Дженифър Грийн
Светлина в нощта (3)

Трета глава

„Камила.“ Бри завъртя ключа, придърпа един стол и подпря дръжката на вратата. Ако Саймън пак реши да се разхожда насън, няма да може да влезе при нея. „Скапана камила.“

Тя сви рамене и се отправи към дивана. Явно беше отвикнала, щом можа да измисли само „скапана камила“ като обида за държанието на господин Кортланд. Защото иначе никой на света не можеше да се мери с цветистите изрази, които предлагаше луизианският френски диалект по всеки повод.

Тя издърпа леглото и постла спалния чувал, който бе донесла от багажника на колата си. След досадния разговор със Саймън имаше намерение да запраши нанякъде, но след това реши, че решението е импулсивно, при това лишено от здрав разум. А ако прекараше тук още една нощ, можеше да измие косата си, да изпере някои дрехи, пък и наистина се чувстваше скапана.

Облече жълта нощница, загаси светлината и се настани в леглото. Но продължи да се ядосва, вместо да заспи. Дявол да го вземе, та тя просто се беше пошегувала, когато попита дали той не се бои, че ще го изкуши през нощта. Е, всъщност не се шегуваше, а по-скоро се опитваше да разбере дали малко флирт не би могъл да запали някаква искрица в Саймън. Ако забележеше нещо такова, щеше да си тръгне моментално.

Но подобно нещо не се случи. Явно не привличаше Саймън повече от някое бездомно куче.

И по-добре, каза си Бри. Така можеше да се чувства напълно спокойна и да прекара още една нощ тук, напук на студенокръвния, закопчан до врата и изправен като бастун, господин Величествен. Нищо не можеше да накара този човек да се усмихне. Единствената причина да остане днес, бе горката Джесика. Очите на Бри бяха отворени в тъмнината. Ако трябваше да бъде честна, Джесика всъщност изобщо не беше „горката“. Тя беше една малка четиригодишна пакостница. Прекараха чудесен ден. Бри обичаше децата, а Джес имаше енергия колкото за десет. Единствените трудни моменти за Бри през този ден бяха, когато палавницата заговори за баща си.

— Татко има нужда от мен — бе заявила Джесика сутринта. — За мама се грижат много хора, а татко си няма никого. С изключение на мен.

Дребосъчето обожаваше баща си. Бри не можеше да разбере защо. През целия ден Саймън бе работил. Изглежда за него това бе удоволствие, близко до сексуалното. Като че ли нищо друго на този свят не го интересуваше.

Бри го беше наблюдавала. Той нито забелязваше, нито се интересуваше от детето. Разбира се, отдели малко време за Джесика. Обичаше дъщеря си и показваше любовта си, но Боже мой, по какъв начин. Саймън говореше на детето като че ли то беше на не по-малко от деветнадесет години. Джесика изобщо не се интересуваше от „качествено прекарване на времето“. Тя искаше да играе. Имаше нужда от прегръдки. А доколкото Бри виждаше, Саймън беше нещо като емоционален вакуум. Той не знаеше нито да живее, нито да се радва, нито да се смее… А пък видът му тази вечер в хола доста я разтревожи…

Няколко секунди той не съзнаваше, че тя стои в същата стая. Ръката му бе останала върху телефона, а главата облегната на стената. Той не само беше изморен. Той умираше от изтощение. Очите му бяха зачервени. Явно се бореше и с мигрена. Но две минути след като бе сложил Джесика да спи, глупакът отново се напъха в офиса си, за да работи още.

Не, помисли твърдо Бри, не е вярно, че е останала да прекара още една нощ, за да се увери, че Саймън е добре. Бе решила да остане през деня заради Джесика. И беше останала да прекара втората нощ, защото така беше по-разумно.

Месеците, прекарани на път, наистина я бяха променили. Най-после бе поумняла и се бе научила да преценява хората. Твърде много пъти бе започвала някаква връзка, просто защото човекът имаше нужда от нея. Саймън не се нуждаеше от нея. Той дори не можеше да я понася. И чувствата им бяха взаимни. Заспивайки, Бри реши, че си тръгва утре на зазоряване… И несъзнателно си припомни още една фраза на родния диалект: „Измитам се“. Искаше да каже, че Саймън изобщо не я интересува и може да върви по дяволите, ако иска. Тя заспа под музикалния съпровод на „измитам се, измитам се“.

