Дженифър Грийн
Светлина в нощта (1)

Първа глава

Бри беше свикнала да се губи. При това често и успешно. Черните междуселски пътища бяха много пъти по-приятни от магистралите, и ако даже се объркаше да попадне на запустяло място, не се плашеше. Обичаше да действа импулсивно. Животът нямаше да е приятен без мъничко риск, малко изкушение на съдбата и дребни залагания на рулетката й.

Тази нощ обаче, макар и слабо — като някакъв трепет, тя започна да чувства страх. Стомахът й се сви, сърцето й биеше учестено, усещаше как пръстите й изстиват.

Точно отпред светкавица проряза пътя. Последвалият гръм разклати стария фолксваген. Дъждът се лееше толкова силно, че чистачките не успяваха да изчистят стъклото. Небето беше черно като утробата на пещера. Наближаваше полунощ и пътят се превръщаше в кална хлъзгава локва. Всеки шофьор с поне малко разум би се отклонил от подобен път.

Бри искаше да го направи, но бурята с тези светкавици и гръмотевици я обгръщаше отвсякъде. Излизането от пътя не беше решение. Щеше да се чувства още по-безпомощна. Отдавна вече се надяваше, че бурята ще отмине. Но не би. Все си мислеше, че трябва да има наоколо местенце — мотел, бензиностанция или къща — където би могла да спре. Но нямаше.

Нова поредица светкавици прорязаха небето и осветиха пустинната местност на „Прокълнатите земи“ в Южна Дакота. Под блясъка на светкавиците земята изглеждаше като лунен пейзаж. Страховити остри скали проблясваха, сякаш обсипани със скъпоценни камъни под пороя и яркия блясък. Пустошта се простираше на километри, прекъсвана тук-там от вълнообразни хълмове и остро извити дефилета. Но нямаше признак за живот.

Мястото беше страховито, но никой и никога не можеше да обвини Бри Ренод в боязливост. Тя бе влязла в националния парк „Прокълнатите земи“ късно следобед и буквално се влюби в него. Огромните тъмни облаци започнаха да се трупат към залез. Разбра, че наближава буря, но последното, за което би помислила, бе да търси подслон. Надвисналата буря беше оживила с невероятни цветове дивия самотен пейзаж. Изгледът беше възхитителен и незабравим.

Твърде малко бяха моментите в живота й, когато си бе пожелавала поне да се е вслушала в съветите на баща си. А Раул Ренод бе направил всичко възможно, за да научи най-малкото си дете да внимава. За съжаление не бе успял.

Предното стъкло отново се замъгли. Бри се наведе да го изчисти с последната хартиена кърпичка и задържа кормилото с една ръка. Гумите избраха тъкмо този момент, за да влязат в огромна локва. Фолксвагенът забоксува и тя тихо изрече цяла тирада от ругатни на луизианското си френско наречие. Докато овладее колата, дланите й се изпотиха. Едва успя да удържи кормилото. Е, добре, не беше малко изплашена. Беше ужасена. И щеше да спре на първото място, където би могла да се подслони. Дори и в пещера.

Нов гръм удари толкова близо, че усети мириса на озон и ушите й писнаха. Не че беше суеверна, но така или иначе, произхождаше от блатистите местности на Луизиана. Може би това все пак беше някаква поличба.

Може би беше време да престане да обикаля. Може би беше време за една двадесет и седемгодишна жена да престане да поема неразумни рискове и да започне да урежда живота си.

Просто трябва да се съсредоточиш, за да оживееш и този път, Ренод — каза си тя и леко открехна страничното стъкло. Игличките на студения пролетен дъжд проникнаха през отвора и измокриха левия ръкав на червения й пуловер. Нищо не можеше да направи. Без въздух отвън, предното стъкло непрекъснато се замъгляваше. Чистачките отхвърляха водата… И тя изведнъж ги видя. Купчина огромни тъмни сенки.

Натисна спирачката и се взря. На около стотина метра отстрани на пътя се виждаха някакви сгради. Тя зави рязко и установи, че едва видимата пътека е като кална пързалка, но това нямаше значение. Подслонът си беше подслон. Даже и алхимик не би се зарадвал повече на получено злато.

