Дженифър Грийн
Светлина в нощта (2)

Втора глава

Бри спа дълго, но сънят й бе нарушен от образа на мъж в тъмносини шорти… с нещастни тъжни очи, който я преследваше в нощта. Веднъж я хвана сред сенчеста гора, друг път — на росна поляна под лунна светлина. Смъкваше бялата й риза и я обладаваше безмилостно, безсрамни, страстно, грубо.

Когато отвори очи, Бри видя, че слънцето се бе издигнало високо. В изморената й глава имаше само една мисъл — да се махне оттук. Бързо оправи и прибра дивана, сгъна одеялото и се измъкна от ризата на Саймън. Червеният пуловер, джинсите и якето бяха изсъхнали на хармоника върху радиатора и бяха приятно топли. Грабна чантата си и тръгна на пръсти към вратата, като се молеше хазяинът й да спи, за да не забележи, че се е възползвала по-дълго от гостоприемството му. Трябваше да отиде в банята. Устата й беше суха, а лицето й имаше нужда от наплискване със студена вода.

Тихо като крадец тя отключи вратата и се промъкна по коридора към кухненското крило. През деня къщата изглеждаше друга. Не толкова призрачна и по-приятна. Като бял слон, който има нужда от почистване. Яркото слънце осветяваше напуканата боя, издрасканите дървени ламперии и дебелия слой прах. От полилея над стълбището висяха паяжини. Покритите с чаршафи мебели само караха къщата да изглежда по-изоставена. Не за пръв път, откакто бе дошла, Бри се зачуди защо ли, по дяволите, Саймън се е оказал тук.

И отново си напомни безмилостно, че котките обикновено загиват от любопитство.

Почти бе стигнала до кухнята, когато замръзна, стресната от тих звън на счупен предмет, стържене по чиния и ясните звуци на гласове. Два гласа. До този миг Бри не беше и помисляла, че в къщата може да има и друго човешко същество.

Единият беше прегракнал бас с педантичен тон и не беше трудно да бъде разпознат. Другият глас също прегракнал, беше хрипливо сопрано. Определено женски глас.

— След закуска ще се обадим на майка ти.

— Да, татко.

— Ще и се извиниш, задето си й създала неприятности.

— Да, татко.

— Изплашила си ужасно майка си, а си достатъчно голяма, за да знаеш какво правиш, Джесика. Нямаш никакво извинение. Тя обожава земята, по която стъпваш. Разводът е ужасно нещо за децата, но аз мисля, че не това е проблемът. Ти направо я изнудваш. Възползваш се от ситуацията още от тригодишна. А последното ти изпълнение с тази гладна стачка…

Фразата „гладна стачка“ изненада Бри. Тя не можа да се въздържи и подаде нос иззад ъгъла. Поучителният и строг тон на Саймън предполагаше, че той говори на дъщеря си и че тя вероятно е над десетгодишна. Само че дъщерята беше на не повече от четири.

Топчесто малко момиченце, което седеше върху кухненската маса, и докато слушаше сериозно и внимателно баща си, клатеше краката. Тя имаше дълбоките сиви очи на баща си, но увеличени зад очила със сини рамки. Беше наследила и светлата кестенява коса. Но докато неговата бе подстригана като на банков чиновник, нейната бе къдрава и падаше върху раменете. Носеше оранжеви гуменки, червен панталон и закопчана накриво блузка. И ако очите на Бри не я лъжеха, устните й бяха дебело намазани с розово червило.

— Най-важното, което трябва да разбереш, Джесика, е, че ще се върнеш при майка си. Не можеш да останеш при мен.

— Разбира се, че мога — търпеливо отвърна Джесика. — Нали вече съм тук?

— Знам, че си тук, но това не значи, че може да останеш. Разбира се, че значи.

— Не, не значи.

— Значи!

— Джесика…

— Коя е тя, татко?