 

 

Погалването по бузата беше нежно, като с перо. Миглите й трепнаха, а погледът още не можеше да се съсредоточи между съня и реалността. Някъде беше отворен прозорец и пролетният въздух проникваше заедно със сребърните лунни лъчи. Бри само успя да помисли: „Пак ли, Боже мой!“. Вратата на кабинета беше здраво заключена и столът подпираше дръжката. Входът към стаята бе затворен… Откъм коридора. Никога не беше й минало през ума, че един сомнамбул ще прескочи дървения парапет на верандата и ще влезе през прозореца. При това още по-разсъблечен. Или почти съвсем гол. Тази нощ Саймън носеше черен слип. И вече бе разкопчал ципа на спалния й чувал.

Бри стисна очи и помисли да го хване за гушата, за да го удуши. Предната нощ идването му я изплаши, но освен това, тя искрено се бе разтревожила за него. То беше, преди да го познава. Той беше арогантна, студена и саможива гадна акула. Може би ходеше насън, защото си имаше някакъв дълбок, тъмен и мъчителен проблем. Но това вече не я интересуваше.

Палецът му отново погали леко бузата й. С благоговение. Нежно. Измина миг, преди тя да се ориентира. Саймън лежеше настрани с лице към нея. Както и снощи, очите му бяха отворени. Погледът на човек в полусъзнание би трябвало да е празен. А неговите очи бяха тъмни като на дявол, както винаги си го бе представяла. По гърба й пролазиха тръпки. Хайде, Ренод, това не е опасно. Той изобщо не знае какво прави — помисли си Бри. Пръстът му погали брадичката й. Топлата длан легна върху косата. Той се надигна. Надяваше се, че ще си тръгне, но главата му се надвеси и засенчи светлината. Устните му я докоснаха игриво, предизвикателно и леко като въздишка.

Целувката не беше дълга. Тя усети лекия дъх на коняк, мекотата на нежните устни и уханието на кожата му. Това бе по-скоро обещание, отколкото някакво предизвикателство. Подарък, а не искане. И изведнъж Бри разбра, че нещата не са толкова прости, както й се искаше да мисли.

Той вдигна глава и се облегна на възглавницата. Бри се задъха. И преди я бяха целували. Много пъти. Тя беше глупава с мъжете. Никога не успяваше да осъзнае навреме, че всеки мъж се опитваше да използва такава глупачка.

Само че в докосването на Саймън нямаше нищо агресивно или егоистично. Ръката му се плъзна по дългата й бяла шия и остана в основата й. Пръстът му нежно погали пулсиращата вена на врата й. Бавно и леко, той стисна извивката на рамото й, после се спусна под завивката и погали ръката. И продължаваше да я гледа… Тя продължи да се убеждава, че това е същият Саймън… Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Среднощният й посетител бе топъл, нежен и ужасно чувствителен. Ако я беше сграбчил, тя щеше да го зашлеви. Но той не я сграбчи. Не се и опита. Просто я галеше с лека, нежна и безкрайна съблазън.

Спеше й се. Беше тъмно. А бе прекарала самотно нощите си от година. Бе живяла самотно през целия си живот.

— Саймън… — каза тя отчаяно, но само си спечели още една целувка. Този път и езикът му я погали. Като влажно кадифе. Нежно. Галеше устните й с желание да ги разтвори, но не ги насилваше. А когато те наистина се разтвориха, този мек език я погали още по-нежно. Той откри небцето й. Откри нейния език, скрит чак до небцето. Тя потрепери.

— По дяволите, Саймън…

Той надигна глава и се усмихна. После отново докосна устните й. Този път ги обхвана. Изцяло. Можеше да усети горещината и мощта, които идваха от тялото, да чуе дишането му. А нея я изпълни горещина като от огън.

Той пак я целуна. Този път с настойчиво обещание за наслада и интимност. Горещата му длан се спусна към гърдите й. Като че ли знаеше колко чувствителни са те. Все още бяха покрити от жълтата нощница. Но като че ли бяха вдигнали температура под еротичното и чувствено докосване на пръстите му. А щом въображението й бе достигнало до такива размери, тя вече знаеше, че е попаднала в сериозна неприятност…

— Върни се в леглото си, Саймън. — Гласът й бе прегракнал и слаб. Той прекъсна приятните нежности.

