Вера Коуи
Богати и могъщи (11)

Глава десета

Девлин Аледжандро О’Лафлин Руиз и Аларкон бе роден преди трийсет и девет години в семейство на страхотно словоохотлив, непоправимо романтичен, отчайващо непрактичен ирландец и сприхава, буйна, безмилостно практична кастилка. На прием в испанското посолство в Дъблин Патрик О’Лафлин среща най-голямата дъщеря на посланика, Кончита, и мигновено се влюбва безнадеждно. След шест много напрегнати месеци, през които той трябва да склони баща й, завежда Кончита в голямото, ветровито имение Голуей, с конезавод, където отглежда чистокръвни ирландски коне за лов. Там му се раждат една след друга три дъщери. Когато след девет години най-сетне става баща на дългоочаквания син, пиян от изпитото вино и от пиянската си гордост, отправя непокорния си, зъл сив кон към каменна стена, която местните хора наричали „Планините на Морн“, и вместо да я прескочи с последен триумфален вик: „Успях!“, се хвърля срещу нея. Наистина бе успял… да свърши със себе си. Цялата област, цялата страна тъгуваше за Патрик О’Лафлин — най-великия ловен жокей на своето поколение, особено когато бе пийнал. „Колко жалко — говореха всички с тъга, — че този път беше изпил една чаша повече.“

Младият Дев отрасна в къща на жени, прекара детството си сред тях и конете, тъй като майка му не искаше да се откаже от неосъществената амбиция на баща му: да създаде конезавод от световна класа. Така той научи от най-ранна възраст какво ги правеше толкова решителни, толкова противоположни, така упорити. Придобиваше големи знания, добри умения с едните и дълбока любов и разбирателство с другите.

Първият му спомен бе голямото легло с балдахин на майка му. Седеше до нея, докато тя закусваше горещо кафе, черно като греха, и топли кроасани, а после пушеше дълги, тънки, черни, испански пури. Първата миризма, която си спомняше, бе от тази спалня, на майка си — топла и пищна в своята вълниста бяла ленена нощница. Черната й коса се разстилаше по гърба, едрите й гърди бяха меки като възглавница, ухаеше на одеколон и женственост. Всичко това бе примесено с аромата на кафе и черен испански тютюн.

След това той сядаше в голямото легло и я гледаше как се облича винаги във формени дрехи, тъй като прекарваше сутрините си с конете. Гледаше очарован как затопленото от леглото едро тяло на майка му се превръща в излъчваща респект фигура на безупречен педант с тънка талия и опънат корсет под черния шевиот, с ботуши и шпори. Буйната черна коса — укротена, свита, прибрана в мрежа, а върху нея — строго черно бомбе. Бялата си като сняг широка връзка майка му винаги забождаше със смарагдова детелина — първия подарък от съпруга й. Така той получи първия важен урок: видът на една жена нямаше нищо общо със същността й.

По-късно този извод още повече се затвърди от по-големите му сестри, които го глезеха и му угаждаха. Те му позволяваха да седи и да гледа, докато се приготвят за ловните балове, и той виждаше как една луда по конете мъжкарана се превръща в добре облечена, спретната красавица или небрежното момиче — в елегантна жена, с пригладена лъскава коса. Младите, стегнати гърди — така различни от пищните възглавници на майка му — се гушеха сред дипли от сатен, дългите крака, лъскави в найлоновите чорапи, бяха стегнати от колан за жартиери, украсен с много волани, а ръцете с лунички — скрити под дълги, бели ръкавици. Изведнъж те ставаха неузнаваеми, но той знаеше кои са всъщност. И така от самото начало жените никога не го ужасяваха или озадачаваха. Той ги познаваше и затова ги обичаше във всичките им настроения и капризи. Ето защо и те го обичаха.

Сълзите на сестрите му, когато жалеха за изгубен обожател или лекомислено нанесена изневяра, го направиха най-деликатния мъж и когато порасна достатъчно, никога не причиняваше болка съзнателно. Това му помогна да покорява жените, които мигновено привличаше с всепроникващия си сексуален магнетизъм. Дори след като любовната връзка приключеше, жената оставаше негов приятел. Така че независимо къде го отвеждаше, работата му, винаги имаше жена, която да го чака с отворени обятия.

