Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Rich and the Mighty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)

Издание:

Вера Коуи. Богати и могъщи. Том 1

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-17-0091-8

 

 

Издание:

Вера Коуи. Богати и могъщи Том 2

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-17-0091-8

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

— Добре — каза Луиз. — Само остави каквото ще се случва, да се случи. Очаквай го, най-вече искай да се случи.

Елизабет кимна сковано.

Те седяха във всекидневната стая на Хелън, едно кътче на спокойствие и изискана красота. Луиз желаеше задушевна обстановка и това чудесно местенце със спуснати транспаранти отговаряше точно на изискванията му. Дъждът, завалял веднага след обяда, отморяващо чукаше по терасата и ромолеше по храстите до прозорците. Осмоъгълната стая беше хладна, тиха, изпълнена с неизразимо успокояващото присъствие на Хелън Темпест, донесла тук най-доброто от съкровищата на Марлбъро.

Елизабет седеше във фотьойла в стил Луи XVI, тапициран в съвсем бледа бадемовозелена коприна. Същият си придърпа и Дев и седна близо до нея. Луиз беше срещу тях, имаше малък касетофон върху изящната инкрустация на масата от палисандрово дърво. Стените бяха изрисувани с trompe l’oeil изображения на птици, гори и водопади, а килимът, в който бяха вплетени същите мотиви, беше по-тъмен нюанс на тюркоазното. Навсякъде имаше много цветя, ароматизиращи въздуха — рози, карамфили, огромни маргаритки с много листенца и големи златни очи. Колекцията на Хелън от малки нефритови животни и дребни украшения от Фаберже стоеше в лакирани шкафове, а зад защитната, от позлатен бронз, ограда на писалището с тънки крака беше колекцията й от миниатюри, портрети на членовете на семейството. Статуетки от Майсен и Дрезден украсяваха малки масички, а стенните свещници бяха с кристални висулки, които бляскаха на слабата светлина, процеждаща се през спуснатите транспаранти.

— Хайде, искам да се чувстваш удобно. Този стол добре ли е? — каза Луиз с ненатрапчив, обикновен, спокоен глас.

Елизабет кимна, но седеше изпъната като струна.

— Добре. Е, тази сутрин ти обясних какво ще правя. Разбираш процедурата, нали? Някакви въпроси?

Тя поклати глава.

— Добре — отново каза Луиз. — Искам да погледнеш към красивия полилей над главата ти. Точно така, наклони глава назад и се взирай в него… Това ще изтощи очите ти и сигурно ще се замъглят. Когато това стане, затвори ги.

Погледът на Елизабет бе прикован върху водопада от кристали, спускащ се от резбования, украсен със спираловидни орнаменти таван, но очите й бяха широко отворени, напрегнати, без да показват нещо друго, освен вътрешния й емоционален смут.

След малко Луиз попита:

— Не се ли получава?

Тя отново поклати глава.

— Ти не си се отпуснала — каза той, наведе се, постави ръка върху нейната, въздъхна: — Съвсем скована си.

— Съжалявам… само дето… нервна съм — избъбри тя.

— Разбира се, че си нервна, но докато не се отпуснеш, не можем да започнем.

— Имам една идея — обади се Дев. — Почакайте малко. — Той стана и излезе.

— Защо се страхуваш? — направо запита Луиз. — Ти каза, че разбираш.

— Да, разбирам. — Тя преглътна с мъка. — Мисля, че няма да се владея… че ще се оставя в ръцете на някой друг.

— Страхуваш се от това, което можеш да направиш и кажеш, както при случая с ресането на косата?

Тя кимна отново.

— Но ние това търсим — меко каза Луиз. — Твоето истинско „аз“… — После продължи разбиращо: — Може би ти точно от него се страхуваш.

Очите й, големи и по-тъмнозелени сега, отговориха вместо нея.

— Аз искам — тя се мъчеше да овладее гласа си, — но се страхувам.

— Обикновено ти не се изправяш смело срещу страха, а се отдръпваш. — Той дръпна стола си по-близо, така че да хване здраво ръцете й. — Не разбираш ли… ето затова имаш тази преграда. Ти не желаеш да се изправиш смело, да изтърпиш болка и страдание. Вместо да се бориш с тях, се оттегляш от полето. Възрастният продължава това, което е започнало детето. Изглежда си посветила целия си живот да избягваш каквото и да е обвързване, което би могло да те нарани по някакъв начин. Имала си за цел да научиш себе си да не се обвързваш, така че никога нищо да не те докосне, да не те вълнува каквото и да е чувство. Облякла си тази ризница, защото всъщност си много чувствителна, дори свръхчувствителна. Грижливо си се стремила да не го показваш от момента, в който си започнала да се владееш. Сега подсъзнанието ти бие тревога да се свиеш, тъй като тази чувствителност е застрашена. Мислиш, че това, което ще направим, ще те нарани и ще ти причини такова страдание, което веднъж почти те е убило. Но винаги идва момент, в който отдръпването вече е невъзможно, защото си достигнала края на задънената улица — и не си прави илюзии, ти действително вървеше по задънена улица. Сега зад теб се е издигнала стена. Единственият изход е да се изкатериш през нея, а за това ти е необходима помощ.

Елизабет мълчеше. Той разясни страховете й ясно и това, че тя ги видя, изправи се пред тях и ги осъзна, й донесе облекчение.

— Да застанеш пред себе си, никога не е лесно. Повечето хора бягат и се крият от това през целия си живот. Твоят избор е направен от детето, но възрастният никога не го е поставял под съмнение. По-скоро си била благодарна на този избор. Зная, трудно е да откриеш, че това, което си смятала за стабилно построена сграда, е само една фалшива фасада, но ние сме тук, за да ти помогнем. Ако боли, ние сме тук. Този път не си сама. Ето ръката ми. — Луиз стисна нейната, остави топлината му да премине в студената й ръка. — Ти имаш моята заинтересованост, желанието ми да помогна, да те подкрепя — да направя каквото е необходимо. И любовта на Дев…

Видя как бледите й бузи порозовяват.

Той каза сухо:

— Познавам Дев. Много е влюбен в теб… о, да, много. — Усмихна се. — Каза ми, че не му вярваш, защото мислиш, че никой не може да те обича. И знаеш ли защо? Защото бариерите, дето си издигнала, не дават възможност на хората да стигнат до теб, така че да те обичат.

Видя как тя се размърда нервно, сякаш седеше на пирони:

— Всичко е толкова сложно…

— Такива са отношенията между хората. Ние всички имаме нашето его, знаеш ли. Защо иначе, мислиш, си се постарала да бъдеш непобедима — така можеш да поставиш своето его в средата и да се чувстваш в безопасност.

— Вече не — каза тя с горчивина.

— Ето, тук грешиш. В безопасност си. За първи път, откакто си загубила майка си. Защото има хора, които се интересуват от теб, обичат те, искат най-доброто за теб… Това е толкова безопасно, колкото въобще е възможно. Повечето хора прекарват живота си в търсене на любов, не знаеш ли това? А ето, ти си заобиколена с любов и дори не можеш да я забележиш. — Той въздъхна. — Някои хора имат много късмет… и красота — добави той.

— Така казва и Дев.

— Прав е, както винаги. Мило момиче, има жени, които биха те хвърлили на вълците само за да са на твоето място! Недей да грешиш — излезеш ли от мястото си, ще бъдеш стъпкана от тези, които се блъскат да те заменят. Що се отнася до жени, Дев е като валериан за котки.

— Зная. — Тя беше стеснителна, но все пак някак горда.

— И до края на този следобед ще знаем доста повече.

Мълчание.

— Този начин е… единственият? — попита тя накрая.

— Ако искаш да получиш отговор на въпросите си — да.

Отново настъпи мълчание.

— На всички мои въпроси?

— Не. Това е начало, не край. Това, което търсим тук и сега, е къде си била, с кого. Дали майка ти е Хелън Темпест, както казва Дан Годфри, останалото ще последва от това.

Тя кимна. Той видя, че е отговорил на въпросите, но не е разрешил колебанията й. Преди да успее да каже още нещо, вратата се отвори й Дев въведе Серафин в стаята. Тя носеше поднос с чайник, чашка и чинийка.

— Мисля, че Серафин може да помогне — доверително каза Дев.

— Направих ти друг вид билков чай — каза Серафин, влизайки тъкмо навреме. — Моята господарка намираше, че този много успокоява разбити нерви.

Серафин наля в чашата й чай. Беше бледозелен, леко ухаеше на джоджен и на нещо друго.

— Ще видиш, че ще те отпусне — каза тя и подаде чашата на Елизабет, която я взе, като гледаше тъмното, спокойно лице. — Направен е от много билки — унило обясни Серафин. — Няма да те упои, само ще те успокои. — Усмихваше се окуражително, очите й бяха топли. — Не зная някога да не е подействал на моята лейди.

Елизабет прие препоръката и глътна горещата течност. Установи, че не може да определи вкуса. Чаят беше ароматен, много вкусен. Дори уханието му я облекчаваше, достигайки обонянието й. Изпи цялата чаша. Серафин я взе обратно и я постави на подноса. После каза:

— Има и друг начин.

Застана зад Елизабет, постави ръцете си с дълги, силни пръсти върху скованите й мускули на тила и започна да движи палците си в кръгове:

— Напрегната си — отбеляза Серафин. Пръстите й преминаха към раменете на момичето, изследваха, мачкаха и когато магията на тези пръсти разпръсна приятна топлина от тила, през раменете, надолу по ръцете, Елизабет затвори очи. След като Серафин свърши, тя се почувства спокойна, всяко възелче в нея бе отпуснато.

— Благодаря ти — каза с признателност, осъзнавайки, че има още един приятел.

Серафин направи обичайния си великолепен поклон и изнесе подноса.

— По-добре ли си? — попита Дев с усмивка, нажежена до бяло.

— Много… тя е вълшебница.

— И доста други неща — каза Луиз спокойно. — Търсил съм помощта й да успокоява нервозни пациенти. Понякога мисля, че ги кара да се подчиняват от страх.

— Вече съм готова — заяви Елизабет с уверен глас.

— Добре. Нека започнем оттам, където прекъснахме.

Луиз отново я накара да гледа в полилея и този път, под звука на успокояващия, монотонен глас, тя следваше думите му.

— Искам да дишаш дълбоко… точно така, дълбоко, дълбоко дишане… всичкият този чудесен кислород отпуска още повече мускулите ти… главата ти натежава… скоро ще се наклони. Когато това стане, просто я отпусни… и вниманието ти… когато започне да блуждае, следвай го… виждам, че се успокояваш… голямото напрежение те напуска. Сега клепачите ти натежават, т-а-к-а натежават… защо не ги затвориш… точно така… толкова приятно чувство на отпускане, потъване в меко, пухено легло… остави всичко да ти се изплъзне.

Елизабет се отпусна в стола си.

— Сега… започваш странно да усещаш малкия пръст на лявата си ръка — изтръпва, натежава.

Още докато той говореше, това стана.

— Усещането обхваща цялата ти ръка… тя иска да я вдигнеш, плавно да достигне лицето ти.

Ръката леко се движеше нагоре.

— Когато ръката ти докосне бузата, ти ще си напълно отпусната…

Ръката й потрепна до бузата и се отпусна. Тя бе напълно навлязла в едно ново състояние на съзнанието.

Луиз включи касетофона.

— Е, сега… ще ти задам някои въпроси.

Елизабет отвори очи и се почувства свежа, като че ли с часове е спала дълбоко, без да сънува. Протегна се, мускулите й работеха с лекота и бяха силни, сякаш току-що масажирани.

— Как се чувстваш? — попита Луиз.

— Чудесно! — После се сепна. — Свърши ли?

 

 

— Ти отговори прекрасно. Всичко мина.

— Какво се случи?

— Записахме всичко.

Тя погледна касетофона. Луиз се пресегна и натисна копчето за връщане на лентата назад. Започна да се чува леко скърцане.

— Имаше ли полза?

— Чуй сама.

— … ще ти задам няколко въпроса — от апарата долиташе властният глас на Луиз, — но те са за миналото ти, затова трябва да се върнем там. От сегашните ти години ще броя бавно назад. Когато искаш да ми кажеш нещо, случило се в някоя специална година, малкият ти пръст ще се вдигне сам, така аз ще разбера и ще задам въпросите си. Двайсет и седем… двайсет и шест… двайсет и пет…

Бавно, неотклонно, Луиз броеше годините назад. Когато стигна до двайсет и две, малкият й пръст се вдигна.

— Добре, ти си на двайсет и две години. Кажи ми какво се е случило.

— Днес е погребана мис Келър.

Елизабет се стресна от гласа си, който идваше от касетофона. Звучеше напрегнат и задъхан. Дев се наведе напред и постави ръката си в нейната. Тя я взе и я задържа.

— Ще ходим ли на погребението?

— Аз… не мога.

— Защо не можеш?

— Аз… се страхувам.

— Защо се страхуваш?

— Не… мога… да вървя… краката ми. — Гласът й стана по-висок, изпълнен с паника, задъхан.

— Защо не можеш да вървиш?

— Краката… не искат да се движат… не мога да вървя до гробището… трябва да се махна. — Гласът беше напрегнат, изстискан от гърди, борещи се за въздух.

— Защо?

— Страхувам се… да не върша глупости… не трябва да плача…

— Защо не?

— Да не направя сцена… страхувам се…

Гласът й беше като на астматик, който се бореше да си поеме дъх. Задави се от ридания и загуби контрол.

