Дженифър Грийн
Светлина в нощта (9)

Девета глава

От огъня бяха останали само въглени. Бри бе обвита като пашкул в прегръдките на Саймън. Несъзнателно и почти хипнотично пръстите му галеха косите й. Докосването бе властно, но нежно. Може би искаше да я успокои.

Само че и най-силният транквилант нямаше да успее. Сърцето й биеше бързо и силно като камбана. Любовта му я бе изкарала от релси. Знаеше, че Саймън е самотен. Знаеше, че притежава чувства, заключени от дълго време. Но не беше предполагала колко дълбока бе тази „спокойна вода“. Той бе оживял за нея, с нея. Беше чувствен, изискващ мъж, за когото жените мечтаеха. Страстен любовник, създател на удоволствия, крадец на скрити чувства, който се отдава така, както Бри не си бе представяла, че мъж може да го направи.

— Бри, скъпа…

При първия звук на прегракналия глас тя здраво стисна очи. С бързината на пружина се измъкна от ръцете му и стана.

— Шшшт, любов моя. Аз ще те заведа в леглото, Саймън. Знам, че е студено и късно. Аз ще се погрижа за теб.

Дори и за самата нея гласът й звучеше тънко и глупаво, като че ли говореше на безсъзнателен сомнамбул. Саймън изведнъж млъкна.

С гръб към него тя загаси последните въглени и постави металната решетка пред камината. После потърси дрехите. Нейната фланелка бе хвърлена върху лампата, а неговото бельо — чак под стола. Всичко това трябва да се прибере…

„Усмихни му се, Ренод“ — заповяда си тя. Само че не можеше да се усмихне точно сега. Прибра дрехите със съзнанието, че Саймън я наблюдава. Чувстваше погледа му в гърба си, но продължи да говори.

— Знам, че на сутринта ти изобщо няма да помниш какво се е случило, скъпи, но аз не искам дори и несъзнателно да се… тревожиш. От четири месеца взимам хапчета. Не защото съм очаквала, че ще имам нужда, а защото цикълът ми беше нередовен. Вероятно отпътуването. Затова лекарят ми препоръча един шестмесечен курс с таблетки…

Глупаво, глупаво, глупаво. Фалшът в гласа й я накара да млъкне. Саймън не беше помръднал. Той я гледаше и изучаваше с невероятните си тъмни очи. Знаеше, че е буден. В първия миг, когато влезе в салона, не беше го разбрала, но го усети много скоро след това. Целувките на среднощния спящ посетител винаги я караха да се чувства в безопасност. Но тази нощ дори и първата целувка на Саймън нямаше нищо общо с безопасността и я бе накарала да пламне.

Бри огледа стаята за последен път и после пристъпи боса към Саймън. Погледът й огледа врата, устните, косата, раменете му. Спря се навсякъде, с изключение на очите.

— Хайде, обич моя. Погрижих се за огъня и стаята е както си беше. Няма причини да се опасяваш утре, че нещо се е случило. Хвани се за ръката ми и аз ще те заведа до леглото.

Той не беше помръднал, а и погледът му не се бе отместил от лицето й. Не можеше да разбере какво прави тя, но явно усещаше колко ужасно е притеснена. „Моля те, Саймън! Моля те, престори се като мен…“

Ако се замислеше, той сигурно щеше да разбере, че и за двамата ще бъде несравнимо по-лесно, ако се правят, че нищо не се е случило. Други любовници не можеха. Но те, да. Реалният му проблем с ходенето насън го правеше възможно. Джекил не помнеше какво е правил Хайд. Тя се държеше с него, като че ли е сигурна, че спи. Той трябваше само да се подчини и на сутринта всичко щеше да си е както преди.

„Хайде, Ренод, идеята ти е необмислена, странна и глупава.“ Но не е така, каза си тя гневно. Утре сутринта всичко ще си е както преди. Светът не се бе променил от това, че са се любили. Освен това, тя скоро щеше да си тръгне. Това, че се бе влюбила, не беше причина да счита, че и той изпитва същите чувства. Представи си как той държи лекция, че не се интересува от постоянна връзка. Беше чувала това преди. И ако сърцето я заболеше, Бри си знаеше, че сама си го е търсила. Но, проклет да си Саймън, ако ми кажеш, че за теб не съм нищо повече от една кратка и приятна среща.

Това не бива да се случва. Може идеята да бе странна и необмислена, но щеше да спести нараняването и на двама им.

