Рей Морган
Търси се съпруга (1)

Първа глава

Кам Стерлинг шофираше прекалено бързо.

За никого в Кристъл Каунти този факт не бе тайна. Нито дори за самия Кам, но това, естествено, не го възпираше. Щом седнеше зад волана на някоя малка бърза спортна кола, ръцете го засърбяваха от необяснимо нетърпение и припряност.

„В някой хубав ден ще се убиеш!“ Колко ли често бе чувал тези думи? Впрочем — всеки божи ден след като навърши шестнайсет и се записа в шофьорския курс. Цели деветнайсет години злокобни предупреждения, но все още беше невредим.

Колата летеше по шосето, устремило се към върха на хълма, а педалът почти опираше о пода — от пет години не бе идвал по тези места, но не бе забравил правата отсечка. Като тийнейджър толкова често минаваше оттук, че всяка подробност бе трайно гравирана в паметта му — непокътната от последвалите преживелици. Винаги когато прекосяваше долината на път за дома, му се струваше, че никога не я бе напускал. Дългите години в Ню Йорк на задната седалка на лимузината не бяха притъпили вълнението. Само така можеше да почувства колата. Така караше истинският шофьор.

Наоколо нямаше жива душа. Стрелката на скоростометра подскочи над сто и петдесет — но той не я удостои с внимание. Вятърът го шибаше в лицето, а моторът ревеше мощно — сякаш излиташе волен към необятната шир.

Този път ще победи — с това идеално съчетание между кола, умения и увереност. Ще вземе Дивия завой с максимална скорост. Този стар разбойник го бе подмамил последния път…

Колата мигновено откликна на лекото извиване на волана, сякаш отгатнала намеренията му. Гумите изсвистяха, следвайки острата дъга. Сърцето му замря — за някакъв безумно дълъг миг му се стори, че се е провалил. Но колелата не загубиха опора и ето че вече излизаше от завоя. Успя! От гърлото му се изтръгна див ликуващ рев. Най-после завоят бе сломен!

Звукът, който стигна до ушите му, бе остър и оглушителен — като от гръмнал огромен балон. Още преди да успее да реагира, разбра, че е спукал гума, но наоколо вече хвърчеше чакъл и колата пореше крайпътните храсталаци. Беше на косъм от успеха, но проклетият лош късмет го провали!

 

 

Ан караше на дълги светлини — в противен случай сигурно не би забелязала колата встрани от пътя малко след Дивия завой. Тя отби рязко, увисвайки на волана на малката камионетка с цялата си тежест, и незабавно изскочи да провери за жертви.

Колата бе спортна — ниска и издължена — някаква чуждестранна марка. Дебело дърво бе сложило край на нейния летеж и въпреки че калникът изглеждаше доста прилично, изпод капака се виеше дим. Нямаше място за емоции — налагаше се да се съсредоточи и действа максимално бързо и хладнокръвно. Ако някой бе заклещен там вътре…

Без да се замисля за опасността, която димът би могъл да сигнализира, Ан изтича и атакува дръжката на вратата — и тогава забеляза мъжа, отпуснат върху волана. Вратата най-после поддаде и тя го сграбчи за раменете. Беше жив, но в несвяст.

Поколеба се за миг. Може би не трябваше да го мести! Но димът изригваше на големи страшни кълба. Нямаше избор. Мушна ръце под мишниците и задърпа с все сила.

Под копринения костюм тялото й се стори неимоверно тежко и твърдо като дърво. Задъха се, но успя да го измъкне. След няколко минути вече едва си поемаше дъх, но бяха на безопасно разстояние. Всъщност, той й помогна. Иначе никога не би се справила.

Положи го върху естествения килим от меки листа и дребни клонки и се отпусна до него със страх — каква ли гледка я очакваше? Беше зашеметен, но не беше в пълно безсъзнание. Той изпъшка и Ан поклати глава, а после погледна към пътя. Дали да го влачи още малко, или да потърси телефон за „Бърза помощ“?

