Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (18)

17

На осем километра от гробището в двуетажната сграда, приютила вестника „Реджистър“, на чиито наскоро сменените прозорци на приземния етаж все още имаше лепенки, Чарли Джефърс вдигна поглед от статията, на която четеше коректура, за да забележи с почуда, че наближава полунощ. Погледна часовника на стената, за да се убеди, че този на бюрото е верен. Кога бе станало толкова късно? Бронуин сигурно се чудеше какво го е задържало. Може би дори го е търсила. Тъкмо посягаше към телефона, когато Тим Уошбърн, новоназначеният охранител, почука на вратата. Чарли вдигна глава и видя бившия щатски шериф, мъж на средна възраст със здраво телосложение, да се показва зад стъклената преграда.

— Извинете за безпокойството, господин Джефърс, но навън чака някакъв мъж, който иска да ви види. Казах му, че е късно, но той настоява.

Малката уста на Уошбърн, заобиколена от масивни челюсти, не криеше неодобрението му.

Чарли потърка лицето си с ръка. Беше уморен. Също така бе свикнал разни ексцентрици да го търсят по всяко време, твърдейки, че са видели неидентифициран летящ обект или някой, за когото се кълняха, че бил самият Джеймс Дийн (без значение, че Дийн, дори да бе жив, щеше да е на преклонна възраст). Едно от задълженията на двамата репортери, които работеха от девет сутринта до полунощ, бе да приемат подобни новини. Щеше да даде тази на Фреди Слейтър. Фреди започна работа тук малко след Чарли и беше наясно с всичко.

— Каза ли за какво става въпрос? — попита Чарли.

— Не, каза само името си.

Пазачът се почеса по врата, където дебелата кожа бе покрита с набола като брада четина.

— Данте Ло Прести. Познавате ли го?

Чарли усети, че умората му изчезва.

— Да, познавам го. Пусни го да влезе, Тим.

Проследи с поглед как охранителят преминава бавно през празната стая на репортерите, като изключим мониторите на Фреди и Грег, които светеха, а главите им бяха наведени над кръговете светлина, които настолните лампи хвърляха. Умът му работеше трескаво. Когато Данте Ло Прести бе арестуван, той се кълнеше, че е невинен… и Чарли му повярва. Не защото, както бе казал и на Мери, момчето беше безгрешно, а защото репортерският му нос надушваше нагласена работа.

Това, за което Данте наистина бе виновен, бе, че се навърта около дъщеря му.

Бронуин го бе уверила, че не се вижда с това момче и Чарли й бе повярвал. Ами ако го лъжеше? Щеше да бъде принуден да я накаже. А това щеше да направи Данте Ло Прести още по-неустоим в очите на дъщеря му. Което можеше да доведе до… Един господ знае. Споменът за това, което самият той и Мери бяха вършили, накара червената лампичка в главата му да светне. Никакви наказания, помисли си мрачно той, нямаше да ги разделят или да им попречат да се виждат.

В главата му изникна следната картина — Мери на шестнайсет уплашена, че е бременна.

Господи, дали Данте искаше да го види поради същата причина? Заради нещо, което Бронуин не смее да му каже? Той започна да се моли разговорът да няма нищо общо с дъщеря му и Данте да е тук по съвсем различен въпрос — да се откаже от показанията си или да даде някаква информация за истинския виновник, който стоеше зад неотдавнашния бум на вандалски прояви в града. Дори открито нападение бе за предпочитане пред някаква лоша вест за дъщеря му.

Но момчето, което бе въведено в кабинета му няколко минути по-късно, нямаше заплашителен вид. Дори нещо повече, самото то изглеждаше изплашено. Този мускулест осемнайсетгодишен младеж, който изглеждаше поне три години по-голям, носеше твърде тесни джинси и избеляла риза от деним със скъсани ръкави, които разкриваха татуировката на ръката му. Той погледна към Чарли, след това отмести очи и зашари по стената, отрупана с награди — бронзовата значка на Чарли от Лъвския клуб до почетната грамота от Асоциацията на журналистите в Ню Йорк, докато накрая се спря на снимка на Бронуин на бюрото. Чарли усети как гърдите му се стягат от внезапна и необяснима ярост.

— Седни — каза той.

Това бе повече заповед, отколкото покана.

Данте се отпусна на стола срещу бюрото на Чарли, като сметна, че няма нужда от представяне.

— Може ли да запаля?

Чарли се готвеше да каже „не“, но нещо в притеснения вид на момчето го накара да промени намерението си.

— Няма проблем.

Данте запали цигара с кибритена клечка, която възпламени от изтърканата подметка на обувката си. Това напомни на Чарли за един от познатите му. После младежът рязко се наведе напред и подпря ръце на коленете си. Цигарата, пъхната между показалеца и средния пръст на леко свитата му ръка, изпускаше лениво кълба дим.

— Сигурно се питате защо съм тук.

— Да, има нещо такова.

Думите му прозвучаха по-саркастично, отколкото искаше и Чарли забеляза, че това не убягна на момчето, което присви очи.

На лицето му бе изписана твърда решителност сякаш Данте Ло Прести бе свикнал да го преценяват хора като Чарли.

— Вижте, господин Джефърс, нямаше да съм тук, ако… — Той спря и наведе глава, а тилът му остана някак открит и уязвим.

Да, той наистина е просто едно хлапе, помисли си Чарли.

Когато Данте повдигна глава, Чарли с притеснение установи, че очите му бяха овлажнели.

— Опасявам се, че Бронуин може да е в опасност.

— Каква опасност? — реагира на мига Чарли.

— Не знам. Знам само, че през последните няколко часа не мога да я открия.

— Тя е у дома, където е винаги по това време на нощта.

Данте поклати глава.

— Няма я. Дори се отбих у вас, за да се убедя.

Чарли не го попита какво интересува Данте къде, по дяволите, е дъщеря му.

— Може да е при приятелка — изказа той предположение.

— Не мисля.

Чарли настръхна от собственическото поведение на момчето.

— Виж какво, господинчо — каза той студено, — ако имаш основателна причина да смяташ, че дъщеря ми е в опасност, кажи ми веднага какво имаш предвид!

Данте стана и погледите им се срещнаха. Чарли видя някакво пламъче, което не можа да изтълкува, но момчето изглеждаше съвсем невинно. То дръпна силно от цигарата си.

