Дженифър Грийн
Светлина в нощта (7)

Седма глава

Звънецът се провали. Възможно беше Бри да не го е чула. Тя бе заспала толкова бързо и дълбоко, че може би нямаше да чуе и духов оркестър. Може би никакъв звук нямаше да я събуди, но докосването на Саймън успя… Както и преди, така и този път той не бе направил нищо, за да я изплаши. Движенията му бяха уверени. Саймън се намести в леглото толкова естествено, като че ли всичко вече му беше познато. Ръката му се плъзна към гърдите й и остана там, точно под бюста. Твърдата стена на гърдите му се прилепи до гърба й. Той повдигна косата й от челото, а после главата му се намести на възглавницата. Можеше да усети мириса на чистата му топла кожа. Даже чувстваше дъха му във врата си.

Усети как женското й тяло се напрегна и потрепери от чувства. Бри се обърна към него. Беше отчаяна.

Саймън бе нагласил завивката около нея, но бе пропуснал да завие себе си. Луната осветяваше гъстите мигли, а момчешкият перчем на косата му хвърляше сянка по бузите. Очите му бяха затворени, дишането — дълбоко и спокойно. Обхвана я непреодолимо, силно и дълбоко чувство.

Нито въжето, нито барикадите можеха да я спасят. Беше твърде късно. Тя вече беше влюбена в него. Не точно в Саймън, но все пак в Кортланд. Не точно в страстния сомнамбул, а в мъжа, който я чакаше на стълбите тази нощ, същият мъж, който бе заявил, че не изпитва емоции. А Саймън изпитваше чувства и то не слаби. Тя несъзнателно зави голото му рамо. Пръстите й погалиха бузата му нежно, като полъх.

Баба й беше разказвала приказка за синия огън — лош дух, който преследва жертвите си и ги кара да губят пътя. Бри не знаеше естеството на „синия пламък“ на Саймън, но със сърцето си бе познала човека, загубил своя път.

Тя се отпусна на възглавницата и го загледа. Нищо не омекотяваше острите му черти, но самоконтролът, който той ценеше, го нямаше. Само през нощта отбраната му падаше и само тогава дори и Саймън изглеждаше безпомощен в съня си.

Тя не искаше да го буди. Но Джесика не биваше да го намери тук. Затова Бри си наложи да остане будна. Някой трябваше да пази съня му, да го наблюдава и пази. Колко ли от последните нощи е прекарал в самотни разходки из къщата?

Не и тази нощ. Сега трябваше да остане будна, за да може Саймън да спи завит и на сигурно място. Беше му необходима почивка. Никога не беше изглеждал толкова младежки, толкова спокоен, толкова открит и невинен…

 

 

— По дяволите!

Очите на Бри се отвориха рязко. Тихият глас като че ли идваше от място съвсем близо над главата й. Не беше щастлив. Всъщност беше като ръмжене, съвсем близко до ужаса.

Около две секунди те останаха замръзнали. Погледът й се втренчи в адамовата ябълка, която бе на десетина сантиметра от носа й. Едната от ръцете му бе под гърба й. Другата лежеше върху дупето й. Голото дупе. Нощницата бе вдигната до кръста и дясното й бедро бе обхванато от неговите. Той беше с гащета. Но не и тя. Нещо горещо и твърдо трептеше до бедрото й. Това и двамата усетиха едновременно.

Тя започна да се дърпа в същия миг с него. Нямаше намерение да го ритне, а просто се опитваше да се покрие с нощницата. Пък и Саймън нямаше намерение да докосва гърдите й. Само че и краката, и ръцете им се объркаха в паниката.

— Ако само се успокоиш и ми позволиш…

— Аз бях спокойна, докато ти не ме блъсна в ребрата…

— Не съм искал да те блъсна в ребрата. Просто се опитвах да си предпазя…

— Знам какво си се опитвал да предпазиш, скъпи. И аз нямах намерение да те ритна. Опитвах се да помогна…

— Стига си помагала. Или поне недей с коленете. Виж, ако само престанеш да се въртиш…

— Не бих могла да престана, докато ръката ти е на…

— Бри. Това случвало ли се е и друг път?

В мига, когато той зададе въпроса си, чаршафът бе покрил главата й. Тя не се опита да го махне. Небето бе започнало да просветлява, а на нея й се стори по-удобно да е на тъмно.