Бри нямаше намерение да влиза, но първо детето бе привлякло вниманието й, а после и самото помещение. Снощи старинната кухня бе идеално чиста и приличаше на потенциален рай за готвача. Вече не беше така. Тенджери, черупки от яйца и мръсни чинии изпълваха целия плот. Изстиващото безобразие върху печката би трябвало да е било нещо като палачинки. Очевидно когато не са се получили, Саймън се е опитал да изпържи филийки. Мивката преливаше от изгорели филии, намазани с яйца, а по целия под се виждаха парченца хляб. Не беше малка, а ужасяваща бъркотия. Толкова ужасна, че на Бри й се прииска да се изсмее на глас. Но щом главата на Саймън се извърна към вратата, желанието й моментално угасна.

Бри разбра веднага, че страстният посетител не знаеше за нощното си похождение. Точно както пълнолунието предизвиква вълчия вой, при него дневната светлина изтриваше всякакъв спомен. Саймън отново беше „голяма риба“, такъв, какъвто го бе видяла, когато пристигна. Стегнат, с чиста бяла риза, закопчана до горе, и с познатия строг вид.

Той обхвана измачканите дрехи, несресаната коса и босите й крака с един поглед. Очите му говореха много. Бе очаквал да си е отишла. Бри веднага усети това, но когато огледа лицето му, той й заприлича на избягал затворник. Отчаян, измъчен, изтощен. Очите му бяха хлътнали, а кожата бе бледа от умора. Раменете му бяха широки, но още десетина килограма нямаше да го направят пълен. Може би не се храни добре и кой знае откога не е спал спокойно. Пък и тая къща, детето, видът на кухнята… Бри бе обхваната от съчувствие. Господ знае как се е случило, но Саймън определено не беше човек, който обичаше бъркотията. А май точно сега бе затънал до гуша.

— Коя е тя, татко? — повтори Джесика.

— Госпожица Ренод снощи е била застигната от бурята.

— И сега си тръгвам — тихо го увери Бри. — Ако нямате нищо против, бих искала да ползвам…

— Давай.

— Харесва ми как говориш — осведоми я Джесика.

Бри не можа да се сдържи да не смигне приятелски на малката, като внимаваше да не я види Саймън.

— И на мен ми харесва как говориш, миличко.

Но не беше разумно да завързва разговор. Тя бързо изтича до банята под тъмния, недоволен поглед.

— Тя приказва чудесно — каза Джесика на баща си.

— Тя говори по различен начин — веднага я поправи Саймън. — То е, защото е от друга част на страната.

— Откъде?

— Някъде от юг. Не знам. Пък и не е твоя работа. И не ми отвличай вниманието, млада госпожице. Ние с теб…

— Аз умирам от глад, татко.

Мълчание.

— Няма ли да закусваме?

— Добре. Има още две кутии с продукти. Все ще успеем да измайсторим нещо, а после ще се обадим на майка ти.

— Да, татко.

Бри нямаше намерение да подслушва, но не беше нейна вината, че вратата на банята не се затваря. Изми лицето и зъбите си и бръкна в чантата за мъничко грим. Тази операция обикновено не отнемаше повече от пет минути, но сега тя се помота малко повече.

— Виждаш ли това? Пълно е с естествени витамини. От него ще пораснеш голяма и силна. А пък това тук са само химикали и сода. Но аз не искам да влияя на избора ти.

— Чудесно. Искам „Капитан Крако“.

Последва кратка пауза.

— Ти слушаше ли какво ти говорех?

— Да, татко.

— Значи не искаш „Капитан Крако“.

— Ама ти каза, че мога да си избера. Нали обеща?

— Не съм обещавал, а и предполагах, че ще направиш правилен избор.

— Аз избрах правилно — каза Джесика педантично, разумно и търпеливо, с тон, който бе научила от познат източник.