Мъжът се раздвижи, прочисти гърлото си и тя за пръв път се взря в лицето му. И затаи дъх. Очите му бяха широко отворени. Гледаше я, като при това фокусираше прекрасно, но Ан изобщо не забеляза. Сърцето й подскачаше като лудо. Не, не можеше да повярва! Та тя познаваше този мъж!

— Кам Стерлинг! — прошепна тя. — О, господи!

Сините очи се затвориха за момент, а красивото лице се изкриви от болка. От устните му се отрони някакво проклятие и погледът му отново я потърси там, където бе седнала, вторачена в него като омагьосана.

— Ох! Пълен туш, но вече съм добре… — промърмори той и като потрепери, понечи да се надигне.

— Не, постой! Не мърдай! — притесни се тя и опита да го възпре. — Току-що си претърпял катастрофа. По-добре не се движи, докато не те прегледат. Може да си ранен.

Той я гледаше учуден, сякаш не разбираше защо си позволява да му дава нареждания.

— О-о, утре целият ще съм вдървен! Все едно, че съм минал през месомелачка! — Въздъхна и се поотърси.

Ан го наблюдаваше — отчасти заради неочакваното откритие на самоличността му, отчасти, за да се увери, че не е получил по-тежка контузия, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Беше малко позашеметен, но нищо повече — никаква слабост или неувереност. Този мъж излъчваше жизненост, която вече преодоляваше ефекта от малкото произшествие. Сега просто си почиваше — събираше сили да се върне към нормалното състояние. Думите му само потвърдиха нейната диагноза.

— Ще ти кажа къде съм ранен — започна той и гласът му прозвуча много по-уверено. В очите му блестеше горчива ирония. — Право в собствената ми гордост. Все още не мога да взема Дивия завой с максимална скорост.

Ан изпита дълбоко разочарование. Беше си останал същият! Преследваше риска, поставяше забавлението над всичко. Дали някога щеше да порасне? Ала тъкмо тази момчешка черта бе в основата на чара му.

— Това ли си опитвал да направиш?! — възкликна тя, разкъсвана между възмущението и спомените. Би могъл да се убие! — Значи си го заслужаваш!

— Разбира се, че го заслужавам! — Дори не се опита да спори. — Все пак цената не е висока — за шанса да станеш велик.

— Велик?! — Мъже! Защо бяха такива отнесени? Прииска й се да му издърпа ушите, но съдбата я бе изпреварила. Прииска й се да го успокои, но не посмя. Странно, през последните двадесет години друг мъж не бе възбуждал в душата й толкова противоречиви емоции! — Значи да вземеш Дивия завой на максимална скорост ти се струва израз на „величие“?! — Дланите й отчаяно се свиха в юмруци. — Каква е тази щуротия? Дори и да бе успял, нима някой щеше да узнае? Нима това е величие?

На устните му цъфна онази широка, всезнаеща, обезоръжаваща усмивка, от която още при първата им среща коленете й бяха омекнали като кашкавал. И сега, на косъм от смъртта, усмивката му не бе загубила своето магическо въздействие.

— Величието е състояние на съзнанието — провлече той. — Всичко зависи от това как изглеждаш в собствените си очи.

Тя преглътна готовия отговор. Нима можеше да се кара на човек, който й се усмихва с тези закачливи, преливащи от смях, очи, и то минути след тежка катастрофа?

Не се бе променил. Присъствието му винаги я омагьосваше. Дори сега усещаше обаянието му — онзи странен алхимичен флуид, който се излъчваше от цялото му същество и бе поставил на колене женското съсловие на Ковингтонската гимназия в годината, когато Кам Стерлинг пристигна, за да завърши последния клас. Всяко момиче копнееше по лелеяната мечта — какво ли би било да се омъжи за човек като Кам?! И когато той отлетя на изток към колежа, без да е направил своя избор, обожателките му изпуснаха по една дълбока въздишка на разочарование. Дали бе открил дамата на своите мечти? Ан се усети, че търси с поглед венчална халка по пръстите му и се възмути от себе си.