Тя си пое дъх и затърси силите, които й липсваха. Трябваше да се върне към здравия разум, защото иначе се чувстваше крехка като лист на розов цвят.

— Саймън. Искам да си отидеш. Направо през вратата. И нагоре по стълбите. Обратно в твоето легло.

В настроението му не настъпи промяна. Погледът му също не се измени. Но мъжът се подчини. Тя усети едно последно нежно докосване по бузата, след което той се надигна от матрака. Бавно като голяма котка се насочи към вратата.

Бри примигна и веднага скочи от леглото. Изтича пред него, махна стола, бързо завъртя ключа и отвори вратата. Тъкмо навреме, за да може той да мине.

 

 

— Здравей.

Бри отвори очи под слънчевите лъчи. В просъница разбра, че отново се е успала и е пропуснала зазоряването. Погледна замаяно посетителката си. Джесика седеше по турски в края на леглото и чоплеше малка драскотина на коляното си. Тоалетът й включваше яркооранжеви гащета, три чифта шарени чорапи, обути един върху друг, и една от бащините й бели фланелки.

— Ще направиш ли сладки? — попита детето с надежда.

— Не мога. Нали говорихме вчера. Не помниш ли? Тази сутрин трябва да си тръгвам.

Главата й още беше замаяна, а крайниците й тежаха като да бяха от олово. Дали беше спала след като Саймън си отиде? Погледът й се насочи към затворените прозорци на терасата.

— Миличко, ти как влезе тук?

Джесика спокойно бръкна в джоба си и извади връзка ключове. После ги скри отново.

— Татко ти знае ли, че ги имаш? — попита усъмнена Бри.

— Татко знае всичко — осведоми я Джесика. После се върна към въпроса, който я интересуваше: — Ако си идеш, ще умра.

Бри се измъкна от завивките и прегърна сладката лепка.

— Вчера прекарахме хубаво, нали?

Тъжните очи на Джесика я проследиха как става от леглото, как навлича чифт бели джинси и кафеникава блуза. След няколко секунди среса косата си и я сплете на плитка. След малко и спалният чувал беше сгънат и като не обръщаше внимание на свиването на празния си стомах, Бри със същата решителност отбягна и погледа на тъжните детски очи.

Две нощи, прекарани със сомнамбул, й бяха достатъчни. Щом се отдалечеше от Саймън поне на триста километра, може би щеше да види и смешното в сегашната ситуация. От месеци, наред държеше чувствата си под ключ. А само за две нощи един мъж, когото не познаваше, бе превърнал тъмнината в магия. Беше я накарал да гори само като я докосваше. Беше толкова сигурна, че на света не съществува такъв мъж — горещ, грижовен, с нежно сърце. Мъж, който да я накара да се чувства защитена и обожавана. А го бе намерила на най-невероятното място. Само че в картинката имаше няколко малки пукнатини. Саймън изобщо не знаеше какво е правил.

А Бри едва го понасяше на дневна светлина…

Избий си глупостите от главата, Ренод. Изчезвай, преди да си спечелила повече неприятности от онези, които вече имаш — рече си тя. Но се налагаше да остане още минутка. Пусна на пода багажа си и прегърна мрачното си приятелче с блестящи очи.

— Искам една усмивка, преди да си тръгна, миличко. Такава сутрин като днешната не заслужава тъга. Знам, че вчера ни беше хубаво, но аз не ти трябвам и днес. Сигурно татко ти вече е намерил майка ти…

— Няма значение дали ще говори с мама. Аз оставам.

— Знам, че мислиш така. — И Бри разроши къдриците, които се бяха измъкнали от прическата на детето.

Една от причините да остане вчера бе и че искаше да се увери, че детето е наистина добре. Не че й влизаше в работата, но Саймън изглежда изобщо нямаше представа как да се грижи за детето. И каква беше тази майка, която бяга от детето си? На пръв поглед, за Бри беше лесно да направи някои ужасни заключения по отношение на подобни родители. Но тя не знаеше причините на майката, а държанието на Саймън към дъщеря му само я накара да поклати укорително глава. Но Бри бе прекарала целия ден с едно здраво, умно и любвеобилно дете. Джесика беше цяло дяволче. Беше и в безопасност, както би могло да бъде едно дете, отгледано с любов и грижа.