— Почакай, Саймън. Забравих да загася настолната лампа. Освен това ще загася и в коридора, така че ще трябва да изкачваме стълбите на тъмно.

Докато се въртеше наоколо и гасеше осветлението, Бри с голямо облекчение видя, че Саймън се изправя. Взе дрехите в едната ръка, а с другата го хвана и помисли, че почти е успяла. Само трябваше да го накара да тръгне нагоре.

Само че много рано се зарадва. Вместо да се подчини безпрекословно, Саймън вдигна ръката й.

— Да се качваме горе, скъпи. Късно е. Ужасно късно…

Палецът му докосна китката й. Там, където биеше пулса.

Като че ли изведнъж разбрал, че тя се страхува, той я пусна.

— Няма от какво да се притесняваш. Сутринта само ще си спомняш, че си спал добре.

Той повдигна брадичката й с пръст. Очите му втренчено огледаха бледото лице. После устните му се приближиха до нейните. Това беше най-добрият начин да я накара да млъкне. Целувката му бе толкова нежна, че тя усети глупави сълзи да пълнят очите й. Тогава той я хвана за ръка и я поведе нагоре по стълбите. Към своята стая. Към своето легло.

 

 

— Готово. — Саймън изстиска гъбата и я остави на ваната.

— Добре — каза припряно Джесика. — Мразя баните.

Баща й се засмя и уви с пешкира хлъзгавото малко телце, като едва обръщаше внимание на непрестанното й бърборене. Тя искаше да й прочете приказка преди лягане и той се съгласи. Искаше косата й да порасне дълга като на Бри. Съгласи се и с това. Искаше да спи с фланелката на зелени и червени райета. И с това се съгласи. Ако Джес бе поискала да й свали луната, той щеше да й отговори със същата разсеяност.

Дъщеря му хвърли пешкира и се затича голичка към стаята си. Саймън я последва, подчинен на ритуалите на малкото си момиченце. Само ритуалите на големите момичета го объркваха.

Вече от три нощи насам той изживяваше мечтата на ергена. Секс с жена, която се отдава страстно. Без ограничения, без проблеми. А през деня, дявол да го вземе, дамата се правеше, че нищо не се е случило. Нямаше по-лесен живот за един мъж… Ако мъжът искаше да си поживее известно време с жена, без да се обвързва, положението беше идеално.

Ако обаче мъжът желаеше да нахлузи на пръста на дамата халката, с всичките проблеми, възникващи от подобно обвързване, положението беше наистина тежко.

Саймън потърси сред купчината книги в боядисаната в розово спалня на Джесика, за да намери някоя любима приказка. По някаква случайност ръката му се спря на „Кошмарът в гардероба“.

Ходенето насън винаги е било кошмар за него, но никога като сегашния. Той вече бе осъзнал най-важното. Бри използваше неговия проблем, за да може да го остави… Тя желаеше измисления, а не реалния мъж. Искаше връзка, но не желаеше обвързване. И за какво ли й е той? Беше човек, който трябва много да се учи, за да може да изразява чувствата си. Човек, който се бе затворил толкова отдавна, че почти не знаеше какво иска една жена от любовните взаимоотношения.

— Татко?

Не че Саймън се боеше от несигурността. Но всеки път, когато обмисляше сериозно проблема, той разбираше, че нещо не е както трябва. Всеки път, когато се опитваше да поговори с нея, погледът й ставаше такъв… Онзи изплашен и паникьосан поглед, който като че ли казваше: „Недей“.

Значи беше изплашена. Саймън можеше да я разбере. Твърде малко проклети мъже й бяха казвали, че я обичат… И я бяха лъгали. Затова Бри не можеше и не искаше да се доверява.

— Татко!

Често му минаваше мисълта да притисне Бри и да й сипе достатъчно коняк в гърлото, докато я накара да поговорят за всичко. Но това не беше добра идея. Въпреки че поддържането на мита за сомнамбула бе в противоречие с чувството му за чест и морал, подсъзнателно разбираше, че само с думи нямаше да може да я убеди. Ако искаше да спечели доверието на Бри, трябваше да го направи с дела. Трябваше да й покаже, че се променя. Че се развива наравно с нея. Може би преди две вечери бе постъпил малко глупаво, като й занесе букет диви цветя. Или снощи, когато й поднесе бебешки крем…

Но имаше чувството, че е налучкал пътя. Инстинктивно чувстваше, че най-силното му оръжие са нощите. Защото в тъмнината всички окови падаха. Бри бе по-безпомощна… И по-честна. Всяка нощ бе изгаряща и незабравима експлозия на желания и чувства. Как би могла да му се отдава толкова пълно, ако не го обича? Та тя му предлагаше душата си.