— Историята е дълга, но ще ви я кажа накратко. Работех почасово за господин Ван Дорен. Не беше нищо особено, но успях да опозная някой от хората му. Един от тях беше много различен. Мисля, че се притесняваше от това, което го караха да прави. Той… — Данте поклати глава. — Не е важно кой е той, но ми намекна за нещо, което ще се случи тази нощ. В Методистката църква на „Грандвю“. Не знаеше точно какво, само че е поредната мръсотия, в която шефът и хората му са забъркани.

— Какво общо има това с Бронуин? — изръмжа Чарли.

— Разказах й всичко.

Напрежението в гърдите на Чарли премина в спазъм. Значи тя наистина се виждаше с това момче, което означаваше, че го е лъгала! Той почувства пристъп на гняв и за пръв път от детските й години му хрумна, че може да има полза дъщеря му види и дебелия край на възпитанието.

Но чувството, че е предаден, бързо отстъпи място на друга, по-сериозна мисъл. Ами ако Бронуин наистина беше в опасност? Напоследък беше толкова ангажиран в мислите си с Ноел, че не се бе сетил за вероятността по-малката му дъщеря също да е в опасност.

— Накарах я да ми обещае, че няма да ходи там — продължи Данте нервно. — Но, господи, понякога е толкова твърдоглава.

Двамата мъже се погледнаха с разбиране. Изведнъж Чарли се сети на кого му напомня Данте: на самия него, когато бе на същата възраст. В очите на родителите на Мери той не бе нищо повече от хлапака, от който дъщеря им бе забременяла. Спомни си за един израз, който майка му често използваше: „Не можеш да съдиш за книгата само по корицата“.

Чарли скочи на крака.

— Хайде, ще вземем твоята кола. Знаеш пътя, нали?

Данте кимна, докато ставаше от стола.

— Веднъж теглих на буксир колата на преподобния Клифърд. Спирачките му бяха отказали. Копелето извади късмет. Можеше да се убие някъде.

Той последва Чарли в стаичката на репортерите, където любителско статично радио бе настроено на полицейски канал и пращенето сякаш подсказваше някаква заплаха. Чарли усети чужда длан върху ръката си, обърна се и видя Данте, който го гледаше с насмешка.

— Не че има значение, но се чудех, защо да не ползваме вашата кола?

— Моята не е в движение от известно време. Проблеми с двигателя — призна Чарли.

Нямаше нужда от повече обяснения. Магазинът на Стан не бе единственият в града, но бе най-добрият. Не бе необходимо Данте да пита Чарли защо досега не я е закарал на ремонт. Той просто кимна и каза:

— Докарайте я другата седмица да я погледна.

Пътят до „Саут Грандвю“ им се стори влудяващо дълъг, но им отне не повече от петнайсет минути да стигнат дотам.

Чарли бе впечатлен от шофирането на Данте — нито безразсъдно, нито демонстративно, но не и досадно внимателно. Той караше камарото си сякаш това бе правил половината си живот, което вероятно бе така. Младежи като Данте в повечето случаи трябваше да се грижат сами за себе си. Неприятен спомен изплува в съзнанието му — бе на четиринайсет години, когато отиде с майка си до Олбъни, за да му купи дрехи за училище. Тя влезе в един бар за „едно бързо“. Естествено се напи и Чарли бе този, който ги откара у дома. Най-страшно бе как успя да го направи.

Данте спря пред църквата и двамата слязоха от колата. Нощта изглеждаше спокойна, с изключение на свирукането на щурците и тихите звуци на нощните птици. Чарли се огледа, но не видя никакви коли. Бронуин с колелото си ли бе дошла? Едва ли. Разстоянието бе голямо, особено нощем. Изведнъж се почувства глупаво, че се е паникьосал така. Нямаше ли да е по-разумно, ако бе позвънил на Макси? Приятелите от гимназията почти винаги знаят къде да се намерят.

С изключение на Корин. Мери не знаеше за Корин, помисли си той.

— Да огледаме отзад — предложи той.

Прекосиха поляната. Влагата по тревата се процеждаше през износените кожени ботуши на Чарли. Добре поне, че се бе сетил да вземе фенерче. В полето зад църквата светлината му попадна върху ръждясалата дръжка на стара помпа. Кладенецът вероятно е принадлежал към старата църква, която бе изгоряла. Беше научил всички факти за пожара в справочния отдел на вестника.

Тогава погледът му обходи малкия ограден двор на църквата на няколко метра от пътеката. Насочи се натам и се почувства малко глупаво, когато извика:

— Бронуин, тук ли си? Баща ти е.

Не получи отговор. Тъкмо се готвеше да се обърне, когато внезапно раздвижване го накара да замръзне на място. Силно шумолене на листа му напомни за ранен елен, който се удря бясно в ниските клони на дърветата. После тъмна фигура изникна от сянката и се втурна към него. Чарли бе толкова стреснат, че за малко да изпусне фенерчето.

В мига преди фигурата да се появи в цял ръст пред него той разпозна стройната фигура на дъщеря си. Лицето й блестеше пребледняло на лунната светлина, а голите й ръце бяха покрити с кървави драскотини. Тя дори не погледна към Данте. Запъти се направо към Чарли. Нещо твърдо в раницата, преметната през рамото й, го ръгна в ребрата, когато тя се хвърли към него ридаейки:

— Татко, о, татко!

— Брон, скъпа, какво по дяволите…

Тя не го остави да довърши.

— Аз се скрих… В гората… Но нямаше време да я предупредя.

Дишаше на пресекулки, а гласът й наподобяваше силен, почти неразбираем хрип.

— Татко, трябва да го намериш! Той хвана Ноел.

— Брон, какво става?

Чарли се опита да я изправи, но тя се бе вкопчила в него. Същата твърдоглавост, която я бе довела тук посред нощ, я караше да се държи за него като обезумяла от ужас. Той усети как паника изпълва гърдите му.

— Кой е хванал Ноел?

Отговори му Данте с равен, мъртвешки глас:

— Шефът.

 

 

Ноел се събуди, видя, че лежи на земята и се взря в млечнобялото сляпо око на луната. Отвсякъде я заобикаляше тъмнина. Тя изстена и се обърна по корем. Това движение предизвика пронизваща болка, която премина първо през едното, а след това през другото й слепоочие. Изведнъж усещането за гадене изригна в стомаха й. Тя едва успя да се изправи на крака, скимтейки като новородено животинче, и повърна.

После повдигна глава и се огледа, изплашена и объркана.

Намираше се в правоъгълна яма, която бе около три и половина метра висока и два пъти по-дълга. Но какво, за бога, беше това?

Започна да си припомня.