— Добре… ще оставим гробището… двайсет и едно… двайсет… деветнайсет…

Елизабет седеше неподвижно, слисана се взираше в касетофона, но се чуваше само как Луиз неотклонно брои в обратен ред, докато стигна пет.

— Мама… искам моята мама… къде е мама… моля ви, моля ви… къде е майка ми…

Детски глас, тъничък, слаб, разтърсван от ридания.

— Защо не можеш да намериш майка си?

— Не зная… Тя е заминала… Мразя това място… моля ви, моля ви, ще бъда добра, обещавам… Само ме заведете при мама… Ще спра да плача, ако ме заведете при мама.

Очите на Елизабет блестяха от непролети сълзи, но тя не каза нищо. Беше прехапала долната си устна. Ръката, която стискаше тази на Дев, беше побеляла от напрежението.

— Кажи ми къде си. Какво става?

— В голяма къща… Не е моята къща… Има много непознати деца и чужди хора… Искам моята майка… моля ви… — Гласът замлъкна. Когато заговори отново, беше изпълнен с доволство и облекчение. — Ще го направиш! О, да… виж, спрях да плача… ще бъда добра… обещавам.

Отново настъпи тишина, после внезапно детският глас изпищя и пак, и пак, и пак. Потресен глас, обезумял от ужас и отчаяние.

— Не там долу! В земята? Каза, че ще ме заведеш при моята майка… Тя не е в земята, не е!

Писъците ехтяха от касетофона, истерични, изоставени, напълно объркани и неовладени, станаха обезумели и изведнъж секнаха, сякаш разрязани на две.

— Четири — бързо, властно каза Луиз, а после: — Какво става сега?

— Имам рожден ден!

Сега гласът беше щастлив, развълнуван, изпълнен с гордост.

— Аз съм на четири години, мисис Хокс е направила торта, ще има свещички, а мама ми е ушила красива рокля.

— Къде се случва всичко това?

— У дома.

— Къде е това „у дома“?

— Град Камдън, Макинтош Роуд, номер двайсет и три. — Детският глас произнесе това като заклинание.

— Кой живее там?

— Аз.

— И кой друг?

— Мама.

— Коя е мисис Хокс?

— Това е нейната къща. Ние живеем с нея и мистър Хокс. Мисис Хокс се грижи за мен, когато мама е на работа, а мистър Хокс е в сградата.

— Коя сграда?

— Не зная. Така казва мисис Хокс.

— Разкажи ми за този дом. Какво представлява?

— Мама казва, че е куклен дом. Има две стаи горе и две стаи долу с кухня отзад, има малка градинка, където мистър Хокс ми позволява да му помагам.

— Има ли цветен прозорец в салона?

— Да… на него има голям кораб. Когато слънцето блести през него, целият под става хубав.

— Какво работи майка ти?

— Шие дрехи на богати дами… Тя уши тази рокля… а леля Марион ми купи панделките.

— Коя е леля Марион?

— Приятелка на мама.

— Тя идва ли да те види?

— Да. За рождения ден ми купи кукла с дълга руса коса като моята. Така аз мога да я сресвам, както мама сресва мен.

— Често ли прави това?

— Всяка сутрин и всяка вечер. Мама реши косата ми и разказва приказка за принцесата, която имала толкова дълга коса, че можела да я спусне през прозореца, за да се изкачи принцът по нея.

— Толкова дълга ли е твоята коса?

— Още не… но мама каза, че ще бъде.

— Ходиш ли на училище?

— Не. Трябва да стана на пет години. Но мама ми показа как да пиша името си.

— Ще ми го напишеш ли?

Настъпи тишина, докато Луиз вземе бележника до касетофона и го подаде на Елизабет. На него с печатни, разкривени големи букви, както пишат децата, стоеше името Елизабет Шеридън.

— Това е твоето име?

— Да.

— А как се казва майка ти?

— Мама.

— Не, имам предвид нейното име, както твоето е Елизабет.

— О… Хелън Виктория. Мама казва, че е имало кралица с име Виктория. Заведе ме да видя двореца, където е живяла, разказа ми, че когато тя е била малко момиче, е живяла в дворец отвъд морето.

— Къде е татко ти?

— Умрял е във войната.

— Как е неговото име?

— Рупърт — отвърна детският глас.

— Кажи ми за мисис Хокс. Как изглежда тя?

— Тя е дебела и казва, че качването по стълбите ще я убие.

— А мистър Хокс?

— Той няма коса, но често ми дава шест пенса.

— Имаш ли приятели, с които да играеш?

— Не. Аз трябва да стоя в къщата с мисис Хокс, но тя ме води по магазините и понякога ходим до Хийт, пътуваме на горния етаж на автобуса, ако краката на мисис Хокс са добре.

— И вие имате тържество, защото е твоят рожден ден. С торта?

— Да. Мисис Хокс я направи, тя е розова и е написано името ми на нея. Тя ми даде да оближа паницата, когато свърши.

— Мила ли е тя с теб?

— Да, нарича ме нейната малка принцеса… както ми казва и мама. Тя ще ме заведе да посрещна автобуса.

— Кой автобус?

— Този, с който мама се прибира от работа. Ще дойде леля Марион и ще запалим свещичките. Тогава аз ще ги духна и ще си пожелая нещо.

— Какво ще си пожелаеш?

— Мама да ми купи количка за моята кукла.

— Мислиш ли, че ще ти купи?

— Казва, че ще ми купи, ако може… но казва, че няма да обещава. Мама казва, че не е хубаво да даваш обещания, ако не ги изпълняваш.

— Мама изпълнява ли обещанията си?

— О, да. Винаги.

— Обичаш ли мама?

— О, да, най-много от всичко на света.

Отново лентата се въртеше, без да се чува звук, после гласът на Луиз каза:

— Добре. Бяхме назад в миналото, сега ще отидем напред към настоящето, но този път бързо… шест… осем… десет… дванайсет… — Накрая Луиз каза: — След няколко секунди ще броя до пет и ще кажа „Отвори очите си“. Лесно ще оставиш отпуснатото състояние, ще бъдеш съвсем будна, но ще се чувстваш освежена, ободрена и ще запазиш това чувство… Едно, две…

Луиз се протегна, за да спре касетофона.

Последва напрегната тишина, преди Елизабет да каже тъжно:

— Сега зная защо мразя гробищата.

Луиз заяви:

— Има причина. Някой добронамерен идиот, който вероятно е искал да спре безкрайния ти рев — за него мисля, че или са те наказвали, или са ти се карали, оттук твоят страх да не направиш сцена, те завежда до някой гроб, като се надява да те успокои, но само ти вдъхва ужас, който умът ти отказва да приеме и така го погребва. От чутото, мисля, че не може да има съмнение: ти си била дълбоко привързана към майка си. За теб майка ти е била всичко, което си имала, както и ти си била всичко за нея, живели сте сред чужди хора. Мисля, че всички твои чувства са били свързани с майка ти и когато тя „умира“, ти ги погребваш заедно с нея. По необходимост е трябвало да си спомняш смъртта й. Твоето подсъзнание изчиства напълно паметта ти и въвежда нови инструкции: никога повече да не се обвързваш емоционално. И ти стриктно следваш тези инструкции, не разбирайки, че този път води до изолация. Но, както ти казах, мозъкът никога не забравя нищо.

Елизабет мълчеше и размишляваше. Чутото я шокира, лицето й беше пребледняло, но чувството на спокойствие и покой, което Луиз й внуши да запази, я поддържаше.

— Всичко беше там — продължи Луиз с тих, съвсем обикновен глас. — Трябваше само да го извадим.

— Но това не е всичко, нали?

— Не. И не е сега време да издирваме. Имаме това, което ни е нужно. Знаем къде, как и кой.

— Имаш предвид семейство Хокс?

— И град Камдън, Макинтош Роуд, номер двайсет и три.

— Недалеч от настоящия ми адрес… — Отвлеченият й глас се промени, когато тя вдигна към Луиз очи, блеснали от внезапното осъзнаване. — Мислиш ли, че това е вероятната причина да избера да живея на това място?

Той отвърна благоразумно:

— Би могло… Ти защо избра да живееш там?

— Не зная. Просто почувствах, че искам.

— Ами, тогава…

Но тя се бе замислила отново, очите й бяха премрежени, вглеждаше се в себе си и в миналото. Накрая каза:

— Трябва да ги открия. Семейство Хокс.

Дев, който досега мълчеше, заяви:

— Било е преди повече от двайсет години. Може вече да не са живи.

— Все пак трябва да разбера. — Тя вече беше взела решение.

— Тогава ще разберем — каза Дев.

За първи път тя го погледна.

— Идвам с теб — каза той, взел своето решение.

Елизабет кимна.

— Това е добра идея — съгласи се Луиз, — но не се нахвърляйте като бик на порти. — Той се усмихна. — Отворете ги първо.

— Отворено е — каза тя — и аз вече преминах, защото зная… сега. — Пое си дълбоко дъх. — Сега идвам да видя. — Тя пак се замисли. — Ще започна ли да си спомням съзнателно — направи жест към касетофона, — след като вече зная?

— Възможно е. В естественото развитие на нещата едно побутване може да събори всички карти.

Тя кимна.

— Кога ще тръгвате?

— Сега — отвърна Елизабет.

Луиз погледна към Дев, който каза спокойно:

— Защо не? Колкото по-скоро узнаем, толкова по-скоро можем да сложим всичко в ред.

Елизабет се изправи. Мъжете също станаха.

— Тази лента… мога ли да я взема? — попита тя.

— Ако искаш.

— Да. Искам.

— Добре.

Луиз я взе, подаде й я. Елизабет я взе, погледна я, стисна я:

— Благодаря.

— Не беше толкова лошо, нали? — попита Луиз.

Тя поклати глава:

— Не. Въобще не беше лошо.

— Как се чувстваш?

Звучеше изненадана:

— Доста спокойна.

— Добре. Така трябва да се чувстваш. — Той направи пауза. — Както и да е… може да откриеш, че приятната възбуда се изпарява. Затова мисля, че е добре да вземеш Дев. Ще се нуждаеш от подкрепа.

 

 

Подкрепа. Кас веднага реши, че това е нейна работа.

— Няма нужда да вземаш Дев — каза тя, не желаеше да бъде бездейният трети в този особен триъгълник.

— Луиз Бастедо ме посъветва.

— И ти наистина прие съвета му?

— Той знае какво говори.

— Да, но за какво говори ти?

— Казах ти. Спомних си къде съм живяла, с кого… Сега трябва да ги открия, преди да продължа с разкритията.

Нищо не помогна на Кас да разбере това, което искаше да знае. Например какво точно се бе случило през часа, който Елизабет прекара, затворена в стаята на Хелън за едно с Луиз Бастедо, Дев Лафлин и касетофон. На въпроса й „Всичко ли е записано там?“, Елизабет отвърна само с едно необщително „Да“. Каза го по такъв начин, че Кас остана след нея да гризе ноктите си. Дори Дан измъкна единствено факта, че сеансът е бил полезен, получила е информация, която възнамерява да използва. Не успя да изкопчи нищо от нея и Харви, защитаващ каузата на Хелън. Следвайки примера й, Дев не каза нищо. Всички бяха достатъчно благоразумни да не питат Луиз.

— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще разберем — говореше Елизабет. — Ще уредиш ли ние тримата да тръгнем възможно най-скоро?

— Все още не виждам защо трябва да вземаме и него.

— Защото аз искам да дойде. Ако това не ти харесва, не идвай ти самата.

— О, не. Аз съм съвместен изпълнител на завещанието. Мой дълг е да бъда там.

— Точно затова искам и ти да дойдеш. Сега да не губим време, Кас.

Кас познаваше този глас. Това означаваше, че въпросът е приключен.

 

 

Валеше, когато Елизабет излезе от терминал три, непрестанен, хладен, ситен дъждец. Предвещаваше зло за идващото лято, но я накара да вдигне лицето си нагоре, към дребния ръмеж, осеял с капчици косата й. Тропическото изобилие на Темпест Кей и скритото му въздействие беше вече на повече от три хиляди мили зад нея. Струваше й се, че дъждът е отрезвяващ душ, който я събужда от света на мечтите и я връща в студената, сива действителност. Тя вдигна куфара си и тръгна към редицата от таксита.

Движението беше натоварено и дъждът го забавяше още повече. Докато седеше отзад в таксито, почувства бързото ободряване на духа, прилив от стария й, пречистващ здрав разум. Тя отвори прозореца. Дори мирисът на дизелово гориво и газови изпарения, слабият лъх от пивоварната фабрика, когато минаха покрай нея — всичко й напомняше за дом, действителност и всекидневие, разпръскваше неясната мъгла от нови емоции и едновременно избистряше и пречистваше поставената цел.

В Уейвърли Корт портиерът излезе да вземе багажа й.

— Радваме се, че се върнахте, мис Шеридън. Добре ли прекарахте почивката си?

— Да, благодаря. Но съм доволна, че съм отново тук.

Той занесе куфара й в асансьора. Както винаги миришеше на лак и освежители за въздух. Тя си пое дъх с удоволствие. Ароматът беше по-слаб от наситената благоуханност на тропическите цветя, които беше напуснала. Не обвиваше ума, не упояваше чувствата. Радваше се, че си е у дома. Знаеше, че е взела мъдро решение, когато си тръгна. Каквото и да се случеше сега, тя трябваше да чувства, че действа с разум, а не под въздействие на нещо.

Завари апартамента си така, както го бе оставила. Вътре беше само малко задушно, защото прозорците не бяха отваряни шест седмици. Тя го обиколи и ги отвори всичките, оставяйки свежия въздух да нахлуе не само в стаите, но и в душата й.