Жените знаеха, че е венчан за работата си, че обича по-скоро женския пол, отколкото точно една определена жена, но се наслаждаваха на вниманието му, защото, когато той най-сетне идваше при тях, времето му беше за тях и само за тях: у него бе концентрирана духовната същност на мъжа, чието присъствие беше опияняващо.

 

 

Сега той се радваше да се върне отново в Марлбъро, а всички бяха много възхитени да го видят пак. От много месеци насам това беше първата му възможност, а имаше доста неща, които трябваше да научи. Най-вече за Елизабет Шеридън.

Слушаше със сериозна съсредоточеност това, което му разказваха за нея, и разбра, че присъствието й въздействаше като метеор и получената експлозия беше причинила хаос. Така словесният портрет, обрисуван от Дейвид, украсен от язвителните щрихи на Нийвс, се разширяваше от преценката на Харви за нейните способности и интелигентност, от сърдечното отношение на Хелън, изненадана от одобрението на Елизабет към Марлбъро, от радостното очакване на Кас за една сродна душа, изпълнена с динамизъм и налагаща се самоувереност, от страха и ревността на Мати.

Когато сглоби всичко, той получи портрет на безсърдечна, строга, сдържана и безмилостно практична жена, която проявяваше много ум и никаква отзивчивост. Която не понасяше радушно глупаците и бе готова да търпи другите само ако не й губеха времето. Която не се нуждаеше от чувства и приемаше само това, в което имаше разум. Която не помнеше нито първите пет години от живота си, нито майката, която я е родила, чието кредо беше „Най-бързо пътува този, който пътува сам“ и безмилостно се освобождаваше от тези, които не можеха да вървят редом с нея. Те всички изливаха пред Дев своите недоволства или болки, похвали или възмущения, или като Хелън — учудването си, така че той очакваше да види амазонка, облечена в ризница, и беше любопитен да разбере защо тя чувстваше нужда да я носи. Отново и отново Дев се убеди, че видът на една жена не разкрива нейната същност!

Когато я видя да излиза от морето, инстинктът му подсказа, че и тук случаят не е по-различен, а когато очите им се срещнаха, той разбра, че я е изненадал. Беше без охраната си.

Нийвс просъска: „Това е тя…“. Тези думи и любопитството го накараха да се приближи и да погледне истинския образ, а не този от снимката, изпратена от Дейвид, или този, който бяха изградили мечтите и романтичната му природа. И видя не човешка красота. Не жена, а статуя. Златисторусата коса, натежала от водата, откриваше лицето, чиито скули бяха класически съвършени, а обикновеният тъмносин бански костюм разкриваше великолепния разкош на едно напълно женствено тяло. „Тя е точно такава, каквато Дейвид я описва.“ После се наведе да й подаде ръка, тя го погледна и очите им се срещнаха. Това беше внезапно, изумително пропадане в непознатото и последва главозамайващ шок от сблъсъка на две създания. За един миг в света останаха само те двамата. Той се потопи в очите й, дълбоко като в море, и почувства, че се дави.

После, неочаквано, тя като че ли сложи и двете си ръце на гърдите му и го блъсна. Той отново беше навън, а очите й бяха затворени. Дев имаше чувството, че някъде се затръшна врата. Хвана ръката й, студена от водата, и му се стори, че държи кабел под високо напрежение. Изпита почти осезаем страх — толкова силен, колкото уханието на море, което тя носеше със себе си. Елизабет отпусна ръката си и я изтри в крака си, сякаш да заличи оставените от него следи, и под око той видя действителния й образ. В този момент разбра, че тя е като холограма. Протегната ръка може да мине през нея. Инстинктивно, без да мисли, Дев направи това.

Той се възхити от онова, което бе постигнала със себе си. Безспорно бе свършила много работа. От незнайно място бе намерила прозрачно покритие, което отразяваше външната светлина и я правеше невидима, а тя отвътре внимателно наблюдаваше околния свят. Дев разбра това. И тя разбра, че е разкрита. Но не желаеше да повярва. Всяка нейна дума, цялото й отношение го отхвърляха. Очите й, тялото й казваха, че това не се е случило. Следователно няма да мисли за него. „Странно — мислеше той. — Защо?“ Тя го очароваше. А беше един голям фалшификат. Отново — защо?

Скрито я наблюдаваше и не можеше да откъсне очи от нея, от пламенното й негодувание. Осъзнаваше, че тя запечатва всеки вход, закрива всяка дупка. Даже не искаше той да види гнева й. Обноските й бяха учтиви, но държащи на разстояние. Не се усмихваше. Докато вървяха назад по брега, той говореше през цялото време. Когато я питаше нещо, тя отговаряше, но сама не се включи в разговора.

