Дженифър Грийн
Светлина в нощта (10)

Десета глава

— Няма причини да се тревожиш толкова, Бри. Тя не е изчезнала от повече от десет минути, пък и има само едно място, където би могла да отиде. — Саймън облече жълтата мушама, пъхна в джоба си фенер и грабна едно одеяло.

— В нейното скривалище. — Бри се тюхкаше около него. — Саймън, не разбирам. Тя искаше да остане с теб. И точно така стана. Не виждам смисъл… Защо ще бяга и ще се крие?

— И аз не знам, но ще разберем. С колата ще стигна до там и обратно за няколко минути.

— Искам да дойда с теб…

— Не — твърдо каза той. — Тя може да е навън само от няколко минути и ако я е хванал дъждът наблизо, би могла да се върне. Някой от нас трябва да остане.

— Ами ако не е тръгнала към скривалището. Ако…

— Бри. — Дланите на Саймън обхванаха лицето й и я накараха да застане неподвижна. Очите му бяха черни като влажни камъни и блестящи от чувства. — Ако тя се е загубила, аз ще я намеря. Ако ти се беше загубила, щях да намеря и теб. В това няма нищо сложно.

Когато той излезе, Бри свали изгорялата вечеря от печката. Събра одеяла за цял батальон бездомници и запали всички лампи на долния етаж. Това й отне няколко минути.

Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака. Бурята се засили и стана студено. Вятърът свиреше във всяка цепнатина на старата къща и удряше като с метални игли по прозорците.

Минаха двадесет минути. Тридесет минути. Четиридесет и пет.

Саймън бе останал спокоен и сигурен. Беше казал, че ще я намери. Бри знаеше, че е така. Той каза, че и теб ще открие, Ренод — рече си тя. Обхвана раменете си с ръце. Още си спомняше тъмния му блестящ поглед. Беше го виждала и преди и знаеше, че това е страст. Силна страст, но не и друго. В онзи миг, в коридора, желанието бе последното нещо, за което той би могъл да помисли. Изразът на очите му бе невероятен, прекрасен и опасен като… любов. Истинска любов. А и разговорът, който той започна в кухнята, бе не по-малко тревожен. „Ами ако си се лъгала, Бри? Ами ако…“

Нямаше време да мисли. Светлините на колата се отразиха в прозорците. Изтича до входа. По мушамата на Саймън течаха потоци, когато измъкваше от колата увит в одеяло товар.

— Тя добре ли е? — Извика Бри.

— Малко мокра, мъничко изгладняла, но нищо й няма. — Косата беше прилепнала към главата и водата се стичаше по лицето му, когато влезе вътре с Джес.

Бри отметна одеялото и видя виновните очи на хлапето, изцапаните с кал бузки и увисналата мокра плитка.

— Счупих си очилата, Бри. — Гласчето й звучеше виновно.

— Очилата се поправят, миличко. Единственото, което е важно сега, е, че ти си добре.

Щом Саймън съблече мушамата, се наведе до Бри и двата чифта ръце свалиха мокрите дрехи на Джес. Тя бе измръзнала, но по време на светкавичната буря не беше добре да я къпят. Саймън я занесе горе и й облече нощница. Бри я уви с одеяло и Саймън я вдигна на ръце. Тримата отидоха в кухнята. Джесика, седнала в скута на баща си, изяде всичко, което бе останало неизгоряло от огромното количество храна. Бри приготви чиния и за Саймън. Донесе му суха блуза и пешкир. Изглеждаше измръзнал и тя му наля малко уиски. А после огледа кухнята. За последните два часа тя се бе превърнала в нещо като бойно поле.

— Мама каза, че мога да остана засега. Засега, татко. Знаеш ли какво означава това?

— Не, миличко. Трябва ти да ми кажеш.

— Значи, че не може да остана да живея при теб. Засега никога не означава дълго време. Както, когато карам колело. Тя казва „засега“, Това значи да се прибера преди вечеря. — Джесика отпи от млякото. — Татко, трябва да ме изслушаш.

— Слушам те.

— Аз не исках да те плаша. Не исках да те разсърдя. И не съм избягала. Само исках да отида някъде, докато мама си тръгне, за да не трябва и аз да отивам с нея и да те изоставя. Само че започна да вали и да гърми и аз се скрих. Но не се криех от теб. Не ми се сърди…

— Аз не ти се сърдя, миличко.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Тогава може ли да поговорим за нещо друго?