— Ти вчера не ми разказа много за майка си — каза тя, — но ми се стори, че много я обичаш.

— Обичам я.

— И съм сигурна, че й липсваш.

— И тя ми липсва, но ще остана с татко. И изобщо, аз съм обмислила всичко. Мога и сама да се грижа за него, но ще бъде много, ама много по-добре, ако ти също останеш. Понякога е доста трудно да се грижиш за някого.

Бри си помисли, че и цял легион би срещнал известни трудности, ако трябва да се грижи за Саймън, но реши да не го казва на запалената му защитничка.

— Трябва да тръгвам, миличко. Съжалявам.

— Моля ти се, Бри. Моля ти се!

Погледът с кучешка привързаност не оказа никакво влияние върху Бри. Слава Богу, че вече притежаваше повече твърдост от преди. Младата жена бързо премина покрай затворената врата на кабинета на Саймън и прекара не повече от пет минути в банята. Без угризения премина покрай уникалното огнище, което така и не успя да изпробва, през тайнствените стаи с покрити с чаршафи мебели, които не успя да разгледа.

Щом излезе навън, вдъхна свежия пролетен въздух, потупа единия от каменните лъвове по главата и бързо прибра багажа и спалния си чувал в багажника на фолксвагена. Тъмният мерцедес на Саймън бе паркиран по-нататък на пътя, близо до трите олющени хамбара, които вчера бяха предизвикали любопитството й. Но Бри насочи вниманието си на запад.

В нощта на бурята бе привлечена от красотата на „Прокълнатите земи“ и сега виждаше в далечината острите скали и ниските хълмове, които бяха предизвикали възхищението й. Националният парк обхващаше около четиридесет хиляди акра и още не бе изследван напълно. Слънцето блестеше ярко, а утринта бе свежа и бляскава. Прекрасен ден за свободен от ангажименти човек. Би могла да иде навсякъде. Да прави каквото поиска.

Стига глупости, Ренод — каза си тя. — Толкова си нещастна, че ти се иска да ревнеш. Не би могла да се привържеш по-бързо към някого, както към тези двамата Кортланд. Хайде, тръгвай си!

Тя хвърли последен поглед на ужасно изоставената къща с кулички и стъклописи, поклати глава и се вмъкна в колата. Тъкмо в този момент входната врата се отвори с трясък.

— С теб ли е тя?

— Джесика ли? — Каза си, че е хубаво да го види и изведнъж се почувства щастлива, че тръгва. Тази сутрин той бе облечен наистина небрежно. Ризата не беше бяла, а синя, а заповедният глас звучеше учудващо близък. Той изтича към колата й, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

— Разбира се, че питам за Джесика, освен ако не познаваш някой друг четиригодишен терорист наоколо. Не е ли с теб?

— Не.

— Тогава виждала ли си я?

— През последните петнадесет минути не, но не може да е далеч. — Погледът й се спря на лицето му. Първият път той не си спомняше за среднощната авантюра, но сега беше сигурна, че помни. Как би могъл мъж да целува толкова страстно и да не помни нищо? — Сигурен ли си, че тя не е в къщата?

— От пет минути я викам като луд.

— Е, даже и да е излязла, не се е измъкнала през предната врата, защото иначе аз щях да я видя…

— Май ти си виновна.

— Аз ли? — Бри се ядоса, откопча предпазния колан и изскочи от колата. Вятърът погали зачервените й бузи, а тя застана отпред му с ръце на кръста. Сърцето й биеше силно от яд. Не от това, че е толкова близо до него… Би глътнала цианкалий, но не би признала, че Саймън я привлича. — Не знам защо мислиш, че съм виновна, но явно се заблуждаваш. Аз просто се видях с детето. И това, че тя не се е отзовала на диктаторския ти тон, още не означава, че се е загубила.

Той не отрече диктаторския тон.

— Не съм казал, че се е загубила.

— Ами тогава…

— Нея я няма. Не се е загубила. Джесика има навика да се крие, когато нещо или някой не върви по гайдата й. — Очите на Саймън потъмняха. — Сигурно си й казала нещо…

— Наистина не съм. Аз… — Бри въздъхна и изведнъж се сети, колко много искаше Джесика тя да остане.

Саймън извърна очи към небето.

