой застана до нея. Беше Пит, режисьорът.

— Ще ходим до Насау да разглеждаме. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря.

— Няма какво толкова да се прави тук.

— Тъкмо това искам.

— Можеш да напазаруваш в Насау. На Бей стрийт има хубави магазини.

— Нищо не ми е необходимо.

Но той продължи да настоява. Един господ знае защо го правеше, тъй като не постигаше нищо. Но нещо в нея го привличаше.

— Мисля, че трябва да си опитаме късмета в Парадайс Айлънд… да хвърлим няколко пъти зара. Може да спечелим…

— Желая ви успех.

Тогава той каза рязко и нервно:

— Както искаш. Но ще бъдеш готова в девет часа, нали? Ще правим вечерни снимки.

— Винаги съм готова.

Да, мислеше той и крачеше ядосано. Но само за работа.

Хари приближи. Беше ги наблюдавал.

— Губиш си времето с нея — посъветва го той. — Тя е изстинал труп. Много са опитвали, но никой не е успял да я свали. Знаеш ли как й викат… Фригидната Лиз. Живее в свой собствен свят, в който няма място за мъже.

 

 

Елизабет остана на плажа, докато изсъхна, като се опитваше да не слуша звъна на камбаната, но не успяваше. Той сякаш преминаваше през всяка нейна пора.

Камбаната се чуваше дори в малкото розово бунгало. Някой бе влизал да го почисти. Леглото бе оправено, водата — сменена и бе оставена глинена кана с нещо, което миришеше на ананас и още нещо, което не можеше да разпознае. Тя изпи две чаши една след друга. После съблече банския, избърса с кърпа сухия пясък, свали хибискуса от косата си и го постави в чаша с вода. След това облече своя морскосин „Спидо“. Другият бански, който бе изплакнала, бе прострян на ръба на прозореца да съхне. Накрая свали всичкия грим, който Хари бе положил внимателно, намаза се с хидратантен крем и след това с плажно масло.

Направи всичко това с обичайната си методичност, но не се чувстваше самоуверена както друг път. Бе нервна и не можеше да мисли за нищо. Заради тази проклета камбана.

Тя взе очилата и кърпата и пак излезе от бунгалото. Реши да отиде до най-отдалечения край от другата страна на острова. Може би там биенето на камбаната щеше да се чува по-глухо и да не й играе така по нервите.

Този остров представляваше квадратна миля само розов пясък и палми. Населен бе от дузина хора, които живееха в малки сламени вили, боядисани в розово, синьо или жълто. Наоколо се виждаха само жени. Мъжете бяха по риболов. Изкарваха си прехраната, като продаваха улова в Насау.

Елизабет тръгна към най-отдалечения плаж. Носеше книга — винаги вземаше по една и щеше да се пече на слънцето, да се излежава или да спи. Много обичаше да спи. Дори след осемчасов нощен сън можеше да поспи два-три часа след обяд. Но този звън я влудяваше.

Караше я да се чувства особено. Всъщност мразеше го не заради суровото си детство. Там един ръчен звънец просто дрънкаше. Тя мразеше църковната камбана. Дори когато биеше весело. Веднъж излезе от катедралата в Севиля, защото, както се наслаждаваше на спокойния красив интериор, почна да бие камбана.

За нейна радост, колкото повече се отдалечаваше, звънът ставаше все по-приглушен. Отпусна се и се почувства по-добре. „Всъщност — мислеше — какво става с мен? Да се разстройвам от такава дреболия.“

Бе се научила да не позволява на нищо да я разстройва. Упорито и дълго се бе борила да посреща всичко с мълчаливо безразличие. Не обичаше сладките неща, здравият разум бе основна част в диетата й. Гледаше на всичко през двойните лещи на логиката и рационалността и то се смаляваше до такава степен, че успяваше да го подчини. Ще заглуши тази камбана. Изпитваше само едно досадно чувство. Едно раздразнение. Няма да позволи то да нарушава спокойствието й. Ще намери сенчесто място, ще почете, ще се попече малко, като внимава да не прекали, тъй като именно равният й тен беше нейното raison d’être. Не след дълго откри точно такова място под сянката на огромна палма. Простря хавлията, сложи очилата, легна по очи и отвори книгата. Но разбра, че всъщност чака напрегнато да чуе всеки скръбен звук на тази вбесяваща камбана: едно нежелано присъствие, което я пронизваше и обезкуражаваше.