Бри установи, че се хили, но бързо пъхна кутийката със сенките обратно в чантата и престана да се усмихва. Саймън като че ли не съзнаваше, че с четиригодишно дете не може да разговаря като с член на съвет на директори. Тя мислеше, че по този начин не би могъл да убеди едно дете да се съгласи с него. Трябваше чувство. А досега не бе забелязала Саймън да се отпусне или поне да се усмихне.

С изключение на снощи, когато в три през нощта Саймън й изглеждаше съвсем естествен — безпомощен мъж с тъжни сиви очи и с явна нужда, при това отчаяна, да прегърне някого.

Изведнъж разбрала, че не чува гласовете, Бри затвори чантата и излезе от банята. Детето беше изчезнало, но доказателството за победата му лежеше на масата — една купа, пълна с „Капитан Крако“, чието съдържание бързо се напояваше с млякото.

Саймън седеше на стола начело на масата и изглеждаше съвсем изморен. Краката му бяха изпънати, а очите — затворени. В мига, в който усети, че Бри е влязла, той се изпъна в официална поза и я възнагради с едно от познатите изръмжавалия.

— Сега ли си тръгвате? — Не каза „слава Богу“, но тонът беше многозначителен.

— Много искам да се отплатя за подслона — подхвърли тя.

— Забравете.

— Всъщност никак не ми е удобно… — Не беше вярно. Като че ли някакъв малък дявол говореше чрез нейната уста. — Бурята ме изплаши. Можете да си представите колко съм благодарна за покрива над главата си. Ако не желаете да вземете пари, може би ще ми позволите да направя нещо…

— Не искам заплащане и не е необходимо да правите нищо, госпожице Рено…

— Бри — твърдо го поправи тя. — И няма да ми отнеме повече от няколко минути да почистя тази кухня.

— Благодаря за предложението, но не е нужно. Сигурен съм, че искаш да продължиш пътя си и аз… — Погледът му несъзнателно обходи цялата бъркотия в огряната от слънце кухня. Когато отново я погледна, тя забеляза симптомите на поражението. Той искаше тя да си отиде. Много искаше. Но не толкова, че да остане сам сред разрухата. — Това не е твой проблем — продължи той спокойно, но тонът му не беше вече толкова твърд.

— Разбира се, че не е, но и ти не беше длъжен да приемаш посред нощ непозната загазила пътешественичка. Честна дума, няма да ми отнеме и половин час, за да направя това място отново годно за живеене. Освен ако нямаш нещо против…

Сигурна беше, че има нещо против. И то много неща. Но когато отвори уста, той не изказа нито едно възражение. Бри запретна ръкави.

 

 

По вечеря хубостницата все още беше там, което напълно притесни Саймън. Той не беше постигнал шестцифрения си доход, без да познава хората, но не можеше да разбере дали Бри се труди от любов към работата, или за пари. Би могла да си тръгне още в единадесет сутринта. Но вместо това с доброто си сърце, тя се въртя цял ден наоколо и се занимава с Джесика. За обяд приготви някаква вкуснотия, наречена „мръсен ориз“. Вече беше шест часът и Саймън изморено поднасяше вилица към устата си, за да вкуси друг непознат специалитет. Ароматът на соса и подправките веднага подейства. Яденето беше не просто добро. То предизвикваше обилно слюноотделяне и имаше прекрасен вкус.

Госпожица Ренод беше страхотна готвачка и на него ситуацията вече му се струваше доста особена. Добрите готвачи не падат от небето. Нито пък ангели пазители за отглеждане на малки деца. Бри бе се появила от никъде и без каквато и да било мотивация работи цял ден като вол. Все трябваше да има причина, но той не можеше да я открие.

— Много ми харесва това ядене, Бри — проговори Джесика с пълна уста.

— Прекрасно е — потвърди и Саймън.

Сините очи огледаха лицето му.

— А, скъпи, май си изненадан. Когато видя, че масата е сервирана, изглеждаше толкова изплашен, като че ли очакваше да съм сипала отрова.

