Джон Вердън
Намисли си число (7)

Глава 6
С кръв, която е така червена, както нарисувана на картина роза

След като не бе поканен да остане за обяд, Мелъри неохотно се беше оттеглил. Караше добросъвестно и внимателно реставриран светлосин „Остин-Хийли“ — класически отворен спортен автомобил. Денят бе идеален за шофиране, но той не забелязваше прелестта му, потънал в тъжните си мисли.

Гърни се върна на стола си и остана в него дълго време — почти цял час — с надеждата хаосът от факти да започне да се разплита или дори подрежда по някакъв смислен начин, да се разкриват взаимовръзки и конкретика.

Обаче единственото, което му се изясни, бе, че е гладен. Стана, отиде в къщата и си направи сандвич от сирене и печени чушки, който изяде сам. Маделайн беше изчезнала и той се зачуди дали не е забравил някакъв план, за който му е споменавала. След това, докато изплакваше чинията си и безцелно се взираше през прозореца, я видя да криволичи по полето. Идваше от овощната градина, а брезентовата й торба беше пълна с ябълки. Освен това сякаш се къпеше в ореол от ярка светлина и спокойствие, което й се случваше често, щом излезеше навън.

Тя влезе в кухнята и остави ябълките на пода до мивката с дълбока щастлива въздишка.

— Господи, какъв ден! — възкликна Маделайн. — В такъв ден да останеш затворен вкъщи дори и минута повече, отколкото е абсолютно необходимо, е престъпление!

Не че той не бе съгласен с нея, поне естетически, може би дори я подкрепяше донякъде. Трудността лично за него идваше от това, че естествената му склонност го изкушаваше да стои на закрито, при това по много начини. И ако го оставеха да прави каквото си иска, той прекарваше много повече време в обмисляне на действието, отколкото в самото действие, оставаше много по-дълго в собствената си глава, отколкото в света. В професията му това никога не беше представлявало проблем, дори беше основната причина да е толкова добър.

Във всеки случай той не изпитваше моментално желание да излиза навън, нито пък искаше да говори за излизане, да спори по въпроса или да се чувства виновен за нежеланието си. Затова повдигна друга тема, с цел отклоняване на вниманието:

— Какво е впечатлението ти от Марк Мелъри?

Тя отговори, без да отклонява погледа си от плодовете, които прехвърляше върху плота за готвене, като дори не се спря да обмисли въпроса.

— Самовлюбен и уплашен до смърт. Егоцентрик с комплекс за малоценност. Бои се, че Голямото грозно чудовище ще го хване. Иска чичо Дейв да го предпази. Между другото, не съм подслушвала нарочно. Гласът му е такъв — чува се надалеч. Обзалагам се, че е много добър оратор. — В нейните уста последното прозвуча като качество със съмнителна стойност.

— Какво мислиш за тази история с числата?

— Ах! — театрално въздъхна тя. — „Случаят с Четящия мисли преследвач“!

Той потисна раздразнението си.

— Някакви предположения за това как може да се направи — как онзи, който е писал писмата, е знаел какво число ще избере Мелъри?

— Не.

— Това като че ли не те озадачава.

— Обаче теб — да. — Тя отново говореше с поглед върху ябълките. Тънката иронична усмивка, както все по-често се случваше напоследък, и сега извиваше ъгълчето на устните й.

— И все пак трябва да признаеш, че е голяма мистерия! — настоя той.

— Предполагам.

Той повтори ключовите моменти с раздразнителността на човек, който не може да схване защо остава неразбран.

— Някой ти дава запечатан плик и ти казва да си намислиш число. Ти избираш шестстотин петдесет и осем. После ти казва да погледнеш в плика. Надникваш в него. Вътре има лист, на който пише шестстотин петдесет и осем.

Беше очевидно, че Маделайн не е толкова впечатлена, колкото би трябвало. Той продължи:

— Това е забележителен подвиг! Невъзможно е да се направи. Въпреки това е сторено. Бих искал да разбера как.

— А аз съм сигурна, че ще откриеш как — лекичко въздъхна тя.

Той се загледа през френските прозорци, покрай насажденията от чушки и домати, попарени от първата слана за сезона. (Това пък кога се е случило? Не можеше да си спомни. Въобще не можеше да се съсредоточи върху фактора „време“.)

Погледът му отмина градината, после и пасището и спря да си почине върху червената плевня. Зад ъгъла й се показваше старата ябълка, сорт „Макинтош“, чиито плодове надничаха тук-там из гъстата листна маса, сякаш художник-импресионист бе замахнал с четката си и оставил капчици боя върху короната на дървото. В тази жива картина неканено се настани дразнещо упоритото усещане, че има да свърши нещо. Само че какво е то?! Преди повече от седмица бе обещал на Маделайн да вземе разтегателната стълба от плевнята и да обере плодовете от високите клони, които Маделайн не можеше да стигне. Толкова дребно нещо. А за него бе така лесно да го направи. Работа за половин час — най-много.

В момента, в който се надигна от стола, воден от най-добри намерения, телефонът иззвъня. Маделайн отговори — на пръв поглед, защото стоеше точно до апарата. Не това обаче беше истинската причина. Винаги Маделайн вдигаше телефона, независимо от това кой бе по-близо до него.