— Чувала съм, че жертвите на катастрофи не бива да се местят, докато не пристигне лекар — започна тя, но вече бе късно. Кам се изправяше и нищо не би могло да го спре.

— Бомба съм! — увери я той. — Само малко ме боли глава. — Разтърси подред ръце и крака, приклекна бавно и се изправи, а после извади кърпичка и попи кръвта от лека драскотина на ръката. — Няма счупени кости. Нито вътрешни кръвоизливи. Само една тънка червена струйка. Е, не се безпокой, има достатъчно!

— Не бъди толкова сигурен! Ще те откарам в болницата!

— Не искам в болница — намуси се той. Извисяваше се над нея — по-висок и по-едър, отколкото в спомените й. Огледа се. — По-скоро имам нужда от телефон. Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш? — И се вгледа в малката камионетка.

— Разбира се.

— Надявам се да не съм ви провалил плановете за вечерта, госпожице… Как се казваш? — Очите му блестяха в здрача.

От самото начало Ан знаеше, че не я бе разпознал. Но сега, след категоричното потвърждение, малко я заболя. А нима имаше причина да си спомня? Никога не бе означавала нещо за него. Тя ходеше с един от най-добрите му приятели — това бе всичко. Ученическите години тънеха толкова далече в миналото.

— Ан. — Това бе напълно достатъчно. Ако кажеше „Ан Дюпре“, дали би я свързал с Джони? Или онези времена бяха тъй безнадеждно заличени, че дори не би си спомнил момчето, което го смяташе за най-добрия си приятел?

— Приятно ми е, Ан! — усмихна се той и подаде ръка. — Аз съм Кам Стерлинг.

Тя отвърна на поздрава малко сковано. Засега не искаше да му отказва нищо.

— Знам кой си. Впрочем, тъкмо отивах във вашето имение.

— Наистина ли? Чудесно! Значи ще ме закараш! — Бе възхитен.

— Естествено. Но след като се отбием в болницата.

Той я хвана за ръка. Лицето му бе изтъкано от сериозност.

— Чувствам се чудесно, не разбираш ли?

Тя се отдръпна — не защото жестът й се стори прекалено дързък, а защото се изплаши от обзелия я смут. Доста време бе погубила във въздишки по този мъж. Младежка глупост, която не би повторила за нищо на света!

— Намерих те почти в безсъзнание.

— Само си почивах — пошегува се той.

Чашата на търпението заплашваше да прелее. Ръцете й се устремиха напред в умолителен жест.

— Но все пак трябва да бъдеш прегледан от специалист!

Кам се замисли за миг. По блясъка в очите му разбра, че настойчивата й загриженост го забавлява. Прииска й се да го смачка.

— Е, добре, печелиш. Ще повикам семейния лекар да ми хвърли един поглед. Става ли? Успокоих ли майчинския ти инстинкт?

— Добре, добре — въздъхна тя и отпусна примирено рамене. — Да вървим. — И изгледа смачканата кола, която вече не димеше. Той я последва, но смръщи вежди.

— Горкичката! Наех я в Лос Анжелис. Тази красавица не заслужаваше такава съдба. Все пак се надявам, че компанията ще приеме един тлъст чек за ремонта. После ще изпратя да съберат останките.

Погледите им се кръстосаха и тя усети как той прочете мислите й — че „останките“ можеха да бъдат негови! Лицето му застина в недоумение — сякаш не можеше да си обясни защо тази дама взема така присърце случилото се.

Както и самата Ан, по дяволите! В крайна сметка това бе Кам Стерлинг — човекът, разочаровал Джони! Нямаше никаква причина да се отнася към него със специално внимание. Обърна се и тръгна към шосето.

— „Организация на тържества“ — прочете той надписа върху камионетката. — Това ти ли си?