Не й беше нужна светлина. Не знаеше кое е по-лошо — приятните тръпки по тялото или вината, че отвръща с такава чувственост на докосването на Саймън. Нейната вина. Не неговата.

В Южна Дакота нямаше подвижни пясъци както в Луизиана, в които би могла да потъне жена като нея. Нямаше къде да се скрие. Саймън издърпа надолу чаршафа, твърдо решен да я погледне в лицето. И той бе не по-малко изчервен. Косата му бе разрошена и ако Бри не се лъжеше, и той си имаше проблеми с преодоляването на срама и вината от създалата се ситуация, въпреки че неговите причини бяха съвсем други.

— Колко пъти съм те тревожил през нощта?

— Не си ме тревожил. То не беше като сега.

Той изглежда се бе молил да получи съвсем друг отговор. Видя го как стисна очи и зъби. И веднага започна да се измъква от леглото. Само че изведнъж се осъзна, грабна чаршафа и се зави. Едва ли Саймън се срамуваше от голотата си. По-скоро се уви, за да прикрие възбудата си.

— Саймън, всичко е наред…

— Нищо не е наред. Не мога да повярвам, че съм могъл да ти сторя подобно нещо. — Той прекара ръка през косата си, като избягваше да я погледне. — На четиринадесет години преживях… Тогава започна. Този идиотски сомнамбулизъм. Само че мислех, че с него отдавна е свършено. Поне от десет години не съм имал проблеми. Какво, за Бога, ми стана пак?

Бри повдигна глава, за да погледне бариерата си. Възглавниците бяха там, въжето и звънците — също. Може би, ако обърне всичко на шега, ужасът и срамът, както и вината му, ще изчезнат. Дали ако знае, че никога не я е стряскал, това няма да му помогне да понесе по-леко ходенето насън?

— Ти и в съня си много внимателен, скъпи. И си мисля, че би могъл да направиш кариера като крадец. Ти преминаваш през заключени врати и не само усещаш, но и явно умело заобикаляш всякакви сигнални системи. Пък и имаш доста добър нюх, защото преди време аз непрекъснато сменях стаите…

— Кой знае как съм те изплашил.

— Може би съвсем мъничко.

— Но поне никога не съм се настанявал в леглото ти…

— Разбира се, че не, Боже мой — излъга тя тихо.

Твърде тихо. Той се надвеси над нея и обърна главата й към себе си. Стомахът й се сви. То не беше като да лежиш в леглото със сомнамбул. Когато спеше, Саймън беше винаги добър. Нежен. Относително послушен и добре управляем.

Сега обаче, като че ли бе в клетка с разярен лъв. Той бе доста разсъблечен, а тя не само се чувстваше беззащитна, а и откриваше нещо като стръв в погледа му. Искаше да знае истината. И щеше да я узнае.

— Освен, че съм лягал в леглото ти, друго правил ли съм?

— Боже мой, ннн…

— Ренод!

Тя разбра, че той иска прям отговор, но в момента не мислеше за това. Пръстите му леко стиснаха челюстта й. Той може би не съзнаваше какво прави, пък и досега тя също не бе осъзнала, че я желае. Истинският Саймън. Не среднощният посетител. Мисълта, че ръката на студения Саймън, който не си губеше времето за чувства, в момента трепери, а очите му са толкова потъмнели, я накара да потрепери.

— Нищо не се е случвало — увери го тя.

Гласът му бе прегракнал и нисък.

— Има все пак граница, след която аз бих разбрал. Бих ме могли и да сме се любили. Но повярвай ми, Бри, ако се беше случило, аз щях да знам. — Той отново стисна леко челюстта й. — Искам обаче да знам дали съм те притеснил. Дали не съм направил нещо, с което да те обидя.

— Не.

— Когато лъжеш, поне не ме гледай в очите, мила. Явно се опитваш да ме излъжеш, а погледът ти… — Саймън въздъхна дълбоко и изруга тихичко. По лицето му премина вълна от различни чувства. И едното от тях беше весело. — Чувствам се, като че ли някой ми е уредил празник за рожден ден, а аз съм изпуснал подаръка. Когато започнах да ходя насън, бях още дете, но повярвай, оттогава такова нещо не ми се бе случвало. Бри, не мога да разбера защо не си направила необходимото. Просто трябваше да ме разтърсиш, да ме събудиш…

— Аз… се боях — призна си тя.