Гледката на поругания гроб на Бък — ужасна зейнала дупка с бели корени, които се подаваха от почвата като преплетени пръсти на някое призрачно създание. И гласът на Робърт в тъмнината, който й се присмиваше… „Честита годишнина, скъпа.“

Ноел успя да се изправи на крака. Подпирайки се с едната си ръка на стената на ямата, тя изчака земята под нозете й да спре да се върти. После изви леко глава и се заслуша. Но единственият звук, който се чуваше, бе далечният шепот на вятъра в клоните на дърветата. Ако съпругът й бе някъде тук, определено се криеше.

Лека-полека очите й свикнаха с тъмнината и тя забеляза, че краищата на ямата не са съвсем равни. С малко късмет и много решимост можеше и да успее да излезе. И после какво? Дали Робърт я чакаше горе, за да я нападне?

Ноел усети, че я облива лепкава пот и че може отново да повърне. Главата й пулсираше при всяко леко движение. Тя внимателно напипа цицина с размерите на яйце отзад на главата си. Цицината беше влажна. Тя отдръпна ръката си и се взря ужасена в кръвта по дланите си. В тъмнината изглеждаше черна като мастило.

Реалността я зашлеви като шамар. „Това не е една от проклетите му игрички. Той го прави на сериозно.“ Тази мисъл я накара да действа. Изрита обувките си, вкопа здраво пръсти в лепкавата като глина почва, която се възправяше пред нея като непреодолима стена и след няколко напрегнати мига накрая успя да задържи крака си на издатината, не по-голяма от няколко сантиметра. Протегна ръка нагоре и успя да се хване за дебел корен, който й заприлича на месест пръст. Сепна се и за малко да го пусне, но си наложи да не го прави. Издърпа се нагоре, а босите й стъпала търсеха на какво да се опрат, докато треперещите й ръце напипаха друг корен. Набра се още няколко сантиметра нагоре, като през цялото време разкопаният гроб на Бък трепкаше пред очите й.

Нима тази яма бе гроб? „О, Господи, не, умолявам те!“ Отново я обзе онова ужасно чувство, сякаш всеки момент ще припадне. Главата й клюмна, а краката и ръцете й започнаха да треперят силно.

Направи последно усилие, покатери се нагоре, намери опора за лактите си, а краката й останаха да висят надолу — приличаше на плувец, който се чуди дали да излезе от басейна. Няколко пъти си пое дълбоко въздух, почака бученето в главата й да намалее и се огледа.

На сребристата лунна светлина във всички посоки пейзажът бе доста чудноват, осеян с огромните корпуси на булдозери. Постепенно очите й фокусираха черен път и тъмна ивица дървета в далечината. Табло за обяви, чиито контури бяха леко осветени, се виждаше точно от другата страна на пътя, твърде далече, за да прочете какво пише. Но тя нямаше нужда да чете, защото знаеше какво гласи надписът:

Проект търговски комплекс „Кранбъри“

„Откриване: Ноември, 2000“

Други познати обекти започнаха да се материализират. Караваната, която служеше за офис на Робърт. Очите й различиха и формата на булдозерите. Багери и камиони. Булдозери и земекопни машини. Гребла с дълги зъби, проблясващи на лунната светлина.

Ужас, толкова голям ужас, че организмът й не можеше да го понесе наведнъж, я връхлетя като вълна. „Не съм сама — каза си тя. — Той е някъде тук.“ Почувства го с всяко едно от настръхналите косъмчета на врата си и в стомаха си, когато интуицията й караше да потрепва. Нямаше значение, че не го вижда. Нали това бе идеята? Да я накара да мисли, че е сама и че трябва да отиде до магистралата и да спре първия самарянин, който й се изпречи на пътя.

„Но не си напълно сигурна в това. Не беше права за другите неща. Сега може пак да грешиш.“

Хрумна й, че може да има друг начин да избяга. Тя замислено погледна един от големите булдозери, спрян на десетина метра от нея до огромна купчина изкопана пръст. Метални скоби водеха до кабината, кацнала на плоската рамка на шасито, подобно на стъклен отвор на наблюдателница. Преди цяла вечност бе работила за „Ван Дорен и синове“, където едно от задълженията й бе да попълва бланките с резервните части. Беше забравила доста от нещата, които бе научила. Помнеше предимно ненужни факти. Знаеше например, че най-големите багери тежат триста тона и че маслото за тях ги правеше пожароопасни. (Веднъж Робърт се бе качил на такава машина.) Тя самата обаче никога не бе пробвала тези машини. И защо да го прави? Ако по онова време някоя гадателка й бе казала, че един ден животът й ще зависи именно от тези машини, би се изсмяла.

Сега обаче не й беше до смях.

И все пак дали бе много трудно? Ключовете обикновено стояха на таблото. Кой ли крадец може да е толкова глупав, че да мисли, че ще избяга с откраднат багер? И то от Робърт най-вече. Но за да разбере коя ръчка за какво е, щеше да й е нужно известно време.

„Мислиш, че това е като да завъртиш превключвателя? Скъпа, малката ти сестра не е единствената, която е гледала твърде много филми“, присмя й се вътрешният й глас. Тя разпозна циничният глас на съпруга си. Робърт, който цели девет години се бе опитвал да убие самочувствието й и да я накара да повярва, че мечтите й са незначителни и смешни.

В Ноел се надигна гняв, който взе надмощие над страха. „Повече няма да го слушам — обеща си тя. — Изобщо никога не е трябвало да го слушам. Просто не го бях разбрала, докато…“

Нечия сянка се прокрадна и един глас в тъмнината я заля като ледена вода. Гласът на Робърт, само че този път наистина.

— Кажи, скъпа, наистина ли мислеше, че ще ти се размине?

Ноел бе толкова стресната, че лактите й се огънаха, тя се хлъзна по пръстта и се озова на дъното на ямата. Остана да лежи така, опитвайки се да си поеме въздух. Беше твърде слисана, за да помръдне.

— Ставай! — заповяда й гласът. — Изправи се, докато още можеш.

Ноел се изправи, главата й пулсираше болезнено, но гърбът й бе изтръпнал от падането. Замаяна и дезориентирана, си помисли за миг, че е на дъното на кладенец — кладенец много по-дълбок от ямата, наподобяваща басейн, от която преди малко се бе опитала да излезе. Тя погледна нагоре. Различи силует, който стоеше на ръба на ямата и се очертаваше на фона на осеяното със звезди небе.

Обзе я толкова голяма ярост, че не можеше да я сдържи.

— Мръсно копеле! — изкрещя тя.