— Да. Отивам при майка ти по работа — предложи ми да й съдействам за няколко приема, които иска да даде това лято.

— Аха, приемите. — Престори се, че потреперва. — Не ми напомняй!

Ан включи мотора и ръката му се озова върху волана.

— Направи ми още една услуга, госпожо Организатор! — изтананика той с маниер на човек, свикнал другите да захвърлят най-неотложните си ангажименти, за да задоволят капризите му. — Все още не съм готов да се изправя лице в лице с майка ми. И тъй като мисълта за болнична чакалня не ми се струва особено съблазнителна, защо да не спрем някъде за по чашка кафе или нещо разхладително? И да се опознаем по-добре — заключи той с дежурната усмивка.

Тя отчаяно поклати глава.

— Кам, наистина… — И побледня, като осъзна как неусетно се бе върнала към обръщението отпреди двадесет години.

Но той сякаш не забеляза.

— Хайде, кажи „да“! — Лъчезарната усмивка цъфтеше на устните му. — Не забравяй, че току-що съм преживял катастрофа. Имам нужда от малко глезене.

— Имаш нужда да те затворят — изстреля тя. — В заведение за безнадеждни самоугодници.

— Оле-мале! — Една вежда леко се повдигна. — Нравствени поучения? И то без почти да се познаваме?

Наистина ли бе прозвучала като някоя леля-стара мома? Вероятно. А защо пък не? И тя имаше право на самозащита. Чувствата, които този мъж разбуждаше в душата й, бяха объркани и смущаващи. Неоспоримият чар, който му прилягаше като кожена ръкавица, почти я накара да забрави Джони… но не съвсем.

Погледна ръката си. И почти остана изненадана от липсата на венчалната халка. Беше свалила пръстените преди три години, когато се почувства готова да отърси от плещите си вдовишката мантия и да се върне в света на нормалните отношения между двата пола. Започна да се запознава с много хора — с надеждата да открие някой, който да заеме мястото на Джони. Но постепенно изгуби надежда. Какво ставаше с тези мъже? Може би наистина всички свестни сред тях бяха заети. Не след дълго за компания в събота вечер вече предпочиташе кутия сладолед и хубава книга.

— Живея наблизо. Можем да се отбием, ако нямаш нищо против.

— Страхотно! Само че се нуждая от няколко минути, за да се стегна. Срещите с майка ми са сериозно изпитание.

И не само за него, подсмихна се Ан скришом. Госпожа Стерлинг не внушаваше страховит респект като други богати жени, но не можеше да се отрече, че е малко особена.

Малката къщичка на Ан не беше далеч. Тя зави по дългата алея и спря край цветната леха. Жълти полярни макове и лютичета затанцуваха в светлината на фаровете със същата грация и багри както под яркото слънце. По стъклената стена на оранжерията, която Джони й бе построил, заиграха светли петна.

— Ето, пристигнахме. Заповядай. — И незабавно изскочи от колата в желанието си да даде тон за кратко делово посещение.

Кам излезе, без да бърза, и тя го изгледа загрижено, търсейки белези за травми, но не откри нищо.

Ан го въведе в къщата и се огледа притеснено — присъствието на Джони витаеше из въздуха. Някога, в по-добри времена, си бяха купили тази къщичка. Сега всичко й напомняше за него — дребните подобрения в интериора, малките фигурки, които бяха негово хоби, бейзболната ръкавица на библиотеката, снимките му в спалнята. Но Кам не би могъл да знае за това.

— Седни — посочи тя канапето, тапицирано с лен. — Какво ще пийнеш? Кафе или студена сода?

— Нещо много, много студено… и високо — простена той. Но вместо да седне, взе да се разхожда из дневната, докосвайки ту това, ту онова. — Нещо с мехурчета, в което се къпят големи кубчета лед. — Взе малка фигурка на делфини, подскачащи по вълните, и я заразглежда с любопитство. После взе друга — на момче с куче — любимата на Джони. Тя го следеше, прехапала устна, без да може да си обясни защо щателният му оглед я кара да се чувства неловко.

