Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (19)

18

До края на август и през по-голямата част от септември това бе единствената тема за разговор между жителите на Бърнс Лейк. В „Мърфис Дайнър“ възрастните мъже все повтаряха историята, докато пиеха кафето си. Домакините, дошли за месечната доза боя в салона за разкрасяване „Люсилс“, кудкудякаха на висок глас, за да надвикат бръмченето на сешоарите. Родители обсъждаха случилото се, но винаги на нисък глас. В магазините по Мейн Стрийт търговията бе по-оживена от обичайното за това време на годината. А в началното училище на Бърнс Лейк дългогодишният годеник на Триш Куин — Гари Шмид — водеше есенните тренировки на футболния отбор, а в съблекалнята шепнешком разказваше за случилото се на Аманда Райт, сегашната му любовница и майка на един от неговите състезатели.

Градът бе преживял нещо подобно през юни 1985 година, когато съпругата на началника на пощата, Алис Бърнс, избяга с пътуващ търговец и по-късно бе намерена удушена в канавка в покрайнините на Пофкипси. Сега обаче беше по-различно — хората бяха превъзбудени, че са позволили толкова дълго да бъдат мамени. Мнозина го приемаха като лично предателство. За други това беше способен човек, пречупил се под бремето на собствената си вина.

Онова, което никой не беше готов да приеме, бе тревожната истина, че през всичките тези години те бяха съжителствали с хладнокръвен убиец. Бяха го отгледали, така да се каже. Светлокосото момченце, на което се бяха усмихвали ласкаво, когато го бяха срещали на раменете на баща му, докато Коул вървеше по Мейн Стрийт като маршал на парад по случай Четвърти юли. Светлокосият младеж, предизвикал сълзи в очите на съгражданите си, когато бе произнесъл пламенно слово като абитуриент. И накрая, но не на последно място, човекът на когото мнозина, макар и не всички, бяха гледали като на блестящ пример какво може да постигне човек, като в същото време остане достатъчно скромен. Ако Робърт ван Дорен бе предизвиквал някакво шушукане през всичките тези години, то беше дело на ревниви съпрузи и любовници на жените, с които бе спал, и на засегнати служители, уволнени от него. В крайна сметка нямаше идеални хора. Кой мъж с очи, които шарят, и слабост към хубавите дами би се противил, когато те просто му се хвърляха в ръцете?

Никой обаче не можеше да оспори категоричните факти, които излязоха наяве във връзка с ужасните събития, разиграли се в търговския комплекс „Кранбъри“. Месеци по-късно, когато окръжният шерифски департамент завърши разследването си на смъртта на Робърт ван Дорен, както и на по-отдавнашната смърт на брат му и на бившата му приятелка, той стигна до заключението, че Корин Лундкуист е била жертва на самоубийство, както бе установено и по-рано. От друга страна, Бък ван Дорен, бе умрял от смъртоносен удар в тила — факт, който бе пропуснат по-рано поради големите травми, причинени от катастрофата, за която се предполагаше, че е отнела живота му.

Във връзка с тези разкрития бяха извършени няколко ареста. Сред тях и на мъж на име Грейди Фостър, който бе заварявал тръби във фирмата на Робърт и бе работил и като охрана в един бар. Едър мъж с атлетична фигура и обица на едното ухо, с изрусена коса, подстригана късо отгоре, но достатъчно дълга отзад, за да се върже на опашка, но бе рухнал и бе признал, че е извършил нападенията срещу „Реджистър“ и склада на „Маки Фудс“, както и срещу Първа баптистка църква. Когато го попитаха за оскверняването на гроба на Бък обаче, той заяви, че е бил просто нает. Бил копал до ковчега, след което господин Д. го изпратил да си върви. Изглежда, не е имал доверие на Грейди да свърши работата, но и не бе обмислял възможността господин Д. да не е сред живите, за да го защити в случай на арест. Впоследствие Грейди бе осъден на осемнайсет месеца затвор от окръжния съд на Скоъри — най-тежката присъда, която законът можеше да даде за деянията му.

През първата седмица на септември стотици уважиха панихидата на Робърт. Някои дойдоха от любопитство, но повечето — от уважение към скърбящите му родители, които освен че бяха с обичайните при подобни случаи бледи и съсипани лица, изглеждаха толкова състарени, че бегло напомняха на предишните Коул и Гертруд. От съдбоносната нощ те живееха в пълно уединение.

Ноел ван Дорен и малката й дъщеричка Ема, която, като се изключи тъмната коса, приличаше поразително на баща си, бяха сред хората, дошли да изразят почитта си. Придружаваха ги родителите на Ноел и сестра й… И, странно, градският лекар, Ханк Рейнолдс. Хората вдигаха в недоумение вежди, когато коментираха, че Мери Куин и Чарли Джефърс, разведени преди много години, изглеждаха най-приятелски настроени един към друг. Но лъвският пай от клюката беше запазен за необузданата по-малка дъщеря на Чарли, която вървеше най-невъзмутимо хваната за ръка с нейния приятел, пред очите на всички. Елмира Хъшинг прошепна на Шърли Хамстед, която го повтори на съпруга си Дик, а той пък го каза на Гас Холпърн в бръснарницата му, че ако очите не я лъжат, Бронуин Джефърс е бременна. Никое друго предположение не би могло да бъде по-далече от истината, но въпреки това клюката се разпространи бързо.

Сред тези, които не дойдоха на службата, бе Триш Куин, която предложи да гледа болнавата си майка. Както се оказа, Триш имаше и друга причини да се крие. Малко по-рано същия месец тя бе разбрала за Гари и Аманда, по-точно ги беше хванала. Тя понесе случилото се с много достойнство, както би могла да го преживее самотна жена около четирийсетте, но всеки, който й беше достатъчно близък, виждаше колко е уязвена. През следващите седмици тя стигна дотам да търси духовна утеха при Джо Уилкокс, пастор в Унитарианската църква на Светите апостоли.

Беше отбелязано и отсъствието на още двама души. Уейд Джуит, който получи няколко обвинения, главно за възпрепятстване на правосъдието. И бившата съседка на Ноел — Джуди Патерсън, за която се говореше, че е покрусена от мъка. Изглежда Ноел нямаше право да й приписва връзка с инструктора по карате на сина й. Според клюката в деня, когато се разчули ужасните новини за Робърт, Блейк Патерсън се прибрал у дома от командировка и намерил съпругата си да ридае истерично, свита на кълбо на пода в спалнята. След като я притиснал, тя признала, че е имала любовна връзка с Робърт. На следващия ден Блейк се изнесе и отведе със себе си и двамата им сина.

През втората седмица на септември Мери опакова багажа си и се върна в Ню Йорк. Въпреки че продължаваше да си идва в съботите и неделите и често бе забелязвана с дъщеря си и внучката си или под ръка с бившия си съпруг, с течение на времето посещенията й се разредиха. Знаеше, че ще й бъде трудно да го напусне, но не си бе представяла колко ще е трудно. Отначало те се преструваха, че връщането й в Ню Йорк не е сбогуване. В края на краищата, тя щеше да си идва често, а и Чарли възнамеряваше да пътува до големия град. Въпреки че на никой от двамата не му бе приятно, че ще прекарват толкова време разделени, какво можеше да се направи? Дори Чарли се съгласи — макар и неохотно — че няма друг начин.