Имаше няколко писма, повечето сметки и рекламни проспекти. Сложи чайника на печката. Мислеше си за хубава чаша чай.

Вече седеше и пийваше от чая, отваряше писмата си, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Кас:

— Здрасти! Сигурно току-що влизаш.

— Преди десет минути.

— Добре ли пътува със самолета?

— Да, благодаря. А ти?

— Без проблеми.

Те пътуваха отделно. Харви, както винаги, настояваше за съблюдаване на статуквото и отбеляза, че ако видят Елизабет с Кас, ще предизвикат спекулации. Нямаше нищо лошо, ако Дев пътува с Кас. Знаеше се, че е част от схемата. По-добре Елизабет да се върне, както бе дошла — като турист.

— Гадно време — говореше Кас. — Но е хубаво, че сме отново в Лондон. Е, каква е програмата ти?

— Ще ти се обадя — отвърна Елизабет. — Кой е телефонният ти номер?

Записа го набързо.

— Какво възнамеряваш да правиш първо? — продължи да пита Кас.

— Ще си направя план и ще ти се обадя — каза Елизабет и затвори.

Кас се намръщи пред телефона. Дев седеше на дивана близо до апарата и чу сигнала „свободно“. Свърза го с намръщването на Кас и попита:

— Студеният фронт настъпва?

— И духа силно.

— Е, ние сме на нейна територия сега.

Кас си помисли, че това ги поставяше в неблагоприятно положение. Островът беше техен. Кас имаше неприятното чувство, че Елизабет се е отделила от тях с повече от изминатото разстояние. Гласът й беше хладно сдържан, както през първите дни на Темпест Кей. Тя определи положението на всеки, но докато на Кас й харесваше Елизабет да държи Дев на разстояние, въобще не й харесваше да се подчинява на избраната от Елизабет посока.

— Каза, че ще ни се обади. Предполагам, че е била толкова внимателна, колкото Харви би искал. А пресата ни връхлетя веднага щом кацнахме.

Кас се отпусна на дивана. Дев постави чашата в ръката й. Тя се усмихна, но само привидно.

— Можем само да чакаме — каза Дев.

— И да се чудим… например каква игра е играел Ричард.

— Твоите догадки са толкова добри, колкото и моите — безгрижно каза Дев.

— Няма догадки — ето, затова е играта. Открийте дамата. — Усмивката й беше крива.

— Двете дами.

„Да, а аз зная коя от двете искаш ти“ — мислеше Кас. После каза небрежно:

— Мислиш ли, че Елизабет е приела Хелън за своя майка? Напълно, имам предвид, в себе си?

— Така беше на острова. Но Хелън бе там. Тук… — Дев поклати глава. — Това е нейна територия.

— Как премина в действителност този малък сеанс на истината или заключенията?

— Много добре.

— Даде ли правилните отговори?

— Да, тези, от които се нуждаем.

— Например за семейство Хокс.

— Да.

— Бих желала да чуя лентата някой път.

— Искай я от Елизабет.

„Не би трябвало аз да я искам от Елизабет — мислеше Кас с огорчение. — Трябваше тя да ми предложи да я чуя… Мислех си, че сме приятелки.“

— Господи, как мразя цялото това чакане — кисело каза Кас.

— Тогава си помисли как трябва да се чувства Елизабет.

Сега Дев я накара да се чувства виновна.

— Тези Хокс… какво каза тя за тях?

— Не много. Мисис Хокс се е грижила за нея, докато Хелън е била на работа. Живели са в нейната къща, нещо такова.

— Млада или стара е?

— От това, което каза Елизабет, си мисля, че е била на средна възраст.

— Мразя цялата тази мистерия — ревниво се оплака Кас. — А тя сигурно се чувства още по-зле. Винаги е обичала всичко да е предварително планирано.

— Не и този път. Сега държим дълго, мокро и заплетено на възли въже. Можем само да го следваме, разплитайки възлите, докато вървим.

Кас въздъхна тежко:

— Някакво чувство ми казва, че много от тези възли са гордиеви.

 

 

Отегчена чиновничка от отдела по жилищата в град Камдън бавно се приближи натам, където Елизабет стоеше от няколко минути.

— Да?

— Току-що идвам от Макинтош Роуд. Отидох да потърся едни роднини, но улицата вече не съществува. Надявам се, че можете да ми кажете къде е новото им жилище.

— Как е името и кой е номерът на къщата?

— Хокс. Мистър и мисис Джордж Хенри Хокс… — Дори когато го каза, Елизабет почувства frisson[1]. Произнесе името с лекота, сякаш беше на нейни стари приятели.

— Трябва да проверя.

Чиновничката се отдалечи. Елизабет чакаше нетърпеливо. Откакто бе пристигнала, се чувстваше на ръба на пропастта, като че ли се колебаеше, но не се осмеляваше да се гмурне.

Чиновничката се върна.

— Всички наематели от Макинтош Роуд са преместени да живеят на Хийтвю Истейт.

— А къде живеят семейство Хокс?

Чиновничката се колебаеше:

— От нас не се очаква да даваме такава информация на чужди хора.

— Аз не съм чужд човек. Като дете живеех със семейство Хокс на Макинтош Роуд.

— Улицата е унищожена през последните десет години.

— Бях в чужбина.

Чиновничката попита със съмнение:

— Казахте, че сте живели с тях? Те роднини ли са ви?

— Да. Леля и чичо — отвърна Елизабет, с изненада установявайки, че е извадила наяве още една истина. Беше нарекла мисис Хокс „леля Хокс“.

Чиновничката отново се отдалечи. Този път един мъж се приближи до гишето.

— Обикновено Съветът не разкрива местонахождението на своите наематели на когото и да е — раздразнено каза той.

— Аз не съм „когото и да е“.

— Можете ли да го докажете?

Елизабет извади паспорта си от чантичката.

— Казах на момичето, че скоро се върнах от чужбина… Аз и майка ми живеехме със семейство Хокс, когато бях дете.

Мъжът разгледа паспорта, омекна малко, след като видя, че е местна, но все още показваше неохота.

— Съветът обикновено… — започна отново той…

— Но това е свързано с доста пари — прекъсна го Елизабет и видя чаканото проблясване на интерес. Извади от портмонето си картата на Харви Греъм и му я подаде. — Това е адвокатът, който се занимава с финансовата страна.

Впечатляваше скъпо гравираната карта, както и адресът.

— Ами, в такъв случай… Може ли да оставите адреса и телефонния си номер, а аз ще се свържа с мисис Хокс и ще й кажа за вас. После всичко зависи от нея.

— Добре.

Елизабет записа името, адреса и телефонния си номер на картичката, дадена й от мъжа, и попита:

— Кога?

— Не мога да ви кажа. Някой ще трябва да отиде и да й каже. Може би днес, може би утре.

Колелото на бюрокрацията отказваше да се задвижи по-бързо.

Долу, в колата си, Елизабет поседя за момент. Чувстваше се едновременно разочарована и объркана. Беше дошла бързо, очаквайки да премахне почти всички пречки, но падна при първото препятствие. Нямаше какво друго да прави, освен да се върне в апартамента и да чака.

Когато влезе във фоайето на Уейвърли Корт, Кас и Дев станаха от кожения диван.

— Не се обади! — обвини я Кас.

— Нямаше защо.

Тя избягваше да поглежда Дев. Тръгна пред тях към асансьора. Изкачиха се мълчаливо. Зад гърба на Елизабет Кас правеше недоволни гримаси на Дев.

Кас обиколи шумно апартамента:

— Ето къде живееш… Хубава гледка към Хийт и всичко останало. — Отдръпна се от прозорците. — Можеш да ни предложиш питие, кафе или нещо друго.

— Кое предпочитате?

— Кафе, мисля.

Дев последва Елизабет в кухнята, настлана с плочки като в клиника, облегна се на плота, докато тя сипваше в кафеварката пресни зърна. След малко я попита тихо:

— Какво се обърка?

— Отидох до Макинтош Роуд. Разрушена е. Отделът за жилищата не пожела да ми каже адреса на Хокс. Казаха, че ще я помолят да се свърже с мен.

— Но това е добра новина! — възкликна Дев. — Това означава, че са живи.

Елизабет се изненада. Дори не си бе помислила, че може и да не са. Както винаги, той успя да извади злато от боклука.

— Не си мислила за това? — попита Дев, като забеляза моментното застиване на ръцете й.

— Не. Не съм.

Почувства се прекомерно раздразнена. На себе си, защото не се беше сетила, а на него, че той го бе забелязал. Не спираше да се движи из кухнята. Нареди чашки и чинийки на поднос, сложи и пакет шоколадови бисквити, помисляйки си за Кас. Но Дев се наведе, взе една и отхапа със здравите си бели зъби.

— М-м-м… шоколадови, подпомагат храносмилането. Любимите ми! Как позна?

Мълчаливо, тя се взираше в сините очи. Красиви очи. Изразителни очи. Очи, които виждат, но не осъждат, нито укоряват. Те й се усмихваха и все пак, докато ги гледаше, видя как отразяват собственото й съмнение.

— Какво има? Променила си решението си? — Гласът му беше нежен и по някакъв особен начин, все още не разбираше как, повдигаше духа й.

Тя кимна:

— Чувствам… мразя цялото това чакане — завърши тя неуверено, сякаш това ще обясни всичко.

— Зная. Искаш всичко да е подредено, класифицирано, със залепен етикет и картотекирано.

— Такава съм си. — Беше разбунтувана. — Само дето… — Неловко вдигна рамене. — Мразя несигурни положения.

Тя не искаше да задълбочават разговора точно сега, взе подноса и го занесе във всекидневната.

Кас се нахвърли на бисквитите.

— М-м-м… лакомства! Е, какво ново?

— Нищо. Освен това, което ти казах.

— Искаш ли да използвам влиянието си? Зная няколко имена на важни личности.

— Не.

Кас опита отново:

— Позвъних в Марлбъро. Хелън е излязла от шока, но не се допускат посетители, Харви помоли да го информираме.

Елизабет кимна. Седеше замислена, изглеждаше потисната. Буйният блясък след сеанса с Луиз се беше стопил. Тя отново беше много хладна, много предпазлива, искаше да се убеди, но след като види и пипне, след като й докажат.

Те седяха и бъбреха безцелно. Изпиха кафето, Кас свърши бисквитите. Елизабет постоянно поглеждаше часовника си. Когато телефонът иззвъня, скочи от стола си.

— Да, на телефона… Наистина? Благодаря… Да, само да взема молив.

Кас държеше един в ръка и й го подаде.

— Чок Фарм, „Хийтвю Корт“ 137… Да, ще го открия. И още веднъж благодаря.

Тя затвори и каза:

— Мисис Хокс ни очаква.

— Кога? — попита Дев.

— Сега.

Кас остави чашата си, пресегна се да вземе старото си палто от норка:

— Тогава какво чакаме…

 

 

„Хийтвю Корт“ беше един от трите високи блока, всеки около двайсет етажа, построени с бетонни плочи, зацапани и потъмнели от времето. Пране украсяваше балконите, във входа стените бяха надраскани, имаше захвърлени боклуци, вонеше на застояла урина и цигарен дим. Металният асансьор приличаше на ковчег. Кас сбръчка нос от миризмата, застана неподвижно в средата на мръсния под, държеше палтото плътно около себе си.

Номер сто трийсет и седем беше обикновена черна врата с бляскаво месингово чукало и табелка, гравирана с името „Хокс“. Над табелката имаше малка стъклена шпионка. Когато Елизабет вдигна ръка към чукалото, Дев попита:

— Всичко наред ли е?

Тя кимна, почука веднъж. Силно. Почака. Тежки стъпки се приближиха към вратата и спряха. Последва тишина и те знаеха, че ги оглеждат. После резетата се дръпнаха, веригите се вдигнаха, вратата се отвори широко и пред тях се появи двестапаундова, масивна, стара дама, с къдрава бяла коса, облечена в отровно морава рокля, с diamante огърлица, подхождаща на малките висулки, които се поклащаха на ушите й. Проницателните кафяви, подобни на шери, очи зорко ги огледаха, преди да се приковат на Елизабет, която стоеше в центъра на триото. Лицето й, придобило малко учудено изражение, изведнъж се озари от лъчезарна усмивка. Протегна големите си ръце и радостно възкликна със забавен лондонски акцент:

— Ще те познаем аз насекъде! Одрала си кожата на бедната си мъртва майка… Дошла си да видиш майка Хокс след толкова много време.

Тя се протегна и притисна Елизабет с мечешка прегръдка, ухаеща на парфюм от пачули, а после я отдалечи от себе си.

— Одрала си кожата й! Кога те зеха, беше дребосъче, а сега вече си голяма лейди! Точно квато беше майка ти, да почива в мир душата й…

Тя извади от квадратното деколте белоснежна кърпичка и изтри очите си, после издуха носа си шумно.

— Шок в живота ми беше, кога оня мъж от Съвета се обади. Кой би помислил след сички тези години? Но айде, айде… разкажи ми сичко.

Тя държеше вратата широко отворена, а очите й светнаха, когато се спряха на Дев.

— Това е мъж ти, а?

— Не. Един приятел — смути се Елизабет.

— Нека влиза… нека кучето да види заека! А ти си дружка? — попита тя Кас, която само кимна безмълвно. — Влизайте тогава сички. Толкова отдавна турнах чайника.