Изведнъж всичко й стана ясно. Защо й бе позволил да се покатери догоре. Защо не я бе вързал преди да дойде в съзнание. Играеше си с нея като котка с мишка. Искаше да я накара да си мисли, че може да избяга. Това бе част от играта. На Робърт много му харесваше да я измъчва.

— Какъв груб език! — Дългата му сянка, застанала на ръба на ямата, се олюля, когато поклати глава от учудване. — Но не съм изненадан. Знаех те каква си още преди да се оженя за теб. Боклук. Пълен боклук, както и останалите от семейството ти.

Изведнъж Ноел се почувства много малка — прашинка, погълната от дълбоката яма и захлупена от вселената, пълна със звезди, която бе надвиснала над нея.

— Защо ми причиняваш това? — проплака тя. — Не ти ли стига, че ми отне детето?

— Твоето дете? — Тя видя проблясването на зъбите му, дяволската му усмивка. Колко наивна е била! — Не става въпрос за това. Колкото до мен, въпросът е приключен.

— Така ли мислиш? Тогава знай, че грешиш — отвърна му тя, треперейки толкова силно, че едва се държеше на крака. — Може тук, в Бърнс Лейк, да ти се е разминало, но има по-висши инстанции. Няма да се предам, Робърт. Ще продължа борбата. Дори тя да трае години.

— Е, мога да спестя това и на двама ни. Да не говорим за съдебните разноски — допълни той с развеселен глас.

„Ще ме убие!“ Тази мисъл разсея гнева й, като нещо ясно и безспорно, което сякаш е знаела през целия си живот. Може би дълбоко в себе си наистина го бе знаела.

Тя потрепери, обхваната от ужас, не толкова за себе си, колкото за дъщеря си. „Какво ще стане с Ема, ако не съм до нея да я защитавам?“

— Ти си луд — промълви тя.

Подозираше това, но едва сега бе проумяла степента на лудостта му. Не бе само тираничната, безскрупулна лудост. Той бе опасно луд. Този тип лудост, при който не би се замислил да убие приятелката си… или съпругата си.

Тих, далечен кикот.

— Предполагам, ти най-добре знаеш, нали, скъпа? Ненапразно прекара шест месеца в лудницата.

Тя виждаше накъде бие и отказа да се хване на въдицата.

— Какво правеше в гробището през нощта?

Гласът й трепереше и тя се ядоса на себе си, че бе допуснала той да разбере колко е изплашена.

— Мога да те попитам същото.

— В града има няколко души, на които не плащаш — информира го тя с известна доза задоволство. — Един от тях ме предупреди.

— Мога да те принудя да ми кажеш кой е, но няма значение. Вече не. — Робърт бе разсеян, сякаш говореше на себе си. — Утре сутрин, когато преподобният Уилям тръгне на обиколка, ще открие, че мерзавците, които причиниха неразбориите в града, да не говорим, че повишиха застрахователните такси, са оставили следите си и върху тази свещена земя. Ще пишат полицейски доклад. Литургията в неделя ще бъде за моралния упадък на днешната младеж. Старият Вили знае. Нали се интересува от малки момчета. По-специално от едно момче в седми клас, един от хористите — сина на Джеф Норуърд.

Отново съзря злорадата му усмивка и стомахът й се преобърна.

— Ще се изненадаш колко много неща знам, скъпа. За твоето приятелче доктора, например. Знам всичко за вас двамата. Имам само един въпрос — чукаш ли го?

— Престани. Просто млъкни!

Тя затисна ушите си с юмруци, опитвайки се да пропъди думите му от главата си.

— Според мен — да — продължи Робърт с ужасния си далечен глас. — Може би си се чукала с него през цялото време. И тази лицемерна набожност заради мен и Джанин! Не си по-добра от сестра си, тази малка уличница.

Главата на Ноел подскочи.

— Какво си сторил на Бронуин? — изкрещя тя и сама не разпозна гласа си. — Ако си я наранил, кълна се, ще…

— Какво? Ще ме арестуваш ли? — Смехът му премина във фалцет. — Не се притеснявай, въобще не ме интересува дали и какво е видяла. Кой би й повярвал? Ще помислят, че защитава онзи орангутан, приятеля си.

Държейки се здраво за изтънялото въже на здравия разум, Ноел натърти:

— Значи и за мен не трябва да се безпокоиш. Аз съм поредната алкохоличка, забрави ли?

Робърт се умълча и за един кратък миг тя си помисли, че ще я пусне, ще й позволи да се измъкне от ямата и да стигне до пътя. Представи си как го прави, как спира някаква кола, или ако няма коли, отива до най-близката телефонна кабина, за да извика помощ. Лицето на Ханк изплува пред очите й. Милите му кафяви очи и бръчиците по луничавото му лице, които ставаха по-дълбоки, когато се усмихваше.

— Различно е — проговори Робърт. — При теб въпросът е личен. — Гласът му вече не звучеше объркано. Не звучеше дори ядосано, а по-скоро студено.

Ноел инстинктивно започна да се отдръпва: „Ами, побъбрихме си хубаво, но сега трябва да тръгвам“. В гърлото й напираше истеричен смях.

— Ти наистина си луд — каза му тя повторно.

Този път той не се съгласи с нея.

— Грешиш — каза той почти със съжаление. — Аз дори ти бях избрал подарък за годишнината. Медальон с диаманти. Доста скъп, разбира се, все пак… девет години живяхме заедно. Исках да избера нещо, с което да си спомняш за нас двамата.

— Имам Ема.

Изведнъж тя осъзна, че не биваше да го казва. Сянката над нея се размърда и лицето на Робърт внезапно изплува пред погледа й. Ноел извика несъзнателно. Очакваше да види чудовище, но съзря само образа на съпруга си. Безизразен, но все пак нелишен от чар.

— Тук вече наистина грешиш — каза той.

В отчаянието си Ноел реши да рискува.

— Може да си мислиш, че си спечелил, Робърт, но малките момиченца порастват. Ще разбере какъв си. Тогава ще си сам — изоставен от всички.

Тя знаеше, че го е жегнала.

— Лъжлива кучка! Не знаеш какво говориш — изръмжа той. — Защо не си тръгна сама? Не ти ли стига, че забърка собственото си семейство, та трябваше да го направиш и с майка ми.

Ноел отново видя разкопания гроб на брат му и изгнилия ковчег.

— Има нещо, което не разбирам. — Тя отчаяно се опитваше да го накара да говори, да откъсне мислите му от това, което се готвеше да стори. — Защо именно Бък?

— Заслужаваше си го — отговори Робърт простичко.