В началото изглеждаше, че ще успеят. Все пак се обичаха и както първия път отчаяно вярваха, че любовта побеждава всичко. После, през ноември, Мери се разболя тежко от грип, от който се възстановява цели три седмици. Малко след това Ноел и Ема също се разболяха и Ханк се пренесе временно, за да се грижи за тях, както и за Дорис, която бе доста отпаднала. Ханк така и не ги напусна повече. Ноел протестираше често и настоятелно — може би прекомерно настоятелно — че престоят му не променя нищо, поне що се отнася до Мери. В къщата мястото бе повече от достатъчно, а по този начин двамата с Ханк можеха наистина да се опознаят. Но Мери стоеше настрана през повечето време, промърморвайки обичайните вежливи извинения — Ноел и Ханк имали нужда от време за себе си, заедно с Ема, и Дорис им била напълно достатъчна.

Разбира се, тя трябваше да остане с Чарли. Не беше тайна, че двамата спяха заедно. Но в двата паметни случая, когато тя прекара нощта при него, не се чувстваше особено добре. Едната причина беше Бронуин. Въпреки че малката дъщеря на Чарли никога не го бе казвала открито, беше ясно, че не иска Мери да се навърта наоколо. Другата бе Чарли и замисленото изражение на лицето му, докато я наблюдаваше как извършва сутрешния ритуал — миенето на зъби, избърсването след душа, ровенето в кухненския бюфет за чаша. Той сякаш си представяше бъдещето, а това създаваше напрежение. Бъдеще, в което всяка сутрин, а не само от време на време, те ще се събуждат, ще се любят, ще пият кафе и ще се обличат. Проблемът беше, че и тя го виждаше. Понякога толкова ясно, толкова влудяващо близо, че се превръщаше в постоянна болка.

След известно време стана по-лесно да стои настрана.

Вместо да пътува до Бърнс Лейк, тя правеше планове за уикенда с приятели, планове, които да я задържат в града, да й попречат да се размекне в последната минута. Когато Чарли правеше свои планове, тя разбираше бързо за тях. Несъмнено от Бронуин, която — ах как невинно! — се изпусна, че баща й е завел дама на вечеря. Мери не поиска обяснение, но Чарли й обясни. Пола Кент, новата агентка по недвижими имоти, на която бе хрумнала блестящата идея да кандидатства за федерална субсидия за превръщането на проекта за развитие на Санди Крийк (отхвърлен с десет на едно с референдум) в официален резерват за птици, го поканила на вечеря, за да обсъдят няколко реклами. Мислите му не стигаха по-далеч, а и Мери не го измъчва за бъдещи срещи, които той може би беше планирал. Нямаше право, въпреки че отдавна бе скъсала със Саймън Трейгър. Ако бе искала Чарли, той щеше да бъде неин. Но да го държи в неведение, не, това не беше честно. Веднъж вече бе наранила сърцето му. Да го направи втори път, би било повече от жестоко. Би било — мисълта за Дорис изникна в съзнанието й точно в този момент — нехристиянско.

Естествено, през уикенда, когато Чарли я посети, валеше като из ведро, телефонът не спираше да звъни, а ресторантът, където го заведе и който се смяташе за реномиран, им предложи ужасна храна след дълго чакане. Той се пошегува с думите, че не е било необходимо да бие път до града, за да получи лошо обслужване и прегоряла храна — просто би могъл да се разходи до „Мърфис Дайнър“. Двамата се смяха доста, а когато се оказа, че билетите за филма, който се готвеха да гледат, са разпродадени, той взе видеокасета. В крайна сметка уикендът завърши добре. Ето това си повтаряше тя наум.

По една или друга причина Чарли не дойде повече.

За последен път го видя през март, когато майка й почина в мир, както спеше, след продължително и изтощително боледуване от пневмония. От известно време Дорис все не беше добре и смъртта й не изненада никого — особено дъщерите и внучката й. Ноел и Триш тъгуваха открито, а Мери — по свой начин. На погребението постави на ковчега снимка от сватбата на родителите си в сребърна рамка — може би най-щастливия ден в живота на майка й — и се помоли да се съберат отново с баща й на небето, за да намери онзи покой, който не бе открила на земята.

После дойде пролетта и стопи снега заедно с томителните мисли, които могат да завладеят дори тихите малки градчета с църкви с бели камбанарии. Минзухари и кукувиче грозде се появиха край пътя.

Лястовичките и горските зидарки гнездяха заедно с оранжевоглавите коприварчета в гористата местност край Санди Крийк.

През първата седмица на май никой не бе кой знае колко изненадан, когато неделното издание на „Реджистър“ оповести годежа на Ноел ван Дорен (родена Джефърс) и д-р Ханк Рейнълдс. Въпреки че двамата с Ханк бяха достатъчно дискретни, всички знаеха, че са заедно. Малцина от по-възрастните и по-ограничените отбелязаха, че е малко рано за наскоро овдовяла жена, и то при такива ужасни обстоятелства, но повечето искрено се зарадваха на сгодената двойка, като същевременно изпитаха облекчение. Защото онези, които тайно си признаваха, че са могли да сторят нещо повече, изпитваха угризения.

Беше планирано в края на юни да направят скромна сватба, защото се очакваше тогава времето да е достатъчно хубаво, без да е твърде горещо. Церемонията щеше да извърши преподобният Джо Уилкокс, заклет ерген, който напоследък сериозно се бе замислил дали все пак да не се задоми. През изминалите месеци те двамата с Триш Куин прекарваха доста време заедно, достатъчно, за да прецени колко специална жена бе тя. Вече бе намислил, че по Коледа, ако всичко върви добре, ще я изненада с годежен пръстен.

Мери възнамеряваше да прекара седмицата, когато бе годежът, в Бърнс Лейк. Напоследък бизнесът й вървеше, въпреки трудния период в края на предишната година, когато няколко от клиентите, които се бяха почувствали пренебрегнати, се оттеглиха недоволни. Напусна и счетоводителят на фирмата заедно с близо трийсет хиляди долара, които бе присвоил. Фирмата й успя да изплува. Мери бе привлякла няколко нови клиенти през последния месец. Дори мислеше да направи помощничката си Британи Миян партньор. Имаше само един проблем — Чарли.

Липсваше й. Най-много й липсваха разговорите с него. Не по телефона, а да се сгуши вечер до него в леглото или да седи срещу него на закуска. Липсваха й разговорите с него в кухнята, докато приготвяха вечерята или докато се разхождаха вечер край езерото. Липсваше й животът, който можеше да има — и почти бе постигнала. Два пъти.

Сега се прибираше у дома за годежа на тяхната дъщеря. Когато зави на запад по шосе двайсет и три, Мери усети, че потръпва в очакване. Или от страх? Преминаващата покрай очите й мозайка от ниви и зелени гористи хълмове й напомни за същото време миналата година. Оттогава се бяха променили толкова неща. Майка й бе починала… Ноел се омъжваше повторно. А откакто беше направила първото си подобно пътуване до Бърнс Лейк, сякаш бе изминала цяла вечност.