Ан влезе в кухнята, извади сода от хладилника и чаша от шкафа, поколеба се и спря. Облегната на бара, с притисната до зачервената си буза ледена кутия, тя притвори очи. Кам Стерлинг отново нахлу в живота й.

Каква гротеска — та дори и през ум не му минаваше, че някога е означавал нещо за нея. Наистина, бяха разменяли по някоя и друга дума — също като всяко друго момиче от Ковингтонската гимназия. Кам и Джони бяха приятели и то точно по времето, когато Ан се превръщаше в момичето на Джони. Бе напълно сигурна, че Кам никога не я бе забелязал, поне не така, както тя — него… Дори през онази луда нощ на абитуриентския пикник…

Ан тръсна глава и се изправи. Спомените щяха да съсипят плановете й. Работата, предложена от госпожа Стерлинг, й бе необходима. Незабавно трябваше да потегли за имението и да отведе единствения й син. Ако не искаше да се провали.

Кам седеше на канапето, загледан в картината на стената.

— Оул Крийк? — поколеба се той само за миг.

— Да, прав си. Как го позна? — учуди се тя и му подаде чашата. Искаше да добави „след всичките тези години“, но се сдържа. Това, че си спомняше местността, не означаваше, че си спомня абитуриентския пикник или целувката в мрака. Е, позна — очите му я гледаха безизразно.

— Местата, свързани с младостта, се запечатват в душата — промълви той. — От години живея в Ню Йорк, но когато сънувам, винаги съм тук — търча по хълмовете или плувам в река Скейтър. Смешно, нали?

Думите му я трогнаха. Толкова дълго бе живяла с мъката от обидата, която бе нанесъл на Джони — накара го да повярва в красивите цветя на приятелството, а после просто го запокити в забрава. Бе свикнала да го смята за студенокръвно безчувствено същество, красива обвивка върху празна егоцентрична сърцевина. Бе забравила някои от качествата, впечатлили я толкова отдавна… Изведнъж забеляза, че две очи я наблюдават с изумление.

— Ще ми броиш глътките ли? — подкачи я той.

— Аз… Не исках да ти преча, но мисля, че трябва да тръгваме. Вече закъснях достатъчно за срещата с майка ти.

— А, да! Мама не обича да я карат да чака. Е, можеш да прехвърлиш цялата вина на мен. Свикнала е.

Той се усмихна широко и тя инстинктивно му отвърна, но когато погледите им се кръстосаха, изведнъж стана сериозен. Сякаш бе впримчена в безплътна клопка. Когато най-после се освободи, Ан усети, че си поема дъх с усилие.

По дяволите, този Кам Стерлинг! С какво всеки път провокираше чувствеността й така агресивно? Сега обаче бе твърде стара и с достатъчно опит, за да не се поддаде. Загледа се в пода и гласът му я стресна.

— Омъжена ли си? — попита той тихо.

Тя пое въздух и му хвърли бегъл поглед.

— Не. Вече не. Съпругът ми почина. — Все едно, че надяваше броня, която да я защити от него.

— О! Съжалявам! — Беше изненадан.

Ан не издържаше. Изправи се и затърси ключовете от колата, като се надяваше да привлече и неговото внимание към тази задача. Вместо това го заинтригува.

— Познавам ли те? — подхвърли той ненадейно и тя подскочи като пружина. — Нещо в походката ти…

Трябваше да му каже. Но при мисълта да говори за Джони, в гърлото й се надигна огромна твърда буца — както винаги. Не, не сега. По-късно. Отпусна се на стола, прочисти гърло и сякаш загубила енергията си, реши да смени темата.

— Значи идваш на гости у дома. Майка ти ще се зарадва.