Когато спря в края на отклонението, облекчението й се бе превърнало в недоверие. Това бяха селски земи. Следователно, трябва да се е насочила към някое ранчо. Няколкото сгради до къщата биха могли да са хамбари, но беше твърде тъмно и бурно, за да ги види както трябва. Самата къща обаче изглеждаше като замъка на граф Дракула.

При това един безвкусен замък на Дракула. Възможно е сградата да е била построена като прототип на алпийска къща, но сред „Прокълнатите земи“ изглеждаше глупаво. Сивите камъни оформяха три помпозни етажа, щедро украсени с готически кули и прозорци със стъклописи. Два клекнали каменни лъва пазеха масивна входна врата, която изобщо не изглеждаше артистично. Беше просто голяма. А поляната отпред бе буренясала ливада.

В най-добрия случай, помисли си Бри, къщата е на някой ексцентричен тъпанар. Тя метна чантата си на рамо, но се поколеба, преди да излезе от колата. Не се страхуваше, но беше изтощена. Щеше ли да има сили да се оправя с някой тъпанар?

Небето се разцепи от нова светкавица и тя се измъкна от колата, като набързо се помоли на Бога. Отсега нататък ще внимава, ще бъде добра… Само този тъпанар да й позволи да остане за през нощта в някой от хамбарите.

Тя грабна джинсовото си яке и притича двадесетте стъпки до входа. Въпреки че беше близо, косата й се измокри до корен, докато стигне, и почука на дъбовата врата.

 

 

През двата прозореца отстрани на входа се виждаха светлини, но никой не отвори. Тя почука отново, а после натисна дръжката. Заключено.

Пак почука, но по-силно. Водата се стичаше по главата и лицето й. Сигурно изглеждаше като мокра кокошка, но какво ли значение имаше това. Фигурата й не беше кой знае каква, въпреки че бе наследила тъмната коса и сини очи от френските си предци. Пък и страхотната фигура не беше предимство за жена, която пътува сама. Но тази нощ й се искаше само да не прилича на мокра скитница.

Никой не отговаряше. Тя блъсна за последен път… И едва не падна в коридора, защото вратата изведнъж се отвори.

Беше си приготвила речта — извинение, че нарушава спокойствието на дома и молба за какъвто и да било подслон. Би могла да остане в някой от хамбарите… Където и да е. Тя не е крадла, проста се е загубила. Ще си плати.

Речта наистина беше готова, но думите не идваха. Беше толкова сигурна, че собственикът на къщата ще е някой съсухрен стар господин Особняков.

Мъжът, който се взираше в нея, не беше нито съсухрен, нито стар. И би могъл да идва направо от Уолстрийт. Посред дъждовната селска пустош той бе облечен в панталон с идеален ръб, кожени чехли и класическа риза, закопчана до горе. Беше полунощ. А той все още беше с вратовръзка. Бри изведнъж си помисли, че се е приготвил да ляга с чантата с документи в леглото и й стана смешно.

Докато пътуваше, си беше създала цяла колекция от образи, но рядко й се бе случвало да срещне „едра риба“ — големец по тяхному. Изглежда случайният й благодетел имаше някаква близка връзка с каменните лъвове пред входа.

Беше красив, но с някаква сурова красота, която не всеки можеше да забележи. Като че ли дълбоката отвесна бръчка бе начертана завинаги на огромното чело. Беше висок и строен. Светлокафявата коса обрамчваше правоъгълно лице с остри черти — ъгловати скули, издаден нос и твърда квадратна брада. Имаше характерния вид на човек, който поема и носи отговорност. Никакъв хумор. Никаква мекота. Очите му бяха с прекрасен тъмносив цвят. Умен, интелигентен поглед. Но толкова твърд… И точно като гранитните лъвове, изглеждаше готов да схруска всяко същество, пресякло пътя му.

Бри винаги изпитваше безкрайно любопитство към хората. А този явно не страдаше от подобни чувства. Погледът му я измери и единственото, което предизвика у него видът й, беше едно мрачно „по дяволите“. Ръката му се протегна и в следващия миг вратата се затръшна зад гърба й. Звукът беше като заглъхващо ехо от плоча, поставена над гробница.

Може би изобщо не беше добре дошла…

Тя се замисли дали да не се отправи обратно към бурята, но въпреки тъмните сенки, в коридора бе топло и сухо. Колкото и зъл да е лъвът, той очевидно й предлагаше подслон. Тя успя да извика най-искрената си усмивка и протегна ръка.