Не можеше да чете, погледът й само блуждаеше по страницата. Камбаната насочваше мислите й в забранени посоки. Смърт, погребения, гробища…

Мразеше гробищата до смърт. Те я ужасяваха.

Това й стана ясно, когато бе на дванайсет години и в дома върлуваше епидемия от заушка. Едно момиче, което преди това бе страдало от сърдечен недостатък, почина. Както вървяха зад катафалката в колона по две, с наведени очи, тя вдигна клепачи, погледна крадешком напред и с ужас видя огромна желязна врата от решетки, а зад нея паметници, цветя и гробове. Изведнъж изпадна в безутешна паника. Колкото повече приближаваха, й ставаше по-зле. Дишането й се затрудни, сърцето й заби силно, краката й започнаха да треперят и накрая отказаха да се движат. Трябваше да стисне зъби, да потисне дивите неконтролируеми ридания, които разтърсваха гърдите й. Усещаше, че ще направи сцена, и страхът от това, прибавен към ужаса да влезе в гробището, я прикова на място. Когато стигнаха до вратата, тя се вцепени. Успя само да се хване за желязната решетка. Очите й бяха широко отворени. Задушаваше се. А щом се опитаха да откопчат пръстите й, от гърлото й се изтръгна пронизващ писък като този на камбаната, която биеше.

Изправи се внезапно, свали очилата и започна да диша дълбоко, опитвайки се да контролира вълнението, и обърна лице към животворното слънце. „Не искам да знам за кого бие тази камбана“ — помисли тя и каза на глас:

— Не бие за мен. Аз не завися от нея… аз…

Откакто напусна „Хенриета Филдинг“, се стремеше точно към това — никога да не бъде зависима от камбаната.

Беше на шестнайсет, висока шест фута и тежка шейсет и пет килограма. Понеже бе пълничка, не отиде на работа в кухните на Темпест Таурс, където постъпваха повечето момичета. „Хенриета Филдинг“ винаги предоставяше евтина работна ръка на семейства, които го субсидират, но мис Келър бе ориентирала Елизабет в друга посока. С нейна помощ на Елизабет бе разрешено да получи стипендия за обучение в гимназията, понеже настоятелството беше на мнение, че това е просто губене на време. Момичетата на мис Хенриета се учеха да шият, да готвят и чистят. Четенето им бе необходимо заради готварските рецепти, а писането — за да водят сметките от бакалницата. В замяна на това тя обеща, че последната година Елизабет ще води курс по машинопис и стенография — преподавателска дейност вместо домакинска работа. А когато Елизабет се готвеше да постъпи в гимназията „Кинг Хенри“, тя й каза: „Научи всичко, което можеш. Знанието е сила“.

Мис Келър насърчаваше Елизабет да чете всичко, за да достигне духовна висота. Дори и сега тя четеше много, защото така потъваше в един фантастичен свят. А когато откри музиката, този свят доби нови измерения.

Елизабет напусна „Хенриета Филдинг“ високо образована, но с комплекси за малоценност. Бе получила диплома, в която пишеше, че може да стенографира сто и двайсет думи в минута и да печата шейсет. На седемнайсетгодишна възраст с тази диплома си намери работа, на която в агенцията казваха „петъчното момиче“. Това бе адски изнурителен труд в едно студио, от който се ползваха вдъхновени модни фотографи. Мис Келър я уреди да живее под наем при две стари моми, и двете последователни феминистки, които я наблюдаваха строго, докато разбраха, че и тя бе като тях независима и не ходеше с момчета. Елизабет излизаше от къщата в осем и петнайсет всяка сутрин и се връщаше в шест и петнайсет вечерта, след това се прибираше в стаята си. Никога не свиреше много силно и винаги оставяше банята чиста, след като я ползваше. Наемът си плащаше винаги навреме и бе изключително любезна. Ето защо двете жени бяха доволни от нея.