И той на нея също. Не можеше да си позволи да загуби това циганче. Не искаше да я сковава, да я върже, да промени свободния й дух. Само искаше да обича и пази онова крехко и особено нещо, което беше Бри. Тя беше най-хубавото, което някога му се бе случвало. Не можеше да я остави да си отиде. Трябва ми още време — казваше си Саймън. Просто му трябваше още време… Една възглавница го удари по главата и почти го извади от равновесие. Той стреснато извърна глава, но друга възглавница го удари в лицето.

— Татко! Какво си се отнесъл? Ти изобщо не ме слушаш!

Хлапето му, скачащо с всички сили върху матрака, облечено в смешната фланелка, беше право. Не я слушаше. Но сега разбираше обичта си към нея по друг начин, благодарение на Бри. Обичта винаги е сериозна. Но когато даваш обич, ти получаваш още повече. И най-голямото постижение в обичта е свободата и споделената радост.

Той бавно се изправи със сериозно лице и вдигна едната от възглавниците. Педантично като съдия започна лекцията си.

— Много е лошо да хвърляш възглавници. Много лошо.

Нещо в израза на лицето му изглежда й направи впечатление, защото очичките й блеснаха.

— Така ли?

— Точно така. Всички необмислени игри и лудории, обикновено завършвате неприятности. Аз се боя, че на теб ти трябва един хубав урок, Джес. Много хубав! — Когато я замери с възглавницата, тя започна да се смее весело.

След няколко минути Бри, която идваше откъм банята долу, чу невероятния шум — викове, смях, крясъци. Изкачи стълбите през две стъпала и изтича по коридора. Спря като вкаменена пред стаята на Джесика. Цялата стая бе изпълнена с хвърчаща перушина. Полюлеят се люшкаше, чаршафите бяха на пода, навсякъде имаше разхвърляни играчки. Джес се беше свила в единия край на леглото, Саймън се бе опънал в другия и двамата се заливаха от смях, като се сочеха взаимно. Сърцето й трепна.

Кортланд, Кортланд, не можеш да си представиш колко много те обичам — каза си тя.

В този миг връзката между баща и дъщеря се засилваше още повече. Бри не искаше да им пречи. Тръгна да се оттегля на пръсти, но вече бе късно. Два чифта ужасно виновни тъмносиви очи я зърнаха едновременно.

— Уха — преглътна Джесика и се извърна към баща си. — Май загази и ей сега ще си получиш заслуженото, татко.

Бри постави ръце на кръста си и направи най-ядосаната физиономия, на която бе способна.

— Срамота! Безобразие! Някой от вас двамата представя ли си колко време ще отнеме почистването на това? Никога не съм виждала по-голяма бъркотия…

Една възглавница прелетя през стаята, разпръсквайки перушина, и се пльосна върху лицето й. Без съмнение бе хвърлена от почти двуметровия дявол, седящ върху леглото.

В единадесет вечерта почти двуметровият дявол се появи до нейното легло. Беше се молила да не дойде, но знаеше, че ще се яви. Затова Бри се бе облякла за лягане със сутиен, бикини и дълга до земята нощница, закопчана до брадичката.

В тъмната й стая нямаше нито перушина, нито светлина, нито радостен смях. Но изведнъж забеляза, че той е донесъл играчка. Чу как оставя нещо на масичката, но докато не го пусна да свири, не бе разбрала, че това е касетофон.

Той хвана ръцете й и я измъкна от леглото, още преди тя да разпознае музиката. Когато позна мелодията, й се стори, че пристъпва по плъзгав лед и ей сега ще падне. Мелодията се чуваше тихо, но ясно и чувствените звуци не можеха да бъдат сбъркани. Това бе музиката от филма „Мръсни танци“.

Той вдигна ръцете й да го прегърне и я привлече към себе си. Първоначално тя се държеше стегнато и се дърпаше, но и преди се бе опитвала и не бе успявала. Особено със Саймън. Той я завъртя в тъмнината, като почти танцуваше, почти правеше любовни движения с тялото си в ритъма на чувствената музика. Беше мечтала за това. Да танцува така. Не със сомнамбул. Не и с официалния Кортланд. А със съчетанието от двамата. С човека, който той би могъл да бъде.

