Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (7)

6

Съдебната палата на Бърнс Лейк се намираше на южната страна на площада в съседство с кметството. Сградата на съда беше внушителна, построена в италиански стил от последните години на осемнайсети век. През 1964 година старото кметство беше изгоряло до основи, но огънят беше потушен, преди да стигне до съда, който като по чудо беше запазен. Диво грозде окичваше като гирлянда натруфената му тухлена фасада. Докато се изкачваше по широкото гранитно стълбище, Ноел се чувстваше ужасена.

Преди това никога не беше се съмнявала в системата. Свободата, гарантирана от Конституцията, беше като въздуха, който тя дишаше. Приемаше я изцяло за даденост. Не би й хрумнало, че един ден тази свобода може да й бъде отнета. Че ще бъде обявена за виновна без никакво доказателство, че е извършила престъпление и ще бъде принудена да плати най-високата цена. Тя беше наказана, и то заради борбата си да запази своето дете.

В ранни зори в сряда сутринта й беше връчено съдебно разпореждане, което й забраняваше да се приближава на по-малко от петдесет метра от жилището или офиса на Робърт. Това не беше нищо повече от правна игричка, според Лейси, замислена да нарисува още по-черна картина пред съдията. Но беше попаднала право в целта. Ноел вече не беше сигурна, че справедливостта ще възтържествува. Под спокойната си външност, скромния син ленен костюм и внимателно репетираните отговори, подредени като розови лехи, тя беше на ръба на нервен срив.

Когато влезе в съда, страхът й нарастваше с всяка стъпка, докато куцаше по сякаш изпълнения с пещери коридор. Миришеше на прашни пукнатини и стар гредоред. Задържа поглед върху баща си, който вървеше пред нея — с широките си рамене и гордо изправен гръб беше като крепостна стена, която я защитаваше от предстоящата атака. Отзад се чу потракване на токчета по мраморния под — майка й, леля Триш и природената й сестра Бронуин.

В мъждиво осветената съдебна зала, облицована с дъбова ламперия на края на коридора, те се подредиха и заеха местата си. Когато мина плахо покрай нея, майка й притисна нещо в ръката й.

— Моята щастлива монета от петдесет цента — промърмори тя, — намерих я в чекмеджето на най-горното шкафче в бюфета. Можеш ли да си представиш? След всичките тези години.

Ноел усети монетата в дланта си топла и тежка. Стисна силно очи и разтърси яростно глава, за да спре напиращите сълзи. Мери изглеждаше стилно и изискано в пастелножълтата си пола под коляното и прикрепения на талията шифонен волан със същата дължина. Твърде изискана! Нямаше ли съдията да я възприеме по-скоро като префърцунена мадама от големия град?

Тя хвърли поглед на леля си, която бе точно обратното на стилна в своята набрана в талията пола и блуза с къси ръкави. Леля Триш стисна ръката на Ноел съчувствено. И в нейните очи блестяха сълзи.

— Не казвай на баба си, но вчера запалих свещ за теб в църквата — прошепна тя.

Ноел знаеше, че за баба й беше болезнено дъщерите й да не посещават литургия. Леля Триш не би искала да й дава напразни надежди.

Спомни си как, когато беше малка, леля й имаше навика да й чете на глас детски книжки. В съзнанието й изникна един герой от „Острова на съкровищата“ — Бен Гън, стар отшелник, който толкова бил обсебен от мисълта за сирене, че не можел да мисли за нищо друго. Точно това трябва да направя и аз, помисли си тя. Да изключа всичко и да се съсредоточа върху Ема.

Не би трябвало да е трудно. За последните пет дни тя можеше да мисли за малко други неща. Беше престанала да възприема какво става около нея, дали времето навън беше облачно или слънчево, дали вътре бе горещо. Не смееше да остави чайника да ври, тъй като можеше да се разсее и да го забрави. Ако телевизорът или радиото бяха включени, едва ги забелязваше. През повечето време с мъка се насилваше да хапне нещо. Извратено удоволствие й доставяше навехнатият й глезен. Той й напомняше, че е способна да отвърне на удара. Напомняше й и за Ханк Рейнолдс, за неговата безмълвна подкрепа, който необяснимо защо я поддържаше.

Ноел улови погледа на баща си и се насили да се усмихне. Той й намигна в отговор, но по лицето му се четеше тревога. На приглушената светлина дори косата му изглеждаше по-сива от обикновено, цветът от крилото на черен гарван, избледнял до нюансите на прашни дървени въглища. Забеляза също, че той се беше порязал при бръснене. Изведнъж й домиля за него — малката раничка на брадичката му беше като знак на неговата загриженост.

Бронуин се приближи до нея и глухо изръмжа, имитирайки гангстер:

— Ако някой те притеснява, ще му счупя и двете капачки на коленете.

Ноел не можа да сдържи усмивката си. Шестнайсетгодишната й сестра понякога беше по-труден характер и от Ема. А също и истинска съкрушителка на мъжки сърца. Имаше тъмни очи и дълга кестенява коса, пълни, загадъчно извити устни. Тийнейджърска Мона Лиза с духа на Хъкълбери Фин.

