Дженифър Грийн
Светлина в нощта (4)

Четвърта глава

— Тя ме обърква.

— Хайде, Саймън. Тя е твоята дъщеря. — Бри бръкна в чантата си, измъкна шоколад и отхапа голямо парче.

Саймън я бе накарал да дойде в офиса и да го изслуша. От една страна, Бри беше готова да чуе, но желанието й бе да се измъкне по-бързо. От друга страна, й бе любопитно да види защо той винаги заключва офиса си… Сега знаеше. Помещението беше изпълнено със странни предмети, покрити с чаршафи. Саймън беше почистил само един ъгъл, за да разположи електрониката си. Компютър, модем, факс и принтер. Бри си представи, че Джесика може да срути цялата система за секунди. Ако беше на мястото на Саймън, не би се заключвала с ключ. Би поставила наоколо барикади.

— Виж сега, не те карам да останеш завинаги. Само няколко дни. Докато намеря бившата си жена. Няма да трае повече от два-три дни. Лиз не е оставяла Джесика за по-дълго, без да даде телефон или адрес, където да я намеря.

— Саймън…

— Само ме чуй, а? Аз съм консултант по мениджмънт и инженеринг. Това изисква множество кратки пътувания, но основната работа мога да върша, където и да е, стига да имам компютър и факс. Мога да живея и в пещера. Сигурно затова Фи ме е избрал за изпълнител на завещанието. Явно е мислел, че аз съм по-гъвкав от останалите членове на семейството.

— Фи? — Тя зави останалата половина от шоколада с опаковката. Личното й мнение бе, че онзи, който би приел, че Саймън е „гъвкав“, май се нуждае от психоанализа.

— Моят прачичо. Последния път, когато го видях, бях на пет години. Той прекара тук живота си и се правеше, че няма семейство. Никога не съм виждал тази къща, която поради ужасното стечение на обстоятелствата се оказва моя. Нито пък знаех какво има в нея, което е причината да сънувам кошмари.

— Саймън… — Той определено се беше отплеснал.

— В тази къща не може да живее и куче, камо ли дете. Водопроводът е повреден, отоплението — също. Ако поне имаше микровълнова печка, можех да се справя с храната на Джес, но такова нещо няма. В замяна на това има хиляди неща, които не трябва да се пипат, например… — Той се протегна в страни от бюрото си и вдигна прашния чаршаф до него. Парченцето шоколад едва не заседна в гърлото на Бри. Беше седнала точно до деветдесет сантиметров скелет с ужасяващи зъби. — Мезоципус от епохата на олигоцена. В по-близки времена е познат като трипръст кон — каза изморено Саймън. — Фи е държал тук цяла зоологическа градина от динозаври. Има ги в цялата къща. Вдигаш някой чаршаф и мислиш, че ще намериш любимия стол или лампа, а намираш куп кости, които да ти изкарат акъла. — Той се облегна на стола. — За мен е много трудно да се занимавам с всичко това от апартамента си в Сиукс Фолс. А не мога да си тръгна. Нося отговорност за разпределянето на тези неща. Някои от тях струват цяло състояние. Трябва да ги опиша и каталогизирам. Междувременно работя по един договор за четири милиона, който има срок. — Той включи екрана на монитора за доказателство. — Издържам майка си, бившата си съпруга и по-малката си сестра. Всички те си мислят, че парите растат по дърветата. Печеля много, но нямам представа какво да правя с едно момиченце на четири години, което е специализиран терорист. Не можеш ли, за Бога, да останеш само няколко дни?

Бри не можа да сдържи усмивката си. Саймън се молеше като престъпник, на когото са разрешили последно желание.

Положението му всъщност не беше толкова отчайващо, но тя трябваше да признае, че бе очарована. Никога не беше предполагала, че той притежава чувство за хумор, макар да бе особено и доста сухо. Пък и не беше очаквала, че той ще се отпусне дотолкова, че да проведе нормален и непринуден разговор с нея. Боже, ама той наистина може да общува.

— Разбирам, че се чувстваш малко попритиснат до стената, скъпи, но…

— Хилядарка. За три дни.

Усмивката й угасна.

— Това са глупости!

— Хиляда и петстотин. По дяволите, никога не съм я виждал да се привърже към някого, както към теб. И очевидно чувствата ви са взаимни. Видях как се отнасяш с нея…

— Кортланд, можеш ли да си затвориш устата за пет секунди и да се успокоиш? — Бри прехвърли крака върху страничните облегалки на дълбокото кресло. Беше изяла шоколада и не й стигна, а се надяваше той да я ободри. Трябваше да се съвземе, защото чувстваше, че започва да се предава.