Дърдоренето й беше фамилиарно и шеговито, като че ли го познаваше от години. Това подразни Саймън. Той я погледна как затваря устни около вилицата и се замисли. Тя успяваше даже да се храни съблазнително, което бе още по-странно, поради факта, че имаше фигура като на десетгодишно момче. Не носеше сутиен под червения пуловер. Беше плоска като палачинка. Нямаше какво да държи джинсите й, с изключение на малката извивка на бедрата. А на Саймън не беше му се случвало да се възбуди от чифт дълги кокалести крака.

Той продължи да яде замислено. Не тялото на някоя жена кара мъжа да се чувства неспокоен и възбуден, а начинът, по който тя се движи, извива и навежда. А пък и тази малка извивка отзад… Имаше нещо неморално в нея.

И изобщо, в нея имаше нещо опасно. Саймън помисли, че я обсъжда прекалено и при това нечестно. Бри го бе смутила още в момента, когато я видя. Не му хареса начинът, по който реагира на появата й. Или по-скоро, не можа да го разбере.

В лицето й нямаше нищо, което да накара един мъж да се бои. Косата й беше гъста, синкавочерна, дълга и падаща на вълни по гърба. Не би могла да носи по-проста прическа. Кожата й беше нежна и чиста като порцелан, носът — леко чип, а брадичката — малко квадратна. Общият й вид бе привлекателен, но едва ли главозамайващ. Устните й бяха малки, меки и предизвикателно червени. Те определено можеха да донесат някоя неприятност, но Саймън едва ли би могъл да обвини нея за това, че природата я е надарила с красива уста.

Значи, трябва да са очите, реши той набързо. Никоя свястна жена няма подобни очи. Веждите й бяха извити като дъги, миглите — тъмни и гъсти като катран, а цветът на очите бе изненадващо яркосин, пълен с блясък и привлекателност. В този момент той забеляза, че Бри присвива устни насреща му.

— Започвам да мисля, че имам муха на носа, Саймън — промърмори тя. — Ако искаш да попиташ нещо, защо не зададеш въпроса си направо.

— Нямам въпроси. — Но имаше стотици.

— Нямаш ли? Тогава сигурно си се замислил за нещо.

Е, добре, дявол да го вземе. Тя започна.

— Просто се чудех… — Той посочи към бързо изчезващото ядене. — Когато предложи да „измислиш нещо“, не знаех, че ще ни предложиш това нещо. То е прекрасно. Толкова прекрасно, че ти вероятно би могла да печелиш много като главен готвач.

— За това ли се чудеше? От какво живея? — Тя си сипа несъзнателно още ядене. Доколкото Саймън виждаше, в това отношение тя можеше да се състезава със слон. — Всъщност, не се боя от работа и мога да се захванах всичко. Много хора биха ме класифицирали към скитниците. — Тя се усмихна.

Саймън си помисли, че тя нарочно се усмихна така… И използва думата „скитници“.

— Не се ли интересуваш от кариера?

— О, имах си. Няколко години работих като секретарка, водех сметки за приходи и разходи с компютър, управлявах сложна копирна техника и се оправях с фирмената политика.

— Значи бизнесът не те привлича?

— Не можех да го понасям — забеляза весело тя.

Може би тя предполагаше, че целият му живот е само бизнес. А може би не… Както и да е, Саймън знаеше, че е по-умно да си замълчи, но кой знае защо не можа:

— На колко си години? Двадесет и пет?

— Двадесет и седем.

— Би трябвало да си намерила нещо, с което да ти се иска да се занимаваш.

Раменете й се свиха в жест на безразличие.

— Известно време се занимавах и с готвене. Допадаше на начина ми на живот. Това пътуване… Когато попаднеш в град, независимо дали е малък, или голям, все на някого ще му потрябва готвач. Пък е и приятно… Да предлагаш кускус в южна Пенсилвания, юфка в Айова, банички в Мичиган…

— Какво е юфка? — Джесика слушаше разговора.