— Благодаря, но ще се задоволя с честен процес — прошепна тя, странно развълнувана от опита на сестра й да дойде с подходящо за съдебната зала облекло: черна пола, боти с връзки, джинсово яке и бяла риза.

Когато стигна мястото на ищеца, Ноел се свлече на стола до Лейси. Нервно погледна адвоката на Робърт, Евърет Бийл, който седеше отдясно на масата. Беше слаб, напрегнат човек на прага или в началото на петдесетте, едната му вежда бе разцепена на две от белег, а очилата му с рогови рамки бяха кацнали на приличния му на клюн нос. Но къде беше Робърт? Дали това не беше поредната му хитрост — отсрочка, която щеше да забави още делото. Стомахът й се сви при тази мисъл.

— Какъв е рискът той да не се появи? — изропта тихо тя.

— Успокой се, ще дойде — усмихна се Лейси окуражително и се пресегна към куфарчето си. — Ето, вземи си — подаде й тя опакован сладкиш. — Хапни, докато чакаме.

В тъмносивия си костюм тя изглеждаше малка и страшна, като улична котка, снишила се преди изненадваща атака.

Ноел чу как вратата отзад се отвори със скърцане. Тя се обърна и видя съпруга си — ходеше наперено като по червен килим, придружен от родителите си. Коул, вариант на Робърт с посребрена коса, с царствената си осанка и вид на застаряваща кинозвезда, спря само са миг, колкото да й хвърли високомерен поглед, а Гертруд умишлено отклони очи. Свекървата на Ноел беше издокарана с тоалет на „Шанел“. Носеше шапка върху изрусената си коса, напръскана с достатъчно лак, че да издържи атака на минохвъргачка. Държеше сина си под ръка с покритата си с ръкавица длан, вдигнала брадичка високо, сякаш да отблъсне неприятна миризма.

Робърт напълно влизаше в тази роля. С ушития си по поръчка син костюм и уверен вид, той можеше да бъде новия изпълнителен директор, който влиза в заседателната зала, след като току-що е сключил сделка за поглъщането на компания. В същото време момчешката му усмивка и кичурът, който се спускаше над челото, му придаваха вид на човек, внушаващ доверие. Защо някой ще се съмнява в думите му? Как можеше тя да се надява да покаже истинското му лице? Ноел се почувства замаяна. Не й достигаше въздух.

Когато съпругът й се плъзна плавно на стола до адвоката си и се наведе да му прошепне на ухото — думи, които предизвикаха усмивка по тънките бледи устни на по-възрастния мъж, тя трябваше да се ухапе по вътрешната страна на бузата, за да не извика: „Той е лицемер и лъжец! Не го ли виждате?“.

Робърт дори не погледна към нея.

Точно тогава съдебният пристав излезе напред, пълничък оплешивяващ мъж с обилно количество пърхот, пръснато по раменете на тясната му униформа.

— Всички да станат! Влиза достопочтеният Калвин Рипли. Заседанието започва — напевно изговори той.

Съдията, малка кръгла фигура, обвита в черно, пристъпи от странична врата. Ноел стана на крака заедно с останалите присъстващи в съдебната зала и с изненада видя как той подскочи върху съдийското място. Тя се бе подготвила за чудовище, но срещу себе си виждаше розовобузо джудже, дошло направо от работилницата на Дядо Коледа, с весели кафяви очи, белоснежна коса, която стърчеше на туфи около топчесто лице, изкривено в гримаса на постоянно забавление. Съдия Рипли просто излъчваше добро настроение.

Когато формалностите приключиха, той се опря на лакти и с блеснали очи, с почти бащинска загриженост изгледа Ноел, после Робърт.

— Такааа. И двамата ми се струвате свестни хора. Честно казано, не виждам причина да не можем да разрешим този случай по цивилизован път.

Високият му писклив глас я накара да си го представи като герой от телевизионно шоу.

— Знам, че е малко необичайно, но ще помоля господин и госпожа Ван Дорен да дойдат в кабинета ми. Не получавайте инфаркт, господин Бийл. Вие с госпожица Бъкстън сте добре дошли да се присъедините към нас. — Той размаха пръст все едно сгълча двамата адвокати. — Искам да ви напомня и на двамата обаче, че това е предварително заседание. Запазете театралните пози за съдебната зала.

Сигналният звънец проехтя в главата на Ноел. Не можеше да каже защо, но изпита внезапно усещане, че я примамват в поредния капан. Докато се изправяше на крака, кръвта нахлу в главата й. В този момент съдия Калвин Рипли можеше да бъде в ролята на пословичния непознат, който предлага пълен джоб с бонбони и разходка с кола — вълкът в агнешка кожа по пътя за къщата на бабата.

Дори Лейси изглеждаше изпълнена с опасения. Докато ставаше, тя стисна леко за кураж лакътя на Ноел.

— Нека аз да говоря — промърмори мрачно тя.

Ноел мълчаливо я последва. Въпреки вълнението, когато влезе в кабинета на съдията, страховете й се уталожиха. С изключение на впечатляващата гледка на подредени по стените томове с кожени подвързии, стаята беше като всеки друг кабинет, само че по-хубава. Светлина струеше от разделените с колони прозорци, като хвърляше сенки по избелелия ориенталски килим. Лампа от цветно стъкло стоеше в единия край на старинното писалище. Часовник от времето на дядо му тиктакаше успокояващо в нишата до вградената стъклена витрина, в която бяха изложени множество трофеи и спомени.