Сякаш сърцето й отмерваше разстоянието и времето. Жадно поглъщаше с поглед познатите ориентири на местността от детството си — царевичните ниви, складовете за продажба на автомобилни гуми и магазините „Агуей“, олющените хамбари, приведени от старост, крайпътните закусвални с имена като „При Големия Боб“, „При лелята на Сузи“ и „Вкусно като от виме“ („Деъри Куин“ и „Макдоналдс“ все още липсваха по тези места) — магазин със сложна украса, изобразяваща пасторален пейзаж, наподобяващ страната на елфите.

С течение на годините беше загубила или изоставила нещо жизненоважно, което сега сякаш проблясваше тук-там пред погледа й в препускащия пейзаж като отблясъци на заровено имане. Нещо от нея или може от живота, който щеше да води, ако бе останала в Бърнс Лейк. Щеше ли да бъде по-лошо за нея? Дълго време бе мислила така, но знаеше, че не е задължително. Просто животът й щеше да е различен, нищо друго. Нито по-добър, нито по-лош, само по-спокоен и провинциален. А трябваше да се съобразява и с Чарли. Винаги Чарли, който я теглеше към себе си сякаш с невидимо въже.

„Не съм първата жена, на която й се е наложило да избира между кариерата си и мъжа, когото обича. Но защо трябва да е толкова трудно? Защо не съществува такова нещо като обикновено скъсване без усложнения?“

Имаше още един въпрос, който я тормозеше. Дали той продължава да се вижда с Пола Кент? Питаше се дали Пола е в действителност толкова красива, колкото на снимката в рекламната листовка, която й бе попаднала последния път, когато бе идвала в Бърнс Лейк. „О, да, кого си мислиш, че заблуждаваш? Всъщност огледа всеки магазин в града, докато я откриеш.“ Мери си я представяше толкова дръзка, колкото и руса, с перфектни мерки, изящен маникюр и коса, която никога не се накъдряше във влажно време. Докато постепенно навлизаше в живота на Чарли, Пола несъмнено бе подела кампания и за спечелване на Бронуин. Естествено, отначало момичето щеше да се съпротивлява, но с течение на времето и при повече постоянство щеше да се предаде. Защото Пола Кент, освен че имаше добра позиция, притежаваше нещо, което винаги бе липсвало на Мери — цялото време на света.

Мери бе толкова унесена във въображаеми сценарии за любовния живот на Чарли, че пропусна отбивката за шосе 145 и се наложи да заобиколи през Мидълбър. Когато пристигна в къщата на майка си, слънцето залязваше и масата бе сложена за вечеря.

Ханк направи спагети и кюфтета, докато Мери чете книжка на Ема, а Ноел се мотаеше из кухнята с вида на срамежлива невеста. По време на вечерята Ханк им разказа една история за пациентка в болницата, където той работеше — възрастна гватемалка, която кашляла непрекъснато и той й дал рецепта за пеницилин. Предписанието било: „Вземайте три пъти дневно с вода“. Вместо да отиде в аптека, необразованата жена накиснала рецептата във вода и изпълнително пиела по три чаши на ден от каната.

— А най-странното е, че тя се подобри — добави Ханк през смях, облягайки се назад със скръстени на гърдите ръце.

Дяволитите му кафяви очи намериха Ноел и двамата си размениха крадешком усмивки. Той се чувства като у дома си, помисли си Мери.

После дойде време за лягане и Ема настоя Мери да я сложи и да й прочете още една приказка. Когато Мери слезе по-късно на пръсти в кухнята, установи, че Ханк и Ноел също са си легнали. Направи си чай и се върна обратно горе, мина през дневната колкото да вземе наслуки един брой на „Рийдърс Дайджест“. Заспа, преди да е обърнала първата страница.

В стаята на отсрещната страна на коридора Ноел и Ханк тихо се любеха. След травмата от суровото изпитание Ноел откри, че освен редицата прекрасни качества, които притежаваше Ханк, той беше и превъзходен любовник. Той бе всичко, което тя бе искала да има — човек, който никога не бързаше и изглежда, не му правеше впечатление, когато тя понякога беше нерешителна. Откакто бяха заедно, тя постепенно разцъфна, стремейки се вече към вниманието му толкова често, колкото и той към нейното. Беше се разтворила пред него така, както никога не си бе представяла, че е възможно. Дори говореха за друго дете, родено с любов, което ще е сестра за Ема, както Бронуин за Ноел.

Мери прекара следващите два дни с дъщеря си, пазаруваше и изпълняваше поръчки, свързани със сватбата. Ходиха до Олбъни да купят рокля за Ема — по нейно настояване розова с пайети и много, много волани. Накрая се спряха на бяла органза с буфан ръкави и жабо, която Ема с въздишка на примирение прие. След това обядваха пица и пиле „Цезар“ в „Калифорния Кичън“, преди да се отправят към „При Нордстром“ за обувки, които да подхождат на роклята на Ноел.

Мери никога не бе виждала Ноел толкова щастлива. Вярно, че обграждаше Ема с малко повече от необходимото внимание и погледът й тревожно проследяваше всяко движение на дъщеря й, но това бе естествено след преживяното. А то щеше да избледнее постепенно. Седмици след случилото се Ноел тръгна на психоаналитик и го посещава няколко месеца. Сега бе готова да загърби всичко, а Мери не виждаше причина за обратното. Ноел вече се усмихваше по-често. Дори бе понапълняла от последното посещение на Мери. Отиваше й. Тя просто сияеше. Ако любовта не лекува всички рани, помисли си Мери, тя със сигурност прави чудеса за външния вид. Тогава осъзна собствената си любовна мъка, която беше нещо повече от ревност. Би дала всичко, в буквалния смисъл, за да е на мястото на дъщеря си.

„Ханк е най-доброто лекарство, което може да предпише един лекар“, размишляваше Мери, наблюдавайки Ноел да пробва поредния чифт обувки в цвят слонова кост. Ема, седнала на пода до тях, се опитваше да напъха собствения си крак, обувка и всичко останало в чорап с телесен цвят.

Ноел я погледна сияеща.

— Той е прекрасен, нали? — Тя вдигна глава и отметна една непокорна черна къдрица назад. — Знаеш ли, ако се беше случило преди това, съмнявам се, че щях да го поканя да се нанесе при мен. Странно как се развиха нещата, нали? Само като си помислиш, че всичко е писано и ти се случва нещо много по-хубаво дори от онова, за което си мечтал. — Тя погледна към Ема и се усмихна. — Миличка, това обикновено се обува на крака, а не на обувката. Виж, закачило се е на катарамката.

По стар навик Мери се наведе да натисне върха на обувката на Ноел.

— Струват ми се малко тесни. Как ги усещаш?

— Като обувки, които трябва да нося само веднъж — отвърна през смях Ноел.

— Струва ми се, че предишните ми харесаха повече.

— На мен пък — тези.

Двете се засмяха едновременно.