— Нещо много хубаво за закуска — каза й Бри и може би щеше да продължи, ако Саймън не я бе прекъснал.

— И откога ти е… приятно… да пътуваш из страната?

— Малко повече от година.

— Повече от година — отекна гласът на Саймън. — Просто така отиваш тук и там?

— Да.

— Без постоянна работа и без да се замисляш за кариера?

— Никак.

— И живееш в колата почти като бездомна? И сама?

Бри подпря брада на ръката си.

— Струва ми се, че може да се окажем далечни роднини. Защото тези думи съм ги чувала от петте си хиляди сродници.

— Нямах намерение да те обидя — каза той сухо.

— Не си ме обидил. — Бри го прекъсна, преди да е успял да кипне. — Имам четирима по-големи братя, които винаги ми четат същата лекция. Основната им грижа е, че някой тип може да си помисли, че съм бърза и лека, щом съм жена и пътувам сама. Но не съм си помислила и за миг, че на теб, Саймън, ти е минало подобно нещо през ума.

Боже, как го заболя главата!

— Аз съм бърза и лека — осведоми всички около масата Джесика. — Никой не може да ме настигне, когато тичам. Ако ти не си толкова бърза, Бри, аз мога да ти помогна.

— Благодаря ти, миличка. — Дълбоките й остри очи още бяха приковани в лицето му. — Както казвам неведнъж и на братята си, мога сама да се грижа за себе си. Този урок го научих още когато бях на шестнадесет години, на задната седалка на един буик. Няма значение… Преди година се замечтах… да разгледам страната. Да видя как живеят другите, да науча повече, преди да бъда обвързана и да съм изпуснала този шанс. Не ти ли се е случвало да мечтаеш?

Саймън не отговори. Нямаше какво да каже. Освен ако не искаше да се представи като превзет тип. А вече бе направил доста, за да си създаде подобен образ. И все пак, не можа да повярва изцяло на думите й. Зад тази веселост и празна риторика в очите й имаше нещо — някаква женска тайна, някакъв копнеж. Установи, че се плаши от мисълта какво ли се е случило на задната седалка на оня буик и реши, че започва да откача. Имаше си дузина собствени проблеми. И никой от тях не включваше тревожна непозната с огромни сини очи.

Когато Бри започна да сервира сладолед на Джесика, той се извини, измъкна се от стола и отиде към телефона в хола. За десети път набра номера на бившата си жена в Рапид Сити.

Предния ден, когато му остави Джесика на стълбите, Лиз не беше в настроение да говори. Джес бе изчезвала на няколко пъти от къщи, бе изпадала в дълги мълчания, но последното й изпълнение, което бе препълнило чашата, бе гладната стачка. Тя бе разклатила майчинските чувства на Лиз.

Който и да погледнеше Джес, можеше да се увери, че тя не е гладувала. Той беше сигурен, че скришом се е хранила. Но когато искаше нещо, тя бе в състояние да подлуди Лиз и го бе направила. Дъщеря му явно много е искала да дойде при него.

Саймън би преминал през огън, ако това беше нужно, за дъщеря си, но случаят не беше такъв, а и при така създалите се обстоятелства сега, просто нямаше начин да се грижи за Джес: Лиз не беше осъзнала това. Тя бе толкова разтревожена, че не можа да го изслуша. Но той добре познаваше бившата си жена. Каквито и да бяха чувствата й, Лиз бе любеща и всеотдайна майка. Сигурно Джес вече й липсваше. Би могъл да я убеди.

Телефонът звъня повече от десет пъти, преди Саймън да остави слушалката. Не можеше да откара Джес в Рапид Сити преди да намери Лиз. Прекара ръка по лицето си. Очите му горяха, нервите му бяха опънати до скъсване и ужасното главоболие се готвеше да го победи. Не можеше да си спомни откога не е спал като хората.