Дев държеше скованата ръка на Нийвс и в трепета й усещаше напрегнатата предпазливост. От другата му страна Елизабет Шеридън вървеше на разстояние, така че нямаше възможност за физически допир. Тя гледаше право напред, никога не обръщаше глава, за да го погледне, внимаваше да не срещне очите му.

„Очарователно! — мислеше той заинтригуван. — Очарователно!“ Тя вървеше наперено, главата й беше вирната. Отбранително. Всяко косъмче — настръхнало… но той беше стигнал до нея. Както и тя до него. Когато стигнаха пътеката и тръгнаха по прекия път нагоре по скалите, не прие протегнатата му за помощ ръка. И сама намираше път. „Да — мислеше той, — винаги го е правила и винаги ще го прави. Но защо се отбраняваше толкова много? Жена — с лице като нейното.“ Не разбираше. Та тя трябва да е свикнала досега с реакцията на мъжете към нея. Облече роклята си, сякаш се смущаваше да върви под погледа му по бански. Може би заради ръста си? Тя беше само няколко инча по-ниска от него — много висока за жена в този век, когато се смяташе, че само „тънкото е красиво“. Живееше шейсет години след своето време. Хората от епохата на Едуард бяха възхвалявали тела като нейното — с едри гърди, широки бедра, дълги крака. Дейвид бе прав в мнението си, че е великолепна. Все пак тя се държеше, сякаш не е красива, а само обикновена голяма жена. Да, обикновена.

И тогава изведнъж той прозря. Тя не вярваше в силата си. Притежаваше най-могъщото оръжие, което една жена може да има в свят, управляван от мъже, и все пак беше неуверена. Защо? Дев познаваше и беше имал много красиви жени, които никога не успяха да се възползват от красотата си — като оръжие, като източник на сила, като средство за живот. Тази жена не само че не я използваше — тя нямаше представа за нея. Още едно защо. Чак по-късно, докато мислеше за нея, разбра. Измамата, която представяше на другите, бе нейната специфична истина. Контролът се бе превърнал във втора природа, тя се е контролирала от ранна възраст. Откакто е загубила майка си? Знае се, че такъв шок може да причини амнезия. За някои хора това е единственият начин да се справят. Следователно това означаваше, че някога е била дълбоко, дори болезнено чувствителна. Означаваше още, че е страхливка. Харви каза, че умее да се справя, но Дев разбираше, че се справя само с обстоятелствата. Тя никога не допускаше хора до себе си, за да не възкресяват миналото. Дали защото някога то почти я е убило?

Едно нещо бе явно и сега светеше като червена лампичка: тя нямаше никакъв опит с мъжете. Нямаше представа как да се отнася към случилото се. Изкуствено създаденият образ бе прикритие, използвано съзнателно и непрестанно. Зад него тя се скриваше под похлупак, стоеше там и се страхуваше. Означаваше ли това, че се плаши и от секса? Знаеше, че Елизабет се бе уплашила, когато той засвири на китара. Най-странното бе, че той имаше усещането, сякаш свиреше на тялото й. Чувстваше всяко потрепване, знаеше, че дрънкането на китарата е туптенето на кръвта й. Тя винаги се движеше преднамерено спокойно, но този път хукна бързо навън и той разбра, че това е заради него. Бе уловил пламтящия, изпълнен с ненавист, отчаян поглед, който му хвърли.

Тази нощ не можа да спре да мисли за нея, не успя да заспи заради нея. Образът минаваше пред него като на филм, той гледаше отново всеки поглед, всеки жест и спираше от време на време кадъра, за да проучи лицето й, позата, гласа. Когато накрая чу часовникът да бие четири часа, знаеше какво ще направи. Щеше да се погрижи за нея. Това не беше просто осъзнато решение, а по-скоро усещане, че няма избор.

Дев ги остави, когато те отидоха на кино, за да поръча в склада на пристанището новата муфа, след това отиде в болницата. Луиз Бастедо стисна ръката му, потупа го по гърба.

— Крайно време беше, стари негоднико! Хайде да отидем да обърнем една бутилка и да си поговорим.