След като двете с Лейси се настаниха на износения диван с плюшена тапицерия, Ноел тайничко погледна Робърт и адвоката му, които седяха от другата страна на стаята в двойка кожени фотьойли. Той й се усмихна със спокойна увереност. Тя потръпна. Всичко това е игра за него. Изобщо не се интересува какво причинява на Ема, помисли си тя.

Ноел се съсредоточи върху съдията, молейки се да прозре през фалшивата фасада на Робърт. С чевръст подскок назад, Рипли се хвърли на писалището, а малките му крачета, обути в напети двуцветни половинки с връзки, останаха провесени на почти две педи от земята. Розовите му ръце, скръстени в черната роба закрила скута му, я накараха да си помисли за сгушени прасенца. Истеричен кикот си проправи път по гърлото й. Това не може да е истина, помисли си тя. Това е пародия на Монти Пайтън. Всеки момент ще влезе истинският съдия.

— Госпожо Ван Дорен, ще премина направо към въпроса — усмихна й се Рипли в неизменно добро настроение. — Напоследък беше изказана известна загриженост по отношение на здравето ви, загриженост, която честно казано, повдигна въпроса за способността ви да се грижите адекватно за детето си. Трябва да си призная, че намирам всичко това за доста обезпокоително.

Лейси се надигна възмутено.

— Ваша чест, не сме тук да обсъждаме здравословното състояние на моя клиент. Предлагам да…

Веселото джудже я накара да млъкне, като я сгълча с размахване на пръст все едно наказваше лоша ученичка.

— Седнете, госпожице Бъкстън. Изглежда сте забравили реда в съдебната зала. Да, знам, че си позволявам някои волности, но трябва да ме изслушате.

Той обърна бащинския си поглед към Ноел.

— Госпожо Ван Дорен, според съпруга ви преди време сте прекарала няколко месеца в клиника за алкохолици. Може и да излизам от темата, но обмисляли ли сте друго лечение за вашия злополучен… ъъъ… проблем?

Отначало Ноел беше твърде шокирана, за да отговори. Тя просто седеше и чакаше шегата да свърши и този самозванец да плесне с ръце и да каже, че всички могат да се разотиват.

— Не… Имам предвид, вие сте разбрали нещо погрешно… Аз съм напълно добре — заекна тя. — Единственият ми проблем е, че държат детето ми като заложник.

Тя погледна към Робърт, който поклати глава състрадателно.

— Малко съм объркан — намръщи се съдията. — Искате да кажете, че няма да бъде правилно да се твърди, че сте алкохоличка?

— Не отговаряй на това — рязко и грубо се намеси Лейси.

Но Ноел не можеше да се въздържи. Тя трябваше да обясни.

— Аз съм възстановяваща се алкохоличка — поправи го тя. — Вярно е, че бях в „Хейзълдън“, но това беше преди шест години. Оттогава не съм пила.

— Ваша чест, това е явен предразсъдък — настоя Лейси. Изразът на луничавото й лице помръкваше с всяка изминала секунда. — От какъвто и здравословен проблем да е страдала клиентката ми в миналото, той няма никакво отношение към това дело.

Рипли й обърна толкова внимание, колкото би отделил на муха, която бръмчи по стъклото на прозореца.

— Шест години? Добре, госпожо Дорен, това определено е похвално. Да разбирам ли, че посещавате сбирките на анонимните алкохолици?

Той кръстоса крака и се облегна назад, като обхвана едното си коляно с дебелите си розови ръце. Тя почервеня цялата.

— Престанах да ходя след третата година. Аз просто… повече не чувствах нужда от това.

— И не сте пила през цялото това време? Шест години, нали така?

— Точно така, ваша чест.

— Е, това ни изправя пред една дилема. — Снежните върхове на веждите му се свиха в израз на дълбока концентрация. — Щях да предложа доброволно да се запишете за лечение и да се съберем отново на някоя бъдеща дата, за да решим кое е най-доброто за вашето малко момиченце. Но виждам, че не отиваме натам.

Ноел съзря искрица надежда.

— Опитвах се да обясня, ваша чест. Цялото това нещо е… — тя улови предупредителния поглед на Лейси и продължи, без да й обръща внимание — … ужасна грешка. Никога няма да направя каквото и да е да нараня дъщеря си. Всъщност, точно обратното е…

— Ваша чест — прекъсна я адвокатът на Робърт, — моят клиент не е тук, за да злепоставя своята съпруга. Той е истински загрижен за нейното благополучие. Но трябва да имаме предвид, че здравословното състояние на госпожа Ван Дорен не е наша грижа. Трябва да мислим какво е най-добро за детето.

Рипли се начумери още повече.

— Благодаря ви, господин Бийл, но не мисля, че е нужно да ми напомняте какви са задълженията ми — отговори той сопнато. Изражението му омекна, когато се обърна отново към Ноел. — Никой не иска да каже, че вие някога преднамерено ще нараните или занемарите вашето дете, госпожо Ван Дорен. Но възможно ли е да е имало случаи, когато вие не сте били напълно, как да кажем, осведомена за местонахождението на дъщеря ви?