След време дългата нощница падна на пода. Сутиенът и бикините я последваха. Продължиха да танцуват.

Когато я положи върху леглото, Бри се притисна до него здраво и отчаяно. Всеки звук и усещане в тъмнината носеха неговото име. Никога нямаше да може да забрави дългите му бедра, хлъзгави от потта и натежали от страст, замайващия му аромат. Той я облада — нейният призрачен любим. Силно, безкрайно изкусително и с обич. Заедно достигнаха до върха. Само мигове след това, докато лежеше разтреперана и удовлетворена в прегръдките му, тя усети, как той я докосва по бузата и чу хрипливия му шепот:

— Бри…

Всяка вечер по някое време той се опитваше. И всяка вечер нейният отговор беше един и същ:

— Шшшт — прошепна и го целуна. Щом не можеше да му откаже леглото си, тя не желаеше нищо повече от това. Не му позволяваше никакви думи, никакви обяснения в любов.

Тази нощ обаче я заболя… Не би желала да постъпва така спрямо Саймън и знаеше, че той не може да я разбере. Но той не бе преживял нейното минало. С онзи стар и познат шаблон на грешки. Всеки път, всеки проклет път, тя бе бъркала нуждата с любовта.

Саймън се променяше пред очите й. Откриваше отново смеха, живота, чувствата. Това я разстройваше. С всеки изминат ден, а сега вече и с всяка изминала нощ, Саймън щеше да разбира онова, което тя вече знаеше — че колкото повече той се променя, толкова по-малко ще му е нужна тя.

 

 

— Сигурна ли си, че ще изглеждам красива?

— Съвсем, особено ако престанеш да се въртиш. — На Бри й беше трудно да говори с гребена между зъбите. Още по-трудно бе да сплете буйната коса на Джесика на френска плитка в този ветровит следобед. Като коленичи върху каменния парапет, Бри натопи гребена в чашата с вода, намокри косата и започна да я сплита.

— Колко точно време ще трябва, за да стана красива?

— Този въпрос, мила, жените го задават откак свят светува, но в твоя случай няма да е много.

— Струва ми се вечно — каза разочаровано Джесика.

Бри не си позволи да се засмее. Щеше да изпусне кичура.

Сплитането на меката коса на четиригодишното момиченце можеше да се направи само с много обич. Тя мокреше и сплиташе, докато пръстите й изтръпнаха, но й бе приятно.

Тази сутрин бе спасила отчаяния Саймън, когато екранът на компютъра му загасна. Той беше толкова нещастен, когато бе натиснал неправилния бутон.

— Ти беше казала… — гледаше я той учудено. — Когато дойде тук, ти се закле, че не разбираш нищо от бизнес.

А тя само му се усмихна.

Още една приятна болка. Тя си ги събираше — всеки миг, всеки спомен, всяка картина. Отчаянието щеше да дойде после. Но тя отказваше да се предаде. Не мислеше за тръгването си. Искаше да се наслади на всеки миг, който й оставаше, с тях.

Тежки облаци покриваха яркосиньото небе. Слънцето гореше като огън, после задуха вятър, а във въздуха се усещаше напрежение. Тревата се накъдри от вятъра. Хълмовете в далечината бяха оцветени в бронзово и синьо. Такъв простор. Такава свобода. Простор за душата и свобода за една жена — да живее, да работи и да се развива по свой собствен начин.

Как би могла да си отидеш оттук, Ренод? Как би могла да го оставиш? — въздъхна тя. Нямаше лесни отговори.

— Бри, ама аз вече седя милион часове. Не е ли готово?

— Ей, това същото дете ли е, дето ме молеше да му направя прическа? — „Как би могла да я напуснеш?“ — Почакай още само шест секунди, скъпа. Честна дума, работя колкото мога по-бързо.

— Ох, не.

— Ох, не какво?

— Ох, не! Това е мама. Дошла е да ме вземе, Бри.

Бри хвана с ластик плитката на Джесика и се изправи. Видя, че се приближава една бяла кола, но беше сигурна, че Джесика се е заблудила.

— Не може да е майка ти, глупаче. Тя ще дойде чак след четири дни. Пък и не се е обадила. Дори и да се е върнала по-рано от почивка, тя щеше да се обади…

Гласът й трепна. В гърлото й застана буца, голяма като скала, когато високата блондинка излезе от колата.