Бяха стари приятели. Бяха си допаднали веднага. Луиз ръководеше болницата вече седемнайсет години. През времето, когато не се виждаха, си пишеха, а веднъж успяха да се срещнат в Ню Йорк, където Луиз беше на семинар по медицина. Сега старите, непринудени отношения се подновиха, сякаш никога не са били прекъсвани.

— Да не ти преча? — попита Дев.

— Няма на какво да пречиш… Пациентите тук са здрави. На твое разположение съм. Кажи ми как върви киноиндустрията тези дни.

Луиз имаше дял в последните два филма на Дев, но той се интересуваше от кинобизнеса като цяло, а не само от финансовата му страна. Известно време седяха и си говореха за кино.

— Кой знае — изкоментира Луиз накрая, като напълни отново чашите, — може би сега, когато старата лисица е мъртва, нещата ще се променят. Какво би могъл да направи той от гроба?

— Искаш да кажеш, че не си чул?

Луиз се захили:

— За няколко часа новината се разпространи по целия остров — призна той. — Хората не могат да говорят за нищо друго.

— Срещал ли си я?

— Веднъж. — Кафявите очи блеснаха. — Доста особена…

— Искам да си поговорим за това.

Луиз въздъхна. Беше чиста злоба. „Вече!“

— Искам професионалния ти съвет. Мисля, че тя е дяволски объркана емоционално.

Интересът на Луиз се заостри.

— Искам да ти изложа тезата си — продължи Дев.

Луиз се засмя:

— Ще боли ли?

— Ами, мисля, че да — каза Дев сериозно.

Луиз се намръщи. Дев беше наистина сериозен.

— Зная, че специалността ти не е психиатрия, но четеш много и имаш големи познания във всички клонове на медицината. Искам потвърждението на специалист.

— За какво?

— За душевното й състояние.

— Изглеждаше ми съвсем нормална.

— Не това е проблемът. Става въпрос за особената й нормалност.

— Знаеш ли какво казват… Най-лудите държат ключовете от изолаторите за душевноболни.

— Мисля, че тя се намира в нещо подобно. Изолатор, който сама е създала.

Кратко и ясно той представи пред Луиз всичко, което се беше случило от момента, в който видя Елизабет да излиза от морето.

Луиз въздъхна:

— Знаеш ли… Може би не си срещал такива, но има жени, които не могат да понесат дори мисълта за секс.

— Но винаги има причина, нали?

— Да-а-а… Според теб каква е нейната?

— Мисля, че всичко се крие в липсващите пет години. Не само че ги е забравила, но въобще не си спомня нищо. Дори майка си. Казала е това на Харви. Тя няма представа за нищо, случило се, преди да се намери в дома за сираци. Би могло да е преживяла тежък шок, нали?

— Би могло. — Луиз взе чашата си. — Пет години е опасна възраст, в която да загубиш майка си.

— Такъв шок може ли да разстрои ума?

— Имало е подобни случаи — кимна Луиз.

— Мисля, че това се е случило и с нея.

Луиз извади лулата си, започна да я пълни, а това бе знак, че мисли задълбочено.

— Всичко създава необикновената й способност да се владее и пълното отрицание на чувствата, желанието й да прегърне по-скоро чистия разум, отколкото…

— Теб? — Очите на Луиз блестяха.

— Добре де, мен. Сблъскахме се, Луиз. Доста жени съм имал, но нищо подобно не ми се е случвало. Никога.

— И оттогава тя все бяга уплашена?

— Ужасена. — Дев се наклони напред, през масата. — Но повече от себе си, отколкото от мен.

— Знае се, че душевността на дете, отделено от майка си на възраст, когато е прекалено малко, и то разбере причината, може да бъде повредена, понякога непоправимо. Това зависи от самото дете. Би могло да се стигне до дълбоките чувства на несигурност и нестабилност, които на свой ред водят до пламенна самозащита. Понякога това става главна грижа, която не дава възможност да се види друга гледна точка.

— Струва ми се, че това е нейният случай — каза Дев.

— Всъщност „сблъсъкът“ ви не я е докоснал емоционално, защото тя я възприемала всичко като мигновен изблик, който не очаква да продължи. Нищо не издържа дълго време — обикновено те в това вярват, убедени, че са заобиколени от враждебност и неразбиране. Ето защо бдят постоянно.

— Това е тя — повтори Дев.

— Звучи като типичен случай — с тъга каза Луиз накрая.

— На какво? — попита Дев.