— Е, не е обикновено посещение. — Очите му блестяха. Останките от содата шумяха в чашата. — По-скоро е принудителна визита, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ясно. Значи си изпаднал в немилост? — пошегува се тя, като си спомни предишния Кам и непрестанните му младежки волности.

— В немилост? — изгледа я той озадачен. — Съвсем не. Как ти хрумна?

Тя прикри усмивката си. Не знаеше дали той бе сериозен. Как, наистина? Предишният Кам непрекъснато изпадаше в немилост. Дори и през онази година, която изкара вместо в баровското частно училище на изток, в местната гимназия, която се смяташе за нещо като каторга в Сибир. Из града се шепнеше, че изпращането му у дома било наказание за екзотични деяния, чийто характер не се споменаваше. Е, Кам просто бе такова момче.

Спомни си онзи първи училищен ден. Тя бе заек, а Джони — в последния клас. Тъкмо започваше да я открива — началото на тяхната любов. Пристигнаха заедно в училище и там видяха Кам Стерлинг — намръщен пред таблото на главния вход, той се чудеше как да намери стаята за първия час. Джони — милият сладък Джони — заряза всичко, за да му помогне. Другите се бяха покрили — от страхопочитание или завист към богаташкото отроче, което все едно че бе на благотворително посещение в бедняшки квартал. Но това не се отнасяше за Джони.

Прониза я остро болезнено чувство на вина — както в онези далечни дни. Тя бързо вдигна очи, изплашена, че Кам може да е забелязал. В гърдите й избликна дълбоко съжаление. Защо се бе върнал? Не, Ан не желаеше да се рови в миналото отново.

Кам не бе забелязал нищо. Наслаждаваше се на освежаващата течност и когато чашата се изпразни, продължи да говори така непринудено, сякаш ставаше дума за нещо незначително:

— Всъщност дойдох, за да се оженя.

— Да се ожениш? — Стомахът й се сви на топка, дъхът й секна. О, боже, този фалцет в края на изречението прозвуча така издайнически. Само това не! Не, не! — И коя… е щастливката?

— Все още не знам — отвърна той спокойно, сякаш това бе най-логичният отговор на света. Тю Ан бе прекалено замаяна, за да го осмисли. — Точно това очаквам да науча.

Зениците й се разшириха от недоумение. Поднасяше ли я? Не, не бе възможно. Нямаше как да знае колко присърце я засяга този въпрос.

— Боя се, че не разбирам. — Не го изпускаше от поглед.

— Спомняш ли си принца от приказката за Пепеляшка? — протегна той нозе и се усмихна. — Това съм аз! Майка ми ще организира бал — дори няколко поред — за да ми намери съпруга. — Раменете му се повдигнаха безпомощно. — Винаги си е падала по приказките. И сега иска да изживее една наистина.

Е, все пак се шегуваше. Защото идеята бе абсурдна!

— Претърсва околността за достойни представителки на женския пол. Учудвам се, че не е почукала и на твоята врата.

— О, аз не съм от достойните — реагира тя импулсивно.

— Така ли? И защо, ако смея да попитам? — повдигна вежда той.

Нима не бе очевидно? Твърде стара, вече омъжвана, твърде обикновена за този богат клан със синя кръв. И той го знаеше не по-зле от самата нея.

— Не ми е дошла сляпата неделя — отвърна тя весело. — За разлика от теб!

— Е, не бих се изразил точно така. По-скоро това се отнася за майка ми. — Направи тъжна гримаса. — Преди години й обещах да се оженя, като навърша тридесет и пет. Е, рожденият ми ден наближава, а аз все още не съм я открил. И тя се зае да ми помогне.

— Значи наистина ще го направиш? — Ан не вярваше на ушите си. — Ще позволиш на майка си да избере жената, с която ще прекараш остатъка от живота си?

— Не, виж — засмя се той, но красивото му лице бе помръкнало от болка. — Вземаш го прекалено на сериозно. Като че ли ще живея с тази жена и така нататък.

— А няма ли? — зяпна тя.