— Имате предвид нещо като изпадане в безсъзнание? — Сърцето на Ноел биеше до пръсване. Усещаше глухите му удари. Разговорът тръгна зле, но тя се чувстваше безсилна да го промени.

— Точно така. — Рипли сви върховете на пръстите си под брадичката, като че ли почти пляскаше с ръце от радост, все едно тя беше глупава ученичка, която за първи път бе улучила правилния отговор.

Ноел се почувства още по-зле.

— Но аз ви казах. Бях трезва в продължение на шест…

— Ноел, за бога! — избухна Робърт. — Всички в онзи ресторант те видяха. Аз на практика трябваше да те изнеса навън до колата! Ако това беше всичко, повярвайте ми, нямаше да седим тук. Но когато помисля за останалите случаи, какво можеше да се случи, ако нашето малко момиченце се беше залутало по улиците, или… — Той млъкна, все едно се задушаваше.

Ноел усети нов пристъп на паника. По времето когато пиеше, никога не беше изпадала в безсъзнание. Винаги смътно осъзнаваше какво става, всичко наоколо придобиваше очертанията на масивни обекти, екипирани в гъста мъгла. При все това, нейната първа мисъл, когато се събуждаше на следващата сутрин беше винаги: „О, боже, какво направих?“. Изпитваше същото чувство и сега — празнота в стомаха си и някакво безпокойство. Тиктакането на часовника все едно бе погребален звън за нейна зла участ.

— Не съм била пияна нито онази нощ, нито друга нощ — настоя тя, думите й отекваха в тишината. — Ваша чест, аз… не знам какво се случи. — Беше на ръба да каже: „Почти съм сигурна, че бях дрогирана“, но после премисли и продължи: — Всичко, което знам, е, че припаднах и когато се събудих на следващата сутрин, дъщеря ми я нямаше. Той я бе взел. Не защото го е грижа за нейното благополучие, а защото му казах, че искам развод. Не виждате ли какво прави той? Заложи ми капан. Затова нищо от това не е вярно. Нито една дума.

— Значи вие не сте се появили в къщата на мъжа ви — извинете ме, в ъъъ… съпружеското жилище — следобед на седемнайсети, вторник, в опит да нахлуете с взлом? — Рипли се втренчи преднамерено в превързания й крак.

Лицето на Ноел гореше. Струйка пот си пробиваше път под презрамката на сутиена й и се процеждаше по гръбнака й.

— Никога не съм казвала това.

— Това е оскърбително! — Лейси подскочи на мястото си. — Моят клиент не е на съд тук.

— Не, и точно това се опитвам да избегна — рязко я прекъсна съдията и за първи път Ноел забеляза, че в тона му се прокрадна злоба. Като веселото джудже, което съвсем не бе джудже, а подъл малък гном. — Както и да е, изглежда, че доникъде не стигаме с всичко това. На този етап ще отсъдя непълнолетната по делото да остане с баща си, докато и двамата родители не минат на експертиза при избран от съда психолог.

— Не! — Ноел се надигна измъчено от мястото си. — Не можете да направите това! Моля ви, вие не разбирате, тя е само на пет! — Горещи сълзи се стичаха по страните й, но тя не си направи труда да ги изтрие. — Аз съм единствената, която знае, че обича сока си в порцеланова чаша, а не в стъклена и че няма да може да заспи, ако щорите не са вдигнати докрай. Тя… — Ноел спря, внезапно осъзнала, че всички в стаята се взират в нея. Дори Лейси.

После съдията отклони поглед и с нетърпящ възражения глас отсъди:

— Ще позволя посещения под надзор три пъти в седмицата: понеделник, сряда и петък, от един до четири. Под наблюдението на Службата за защита на децата — надолу по коридора. На излизане ще получите указания от моята секретарка.

Заседанието, ако това можеше да се нарече заседание, бе приключило. Ноел замлъкна зашеметена. Силите я бяха напуснали и тя неясно осъзнаваше, че Лейси я потупва по ръката. Както заекът хипнотизирано гледа змията, така и нейният поглед беше неумолимо привлечен от Робърт, който вече вървеше към вратата. Той се извърна към нея с изражение, в което се четеше самодоволство.

Нажежена до бяло ярост се надигна у нея и засенчи всичко останало. Изведнъж дъхът й секна. Стаята се замъгли и обезцвети като надраскано копие на стар филм. Точно тогава тя си спомни още нещо за „Острова на съкровищата“: онзи Бен Гън не беше просто безполезен ексцентрик. В своята самота, лишен от всичко, което някога му е било скъпо, умът му се беше разстроил.

Точно същото почувства, че се случва и с нея. Както седеше трепереща на стола, изпълнена с ярост и отчаяние, мисълта, която й дойде наум, изприпка като плъха към сиренето на Бен Гън: „Това, от което наистина имам нужда в този момент, е едно питие“.