Лесно беше да се смееш, като си представиш организирания Саймън да се мотае из тази къща, пълна със скелети и кости на праисторически животни. Но никак не й стана смешно, като си представи отговорностите, с които се е затрупал. А още по-сериозно ставаше, като разбра как се чувства един ужасно зает човек, който на всичкото отгоре трябва да се справя с една палавница, за която думите „мирно“ и „тихо“ нямаха никакво значение…

И принтерът, и факсът забълваха хартия върху пода. Саймън не им обърна внимание, както и тя. И въпреки че запретваше ръкавите си, очите му не се отделяха от лицето й.

Бри установи, че вече не е съвсем сигурна в решението си. Винаги изпитваше жалост към хората, които се нуждаеха от помощта й. Винаги е било така и май така щеше да продължава… Нямаше да й е трудно да се задържи тук за няколко дни, ако единственият проблем бе Джесика.

Каза си, че всъщност не се бои от Саймън. По-скоро я тревожеше неговото състояние. Саймън се оказа не такъв нафукан тип, какъвто й се бе сторил в началото. Ако го изкараш на слънце с разрошена коса и ако успееш да го накараш да се усмихне, той би бил страхотно парче. Бри никога не беше се чувствала привлечена от „страхотни парчета“, но сега се чудеше дали би могла да го накара да се усмихне. Откога ли работи толкова усилено? И дали съзнава, че всъщност се чувства самотен.

— Гледай, Бри…

Тя рязко го прекъсна.

— Как спа снощи?

— Как съм спал ли? Че какво общо има това с…

— Знам, че въпросът ми звучи глупаво, но искам да ми отговориш — настоя тя.

— Много хубаво съм спал — нетърпеливо каза той.

Тя го наблюдаваше. Нито една черта на острото му лице не се промени. Без детектор не можеше да бъде абсолютно сигурна, че казва истината… Но всъщност беше. Саймън може да беше адски надменен, но не беше лъжец. Сигурно би умрял, преди да излъже. Което я накара да стигне до предишния извод — той изобщо не знаеше какво прави през нощта.

Саймън изглежда усети, че волята й отслабва, защото погледът му изведнъж се втренчи в лицето й.

— Две хиляди…

— О, за Бога! Ако още веднъж заговориш за пари, аз така ще изхвръкна през вратата, че свят ще ти се завие. — Бри усети, че прави страхотна грешка, но вече не можеше да се спре. — Ще бъда доволна, даже щастлива, да остана с Джес няколко дни, Саймън. Ако се съгласиш с няколко условия.

— Чудесно.

— Още не си чул условията — припомни му тя. И започна: — Първо, никакви пари.

— Без пари? Ти сигурно имаш нужда от пари…

— Ако още един път споменеш за пари, разваляме сделката. Освен това, аз готвя. Не ти. Ти няма да влизаш в кухнята.

— Мисля, че мога да се справя с това.

Бри продължи да изрежда условията си.

— След шест часа вечерта няма да пиеш кафе. След вечеря няма да работиш. Преди лягане ще изпиваш един двоен коняк…

— Моля?

— Недей да се молиш, Саймън, Това са моите условия.

— Ама те нямат никакъв смисъл!

— Да или не? Ако искаш да остана, ще се съгласиш.

— Ренод, как можеш да ме караш да пия някакъв глупав коняк, като условие да останеш, при положение, че аз току-що ти предложих две хиляди долара…

Тя се извърна и се насочи към вратата. Саймън измърмори някаква ругатня вместо извинение и скочи от стола си. Настигна я на косъм от вратата, но я спря.

— Не мога да те разбера. — Той сърдито протегна ръка. — Някои договори се считат за сключени след ръкостискане.

Бри се почувства така, като че ли сключваше договор с дявола. Ръката му беше голяма, топла и твърда. Усети как я разтърсва чисто женска чувственост. Дали Саймън знаеше, че последния път я бе докосвал с тази ръка в леглото?

Обясни идиотската си реакция с това, че и двата пъти бе събудена от дълбок сън. Саймън бе разбудил една от най-съкровените й мечти — да намери онзи единствен мъж, който ще й поднесе богатството на любовта, без да я използва. Но като всички мечти и тази беше нереална. Но при тези нощни посещения Саймън нито я бе засегнал, нито заплашил по някакъв начин.