— Знаех си аз, че е свързано с теб. — С едната ръка той почеса врата си, а погледът му обходи ливадата и се спря върху хамбарите.

Вчера Бри им беше хвърлила само един поглед, но той бе достатъчен да разбере, че сградите са пълни с вековни отпадъци. Това не беше безопасно място, особено пък за дете.

— Не би могла да отиде в хамбарите — каза тя притеснено.

— Тя би отишла навсякъде, където смята, че може да ни изплаши повече — поправи я мрачно Саймън.

После тръгна тичешком през ливадата към празните сгради. Бри се поколеба две секунди и го последва. Когато го задминаваше, извика:

— Аз отивам до най-отдалечения.

Провериха и трите. Намериха само прах, боклуци и изпочупени вещи. Детето го нямаше. По някаква случайност двамата затичаха заедно обратно към къщата. И се караха.

— Това не е твоя работа.

— Ти я направи моя, като каза, че съм виновна.

— Виновна си. Тя вече мисли, че ти си най-голямата работа. Искаше да останеш, нали? Ето, затова стана всичко.

— Говориш, като че ли е искала да държи змия в къщата.

— Не съм казал такова нещо.

— Ама си го мислеше.

— Не съм. Мислех, че като я намеря, ще я убия.

— Саймън…

Той беше готов да влети през входната врата, когато тя успя да го хване за ръкава.

— Не знам защо не мога да те разбера и не ме интересува. Но не се дръж грубо с нея. Става ли? Тя е още почти бебе.

Саймън замръзна на място и я погледна изненадано. В тези няколко секунди, преди да затвори вратата, слънцето го освети и блесна в косата и пълните с чувства очи. Ризата се беше измъкнала от панталона, брадата му бе изцапана с прах и Бри изплашена усети как пулсът й се учести. Това не беше въздържаният и контролиран Кортланд, а едно истинско човешко същество. Също като сомнамбула, който разтревожи нощите й.

— С теб груб ли съм? — попита той. Тази мисъл като че ли го учуди.

— Хайде, Саймън. Ти не ме хареса от пръв поглед…

— Това не е истина. Пък и държанието ми към теб няма нищо общо с… неприязън. Ти се оказа свързана цели две нощи е мъж, когото изобщо не познаваш. Беше напълно логично, че ти може да се опасяваш за… своята безопасност. Би могла да възприемеш погрешно едно по-любезно отношение. Би могла да си помислиш, че ще те нападна. Би могла да… — Той рязко затвори вратата. И веднага смени темата. — Мислиш ли, че бих могъл да нараня Джесика? Да не си луда? Аз никога през живота не съм докосвал това дете. Та тя е моята дъщеря!

Това изглежда приключваше въпроса за Саймън. Но пред Бри повдигна съвсем други въпроси. По-късно щеше да се учудва колко упорито се е опитвал да отрече всякакво „специално“ чувство към нея. Беше се излъгала, че е педант и студен. Той беше способен на всеотдайна огромна любов. Детето му го нямаше от двадесетина минути. А той беше готов да пробие железни стени, да събаря сгради, да се бори със зверове.

— Защо — заговори тихо Саймън, — защо се усмихвате, госпожице Ренод?

— Бри — поправи го тя автоматично.

— Не виждам нищо смешно в създалото се положение.

— Хайде, Саймън, тя обича да прави номера. Не е в опасност. Ако просто се успокоиш и престанеш да кършиш ръце, ще разбереш, че няма причина да се тревожиш толкова. Джес е доста гласовита. И ако само се одраска, аз съм сигурна, че ще я чуем. Имаме ли причина да мислим, че се е наранила?

— Нямаме ли?

Боже мой, май небето пада. Той иска съвета й.

— Нямаме — увери го тя.

Но цял час мина в търсене, преди да се сбъдне увереността на Бри. Трапезарията бе прегледана поне половин дузина пъти, преди тя да се сети да отвори вратичката на старинния асансьор за храна. Когато видя края на оранжевата гуменка, тя усети как стомахът й се свива. Господ знае откога не са подменяни древните въжета. Сигурно са полуизгнили.

Саймън издърпа вратата и се видя голо коляно, а после изцапана фланелка и неудържима усмивка. Накрая Джесика се измъкна с главата напред. Очите й блестяха като фойерверки, Саймън я смъкна на пода и сложи ръце на рамената й.