За миг тя се обърка. Изведнъж връзката й просветна и всичко си дойде на мястото. „Той не е убил Корин. Убил е Бък!“ Затова бе разкопал гроба на брат си — да се отърве от уликите. Затова бе накарал хората си да тършуват из склада и да осквернят други гробове — за да прилича на случайна проява на вандализъм. Така нищо не водеше към него. Робърт сигурно бе усетил, че обръчът се затяга, че изследването, което родителите й проведоха относно смъртта на Корин и евентуалната ексхумация щяха да ги отведат до Бък.

„Собствения си брат… Той е убил собствения си брат!“

Трябва да е било жестоко, помисли си тя. Нещо толкова жестоко, че дори след толкова години аутопсията би го изкарала на бял свят. Тя си спомни коментара на баща си: „Съдебната медицина бележи голям напредък. Кой знае какво ще излезе накрая?“. Но той говореше за Корин, не за Бък. Без да съзнават, те се бяха докоснали до причината за параноята на Робърт.

Мозъкът на Ноел подреди нещата спокойно, подобно на ищец, излагащ факти пред съдебното жури. В същото време бе на ръба на истерията. „Човек, убил собствения си брат, е способен на всичко. Но най-лошото е, че аз бях омъжена за този човек. Родих му и дете“, каза си тя.

Погледна нагоре и осъзна, че Робърт го няма. Нима си бе тръгнал? Това изглеждаше просто невероятно. Но въпреки това у нея се породи надежда, подобно на плевел, който си пробива път между плочките на тротоара.

С вик тя отново се хвърли към стената на ямата. Този път обаче корените се чупеха в ръцете й, а буците глинеста почва се откъртваха под краката й. Изглеждаше невероятно, но тя почти бе изкачила стената — четири и половина метра ронеща се почва — когато изведнъж чу силния рев на един от булдозерите, разбуден за живот.

Инстинктът й я накара да погледне надолу точно в този момент. За да прецени колко метра се бе изкачила… или просто шесто чувство. И точно тогава го видя, наполовина скрит в сянката в другия край на ямата — череп!

Той се взираше в нея с празните си очни ями. Покрай него имаше разпръснати кости с цвят на стара, сякаш оцветена с ръжда, глина. Кална долна челюст на човек и парче изгнил парцал, в което тя зашеметена разпозна останки от вратовръзка.

Истерията, която напираше от дъното на съзнанието й, се изстреля към повърхността. Ноел отвори уста, за да изкрещи. Но преди да успее да издаде какъвто и да било звук, небето сякаш се разтвори и изсипа грамада от пръст върху нея.

 

 

Беше малко след полунощ, когато Мери се прибра у дома. Докато отключваше вратата, тя не се изненада, че къщата е тъмна. Ноел трябваше да си е легнала отдавна, съдейки по изнурения й вид, и да е заспала. Тя светна лампата и примижа на ярката светлина. Дългото шофиране към вкъщи я бе изтощило допълнително. Разбира се, Дорис не я бе улеснила. Точно когато с Триш се готвеха да си тръгват, тя се бе сдърпала със сестрата и бе минало известно време, докато се успокои и заспи отново.

Мери бе по средата на стълбите, с обувки в ръце, за да не събуди Ноел, когато на входната врата се почука.

Тя замръзна, пулсът й се учести. Първата й мисъл бе, че това е някой от хората на Робърт. Представи си плещест мъж със скиорска шапка и с пистолет или нож. Огледа се за някакво оръжие, нещо тежко, с което да го зашемети.

Тогава чу гласа на Чарли, приглушен от вратата:

— Мери, аз съм. Отвори!

Тя си отдъхна, но коленете й се подгъваха, докато слизаше по стълбите. Чарли, скъпият Чарли! По някакъв начин е знаел, че тя има нужда от него. Сигурно я е чакал отвън в колата си, но тя не го е видяла. Не бе ли това типично в негов стил? През годините, когато самотните й огорчени приятелки бяха съжалявали, че рицарите в блестящи доспехи са само мит, тя винаги бе потискала скритата си усмивка. Защото бе убедена в противното. Дори когато бе с други мъже, тя си бе представяла Чарли. Как всеки път, когато ги завали дъжд, той сваля якето си и я наметва… така несъзнателно, както би разтворил чадър. И как нощем винаги се обръщаше по корем, за да не й пречи с хъркането си да заспи. Малки жестове, така е, но означаваха толкова много.

Въпреки това, когато отвори вратата, лицето на Чарли, което в един момент е сериозно, а в следващия може да грейне в усмивка, която да ти спре дъха, изглеждаше изопнато от тревога. Освен това не беше сам. Бронуин го следваше с не по-малко разстроена физиономия.

Чарли хвърли един поглед към обувките в ръката й.

— По-добре ги обуй и ела с нас, Мери. Ноел е изчезнала. Смятаме, че Робърт я е отвлякъл.

Точно тогава Мери почувства как нещо се стоварва върху нея.

Кръвта се отдръпна от лицето й и тя усети, че всеки момент ще припадне. Чарли вероятно го забеляза, защото веднага пристъпи напред и я прихвана през кръста. Това смътно й напомни, че я държи по същия начин, по който тя помагаше на Дорис да изкачва стълбите. На фона на мъждивата светлина на верандата, нощна пеперуда изпърха с крила близо до главата й. Тя я проследи с поглед как се опира до един филиз, преди да изчезне в тъмнината.

— Не — отвърна спокойно тя. — Трябва да има някаква грешка. Ноел спи на горния етаж.

Лицето на Чарли обаче говореше друго.

— Мери, помисли, моля те. Помисли къде може да я е отвел.

Бронуин заобиколи баща си и излезе на светлото.

— Отидохме до църквата на методистите. Един… приятел ме предупреди, че Робърт е намислил нещо. Смятахме да хванем хората му в действие.

Дългата й черна коса бе пълна с листа и клечки. Ръцете й бяха покрити с кървави драскотини. Държеше камера, изцапана с кал не по-малко от притежателката си.

— Всичко е тук — каза тя, потупвайки камерата. — Скрих се в храстите и записах част от случилото се. Без лицето му — беше твърде тъмно — но успях да запиша какво каза.

Тя отвори екранчето на камерата и натисна „Старт“. Тъмнина, после неясна фигура изплува на екрана, последвана от размазана картина, сякаш нещо бе блъскало камерата. Също и звуци. Шумоленето на листа, далечни гласове, учестено дишане. После нещо тежко се изтърколи на земята, последва глас, който накара кожата й да настръхне: „Честита годишнина, скъпа“.