— За каквото поискаш. — Саймън изтри следите от мляко около устата й.

— Гледай, татко, аз съм го измислила. Ти ще се ожениш за Бри и тогава ние всички можем да си живеем тук. Като семейство. И мама може да дойде да живее с нас. Имаме много стаи. Имаме стаи за всички.

Бри усети как сапунът се изплъзва от ръката й. А Джесика продължаваше да говори.

— Това е хубава къща. Всички са весели тук. Ти, аз, Бри. Ние сме щастливи. Тази къща ни трябва, татко.

Саймън спокойно поднесе още една лъжица храна към устата на дъщеря си.

— В началото си мислех, че тази идея е глупава, но май вече започвам да мисля като теб. Ако ти харесва, ние ще задържим тази къща, миличко. Става ли?

— Става.

— Но майка ти и аз вече не живеем заедно. Това не може да се поправи, Джес.

— Добре.

— И освен това трябва да се разберем по един въпрос. Ти се тревожиш, ако мама е тъжна. Тревожиш се и когато мислиш, че аз съм тъжен. Искам да се опиташ да разбереш, че ние сме възрастни хора. Възрастните сами се грижат за себе си. Ти не бива да се тревожиш за нас.

— Добре.

Водата в мивката бе започнала да прелива. Бри бързо измъкна запушалката и грабна пешкира. Сърцето й биеше силно. Това, каза си тя, е защото той се държи толкова хубаво с Джес. Бе изоставил менторския тон и говореше с нея спокойно. Пък и Саймън никога не би обещал на Джес нещо, което не може да изпълни.

— Добре — отговори Джес, този път на някакви думи, които Бри не беше чула. — Ами какво ще стане…

Гласът на Саймън стана по-тих и едва се чуваше.

— Аз те обичам, Джес. Можеш да си сигурна в това до края на живота си. Аз никога няма да престана да те обичам. Но обичта между възрастните е нещо различно. Аз не мога да накарам Бри да остане, скъпа. Особено, ако тя не иска.

— Но…

Светлината в кухнята изведнъж примигна и после стана съвсем тъмно. Токът спря. Отговорът на Саймън може би не беше твърде ясен за детето. Бри стоеше като вкаменена.

Само че Джесика извика възбудено:

— Уха! Това е чудесно!

 

 

В десет и половина вечерта Бри вдигна косата си с фиби и се потопи във ваната. Водата беше топла и ароматна. Облегна глава на перваза на ваната и затвори очи. Беше невероятен ден, започнал с изненадата от пристигането на Лиз и продължил с изчезването на Джес. Спирането на тока само увеличи неразборията. Бурята бе спряла малко след вечеря, но токът дойде едва преди час. Саймън бе сложил Джесика да спи по-късно. Никой от тях не се тревожеше вече за малкото й приключение по време на бурята. Тя си игра, тичайки с фенер из къщата, крещя победно, когато светнаха лампите, и мърмори, когато Саймън настоя, че е време да си ляга.

И въпреки че протестираше, малката заспа моментално.

Бри се усмихна и се наслади на ароматната пара. Чувстваше се не по-малко изтощена от Джес, преди да влезе в банята. Но топлата вода, макар и бавно, извърши чудо. Сега се чувстваше лека, затоплена и мускулите й постепенно се отпускаха. Сърцето й вече не биеше като камбана. Умът й се бе освободил от тревогите и можеше да се съсредоточи върху онова, за което й се искаше да помисли цял ден. Саймън.

Толкова лесно е, помисли тя, едно човешко същество да се загуби. Човек би могъл да се изгуби физически, както Джесика тази вечер в „Прокълнатите земи“. Или да бъде емоционално объркан като Саймън, когато се запозна с него — ходещ насън, несъзнаващ самотността си, освен на някакво дълбоко първично ниво. Или пък жената, промърмори Бри. Би могла да е толкова изплашена и наранена, че да загуби вярата в себе си.

Спомни си онази първа нощ, когато Саймън се вмъкна в леглото й. Как се бе почувствала заплашена. Колко трудно го бе накарала да промени начина си на живот. Спомни си как се отнасяха един към друг в леглото — не само със страст, но и с желание за взаимно удовлетворение. И тихия му глас, когато обясняваше на Джесика как не може да я накара да остане.