Модел стана по една случайност. След като бе работила пет години, управителят й повери ръководството на студиото. Уреждаше ангажименти, плащаше хонорари и всичко останало с такава ненатрапчивост, че никой не забелязваше нито труда й, нито нея самата. Докато един ден, както вървеше нарамила филтри, не се спъна в някакъв кабел, просна се на пода и удари главата си в един триножник. Помогнаха й да стане, изтупаха я от праха, разтриха удареното място, от което плътно навитият й кок се разхлаби. Фибите й паднаха и косата й се простря на вълни върху раменете, разкривайки красота, която накара фотографа, който й бе помогнал, да я снима два пъти. Когато тя започна да събира косата си в кок — истински тъмничен затвор за такова богатство, той я спря с ръка:

— Пусни я… ела тук… искам да те огледам.

Бе зашеметен. Момичето, наето за реклама на луксозни кожи, си бе счупило крак при каране на ски в Сейнт Мориц и фотографът бе отчаян. Сега естествената и безспорна красота на Елизабет Шеридън му подейства като успокоително. Той я постави да седне под светлината на лампите, наклони брадичката й. Тя го погледна възмутено, дръзко и самоуверено и това бе първата й проява на съпротива.

— Какъв дявол те е накарал да се криеш, обич моя? Постой за малко тук… под обектива.

Той видя мраморна кожа, искрящи зелени очи и великолепна златисторуса коса с бляскав оттенък. „Господи, благодаря ти. Тя е невероятна!“

— Как се казваш, обич моя?

Тя отвърна рязко:

— Елизабет Шеридън.

Фотографът се доближи до нея, разроши косите й, а тя се дръпна рязко изведнъж.

— Ти си точно това, което търся! Абсолютно noli me tangere… — Бе малко по-едра, със здраво телосложение, но лицето й… По него нямаше и следа от грим. Тези скули, тези очи… Ако се гримира, щеше да бъде превъзходна. Какъв късмет! Винаги я бе смятал за тромава на фона на неговите модели, които бяха два пъти по-слаби, но сега я бе видял au natural, в истинската й красота. Този отвратителен кок го бе подвел. Винаги си бе мислил, че тя е стара мома, а сега видя, че не е. Бе млада, на не повече от двайсет, двайсет и една.

Той се развълнува. Ще я остави на диета, за да отслабне. Колко? Десет килограма! Пак нямаше да влезе в дрехите на модела. Може да използва само лицето й. Това лице отлично можеше да рекламира грим или козметика за коса, защото косата й бе забележителна. За бога! Защо не? Имаше риск… но ако успееше, щеше да натрупа състояние.

— Хайде да направим няколко снимки! — предложи той. — Да видим дали ще те хареса апаратът.

Фотоапаратът я хареса, макар че у Елизабет се забелязваше някаква вътрешна съпротива. Но нейното нежелание се основаваше на подозрението й, че той си правеше шега с нея.

— Никога ли не си се гледала в огледалото? Не съзнаваш ли какво носиш върху тези широки рамене? Ще те направя известна. И най-вече ще те направя богата. Ще получиш хонорар, дори и нищо да не излезе, обещавам.

Знаеше, че не бива да го казва, но именно намекът за пари промени всичко. Това я убеди. Докато я гримираха, сресваха и снимаха, тя не криеше подозрението си, че той я мами, но се остави само защото очакваше, че ще й платят. Дори когато й показа въодушевен снимките, тя остана скептична.

— Щом така казваш — бе нейният отговор, но прояви много по-голям интерес да види чека, който той й даде.

— Не го казвам просто така… всички ще ахнат по теб, като излязат снимките… казах ти… апаратът просто…

Фотоапаратът бе превърнал едно отлично гримирано лице от мрамор в нещо невероятно. Тя напълно подхождаше на висшата мода и супер изяществото, което той целеше. Елизабет бе на двайсет и една, но през окото на камерата изглеждаше лишена от възраст — едно олицетворение на жената изобщо. Омръзнали му бяха сладникавите физиономии, които изобилстваха в света на модата в Лондон. Втръснало му бе от геометрически прически и гримирани лица като на клоун, от кльощави крачета, обути в бели чорапки и ниски обувчици с панделки. Той търсеше втора Барбара Гоулен, повдигната на девета степен, недокосната от мъжа. И я откри в Елизабет Шеридън.