Мери се отдръпна от Чарли и приседна немощно на най-долното стъпало на стълбите.

— През цялото време сме били прави. Не сме си въобразявали за някакво измислено преследване. Той… О, господи!

Тя плесна устата си с ръка и се изправи рязко. Очите й срещнаха тези на Чарли. Той стоеше пред нея, обгърнал с ръка раменете на дъщеря си, с вида на човек, който носи огромен товар на плещите си.

Изведнъж мозъкът й се избистри.

— Ходихте ли у тях?

— Оттам идваме. Родителите му също не знаят къде е. Мисля, че казват истината, те също изглеждаха разтревожени — мрачно докладва Чарли.

— А Ема?

— Тя е добре. При тях е.

— Имат ли представа къде може да е завел Ноел?

Чарли поклати глава.

— Данте… мой приятел… разпитва наоколо — обади се Бронуин. Обаче не изглеждаше много обнадеждена. — Разговаря с едни, дето работят за… Робърт.

Мери взе да се обува, когато изведнъж й хрумна.

— Я, чакайте! Има един човек. Дълго е за разказване, но той може да помогне.

Тя се втурна нагоре по стълбите и запрелиства тефтера, за да намери номера на Ханк, когато й хрумна нещо друго.

— Ами шерифът? Предполагам, няма смисъл да звъним там.

Чарли поклати глава.

— Аз направих нещо по-добро. Накарах нашия охранител, Тим Уошбърн, да се обади на приятелчетата си в моторизираната полиция в Олбъни. Тръгнали са насам.

Мери набра номера на Ханк и в другия край на линията неясен глас отговори с изнуреното смирение на човек, когото будят посред нощ.

— Ало?

— Ханк, обажда се Мери Куин — каза тя бързо в слушалката. — Кога най-скоро можеш да дойдеш? Станало е нещо с Ноел. Смятаме, че… — тя се поколеба, сякаш идеята й се струваше нелепа, заимствана от някой второкласен филм — … съпругът й я е отвлякъл.

Последва тишина. След това Ханк извика с дрезгав глас:

— Господи, по дяволите! Само да се облека.

— Сещаш ли се къде може да я е отвел? — попита тя. — Ноел да е споменавала нещо.

— Чакай малко да помисля…

На другия край се чуваше нещо, сякаш някой се облича. Последва силен звук, сякаш обувка бе паднала на пода. Ханк дишаше тежко.

— Чакай… Да. Миналата седмица излязохме да се поразходим и минахме покрай строежа на търговския комплекс „Кранбъри“. Тогава ми хрумна… — Той изведнъж млъкна, сякаш това, което си бе помислил е твърде нереално.

— Какво точно? — подкани го Мери. — Ханк, дори да е нещо съвсем абсурдно, кажи ми, моля те.

— Господи… Не мога да повярвам, че въобще ми хрумна, толкова е зловещо, но си спомням, че си помислих, че ако някой иска да закопае… нещо, за да не го намерят, това бе идеалното място да го направи.

Мери изпадна в толкова голям ужас, че за момент не можа да си поеме въздух. Успя само да каже:

— Ще се видим там. И Ханк! Ако имаш оръжие, по-добре го вземи.

 

 

Лицето и главата на Ноел се подаваха от буците пръст, които продължаваха да валят върху нея. Облак песъчлив прах я обгръщаше отвсякъде. Просната на дъното на ямата, затрупана до гърдите с пръст, тя се закашля. Устата й се напълни с горчиви храчки. Струваше й се, че се намира върху нещо, което всеки миг ще пропадне под нея.

„Да не си посмяла да припадаш! — заповяда си тя. — Ако припаднеш сега, никога няма да се събудиш.“

Като се мъчеше да запази самообладание, тя изпълзя в най-отдалечения край на ямата, като внимаваше да не се приближава до мястото с черепа. Изправи се на крака и надзърна над ямата точно навреме, за да види огромната лопата на булдозера, с острите като шишове зъби, да надвисва над нея като гладна паст на митично чудовище. Ноел се сви, очаквайки върху й да се изсипе още пръст, но видя, че лопатата се отдръпва. Чуваше слабото свистене на хидравличния кран, който поемаше следващия си товар. „Мили боже, той ще ме погребе жива…“

Безумен смях пропълзя към гърлото й.

„Престани! Спри да мислиш за това. Не бива да губиш надежда.“ Да, страхуваше се да умре, но още повече се страхуваше за Ема.

Тя се огледа отчаяно. Нямаше как да избяга. След минути щеше да се задуши под тоновете пръст. Тази мисъл тъкмо й мина през главата, когато втора грамада пръст се изсипа в ямата. Ноел изпищя, падна назад и вдигна ръце над главата си в безплоден опит да се скрие. Буци с размерите на юмрук се стовариха върху врата и главата й. Искри проблеснаха пред силно стиснатите й клепачи. Той победи, помисли си Ноел. Все пак успя да ме надвие. Дори да се покатеря нагоре, той ще ме блъсне и ще ме убие. Тя заплака от изтощение и отчаяние.

В съзнанието й изплува случка от миналата година. Беше завела дъщеря си на уроци по плуване към Червения кръст. Горката Ема не можеше да се задържи над водата. Всеки път, когато се обръщаше по гръб, изпадаше в паника. Дори когато инструкторката, приятно момиче на име Стейси, държеше ръката си под гърба й, окуражавайки я да се отпусне и да си поеме дълбоко въздух, Ема оставаше скована. След това загърната в кърпа, седеше в скута на Ноел — трепереща и подсмърчаща: „М-м-мамо, наистина много се старах, н-но не бях достатъчно добра!“.

Сега Ноел бе тази, която изричаше същите думи наум. „Ема, скъпа, наистина се старая, но понякога и майките не могат да се задържат по гръб. Не защото не те обичам достатъчно. Каквото и да се случи, трябва винаги да помниш, че аз те обичах повече от всеки друг…“

Нова пръст се изсипа върху нея и тя се закашля. Купчината в средата на ямата бе станала два пъти по-голяма, а над нея булдозерът продължаваше да боботи — шум, нарушаван единствено от скриптенето на крана.

„Не искам да умра“, каза си съвсем ясно тя. Дори ако се давеше, нямаше да е толкова ужасно. Като Офелия… Но да умре по този начин, погребана жива под… търговски комплекс. Во веки веков над главата й ще тропат изморени и подути крака, кикотещи се момичета с твърде много грим, изнурени майки, които дърпат разглезените си хленчещи деца.

Беше немислимо. Нещо повече — позорно!