— След вас. — Дев й се усмихна така, че я накара да се усмихне глуповато, преди да мине тромаво през малко квадратно антре и да отвори една врата. Те я следваха и влязоха в голяма квадратна всекидневна с прозорци на двете стени и врата за кухнята на третата. Стаята беше претрупана с мебели, всички масивни, от епохата на Едуард. Най-много място заемаше голям шкаф, отрупан с вази, картини, купи и порцеланови фигурки. В средата на стаята масата очевидно беше подредена за обяд, въпреки че беше само единайсет и трийсет сутринта. Мисис Хокс взе очила от полицата над камината и се обърна да разгледа Елизабет още веднъж, сякаш искаше да се увери в това, което вижда.

— Кой да верва? — замислено говореше тя. — След сички тези години! Но аз се радвам да те видя… Но седайте, седайте. Свалете тия тежести от краката. Аз само трябва да направим чая. — През отворената врата тя се заклати към кухнята, гласът й долиташе оттам. — Немам често гости. Не е като старата улица, но не мислим, че ти помниш! Все пак требва да помниш нещо, щом идваш да видиш старата майка Хокс след сичкото това време. Мъжът от Съвета ми говори, че си била в чужбина?

Елизабет прочисти гърлото си и с дрезгав глас каза: „Да“. И в случай че мисис Хокс, заета в кухнята, не я бе чула, повтори: „Да“.

— Мислих, че си изчезнала от земята, след като мис Келър те зе със себе си.

Елизабет седна на ръба на зелен плюшен фотьойл, който имаше бежова дантелена покривчица на облегалката. На подхождащия му диван се строполи Кас, която изглеждаше открито зашеметена. Дев остана да стои, като очарован се оглеждаше в претрупаната стая.

Тапетите бяха флуоресцентно розови, върху тях имаше картини в ярки цветове, изобразяващи превзето усмихващи се нимфи от епохата на Едуард. В единия ъгъл стоеше шкаф за украшения и други дреболии, украсен с растения в саксии от зелен емайлиран порцелан. До вратата на кухнята стоеше бюфет с витринка, пълен с останалото от очевидно „най-хубавия“ порцелан, който са имали, а част от него беше подредена на покривка, която накара Кас да седне и да ахне, когато я видя. Килимът беше лъскав найлон, почти толкова отровноморав, колкото роклята на мисис Хокс, и подхождаше на завесите, които видяха над нотингамските дантелени пердета.

Сред шума от течаща вода:

— Не чух повече за тебе, след като те зеха, макар да помолих специално мис Келър да ми каже как си. Никога не го направи, нито дума.

Тя се върна в стаята, като носеше чайник с калъф, който представляваше порцеланова дама с голяма широкопола шапка и плетени поли, които покриваха чайника.

— Очаквам, че ще се справите с една чаша хубав чай — каза мисис Хокс. — Заради случая ще използваме най-хубавия ми порцелан, а също и най-хубавата ми покривка… твоята майка я ши за мен. Работеше изключително с иглата.

— Мога ли да видя? — попита Кас учтиво, но нетърпеливо.

Мисис Хокс я погледна проницателно:

— Американка, а?

— Да.

Мисис Хокс изсумтя:

— Виж добре… се още не се продава.

Кас отиде до масата, наведе се, вдигна крайче от гъсто избродираната дамаска, после го пусна и каза:

— Да. Това е работа на Хелън. Не може да се сбърка.

Мисис Хокс стоеше втрещена:

— Познавали сте майка й?

— Да. Много добре.

— Ами, не бих помислила! Никой не дойде да я види кога беше при нас, освен мис Келър, разбира се.

— Ние ъ-ъ… загубихме връзка — импровизира Кас.

— Ами, много се радвам, че не си загубила връзка с мене — възкликна щастливо мисис Хокс към Елизабет. — Ти беше дребосъче, кога ни напусна. Никога нема да забравим тоя ден — добави мрачно тя. — Кога мис Келър се яви на прага и каза, че бедната ти майка е сгазена от рейс! Получих един от моите пристъпи, казвам ви. А ти — горкото дребосъче — беше така разнебитено! Не можа да мирясаш, кога майка ти не си дойде вкъщи с мис Келър. Нито преди, нито след това съм видела дете в такова състояние. Пищеше и ревеше, така правеше… Никой не можеше да те утеши. Вие бехте много близки, разбираш ли, ти и майка ти. Ти я обожаваше, а и тя тебе, като стана дума… винаги ти викаше „скъпоценна моя“. — Мисис Хокс отново извади кърпичката. — Тя беше истинска лейди, майка ти. Хокс го каза още първия път, кога я погледна. Това е лейди, загубила общественото си положение, така каза. Тя не е като нас. И не беше. Но не се оплака… И бе вдовица, мъж й никога не се върна от войната… или след нея. — Тя отново пъхна кърпичката в едрата си гръд. — Елате и седайте.

— Всичко изглежда чудесно — каза Дев, като придърпа стола на Кас, а после и на Елизабет. — Много безпокойство сте си създали.

— Никакво! Казвам ви! Никой не идва да ме види вече… не и откакто Хокс умря.

— Кога се случи това? — попита Дев със съчувствие, като подаде на Кас чаша кървавочервен чай, а тя я взе с поглед, който го накара да погледне настрани.

— До октомври стават десет години. Беше отишъл до „Кингс Хед“ за своята „Пинта“. Тъкмо бе оставил чашата и си отиде… Не е ли много силен за теб? — попита тя Елизабет, която седеше допряла чашата до устните си, но не пиеше и очите й бяха затворени.

— Не… не… Благодаря.

Мисис Хокс с удоволствие се огледа:

— Хубаво е, трябва да ви кажа. Харесва ми компанията и да видя моята малка Елизабет отново… Наистина съм потресена. Секи неин приятел е и мой приятел… макар и да не знам имената ви.

— Простете — веднага се извини Дев. — Тази лейди е Кас ван Дурен, а моето име е Дев Лафлин.

— Радвам се да се срещнем — каза мисис Хокс. — Ирландец ли си?

— Да.

— Така си и мислех. Заради очите. — Мисис Хокс го погледна и се засмя, но прикри смущението си, като му предложи чиния с кифли с дебел слой масло. — Пресни са. Току-що ги направих.

— Благодаря. — Той отхапа от една. — М-м-м… вкусно.

— Винаги съм била добра готвачка — с простичка гордост призна мисис Хокс. — Научих се, кога бех домашна прислужница. — Тя също захапа една кифличка. — Сега можеш да разкажеш как дойде да ме търсиш след тези години. Къде си била през цялото време?

Елизабет, която досега седеше мълчаливо, каза:

— Когато те напуснах, ме оставиха в дом.

Мисис Хокс се задави с кифлата си:

— Къде? Ами, аз… никога! Защо са го направили? Щех да те гледам… казах й на мис Келър. Знаех, че бедната ти майка нема никого… на дом! — Тя беше поразена. — И колко време беше там?

— Докато навърших шестнайсет години.

— Къде?

— В Кент.

Мисис Хокс изглеждаше наранена:

— И никога не чух нито дума… не знаех къде си и не можех да се свържа с теб. — Тя кимна проницателно. — Знаех, че нещо не е наред, кога не бехме поканени на погребението, казах го на Хокс. Донесоха те на шест седмици и ние те гледахме! Обичахме те като наше собствено дете, разбирате ли, ние имахме само мъртвородени бебета. Женски проблеми — деликатно обясни тя на Дев, който кимна съчувствено. Тя продължи, а гърдите й се повдигаха гневно. — „Закрито погребение“, каза мис Келър. Заради семейството на майка ти. Намек, че аз и Хокс не сме подходящи. Но майка ти не беше такава! Тя беше истинска лейди и съвсем почтена. През сичкото време, дето беше с нас, не ни дължеше и пени за наема. И сичките си пари арчеше за тебе. Ти винаги беше облечена като принцеса. Тя решеше твойта дълга руса коса, додето заблести… И сичко от най-добро качество, о, да, пазаруваше от „Хародс“ и „Либъртис“. Често донасяше плат от магазина и шиеше рокля, дето би могла да я продаде за много пари, но не, винаги за теб. За една Коледа ти направи красива рокля, от истинско кадифе. Малко материал останал от рокля, която шила за една дама, и каза, че струвала хиляди лири! Това правеше тя, виждате ли. Шиеше ръчно дрехи за магазин някъде на Бонд стрийт.

— Кой магазин? — небрежно попита Дев.

— Някакво место с чуждо име, май френско. Никога не успях да го кажа правилно. Нещо като „Месонг Ребо“. Майка ти правеше сичката специална бродерия и изящно шиене. Понякога дори донасяше малки парчета кожа. Направи маншони за малките ти ръце и сложи кадифе на якичките. Истинска принцеса беше ти, верно.

Отново мисис Хокс трябваше да изтрие очите си.

— Трябва да сте били много разстроена, когато чухте за катастрофата — подтикна я да говори отново Дев.

— Бех! Тя излезна от тука в осем без петнайсет, както винаги. Когато стана шест и петнайсет, знаех, че нещо се е случило. Не беше в обичайния рейс, разбирате ли. Ние винаги я посрещахме — продължи да обяснява мисис Хокс. — Елизабет и аз. Хокс винаги се връщаше малко след пет, а майка ти идваше с рейса, дето се появяваше на ъгъла около шест и пет. Аз първо му давах вечерята, а после те завеждах на спирката. Е, почакахме за следващия рейс, но нея я нямаше и там… Тогава почнах да се тревожа. Не знаех кво да мисля, в седем часа бях много разтревожена. Тогава дойде мис Келър. — Гърдите на мисис Хокс започнаха отново да се повдигат. — Но да те земе в дом! Не е било добро! Въобще не е било добро! Ако съм знаела!

— Добра приятелка ли беше? — с интерес запита Дев.

— Ами, на първо място мис Келър ги доведе тех двете. Хокс претърпя злополука на работа, разбирате ли, той беше в сградата, ние се нуждаехме от пари и аз зех пенсионери. Имахме свободна спалня и дадох обява в информационното бюро, знам, че после се обади мис Келър и пита имам ли нещо против да зема млада вдовица с бебе. Отвърнах, че „не“ само да си плащат наема. Три лири стерлинги на седмица с храна и всичко. Тя ги доведе на следващия ден и така пет години.

— Значи до 1952 година — попита Дев.

— Точно така, годината, когато старият крал беше… същият месец, всъщност. Февруари. — Мисис Хокс въздъхна тежко. — Сякаш сичко се случи изведнъж. — Тя енергично се поклати. — О-о, искате ли още чай?

— Благодаря — отвърна Дев. — Напомня ми за вкъщи.

— За мен не — бързо каза Кас, а Елизабет подаде чашата си.

— Земи си торта — подкани мисис Хокс Елизабет. — Любимата ти. Кога беше малка, винаги обичаше розова глазура. Спомняш ли си как се ти давах да облизваш купата след това?

Като хипнотизирана Елизабет си взе парче от тортата с розова глазура.

— Значи ти си знаела майка й — приветливо отбеляза мисис Хокс. — Тя беше лейди, нали? Истинска лейди, искам да кажа.

— Да — отговори Кас. — Истинска лейди.

— Ето, не казах ли и аз така! — После продължи деликатно: — Отхвърлена от семейството си, а?

— Да.

Мисис Хокс зацъка с език:

— Така си мислех. Кога първо дойде, плачеше нощем. Чувах я, кога си легах. Никога не плачеше пред мен, казвам ви. Винаги горда. — Тя отпи дълго и жадно. — Мъж й не е бил от нейната класа, а?

— Да. Семейството й… не одобряваше.

— Много лошо, казвам аз! Мислех си, като гледах как се крие… затворена в себе си през сичкото време. Никога не ходеше никъде, освен да изведе дребосъчето, разбира се. Всяка вечер се връщаше направо от работа и прекарваше сичкото време с тебе… ти беше много, много ценна за нея… да си помисли човек, че никой никога не е имал бебе преди. — Мисис Хокс се засмя тихо. — И никакви приятели, освен мис Келър.

— Често ли идваше? — попита Дев.

— Точно като часовник, всеки четвъртък вечер и винаги носеше нещо за бебето. Ще кажа за нея, че беше дейна. Тя намери на майка ти работа… Осмелявам се да кажа, че по свой собствен начин много харесваше майка ти. Много пъти майка ти е говорела: „Не зная какво бих правила без Марион“ — така че немах право да кажа нещо, кога те зеха… Все пак бехте само наематели, макар да ви мислехме за наше семейство… Но ако знаех, не ше те заведат в сиропиталище, щех да отида в Съвета със сигурност!

Чашата на Кас издрънча, когато я остави на масата.

— Още чай? — попита мисис Хокс. След като Кас отказа, тя попита войнствено: — А ти къде си била, кога тя е изпаднала в беда?

— В… Америка — отговори Кас. — Нямах представа къде е, разбирате ли?

Мисис Хокс се намуси.

— Тя… изчезна — каза Кас.

— Можеше да я потърсиш!

— Ако знаех къде…

— Добре… — Мисис Хокс се успокои малко. — Предполагам, че могъщото й и влиятелно семейство не се е сетило да я дири в град Камдън, нали? Затова, без съмнение, мис Келър я доведе при нас!

— И никой друг никога не я посети? — попита Дев.

— Жива душа не дойде! — Взе чинията с тортата отново: — Изежте го — насърчи ги тя. — Искам да видя чиста чиния!

— Предполагам, че нямате стари снимки? — попита Дев с усмивка, която разкриваше голям интерес.

— О, па имам! Гледах ги малко преди да ви чуя да тропате.