Това признание изкриви чертите му и той стисна зъби.

— Мислила си, че ще те нараня ли? Че ще се възползвам от слабостта ти?

— Не — увери го тя и затвори очи. Истината я изгаряше и тя искаше той да я разбере. Познаваше Саймън. Той никога не би я наранил. Истинските страхове, които предизвикваше спящият любовник, идваха от самата нея. Тя бе готова да даде и ризата от гърба си и винаги се бе надявала, че на света има поне един мъж, който би й предложил същото. Мъжът, който бе идвал при нея през тези нощи, никога не беше се възползвал от силата си. А би могъл. А тя щеше да му се отдаде. Щеше да направи всичко заради онези изплашени тъмни очи на спящия Саймън.

Но сега положението беше по-сложно. Тя не знаеше, че Кортланд също се е борил с чувствата си. Че е искал да бъдат близки… Но трябваше да си напомни, че желанието още не е обич. И че Саймън не вярва, че тя изобщо съществува.

— Бри…

— Ти спомена, че когато си бил на четиринадесет години, нещо се е случило. Какво? — попита тихо тя.

Явно бе улучила момента да смени темата. Очите му се изчистиха от чувствата и той се облегна назад.

— Баща ми почина.

— Боже мой, съжалявам.

Той като че ли не беше вече тук.

— Той бе добър човек. Много по-добър, отколкото аз изобщо бих могъл да бъда. — Светлината на зората бавно обхващаше стаята и един слънчев лъч огря косата му. Когато пещта заработи, радиаторът изпука. Това беше единственият звук в стаята. — Аз бях най-големият, имаше четири по-малки от мен и мама. Още си спомням… Погребението… Как всички плачат, с изключение на мен. Аз не плачех. През цялото време си мислех само как, по дяволите, ще мога да изхраня всички. — Погледът му срещна очите й. Беше твърд и предизвикателен. — Това не ти ли подсказва нещо за характера ми?

— Да — прошепна тя.

— Въпреки че съм бил само на четиринадесет години, аз си бях едно студенокръвно копеле. — Като че ли се очерняше нарочно. В себе си Бри не го възприе така. Заболя я за него. — Аз обичах баща си, Ренод. Но той остави шест човека без пукната пара. Мислиш ли, че съм тъгувал за него?

— Аз мисля — заговори тя бавно, — че ти никога не си си позволил да признаеш колко ти е било мъчно за него.

Виждаше, че той не я слуша. Саймън беше решил да разкрие целия си характер пред нея. По-късно щеше да се досети, че той се е опитвал да я увери, че с него е в безопасност.

— Те всички мислят, че съм мръсник. И са прави. Лиз казва, че съм много твърд, за да изпитвам каквито и да било чувства. И е права. Аз не съм приятен човек, Бри, и каквото и да се е случило помежду ни, когато съм идвал в съня си, ти трябва да го забравиш.

Тя разбра намека му — ако поради някакъв каприз на съдбата е бил мил и приятен, или не дай си Боже, страстен, тя не бива да се бои, че такива черти може да се появят в характера му през деня. Но през ума й мина и глупавата мисъл, че й се иска да се метне отгоре му и да го целуне.

За щастие не се поддаде на този импулс. Саймън погледна часовника и веднага спусна крака от леглото. Беше само шест часа, но и двамата знаеха, че Джесика ще се събуди всеки момент. Бри не можа да се сдържи да не зададе още въпроси.

— Ти каза, че си започнал да ходиш насън, когато си бил на четиринадесет години. Сигурно семейството ти е знаело…

— О, знаеха. Веднъж ме намериха да ходя по пътя в три часа през нощта. Всички се тревожеха. Заведоха ме на доктор.

— И?

Той се огледа, като търсеше с какво да се покрие. Нямаше нищо и затова стана както си беше.

— Направиха ми пълни изследвания. Като на войниците. Нищо ми нямаше. После ме водиха на психиатър. Той говореше нещо за „неосъществени мечти“. Но отново нищо не откри. Най-после ходих и в специална клиника.