Сега обаче се чувстваше застрашена. Никой, израснал сред топлите и влажни джунгли на Луизиана, не можеше да не обръща внимание на поличбите. Ръкостискането беше кратко, защото Саймън веднага отдръпна ръката си, но ефектът беше налице. Тя изведнъж възприе Саймън като мъж.

„Боже, Ренод, ела на себе си! Това не е любовникът от мечтите. Може би имаш известни причини да мислиш, че това е Хайд, но всъщност е Джекил. Та това е Саймън! Това е истинският живот, а не сън.“ Тя изведнъж се успокои. Саймън имаше нужда от малко помощ. Нямаше да е чак толкова трудно да си намери място, което да се заключва добре и да няма друг вход, за да може да спи спокойно. Пък и ставаше дума само за два-три дни.

 

 

— Саймън?

Той чу познатия женски глас. Но просто не му обърна внимание. Вече от пет часа се бе залепил пред компютъра.

— Господин Кортланд.

Със зачервени очи и изтръпнал гръб, той се обърна.

— Какво?

— Ще се радваме, ако уважите с присъствието си нашия официален прием.

— Вашият какво?

— Официален прием, татко.

Двете фигури пред него се поклониха. По-ниската бе с дантелен шал с пера, оранжеви гуменки и ветрило от хартия. Косата й бе вдигната на кок, като на трийсетгодишна дама.

По-възрастната фигура носеше дълга черна дантелена рокля. Диадема от бели перли държеше косата й назад, а на краката си бе обула кой знае откъде намерени стари лачени обувки с висок ток.

— Това — Бри смело показа фигурата до себе си, — е кралицата на Англия, а аз съм дукесата на Пукиней. Ние ви каним официално на чай в салона.

Саймън почеса носа си и затвори очи.

— Сериозно ли трябва да приема това?

— Можеш да го приемеш както искаш, стига да помръднеш малко тежкото си дупе, скъпи — каза му Бри на френски.

Саймън може и да не знаеше френски, но ясно разбра, когато му казаха, че трябва да си помести задника. Той се изправи и за момент срещна погледа на Бри. През изминалите три дни често си мечтаеше какво би направил с тази жена, ако може да я спипа насаме само за пет минутки.

Предстоеше му убийствена работа, но се подчини на смехотворната покана да отиде в салона. Госпожица Ренод явно вярваше, че го е направила послушен като кученце.

Само че не беше познала. Строг като на съдия, погледът му обхвана старинния хол. Беше го оправила. Бе разтворила завесите, махнала прашните чаршафи, изчистила с прахосмукачка и лъснала всичко. Това не беше единственото помещение, което бе завзела. Изобщо не го бе питала. Той не очакваше от нея да работи като вол, но и никога през живота си не беше срещал по-шумна жена от нея. Бри имаше само една скорост. Бърза. Всичко правеше буйно, импулсивно, страстно. Но тя наистина го измъчваше, когато правеше опити не само да промени къщата, а и да промени целия му живот.

— Почини си, скъпи. Облечи някой пуловер — казваше тя. Или: — Горкото то, да не мислиш, че светът се върти около онова, което казва Господин Саймън?

Тя го караше да прави по един час гимнастика, готвеше и го караше да яде редовно като по часовник, а около девет часа вечерта поставяше пред него огромна чаша с коняк.

Беше като омагьосана от тоя коняк. Обикновено той само отпиваше малко и връщаше останалото в бутилката, когато тя не го гледаше. Ако беше друга жена, Саймън може би щеше да си помисли, че иска да го напие… Но той никога не е бил, нито щеше да бъде чак толкова глупав. Тя не го харесваше. Не беше казала, че го смята арогантен, депресиран и натрапчив работохолик, но винаги, когато се намираха в една стая, помежду им възникваше напрежение. Не че беше трудно да се понася. Тя не си позволи никога да избухне. Просто промърморваше куп френски думи под носа си.

Саймън също не си изпускаше нервите. Можеше да се контролира напълно. И вместо да я хване за врата и да я удуши, обикновено се подчиняваше на правилата й. Не защото поради някакво чудо се бе превърнал в послушно кученце, а защото Бри беше като глътка свеж въздух. Неговото семейство негодуваше, че поема отговорност за всичко. Служителите се дразнеха от авторитарността му. Лиз често бе казвала, че е изгубил човешкото у себе си и може би беше права. Но никой не бе посмял да го предизвиква дълго време. Само Бри.