Не още. Моля те, Лиз. Трябват ми само още няколко дни. Не може да си дошла вече — помоли се наум Бри.

Но когато жената извика: „Сладурче!“, вече нямаше съмнение. Две ужасяващи секунди, докато Джес се криеше зад Бри, като че ли с колебание. Но после дребосъчето се втурна по стълбите и веднага прегърна майка си. Бри изведнъж се почувства недобре облечена и твърде ниска. Лиз бе висока, стройна и фина. Беше облечена в кремава блуза и светлокафяви джинси, малко поизмачкани от пътуването, но й стояха добре. „Големи пари“ — помисли горчиво Бри. Може би не бяха на Лиз, но тя приличаше на богаташка — с позата си, с чертите на лицето, с грацията. „Поне да си беше обула обувки, Ренод.“ Минаха минути, преди Лиз да вдигне очи и да я забележи.

— Мамо, това е Бри.

— И аз предположих, че е тя. — Лиз приближи с протегната ръка. — Саймън ми каза за теб. Радвам се да се запознаем.

Нито външният и вид, нито класическата красота можеха да скрият влажните длани и треперещите пръсти. Лиз беше притеснена и нервна. Отблизо Бри видя прикритото напрежение и треперенето на устните, които се опитваха да се усмихнат.

Бри веднага се досети кой ще трябва да бъде успокояван. И нямаше никакво значение, че е боса.

Не може ли в тоя живот да има нещо лесно? — запита се тя. Никога не си бе представяла, че ще изпита топли чувства към Лиз. Заради Джес, Бри бе готова да обвинява Лиз, но съчувстваше на Саймън. Той е бил нужен на Лиз, тя го бе използвала и изхвърлила. Бри доста пъти си бе мислила как ще изхвърли тази дама.

Само че нямаше да се получи точно така. Това не беше някаква студена използвачка, а една висока и стройна бездомница… Бри много добре знаеше какво означава идването на Лиз. Последно отброяване на времето за собственото й отпътуване, на времето, което й остава със Саймън и Джес. Но не можеше да обвинява тази жена за собствените си проблеми.

— Влез вътре — покани я Бри и я поведе към вратата. — Аз ще намеря Саймън.

— Той може да се ядоса. Трябваше да се обадя…

— Няма да се ядоса — твърдо отвърна Бри.

— Няма да ви преча дълго…

Бри усети как в нея се надига съчувствие.

— Ти не пречиш на никого. Ние всички те очаквахме с нетърпение. Сигурно си ожадняла. Ще ти донеса чай с лед.

Саймън изглежда бе чул шума във входното антре, защото се показа от вратата на канцеларията си с озадачено лице.

— Бри… — Той се спря насред думата, когато видя бившата си жена.

Лиз се спря притеснена.

— Здравей, Саймън.

— Лиз.

— Прекъснах почивката си. Не можех да понеса да не видя Джес и си помислих, че е по-добре да поговорим.

— Тъкмо навреме — съгласи се Саймън и погледна Бри. Бри имаше странното чувство, че той иска да успокои нея, а да остави бившата си съпруга като неканена гостенка в коридора. Тук ставаше нещо, което тя не можеше да разбере, но нямаше време за обмисляне.

— Какво ще кажете да ви донеса нещо за пиене. Освен това съм сигурна, че Джес умира да покаже на майка си къщата. Може би след това вие двамата ще можете да си поговорите насаме, докато аз и Джесика се мотаем в кухнята.

След половин час Бри постави Джесика върху един стол да мие салатата в мивката. За малката беше любимо занимание да приготвя салата, а Бри в това време да измисля какво да поднесе като ядене към нея. Дали да приготви шницел и спагети? Има ли време да направи кейк по луизиански? Дали съществува книга, в която да пише как се посреща бивша съпруга? Тя погледна към Джесика, която бързо късаше листата и ги миеше. Горкото дете бе притеснено. То бутна с мокро пръстче очилата си и погледна към вратата. Джес знаеше, че родителите й разговарят и че майка й е дошла да я вземе.

Бри изправи рамене, но не можа да каже нищо.

Следобед така се заоблачи, че в кухнята стана почти тъмно. Бри бе запалила лампата, когато Лиз влезе с бледо като хартия лице. Веднага отиде при Джесика и я прегърна.