— Предполагам, че за някои неща никога няма да постигнем съгласие — призна Мери. — Но в случай, че не съм ти го казала ясно, одобрявам женитбата ти с Ханк. Дори да не го харесвам по чисто егоистични причини, всеки, който те прави щастлива, получава моя глас. — Във въздуха увиснаха думите: „Ще бъде добър баща на Ема“.

— Благодаря, мамо. — Ноел изглеждаше доволна и леко смутена. Тя събу обувките и се протегна към друга кутия. Внимателно отмести очи и отбеляза небрежно: — Мога да кажа същото за теб и татко.

Мери се притесни. Това бе тема, която двете с Ноел никога не бяха обсъждали. Може би дъщеря й бе почувствала, че тя е забранена, но сега искаше всички да са щастливи като нея.

— Ние с баща ти сме съвсем различни хора… — въздъхна Мери и млъкна. Не, подобно обяснение не би свършило работа. Трябваше да измисли нещо по-добро. — Може би трябваше да опитаме — продължи тя, като се мъчеше да запази тона си спокоен, — но просто не мога да си представя да живея в Бърнс Лейк. А ти можеш ли да си го представиш?

— Честно? Не. — Ноел хвърли поглед към Ема, която бе захвърлила чорапите и се бе прехвърлила на обувките, току-що премерени от майка й. Без да си дава сметка в какъв смут хвърли сърцето на майка си, Ноел надзърна в най-горната кутия, но веднага затвори капака й с очевидно неудовлетворение. — От друга страна — продължи тя, донякъде разсеяно, но сбърчила вежди, докато съсредоточено преглеждаше останалите кутии, — нищо не се случва така, както очакваш. Кой си е мислел по това време миналата година, че ще се омъжа отново?

— Имаш право. — Мери с усилие върна усмивката на лицето си. — Единственият въпрос е с кои от тези обувки смяташ да се омъжиш?

Ноел се отпусна на креслото, протегнала крака пред себе си в поза, която Мери не бе виждала от момичешките й години. Немирна усмивка разтегна устните й.

— О, мамо, има ли значение? Все едно никой няма да ги види, а на Ханк несъмнено му е все едно. Той ще бъде прекалено ангажиран да гледа мен.

Накрая Ноел избра семпли бели обувки, които щяха да се скриват под воланите на дългата й рокля и щяха да са й достатъчно удобни да танцува с тях. Най-безвкусните натруфени бели пантофки, украсени с пайети и панделки, купи на Ема, която бе изпаднала във възторг от тях. Да, знаела, че е похарчила много пари за дрехи, призна Ноел неохотно на Мери, докато касиерката пресмяташе покупките й, но напоследък като че ли била загубила здравия си разум и правела по-често каквото й харесва, а не каквото трябва.

Думи, които имаха отзвук на следващия ден и вечерта, когато Мери се срещна с Чарли в „Стоун Мил“. Щяха да се видят на следващия ден на репетицията за вечеря и на сватбата в събота, където щяха да бъдат заобиколени от Ноел и Ханк, Триш и Бронуин, да не говорим за родителите и сестрите на Ханк, както и чичо му и леля му, които се готвеха да пристигнат със самолет за случая от Канзас. Ала тази вечер щяха да са сами двамата, както едно време. Само че за последно може би.

Видя го през прозореца, който гледаше към воденичния улей, където потокът — буен поради топящия се сняг, бързаше да се влее в малкото езерце долу. Все още бе рано и масите бяха наполовина запълнени. Беше облечен в тъмен костюм и вратовръзка, които му придаваха достолепен вид и дори известна улегналост. Приличаше повече на възрастен политик, отколкото на собственик на вестник в малък град. Въпреки че трябваше досега да е свикнала с това, побелялата коса по слепоочията му все още леко я шокираше. Може би ставаше така, защото не можеше да го погледне и да не види запечаталата се в съзнанието й представа за седемнайсетгодишния Чарли — висок и леко прегърбен, сякаш бе израсъл твърде бързо, с гарвановочерна коса като на индианец, която винаги бе разрошена, защото прокарваше пръсти през нея. И чаровната му усмивка, която изведнъж огряваше лицето му.

Той я видя и се изправи да я посрещне. Както винаги галантен, помисли си тя. Усмихваше се, но в изражението му се четеше предпазливост. Предпазливост, която тя отдавна мечтаеше да прогони, както веднъж игриво разми отраженията им в малкия вир на потока под тяхната къща, където обикновено правеха слънчеви бани. Ала вече не бяха деца. Може би отчасти проблемът се дължеше на това, че никога не изживяха юношеството си.

— Отдавна не сме се виждали. — Тя го целуна по бузата и присви очи, усетила горчиво-сладката болка. — Изглеждаш добре, Чарли. Май не съм виждала този костюм. Сигурно е нов. — Въздържа се да не попита: „Пола ли го избра?“.

Чарли сви рамене в типичния за него маниер.

— Познаваш ме, обикновено момче съм. Обличам се така само в специални случаи.

Вътрешно Мери потрепери, но смело се усмихна.

— Имаме повод да празнуваме. Дъщеря ни се омъжва.

— Така е — любезно се съгласи Чарли. Той изтегли стола й назад и изчака, докато тя се настани удобно, след което седна срещу нея. — Какво искаш за пиене?

— Водка с тоник. — Когато сервитьорът взе поръчката им, в съзнанието й се върнаха нежелани спомени и тя простена: — О, господи, първата сватба! Имах жестоко главоболие три дни след това. Дори сега като си помисля как можеше да свърши всичко… — Поклати глава, за да прогони мисълта, че бяха на косъм да загубят Ноел.

Чарли се протегна през масата и стисна ръката й.

— Сега тя е щастлива. Нали само това има значение?

Мери се отдръпна назад и деликатно измъкна ръката си.

— Някой беше казал, че няма щастлив край, има щастливо начало.

Напитките дойдоха и тя бавно отпи от своята, загледана през прозореца към течащата вода, която почти можеше да докосне с ръка. По това време на годината все още беше леденостудена. В потока можеше да се плува най-рано през юли. Когато отново погледна Чарли, видя как от двете страни на устата и носа му са се вкопали дълбоки бръчки и гърлото й неочаквано се сви. Тя се усмихна.

— Май никога не сме имали шанс, нали? Ние срещу целия свят. А сега целият свят срещу нас.

— Ако си права, това е светът, който сами създаваме. — Чарли заговори непринудено, но усмивката не се отразяваше в очите му. Ръката му остана на масата до чашата с вино.

— Може би — съгласи се тя. — Но също така няма начин да го променим, нали?

— Не съм аз този, който може да отговори.

Мери почувства, че отмалява. Решимостта й да се държи предпазливо отстъпи пред внезапен порив да разреши всичко с един замах. Болката, която я изгаряше, бе твърде силна. Тя, изглежда, измъчваше и Чарли.

— Какво точно ме питаш? — попита тя с разтреперан глас.

Усмивката изчезна от лицето му. Той я погледна с вид на уморен от чакане човек, изпълнен с тъга.