— Казвам се Бри Ренод, господин…?

— Саймън. Кортланд.

Тя кимна. Той може и да не беше забелязал ръката й.

— Господин Кортланд, ужасно съжалявам, че…

— Не си правете труда да ми разказвате приказки — каза той нетърпеливо. — Очевидно е, че ви е настигнала бурята. Как или защо, няма значение. Стойте тук. Сега ще се върна.

Той се отдалечи, като мърмореше нещо като „само това ми липсваше“ и „какво ли още има да се случва“. Бри отметна мократа коса от очите си и се загледа подире му. Само след няколко минути той се върна, като последователно постави в ръцете й одеяло, пешкир и суха риза.

Тя не можеше да си представи за какво й е ризата, докато не се сети, че той й дава нещо, с което да спи. Бе повече от гостоприемството, което бе очаквала, и сигурно, ако й беше дал възможност, би могла да му изкаже благодарността си.

— Къщата беше затворена от няколко месеца и не е особено обитаема, но ще трябва да се задоволите, с каквото има — каза той сприхаво. — Тук долу, коридорът е Г-образен. Като се отмине хола и библиотеката, има кабинет. Диванът става на легло, твърдо като дърво.

— Това наистина няма никакво значение…

— В западното крило, като се отмине трапезарията и кухнята, има баня. Идете да си вземете горещ душ, преди да ви е хванала пневмония. Ще трябва да използвате радиаторите, за да си изсушите дрехите. Има сушилня, но не работи.

— Това е чудесно, аз…

— Не се опасявайте, че някой ще ви безпокои. Аз работя на горния етаж. Не се приближавайте до стълбите, ако искате да се разбираме. А сега ми кажете къде ви е колата.

— Колата ми ли?

— Не е ли в канавката?

— Не, аз…

— Повредена ли е?

Тя не знаеше защо остава без дъх, докато той й издаваше заповеди и задаваше въпроси като на разпит.

— Не, колата си е в движение. Просто не можех да продължа пътя си, заради…

— Заради бурята, ясно. Сигурен съм, че подробностите са много интересни — прекъсна я той. Но тонът му говореше съвсем друго. — Щом колата ви е в движение, значи ще си тръгнете, още преди да се събудя. Оставете всичко, както сте го намерила. Така ще смятаме, че сме квит. Ако имате някакви въпроси, нека да ги чуем още сега.

— Нямам никакви въпроси. — Бри не успя да се въздържи да не допълни: — Сър.

Той не забеляза опита й да се пошегува, но май това беше единственото, което му беше убягнало. Тъмният поглед бе огледал и оценил всеки сантиметър от тялото й, но не по начина, по който един мъж разглежда жена, а като учен, който изучава бацил под микроскоп. Макар че Саймън не би могъл да знае, държанието му беше невероятно успокоително. Защото ако мокрите брюнетки му харесваха, ситуацията можеше да се окаже доста сложна.

Но явно това нямаше да бъде проблем.

— Разбирам, че пътувате сама — каза той сухо.

— Да. — Бри си помисли, че би трябвало да е очевидно, но явно не и за него.

— Кажете ми сега, имате ли намерение да вмъквате тук още някой — човек или животно, който да е в колата ви в момента?

— Имате честната ми дума, скъпи. Никакви котки, кучета или паразитни същества от мъжки пол няма скрити в багажника на фолксвагена ми — отвърна тя смутено.

Той я изгледа остро, а на нея за миг й се стори, че ще отвърне с нещо като усмивка, но нищо подобно не се случи. Явно нищо не можеше да разчупи тези гранитни черти и очевидно господин Кортланд знаеше да говори само в заповедна форма. Зад гърба му се виждаше старинно двукатно стълбище. Той каза „Лека нощ“, обърна се и се заизкачва нагоре.

Бри гледаше подире му, дори и след като изчезна от погледа й. Все още бе изморена и мокра, но вместо да усеща студ, чувстваше странна топлина. Кой знае защо чантата се изплъзна от рамото й, а сърцето й туптеше силно.