— Ей, сладуранче, татко ти ми каза, че сте прекарали чудесно. Харесва ли ти тук?

— Страшно, мамо.

Лиз се усмихна, но Бри забеляза мъката й.

— Татко ти мисли, че ти можеш да останеш при него.

— Да!

— Това е чудесно — каза Лиз с привидна веселост. — Ако искаш, можеш да останеш с татко си. Засега. Не завинаги, но засега. Става ли, миличко?

Изглежда Джес очакваше да чуе точно това, но въпреки всичко, погледна отчаяно към Бри. Ето защо са говорили толкова дълго. Саймън се е борил за дъщеря си. И е искал да го сподели и с нея. Затова я беше погледнал така в началото.

— Ако мислиш, че ми е лесно да я оставя, лъжеш се.

Бри замаяна осъзна, че Джес бе избягала от кухнята и тя е останала насаме с бившата съпруга на Саймън.

— Лиз, аз никога не съм се съмнявала, че ти обичаш Джес — каза тя предпазливо.

Лиз гледаше през прозореца с тъжни сухи очи.

— Тя винаги е била духовно свързана със Саймън. Когато беше бебе, щом Саймън влезеше в стаята, тя преставаше да плаче. Преди около шест месеца ме събуди посред нощ и ме накара да му се обадя. Беше преживял автомобилна катастрофа. Не беше ранен, но тя беше усетила. А пък преди няколко седмици, когато си науми, че иска да бъде със Саймън. — Лиз поклати глава. — Изобщо не знам какво да правя. Как е възможно едно четиригодишно дете да бъде толкова упорито? И ако тя наистина иска да живее с баща си, а не с мен…

— Мисля, че не е нужно да се чувстваш виновна — тихо каза Бри. — Когато бях малка, аз също много пъти се обръщах към баща си. И не по-малко към майка си. Може би Джес сега е в такъв период, когато има нужда от Саймън, но това не означава, че тя те обича по-малко.

Лиз обхвана с ръце раменете си.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

— Толкова много съм се страхувала, че съм постъпила погрешно. Че не съм добра майка.

— Глупости, Лиз. Погледни я. Тя е умна, весела, здрава и интелигентна. И има толкова голямо сърце, че може да побере цялата земя. Как може лоша майка да възпита такова дете?

— Бри. — Сега в очите й имаше друго изражение.

— Какво?

— Никак не е трудно да разбера, защо дъщеря ми мисли, че ти си нещо по-особено. — Лиз разсеяно вдигна капака на тенджерата върху печката. — Саймън също. Не знам какво си направила, но той е съвършено различен човек.

— Различен?

— Никога не сме разговаряли с него както днес. Обикновено приключваме с въпроса бързо, после той ме пита имам ли нужда от пари и това е. Разговаряме като чужди. — Бри не знаеше какво да каже. — Когато бяхме женени, не беше много по-различно — продължи Лиз. — Той беше добър с мен. Винаги е бил внимателен. Когато се запознахме, се влюбих до полуда в него. Той беше красив и сигурен. И нямаше нещо, с което да не може да се справи. Никога не бях виждала толкова силен човек. Знаех, че е мълчалив, но мислех, че с времето ще стане по-близък с мен. — Тя поклати глава. — Не успях да го трогна. Дори и с онова, което имаше значение за него. А ти си успяла.

— Лиз…

— Да, знам. Това е странен разговор. Не е онова, което си очаквала от една бивша съпруга. Но аз знам по-добре от всеки друг, че той има нужда от теб. — Лиз се усмихна и смени темата. — Май че идва буря. Трябва да тръгвам, но искам преди това да се видя с Джес за още няколко минути.

Останала сама, Бри изведнъж се развихри из кухнята. Бързаше да приготви салатата, да свари вода за спагетите, да изпържи шницели за цяла армия. Думите на Лиз звъняха в главата й. „Аз никога не съм успяла да го трогна. А ти успя. Той има нужда от теб.“

Навън черните облаци надвисваха все по-ниско, но още не валеше. Ярко осветената кухня започна да се изпълва с вкусни аромати, но Бри продължаваше да се чувства неспокойна. Искаше й се да вярва в думите на Лиз. Толкова много искаше, дявол да го вземе. Само че на този свят нямаше друга дума, която да й бе създала повече неприятности от „искам“.