— Не те питам нищо, Мери. Нямам право. Все едно ти да поискаш от мен да оставя всичко, което съм създал с толкова усилия. — Той поклати тъжно глава. — Когато бях млад и самоуверен, бях сигурен, че знам всичко, но с годините научих някои неща. Разбрах например, че ако искаш да вкараш квадратен клин в кръгла дупка, или той ще се счупи, или дървото около дупката ще се сцепи. Не бих ти причинил това. — Той я погледна. На лицето му бе изписана крива усмивка. — Въпреки че, признавам си, част от мен е достатъчно егоистична, за да иска да опита.

Мери въздъхна. Беше я заболяло.

— Прав си. Просто няма да се получи.

Той вдигна чаша.

— Можем да пием за това или просто да удавим мъката си. С твое позволение.

Зад шеговитото му поведение прозираше болката, която бе стегнала мускулите на врата му. Очите му бяха тъжни, но в тях се четеше примирение. От неговото примирение я заболя най-много.

— О, Чарли! — тихо пророни тя. Сълзите й бяха готови да бликнат. — Бих искала… — Тя направи пауза, за да прочисти гърлото си, преди да продължи. — Бих искала нещата да бяха различни. Ако това има значение, нямам никой друг. Никога не е имало и се съмнявам, че ще има.

Тя почака той да каже нещо за Пола Кент, донякъде дори го искаше, защото щеше да бъде конкретна подробност, която би могла да използва, за да се дистанцира. Иначе се чувстваше прекалено близо, прекалено разголена.

Ала Чарли отговори с леко дрезгав глас:

— Е, добре тогава, изглежда, трябва да уредим живота си по възможно най-добрия начин. Не се притеснявай за мен. Ще имам достатъчно работа. — Отправи й унила усмивка и отпи от виното си. — Ще поръчаме ли?

— Изведнъж гладът ми мина — отчаяно отвърна тя.

— Все едно трябва да хапнеш нещо.

— Сега заприлича на майка ми. — Тя се засмя пресилено.

— Слушай — наведе се Чарли към нея и в този момент тя видя как решителността му проблясва под маската на преструвките. — Вдругиден се омъжва дъщеря ни. След всичко, което Ноел преживя, й дължим цялото добро отношение и чувство за хумор, на което сме способни. — После се облегна назад и изражението му омекна. — А сега, защо не погледнем менюто? Маги Ричмънд, нашият редактор на светската хроника, ми каза, че си струва да си поръчаме сьомга.

Тя се почувства като наказана от неговото… не можеше да намери точната дума… великодушие. Отмести настрана чашата си и взе менюто.

— Прав си, Чарли, постъпвам егоистично. — В смел опит, който й прозвуча на нея самата фалшиво, тя добави: — Няма смисъл да пропилявам тази прекрасна вечер с най-желания ерген в Бърнс Лейк. — Мисълта за Пола Кент отново споходи съзнанието й.

— Така се изразявахме за стария бик Къдълс, помниш ли? Най-желаният ерген в Бърнс Лейк! — Чарли се засмя. — Бедният, затворен в двора на фермата, нямаше какво друго да прави, освен да гледа замечтано кравите.

Мери също се засмя. Спомените й за отдавна отминалите времена се върнаха. Спомни си как Къдълс веднъж бе избягал от двора на пътя, където възрастна двойка в розов „Буик Регал“, насочила се на север от шосе 30А, беше шокирана да види получилия награда бик на господин Петигрю да върви към тях по осевата линия. Шофьорът, пенсиониран телефонен техник, който отиваше да види балдъзата си във Вермонт, се паникьоса и се опита да заобиколи бика, който незабавно нападна и остави толкова голяма вдлъбнатина в страничната врата на буика колкото бе и недоверието на застрахователния агент, който впоследствие трябваше да оформи иска за щетите.

Мери се усмихна.

— Не мисля, че тази възрастна двойка някога се е съвзела.

— Не съм сигурен и за Къдълс. След това така и не дойде на себе си. — Чарли се засмя тихо и с леко раздразнение в гласа добави: — А след като ти замина, мисля, че не беше единственият, изпаднал в това положение. — Тя улови за миг загадъчната светлина в очите му. После на лицето му се изписа небрежна усмивка.

— Доколкото виждам, възстановил си се напълно — За своя изненада Мери откри, че е в състояние да понесе обсъждането на тази тема. Дори можеше да се шегува с най-болезнения епизод в живота си. Думите излязоха от устата й, преди да е усетила. — Чувам, че напоследък се виждаш често с Пола Кент.

За нейно разочарование Чарли нито потвърди, нито отрече.

— Така ли? Е, знаеш как е в малкия град. Носят се разни слухове.

— Понякога в тези слухове има и доза истина.

Ала Чарли се дистанцира. Лицето му се бе затворило за нея като врата, през която тя можеше единствено да надзърне за кратко.

— Не можеш да подхождаш по този начин, Мери. — Тонът му бе хладен, макар да не бе лишен от нежност. — Ако искаш онова, което мога да предложа — то не е много, но ти го давам безрезервно — твое е. Не е необходимо да ти го казвам, знаеш го. Ти обаче направи своя избор и аз го уважавам, макар и да не ми харесва. Не искай от мен повече.

— Съжалявам. — Чарли имаше право. Тя искаше своето парче торта, въпреки че мисълта за Пола Кент я задушаваше. — Хайде да започнем отново.

Думите не можеха да бъдат по-неподходящи и Чарли се намръщи, но бързо се окопити и пусна своята патентована чаровна усмивка.

— Разбира се! Какво ще кажеш за сьомга?

— Звучи добре — излъга тя.

Това беше толкова лесно, все едно да паднеш от греда, и в същото време най-трудното нещо, което бе способна да направи. Почти толкова трудно, като първия път, когато Чарли си тръгна. Вечеряха салата и сьомга, а за десерт взеха ягодов пай, който изобщо не й се ядеше, но го погълна безмилостно. Заседяха се на чашка еспресо. Чарли, изглежда, не бързаше никак. Дори да намираше присъствието й за болезнено, не го показваше. Разговаряха още за сватбата и за вероятността Триш и отец Джо също да минат по пътеката в църквата. Мери попита за Бронуин и Чарли й каза, че се вижда често с Данте Ло Прести. Очевидно той не бе демонът, за който го бе обявил Чарли.

Те се разделиха пред ресторанта с благопристойна целувка, която изгори устните на Мери, след което всеки от двамата се запъти към колата си. Докато гледаше в огледалото за обратно виждане как той излиза от паркинга, неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Вече имаше усещането, че той напуска по всякакъв начин живота й. На сватбата, заобиколени от приятели и роднини, те нямаха да имат възможност да разговарят, още по-малко да бъбрят така сладко, както го бяха направили току-що. После тя щеше да се върне в града. Когато след месеци си дойдеше отново в Бърнс Лейк, най-вероятно дори случайно нямаше да срещне Чарли. След като Дорис си бе отишла, те щяха да се виждат само по тържествени поводи. Като дипломирането на Ема в гимназията, например. А ако имаха още едно-две внучета (в крайна сметка дъщеря им беше достатъчно млада) — и на кръщенетата. Щяха да промърморват вежливи реплики. Чарли щеше да бъде придружаван от Пола Кент — или от която и да било жена, която бе имала щастието да го хване — и това щеше да е мъчително, да, но не продължително. Беше смела пред хората.