Това не опираше толкова до логика, колкото до наличността на желание у всеки от тях да контактува с други хора. За нея хората по принцип бяха плюс, нещо хубаво, източник на положително стимулиране в добрия смисъл на думата (изключение правеха хищници като Соня Рейнолдс). За Гърни хората по принцип бяха минус, нещо лошо, което изтощаваше енергията му (изключение бяха тези, които го окуражаваха и подкрепяха — като Соня Рейнолдс).

— Ало? — каза Маделайн по онзи неин особен начин, по който поздравяваше всички, които се обаждаха — сякаш с нетърпение е очаквала обаждането и обещава да прояви интерес към всичко, което биха споделили. Само секунда по-късно тонът й спадна до един доста по-малко ентусиазиран регистър.

— Да, тук е. Момент. — Размаха слушалката към Гърни, остави я на масата и излезе от стаята.

Беше Марк Мелъри, чиято тревожна възбуда силно бе нараснала.

— Дейви, о, благодаря ти, Господи! Ти си там. Тъкмо се прибрах. Получило се е още едно от тези проклети писма!

— С днешната поща ли?

Отговорът беше — да, както и бе предположил Гърни. Само че въпросът, така или иначе, беше безсмислен. Дългите години, през които беше разпитвал безброй изпаднали в истерия хора — на местопрестъпления, в спешни отделения и във всякакви ситуации на хаос и паника — го бяха научили, че най-лесният начин да ги успокои, е да им задава прости въпроси, на които да могат да отговорят с „Да“.

— Почеркът същият ли е?

— Да.

— И същото червено мастило?

— Да — всичко е същото, като изключим думите. Да ти ги прочета ли?

— Давай. Изчети ги внимателно и бавно и ми казвай къде свършва всеки стих.

Ясните въпроси, точните инструкции и спокойният глас на Гърни оказаха очаквания ефект. Мелъри постепенно дойде на себе си, докато четеше на глас странното обезпокоително стихотворение — с малки паузи, които указваха края на стиховете.

„Правя онова, което съм направил,

не за пари или за забавление,

а защото дълговете трябва да се плащат

и щетите — да бъдат възстановени

с кръв, която е така червена,

както нарисувана на картина роза.

Че ще пожъне, каквото е посял,

туй го знае всеки злосторник.“

След като го записа набързо в тефтерчето до телефона, Гърни внимателно го прочете отново, като се опитваше по този начин да си създаде впечатление за автора — странната личност, в която се срещаха стремежът за отмъщение и необходимостта той да бъде изразен чрез стихове.

Мелъри наруши мълчанието.

— За какво мислиш?

— Мисля, че може би е време да отидеш в полицията.

— По-добре да не го правя! — Тревогата се завърна. — Това вече ти го обясних!

— Зная. Но ако искаш най-добрия ми съвет, то той е такъв.

— Разбирам какво казваш. Само че моля за алтернатива.

— Най-добрата алтернатива, ако можеш да си я позволиш, би била денонощна охрана.

— Искаш да кажеш да се разхождам из собствената си земя между двойка горили? И как да обясня това на гостите си?

— Думата „горили“ вероятно е силно преувеличена.

— Виж какво, аз не лъжа гостите си. Ако някой ме попита какви са тези нови придатъци, ще се наложи да призная, че са ми бодигардове, което, естествено, ще доведе до още въпроси. Това ще е неприятно и ще наруши установения ред. Всъщност буквално ще отрови атмосферата, която се опитвам да създам тук. Има ли някакъв друг начин на действие, който да ми препоръчаш?

— Зависи какво искаш да постигне действието.

Смехът на Мелъри беше кратък и горчив:

— Ами ти да откриеш кой ме преследва, какво иска от мен, а после да му попречиш да го направи. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Гърни тъкмо се канеше да отговори „Не съм сигурен“, когато Мелъри добави, внезапно напрегнат:

— Дейви, за бога, уплашен съм до смърт! Нямам никаква представа какво, по дяволите, става. Ти си най-умният човек, когото някога съм срещал. И си единственият, на когото вярвам, че няма да оплеска нещата!

Точно тогава Маделайн прекоси кухнята, носейки кошничката си за плетене. Взе сламената си градинарска шапка от бюфета заедно с последния брой на „Новини от Майката земя“ и излезе през френските прозорци. На устните й трептеше усмивка, която като че се бе появила в отговор на яркото синьо небе.

— Това доколко ще успея да ти помогна зависи от това колко ще помогнеш ти на мен.

— Какво искаш да направя?

— Вече ти казах.

— Моля? А, да… списъците…

— Когато имаш някакъв напредък, обади ми се. Ще решим какво да правим от там нататък.

— Дейв?

— Да?

— Благодаря ти.

— Нищо не съм направил все още.

— Даде ми някаква надежда. А, между другото, отворих днешния плик много внимателно. Както правят по телевизията. За да не разваля отпечатъците, ако има такива. Използвах пинсети и латексови ръкавици. Сложих писмото в найлонова торбичка.