Истината бе пред очите й. Сега Саймън се чувстваше добре. През изминалите няколко седмици той бе преосмислил приоритетите си и бе започнал да променя начина си на живот. Един от примерите бе как прекарваше нощите. Друга явна промяна бе неговият смях през деня. А днес се бе борил да получи възможност да живее с Джес още известно време.

Ти не си нужна на Саймън, Ренод. За нищо. Не му трябваш повече — мислеше си тя.

Докато не вдигна поглед от печката, Бри не бе осъзнала, че той е застанал до вратата. Видът му само подсили убеждението й. Саймън наистина се бе променил. Когато го видя за пръв път, погледът му беше твърд като стомана. Походката, движенията, говорът му бяха подчинени на самодисциплината. Сега онази твърдост я нямаше. Бе заменена с нещо друго. Той живееше. Беше жизнен и привлекателен, пълен с енергия и една нова решителност, която личеше в погледа му. Когато се насочи към нея, изглеждаше готов да помести планини. В този момент тя не можеше да се досети, че планината, която има намерение да помести, е самата тя.

— Тръгна ли си Лиз? — попита тя.

— Да. А пък аз те гледам от десет минути как летиш из кухнята. Да не би да трябва да изхранваме американската армия? — попита той закачливо.

— Може малко да съм прекалила с количествата… — Тя затаи дъх, когато ръцете му обвиха раменете й. За съжаление, той познаваше тялото й по-добре от самата нея. Инстинктивно намираше напрегнатите мускули на врата й.

— Ти си изтощена. Както и може да се очаква. Цял ден се грижиш за някого — за мен, за Джес. И доколкото разбрах, си дала и на Лиз една доза от грижливостта си. — Той отметна косата й, за да може да масажира по-добре мускулите на раменете. — Трябва да си поговорим с теб, Ренод.

— Да говорим? — Докосването не й позволяваше да мисли. Гласът му бе хриплив и нисък и дразнеше всеки, неин нерв с обещания, в които толкова й се искаше да вярва.

— Ти си много умела, когато трябва да се грижиш за някого. Но никак не можеш да разговаряш. Веднъж ми чете лекция по този въпрос, но кой знае защо сама забравяш да ползваш същото лекарство.

— Саймън…

— След вечеря, щом Джесика заспи, ще си поговорим. За теб и за онова, което ти желаеш. Аз ще донеса бутилка вино в стаята в кулата. Там ние се разбираме прекрасно, Бри. И ако е необходимо, ще изпиеш цяла бутилка, но ще ми кажеш от какво се страхуваш.

Сърцето й биеше до пръсване. „Там ние се разбираме прекрасно, Бри.“ Значи играта свърши. Не може повече да се преструва. Знаеше, че той няма да позволи това да трае вечно, но не беше сигурна дали чувства повече облекчение, или… страх… Изведнъж пръстите й изстинаха и по гърба й полазиха тръпки. Страхуваше се… Не от предстоящия разговор със Саймън. Някакво предчувствие я изгаряше отвътре.

— Саймън, къде е Джесика?

Той стисна раменете й и гласът му стана нетърпелив.

— Беше горе с майка си, докато Лиз си тръгне. Сигурно е още там. По дяволите, Бри, престани. Оставях те на мира, защото мислех, че ти е нужно време, защото смятах, че трябва да се научиш да ми имаш доверие. Но това отиде вече много далеч. Ще разговаряме. Никакви извинения.

Бри се обърна в ръцете му. От ума не й излизаше онзи бърз и отчаян поглед в очите на Джес, когато детето бе говорило с Лиз.

— Мисля, че трябва да я потърсим.

— Защо?

Не можеше да му отговори по-успокоително:

— Защото имам чувството, че нещо не е наред.

Видя как погледът на Саймън трепна и тялото му се стегна. Той помисли, че го пъди от себе си. Помисли, че иска да избегне искрения разговор. Да избяга от него.

— Не се измъквам — настоя тя. — Моля ти се, Саймън. Потърси я!

Саймън се подчини, но в началото с нежелание. Само че скоро и двамата разбраха, че Джесика наистина не беше горе. Нито на третия етаж. Нито някъде из къщата.

Когато се срещнаха отново в антрето, дъждът вече удряше прозорците. Първата светкавица освети небосклона. Бри си спомняше много добре как бурята обхваща тези земи. Докато мигнеш с очи, може да стане съвсем тъмно. Може всичко да се наводни за броени минути. В „Прокълнатите земи“ няма безопасно място. Особено пък за малко момиченце сред буря.