По-късно, когато бе достатъчно известен, за да го познават само по фамилното му име, той се хвалеше как бе открил Елизабет. Малко по-късно една снимка за корицата на американското издание „Харпърс“ — лицето на Елизабет в едър план под голяма черна шапка, тайнствено засенчена от воал като фина мъгла, светеше като порцелан, а очите й бяха два запалени смарагда — се озова на бюрото на човека, който правеше рекламите на козметичната къща „Безупречно съвършенство“. Серията имаше баснословна цена и бе предназначена за по-възрастните изискани дами. С лицето на Елизабет Шеридън продажбите преминаваха всякаква възрастова граница. А когато пуснаха парфюм като допълнение към серията, вече го свързваха с лицето на Елизабет и бе наречен „Шерида“. Тя печелеше по хиляда лири на час, а фишът й от фирмата „Безупречно съвършенство“ беше с шестцифрено число. Купи си апартамент в една стара сграда, която бе реставрирана през трийсетте години, но оригиналният й стил от времето на Едуард бе запазен. Широки помещения с високи тавани, с паркет на пода и големи прозорци. Имаше нова кола и можеше да си позволи най-хубавите места на опера или концерт. Голяма част от парите спестяваше.

Всички модели се появяваха случайно, но нейното явяване бе наистина неочаквано. Истинско съвпадение. След седем години работа в бранша тя бе убедена, че точно едрата й фигура я правеше различна от останалите. Независимо от това изобщо не повярва в красотата си. Лицето бе нейното богатство, но я интересуваха само парите, които то й носеше. Нищо в бляскавото общество, в което се движеше, не я впечатляваше. Това, че ходеше на най-отбрани вечери, в най-добрите ресторанти, на най-модните изложби, бе само част от задълженията й. Придружаваха я все хора от агенцията. Самата тя никога не излизаше с мъже. Мислеха я за странна, но оценяваха трудолюбието й. Смятаха я за добра професионалистка. Винаги идваше подготвена и правеше онова, което искаха от нея. След като приключваха снимките, сваляше грима и връщаше наетите дрехи, тя пак се затваряше в своя собствен свят. Мъжете, които имаха смелостта да я ухажват, никога не допусна до себе си и те злобно разнасяха слуха, че е лесбийка. След като стана очевидно, че това е лъжа, почнаха да я упрекват, че е фригидна. Накрая я оставиха на мира. Което всъщност тя искаше.

На Елизабет Шеридън не й трябваше компания. Тя притежаваше себе си. Всеки път, когато влезеше в апартамента си, чист и подреден както го бе оставила, си отдъхваше доволна. Можеше да спи в своето широко легло, потънала в тишината на спалнята, сигурна, че няма да я събуди звънец или нещо друго.

Звънците… Сега тази камбана биеше от Темпест Кей и прекъсна мислите й. Звънът опъна и последната тънка струна на нервите й. Елизабет скочи на крака и изкрещя с лице към водата:

— Замълчи! Ще млъкнеш ли?

Птиците се разбягаха и вятърът отнесе гласа й в празното небе.

Камбаната не й обърна внимание, а продължи все така да бие.

В изблик на ярост тя се втурна към водата, хвърли се и заплува енергично, потопила глава, докато дробовете й се затрудниха, а мускулите й се разтрепериха. Тя вдигна глава и се огледа. Бе на разстояние петдесет ярда от Темпест Кей и камбаната. Тук опелото се чуваше дори по-ясно. Продължаваше безжалостно и ритмично да отмерва времето. Всеки удар сякаш биеше в главата й и я караше да потръпва. Сякаш беше завързана за нея.

Усети тежък аромат на цветя. Навярно ги имаше в изобилие на този остров. Плажовете бяха чисти, празни и на равни разстояния по брега имаше табелки. Те бяха доста далеч, за да ги разчете, но знаеше съдържанието им: „Частна собственост“. Една малка вила бе кацнала на отсрещната скала, боядисана в бяло със син контур, със затворени кепенци. Недалеч се виждаше малък вълнолом. Нямаше лодки. Нямаше хора. Само проклетата, самотна камбана…

Гмурна се и заплува обратно към острова. Добра се до брега, като дишаше тежко, и се сгромоляса на пясъка. След това запуши уши с ръцете си. Напразно. Отчаяна, потърси малкото дрехи, които бе донесла, разкъса една на ивици, после ги намота на малки топки и ги пъхна в ушите си. Така камбаната се долавяше по-слабо, като глухи удари на барабан. Изтощена, тя затвори очи. Бе по-скоро нервна, отколкото изморена от плуването, което я изтощи само физически. „Спри, за бога! — молеше се отчаяно. — Моля те, спри…“