 

 

В дванайсет и четирийсет и пет в петък Ноел спря пред съда за първата от разрешените срещи с Ема. Беше прекарала лоша нощ, крачейки по пода и ругаейки се безгласно. Но какво друго би могла да каже или направи? Дори и слепец би разбрал, че съдията беше на страната на Робърт. Дори да беше мирувала и да бе оставила Лейси да говори, изходът щеше да бъде същият. Накрая пак Робърт щеше да спечели, точно както винаги ставаше. Тя толкова падна духом, че в ранните часове на деня, стигна дотам да си сипе едно бренди от стъклената гарафа в шкафа с порцелан на баба й. Само да си помогна да заспя, оправдаваше се наум тя. Да успокои яростната буря в главата си. Те всички мислеха, че тя така или иначе е пропаднала, можеше поне да се възползва от това. В продължение на няколко дълги минути се беше взирала като хипнотизирана в треперещата чаша в ръката си. Познатите изпарения се издигаха, утешавайки я сякаш с прошепнато обещание. Но тя се втурна с лек вик в кухнята и изля съдържанието на чашата.

Сутринта й беше донесла наново усещане за надежда. Споменът за това колко близо беше до алкохола, я изпълваше с безпокойство, което трудно преодоля, но тя се успокои с факта, че не се беше поддала. Не защото беше толкова добродетелна, а защото в живота, където някога алкохолът господстваше над всичко, сега имаше нещо по-важно — детето й. Тя трябваше да остане силна и трезва — колкото заради Ема, толкова и заради себе си.

Сега, когато отново изкачваше стълбите на съда, нов страх се надигна у нея и я стисна за гърлото. Робърт сигурно е казал на дъщеря им, че майка й е болна или луда… По всеобщо признание, нейните собствени действия онзи ден с нищо не го опровергаваха. Ами ако той беше промил мозъка на Ема до такава степен, че тя да поиска да остане с него. Тази възможност парализира Ноел. Едната й ръка се вкопчи в парапета от ковано желязо, а леката слабост в десния крак, на който беше махнала превръзката, бе напълно забравена.

Несъмнено Робърт искаше тя да мисли по този начин. Веднъж, когато се караха, той бе заявил, че я познава по-добре от самата нея и за една ужасна секунда тя се бе запитала дали това не е наистина вярно. Ала сега Ноел бе сигурна, че не е. Ако не друго, тя беше по-силна, отколкото той си представяше. Не беше равностоен противник, когато ставаше дума за нанасяне на удари, но ако имаше нещо, което се беше научила да прави, това беше да понася удари. Беше свикнала в детството си, когато чакаше майка си в леглото всяка нощ и се ослушваше за превъртане на ключа в ключалката. Беше преплувала бурното море, докато излезе на брега на трезвеността. В продължение на години търпеше студеното мълчание на Робърт и неговите критики, както и начина на живот, който не харесваше. Героят от книгите, с когото тя най-много се отъждествяваше като дете, беше съобразителното прасенце от „Трите прасенца“. Сега трябваше да направи същото — да построи къща, която големият лош вълк да не може да разруши.

Робърт щеше да научи с изненада, че тя вече беше започнала да реди тухлите. Баща й разследваше някои тъмни бизнес дела, в които бе възможно Робърт да е замесен. Ала се съмняваше, че ще успее да открие нещо — Робърт беше майстор, когато ставаше дума за прикриване. Ала тя беше прекарала достатъчно време около вестникарските репортери, за да се научи да очаква понякога и неочакваното.

В клуба на анонимните алкохолици имаше една максима: „Не можеш да скриеш напълно нищо в този живот“. Може би нещата щяха да излязат наяве и за Робърт.

Докато се изкачваше по стълбите към втория етаж, Ноел бе обзета от нова решимост. Тя си спомни как раждането на Ема продължи двайсет и осем часа, които завършиха с цезарово сечение. Но мига, в който нейната малка дъщеря бе сложена в ръцете й, каквато и болка да беше чувствала, изчезна като с магическа пръчица. Тя никога нямаше да забрави абсолютното доверие, с което се взираше втренчено в нея, сякаш разбираше, че това е нейната майка, която винаги ще я обича и закриля.

Ноел премигна, за да не заплаче, докато завиваше надолу по коридора, който свършваше с остъклена врата, на която пишеше: „Служба на окръг Скоъри за зашита на децата“. Сърцето й биеше високо в гърлото. В дясната си ръка стискаше пазарска чанта, която съдържаше нова кукла, свитък лепенки и дузина миниатюрни разноцветни фибички с формата на пеперудки, в които напоследък Ема се бе влюбила. Ноел беше подранила, до един часа оставаха още няколко минути. Щеше ли Робърт да дойде навреме? Или щеше да закъснее, за да я изнерви допълнително?

Моментът, в който тя влезе и намери дъщеря си коленичила на стол пред едно от бюрата, погълната от книжка за оцветяване, която някой грижлив служител беше осигурил, Ноел почувства, че сърцето й полита.

Ема погледна нагоре. Лицето й засия от радост, все едно беше изгряло слънцето.

— Мамичко!

Беше облечена с надиплена жълта лятна рокличка, отпред във формата на сърце, а косата й беше сплетена в две спретнати плитки, завързани с конци от дебела розова прежда — познат щрих, измислен от баба Ван Дорен. В устрема си да слезе от стола, катарамата на единия й сандал се заклещи в дантеления подгъв на роклята и Ема едва не падна на пода. Ноел се хвърли напред и я хвана точно навреме.