Скрибуцането над главата й се усили и нова купчина унижение се стовари върху нея. Тя застана плътно долепена до стената на ямата. Но никъде нямаше безопасно място.

„Мисли — заповядваше й един глас, — мисли…“

Тогава се сети за една от басните на Езоп, тази за умната маймуна, която успяла да накара крокодила да я пренесе през реката. Не знаеше какво я накара да си спомни за това, докато не погледна нагоре. Видя дъното на лопатата на булдозера, изпъкваща на фона на звездното небе да се спуска надолу.

Пъргаво, също като маймуната от баснята, тя се покатери до върха на купчината пръст в средата на ямата. Това й даде лека преднина, около метър и половина, което може би бе достатъчно. Лопатата се обърна и нова грамада се изсипа долу, а тя понечи да се сниши. Но вместо това протегна ръце още по-високо, отдръпвайки се леко само когато голям камък я удари по челото. Стиснала зъби от болка, тя задържа въздуха си за секунди, които й се сториха цяла вечност, докато лопатата със свистене направи пълна дъга. Точно когато бе най-ниско, Ноел подскочи леко и се хвана за зъбатата й уста. За един ужасен миг калните й ръце за малко да се изплъзнат и тя да я изпусне. Тогава кранът започна да се издига с друсане, а лопатата се измести с няколко съдбоносни милиметра. „Бързо! — крещеше тя наум. — Преди да те е видял.“ С мощен тласък тя се прехвърли през ръба на лопата и се притисна към дъното. Лопатата бе широка и дълга колкото вана — достатъчно, за да остане скрита от погледа на Робърт.

После усети, че е във въздуха и с клатушкане започна да се издига нагоре, сякаш бе на виенско колело. Усещаше как кръвта се стича по челото и я заслепява, но само я избърса. Сега не му бе времето да се занимава. Трябваше да се концентрира върху това да оцелее.

След секунди кранът започна да се спуска. Усещаше вибрирането на лопатата под себе си, когато булдозерът сменяше скоростите си. Щом се сниши достатъчно — за да загребе още пръст, тя ще разполага с една-две секунди, за да изскочи навън.

Лопатата се клатеше, скриптейки. Изведнъж Ноел се оказа изхвърлена на купчината пръст до ръба на ямата и се претърколи по хлъзгавото нанадолнище.

Остана да лежи неподвижно. Дори не смееше да си поеме дъх. Дали я бе видял? „Моля те, Господи, дано не е, моля те!“ Секундите се нижеха, мъчителни и безкрайни, докато слушаше скърцането на лопатата, само на крачка от нея. Виждаше веригите на багера, всеки от луфтовете бе достатъчно широк, за да може Ема спокойно да пъхне ръка. След това, за щастие, лопатата се издигна нагоре и изчезна от погледа й.

Тя изчака, за да е сигурна, че не е непосредствено пред погледа на Робърт, изправи се и се затича с все сила. Не смееше да рискува дори с един поглед през рамо. Само няколко метра, окъпани в лунна светлина, я деляха от пътя и тъмната редица дървета зад него.

„Краченца, не ме предавайте точно сега!“

Побягна толкова бързо, както никога през живота си. Изобщо не усещаше болка в босите си крака, несвикнали да тичат по камениста почва. Мина покрай едно отсечено дърво, основата му стърчеше над земята като наполовина изваден зъб, след това покрай камион с цимент, спрян до ръба на широка правоъгълна яма, която щеше да бъде най-голямото хале на магазина.

Пътят се простираше пред нея подобно на бленуван приказен град. Вече се приближаваше към него, когато далечният рев на булдозера изведнъж се усили. Изпаднала в ужас, тя се препъна и за малко да падне. Преследвайки сянката си, която подскачаше и се олюляваше по голата, осветена от луната земя, Ноел почти усещаше вкуса на страха си — вкус на кръв.

Тя погледна бързо през рамо. Булдозерът — на лунната светлина приличаше на огромен митичен звяр — бе на не повече от деветдесет метра зад нея. Тя видя светещото табло високо в кабината и тъмната фигура.

„Изиграх го и това не му хареса!“

Въпреки ужаса и кръвта, която се стичаше на топли вадички по бузата й, тази мисъл предизвика усмивка на триумф върху устните й.

 

 

С изключение на лунната светлина, която образуваше тигрови шарки там, където се сливаше със сенките, пътят към строежа на търговския комплекс тънеше в мрак, докато Чарли се носеше натам в стария си раздрънкан автомобил. Мери седеше до него, а Бронуин бе отзад и се бе хванала здраво за седалката пред себе си. Чакъл трополеше по шасито на колата, когато улучваха някоя дупка по пътя. За малко да прегазят една миеща мечка, изпречила се на пътя.

Мери видя портите на строежа — широко отворени, сякаш те с Чарли и Бронуин не бяха първите, които идваха тук тази нощ — и едно ремарке малко по-нагоре. На тесния сноп светлина от фаровете, строежът изглеждаше пуст.

— Не виждам Ханк — отбеляза на глас тя.

Чарли се протегна, намери ръката й и я стисна.

— Ще дойде всеки момент.

— Дали Данте ще се сети да ни потърси тук — тюхкаше се Бронуин.

Чарли мина през портата и спря колата. Слязоха в топлата лятна нощ и усетиха хладния шепот на заобикалящата ги гора.

В този миг Мери чу рева на двигател. Без съмнение идваше от един от булдозерите, пръснати наоколо като гигантски изоставени играчки. Но защо работеше през нощта? Очите й се адаптираха към тъмнината и тя огледа разровената земя. Имаше купчини пръст и изкопани ями. На неколкостотин метра от тях един булдозер бързо се приближаваше, обгърнат от облак прах.

Тя видя и още нещо, което накара сърцето й да подскочи в гърлото — дребна фигура на пътя на булдозера, която се опитваше да му избяга, сякаш животът й зависеше от това. Ноел? Мили боже! Това наистина беше Ноел. Изведнъж булдозерът се превърна в заплаха в съзнанието й, като разярен мастодонт от праисторически времена.

— Чарли, виж! — сграбчи го тя за ръката.

Чарли също го бе видял. Лицето му бе станало сивкаво на лунната светлина. Дълбоко от гърлото му се изтръгна рев. Без да продума, той се втурна напред.

Преди Мери да го последва, шум на кола я накара да се обърне. Не видя марката, но явно бе колата на Ханк. Колата с грохот влезе през портата и спря зад бричката на Чарли. Мери се втурна към нея. Наведе се през отворения прозорец до шофьорското място и стисна Ханк за ръката. Лицето й бе изопнато до неузнаваемост.