Саймън я обичаше. Само пълен глупак би могъл да оцени действията му по друг начин.

И мисля, че тази пълна глупачка вече достатъчно е стояла във ваната, нали, Ренод? — запита се тя.

Бри се изправи, дръпна запушалката и взе хавлията. Крайниците й все още не бяха отпуснати напълно, но вече се движеше бързо. Тя избърса краката си, после тялото. Дебелата тъкан се закачи на закопчалката на гердана. Бри много рядко сваляше своя талисман, дори и когато се къпеше. Суеверието, че този „марон“ винаги ще я пази, й бе насадено от дете.

Сега обаче го свали от врата си и го остави на мивката.

С все още леко влажно тяло тя свали фибите. Косата й падна бавно надолу по голия гръб. Внимателно прибра хавлията и отвори вратата.

На втория етаж не се чуваше никакъв звук. Въздухът беше хладен. Стаята на Джесика бе затворена; но в другия край на коридора вратата на спалнята на Саймън бе леко открехната. Блед лъч светлина проникваше в коридора. Той вероятно чете, помисли си тя и усети как кожата й настръхва от напрежение.

Сигурна беше в чувствата си към Саймън, но не и в плановете си. Целият й живот досега бе пълен провал, особено що се отнасяше до чувствата. Сега обаче беше различно. То бе заради Саймън, а той смяташе, че тя не иска да бъде искрена спрямо него.

Истината, която тя отдавна отбягваше обаче, бе, че истинският сомнамбул, изгубената душа, е тя самата. Защото се боеше да се довери, боеше се да повярва в истински отдадения мъж, дори и след като вече го бе намерила.

Бри реши да му го каже. Беше важно. Искаше да открие сърцето си. Да му го даде така, както Саймън би желал.

Тя въздъхна дълбоко. Стълбището, водещо към нейната стая, беше отдясно на банята. Тя го отмина и продължи напред.

 

 

Седнал в края на леглото, Саймън събу първо единия чорап, после — другия. Очите му бяха пълни с умора. Беше неспокоен и напрегнат. Не можеше да се съсредоточи за предстоящия разговор с Бри. Той трябваше да се състои. Тази вечер. Но преди това, помисли си той, трябва за малко да полегне, за да си почине. Разговорът с циганчето трябваше да бъде проведен фино — с разбиране и търпение. Но тъкмо сега имаше желание да й нахлузи една халка на пръста и да я залепи там завинаги, без да му пука за някакъв си финес.

Мрачно захвърли чорапите в ъгъла и измъкна ризата от панталона си. Тъкмо посягаше да разкопчее първото копче, когато пред очите му се появи видение.

Разбира се, че беше изморен. Естествено, че мислеше само за Бри. Никакво съмнение нямаше, че подсъзнанието му бе малко възбудено след залез, но и когато се бе чувствал най-зле, Саймън не бе виждал призраци.

Посегна зад себе си. Пръстите му докоснаха книгата, която беше приготвил да чете, докато си почива. После потърси по-нататък и намери очилата си. Бързо ги сложи на очите си.

Тя още беше там. Все още стоеше гола в рамката на вратата. Нимфа, излязла от мъжкото въображение, с богата черна коса, падаща до гърдите, и с блестяща кожа. По тъмното триъгълниче между бедрата още блестяха капчици вода, а погледът й беше… втренчен, топъл, изгарящ…

Ако затрепери още по-силно, помисли той, нищо чудно и да се разболее. Забрави, че понякога й се е ядосвал.

— Бри, скъпа…

Тя не отговори. Поне не каза нито дума. Мълчаливо пресече стаята й махна очилата от очите му.

Очилата бяха поставени на нощното шкафче, а книгата падна на пода. Той чу звука от падането, но не му обърна внимание. Малките бели ръце докоснаха гърдите му, отстранявайки копчетата по пътя си. Третото се оплете в илика. Тя го дръпна и то изхвърча настрани, като удари абажура на нощната лампа. Изкусителката изобщо не му обърна внимание. Саймън помисли, че не би усетила даже и земетресение. Бри бе съсредоточена, напълно сериозна и решена… Да му достави удоволствие. Това се четеше в очите й.

— Мила, не е необходимо…

Кадифените пръсти бавно погалиха устните му, с желание да замълчи. Намекът й бе ясен. Може и да не беше необходимо да го прави, но тя го искаше. Сега за втори път тя мълчеше.