— О, сладурчето ми! — прегърна тя дъщеря си. — Знаеш ли колко липсваше на мама?

Ема се освободи от прегръдката й и широко разпери ръце.

— Толкова много — ликуващо оповести тя.

Една по-възрастна пълничка жена с накъдрена като на пудел коса, облечена в зелен костюм с панталон, стана от бюрото и се представи като госпожа Шефърт. Ноел трябваше да се пребори с желанието да разтърси ръката на жената от благодарност, когато вместо да е само постоянен пазач, тя ги въведе в един празен кабинет и остави вратата открехната. Благодарността й би изглеждала прекомерна, а тя не можеше да си позволи да рискува госпожа Шефърт да докладва за нещо необичайно.

Веднага щом останаха сами, Ема се хвърли към пазарската чанта.

— Какво си ми купила, мамичко?

— Изрезки на охлюви и опашки на кученца. — Това беше обичайна реплика, но въпреки това Ема се изкикоти.

Ноел седна с кръстосани крака на дивана и Ема веднага се намести в скута й толкова енергично, че Ноел остана без дъх. Но тя нямаше нищо против. Само гледаше как петгодишната й дъщеря рови в чантата и се радва на всеки подарък. Никога не беше се чувствала по-доволна.

Невероятно, но Ема изглеждаше незасегната от случващото се. Това беше повече, отколкото Ноел можеше да се надява. Искаше й се да говори шепнешком, за да не развали магията.

След час и половина Ема се умори да играе на карти и се зае да прави прическа на куклата с дълга руса коса. Барби, чиято глава тутакси беше окичена с всички фибички с формата на пеперудки, заприлича на пациент, когото подготвят за мозъчно сканиране.

— Мамичко, кога ще си отидем вкъщи при баба? — попита Ема.

Ноел усети как гърлото й се схваща.

— О, скъпа, страхувам се, че не можеш да дойдеш вкъщи с мен. Не и днес.

Ема погледна нагоре и ясните й доверчиви сини очи потъмняха.

— Защо?

„Защото твоят лош баща не го позволява.“ Ноел силно премигна и се насили да се усмихне.

— Спомняш ли си, когато за първи път отидохме да живеем при баба, веднага след като тя излезе от болницата?

Ема кимна енергично.

— Ние трябваше да се грижим за нея, защото тя отиде при доктора и беше оп…

— Точно така. Беше оперирана. Но имаше и друга причина. Това стана, защото татко ти и аз… ние… ами, ние не се разбирахме. Така че не можехме да живеем повече заедно.

— Татко ми каза. — Ема като че ли смяташе за нормално майките и татковците невинаги да живеят заедно. Отпечатък на времето, предположи Ноел. В класа на дъщеря й в училището „Монтесори“, родителите на поне една трета от децата бяха разведени.

Ноел шумно преглътна.

— Какво още ти каза татко? — Насили се да говори нормално.

— Че трябва да живея с него, докато си дойдеш вкъщи.

Разтревоженото дребно личице на Ема много я натъжи.

— Мамо, а кога ще се прибереш у дома?

— О, миличко! — С тих задавен стон Ноел вдигна дъщеря си и я прегърна силно. — Спомняш ли си, когато баба ти се затрудняваше да стигне до банята сама и аз трябваше да й помагам?

— Както когато ме къпеше? — Ема се отдръпна и я погледна строго. — Вече не трябва да го правиш. Вече съм голямо момиче.

Ноел приглади косата й.

— Не точно, но нещо такова. Сега баба има нужда да се грижа за нея.

— Знам как да помагам. Аз ще къпя баба.

— Ти си голяма помощница — съгласи се Ноел. Сърцето й се късаше.

— Един път намерих лекарството на баба под леглото. Тя ми даде цял долар и каза, че аз съм най-добрият намирач на света.

— Ти си не само най-добрият намирач. Ти си най-добрата във всичко — потрепери гласът на Ноел. — Аз ще идвам да те виждам. При всяка възможност, която имам.

— Знам.

Ема изпълзя от скута й и отново се зае с косата на барби, тананикайки си тихо и доволно. Но Ноел едва беше въздъхнала с облекчение — господи, какъв камък падна от сърцето й като знаеше, че в края на краищата, страховете на дъщеря й са успокоени — когато Ема отново попита:

— Можем ли да отидем сега?

— Имаш предвид при татко?

Ема тръсна глава.

— Искам да си ходя с теб! — Нотка на раздразнение се промъкна в гласа й.

— Съжалявам, сладурче, но не можеш. Веднага щом баба се подобри, обещавам да дойда да те взема.

Ноел си спомни предупреждението на Лейси. Тогава тя си мислеше, че нищо не може да бъде по-трудно от това да устои на желанието да хукне след дъщеря си. Сега обаче устоя. Това беше най-трудното нещо, което някога й се бе налагало да прави.

— Искам да дойда сега — проплака Ема.

Започна с подсмърчания и бързо ескалира до силни хлипания. Притиснала към себе си малкото тръпнещо тяло на дъщеря си, люлеейки я на ръце насам-натам в безполезен опит да я утеши, Ноел имаше чувството, че нараненото й сърце няма да издържи.