— И там ли не откриха нищо? — Бри го изгледа в гръб. Помисли, че едва ли е срещала човек с толкова неосъществени мечти. Мечти, на които не бе дал възможност да бъдат осъществени. Или не бе имал възможност да си ги позволи…

— Да, откриха — отвърна сухо Саймън. — Изглежда при много сомнамбули се получава нещо като искра в съзнанието. Не е нещо „ненормално“. Нито пък би могло да се счита за болестно състояние. Все едно, както някои хора са синеоки, а други — с кафяви очи. Ходенето на сън изобщо не е нещо необикновено и за повечето хора няма голямо значение.

— Значи не ти помогнаха?

Той вече се насочваше към вратата.

— Помогнаха… Посъветваха ме да се връзвам за леглото. Тогава подейства. И сигурно пак ще подейства. — Той отвори вратата и се обърна да я погледне още веднъж. Очите му гледаха така изплашено, както когато идваше насън. Погледът му обхвана разрошената й коса, врата, устните. Какви ли чувства изразяваше? Копнеж? Желание? Но тя бе сигурна, че би умрял, но не би признал нищо подобно.

— А ако и връзването не помогне, ще опитам и друго. Важното е, че ти не трябва да се боиш, че това ще се случи отново, Бри. Ще ти дам ключовете от цялата къща. Тук има стотици ключове. Аз ще ти ги дам всичките, за да не се боиш, че бих могъл отново да ти досаждам.

Когато вече си беше отишъл, Бри подпря брада на коленете си и обхвана лицето си с ръце.

Благодаря за предложението, Кортланд. Но аз имам по-добра идея за положението ти. А всичко останало е дрън-дрън. Какъв глупак — каза си тя, лапна пръста си и се замисли. Представи си Саймън, вързан в леглото, и й прилоша. Представили малкото момче, на което се е наложило да порасне изведнъж и което никога не е могло да се отърве от грижите за онези, зависещите от него. Дори и когато се е оженил… Помисли за неосъществените му мечти. Помисли колко внимателно Саймън я предпазваше от мисълта, че би могъл да се интересува от нея като жена. Но помисли и за начина, по който той я гледаше. И за възхитителното му докосване.

А след това се измъкна от леглото.

 

 

— Какво е това, Бри?

— Юфка. — Бри напълни чаша с мляко за малката, но поглеждаше и към Саймън. Изкъпан и избръснат, Саймън се беше скрил зад „Уолстрийт Джърнал“ с чаша кафе. Не че идеята за някакъв разговор го притесняваше, но когато тя се обърна към печката, той постави една голяма връзка ключове до нейната чаша с кафе. Но за онова, което се беше случило през тази нощ, не му се искаше да споменава поне до края на живота си.

— Мислех, че е същото, като преди два дни, ама е друго.

— Онова беше кускус, миличка. А това е юфка. Изобщо не е полезно за теб, повярвай, почти като „Капитан Крако“.

Джесика вкуси от върха на лъжицата, като че ли опитваше отрова. После уверено преглътна.

— Какво ще правим днес?

— Малко по-късно сутринта ще заведем татко ти на екскурзия из „Прокълнатите земи“. — Бри чу как вестникът изшумоля неспокойно. — Реших да изкачим някой от хълмовете, може би да подплашим някое прерийно куче и да си направим пикник на твоето тайно местенце.

— Звучи ми страхотно!

— Звучи… Звучи като типична игра тип „Ренод“ за двама. Не, за трима.

— Всеки си е луд посвоему — промърмори тя под нос. После продължи по-внимателно: — Идваш с нас, Саймън.

— Ти не разбираш ли… — Вестникът падна, защото дъщеря му се промъкна и се настани в скута му. Джес си носеше купичката с юфка и лъжицата, както и опасно наклонена чаша с портокалов сок. Саймън бързо я хвана. — Нямам никакво свободно време. Чакам разговори с Бостън и не мога да си позволя да ги пропусна. Още не съм свършил с класифицирането на колекциите. Бояджиите днес ще работят горе…

— Много е осъдително, разбирам — каза съчувствено Бри, — но ще им се наложи да работят без теб. Ти идваш.

— Не мога. — Саймън изрече думите бавно, като се надяваше да бъде разбран по-добре. — Достатъчно отдавна си тук, за да разбереш, че имам твърде много отговорности, които…

— Да, разбирам. И точно там е работата. Идваш, Саймън.