— За бога, Ханк! Побързай!

Тя жестикулираше като обезумяла към тичащия Чарли. Погледът й несъзнателно се плъзна по пушката на седалката до Ханк, докато той даваше на заден ход. Тя се отдръпна. Остри парченца чакъл, изхвърлени от гумите му, се забиха в прасците й, но тя дори не забеляза и се спусна към дъщеря си.

 

 

Миризмата на нафта изпълни устата и белите дробове на Ноел, изведнъж почувства режеща болка от едната си страна. Горещият рев на чудовището я обгръщаше подобно на пещ. Като по чудо краката й продължаваха да я носят напред.

В съзнанието й обаче времето бе спряло. Сякаш виждаше всичко на забавен каданс. Краката й натежаха, обзе я странно спокойствие. Докато бягаше, препъвайки се все по-често и по-често, погледът й не бе вперен в хоризонта, а в чудатата й сянка, която твърдоглаво се оттласкваше от твърдата земя, движена единствено от божията сила.

„Ще умра“, помисли си примирено.

Докато тичаше, се молеше без глас: „Господи, грижи се за Ема… тя е само на пет годинки, а животът на едно малко момиченце е тежък без майка. Баба е стара и болна, а татко, прости ми, че говоря така, не става за тази работа. Майка ми ще й осигури всичко, от което има нужда…“.

Ноел винаги бе вярвала, че последните секунди преди да умре, човек вижда целия си живот като на филмова лента, но сега го знаеше със сигурност. Видя самата себе си на осем годинки на летен къмпинг на езерото Джордж как се бе вкопчила в баща си, докато преминаваха по въжения мост… На дванайсет години с майка си, когато си купи първия сутиен… и на шестнайсет на задната седалка на импалата на Гордън Хокстедър с джинси, свлечени до коленете.

Видя и Ханк…

Ноел си го представи ясно седнал на пейката на площада, сложил големите ръце на коленете. Колко хубаво би било, ако можеха да бъдат като онези възрастни двойки, които се разхождат под ръка из парка, и всеки се надява да си отиде пръв, защото животът без другия е немислим. Когато тя си отиде, дали Ханк щеше да…

Нов шум си проправи път в главата й — силното бръмчене на двигател на кола. Докато бягаше, олюлявайки се заради болката отстрани, Ноел вдигна замъглените си очи и видя приближаващия облак прах. Тя премигна и от облака се материализира кола. Колата се движеше много бързо към нея. Тя рискува и погледна още веднъж. За миг видя как лунната светлина се плъзга по предното стъкло и хромовата решетка й заприлича на оголени зъби. Вече й беше все едно.

Връхлитащата кола изведнъж закова на място, изхвърляйки настрани облак пръст. Тя почти копнееше всичко да свърши и да потъне в сладко облекчение.

След това в бърза последователност се чуха два изстрела и тя осъзна, че не стрелят по нея, а над нея. Паниката, която тя се опитваше да удържи, отново се надигна. Но освен нея имаше и нещо друго — чувство, което не бе изпитвала толкова отдавна, че едва го разпозна — надежда.

Ревът зад нея сякаш замря.

Поглеждайки през рамо, тя с учудване видя, че булдозерът рязко бе сменил посоката си и се насочваше на изток, към мястото, където забити колчета с опъната на тях червена лента, обозначаваха бъдещите сгради. Но все пак нещо не бе наред. Посоката му бе хаотична, подобно на яхта без рул…

Насочваше се точно към камиона отпред.

Вик, приличен на сух грак, се надигна в гърлото й.

— Внимавай! — изкрещя тя неистово.

Почти като в транс, породен от непреодолим ужас, проследи как безцелно движещият се булдозер се удари в камиона с оглушителен трясък. Напомни й за огромния им бряст, който се бе стоварил върху покрива на съседната къща по време на миналогодишната снежна буря. За кратък миг двете машини останаха като в прегръдка, след това камионът се катурна на една страна. Булдозерът продължи да го бута, но една от веригите се омота в камиона и застърга на празен ход.

Натрапчива миризма на нафта изпълни въздуха. Чу се бумтене и изведнъж двете машини избухнаха в пламъци.

Ноел извика пак, докато наблюдаваше как изригват към нощното небе и за миг осветяват всичко наоколо. Сенки заиграха над обляната в розово долина като танцьори около голям огън.

— Ноел!

Някъде в цялата тази невъобразима лудост нечий глас я викаше. За един кратък, ужасяващ миг тя си помисли, че е съпругът й Робърт, който изскача от пламъците, за да довърши пъкленото си дело. След това видя, че фигурата, която тича насреща й не бе висока като тази на съпруга й и няма типичната му походка. Мъжът бе по-нисък, но също толкова атлетичен и сърцето й полетя, когато лицето му изплува ясно. Ханк!

В един момент всички разбъркани парченца си дойдоха по местата — колата, пушката в ръцете му, горящите останки, бълващи искри към небето. Изпълни я такова облекчение, че тя падна на колене в знак на благодарност.

— Ханк… — приглушено изрече името му.

Той я грабна на ръце и тя усети чистия мирис на прано от ризата му, примесен с миризмата на пот. Той извика леко и приглушено и зарови лицето си в извивката на врата й, докато ръцете му шареха по тялото й, за да се убедят, че е невредима. Плъзнаха се по ръцете и гръдния й кош и после обгърнаха главата й.

— О, господи, ти кървиш…

Тя изхлипа и той я притисна към себе си.

— Всичко е наред. Просто малко си се ударила. Не се притеснявай, ще го превържа — успокои я шепнешком той.

— Р-р-ризата ти… — Тя плачеше, притиснала лице в ризата му. — Щ-щ-ще я изцапам!

— Няма проблем, ще си купя друга. Ти ще ми помогнеш в избора.

Това я накара да заплаче още по-силно.

— Ням-мах с-сили да б-бягам повече.

Той нежно я погали по страната.

— Знам.

— Мъртъв ли е?

— Страхувам се, че да.

— Добре. Добре тогава — кимна тя, мръщейки се с напрегнатата концентрация на бавноразвиващ се ученик, който се опитва да проумее случващото се.

Зад рамото на Ханк видя родителите си, които стояха силно прегърнати, което й се стори напълно нормално.

— Всичко ще бъде наред — увери я Ханк още веднъж, — вече никой не те преследва.

Тогава и той заплака.

Двамата се олюляваха, сякаш бяха в някаква огромна, невидима длан, която се мъчеше да ги успокои.