Тя се надигна от масата, отиде до бюфета, отвори един от шкафовете, извади старомодна кутия от шоколад, от тези, на които се вдига капака и има табличка вътре.

— Само моментални снимки, казвам ви, освен тази тука. Майка ти я направи на първия ти рожден ден… Заведе те „При Джером“ на Хай стрийт, нарочно за случая, ти и тя заедно. Даде тази на мен.

Тя извади избеляла фотография, осем квадратни инча, закрепена на бежова дъска. Елизабет я взе предпазливо, а Кас и Дев протегнаха глави напред, за да погледнат над рамото й. На фона на тъмни кадифени завеси, на висок стол с резбована облегалка седеше Хелън Темпест, на скута й седеше дете, очарователно момиченце с големи, озадачени очи и корона от пухкава руса коса. То бе закръглено, с трапчинки, гледаше в камерата, носеше изящна бродирана рокля с къдрички на врата и ръкавите.

Изненадана от напрегнатата тишина, мисис Хокс каза настойчиво:

— Хубава снимка.

Кас се взираше във веселото лице на Хелън, погледнала към детето си с изражението на мадона Мемлинг.

— Да — потвърди Кас с глух глас, — хубава снимка.

Дев я взе от треперещите ръце на Елизабет и я обърна. На гърба, с почерка на Хелън, пишеше: „Първият рожден ден на Елизабет, първи януари 1948“.

— Ето защо специално се снимаха — обясни мисис Хокс. — Тя сама уши роклята. Истинска коприна и всяко подгъвче е направено на ръка… Гледате истинска картина, няма лъжа.

Кас на свой ред взе снимката от Дев. Взираше се в нея с тъжен, някак виновен поглед.

— Колко щастлива изглежда — каза тя със сподавен глас.

— Тя беше щастлива — възмутено каза мисис Хокс, докато подреждаше някои други, по-малки моментни снимки. — Тия са случайни, правени тук и там. Ето тази — тука в двора… Това е Хокс.

Той беше едър, плешив мъж с раирана риза и кожени тиранти, смееше се на Елизабет, която бе кацнала на рамото му и очевидно пищеше от удоволствие.

— Ти винаги молеше Хокс да те вдигне на раменете си. „Горе! — казваше ти. — Горе“ и той те завърташе нагоре, качваше те на раменете си и те носеше наоколо, а ти се заливаше от смях.

Мисис Хокс подаде друга снимка.

— Тая е снимана на празника на Британия… един от ония улични фотографи дойде и каза: „Кво ще кажете за една снимка? За спомен?“.

Мисис Хокс, по-млада, с тъмна коса, все още приятно закръглена, облечена в памучна рокля и жилетка, бяла полиетиленова торбичка в едната ръка, а с другата — хванала съпруга си, в свивката на ръката си той държеше бомбе, а под отвореното сако се виждаше как е мушнал палец през тирантите. До него стоеше Хелън Темпест също в лятна рокля, а пред нея четиригодишната й дъщеря държеше пластмасова вятърна мелница в едната ръка и малко знаменце на Обединеното кралство в другата, дългата й руса коса бе завързана на опашки с панделки, рокличката й беше друга изящна комбинация от дантела и къдрички, носеше бели чорапки до коленете и лачени обувки на ивици.

— Хубав ден беше. — Мисис Хокс се усмихна при приятния спомен. — Ти ходи на сички люлки и въртележки. Парк „Батерси“ беше отворен специално за празника… и видяхме двете кралици. — Тя въздъхна. — Това бе последният път, кога сички бехме заедно навън.

— Чудя се — Дев ослепително се усмихна на мисис Хокс, която оправи косата си и се усмихна неловко — ще бъде ли възможно да взема за малко тези снимки, как мислите? За съвсем кратко време. Обещавам, че ще ви ги върна аз самият.

— Ами… не знам как ше мога да се разделя с тях.

— Много, много ще внимавам, обещавам.

Сините очи бяха топли, усмивката — изключителна. Мисис Хокс се изчерви. Изглеждаше смутена.

— Ами… щом вие казвате. — Тя се засмя. — Не знам дали некой може да ви каже „не“… поне не жена.

— Много сте мила — отговори Дев. Тя се изчерви още по-силно и се скри зад чайника. — Само тези ли имате?

— Да. Не обичаше да се снима. Аз я убедих да си направи тая голямата. Странно нещо, снимката беше толкова хубава, че я сложиха на витрината, както правеха с най-добрите, а тя се разстрои! Накара ги да я свалят… — Устните на мисис Хокс станаха по-тънки. — Мислим, че се уплаши да не я намерят!

— Да — простичко каза Дев. — Страхувала се е, че семейството й ще открие нейното местонахождение и ще иска да я върне.

— Никога! — възмути се мисис Хокс. — Били са големи сноби, сигурна съм! — После каза по-бодро: — Но требва да са се сдобрили? Зеха те, защото ти си от семейството, а?

— Да — отговори Елизабет, звучеше като призрак. — Те… се сдобриха.

— Ами, радвам се да го чуя… А мис Келър? Кво стана с нея?

— Тя ръководеше сиропиталището — вяло отговори Елизабет. — Умря преди няколко години.

— Ръководеше сиропиталището! Ами! Мисля, че това променя много неща — призна неохотно мисис Хокс. — Но това е най-малкото, дето е могла да направи! Все пак доволна съм, че си познавала некой… ти беше така разстроена, кога майка ти не си дойде у дома. И аз самата бех съвсем разстроена, ревах през целото време, докато приготвях нещата ти… и мис Келър бързаше толкова много… минаваше наоколо като вихрушка, наистина, обра сичко до шушка и го пакетира. „Сигурна ли си, че това е сичко?“ — постоянно ме питаше, като че ли не искаше да остави никаква следа. И кога те зе, сякаш ти никога не си била тука. Сичко, дето ми остана, беха спомените. И тия снимки, аз немаше да й ги дам, така че не ги споменах. В края на краищата те си беха мои.

— И ние сме много доволни, че не сте ги споменали — отново се усмихна Дев.

— А аз съм два пъти по-доволна да вида пак моята малка Елизабет! Тя изглежда толкова спретната и елегантна! Правилно е, че семейството на твоята майка ти оказва голяма чест. Човекът от Съвета каза, че си получила пари.

Елизабет се сепна:

— Какво? О, да… — и каза отново: — Да! Парите. — Тя се обърна объркано. — Чантичката ми…

— Ето.

Дев я взе от стола и й я подаде. Тя извади чековата си книжка.

— Е, почакай — започна да протестира мисис Хокс, вдигайки гордо глава, — не исках да си помислиш, че правех намеци.

— Моля те. — Елизабет я погледна по такъв начин, че я накара да се изчерви и да утихне. — Това е нещо, което аз много искам да направя. Нямаш представа какво означава това за мен. Да те открия отново… да чуя какво е било. Направила си толкова много за нас, за мен и майка ми. Остави ме аз да направя това за теб. — Елизабет бързо пишеше. — Уверявам те, парите са най-малката ми грижа. — Тя откъсна чека и й го подаде.

Мисис Хокс го взе внимателно, погледна го и се отпусна на стола като повалена:

— Всемогъщи Боже! За хиляда лири! — Досега почервеняла, тя пребледня, а после се изчерви отново. — Не можем да приемем това! Не е честно! Не ми дължиш нищо! Майка ти винаги си плащаше наема, наистина, точно навреме! Никога не дължеше нито пени.

— Зная. Но аз ти дължа. Толкова много… Моля те… заради майка ми.

Кас никога не беше виждала лицето на Елизабет такова. То я накара бързо да погледне встрани.

— Я виж ти… Не знам кво да кажа… Никога не съм очаквала… — Мисис Хокс избухна в сълзи.

Елизабет веднага скочи от стола си, мина покрай масата и клекна на колене до нея.

Кас зина, като видя тя да прегръща масивната фигура.

— Беше толкова мила към нас… Единственият дом, който някога съм имала.

Риданията на мисис Хокс се превърнаха в силни вопли:

— Ти беше част от семейството… като мое собствено дете — плачеше тя.

— Зная… зная…

— И да ме помниш… върна се да видиш твойта стара майка Хокс, кога си богата и могъща… Не мислех, че ше доживеем тоя ден. — Елизабет изчезна в масивните ръце, които я обгърнаха и я полюляваха напред-назад. Кас подсмръкна, потърси със замрежени очи чантичката си, усети как Дев пъхва кърпичка в ръката й. Издуха шумно носа си. Умираше за една цигара, но наоколо нямаше пепелници.

Накрая мисис Хокс пусна Елизабет, облегна се назад, изтри очите си, изсекна носа си.

— Кво ли си мислиш за мене! Но аз винаги лея сълзи. Хокс казваше, че пускам чешмичките. — Тя се засмя през сълзи. Докосна благоговейно лицето на Елизабет, която хвана ръката й и я притисна към своята. — Точно като бедната си майка… одрала си кожата й… Тя беше на твоята възраст, кога дойде при нас. — Кимна с одобрение. — Но ти не си съвсем като нея. Виждам, че можеш да се грижиш за себе си. — Очите на мисис Хокс се навлажниха пак, когато каза с разтреперан глас: — Майка ти би се гордела с тебе. — Тя подсмръкна, усмихна се. — О, мислим, че това заслужава чаша чай, не, мислим, че заслужава нещо по-силно. Кво ще кажете за глътка хубав портвайн… Аз винаги съм обичала глътка хубав портвайн… Първия път, кога ти го опита, беше в мойта къща — мило се обърна тя към Елизабет. — На една Коледа. Искаше да го опиташ и аз ти сложих една малка капчица в много лимон, ти го изпи и помоли за още!

Този път от бюфета тя измъкна бутилка портвайн и четири малки чашки с позлатени ръбове. След като напълни догоре чашите на всички, мисис Хокс вдигна своята:

— Бог да те благослови! — с развълнуван глас каза тя на Елизабет. — И бог да прости бедната ти майка!

Те пиха. Питието, лепкаво и сладко, предизвика гадене у Кас. Трябваше да си запали цигара.

— Ще имате ли нещо против да запаля?

— Както желаеш, скъпа. Тук некъде требва да има пепелник…

Пепелникът беше розов, с форма на перла, с надпис: „Подарък от Саутенд“.

Кас предложи цигара.

— Не, много благодарим. Никога не съм пушила… Но аз бих пийнала глътка портвайн. Още за вас?

— Не, не, благодаря. Беше много вкусен — решително излъга Кас.

Дев подаде чашата си. Елизабет едва бе отпила от своята.

— Бе чудесен ден несъмнено — възкликна щастливо мисис Хокс, наливайки щедро.

— Хубаво е да имаш гости, особено неочаквани — съгласи се Дев със сърдечна усмивка.

— Кога никой не идва, така е. И двете ми сестри умряха, а братът на Хокс и жена му се преместиха в един от тия нови градове. Липсва ми старата улица. Там бехме съседи и приятели.

— Предполагам, че сте били прословуто добър съсед — правдиво отбеляза Дев.

Мисис Хокс се изчерви отново:

— Да, така е…

Тя намигна на Елизабет.

— Твой приятел, а? Често съм се чудила дали си омъжена и дали имаш свои деца.

— Не. Не съм омъжена.

— Хубаво момиче като тебе! Не се съмнявам, че много тичат подир тебе… Спомням си как гледаха майка ти един-двама много влюбени мъже, но тя не ги искаше… все скърбеше за татко ти.

Елизабет попита с глас, който накара Кас да настръхне:

— Какво стана с неговата снимка?

— Мис Келър я зе заедно със сичко друго… не остави нищо на майка ти… абсолютно нищо, макар да бързаше страшно много.

Тя си сипа още една чаша портвайн, настани грамадното си тяло по-удобно. Думите започнаха да се леят като поток. Нямаше нужда да я подтикват да говори. Беше самотна и сега с радост говореше за щастливите си години. Доста поговори. Чак когато изпуши последната си цигара, Кас погледна часовника си и с изненада установи, че е четири часът. Седяха тук повече от четири часа.

Мисис Хокс видя погледа й.

— Нема нужда да бързате — възрази тя, зачервена от портвайна и хубавата компания.

— Отнехме доста от деня ви — каза Дев.

От известно време той долавяше безжизнеността в погледа на Елизабет, която седеше и слушаше историята на своя живот. Изглеждаше, като че ли не може да приеме повече от това.

— Но ше дойдете отново? — Желанието беше прочувствено трогателно.

— Обещаваме — отговори Дев.

— Когато пожелаете! Аз не излазам много. Заради краката, разбирате ли… Наистина ми е приятно да си побъбриме хубаво.

— Ще се върнем — обеща пак Дев.

Мисис Хокс въздъхна тежко:

— Предполагам, че се връщате в чужбина?

— Не и преди да дойдем да ви видим — каза й Дев.

На вратата, със сълзи на очи, тя прегърна Елизабет:

— Радвам се, че те видех отново.

Ръкуваха се с Кас, а Дев я целуна. Тя се изчерви страхотно:

— Хайде, вървете!

Мисис Хокс стоя пред асансьора, докато вратите се затвориха след тях.

Вече не обръщайки внимание на мръсотията, Кас се облегна на стената:

— Господи! Каква жена! Чувствам, че съм удавена в думи. И този портвайн! — После каза с плачевен глас: — Искам едно сухо мартини…

Елизабет също се бе облегнала на стената, очите й бяха затворени. Изглеждаше изтощена. Дев я прегърна.

— Карай ти колата — каза той на Кас.