— Разбира се, че не! Това е само сделка. О, сигурно ще поостана малко да свърша една работа — сещаш се, нали…

— Една работа? — Не знаеше дали да се смее, или да плаче. — Искаш да кажеш… деца?

— Да. — Кам бе така откровен, че звучеше почти правдоподобно. Но не съвсем. — Това е целта, нали разбираш? Някой трябва да продължи родословното дърво и всичко останало.

— Ясно. — Все повече всичко започна да й звучи като черен хумор. В тона й затрепка сарказъм. — Близнаци ли си запланувал или ще се прежалиш достатъчно дълго за породени деца?

— Породени деца? — Терминът като че ли не му бе познат.

— Всяко отнема поне девет месеца, нали знаеш?

— Да, да, права си — измърмори той. — Знаеш ли, никога не съм го обмислял в детайли.

Ан се забавляваше чудесно. Не се съмняваше, че Кам се шегува, но за удоволствие играеше по правилата.

— Ами ако не направите момче?

Лицето му застина в изумление.

— Тези неща се случват, нали?

— Естествено. Има и по-лошо. — Изгледа го страшно сериозно и бавно каза: — Ами ако не може да забременее?

Той притвори очи и облегна глава на фотьойла — беше олицетворение на трагично вцепенение.

— Май не си голяма оптимистка, а? Още малко и ще ме накараш да побягна обратно към Ню Йорк.

— Чудесно. Но стига с тези глупости? Защо всъщност си тук?

Едното око бавно се отвори и се вторачи в нея.

— Казах ти. Ще се женя. — След това се изправи, без всякаква следа от хумор продължи: — Може да ти звучи като шега, но последствията не те засягат.

Ан само преглътна. Не намери отговор. Каква лудост — впрочем, той бе съвсем наясно. Но тонът му я предупреди, че е решен да се справи така или иначе. И че не му е приятно.

— Приключи ли със содата? Закъснях вече повече от час.

Усмивката му се промъкна отново.

— Май си от онези досадници, които смятат, че другите са адски праволинейни и трябва да си изпълняват задълженията?

Думите му я нараниха, но брадичката й гордо се вирна.

— Струва ми се, че да.

— Е, точно такава жена ми трябва за спътница в живота. — И като размаха празната чаша, додаде: — Отведи ме у дома, Ан. Вече съм готов да посрещна всичко!

Изправи се и пое към кухнята, но не бе направил и няколко крачки, когато се олюля. Ан се изплаши, че той ще загуби равновесие. Тя инстинктивно извика и скочи, като го хвана и подложи тялото си за опора.

— Знаех си, че си ранен! Веднага отиваме в болницата!

Усещаше тежестта му, но не така, както ако бе припаднал. Изви очи и срещна неговите — искрящи както винаги с весели пламъчета.

— Няма нищо. Просто станах твърде рязко. — Ръцете му заключиха тялото й в обръч, топлият му дъх галеше страната й, дланта му се промуши в абаносовата й коса. — Ще танцуваме ли? — прошепна той с маниер на опитен съблазнител.

За миг шокът й отне дар-словото. Като че ли нейде в миналото бе преживяла такава сцена? Не, само я бе рисувала в мечтите си — много, много отдавна, когато в съзнанието й блуждаеха греховни помисли, изпъстрени с лика на Кам — когато се опитваше да си представи усещането от силното му здраво тяло, притиснато о нейното.

Това сега не бе сън, но трептеше в ореола на нереалността.

— Кам! — възпротиви се тя и се отдръпна. — Какво правиш?

— Не зная, Ан! — Усмивката му избледня, а очите му затърсиха нейните. — Какво искаш да направя?

Все едно че бе тичала два километра по нанагорнище. Въздухът не й достигаше, а ръцете й трепереха. Не се ли издаваше? Или бе свикнал всяка жена, изпречила се на пътя му, да го ухажва?

— Хайде — подхвърли тя уклончиво и решително се обърна, — много закъсняхме.