Нямаше съмнение, че той е странен човек. Но не остротата и грубостта му я тревожеха. Пък и нямаше причина той да е любезен към нежеланата посетителка. Но бе забелязала по лицето му следи от умора и изтощение. Имаше чувството, че този мъж е на края на силите си, че отдавна живее под непосилно напрежение. Дори и най-закоравелият автократ все пак би могъл да си спомни как човек се усмихва. „А кой е източил живота от жилите ти, скъпи?“

Тя затвори очи и въздъхна наум. Имаше много лош навик да се безпокои. Проблемите на Саймън естествено изобщо не я засягаха, нито пък щяха някога да я интересуват.

Тя рязко събу калните мокри гуменки и тръгна да търси банята. Старовремското помещение, с ужасни пурпурни плочки, беше точно до кухнята. Тя набързо свали мокрите си дрехи и се вмъкна под горещия душ.

След няколко минути се напъха в ризата на Саймън и се огледа в замъгленото огледало. Въпреки че бе висока почти един и седемдесет, яката се спускаше до раменете, а ръкавите трябваше да бъдат навити поне три пъти, за да се покажат китките й. Господин Кортланд бе един висок грубиян и тя очакваше ризата му да бъде твърда и грапава като стопанина й. Само че финият плат галеше голото й тяло.

Може би е прикрит сенсуалист, помисли си Бри и се прозя. Шегуваше се. Горещият душ изми умората й, но все още беше напрегната от карането сред бурята и светкавиците. А от къщата бе видяла само толкова, колкото да се възбуди любопитството й.

Намери кабинета, където трябваше да спи, и простря мокрите си дрехи върху радиатора. После на пръсти, без да пали лампа, като използваше само светлината от входното антре, започна да разглежда.

Това не беше негова къща. Не можеше да бъде. Бри не беше чак такава познавачка, но Саймън явно бе съвсем съвременна личност. Човек на компютърния век. А наоколо нямаше никакви хромирани и стерилни повърхности. А и явно не е достатъчно отдавна тук, за да успее да разопакова и подреди вещите.

Странната стара къща бе място, където човек можеха да го побият тръпки от видения на призраци и откачено въображение. Вятърът свиреше през цепнатините. По таваните висяха паяжини, а огромните стари мебели бяха покрити с прашни чаршафи. Имаше кресла с извити крака, маси с покривчици и джунджурии, лампи с висящи стъклени полилеи и украшения.

Единственото заключено помещение беше библиотеката. Останалите бяха пълни със съкровища. Подът на хола бе покрит с дебел скъп стогодишен ориенталски килим. В средата на кухнята имаше огнище, по-високо от човешки ръст, тухлена печка и килер, за който истинският готвач би дал живота си. В трапезарията имаше старинен резбован дървен бюфет.

На нея й хареса. Всичко. Включително и стенния часовник, който отби един часа изпод прашния чаршаф и едва не й изкара акъла. Това сложи край на огледа. Имаше голяма възможност хазяинът да чуе странните шумове и да слезе, за да провери какво става. Тя се върна в кабинета и затвори вратата.

Вече беше разбрала, че ключът за осветлението не работи, но до дивана имаше нощна лампа. В кабинета с рафтове за книги по стените имаше камина и миришеше на стара кожа, прах и дим от лула. Когато оправи леглото си, тя установи, че точно както я бе предупредил Саймън, матракът е твърд като камък. Но това нямаше значение. Беше спала и на по-лоши места. Загаси лампата, зави се с одеялото и се унесе.

Цареше абсолютна тъмнина, а вятърът извикваше страшни стенещи звуци в комина. Матракът изскърца, когато се обърна настрани. Светкавиците предизвикваха особени сенки в стаята, а дъждът продължаваше да бие силно в прозорците.

Бри затвори очи и сънят я унесе. Къщата имаше приятно излъчване. Може би леко призрачно и страшно, но атмосферата в нея беше учудващо топла и сигурна. Не къщата бе виновна за това, че не можеше да заспи. Виновна беше самотата.

Твърде много чужди легла. Твърде много непознати места. Цяла година без място, на което да закачи шапката си. Година на скитания и свобода. А може би, както твърдеше семейството й, година на безразсъдство. Имаше голямо семейство. Поне двеста роднини. И всички твърдяха едно и също: двадесет и седемгодишната жена трябва да се установи. Най-добре би било да се омъжи и да роди дете или поне да има стабилна кариера.