Обикновено той се сдържаше и играеше по свирката й, но този следобед беше друго. Предния ден го беше поставила натясно. Малката вещица му се подиграваше. И очевидно изпитваше огромно удоволствие да го дразни — позволи си да му каже, че не знаел как да играе със собственото си дете.

Това го засегна. И още го болеше. Затова, щом неговото мъниче с шал от пера около врата искаше той да присъства на чая, той беше готов да го направи, проклето да бъде. И да се държи точно както го изисква ситуацията.

— Заповядайте, седнете, сър Саймън.

Дукесата и кралицата се настаниха върху брокатения диван във викториански стил. За миг Саймън изпадна в паника — не виждаше никъде наоколо чашите за чай. После забеляза кукления сервиз от мънички чинийки и чашки върху лакираната китайска масичка. По-малки от нокътя на палеца му.

— Захар или лимон, сър? — попита Бри високомерно.

— Моля? — Той се боеше да не сбърка нещо. Не му пукаше дали Бри ще го ругае, но искаше дъщеря му да е щастлива.

— Искаш ли захар или лимон? — повтори Джесика.

— Захар — рече внимателно той.

Двете стояха с изправени като бастуни гърбове. Кралицата на Англия наля чай. Дукесата постави захар в чашката му. Само дето нямаше нито чай, нито захар.

— Ама ти не пиеш, татко.

— О! — Погледна какво правят те и вдигна мъничката чашка до устните си. Като забеляза позата на Бри, вирна и той малкото си пръстче настрани. И двете дами държаха малките си пръсти настрани. Отпиха от чашите.

— Не бихте ли ми подали сандвич с краставичка?

— Да, сър Саймън, бихте ли ни подали сандвичите?

Нямаше нищо подобно. Дръж се сериозно, Кортланд! — напомни си той, но му ставаше все по-трудно. Онези двете се държаха съвсем като откачени. Не можеше да си спомни откога не беше му се случвало да мисли за друго, освен за работа. Нямаше избор. Само така успя да се справи с живота, откакто навърши четиринадесет години. Животът беше борба. И никога не можеше да си позволи да се отпусне. Особено, когато трябваше да се грижи и за други.

След третата въображаема чаша чай дукесата се приведе и сложи ръка на коляното му.

— Не можете да се оттеглите. Намислили сме едно малко развлечение за вас — прошепна тя. Никога не беше виждал жена с по-нахални очи. — Кралицата би желала да чуете малката музикална композиция, която е измислила специално за вас.

— Музикална? — Джес не можеше да изпее правилно даже песничката „Честит рожден ден“.

— Тя е нарекла тази специална песен „Ода за враната“.

— И ще ти хареса, татко.

В далечния ъгъл имаше старо пиано. Дъщеря му преметна перушините през рамо, настани се върху столчето и веднага заблъска по пожълтелите клавиши. Какофонията, съчетана с абсолютната липса на музикален слух у дъщеря му, беше ужасяваща. Като че къщата се срутваше. Дисхармонията бе отчайваща. Ако Саймън беше куче, сигурно би започнал да вие.

Най-после, но не много скоро, Джес се измори, спря да свири и вдигна поглед. Дукесата скочи и заръкопляска силно.

— Браво! Браво!

Саймън също се изправи, но явно не достатъчно бързо, защото усети як удар с лакът между ребрата си.

— Хвърляй рози — изсъска дукесата.

— Да хвърлям…

— Рози. — Бри бързо замахваше във въздуха.

Е, повече не можеше. Опита. Ужасно нещо е да обвиниш един баща, че не обръща внимание на дъщеря си, защото не играе с нея. И той бе направил всичко, каквото можа, за да се представи като истински рицар или граф, или сър, или каквото си е представяла Джес… Но вече не можеше да се сдържа. Покри лицето си с ръце и изхлипа. Последва неудържим смях и след миг се заливаше така, че трябваше да се хване за нещо, за да се удържи прав. До него беше Бри.

 

 

Смехът му прозвуча прекрасно. Бри не можеше да престане да мисли за това. Носейки обувките си в ръка, тя се промъкна по стълбите до третия етаж. Беше полунощ и цялата къща бе потънала в тъма. Тихо като котка, преди да запали лампата, тя заключи вратата на малката таванска стая.