— Джесика, никога не бива да правиш това отново.

— Да, татко.

Бри изведнъж усети, как я засърбя ръката.

— Ти си вече достатъчно голяма, за да разбереш, колко безотговорно постъпваш. Криенето не е начин да се разрешават проблеми. В тази къща и околностите има места, които са опасни за едно дете. Искам да ми обещаеш, че преди да разглеждаш наоколо, вече ще ме питаш.

— Да, татко.

Ръката на Бри я засърбя по-силно.

— Ти си вече един разумен човек. Знам, че можеш да разбереш, че има неща, които не може да постигнеш по твоя начин. Следващият път, искам да се опиташ да обмислиш напълно нещата, преди да предприемеш…

— Да, татко — очите на малката се обърнаха към Бри. — Ти си тук. Знаех си аз. Знаех си, че ще те накарам да останеш.

— Така ли, скъпа? — Бри нямаше намерение да бута Саймън, но искаше да се приближи до Джесика. Достатъчно, за да хване детето и да го наведе върху едната си ръка.

— Бри!

Тя чу шокирания глас на Саймън тъкмо преди другата й ръка да се залепи здраво върху дупето на детето. Ответният рев трябва да се бе чул по цялата къща. Бри я завъртя и я постави с лице към себе си. Почти допря носа си до нейния.

— Ако някога пак се опиташ да направиш подобна магария, баща ти ще ти удари шест такива шамара и ще те затвори за един час сама в стаята ти. Разбра ли?

— Да, Бри.

— Ти изплаши баща си до смърт. Извини му се. Веднага!

— Извинявай, татко.

Бри леко избърса изцапаната бузка на детето и тонът й стана по-нежен:

— Добре. Сега сме квит. Всичко е забравено. Но мисля, че баща ти се нуждае от една целувка. А пък после ти може да се качиш в стаята си и да се преоблечеш в чисти дрехи.

Джесика се хвърли в ръцете на баща си и след малко изтича по стълбите. В осветената от слънцето стая настана напрегната тишина. Пълна тишина. В очите на Саймън имаше някакъв блясък, който Бри не успя да разбере.

— Ти удари плесница на детето ми.

— Един лек шамар едва ли може да се нарече така. Видя ли някакви сълзи в очите й? Поне една?

— Аз не казвам, че си я наранила…

— Бих умряла, преди да нараня дете. Което и да е. А пък по отношение на Джесика, това важи в особена степен.

— Но шамарът си е шамар.

Бри виновно повдигна рамене.

— Знам. — Тя обхвана раменете си с ръце. — Ако искаш извинение, имаш го. Направих голяма грешка, че се намесих и се чувствам ужасно. Повече от ужасно. Като престъпница. Но за Бога, Саймън, ти като малък не си ли правил грешки и не ти ли се е искало да ти простят? Просто не можах да понеса да слушам как й държиш скучна до смърт лекция.

Още някакъв проблясък в очите му. Този път доста добре прикрит под миглите. И тонът му стана по-умерен.

— Опитвах се да я вразумя.

— Това устройство за доставка на храна сигурно е по-старо от хълмовете наоколо. Ако беше се пъхнала в него, когато то се намира на втория етаж, можеше наистина да се нарани. Не можеш да вразумиш дете по твоя начин при такива обстоятелства, Саймън. Повярвай ми, трябва да направиш нещо веднага, при това така, че на нея повече да не й минава през ума да постъпва по същия начин. — Бри се беше запалила. Не твърдеше, че има някакъв родителски опит, но определено добре помнеше как у дома й се справяха с неудържимо безразсъдните й постъпки.

— О, вярвам ти. Всъщност мога да си представя, че и ти си била един малък ужас — каза меко Саймън. — Бри, ще останеш ли?

Тя го чу. Но просто беше сигурна, че не го е разбрала.

— Моля?

— Не би ли могла да останеш? — повтори Саймън.

Устните й веднага се извиха в усмивка.

— Добре. Предполагах, че си подложен на доста силен стрес — тихо каза тя. — Когато сме под напрежение, всички говорим не това, което трябва. Опитай с чаша горещ чай, скъпи. Ще дойдеш на себе си…

— Аз те помолих да останеш, Бри, и те уверявам, че го казвам, като съзнавам напълно какво говоря.