Ала когато остана сама, в уединението, което й предлагаше колата, заобиколена от лекото жужене на нощните насекоми, а потокът зад мелницата нашепваше онова, което не искаше да чуе, вече не беше необходимо да се преструва. Можеше да си поплаче на воля. Да си поплаче за онова, което бе загубила, и за дълга, който щеше да продължи да расте… и за отчаянието, което дори правилното решение може да предизвика.

„О, Чарли! — безмълвно се обърна към него тя. — Не исках това да свърши. Просто не виждах начин да го съхраня.“

Мери плака, докато група посетители, доста шумни след изпития алкохол, се разпръснаха на паркинга и се запътиха към автомобилите си, паркирани в близост до нейния. От страх някой да не помисли, че не се чувства добре или е пийнала, тя се стегна и отвори жабката, за да потърси там кутия с хартиени кърпички. Лампата в колата се включи и тя видя лицето си в огледалото за обратно виждане — подпухнали зачервени очи, а на челото й червен отпечатък там, където се бе опирала във волана. Издуха силно носа си и запали двигателя.

Сети се за една поговорка, която майка й често повтаряше: „За всеки влак си има пътници“. Реалността я накара да се усмихне мрачно. Само защо, о, защо нейният беше човек, който по една иди друга причина никога не вземаше влака?

Следващия ден понесе по-леко. Изкара някак вечерята — репетиция на сватбата. После дойде събота, денят на сватбата. Слънцето грееше.

В ранните часове на деня Ханк бе повикан да изроди бебето на Норма Хофстедър, което трябваше да дойде на белия свят чак след три седмици. В девет часа, когато той още не беше се върнал, Ноел въпреки всичко не се тревожеше.

— Ще си дойде, има много време — развеселено твърдеше тя.

Кучето играчка на Ема — Боуи, изпрано за случая, излезе от сушилнята без едно ухо, а другото представляваше безформена кафява топка. След като известно време плака и подсмърча, тя позволи да бъде успокоена от баба Мери, която й каза, че така, когато Ема отиде в първи клас есента, ще може да носи част от Боуи в джобчето си и то ще й напомня, че кученцето я чака вкъщи.

И накрая, но не на последно място, Ноел откри, че дантелата на булчинската й рокля е скъсана. Тя се паникьоса за кратко, защото вярваше по-малко в уменията си на шивачка, отколкото в способността на младоженеца да изражда бебета. За щастие, леля Триш успя да зашие скъсаното.

В някогашната стая на Мери сестра й мърмореше, докато зашиваше роклята на Ноел. Бузите й бяха розови, очите й блестяха. Никога не бе изглеждала по-хубава. Ако Мери не знаеше, би си помислила, че сестра й е тази, която се жени. Чуваше се само „Джо това, Джо онова“.

— Джо казва, че двойките, които настояват сами да напишат брачната си клетва, са свежа промяна. — Триш седеше на леглото, вперила поглед в роклята. — Не че той има нещо против това — побърза да добави тя. — Но има нещо толкова хубаво в традиционния начин. Какво лошо има в думите „Да се обичаме, уважаваме и подчиняваме“, когато го казват и двамата?

Мери, застанала до тоалетката, престана да гласи косата си, обърна се и се усмихна на сестра си. Нямаше причина да не се усмихва. Минаваше десет, а сватбата бе насрочена за единайсет и половина. Ханк току-що се беше прибрал. Преди минута тя чу входната врата долу да се затваря и гласа му, докато се качваше по стълбите. Въздухът ухаеше на люляк. Слънцето огряваше старото кленово легло, където Триш седеше кръстосала крака, а сатенената рокля в скута й приличаше на езерце от разтопено сребро. Всичко беше наред.

С едно изключение — като родители на булката двамата с Чарли трябваше да седят един до друг, но нямаше да са заедно. Тя бе скъсала с него веднъж завинаги. „Което не ти дава право, повтарям, не ти дава право да развалиш цялото събитие“, предупреди я строг вътрешен глас.

— Няма нищо лошо в традиционния начин — учтиво отвърна тя.

— Имам предвид, разбира се, че булката и младоженецът трябва да имат сватба, каквато искат — не млъкваше Триш. — Онзи ден четох списание за двойка леководолази, които се оженили под вода. Чувала ли си някога нещо по-странно? Важното е обаче, че са получили каквото искат. — Тя спря и пое дъх. — Боже мили, къде се отнесох! Забравих какво исках да кажа.

— Че когато си влюбен, нищо друго няма значение — отвърна разсеяно Мери. Очите й бяха вперени в отражението й в огледалото.

Зад нея в огледалото видя сестра й да вдига глава с объркано изражение.

— Това ли съм казала? Е, така е. При цялата тази болка в света — а Господ е свидетел, че това семейство получи своята порция страдания — какъв по-хубав празник от двама влюбени, които свързват живота си? — Иглата в ръката й влизаше и излизаше от сребърния басейн в скута й. — Вземи мен, например. Преди шест месеца кой би си помислил, че ще бъда в настроение за женитба? Но знаеш ли какво, мисля, че онова, за Гари, беше благословено откритие. Ако не се бях натъкнала на него и на онази… онази жена… — стисна тя устни, докато изплюваше думата, — нямаше да познавам Джо. — Млъкна и улови погледа на Мери в огледалото. — О, само ме чуй! Не спирам да говоря. Човек би си помислил, че аз съм тази, която ще се жени. — Триш се изчерви силно и бузите й станаха яркорозови, като розите на Сесил Брунър, които бяха пропълзели по решетката и надничаха през прозореца.

Мери хвърли любящ поглед през рамо.

— Имам чувството, че ще бъдеш следващата — отбеляза тя и накара сестра си да се изчерви още по-силно. — Какво мисли Джо за книжарницата? Винаги съм смятала, че да бъдеш съпруга на свещеник означава само по себе си работа на пълен работен ден.

— Може би е така, но това не важи за Джо. Той се отнася с разбиране към моята работа. — Категоричният отговор на Триш донякъде имаше отношение към темата, която двете вече бяха дискутирали помежду си. — Ако нещо попречи, то ще е отвратителният търговски комплекс. Знаеш ли, че „Бигълоу Букс“ вече разпространяват листовки из града?

Тя, разбира се, имаше предвид търговския комплекс „Кранбъри“, чийто строеж в крайна сметка „Ван Дорен и синове“ подновиха след обяснимо отлагане с нов мениджър начело. Официалното откриване бе насрочено за края на юли, само след три седмици. А Триш заедно с други дребни собственици в града, чието съществуване бе застрашено, просто се гърчеше от страх и чакаше да види какво ще се случи. Изведнъж Мери се разсърди. Тя се завъртя на тоалетния стол.

— Защо, за бога, не направиш нещо?

— Какво да направя? — сви рамене сестра й.

Инстинктът на специалиста по връзки с обществеността се пробуди у Мери.

— Най-малкото можеш да разпространиш листовки, както направи за оранжевоглавото коприварче. Припомни на лоялните си клиенти, които искат да извървят още един километър.