 

 

Това не може да съм аз — мислеше си Саймън. — Просто не може да бъде.

Той беше добър баща. Закара ги в долината „Сейдж крийк“. Бе изминал петстотин километра, натоварен с бинокли и кукла. Бе седял търпеливо, докато двете наблюдаваха прерийните кучета, които изобщо не изглеждаха страшни. На Бри й беше приятно. Джес бе възхитена и дори Саймън беше готов да признае, че екскурзията му е харесала. Но всичко си имаше граници… Имаше да върши милион неща. Срокът за изпълнение на договора с Бостън наближаваше. Можеше някой от семейството да се обади по спешност. А него го нямаше вкъщи… Можеха да боядисат спалнята в розово, докато го няма… Пък и докато не привърши описа на колекциите, щеше да е вързан в тази стара къща, намираща се посред пустошта.

И вместо да бъде, където трябва, той лежеше по корем в прахта, слънцето печеше главата му, а едно четиригодишно момиченце го яхаше като кон.

Бри гледаше през бинокъла си. Дъщеря му също погледна и двете се спогледаха.

— Идват — каза мрачно Джес.

— Не се бой. Готова съм.

— Сигурна ли си, че имаме достатъчно муниции?

— Напълно. Ти само пази татко си.

Нищо не се виждаше наоколо. Когато тръгнаха обратно, Саймън бе решил, че ще може да се върне към работата си. Нищо подобно. Момичетата настояха той да види „скривалището“ на Джес. Така нареченото скривалище беше на половин километър от къщата и представляваше една малка скала сред пустошта. Изкачиха се по склона, като се хващаха за тревите. Върхът беше плосък и Саймън очакваше, че от там ще има някакъв особено красив изглед. Единственото, което се виждаше от другата страна, беше кална локва. Бри, понеже си беше Бри, бе казала на Джесика, че там е пълно със злато.

И сега Бри, понеже беше Бри, се правеше, че се прицелва с пушка. Показалецът й се сви и тя извика:

— Боже мой, та те са много. Гледай онзи облак прах зад конете им. Внимавай, за Бога, за баща си, Джес!

— Прикрила съм го.

— Те приближават в редица. Всички. Джеси Джеймс. Били Кид. Старият Клантън. Док Холидей… — Пръстът на Бри бързо се свиваше и отпускаше.

Джес викаше „бам, бам“.

Саймън изведнъж зарови лице в ръцете си.

— Няма страшно, татко. Не се бой. Те си отидоха.

— Виждам. Всичките са… мъртви.

— Никой не е мъртъв, татко. Бри и аз не бихме убили никого. Просто ги изплашихме. Те искат нашето злато — обясни Джесика. — Сега ще ти донеса. Веднага ще разбереш всичко.

Дъщеря му се смъкна надолу. Бри отново стана възрастна — преображение, което винаги го обезоръжаваше. Тя бързо събра остатъците от обяда в кошницата и затвори капака.

— Как го правиш? — промърмори той. — Как можеш да измисляш всичко това?

— Болно въображение.

— Мисля, че ти си един подарък за децата.

Тя се направи, че не чува комплимента.

— Боя се, че ще й трябва малко време да намери златото — каза тя сухо.

— Малко ли? Както гледам, май ще си останем тук до идването на следващата ера на динозаврите.

Бри се засмя.

— Джес откри това място при една от дългите ни разходки. Накарах я да обещае тържествено, че никога няма да идва сама, но все пак малко се боя. Обещанията на дъщеря ти не струват и…

— Пет пари?

Те продължиха да говорят и Саймън загуби нишката на разговора. Тя лежеше по гръб с ръце под главата и с очи, присвити от слънцето. Герданът с талисмана проблясваше върху голия й врат. Той се помъчи да намери причината, поради която го привличаше повече от която и да било друга жена.

— Усещаш ли мириса? — промърмори тя.

— Какъв мирис?

— На слънце.

Саймън дъвчеше една тревичка и не си направи труда да отговори. Не можеше да мирише на слънце, както нямаше никакъв Джеси Джеймс, нито дукеса, която сервира чай. Беше просто Бри. Нейният начин на мислене. Такава, каквато си бе.