Не можеше да забрави как смехът бе променил Саймън. Раменете му се бяха изправили. Лицето бе загубило мрачната си вдървеност и изражението на непрекъснат контрол. Очите му се бяха оживили и в тях се бе появил опасен блясък, а за миг той я бе прегърнал през рамо. Тя бе извърнала глава към него. Той също. И гледаше устните й…

Бри нетърпеливо съблече оранжевата фланелка и джинсите. Нямаше значение как бе погледнал към устните й. Важното бе, че Саймън би могъл да бъде откъснат за малко от работата и въвлечен в нормалния живот, да му бъдат възвърнати отново нормалните чувства. Поне спрямо Джесика. Съвсем гола, тя пресече стаята към стената с високи шкафове. Бе открила странната стаичка в кулата преди три дни и веднага я хареса. Никакви завеси не покриваха високите прозорци. На студения под нямаше килим. В къщата нямаше мебели, които да се предполага, че са били предназначени за тази стая. От чисто любопитство тя бе започнала да върти дръжките на стенните шкафове. За нейна изненада, един от масивните „гардероби“ със скърцане се бе превърнал в огромно легло. От другия се показа нощно шкафче с лампа. Архитектът на къщата трябва да е бил доста ексцентричен, но Бри вече знаеше къде ще спи.

Всяка вечер, преди да се качи горе, тя внимателно затваряше вратата на кабинета и се грижеше да издърпа дивана и да го направи на легло. Струваше й се мъдро да кара Саймън да мисли, че тя още спи там. Дали тази малка хитрост успя, или физическите упражнения и здравословното хранене подействаха, но от три нощи вече никой не нарушаваше съня й.

Това беше добре, защото докато станеше време за сън, тя вече бе ужасно изморена. Прозявайки се, Бри си оправи леглото.

Джесика беше невероятна. Със страхотно въображение и независим дух. И инат като магаре. Джес й напомняше твърде много за самата нея като дете.

Бри загаси лампата и отиде до северния прозорец. Дюшемето скърцаше и трябваше да ходи внимателно, ако не искаше да бъде чута. Но тя внимаваше. Тази нощ беше ветровита и тъмна. Полъхът на свежия вятър веднага погали кожата и я накара да настръхне, а кръвта й да се раздвижи. А така й се спеше… Беше ирония на съдбата, че е разрешила проблема на Саймън, а тя започна да страда от безсъние. Щом загасеше светлините, сънят й изчезваше. През деня беше още по-лошо. Джесика искаше да играе по цял ден. Тичаха по хълмовете и играеха, но освен това Бри готвеше, а и беше се захванала да изчисти старата къща. Не беше осъзнала колко много й липсва дом. Какъвто и да е. Не мотел, не подслон, а място, където играят деца, мирише на сладкиши, а прозорците блестят от чистота.

Наистина й липсваха сигурността, привързаността, дори и домакинската работа. И присъствието на деца… Имаше цяла армия племенници и братовчеди. Винаги бе искала да има свое дете. Лунната светлина изгаряше затворените й очи. Е, добре… Искаше половин дузина деца…

Животът, разбира се, невинаги протича както човек иска.

Беше започнала да трепери и затова затвори прозореца и си легна. Чаршафите бяха студени, но тя се сви на кълбо и лека-полека се стопли. Замисли се за семейство с деца, за дом… За сигурността на Джесика. За ветровитите каньони на „Прокълнатите земи“.

И накрая си позволи да помисли малко и за Саймън.

С малко шеги и напомняне той вече се държеше различно с Джес. Ако се откъсне малко от работата, ако се храни по-добре, почива и спортува, можеше да заприлича на… човек. Саймън само се бе изгубил в пустинята на поетите задължения. И не можеше да намери обратния път към нормалния живот… Бри беше почти щастлива, че не е обвързана с него. Колко пъти бе срещала подобни загубени души и бе им отдавала чувствата си. А после оставаше разочарована и с опустошено сърце. За щастие със Саймън не съществуваше подобен риск. Те се разбираха колкото чучулигата и бухала. И двамата го съзнаваха. Той се държеше далеч от нея, като от жица под напрежение. Никога не я докосваше. Не се и беше опитал. С изключение на вечерите, когато го караше да играят шах, за да го откъсне от работата, той дори избягваше да остава в една стая с нея. Бри се чувстваше в безопасност. Беше чудесно, великолепно, приятно чувство за пълна сигурност.

Към два през нощта тя чу тихото отключване на вратата.