— Накъде? — попита Кас в колата. Дев и Елизабет седяха отзад.

— В апартамента на Елизабет.

— Добре.

В огледалото виждаше как Дев покровителствено е прегърнал Елизабет, лицето й бе до рамото му. В нея имаше нещо, което тревожеше Кас, караше я да се чувства безпомощна и необяснимо виновна. Накрая тя разбра причината. Когато поиска да узнае защо идва и той, Дев й каза, че Елизабет се нуждае от грижи и закрила. Вбесена, Кас попита раздразнено: „Закрила от кого?“ и той й отговори: „От самата себе си“. Истината в думите му горчеше, но тя я преглътна. Елизабет беше силна и способна, но сега изкопаваха миналото й и това очевидно я разклащаше. Мисис Хокс излъчи ярка, бяла светлина и без съмнение затова Елизабет затвори очите си. Докато свикне с блясъка, ще вижда само тази ярка светлина, отпечатана на ретините.

Кас съзнаваше, че макар и неохотно, се възхищава на способността на Дев да предвижда, както големите шахматисти, шест хода напред. Дори призна пред себе си, че се радва на присъствието му. Ако беше сама, нямаше да знае как да се справи с тази нова Елизабет, която, Кас чувстваше, се нуждае от кадифените ръкавици, дето тя бе забравила. Кас винаги бе харесвала откритото отношение и никога не се бе тревожила за последствията от нанесените удари. А около Елизабет витаеше усещането, че е съсипана от удари.

„Да — мислеше тя, спирайки на светофарите, — може да негодува срещу Дев, да ревнува от него, но очевидно той дава на Елизабет нещо, което й е необходимо. И няма да се впускаме във въпроси защо и с каква цел е това. Можем само да сме благодарни, че й го дава.“

При пристигането им в Уейвърли Корт Елизабет се облегна на ръката на Дев, Кас не би могла да я подкрепи като него, затова тя забърза напред, като носеше чантата на Елизабет и отваряше вратите.

— Тя не може вече да стои на краката си — каза Дев, когато влязоха в апартамента. — Ще я сложа да си легне.

Кас не започна да спори. Оправи леглото, включи електрическото одеяло. Чувстваше тревожна загриженост към Елизабет, която се клатушкаше като пияна. Дев й помогна да се съблече, а Кас спретнато сгъна дрехите и веднага щом той я остави на голямата спалня, пусна завесите, после се загледа в нея. Чувстваше се обезпокоена и натъжена.

— Ще се оправи ли?

— Показаха й доста отдавна забравени неща. Казаха й неща за самата нея, които тя не знаеше. Видя ли я, докато мисис Хокс говореше?

— Бях прекалено погълната да гледам самата мисис Хокс.

— А аз я наблюдавах. Мисля, че паметта й се раздвижи. Имаше такова странно изражение на лицето си… очарована и сякаш изненадана от нещо, разпознато от далечно време. Това я завладя.

— Тази стара дама би завладяла всеки.

— А пък ти си само наблюдател. Опитай се да си представиш как се чувства Елизабет.

Кас потръпна:

— А това е нещо, с което тя също не е свикнала. — Тъжно се взираше в нея. Лицето на Елизабет беше бледо и неподвижно, а миглите изглеждаха като драскотини на побелялото лице.

— Горката — със съжаление промълви Кас. — Сигурно чувства, че всичко се разпада, и не може да понесе това!

— Ето защо дойдох и аз.

Той тръгна към вратата. Кас го последва неохотно. Но когато погледът й се спря на количката на колелца, тя каза:

— Имам нужда от едно питие. А ти?

— Не, благодаря.

— Аз имам нужда от едно след онзи гаден портвайн.

Дев извади снимката. Кас отиде да седне до него и докато гледаха снимката от студиото, каза:

— Забелязваш ли усмивката на Хелън?

— Да. Няма и следа от тъга.

— Няма… — Кас въздъхна. — Появява се по-късно. — Тя глътна питието си наведнъж. — Боже, какво копеле!

Но Дев гледаше Елизабет:

— Тя е била хубаво дете.

— Тя е хубава жена. — Кас поклати глава. — Дъщерята на Хелън! Всичко е толкова фантастично.

Сега започваш да разбираш как се чувства Елизабет.

Кас въздъхна още веднъж:

— Да… Днес се разпръснаха всички съмнения. Тази стара дама е два пъти по-голяма от живота.

Дев събираше мислите си.

— Мисис Хокс спомена, че Марион Келър й е разказала, че Хелън е изтичала под колелата на един автобус. Ако това е вярно, тя сигурно не е гледала къде върви…

— Бягала е от нещо?

— Или от някой. — Дев вдигна поглед. — Мисис Хокс каза, че това е станало на двайсет и трети февруари 1952 година. Спомняш ли си къде беше Ричард по това време?

— Господи! — Кас се отпусна назад на стола и се замисли. — Петдесет и втора… годината, когато избраха Айзенхауер. Същата година купихме френския тръст. Това изискваше много пътувания, доколкото си спомням… Често ходехме до Париж и обратно. — Кас седна изправена. — Но веднъж Феро дойде в Лондон. — Очите й се разшириха. — Февруари… Спомням си, тъй като времето беше лошо и Ричард се разболя от грип… Затова Феро дойде тук.

Те се взираха един в друг.

— Помисли си — каза Дев. — Какво друго си спомняш?

Кас постави ръка на челото си, потри го, като че ли пръстите й бяха електроди.

— Всичко това беше толкова отдавна. — Тя се намръщи свирепо, сякаш пришпорваше бавните си спомени. После поклати глава. — Не мога да си спомня. Бяхме така заети, когато поехме контрола над французите… Това отнемаше цялото му време… Почакай малко! — Тя седна така, като че ли електродите пронизаха гръбнака й. — Изпрати ме сама в Париж с поръчение относно поемане на управлението. Каза, че не може да отиде той, защото има друга работа… Спомням си, че ми се обади. — Гласът на Кас се повишаваше от възбуда. — Той каза, че знае всичко и трябва да печеля време, да му дам двайсет и четири часа, четирийсет и осем часа най-много. После той щеше да дойде да довърши работата.

— И дойде ли?

— Да… сега си спомням. Аз заминах в петък вечер, а той дойде чак в понеделник сутринта. Мислех си, че е свързано с жена.

— И аз така мисля. Хелън.

— Да, но почакай малко. Това казва Марион Келър. Как да сме сигурни, че е истина? Злополука означава полиция, линейки… свидетели, показания…

— С които Ричард е могъл лесно да се справи, знаеш това. Дори така… Ето къде ще използваш влиянието си, Кас. Открий каквото можеш. Петък, двайсет и трети февруари. Хелън е работила някъде около Бонд стрийт. Като възстановяваме лошия френски на мисис Хокс, предполагам, че магазинът е с име „Мезон Ребу“. Открий го, Кас. Хелън се е връщала вкъщи, значи съсредоточи се около часовете от пет до седем след обяд.

Кас изглеждаше изпълнена със съмнение:

— Много отдавна е… Не зная дали пазят сведения толкова дълго.

— Опитай все пак. И започни сега.

— Ами, аз имам връзки, но — и това е едно голямо „но“ — всичко зависи от това, което все още се съдържа в папките, ако въобще те съдържат нещо.

— Това е твоя работа. Ти правиш това най-добре.

Кас се пресегна да вземе палтото си.

— Тръгвам… — Тя замълча. — Тук ли ще бъдеш?

— Да. Елизабет не бива да остава сама.

Дев проявяваше практицизъм, но все пак дразнеше болното място на Кас. От една страна, тя изгаряше от желание да отиде, да прави нещо, и то нещо съществено… но:

— Почакай малко — каза тя. — Какъв е смисълът? Ние знаем, че Хелън е майка на Елизабет. Има ли значение как Ричард я е грабнал отново в ноктите си?

На Кас й идваше да се убие:

— По дяволите! Това ще бъде обяснението защо е изоставена.

— Най-важното обяснение.

Кас кимна. Но раздразнението отново я задави. Защо той винаги улучваше мишената? Караше я да се чувства тромава. Е, добре, ще му покаже какво може да направи тя.

Малкият й черен тефтер беше в бюрото й в кантората на крайбрежната улица. Само да стигне до там и до телефона…

— Остави това на мен — решително каза тя. — Ако може нещо да се разбере, аз ще го открия. — Кас погледна часовника си. Четири и половина. — Доскоро — каза тя и излезе.

 

 

Елизабет се събуди и й трябваха няколко мига, за да се ориентира, да разбере, че се намира в своето легло, в своята спалня, но в Лондон, а не в Марлбъро. Пресегна се за часовника и видя, че е почти полунощ. Бе спала дълбоко и бе сънувала съвсем объркани неща… Седна в леглото си, изпъната като струна. Сънищата й бяха действителност. Невероятният следобед, поразителните разкрития на мисис Амелия Хокс, собствените й предизвикани реакции и чувства. Всичко бе толкова необикновено. И тя самата се чувстваше необикновена. Не приличаше на себе си. Сякаш й бяха дали липсващо парче от самата нея и тя изпитваше затруднения да го намести в досегашната си личност.

Облегна се назад на възглавниците си и цели серии от картини бързо преминаваха през ума й. Тя отново си припомни физическото усещане, което ги придружаваше и което беше най-странното от всичко.

Например, когато вдигна чашата с чай до устните си, ароматът и парата преминаха в ноздрите й и я запратиха назад във времето. Тя е малко момиченце, седи в големия скут на мистър Хокс, докато той пие чай, от време на време го духа, за да изстине, и й позволява да пийне глътка от силната, гореща, много подсладена течност. Сега тя почувства отново твърдото коляно, мускулестите гърди, на които се бе облягала, здравата подкрепа на ръката му, мириса на дебелата вълнена риза, усети аромата на сапун, тютюн за лула и силна мъжка пот. Това я замая, почти я изкара от равновесие.

Случи се отново, когато отхапа от тортата с розова глазура. Не й се ядеше, но искаше да зарадва мисис Хокс. Неприятният, имитация на ягода аромат пак я върна назад във времето и тя се видя как стои на пръсти до голямата дървена изтъркана кухненска маса, гледа как мисис Хокс залива пандишпанената торта с бледорозова глазура и чака да й даде да оближе купата…

Елизабет трябваше да се хване здраво за масата, но спомените не изчезнаха. Сега, зад затворените си клепачи, видя отново картините, предизвикани от тези аромати. Тя си спомняше. Виждаше малката къщичка, малкия салон, няколкото стълби, квадратния прозорец на площадката, изобразяващ галеон с вдигнати платна, изтъркания червен килим, избелелите сини тапети. Мислено, тя се качи по тези стълби и отиде в спалнята, където спеше с майка си. Там имаше голяма пиринчена спалня, а върху нея — доста износена, но чиста покривка от избеляла розова коприна, умивалник с мраморна повърхност, тоалетка от излъскан махагон с тройно огледало, изцапано с петна, дантелени пердета на прозорците, картина над малката желязна камина, репродукция на „Светлината на света“ от Холмън Хънт… Виждаше себе си как се изправя на пръсти, за да достигне малкото шишенце с парфюм, което стоеше на плетената на една кука покривчица.

Отново седна в леглото си изпъната като струна. Парфюм… припомнени ухания… Тя бързо скочи и изтича до своята тоалетка, грабна кутията, която стоеше там, извади пулверизатор и започна да души любопитно. Ето защо винаги бе харесвала Diorissima… момина сълза. Парфюмът, който майка й използваше. Когато уханието проникна в мозъка й, друга серия от накъсани картини проблесна пред нея. Нейната майка — мазва малко парфюм зад ушите си и в основата на шията. Тя се опива от сладостта му, когато майка й се навежда над нея, за да я завие в голямото пиринчено легло… Майка й я целува за лека нощ. Първо челото, после всяко оченце, после устата, приятно удължаваше тази целувка и тихо прошепваше думи, изпълнени с нежност и любов: „Лека нощ, скъпоценна моя“.

От Елизабет се изтръгна ридание. Идваше от дълбините й, накъсваше излизащите звуци от устните й. Тя се наведе напред, като че ли изпитваше болка, ръцете й обгърнаха тялото.

— О, господи…

Нещо в нея се пръсна като въздушен мехур и спомените отново я завладяха. Нейният глас, гласът, който чу от касетофона, предлагаше на майка й курабийка — човече с джинджифил, която тя е направила с помощта на мисис Хокс, и тогава Хелън — да, Хелън Темпест, нейната майка — кляка до нея, възкликва с широко отворени от радост очи: „За мен! Колко си способна, скъпоценна моя!“ и я изяжда цялата, до последното оченце от стафида. Тя се освобождава от задържащата я ръка на мисис Хокс и тича, тича към майка си, която слиза от червен лондонски автобус… майка й се обръща, отваря широко ръце…

Друго бурно ридание се изтръгна от нея:

— О, господи!

Тя стои съвсем неподвижна, а майка й, с уста, пълна с карфички, прави проба на нейна рокля — цялата колосана, от бял тънък муселин и със зелени кадифени панделки: „Да отиват на очите ти, мила моя“.

— О, господи. О, господи… — извика тя задъхана, наведе се, между воплите се бореше за въздух.

Вратата се отвори рязко и Дев застана на прага за секунда, преди да се спусне бързо и да я прегърне:

— Всичко е наред, мила…

— Аз си спо-спомних. — Гласът й излизаше накъсан. — Тол-толкова много спомени… Тя е моята майка… Тя е… Спомням си я… Ми-миризмите… Спом-спомних си миризмите. — Елизабет беше объркана, смутена, смееше се и плачеше едновременно. — Тя е моя майка… Тя е… Тя е… О, спомням си я, наистина… О, бедната ми майка, бедната ми хубава майка!