Беше свикнал да живее в стрес, но не и в подобно изтощение. Бизнесът му изискваше двадесет и четиричасов работен ден, а пък миналия месец го бе напуснал главният инженер и работата му се удвои. Особено с трите договора, които имаше да изпълнява. И тъкмо сега бе починал и чичо Фи. Саймън едва познаваше ексцентричния старец и никога не бе искал да наследява тази къща. А и не беше очаквал да бъде назначен за изпълнител на завещанието на прачичо си. Но нямаше кой друг от семейството да свърши тази работа и затова вчера събра дрехи за Джес, взе компютъра си и бе пристигнал. Голяма работа, че ще изкара още някоя безсънна нощ. Оправянето на работите на далечния чичо нямаше да трае вечно, а очевидно първо трябваше да се запознае с къщата.

В тази къща сред полето и мишка не можеше да се свърти. Господ знае кога щеше да намери водопроводчик, електротехник и дърводелец посред нищото, където се намираше. Саймън се съмняваше, че изобщо би могъл да намери купувач, дори и след като поправи къщата. Да не говорим за многобройните и разнообразни колекции на чичо Фи. Те бяха твърде ценни, за да бъдат оставени в пуста и неохранявана къща. Цяла орда далечни роднини чакаха с настървение да поделят и отнесат всичко, но колекциите нито бяха описани, нито оценени.

Саймън би могъл да събере по-голяма част от информацията чрез компютъра си, но щеше да му отнеме време. Много време. А той нито го имаше, нито можеше да си го позволи.

Въпросът с времето беше изключително усложнен и от четиригодишното дете, което Саймън обичаше повече от живота си, но пък и не можеше да го държи в полуразпадащата се стара къща, където и отоплението не работеше както трябва.

Вече знаеше, че ще се справи с всичко, както винаги го е правил. Не би могъл да създаде богатството си, ако не бе поемал предизвикателства. Целият му живот бе преминал в разрешаване на неразрешими проблеми и в печелене на изгубени битки. Нямаше такова положение, което да не бе успял да разреши чрез добра организация, ред и контрол.

Само дето беше малко… изморен.

— Саймън?

Той вдигна поглед. Бри стоеше до вратата на потъналия в сенки хол с парцал в ръка. Силуетът й изглеждаше още по-дългокрак и тънък. В пуловера можеше да влезе още един човек, а краката й бяха боси. Беше ходила боса цял ден. Явно имаше алергия към обувките. Не можеше да погледне устните й, без да помисли за секс и грях… Сега Саймън нямаше време нито за секс, нито за грях, но не можеше да преодолее чувството за силно привличане към нея.

Естествено, на привличането може да не обръща внимание, но не можеше да отбегне моралното задължение. Той не я беше молил да остава… Но тя бе останала и се бе превърнала в добрата фея за Джесика. Без нея Саймън и досега щеше да се блъска в кухнята и да се мъчи да се справи с палачинките.

— Само исках да ти кажа, че Джесика е горе. Обещах да й прочета приказка, а после ще си тръгвам.

— Не, няма.

— Моля?

Саймън въздъхна. Нямаше намерение да издава заповеди. Може би бяха виновни очите, устните или проклетите й боси крака, но когато я гледаше, по гърба му полазваха тръпки, а гласът му пресилваше. Беше пълна идиотщина.

— Ако си тръгнеш сега, пак ще караш на тъмно — каза доста убедително той.

— Аз и по-рано съм пътувала на тъмно.

— Не познаваш местността. А аз я познавам. Няма да намериш къде да отседнеш чак до Рапид Сити.

— Не съм изморена и мога да карам — увери го тя. — Това не е проблем за мен.