С тампони в ушите и притиснати върху тях ръце, тя скри лицето си под хавлията, затвори очи и потъна в неспокоен сън. И отново видя все същия ужасен кошмар. Намираше се в тъмно помещение без светлина, затворена от всички страни. И чуваше опело. Правеше опити да се помръдне, но не успяваше. Бе оградена, окована и имаше усещането, че ще се задуши. Тогава разбра. Камбаната биеше за нея. Почна да пищи, но от широко отворената й уста не се изтръгна нито звук. Не можеше да издава звуци.

— Пуснете ме! — казваха глухо устните й. — Моля ви, пуснете ме. Не искам да бъда заровена в земята. Не искам като майка ми… моля ви…

Знаеше, че крещи, чуваше се отвътре, но от устата й не излизаха звуци, затова никой не я чуваше. Тя все повече се напрягаше, усещаше как жилите на врата й се удебеляват като въжета, а звукът си оставаше само в нея.

Събуди се от собствения си стон и разбра, че лежи по средата на безлюдния плаж. Камбаната все още биеше безпощадно.

Много отдавна не бе сънувала този кошмар, но той все още я караше да трепери. Като дете го сънуваше често и мис Келър я преместваше в изолационната, като оставяше вратата отворена, за да влиза светлина от коридора, тъй като тъмнината плашеше Елизабет. Несъмнено това бе причината и сега да не може да спи в стая с пуснати пердета. Като дете често се пробуждаше с писък, който събуждаше и другите деца. Те се разкрещяваха и възпитателките идваха. Когато й се случи за първи път, мис Келър не беше на смяна и нейната заместничка се ядоса, напляска Елизабет здраво и й каза да се държи прилично и да не прави сцени. После я заведе в изолационната и я затвори на тъмно. Там Елизабет бе пищяла сама в състояние на истерия.

Следващия път мис Келър остави вратата отворена и Елизабет чу сърдити гласове.

— Знам, че толерираш Елизабет Шеридън — бе казала заместничката на мис Келър, — но да й позволяваш да нарушава съня на другите деца е прекалено.

— Не я толерирам — бе отговорила мис Келър студено. — Ако проявявам толерантност, то е заради това, което ти направи. Никога няма да я затваряш без мое разрешение.

— Трябваше да сторя нещо. Тя не спираше да оплаква майка си… това щеше да подлуди всички.

— А най-вече самата нея. Това, което вижда и чува, разстройва преди всичко нея. Когато има кошмари, ще я изолираш в отделна стая, но вратата ще оставиш отворена, разбра ли? Това е заповед.

Сърдитите гласове отшумяха по коридора и Елизабет разбра, че тя бе причината. Всичко бе заради нея. Тя бе направила сцена. Чувството й на вина се подклаждаше от заместник-възпитателката, която постоянно й напомняше за нейния позор. Винаги се обръщаше към нея с думите „необузданата Елизабет“, подиграваше й се пред другите деца, като хвалеше тяхното добро поведение и го сравняваше с липсата на благоприличие у Елизабет.

— Трябва да се научиш да се въздържаш, моето момиче — предупреждаваше я тя. — Такива сцени ще те доведат до лош край…

Изплашеното петгодишно момиче, което не знаеше какво е лош край, но се боеше от него, наложи на естествено емоционалната си натура строг самоконтрол, който се превърна в нейна втора природа. Повече никой не видя голямата Елизабет Шеридън да прави сцени. Независимо от това как се чувстваше тя, външният й вид винаги изразяваше абсолютно спокойствие. Никога не заплака пред никого. Никога не показа чувствата си. Те бяха скрити дълбоко в нея и оставени в самота.

Сега нейното самообладание, така внимателно възпитано, се бе разклатило. Чувстваше, че самата тя се разпада върху куп отломъци. И всичко това бе заради проклетата камбана… Само защото един човек на име Ричард Темпест е умрял. Да, Темпест. След толкова години това име се върна в живота й, за да я преследва. То изпълваше детството й, защото на сирачетата винаги повтаряха, че живеят благодарение на щедростта на семейство Темпест и трябваше да го споменават всяка неделя в специална молитва в църквата. Мислеше, че е забравила това име заедно с детството.