Като че ли за нея думите имаха особен вкус. Тя продължаваше да ги повтаря, смееше се и плачеше, буйно го сграбчваше, сякаш за да му предаде и на него всичко, което чувстваше и си спомняше.

Неочаквано се издърпа от ръцете му.

— Телефонът… Трябва да й се обадя… да й кажа…

— Добре.

Дев я освободи, но не съвсем, остави я да го измъкне от спалнята.

— Ще телефонираме — каза той.

Ръцете й трепереха толкова много, че не можеше да набере номера, не успяваше да улучи дупките.

— Нека аз.

С една ръка той все още я обгръщаше, а с другата остави слушалката, докато набираше номера на международния телефонист.

— Искам разговор с Бахамите… с остров Темпест Кей… частна линия… Номерът е Темпест Кей 54321… Личен разговор с мистър Харви Греъм… Да, ще изчакам.

Елизабет трепереше цялата.

— Майка ми! — като безумна говореше тя. — Искам да говоря с майка ми…

— Тя сигурно спи… По-добре да говорим първо с Харви.

Дев излъга, за да я успокои, защото знаеше, че Елизабет съвсем е забравила, че Хелън е в болницата, а не беше сега моментът да го споменава. Но Харви, сянка на Хелън, щеше да бъде по-добре, отколкото нищо. И ако това ще й помогне да се успокои…

— Харви? Дев. Аз…

Но Елизабет грабна слушалката от ръката му и с глас, треперещ от ридания, извисяващ се между плач и смях, задъхано каза:

— Харви… моля те… кажи ми… как е моята майка?

 

 

— Ти ще какво? — попита Кас.

— Ще заведа мисис Хокс до Марлбъро.

Кас хвърли един поглед на Дев. Тя завърши разследванията си, които не й отнеха много време, тъй като използва и най-малката възможна привилегия, и триумфално се завърна в апартамента със своите открития, но след като ги даде на Дев, разбра, че пак е отхвърлена. Елизабет продължаваше да спи, а Дев решително и неумолимо бе поел контрола. Разярена, тя се върна в апартамента си на „Итън Скуеър“, направи си огромен куп сандвичи със студено печено говеждо месо, с тях изпи и една чаша гленливет, легна си бясна, но лежа будна цяла нощ. Страдаше както психически, така и физически, защото бе изяла сандвичите набързо и бе получила остро стомашно разстройство.

Кас си разбъркваше сода с минерална вода. Когато телефонът иззвъня, тя скочи да се обади, убедена, че е Дев. Но развълнуван и трескав, се обаждаше Харви. Искаше да знае какво става. Бе получил най-странното телефонно обаждане от Елизабет, която звучала толкова особено, че го изплашила. Тя питала „как е майка й“. Тези думи Харви произнесе със запъване. Той ядно се оплака, че Дев не му е дал никаква информация, а съвсем спокоен, му е казал, че ще се обади пак на другия ден.

— В края на краищата ме плашат — раздразнено заяви Харви. — Защо не си там, Кас? Като съвместен изпълнител на завещанието трябва да си осведомена какво става… Какво, за бога, се случва там при вас?

Без заобикалки Кас разказа. Представи си как му прилошава от неприятните факти. Гласът му наистина звучеше като на болен:

— Значи всичко е истина — каза Харви и сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Абсолютна, несъмнена, стопроцентова истина… и има снимки за доказателство! Цели пет години Хелън е живяла с дъщеря си в малка обикновена къща на склона в град Камдън.

— Разбирам. — Той бе отчаян. — Ами, тогава предполагам, че е по-добре да се върнеш тук и да донесеш доказателствата.

— Не преди да съм проучила съвсем всичко — неумолимо каза Кас. — Ще ти се обадя… Да, да, веднага щом разбера… губиш време, Харви! Довиждане!

Тя хлопна слушалката. „Онова копеле! — кипеше тя, навличайки дрехите си. — Сега какво си нагласил? Елизабет — в истерия. Какво, по дяволите, става?“

Веднага щом влезе в стаята на Елизабет, видя, че всичко се е променило. Видя една нова Елизабет, излъчваща силно сияние.

Кас примигна:

— Какво ти става?

— Спомних си! Неочаквано спомените ме заляха от всички страни… Спомних си, Кас! Миризмите ми помогнаха… и мисис Хокс. Знаех, че тя е от съществено значение, знаех го!

Кас стоеше безмълвна. Сякаш виждаше как пуква пролет — свежа, зелена, прохладна и млада пролет — да, млада — след дълга, тежка зима. Елизабет бе разцъфнала. За първи път в живота си Кас осъзна какво означаваха думите „разцвет на жена“. Леденото излъчване се беше стопило и превърнало в топлина и блясък като онези, появили се за кратко след хипнозата и изчезнали веднага щом тя се върна в своя стар, познат свят. Сигурно доказателство бе отхвърлило сега всякакво съмнение. Тя си спомняше. Всичко.

— … и ето защо мисис Хокс трябва да дойде с нас в Марлбъро. Майка ми трябва да я види, както аз я видях… за да й помогнем да си спомни. Кой би могъл да забрави мисис Амелия Хокс?

„Няма съмнение — мислеше Кас. — Елизабет е ударена от гръм като свети Павел и е изпитала същото животворно преобразяване. Може би трябва да ходя на църква по-често.“

— Какво й се е случило? — прошепна тя на Дев, когато Елизабет излезе за малко от стаята. — Не мога да я позная.

— Ами, тя откри своето старо, истинско „аз“… и опиянението я издигна на гребена на вълната. Само трябва да наблюдаваме кога ще се разбие тази вълна. Съществува опасност тя да потопи Елизабет.

— Аз самата съм повлечена от нея! Бог да е на помощ на мисис Хокс, когато види Марлбъро! — Кас затисна устата си с ръка, за да потисне внезапния си, почти истеричен смях. Когато успя, попита: — Можеш ли да си представиш лицето на Харви, когато я види?

Дев се захили:

— Само заради това си заслужава мисис Хокс да предприеме пътуването!

— Искам да тръгнем утре — обяви Елизабет, нахлувайки в стаята. — Трябва да организираме… Предполагам, че мисис Хокс няма паспорт, и ти, Кас, ще трябва отново да използваш влиянието си. Необходими са съответните бланки и снимки — аз ще се погрижа за тях. След това зависи от теб да издадат паспорта й навреме. — Тя се усмихна уверено. — Първо ще отида да видя мисис Хокс, като по пътя ще взема бланки. Тя ще ги попълни. После ще я заведа да се снима и тогава ти можеш да занесеш бланките в „Пети Франс“ и да използваш името си…

Елизабет погледна към дундестата фигура на Кас и се изкикоти. Кас бе така смаяна от кикота, че забрави да се разсърди…

— Може ли малко бренди? — попита тя слабо. — Вие може и да не искате, но аз мисля, че ще имам нужда…

 

 

Взеха мисис Хокс в четири часа следобед на другия ден. Тя беше пребледняла от уплаха и стискаше един очукан, плетен куфар, сякаш се страхуваше, че ще бъде пак завъртяна от вихрушката, която я погълна в девет и трийсет сутринта, когато Елизабет — толкова различна — се появи на прага й, размахвайки зловещо изглеждащи бланки, попълни ги с паникьосаните отговори на мисис Хокс, даде й да ги подпише, после я отведе бързо до метрото на Чок Фарм, направи й четири снимки — мисис Хокс примигна — в ателието за моментални снимки, след това се върнаха в Хийтвю, където ги посрещна Кас, която после бързо тръгна за „Пети Франс“. След съживяваща чаша чай Дев и Елизабет помогнаха на мисис Хокс да си приготви багажа.

— А кво ше стане с наема? А млекарят? А мойта осигуровка?

— Кажете ми какво трябва да се направи, къде и аз ще го оправя — каза Дев. С треперещи ръце, мисис Хокс му даде тефтера за наема и тефтера за осигуровките и Дев отиде да ги плати.

— Колко дълго нема да ме има? — с безпокойство го попита тя, когато той се върна.

— Неопределено — отговори Дев с окуражаваща усмивка. — Вие ще прекарате почивката на своя живот!

— Не знам на земята ли съм, или на небето! — с разтреперан глас каза мисис Хокс. — Първо ми викаш, че бедната ти майка не е мъртва… после ми казваш, че си била загубила паметта си, но сега изведнъж си я възвърнала… сега ме водите на другия край на света… главата ми се върти.

— Само да се качим на самолета и хубаво ще си поговорим — обеща Елизабет, като бързо събираше долни фланелки и кюлоти.

Мисис Хокс пребледня и седна веднага:

— Самолет… о, господи. Никога не съм се качвала в таково нещо.

— Няма значение — увери я Елизабет. — То е като да си в кола, само дето е във въздуха.

— Но не е безопасно!

— Разбира се, че е безопасно. Дойдох до тук със самолет, нали?

— Не знам как аз требва…

Елизабет остави приготвянето на багажа и коленичи до стола на мисис Хокс като предишния следобед.

— Скъпа мисис Хокс… Зная, че всичко е изненадващо и шокиращо, и смайващо. И за мен е така… Но това е толкова важно за мен и за майка ми… Всичко, което направи за мен, бе прекрасно. Сега искам да го направиш за нея.

— Но кво съм направила? Никога не съм правила нищо!

— Не е вярно, направила си… Върна ми нещо много ценно.

— Не знам кво говориш — раздразнено заяви мисис Хокс. — Това е прекалено много за мен.

Дев я разбираше много добре и я улесни, като се върна с бутилка от любимия й портвайн. Няколко чашки и пребледнелите от изненада бузи на мисис Хокс се зачервиха и тя бе развълнувана като Елизабет. Мисис Хокс позволи на Дев да и помогне да облече най-хубавото си палто с яка имитация на астраган и сложи най-хубавата си шапка — бледоморав атлаз, украсена с яркорозова роза.

— Добре — произнесе тя, като обърна гръб на огледалото. — Не знам дали требва, но заминавам!

— Знаех, че ще го направите — бързо каза Дев, целувайки я звучно, я тя вирна глава и се изчерви още повече.

Мисис Хокс ахна, когато видя ролса и шофьора вътре:

— Кво ли ше си помислят съседите!

— Е, че отивате най-малкото в Бъкингамския дворец — каза Дев.

Тя се засмя на думите му, побутна го назад и с „Хайде де“ се качи отзад, настани се като кралицата майка. Махаше с ръка и кимаше с глава на любопитните съседи и на събралите се съседски деца, които стояха на малки групички. Главите им бяха скупчени, а устните им работеха по-бързо от обичайното.

— Ше има за кво да говорят! — тихичко се засмя тя.

Стигнаха до летището Хийтроу, чак до определеното за частни самолети място, където стоеше един Лиър Джет и когато мисис Хокс го видя, целия бляскаво бял, освен голямото, стилизирано „ГО“ на опашката, тя нервно сграбчи ръката на Дев и каза с разтреперан глас:

— Не изглежда много голям.

— Достатъчно голям е, за да побере нас и още доста хора. Елате, нека да ви помогна по стълбите.

Дев й помагаше от едната страна, а Елизабет и Кас я побутваха от другата. Качиха я в самолета, настаниха я на един голям, светлосин велурен стол с масичка отпред.

— О, това е като филм… — въздъхна тя, очите й станаха като понички.

— Ще гледаш филм, ако искаш — обеща Дев. — Кой е филмът, Кас?

— Филм? Тука горе?

— И добра вечеря с колкото портвайн искаш.

— И таз добра.

Дев закопча колана й, после седна на мястото през пътеката, сложи своя колан и хвана ръката й. Тя го сграбчи здраво, стисна очи, когато двигателите на самолета заработиха с хриптене и кабината започна да вибрира от тласъците. Мисис Хокс държеше очите си затворени, докато самолетът рулираше, а при излитането земното притегляне я изпрати назад на стола й и тя издаде тревожен писък. Но когато усмихнат стюард постави чаша чай в ръцете й, тя каза:

— Е, така е по-добре…

Все пак тя внимаваше да не поглежда през прозореца, докато Дев не съобщи:

— Ако погледнеш надолу, ще видиш Лондон под нас. Тя надникна, веднага се дръпна назад, а после предпазливо се приближи бавно до прозореца.

— И таз добра… ето какво било… виждам реката!

И мисис Хокс гледаше, докато под тях не остана първо само морето, а след като се изкачиха — само облаци. След това се облегна на стола си, огледа се наоколо и каза:

— В края на краищата, не е толкова лошо…

Тя свали шапката си, настоя Дев да я сложи внимателно на поставката над главата й, остави го да отвърже колана и да вземе палтото й.

— Колко време каза? — попита тя.

— Около осем часа. Можеш да поспиш, ако искаш, или да разгледаш тези списания, или да слушаш радио, или да гледаш филм… След малко ще вечеряме.

— Всемогъщи Боже! Какво друго?

Но при сервирането на вечерята тя вече се беше съвзела достатъчно, за да похапне хубаво от любимите си неща: вкусно английско печено говеждо с гарнитура, ябълков пай и сметана, накрая завърши с още една чаша чай. После заяви, че ще подремне.

— Събудете ме, като стигнеме — кимна на Дев, който бе станал Всемогъщия в очите й. — Не ща да изпусна нищо…

Мисис Хокс затвори очи.

— А ти? — Дев попита Елизабет.

Тя поклати глава:

— Не мога да спя.