Саймън едва ли би могъл да не забележи разликата. През всяка друга нощ Бри говореше. Опитваше с думите си да превърне любовната им игра във въображаемо действие. От известно време бе разбрал, че чрез думите тя упорито се защитаваше. Но не и тази нощ. Бри се вмъкна в леглото до него. В очите й имаше нещо открито. Открито, нежно и смело. Като се изправи на колене, тя съблече ризата му. Сваляше я бавно от раменете му, като трескаво галеше всеки сантиметър от кожата му. И я покриваше с горещи нежни целувки. Любовни целувки.

Саймън искаше да я прегърне, да я притисне… Но откри, че ръцете му са хванати от неразкопчаните копчета на ръкавите, които го държаха като белезници. Тя като че ли не забелязваше, че ръцете му не са свободни, че са неподвижни. Беше твърде заета с устните му.

Това не бе просто целувка. То бе желание, копнеж. Една жена, която се отдава. С горещи и сладки устни целуваше, обещаваше, искаше, вземаше. Малките пръсти се разтвориха, за да задържат главата му неподвижна, докато езикът й проникваше между устните му. Бри почти не дишаше. Той се съмняваше, че тя съзнава, че трепери от страст, че голите й гърди са се прилепили до неговите. Опита да освободи ръцете си и се закле никога в живота си вече да не облича ризи с маншети. Докато Бри е част от живота му.

Тя сигурно не съзнаваше, че сега споделяше страховете си. Те нямаха нищо общо със секса. Ставаше дума за собствената й уязвимост. Независимият й свободен дух имаше смелостта да я води по собствения й път, да поддържа целенасочената й всеотдайна личност и безразсъдния навик да поставя нуждите на всеки друг над своите собствени… Но за Бри бе трудно, много трудно да поеме риска да загуби.

Сега обаче го поемаше. Заради него. Очите й, изпълнени с изгарящи чувства, се разтвориха и той успя да ги разбере.

„Обичам те, Саймън. От цялото си сърце.“

Изглежда тя се досети, че не е освободила ръцете му от маншетите. Или може би го беше намислила предварително, защото на устните й се появи усмивка. Тя бързо откопча упоритите копчета, освободи го от ризата и отново сключи ръце около врата му.

Но Саймън реши, че е време да поеме инициативата. Тя лежеше отгоре му и той леко я повдигна. Нямаше да си прости, ако я засегнеше с нещо, но трябваше да отиде и да затвори вратата. Джес спеше, но така или иначе, стаята й беше в същия коридор. А той не искаше по някаква случайност тази тяхна нощ да бъде прекъсната. И Бри не го искаше. Тя разбра накъде и защо отива той. С прилепени към неговите устни, тя отиде с него да затворят вратата.

Когато я заведе отново в леглото, тя падна с въздишка върху него. Той я притисна умело и се надвеси над ухото й.

— Откога — прошепна хрипливо той. — Откога страдаш от този сомнамбулизъм?

— Много дълго вече, дявол да го вземе, Саймън.

— Това е най-неприятното чувство на света.

— Да.

— Чувстваш, че търсиш… Търсиш нещо твърде важно за себе си. И се боиш, че никога няма да го намериш.

— Да.

— Аз го намерих с теб, Бри. Теб съм те търсел. Обичам те, любима. И няма, никога няма да ти позволя да си отидеш.

— Саймън — изрече тя сериозно. — Ти направи фатални грешки. Ти сам се напъха в капана. Първата ти основна грешка бе, че прибра една изгубена в бурята скитница. Втората бе, че я обикна така, както тя никога не си е представяла, че може да бъде обичана. А когато човек прави такива грешки, той просто е длъжен да си плати цената.

По дяволите, той се усмихваше. По-скоро се хилеше като самодоволен дявол и Бри си помисли, че може би той още не съзнава какво му е приготвила.

Целуваше го с методично внимание, защото Саймън бе човек, който обичаше методичността. После посегна към ципа на панталона му. Бавно го разтвори. После плъзна длани по бедрата му и бутна надолу джинсите и бельото.