 

 

Часове по-късно тя седеше неподвижна на една пейка на градския площад. Целият следобед беше преминал неусетно. Имаше смътен спомен как е напуснала съда и изпитваше нужда от малко почивка, преди да се прибере вкъщи. Чак сега забеляза, че всички деца, които подскачаха на детската площадка, си бяха отишли. Сенки започваха да се промъкват под катерушките и пързалките, пропълзявайки върху разровения пясък отдолу. Повечето от пейките наоколо бяха празни.

Когато забеляза как чиновниците и секретарките слизат по стълбите на съда, погледна към часовника си и видя, че минава пет часа.

Дали някой от тях имаше представа как усърдието им щеше да се отрази на нейния живот, мислеше си тя с тъпа болка. Всичките тези документи, натъпкани в папки и пликове. Мъжете и жените покрай нея, се интересуваха може би преди всичко как да стигнат по-бързо у дома. Никой не го беше грижа за едно малко момиченце на име Ема. Докато те мислеха какво ще вечерят или дали тяхното любимо телевизионно шоу щеше да има продължение, Ноел седеше и се терзаеше от перспективата как всяка среща с дъщеря й ще свършва като тази и ще се налага Ема да бъде изтръгвана от ръцете й. Госпожа Шефърт, старата кокошка, която отначало изглеждаше мила, я беше пронизала с укорителен поглед над главата на Ема, все едно вината беше на Ноел.

Чувстваше се все едно й бяха отнели нещо жизненонеобходимо. Тя искаше дъщеря си. Нищо повече. Искаше да се разхожда по тротоара и да държи малката ръка на дъщеря си в своята. Тя…

— Нещо против да се присъединя към вас?

Стресната, Ноел погледна нагоре. Пред нея стоеше мъж, а яркото слънце откъм гърба му й пречеше да види лицето му. Трябваше й един миг, за да го познае. Облечен в панталон и риза с къс ръкав без докторската си престилка, Ханк Рейнолдс можеше да мине за поредния минувач — мъж на среден ръст със светлокестенява коса, чиито мускулести ръце и рамене говореха за това, че често тренира в гимнастическия салон. Освен очите му, които уловиха слънцето, докато се навеждаше към пейката — очи с цвят на тъмен кехлибар.

— Страхувам се, че в момента не съм много добра компания — предупреди тя.

— Ще рискувам. — Ханк топло се усмихна.

Под едната му мишница имаше сгънат вестник, а в другата — чанта с покупки. Той остави чантата на тревата в краката си.

— Обикновено се прибирам по краткия път към вкъщи, но днес е чудесен ден и реших вместо това да се поразходя.

Той кимна към крака й.

— Изглежда доста по-добре от последния път, когато го видях. Как го усещате?

Ноел сви рамене.

— Мога да кажа, че той е най-малката ми грижа.

Ханк замълча за малко, загледа се през поляната, където няколко момчета си подхвърляха фризби.

— Ако искате да ми разкажете, добре — съгласи се той най-накрая, — ако не, можем просто да си поседим. Не бързам особено.

— Както можете да забележите, аз също. — Гласът й стана несигурен и тя внезапно осъзна, че е на ръба да заплаче.

Той я погледна загрижено:

— Толкова ли е лошо, а?

— Не ви трябва да знаете.

— Опитайте. — Той докосна ръката й.

Просто се държи мило, каза си. Добрият доктор Ханк, обичан от всички.

— Страхувам се, че е извън вашата компетентност — отвърна тя и се опита да се засмее, но не се получи.

— Ще бъдете изненадана. По време на работа съм изложен на кажи-речи всичко. — Печална усмивка разтегли крайчеца на устните му.

Преди време тя би му казала: „Благодаря, оценявам предложението ви, но ще се оправя и сама“. Само че това беше предишната Ноел. Дъщерята с чувство за дълг, която от десет- до осемнайсетгодишна се беше усмихвала по време на партита, тържества и премиери, на които майка й я водеше. Придружаващата съпруга, намерила убежище от бляскавата врява на коктейлите във винената чаша, която никога не бе съвсем празна и никога препълнена. В този момент, жената, която излизаше от твърде тясната кожа на предишния си образ, изглежда, нямаше да има подобни скрупули. Ноел не издържа и избухна в сълзи.

— Съжалявам — преглътна тя, когато накрая успя да проговори. — Изглеждам като глупачка. Трябва да си вървите у дома. Ще ви се стопи сладоледът — посочи тя кутията, която се показваше от пазарската му чанта.

— Винаги мога да си купя друг.

Тя беше дълбоко признателна, че той не я потупа по гърба и не й зашепна окуражителни думи. Просто й подаде кърпичката си, прилежно изгладена и леко ухаеща на чисто.

Седяха мълчаливо, докато Ноел попиваше сълзите си и се опитваше да възвърне самообладанието си.

— Това е дълга история — заговори накрая тя.

— Аз съм добър слушател.

Тя го изучаваше с периферното си зрение. Той можеше и да не е от типа мъже, които караха непознати жени да му пробутват визитките си с домашния телефон, надраскан на гърба им, както често се случваше с Робърт. Привлекателността на Ханк не беше толкова очебийна. Но беше безспорна. Той дори леко й напомняше на Пийт Касуел, едно момче от църквата „Сейнт Винсент“, по което тя си падаше ужасно много в пети клас. Въпреки настроението й, почувства как сърцето й ускори ритъм.