Преди година Бри беше увлечена от мисълта за приключения и предизвикателствата, които би й предложило едно пътуване из страната. В началото беше чудесно. Коледа на брега на Южна Каролина, пролет в Смоки Маунтийнс, лято в Мейн. Големи градове, малки селища, душата на Америка с всичките й подробности, различни хора и разнообразен начин на живот. Тя страстно се потапяше във всяко ново преживяване.

Но това не можеше да продължи вечно и още от самото начало Бри знаеше, че бяга… И дори знаеше от какво.

Матю не беше първата й грешка, но той бе капката, от която чашата преля. Беше се изморила да се жертва. Щом някой имаше нужда от нея, тя тичаше да помогне. За нея беше нещо естествено да се раздава. Да бъде доверчива — също. Когато обаче постилаш душата си като килим, винаги ще се намери някой, който да поиска да го настъпи. А когато една жена установи, че прави все едни и същи грешки, по-добре е да промени нещо, дявол да го вземе.

Самотното пътешествие я бе накарало да се промени — научи се да се пази и опозна хората по-добре. Това, че трябва да разчита само на себе си и да се оправя сама във всичко, не бяха характерни черти за жена, но бяха умения, които би трябвало да научи. И тя ги научи.

Тогава защо все още си на път, Ренод? — питаше се тя.

Бри въздъхна, бутна възглавницата и се сви на кълбо. Утре ще отговаря на въпросите. Сега е много късно и доста тъмно, а дългият и изтощителен ден й взе силите. Краката й натежаха като олово и сънят я обори. Преди да затвори очи в полусън, се сети, че не е заключила вратата.

Мисълта я накара да се усмихне. Може да беше импулсивна, но никога не е била глупачка. Ако бе принудена да прекара нощта сама с който и да било непознат, първата й мисъл би била да провери дали е заключила вратата. Но не и тук. Саймън я беше заключил по-здраво и по-сигурно от зло куче.

Беше в безопасност… Всъщност на никое друго място не се бе чувствала толкова сигурно вече повече от година. И с тази мисъл заспа.

 

 

По средата на съня си Бри изведнъж отвори очи. Беше спала около час или два. Лежеше настрани, прегърнала възглавницата, както бе заспала. Обаче не беше свикнала да се събужда, прегърната около кръста от силна мъжка ръка и здраво притисната до чифт твърди бедра.

И ако не беше спрял дъхът й, тя сигурно би изпищяла здравата. Но страхът я беше парализирал.

После, макар че страхът не бе изчезнал, а се бе превърнал в някакво по-управляемо чувство, тя разбра, че всъщност никой не я нападаше. Не се и опитваше. Мъжкото тяло, свито до нейното, беше тежко като баласт. Топъл, дишащ, отпуснат баласт.

Сега вече имаше достатъчно въздух, за да изкрещи, но по-скоро й се искаше да изругае. След цялото това време на живот по пътищата, Бри си мислеше, че инстинктът й да разпознава мъжете, които биха могли да й създадат проблеми, се е развил до изкуство. Явно това не отговаряше на истината, щом се бе натъкнала на този тук.

Тя се обърна по гръб. Одеялото се смъкна, но не възпроизведе никакъв ефект над спящия до нея Лотарио. Светлокосата глава само се сгуши по-наблизо. Ръката на Саймън се настани на извивката на гърдите й. Съвсем фамилиарно. Като че ли вече много добре познаваше мястото.

Би могла да му каже, че не е кой знае какво чудо.

Всъщност, изглежда и той бе достигнал до същото заключение, защото иначе сигурно не би заспал.

Не е смешно, Ренод, каза си Бри.

Бурята беше престанала да блъска прозорците и стаята бе неприятно тиха. Бледи лъчи лунна светлина струяха откъм прозорците. Всичко се виждаше, но тя все още беше твърде изморена, за да мисли ясно, пък и какво толкова имаше да мисли… Нямаше нищо особено в тази ситуация. Само два изхода. Да му позволи да получи онова, за което е дошъл, или да го събуди с един хубав як шамар.

Тя се спря на шамара, но сега пък възникна проблем с изпълнението. Легнала по гръб, омотана в ризата и обърканото одеяло, Бри нямаше достатъчно място, за да замахне.

Избута се до полуседнало положение. Ръката на Саймън се смъкна надолу. По-точно се плъзна и легна интимно върху скута й. Погледът й обхвана лицето му. Тя стресната установи, че очите му са отворени.