— Идеята не е лоша — замислено кимна Триш.

— Тогава организирай нещо. Кулинарна демонстрация. Или сбирка с дружеството „Старата роза“ за промоция на книгата за градинарството. Тези дами не обичат нищо повече от освобождаване от задължения заради чаено парти. — Мери забеляза, че наистина се бе разпалила по идеята. — Дори можеш да бъдеш домакиня на някакво периодично събитие — закуска веднъж месечно, на която някой добре познат автор да говори — добави тя въодушевено.

— А дали добре познат автор ще дойде в Бърнс Лейк? — попита изпълнена със съмнение Триш.

— За да продаде книгите си, разбира се! — После добави лукаво: — И защото ти ще дадеш на издателите му най-добрата идея след готовия резен хляб.

— Наистина ли?

— Прави се така — обясни Мери, — ти продаваш билети за събитието и по този начин разбираш колко души ще дойдат. Да кажем, че започнеш с петдесет — броят им ще нарасне, когато се разчуе — а входната такса включва цената на книгата, плюс кафе и паста. Така гарантираш продажбата на петдесет книги, плюс още след събитието. Държиш печалбата ниска, за да пласираш повече билети, а в замяна получаваш повече внимание, добро отношение и стабилен приток на клиенти.

— Това е блестящо! — видимо се оживи Триш. — Има само един проблем — трябва ми някой опитен като теб да ми помогне да започна. — Протегна ръка, за да попречи на Мери да продължи: — Послушай ме, преди да си започнала да се опитваш да ме променяш по свой образ и подобие. Отне ми половината живот, но ние най-сетне се помирихме с факта, че аз не съм ти. Не ме гледай така. Говоря съвсем сериозно. Знаеш ли колко лесно бе да израсна в твоята сянка? Провинциалната мишка и градската й братовчедка.

Мери усети, че губи почва под краката си.

— Невинаги съм живяла в града.

— Не, но дори когато си била тук, винаги си била по-различна. Винаги по-стилна, някак изпълнена с повече решимост. Също по-умна. Определено по-умна.

— Ти се подценяваш — възрази Мери.

Триш се намръщи и поклати глава.

— Не, не е така. Просто ти казвам истината.

— Е, добре тогава, виж докъде стигнах. Толкова съм умна, че почти съм загубила единственото си дете и единствения мъж, когото някога съм обичала. — Самотата притисна Мери.

— Да си умен, не означава, че знаеш как да бъдеш щастлив — отбеляза сестра й иронично като жена, която е прекарала най-хубавите си години в преследване на погрешната цел.

— Е, ако ти имаш рецепта за щастието, ще ти бъда благодарна, ако я споделиш с мен. — Мери долови язвителната нотка в гласа си и замълча. Дали не се превръщаше в онова, което я ужасяваше — в клонинг на майка си?

Триш се разсмя и се протегна да вземе макарата с конците. Отряза конец с дължината на ръката си и присви едното си око, докато вдяваше иглата.

— Донякъде е късмет, но в повечето случаи ти отваря очите за възможности, които никога не си си представял.

— Например?

— Е, да вземем кариерата ти. — Триш отново се приведе над иглата, по-усърдно от необходимото, както се стори на Мери, а иглата й отново заснова навътре-навън по плата. — Знам, че няма да е същото, но можеш да си специалист по връзки с обществеността и някъде около Ню Йорк. О, сигурна съм, че това ще е голяма промяна и не твърдя, че някъде тук ще печелиш същите пари. Но просто напук — би могла.

Мери, която с основание предполагаше накъде бие сестра й, отговори малко рязко:

— Добре тогава, напук, къде смяташ, че мога да установя бизнеса си?

— Ти беше тази, която посочи необходимостта да рекламирам книжарницата си — отговори Триш. — Ами останалите малки магазинчета, които ще пострадат, когато се отвори търговският комплекс? Ако до нас е някой толкова опитен, колкото си ти, за да ни посочи пътя, може да стане. Все едно ни липсва молитва за оцеляване.

— Прилича ми на изнудване — погледна Мери сестра си.

— Това е просто здрав разум — продължи Триш да настоява. — Често съм чела за приятни малки градчета като нашето — „градче, забравено от Бога“, обикновено така пишат — които са превърнати в туристическа дестинация от някой умен специалист по рекламата.

— Нещо като защита на застрашени видове — лукаво отбеляза Мери.

— Точно така! — Триш я погледна с такова невинно изражение, че беше трудно да му устои, после продължи ентусиазирано: — Ето, виждаш ли, ако някой такъв поеме Бърнс Лейк, само си помисли какво може да бъде свършено.

— Защо имам чувството, че ми се предлага работа, за която не съм кандидатствала?

Лицето на сестра й помръкна.

— Е, това е само идея. Със сигурност не е необходимо да го обсъждаш с мен. Просто исках да ти докажа, че можеш да бъдеш щастлив и да се чувстваш пълноценен навсякъде, където си избереш. — Тя завърза и отряза конеца, после вдигна роклята в очакване на одобрение от Мери. — Ето, добре ли изглежда?

Темата бе приключена. В последвалата вихрушка от събития Мери дори не се сети за разговора. Едва когато седна на най-предната скамейка в църквата — съвременна постройка от светло дърво с изчистени, извисяващи се стремително нагоре очертания — и видя Ноел да върви по пътеката под ръка с Чарли, думите на сестра й изплуваха в съзнанието й. „Можеш да бъдеш щастлив и да се чувстваш пълноценен навсякъде, където си избереш.“

Ала тя не бе избрала Бърнс Лейк. Тъкмо обратното, бе прекарала по-голяма част от зрелия си живот в опити да избяга от него.

„Сигурна ли си, че не бягаш просто от нещата, пред които ти е трудно да се изправиш? От хора, които са те разочаровали или които имаш чувството, че си предала. Като майка ти. Като Ноел. И, да, като Чарли.“

Мери прогони тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху дъщеря си.

Ноел бе същинско видение в сатен и дантела, макар че роклята й бе толкова семпла и елегантна, колкото и самата сватба. Нямаше шаферки и шафери и единствената украса бяха цветята на олтара и букет бледорозови орхидеи в ръката й. В този момент, когато дъщеря й и Чарли се приближиха, Мери се отдаде на спомени за своята отдавнашна сватба, несъмнено много различна от сегашната. Младоженецът изглеждаше нервен, но така сияещ колкото и сега, макар и облечен в зле стоящ му тъмносин костюм. Тя носеше роклята, с която преди три години бе отишла на първото си причастие… само че отпусната с цяла педя, за да побере разширената й талия. Церемонията се състоя в кметството, присъстваше само Корин като шаферка и родителите на Чарли, с изражения, които издаваха болката и леката вина, че по някакъв начин ще бъдат обвинени.

Единствените, които, изглежда, не забелязваха липсата на цветя, музика и множество просълзени роднини, бяха булката и младоженецът. А сега, с цялата болка в сърцето, която отново усети, след като уж си беше отишла, Мери можеше да си спомня точно как бе било. Как се бе чувствала. Бях щастлива, помисли си тя без никакъв страх, истински щастлива!