Но за Саймън беше. Снощи тя бе принудена да се довери на непознат. Бог знае, че при него бе в пълна безопасност. Но други мъже можеха да харесат дълбоките сини очи и дългите крака и доста да я притеснят. Саймън видя колата й. Дупките по пътя бяха по-големи от фолксвагените, но ако не си починеше, той щеше сигурно да полудее… А ако тя тръгне, няма да има и миг спокойствие, докато мисли дали няма да се забърка в някоя неприятност.

Опита се да й го каже по заобиколен начин.

— Дъщеря ми много те хареса.

Тя се подпря с рамо на рамката на вратата и се усмихна.

— Тя е сладурана.

— Май говорим за две различни деца. Бившата ми жена не може да задържи бавачка без допълнително заплащане.

— Тя ще се оправи в живота. — Усмивката й стана по-широка. — Нещо ми подсказва, че характерчето й е наследствено.

Думите й го изненадаха.

— Ние нямаме нищо общо.

— Нямате ли?

— Шегуваш ли се? Тя ме върти на малкия си пръст. Никога не зная какво да кажа на едно четиригодишно дете, за да ме послуша. — Саймън усети, че разрошва с ръка косата си и се стегна. — А пък ти изгуби цял ден с дъщеря ми — продължи бързо той. — Може би не си разбрала, но аз бях загубен…

— О, разбрах. — Бри усука кърпата в ръцете си. — Джес дърдори като латерна. Не ми беше трудно да разбера, че майка й вчера ти я е оставила неочаквано. И че тя мисли, че слънцето изгрява и залязва заради теб. — Нямаше нужда да казва, че не споделя мнението на дъщеря му.

— Важното е, че имах да свърша хиляди неща и ако не беше ти да се занимаваш с Джесика, нямаше да направя нищо. Не знам какво те накара да останеш и не ме интересува. Но що се отнася до мен, аз ти дължа подслон за нощта и не мисля, че наистина ти се иска да тръгваш по пътищата по това време.

Меките й очи го огледаха замислено.

— Причината да остана е проста. Имам свободно време. Дъщеря ти ми хареса и поисках да остана. Това с нищо не те задължава.

— Сигурно, но…

— Ти не искаш аз да оставам още една нощ, скъпи — каза го нежно, не предизвикателно. Но думите й го засегнаха. Не очакваше да е усетила колко се притеснява от нея.

— Не е вярно — заяви той. — Не бих ти предложил, ако не исках.

Тя се поколеба. Този път доста дълго и сериозно.

— Ти ще се притесняваш, ако аз тръгна на път, така ли?

— Не.

Отново лека усмивка. Почти като въздишка.

— Мисля, че ще се тормозиш и аз трябва призная, че ме учудваш, Саймън. Ти още не си съвсем сигурен дали аз няма да открадна фамилните скъпоценности, но ще се чувстваш виновен, ако ме изхвърлиш на пътя толкова късно през нощта.

Започваше да го изморява. Видът й на скитащо момиче явно лъжеше. Тя беше по-умна, отколкото изглеждаше.

— Никога не съм си помислил, че си крадла.

— Може би не точно това. Предполагам, че на много малко хора би имал доверие по отношение на дъщеря си, но на мен ми повери Джесика… Така че може би проблемът между мен и теб просто не е на това равнище. Да не би случайно да се боиш, че ще се промъкна горе и ще те прелъстя посред нощ?

Той натисна с пръст челото си. Сключваше договори за милиони долари, по цял свят хората го уважаваха… понякога насила, наистина. Бе създал бизнес от нищо, грижеше се за един куп паразитиращи роднини и никога не бе оставал длъжник на никого. Можеше да контролира всичко, с което работеше… Защо тогава всяка среща с тази малка женичка, пращаше всичкия му контрол по дяволите?

— Госпожице Ренод — заговори той изморено. — Аз съм на тридесет и пет години. И до тази вечер не ми се е случвало да не мога да поговоря разумно с жена. — Само исках да знаеш, че си в безопасност.