Той беше буден!

Само че не в точния смисъл на думата.

Бри прекара ръка през разрешената купчина коса на главата си. Непознатият, когото бе срещнала снощи, бе едра риба от диктаторския тип със студени безчувствени очи и сив метален поглед. Стройното мускулесто тяло беше същото и строгите черти не бяха променени. Но мъжът, който лежеше до нея, имаше меки тъмни очи, блестящи от чувства, при това втренчени право в лицето й. Само че не съвсем.

Тя размаха ръка пред лицето му. Той не мигна. Докосна ръката му. Кожата беше студена, ужасно студена. Тя изведнъж съзна, че той е облечен само с чифт тъмносини гащета. Тялото й изтръпна от нежелано сексуално усещане, което й се стори срамно неподходящо за момента. Не обърна внимание на очевидното му състояние на възбуда, точно както се опитваше да не обръща внимание на мускулестите гърди и рамене. Но не можеше да не забележи, че е настръхнал.

Той мръзнеше, а не беше посегнал да се завие с одеялото. Пък и даже да е искал да я изкуши — а тя не можеше да измисли друга причина за идването в леглото й — явно бе изоставил намерението си. И доколкото можеше да се види, той спеше дълбоко. С отворени очи.

Но всичко това нямаше никакъв смисъл.

И все пак на една жена невинаги й е необходимо да разбира напълно смисъла на дадено действие, за да вземе правилното решение.

— Махай се, по дяволите, от леглото ми, Кортланд — каза тя ядосано.

Без да се колебае, но и без да бърза, ръката му се вдигна от скута й и се подпря на матрака. Той смъкна дългите си крака от леглото и се изправи. За миг профилът му се очерта върху осветения от луната прозорец и Бри усети странно чувство.

Стереотипът, който си беше създала за сомнамбул, бе, че се движи като робот, с опънати напред ръце. Тя предположи, че Саймън се движи насън, но той не беше като робот… Нито пък като страхотно хладния господин Кортланд.

Той беше просто мъж, съвсем по човешки безпомощен, с безкрайна мъка в очите и мълчание, което разказваше на Бри за страхотна изолация и самота. Високото му стройно тяло се придвижи сред сенките, безшумно и леко като призрак… Но Саймън не беше призрак.

Тя си представи как той обикаля къщата през нощта полугол и измръзнал и едва не се затича подире му.

За първи път в живота си тя се съобрази със здравия разум и не се поддаде на импулса. Саймън й беше дал да разбере, че не желае да има нищо общо с нея. Ако се намесеше в живота му, само щеше да го притесни. Неговите проблеми не бяха нейни. Тя отметна одеялото, отиде да затвори вратата и този път я заключи здраво.

Но когато се зави отново в одеялото и опита да затвори очи, продължи да вижда неговите. Объркани и тъжни. Колко ли често прекарва най-тъмните часове от нощта като ходи из къщата? Какво ли търси? Ами ако се нарани? Какъв ли стрес трябва да е преживял човек, за да стане сомнамбул? И има ли някой, който би могъл да му помогне?

Това бяха риторични въпроси. Доста интересни риторични въпроси, на които никога нямаше да узнае отговорите.

Тя се надигна, седна в леглото и се облегна. След час-два щеше да стане светло. Не й се искаше да тръгне на път недоспала, но нямаше да заспи, ако останеше да дреме седнала. Изведнъж й се стори извънредно важно да изпълни желанието на Саймън да си тръгне, преди той да се е събудил.

Скърцащите, изпълнени с призрачни сенки, стари къщи не я плашеха. Обичаше рисковете и само чакаше предизвикателство, за да ги поеме. Но най-старата й слабост бе любопитството. Не я беше страх от Кортланд. Дори не го познаваше. Но той й напомняше за онзи неприятен шаблон от грешки, който се бе опитала да разруши с толкова усилия. Нямаше да си търси нови неприятности. В никакъв случай. В миналото, когато видеше, че някой е нещастен, тя се хвърляше да му помага. Преди се бе интересувала, бе се раздавала, бе отдавала сърцето и душата си… С дяволска лекота… Преди. И всеки път бе страдала…

Един заспиващ глас в главата й прошепна, че отново прави от мухата слон. Че какво толкова се е случило? Да поспи по-добре още час и да си тръгва… Няма за какво да се притеснява.