Колко щастлива й изглеждаше сега Ноел. Сълзи напълниха очите на Мери, докато гледаше дъщеря си как бавно спира пред Ханк. А Ханк я гледаше с благоговение. Двамата изчакаха с търпеливи усмивки Ема — невероятно прелестна в роклята си на волани от органза — да се умори да посипва розови листенца и да премине тичешком последните метри по пътеката. Докато отец Джо извършваше бракосъчетанието, Ема стоеше почти скрита в гънките на роклята на майка си и оглеждаше срамежливо насъбралите се приятели и роднини.

Бяха дошли родителите на Ханк от Канзас, консервативни и скромни хора, въпреки че когато погледна Ханк старши, Мери забеляза откъде се е взел дяволитият поглед на сина му. От двете им страни седяха лелята на Ханк, Мейбъл и чичо Нед, придружени от четирите си деца, всички едри, руси хора с лунички по лицата. Не бе поканен никой от съседите на Ноел на „Рамзи Терас“, присъстваха обаче неколцина приятели от гимназията. Тук бе и Лейси Бъкстън, облечена в костюм на точки, а лицето й бе скрито под подходяща широкопола шапка. Както и Нора Лундкуист, заедно със синовете си Евърет и Джорди и съпругите им. С тъжна усмивка Мери си помисли колко жалко бе, че майка й не видя тази гледка. Дорис много обичаше да коментира точно такива неща.

Чарли сдържано зае мястото си до Мери. Без да се замисли, тя го хвана под ръка. Той я погледна изненадано, после се усмихна. „Приличаме на гордите родители на булката“, помисли си тя. Въпреки че няколко души ги изгледаха с любопитство — особено Бронуин — какво им влизаше в работата? Поне Триш, седнала до Мери с ръце, поставени чинно в скута й, се мъчеше да не ги гледа. Въпреки че поведението й имаше нещо общо по-скоро с отец Джо, поразително достолепен в своя стихар на олтара.

„Изгубих го веднъж. Не искам да го изгубя отново.“ Мисълта дойде изневиделица, толкова гръмка, колкото и акордът, който се чу откъм органа.

Мери отказа да й обърне внимание. Това не се отнасяше за нея и за Чарли. Всичко беше решено. Това бе денят на Ноел и Ханк, в който можеше да се проливат сълзи само от радост. А пристъпите на тъга, които я нападаха, бяха нещо напълно нормално. Не трябваше да мисли за тях.

След кратък прочит на откъс от Книгата с псалмите, Ханк и Ноел изрекоха брачната клетва. После поставиха един на друг семплите брачни халки, които бяха избрали. Когато се целунаха, сякаш всички в църквата си отдъхнаха. Луела Карсън на органа, едра жена, облечена в рокля на цветя, подхвана хора от „Водна музика“ на Хендел, с което даде знак за изпълненото с веселие преминаване обратно по пътеката.

Триейки очи, Мери се наведе и прошепна:

— Мислил ли си, че някога ще видим този ден?

— Много ясно си го представях — прошепна Чарли дрезгаво.

— Напомни ми следващия път да се консултирам с твоята кристална топка. Изглежда, моята се е съсипала.

— Надявам се, че не е онази, която показва бъдещето — прошепна той отново, загледан напред с невъзмутимо изражение, докато вървяха по пътеката, за да се присъединят към младоженците. — Понякога просто трябва да я пренебрегнеш.

Мери погледна крадешком неговия изсечен профил с ястребов нос и видя в единия ъгъл на устните му да се прокрадва усмивка. Топлината, която премина през нея, беше като помитаща вълна в посока, която не бе предвидила. Тя се изненада, когато се чу да пита:

— Пренебрегването включва ли обратен билет?

Той се спря, когато стигнаха до преддверието и я избута настрана, докато останалите преминаваха край тях.

— Аз съм малко бавно загряващ. Знаеш ни нас, провинциалните момчета — рече той и се обърна така, че да вижда напълно лицето й. Усмихваше се, но очите му бяха сериозни. — Би ли ми обяснила за какво става дума?

— Не знам — отвърна му Мери честно, поклащайки глава, тъй като не вярваше на промяната, настъпила в собственото й сърце, ако изобщо ставаше дума за това. — Питах се дали не съм възприемала всичко по погрешен начин.

— Нещо от сорта, че си изпуснала питомното, за да гониш дивото? — Чарли стоеше с гръб към витражния прозорец и бе окъпан в пъстроцветно сияние, което за кратко я накара да помисли, че сънува. Потокът от разотиващи се гости се отдалечи и вече изглеждаше като петно. Изглежда бяха останали сами в църквата.

— Нещо такова — отвърна тя, като трепереше вътрешно.

Чарли я гледаше, без да откъсва поглед от нея.

— Слушам те — каза тихо той.

— Все още не знам дали не мога да се върна тук завинаги — призна си Мери, — но онова, което знам, е, че като се върна, не искам да бъда сама.

— Аз съм тук, където винаги съм бил — потвърди Чарли. Устните му представляваха права линия, не се усмихваха. — Само кажи.

Той искаше знак, дори да не беше нещо повече от лотариен билет, който можеше да им донесе бъдеще. Всъщност й казваше, че подобна голяма промяна трябва да е плод единствено на нейно решение, на нейни условия. В противен случай никога нямаше да стане факт.

Той вече бе стигнал достатъчно далеч. Сега тя бе тази, която трябваше да направи първата стъпка.

Мери изведнъж почувства прилив на енергия, като празна чаша, която бавно е била напълнена с нещо сладко и студено. Тя го почувства като освобождаване от силната хватка, в която сама бе държала сърцето си.

— Чакат ни отвън — подкани го тя и кимна към отворената двукрила врата и облените в слънце стълби, където се бе оформила опашка за поднасяне на поздравления. Гърлото й се стегна. — Не може ли по-късно да поговорим за това?

— Знаеш къде да ме намериш.

— Това никога не е било проблем. — Тя го дари със спокойна усмивка. — Проблемът е, че невинаги съм знаела къде да намеря себе си.

— Може би не си търсила където трябва.

— Бих искала да знам къде съм. Господи, колко искам!

— В такъв случай, позволи ми. — Този път Чарли взе ръката й. Когато прекосиха преддверието, той я държеше толкова плътно, че тя усещаше как сърцето му бие в гърдите.

През отворената врата виждаше булката и младоженеца на стълбите, заобиколени от приятелите и семейството, близките и пациентите на Ханк. Тяхната дъщеря — тяхната дъщеря! — сияеше на слънчевата светлина с нов блясък, както всъщност си беше. Точно в този момент Ноел ги видя и се усмихна така ослепително, че всички останали ги погледнаха.

— Не ме пускай — прошепна Мери, внезапно обзета от паника. — Мисля, че краката няма да ме удържат.

— Хванал съм те.

Той наистина я стискаше толкова силно, че тя усещаше топлия му дъх в косата си. Миришеше на сапун и крем за бръснене и на изпрана бяла риза. Голям размер. Леко с колосването, моля!

Двамата заедно излязоха от църквата навън под ослепителното слънце.