— Загуба. На особено уязвима възраст е била лишена от майка си, от единствената си любов, която вероятно е имала. Това е убило всеки неин емоционален отклик, тъй като той би означавал болка и страдание. Да не чувства, да не се нуждае, да не бъде наранявана: ето обикновено мотивите на емоционално повредените хора, а според думите ти тя е една от тях. Аз просто допълвам твоята теза. За да бъда абсолютно сигурен, трябва да я видя, да говоря с нея.

— Никога няма да се съгласи на това. Казах ти, тя няма и най-малката представа, че е цялостна и съвършена.

— Тогава има нужда от помощ.

— Ето защо те моля за твоята.

— Аз не мога да й окажа тази особена помощ, но мога да я предам на някой, който би могъл.

— Луиз, ти притежаваш знания и разбиране за човешката природа, които те правят психиатър по инстинкт…

— Но не квалифициран, за да я лекувам. Това може да бъде опасно, и то не само за нея. Няма да поема рискове с моята работа или с моята болница.

— Зная това, но аз бих поел.

Луиз мълчаливо изучаваше Дев. Накрая каза:

— Тя наистина ти допада, нали?

— Казах ти: ние… сблъскахме се.

Луиз отново въздъхна:

— Добре, ти казваш, че това е първият път, когато ти се случва подобно нещо. Тогава този… сблъсък, за който говориш… можем да направим друго предположение и да кажем, че никога не се е случвало и на нея.

— Очевидно — потвърди Дев търпеливо.

Луиз почеса ухото си с дръжката на лулата и каза:

— Сложно.

— Затова дойдох при теб.

— Наистина ли искаш да й помогнеш?

— Да. Да стопя леда, ако така предпочиташ.

Усмивката на Луиз беше предана, но примесена със завист.

— Не зная някога да си се провалял.

— Нито пък аз — отговори Дев откровено. — Имал съм късмет да се родя с нещо, което жените желаят. Разбираш ли, ето това ме учудва. Аз зная, че и тя го иска. Но се разкъсва, за да отрече собствената си природа… Има жена в центъра на айсберга, Луиз. Зная това. Почувствах го още първия път… Тя не е това, което мисли, че е. Искам да зная как да й го покажа. Поставила е всички бариери, които е успяла да изнамери… Трябва да ги премина. Необходимо е.

„Добре, добре“ — мислеше Луиз, едновременно изненадан и завиждащ. Беше виждал приятеля си да покосява жените, както комбайн покосява житни класове в канзаска прерия, но Дев обичаше жените и никога не бе имал точно една конкретна жена. Досега. Тя беше различна. „Може би точно затова — мислеше Луиз хитро — Дев бе имал толкова много жени, че само ексцентричната, необичайната би имала нова притегателна сила.“ Луиз смяташе, че Дев не е суров. Въпреки буйната му мъжественост той не бе macho stud: имаше отзивчиво сърце и извор на нежност, който никога не пресъхваше, независимо колко раздаваше на жените, които се нуждаеха. Те никога не бяха жени, per se^[1]. Винаги се интересуваше както от тялото им, така и от ума им. Луиз често завиждаше на неговия специфичен вид сексуална терапия и факта, че той дори не се е обучавал за нея. Сега той каза неохотно:

— Добре тогава, както ти искаш… Като си стигнал толкова далече, нямаш друг избор, освен да продължиш.

— Зная това. Интересувам се как.

Луиз мислеше, докато дърпаше от лулата си:

— Ами ти вече си установил някакъв контакт. Всичко, което можеш да направиш, е да го продължиш. Говори и оставай сам с нея, открий какво кара сърцето й да тупти, как вижда нещата, хората, какво е цялото й отношение към живота. Каза ми това, което си научил от другите. Сега трябва сам да я опознаеш и ако не можеш да се справиш, обади ми се. Междувременно ще се свържа с един приятел, психоаналитик, в Маями, и ще използвам знанията му. Ще открия всичко, което мога. За бога, бъди внимателен… това момиче вече е загубило равновесието си. Не я насилвай, но — от друга страна — упражнявай лек натиск… такъв, какъвто тя вече чувства.

Кафявите очи бяха ласкави, Дев прочете истината в тях и кимна.

— И ако се нуждаеш от още помощ…

— Без съмнение ще ми трябва — отговори Дев откровено, — благодаря.

— Много красива жена — каза Луиз почти разсеяно.