— Бри…

Тя го чу. Той я желаеше. Нямаше нужда да го прелъстява. Той вече бе прелъстен. Но тя и не мислеше да го прелъстява. Искаше да го обича. Саймън бе спечелил доверието й. Бе решила да му отвърне със същото. Той притежаваше контрол и самодисциплина. Когато изгубеше и двете, тя щеше да бъде там. За него. С него.

Никой в този дом вече нямаше да се скита самотен нощем. Тя искаше той да знае това.

Не беше лесно да преодолее контрола и самодисциплината му. Нужно бе голямо търпение и любов. Тя интуитивно намираше местата, където му бе приятно да бъде докоснат. Саймън не й помагаше. На него му бе приятно всичко и я гледаше с тъмен огън в очите. Тя използва ръце, език и тяло, за да му помогне да се отпусне. Усещаше с дланите си всяко негово потрепване. После с езика си… Докато той изруга. На висок глас и на развален френски. Само Господ знаеше откъде бе научил този мръсен израз, при това толкова граматически неправилен. Но тя изведнъж усети, че я вдига и обръща под себе си.

— Трябва да поработя върху езика — промърмори тя.

— После.

— Искам — каза тя страстно. — Искам да се чувстваш обичан.

— Което ти правиш с опасно умение. Но тъкмо сега мисля, че трябва да се концентрирам изцяло върху теб, обич моя.

Той обви бедрата й около своите и я облада. Тя прие бавното му дълбоко проникване, като мислеше, че познава напълно любовния му плам. Но се лъжеше. Ритъмът беше познат, но много по-дълбок, тъмен и приятен. Като магия. Той я люби дълго, докато я обхвана огромен, изгарящ плам. Докато единственото, което чувстваше, бе, че обича и е обичана.

Издигна се толкова нависоко, че се помисли за изгубена. Но той я намери. Заведе я до дъгата и мечтите. Там, където всяка жена се чувства безкрайно свободна. Където огънят е нежен, а душата блести като сребро… В сърцето на Саймън…

Беше си дошла у дома…

След време Саймън намери сили да загаси лампата. В хладния мрак издърпа завивките, докато двамата се намериха отдолу. Бри не му помогна. Лежеше неподвижно, удовлетворена и наситена и само невероятните й очи блестяха в мрака.

— Можеш ли да си представиш — промърмори тя закачливо, — че това е първата нощ на спокоен сън, откакто те познавам.

— Може би се дължи на въздуха в „Прокълнатите земи“?

— Мисля, че по-скоро е проблем на влюбените в сомнамбул. — Тя се сгуши в него. — Още от самото начало подозирах, че твоят проблем има лесно решение. Жена. Една жена, която да те изморява вечер така, че да нямаш сили да ходиш насън.

— Има ли желаещи?

— Без мен. Ужасно съм изморена.

— Е, тогава мога да потърся някоя друга…

— Само опитай. Ще те хвана, преди да си стигнал до вратата. Ти си мой, скъпи. И не се опитвай да се измъкнеш от обвързване, защото сме с малко различен темперамент и…

— Малко ли? — От известно време той вече знаеше, че е цял кошмар да я държи завита. Когато се надвеси, за да го целуне, завивките отново се смъкнаха на пода. Както винаги.

— Така си мислех в началото… Докато разбрах, че всъщност много си приличаме. И двамата се грижим за другите. И двамата бяхме объркани. А със сърцата си изпитваме еднакви нужди. Да намерим човек, на когото да можем да се доверим. Напълно. Когото да обичаме абсолютно. В когото да се чувстваме толкова сигурни, че да се променяме заедно с него.

— Май отне известно време, докато го разбереш, Ренод.

— Мислех, че ти ще ме изпъдиш.

— Не си много умна.

— Но те намерих, нали?

— Е, да. Значи все пак не си чак толкова глупава.

— По-умна съм от теб, Кортланд — увери го тя. — Аз бях достатъчно разумна, за да те обикна първа.

Той се предаде, като се опитваше пак да я завие. Когато Бри изпаднеше в подобно настроение, имаше само един начин да я накара да замълчи. Тя не изглеждаше изненадана, когато той я прегърна до себе си, нежно притисна ръцете й и се опита, при това с успех, да я целуне нежно.

— Аз като че ли се надявах, че ще искаш да си поговорим за… сватби… бебета… планове…

— Искам! — Боже, тези нейни очи, така изпълнени с любов, го изгаряха. Никога не беше си представял, че толкова много любов може да му принадлежи. На него. — Но после.