— Добре тогава. Искаш ли да си говорим?

Тя отново поклати глава:

— Не. Искам само да… седя.

— Добре.

Известно време той поигра карти с Кас, после тя почете малко, той подремна, докато стюардът обяви, че са на десет минути от Темпест Кей.

Мисис Хокс се събуди от докосването на Дев, прозина се и когато той й каза: „Ако погледнеш надолу, ще видиш острова…“, тя се наведе напред, надзърна през прозореца към S-образния остров, покрит с буйна зеленина. Не беше на повече от хиляда фута надолу.

— Толкова е мъничък — възрази тя. — Как ше го улучиме…

— Гледай и ще видиш как постепенно става по-голям и по-голям.

Но когато самолетът се наклони настрани, за да направи голям, изящен завой и спуснаха колесника с глухо тупване, мисис Хокс стисна ръката му и затвори очи. Изписка, когато колесниците докоснаха земята, задвижиха се и тръгнаха по пистата. Чак след като намалиха, спряха, рулираха и загасиха двигателите, тя отвори очи и чу Дев да казва:

— Добре дошла в Темпест Кей!

Мисис Хокс се убеди, че са добре и наистина отново на твърда земя. Тогава видимо се отпусна достатъчно, за да заяви снизходително:

— Ами, беше много хубаво, сигурна съм… Но не бе само пет минути.

— Седем часа и петдесет минути — каза Дев. — Летяхме с попътен вятър.

Тя се засмя:

— Е, хайде, чувах двигателите.

— Трябва да превъртиш часовника си — каза Дев и кимна към нейния „Timex“, потънал сред надиплените тлъстини на китката. — Тук сме пет часа след лондонското време. — Като видя, че не разбира, каза: — Дай, нека аз…

Той взе часовника й, премести стрелките на шест без пет и й го върна.

— Но ние тръгнахме от къщи в три часа. — Тя тромаво и бавно слезе по стълбите, усети слънцето, видя блясъка му, поклати глава и очарована каза: — Значи ето го — повя на лицето си. — Много е топло…

— Тук винаги е топло.

Климатикът в ролса й допадна повече и този път тя влезе величествено, като че ли това бе най-малкото, което те можеха да направят. Тръгнаха с колата по пътя нагоре по хълма и когато къщата се появи между дърветата и храстите, мисис Хокс силно ахна и каза неуверено:

— Не ми бехте споменавали за дворец…

— Това е къща — каза Елизабет, навеждайки се напред, за да я успокои. — Само една голяма къща.

Кас я погледна рязко. Гласът на Елизабет звучеше предизвикателно и лъчезарността, толкова очевидна в Лондон, сякаш бе изчезнала. Вероятно заради промяната, опита се да увери себе си Кас. Там нямаше слънце…

Докато помагаха на мисис Хокс да слезе от колата, Дев каза тихо:

— По дяволите… комисия по посрещането.

Кас погледна към горните стълби: Харви, Мати, Дейвид, Нийвс, Дан — всички стояха там и чакаха нетърпеливо.

— Проклятие!

Неспособна да сдържи възбудата си, Нийвс изтича надолу по стълбите и се хвърли върху Дев:

— Липсваше ми! — възкликна радостно. Очите й се спряха на мисис Хокс и тя едва доловимо ахна.

— Здравей, скъпа… доведохме една стара приятелка… Мисис Хокс. Това е Нийвс, мисис Хокс.

Нийвс каза учтиво, но стеснително:

— Здравейте.

— Радвам се да се запознаем — нервно каза мисис Хокс.

— Защо не хванеш мисис Хокс за другата ръка? — Дев с лекота попита Нийвс.

— Добро момиче — с благодарност каза мисис Хокс. — Краката ми, разбирате ли… и сички тези стълби.

— Спокойно. Не бързаме за никъде — увери я Дев.

Групичката отгоре се отдръпна, когато той и Нийвс побутнаха мисис Хокс към един голям стол в салона, където тя се строполи тежко, пухтейки като локомотив.

— Поеми си дъх — загрижено каза Елизабет. — Ето… дай да взема палтото ти.

Харви пристъпи напред, очевидно определен за говорител.

— Мисис Хокс — любезно каза той, подавайки ръка. — Много съм ви благодарен за това, че изминахте целия този път, за да ни помогнете.

— Няма защо — слабо промълви мисис Хокс, като прие ръката му.

— Днес бе изморителен ден за мисис Хокс — грижовно заяви Елизабет. — Мисля, че ще е най-добре, ако отиде в стаята си.

— Бих искала чаша чай — пожела мисис Хокс.

— Ще получиш цял чайник — обеща Елизабет. — Ще те заведа до асансьора. — Явно беше, че тя няма да може да се изкачи по стълбите. — Ще се запознаеш с останалите по-късно…

Нийвс пристъпи отново напред:

— Мога ли да помогна?

— Бог да благослови хубавичкото ти лице — благодари и изрече с хриптене мисис Хокс, — но сметам, че мистър Лафлин по-прилега на размера ми.

Дев и Елизабет застанаха от двете страни на мисис Хокс, изправиха я на крака и олюлявайки се, тя стигна до златистата клетка на асансьора, скрит зад портрета на сър Ричард. Асансьорът се издигна, като ги скри от погледите на останалите.

— Каква величествена стара дама! — радостно каза Мати. — Къде, за бога, я намерихте? Умирам да чуя всичко. — Тя хвана Кас под ръка. — Ела и ни разкажи всичко.

Харви гледаше вторачено нагоре. Той попита едва-едва:

— Хелън наистина ли е живяла с нея?

— Цели пет години, вероятно щеше да бъде „и живели щастливо до края на дните си“, ако Ричард не се е появил…

Дан се засмя:

— Принцесата наистина е живяла с граховото зърно… аристократката с обикновената проста старица. — Той гледаше Харви и очите му блестяха злобно.

— Златото може да изглежда съвсем обикновено — остро каза Кас. — Тази „обикновена проста старица“ има сърце от чисто злато!

— Видяхте ли тази шапка! — удиви се Дейвид. — Морав атлаз!

Той млъкна, като видя смразяващия поглед, който Кас му хвърли.

— Моравото е цветът на кралските особи, а тази стара дама е кралица. Ще ви разкажа аз!

— Това чакаме всички! — нетърпеливо я подтикна Мати. — Да ни разкажеш. Изгарям от нетърпение, откакто Елизабет се обади.

— Да, хайде… давай — жадно се съгласи Дан. — Особено това доказателство със снимка, което си донесла.

— Добре, добре. — Кас съзнаваше, че има публика, и се приготви да изнесе представлението на своя живот. Всички отидоха в салона. Само Нийвс се забави след тях и изтича нагоре по стълбите.

— Предполагам, че не се нуждаеш от нещо, което да развърже езика ти, но ти приготвих едно питие за всеки случай…

Дан отиде да налее едно мартини на Кас.

Тя го опита, въздъхна, отпи жадно:

— Може това да е всичко, което умееш да правиш, но приготвяш чудесно мартини.

Дейвид й предложи цигари и запалка. Така подсилена, Кас започна да разбулва мистерията пред тях.

— Ами… във вторник след обяд се озовахме пред вратата на мисис Хокс…

Всички я изслушаха, без да я прекъснат нито веднъж. Кас описа дори забавния акцент, реакциите на мисис Хокс по време на полета, на който Мати се смя толкова много и с глас. Чак когато тя свърши, Дейвид каза, все още смеейки се:

— Каква история! Ако беше белетристика, щяхте да я осъдите като нелепа! Имам предвид — Хелън Темпест от Марлбъро води живот, изпълнен с превратности, в град Камдън и работи с недобро заплащане при лоши условия.

— Истина е — кимна Кас, — а тази дама горе не е единственото доказателство. Проверих някои неща и всичко се потвърди. Хелън е работила в малка, изискана фирма, наречена „Мезон Ребу“, вече не съществува. Фирмата е имала магазин на улица „Ъпър Брук“… с помещения за работа на втория етаж. Хелън е правила всички специални бродерии. Всъщност тя е работила върху някои от специалните бродерии, използвани за роклята за коронацията на кралица Елизабет II! — С триумфална гордост, Кас отново кимна към удивените им лица. — Научих го от дамата, която е работила с нея… пенсионерка е сега, но не чак толкова стара, че да не си спомня Хелън и нейната работа. Тя ми каза, че всички са знаели, че има някаква мистерия около нея, че е по-изискана от повечето от клиентите си… Те всички мислели, че може би е незаконородено дете в някое благородно семейство, по-високо образована, отколкото изисква общественото й положение, но все пак се налага да работи за препитанието си. Но Хелън никога не говорела за себе си… представяла се като вдовица, чийто съпруг е загинал във войната.

— Мисис коя? — язвително попита Дан.

— Мисис Хелън Шеридън.

— Защо Шеридън?

— Това трябва да попитате самата Хелън. Как е тя всъщност?

— Луиз Бастедо я крие. Не допуска никакви посетители. Той казва, че тя — цитирам — „се оправя“ — мрачно каза Харви.

— Да се върнем към основното събитие — нетърпеливо подсказа Дан.

— Да, добре… персоналът от работилницата я видял за последно в петък вечер. Обикновено те вървели заедно до автобусната спирка. Точно този петък, тъкмо стигнали до Бонд стрийт и чакали на светофарите, когато голяма черна кола спряла пред тях, един мъж отворил прозореца и произнесъл само една дума: „Хелън“. — Кас направи драматична пауза, но аудиторията й вече беше грабната. — Хелън застанала като закована „бяла като сняг“, погледнала го и побягнала! Направо на Бонд стрийт, под колелата на автобус номер двайсет и пет!

Очите им бяха широко отворени, лицата — прехласнати.

— Е… можете да си представите хаоса. Хора, полиция, линейка… Но според моята свидетелка човекът от колата поел отговорността. За последен път видели Хелън в линейката, която я откарвала към „Пикадили“. Следният понеделник някой се обадил в магазина — не можаха да ми кажат кой — и съобщил, че Хелън няма да се върне на работа. Оттогава не са чули нищо за нея, нито са я виждали.

— Къде е била тя? — попита Дан.

— Нямам представа. Не успях да открия никакви документи в болницата. Явно не ги пазят повече от двайсет години. Очевидно Ричард я е преместил някъде… Проверих дори в лондонската клиника и на много други места, но никаква следа. Предположенията ви са толкова добри, колкото и моите.

— Много ли е била наранена? — сподавено попита Мати.

— Ами знаем, че е имала фрактура на черепа. А друго… — Кас вдигна рамене.

— Трябва да е било доста неприятно за Марион Келър да отиде направо за детето и да го отведе набързо — отбеляза Дейвид. — Тя е знаела, че Хелън може да умре.

— След толкова много време всичко е строго теоретично и въобще не е важно — нетърпеливо каза Дан. — Има значение само фактът, че е доказано, извън всяко, дори и неразумно съмнение, че Елизабет Шеридън не е — повтарям, не е дъщеря на Ричард Темпест. Тя е негова племенница. Следователно… завещанието му е една лъжа, което означава, че е невалидно.

Всички погледнаха към Харви.

— Моята специалност не е легализиране на завещания — призна той, — но потърсих съвет. Спорният въпрос не е дали Елизабет е дъщеря на Ричард или не е. Каквото и да е тя или каквото и да не е, тя все още е посоченият наследник. А ние не знаем, че Ричард не е вярвал, когато е направил завещанието си, че Елизабет е негова дъщеря.

— О, хайде! — Дан не приемаше това.

— Уверявам ви…

— Харви, не си губи времето да ни уверяваш — прекъсна го Кас, като сурово се усмихна на Дан. — Той няма да оспорва това завещание публично. Иска само хубаво малко споразумение между нас. Той разчита на благородството ви, нали? Особено на твоето, Харви.

— Злословиш за мен, Кас — възрази Дан, придавайки си вид на обиден. — Разбира се, че не желая да видя името Темпест, запратено в калта, за да го тъпче жадната публика…

— Нито пък своето, щом стана въпрос за това!

— На когото и да е! — възрази той добронамерено. — Искам само своя дял и никой да не е огорчен.

— Това ще зависи от Елизабет — каза Харви с антипатия.

— О, не, няма… Тя не получава нито цент, преди да се легализира завещанието. То трябва да бъде подписано, подпечатано и представено на мен, преди да сложите подписа си на което и да е заявление. Аз само искам своя дял.

— И колко е твоят дял?

— Ами, ние, Дейвид, Марджъри и аз, очаквахме да си поделим това, което имахме — подялба на четири.

— Никога! По никакъв начин няма да допусна да се раздели организацията! — избухна Кас.

— О, ти можеш да запазиш своята организация… аз се интересувам от приходите. А ако ти не я поддържаш да функционира, няма да има никакви приходи, нали? Но за начало можем да се споразумеем за парите.

— Е, чакай малко…

Старите препирни отново се развихриха, докато накрая Харви вдигна обуздаваща страстите ръка и каза с най-добрия, подобен на съдията Холм, маниер:

— Позволете ми да кажа нещо като съвместен изпълнител на завещанието. Нищо няма да правим, нищо, чувате ли ме, преди да разберем какво ще стане с Хелън. Аз предлагам да не се споразумяваме, преди тя да бъде достатъчно здрава, достатъчно разумна и напълно способна да вземе участие в каквато и да е спогодба. И това — продължи Харви, като се изправи на крака и се загледа в Дан, сякаш искаше да го погуби — е последната ми дума по въпроса.

Бележки

[1] тръпка (фр.). — Б.пр.