— Нали? Заклевам се обаче, че тя не мисли така. Но в същото време я използва, за да сплашва… Дейвид се върти около нея като омагьосан.

Луиз въздъхна:

— А, Дейвид… Но тя вероятно не го предизвиква: недостъпността й по-скоро пречи на мъжете да я плашат.

— Това ме дразни! Цялата тази красота отива на вятъра! Тя не живее, Луиз, само съществува и не познава нещо по-добро. Според мен такъв живот е ад.

— Ето защо те съветвам да внимаваш. Знаеш какви са притиснатите в ъгъла животни. Мек глас и топла усмивка. Не й се натрапвай, но бъди там… ако разбираш какво имам предвид — добави той неопределено, но знаеше много добре, че Дев разбира. Обикновено, що се отнася до жени, всичко, което трябваше да се прави, бе просто да стои там.

— Добре — каза Дев много по-жизнерадостно. — Ще започна тази вечер. Тя отиде в „Бижу“ с другите. Ако мога да я видя насаме, ще я измъкна оттам.

 

 

Дев наистина имаше намерение само да последва съвета на Луиз: той да говори и да я накара тя да говори. Но в момента, в който я видя, отново го прониза чувството от първата им среща. Промяната в погледа й му показа, че и тя усеща същото. Когато вече беше в колата, не усещаше нищо друго, освен близостта й, аромата й, силната женственост, която се излъчваше от мекия шифон на роклята, бързото издигане и спускане на великолепните й гърди. Косата, тежка и гладка като коприна, се виеше около лицето. Осъзнаването на всичко това беше така остро и опъващо нервите, че той трудно се концентрираше върху шофирането, стискаше здраво волана, а единственото, което му се искаше, беше да се протегне и да я сграбчи. Но знаеше, че това е най-лошото нещо, което може да направи. Очевидно тя се колебаеше, а той нямаше да понесе да я подтикне към грешния път и да я отдалечи, вместо да я приближи към себе си.

Но взаимното чувство беше така напрегнато, така задушаващо, че когато ръката му докосна гърдите й, пламъкът лумна и всичко стана неконтролируемо. Инстинктивно чувстваше, че е прав. Тя е била потискана и той освободи вихъра. Вродените й познания разчупиха веригите си и го завладяха. Дълго потъпквания инстинкт сега се разкри изцяло. Тялото й му каза всичко. Под здраво закования капак бушуваха неудържими огньове и когато той отвори капака, те го изгориха, изсушиха го така, сякаш никога не е бил пресушаван. И за цял живот го белязаха с нейния знак.

Но когато отново можеше да мисли, той се прокле. Трябваше да се сети, че след угасването на огъня, тя ще усети само пепел и прах в устата си. Тя беше ужасена, не само от случилото се, но че въобще се е случило. Все пак той направи каквото можа. По-късно, докато мислеше за това, а той не мислеше за нищо друго, се успокояваше, че поне й е доказал истинността на думите си. Тя не бе това, което си въобразяваше. Бедата бе, че тя не бе и това, което той очакваше. Но той можеше да се справи. Сега имаше значение само фактът, че тя го бе направила…

 

 

На другия ден, когато бяха на „Пинта“, нещо звънтеше и трептеше между тях. Тя дойде на кораба с десетфутовата си върлина — все пак дойде — това не трябваше да го учудва: тя нямаше да потвърди силата му, като я признае — и я държеше твърдо насочена към гърдите му. Но се изтощаваше. Към края на деня се чувстваше изчерпана от емоционална преумора и безнадеждността на вътрешната борба. Това също беше в негов интерес. Когато заспа, той използва шанса си. Сега можеха да говорят. Но сгреши, че говори повече той. Не можеше да се овладее, беше много обезсърчен. Думите му й нанесоха силен удар. Видя я как потреперва, но не се разпадна на парчета. Нямаше истерии, нямаше бурни обвинения, нямаше сълзи. Лицето й пребледня, очите й бяха наранени, но тя се бореше и той разбираше, че това е единственият начин да я има. Разбра също, че я обича. Някой някъде бе казал, че любовта е да бъдеш завладян от друго човешко същество. А той бе завладян. Разбра, че е отдал себе си на спасяването на тази жена от самата нея и че ще го направи, дори да загуби себе си в борбата. Всъщност вече бе късно. Той беше загубен. Загубен в любовта си към нея.