Някои черти от характера й винаги го учудваха. Например отношението й към парите. За това, че остана и не пожела да й плаща, той купи нови гуми за колата й. Тя изпадна в истерия. Той скри значителна сума пари под таблото, като не очакваше тя да ги намери, докато не си тръгне. Но Бри ги намери и отново му вдигна скандал. Саймън се опита да си спомни дали някога е имало друг човек, който да не иска нищо от него. Не успя.

— Ако Джес не донесе скоро златото — обади се Бри, — мисля, че ще заспя на слънцето.

— Сигурно битката те е изтощила.

Тя се изсмя с гърлен чувствен женски смях, който му се стори като прекрасна музика.

— Дремни си. Аз ще наблюдавам внимателно Джес.

Не казваше истината. Джесика можеше да се разхожда наоколо дълго. Той сигурно щеше да я наблюдава, но вниманието му остана приковано в Бри. Чувстваше се ужасно глупаво, защото не знаеше какво се беше случило, когато е ходил на сън. Искаше да знае всичко. Искаше да знае дали я е целувал… Как му е отвърнала… Дали е галил малките й бели гърди. Искаше да знае дали това й е харесало. Искаше да знае дали е била гола… От друга страна, не искаше да го знае. Ако е пропуснал такова нещо, по-добре да се отрови…

Той отхапа тревичката и затвори очи.

Хайде, Кортланд. Колко още ще се измъчваш за това? — запита се наум той.

Единственият човек, с който е бил близък, бе баща му. Обичаше го безусловно и дълбоко. Сам Кортланд беше топъл, щедър и много чувствителен човек. Такъв, какъвто искаше да бъде и Саймън. Но неочакваната смърт на Сам остави семейството отчаяно и на четиринадесет години Саймън се сблъска с разрушените илюзии. Непоносимата мъка се превърна в ярост. Нямаше време да разговаря. Нито да обича. Това нямаше да нахрани петчленното семейство. Саймън се бе затворил в себе си и работеше. Бедността ги преследваше с години. Ако не полагаше усилия, ако не работеше толкова много, можеше да се случи пак. Много хора разчитаха на него. Затова не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Сега имаше пари. Може би даже… твърде много. Преди да срещне Бри, относителното спокойствие в живота, който водеше, бе започнало да се пропуква, но той остана твърд като камък. Знаеше да работи, да закриля, да осигурява. Не знаеше как да се държи. Не знаеше как да ухажва една жена и нямаше какво да й предложи, освен ако не я интересуваха парите.

А Бри не даваше пукната пара за неговото богатство. Тя го желаеше. Физически. Саймън трябваше да е напълно сляп, за да не забележи тези дълбоки несъзнателни сигнали, които тя му изпращаше. Но тя не искаше да изживее живота си с отчаян работохолик. А за кратка връзка… Той добре знаеше какво представлява в леглото. Внимателен, сериозен и умеещ да се контролира. Някои жени харесваха тези качества, но Саймън знаеше, че циганка като нея сигурно би искала див и страстен любовник. Трябваше да притежава страст и дух, за да я задържи…

Той не беше такъв.

Бри се размърда до него. Полъхът на вятъра покри бузата й с един кичур от косата. Без да мисли, той се наведе и го отстрани. Пръстите му докоснаха меката кожа на лицето и той усети как всеки мускул в тялото му се напрегна. Тя бе толкова красива, така изпълнена със смях и жизненост. Саймън почувства неудържимо желание да й каже какво бе започнала да означава за него. Не че искаше нещо от Бри или очакваше нещо за в бъдеще. Но когато беше с нея се чувстваше по-свободен, по-жив. Когато беше с нея можеше да си припомни мечтите, които някога значеха много за него. Когато беше с нея, имаше странното чувство, че би могъл да усети мириса на слънцето.

Ръката му още беше върху лицето й, когато тя отвори очи. Сини очи. Опасни и съблазнителни като любовта. Втренчени в лицето му. Той бързо се отдръпна назад.

— Имаше една пчела — каза равнодушно мъжът. — Помислих, че може да те ужили.

Тя се огледа. Във всички посоки имаше километри трева, но не се виждаше нито едно цвете.

— Представи си, моля ти се — промърмори тя. — Пчела в тази част на страната.

Искаше му се веднага да целуне тази иронична усмивка, изписана на лицето й. Но не се осмели. Поне не сега. Когато дъщеря му се катереше към върха на скалата с шепи, пълни със злато…