— Може би някой друг път — предложи тя.

— В такъв случай, ще ви почерпя нещо студено. — Той се пресегна към чантата, извади едно безалкохолно и внимателно го отвори, преди да й го подаде.

— Благодаря. — Тя отметна глава и жадно започна да пие. Струваше й се, че никога не е опитвала нещо по-вкусно.

Дълги оранжеви и пурпурни ивици оцветяваха хоризонта, блещукащ в златните лъчи на залязващото слънце. Там, където седяха двамата с Ханк, подобно стара съпружеска двойка, звукът от затръшването на врати на автомобили почти не се чуваше. Задуха лек бриз, който размърдваше застоялия въздух и шумолеше в листата на дърветата отгоре. Ноел забеляза ръката на Ханк, свободно отпусната на коляното. Изглеждаше голяма и внушаваща сигурност. Неочаквано Ноел усети как я изпълва копнеж — за какво точно, не можа да си отговори.

Тя посочи фонтана в центъра на площада, изобразен на пощенските картички на аптеката „Глийсън“ — грациозна нимфа в съвременен стил, обградена с чучури с формата на лилиеобразни цветове.

— Ако това момиче можеше да говори, помислете си само какви истории щеше да разказва.

Ханк се усмихна и бръчиците в края на златистите му очи се сгъстиха.

— Може би затова прекарва дните си в плач.

Тя го стрелна с остър поглед.

— Плачът невинаги е отговор.

— Не е, но помага.

Погледна доброто лице на Ханк и видя нещо, което не беше виждала преди — тиха сила, която сякаш излизаше някъде дълбоко отвътре. Той й напомняше на баща й, на изражението, което той понякога имаше — на човек, изправен пред непреодолима сила.

— Видях дъщеря си този следобед — започна тя. Сега думите й идваха по-лесно. — Имам право на срещи под наблюдение три пъти в седмицата. Седяхме в една стая с отворена врата, така че социалният работник да може да ме наглежда… — Думите й секнаха и тя се втренчи надолу в тревата, като си представяше съжалителния поглед, който беше сигурна, че й отправя Ханк. В този миг тя възневидя неговото съчувствие. Това, от което имаше нужда, беше просто кошмарът да свърши.

— Не е за вярване, самата идея, че някога бих наранила моята малка дъщеря… — Тя леко се прокашля. — Когато беше бебе, приготвях сама храната й. Не бих си и помислила да я храня от детската кухня. Може да звучи параноично, но дори държах препаратите за почистване на висока етажерка. Не вярвах на секретните брави.

— Срещам много деца, на които можеше да им бъде спестено ходенето по поликлиники, ако майките им бяха толкова параноични — внимателно отбеляза Ханк.

— Най-лошото е, че сега не мога да я защитя. Тя страда и аз не мога да направя нищо, за да го предотвратя. — Ноел спря, за да издуха носа си в носната кърпа на Ханк. Когато вдигна глава, се почувства някак пречистена и на мястото на мъката се появи проблясващото острие на гнева. — Сигурна съм, че много жени ви разказват, че съпрузите им са лоши, но моят наистина е. Преди мислех, че той обича дъщеря си, но сега не съм толкова сигурна. Той просто я използва, за да ме срине, и най-ужасното е, че планът му работи.

— От моя гледна точка нещата не стоят така.

Тя срещна погледа му и разбра, че Ханк не я съжалява. В изражението му имаше хладна преценка, дори възхищение.

— Какво… какво се опитвате да кажете? — заекна Ноел.

— Че жената пред мен е абсолютно способна да изрита всяка врата, която застане на пътя й.

Ноел се усмихна неохотно на представата на Ханк за нея като за принцесата воин.

— Ема е на пет — тихо продължи тя. — Възрастта, в която всяко второ изречение е въпрос. Просто ми се иска да й дам всички отговори.

— Тогава щеше да си като онова момче, ето там. Щяха да ти издигнат статуя в някой парк. — Той посочи към статуята на Лутър Бърбанк, на чиито бронзови рамене стърчеше сива катеричка, подобно миниатюрен адютант.

Ноел се усмихна, загледана как катеричката офейква да вземе един жълъд от тревата. С върха на едната си гуменка тя побутна мокрото петно по пазарската чанта на Ханк.

— Изглежда, вече е твърде късно да спасяваш този сладолед.

— Такава е историята на живота ми. — Той сви рамене и стана. Вдигна чантата в едната си ръка и й предложи другата.

— Ще позволиш ли на един странник да те изпрати до колата?

Този път, когато се изправи, краката й не заплашваха да се подгънат. Установи, че може да ходи стабилно, прихваната от ръката на Ханк. Върховете на пръстите й се докосваха леко до фините косъмчета по китката му и тя осезателно усещаше топлината на кожата му върху своята. Баба й и майка й щяха да се чудят какво я бе забавило толкова много. Сигурно вече се тревожеха. Но в този момент, за първи път от дни, Ноел се почувства силна и в безопасност.