Джон Вердън
Намисли си число (44)

Глава 43
Маделайн

А утрешният ден настъпи учудващо бързо. След разговора с Хардуик Гърни събу обувките си и се просна на кушетката в кабинета. Спа дълбоко, без нищо да нарушава съня му, през остатъка от следобеда и цялата нощ. Когато отвори очи, вече бе утро.

Стана, протегна се и надникна през прозореца. Слънцето бавно пълзеше по кафявия рид, който затваряше източната част на долината. По това прецени, че вероятно е около 7 часа сутринта. Имаше време до 10:30, когато щеше да тръгне за срещата в БКР. Небето бе кристалносиньо, а снегът проблясваше, сякаш примесен с натрошено стъкло. Красотата и спокойствието на тази сцена се примесиха към аромата на прясно кафе и животът — поне за миг — изглеждаше простичък и изначално добър. Продължителната почивка му бе помогнала да се възстанови напълно. Почувства се готов да проведе разговорите, които бе отложил — със Соня и Кайл. Спря го единствено мисълта, че и двамата още спят. Заигра се малко с образа на Соня — докато бе в леглото — после се насочи към кухнята, решен да им звънне веднага след като стане девет часа.

Усещаше къщата пуста, както винаги, когато Маделайн бе навън. Отсъствието й се потвърди от бележката, която откри на плота:

„Развиделява се. Слънцето скоро ще изгрее. Невероятно красиво. Със снегоходки до Карлсон Следж. Кафе в каната.“

М.

Той отиде до банята, взе си душ и изми лицето и зъбите си. Докато си решеше косата, му хрумна, че би могъл да тръгне след нея. Забележката, че слънцето тепърва ще изгрее, означаваше, че е тръгнала преди около десет минути. Ако използваше ските си и караше по следите й, вероятно щеше да я настигне след около двайсет минути.

Сложи си ски обувки и грейка, облече дебел вълнен пуловер, метна се на ските и излезе през задната врата върху снега, който беше пухкав и близо 30 сантиметра дълбок. Кафявият рид, от който се откриваше широка панорама към северната долина и редиците хълмове зад нея, се намираше на около километър и половина разстояние. До него се стигаше по една стара пътека, която започваше от задния двор на имота им и плавно се изкачваше нагоре. През лятото бе непроходима заради гъстите малинови храсти, но в късната есен и през зимата бодливият шубрак оредяваше и вече не бе така труден за преодоляване.

Едно семейство предпазливи врани, чиито остри крясъци бяха единственият звук в студения въздух, се издигнаха от голите върхове на дърветата на трийсетина метра пред него. Те скоро се изгубиха над хълмовете, а тишината, която настъпи след тях, сякаш бе дори по-дълбока.

Когато се показа от горите на издатината над фермата на Карлсон, той видя Маделайн. Беше седнала неподвижно на една скала на около петнайсетина метра от него. Оглеждаше хълмистия пейзаж, сред който единственият намек за човешко присъствие бяха двата силоза в далечината и криволичещият път. Той се спря като закован, пленен от спокойствието на позата й. Тя изглеждаше в такова пълно усамотение… и същевременно толкова свързана със света си. Фар, който го приканваше да дойде на място, недостъпно за него. Без предупреждение и без думи, които да облекат чувството, гледката разкъса сърцето му.

Мили боже, да не би да преживяваше някакъв срив? За трети път през тази седмица очите му се изпълниха със сълзи. Той преглътна и избърса лицето си. С изведнъж олекнала глава той раздалечи ските си, за да запази равновесие.

Може би движението, което бе мярнала с периферното си зрение, или звукът на ските му по сухия сняг я накара да се обърне. Наблюдаваше го, докато се приближаваше към нея. Усмихна се леко, но нищо не каза.

Той имаше странното усещане, че вижда душата му толкова ясно, колкото и тялото му. Странно, защото той не намираше смисъл в понятието „душа“, нито го използваше изобщо. Седна край нея на плоския камък и загледа хълмовете и долината, без да вижда нищо.

Тя хвана ръката му в своите и я притисна към себе си. Изучаваше лицето й. Не намираше думи, с които да опише онова, което виждаше. Сякаш целият блясък на покритата със сняг околност се отразяваше на лицето й и обратното.

След известно време — не бе сигурен точно колко — се насочиха обратно съм къщата по един обиколен маршрут. Бяха стигнали към средата му, когато той я запита:

— За какво си мислиш?

— Изобщо не мисля. Мисленето пречи.

— На какво?

— На синьото небе, на белия сняг.

Той не проговори повече, докато не влязоха в кухнята.

— Така и не пих от онова кафе, което ми беше оставила — каза той.

— Ще направя ново.

Той я гледаше как вади торбичката с кафе на зърна от хладилника и отсипва от нея в електрическата мелничка.

— Да? — погледна го тя любопитно с пръст върху копчето.

— Нищо — отвърна й. — Просто те гледах.

Тя натисна бутона. От малката машинка изскочи необичайно остър звук, който отслабваше, докато зърната се мелеха. Тя го погледна отново.

— Ще проверя положението с дрешника — каза той, защото изпитваше нужда да свърши нещо.

Тръгна нагоре по стълбите, но преди да стигне до помещението, спря на площадката, която гледаше към полето зад къщата, горите отвъд него и пътеката до скалната издатина. Представи си я отново, седнала на камъка и потънала в усамотения си покой, и онова безименно напрежение отново болезнено изпълни сърцето му. Той се опита да идентифицира причинителя на болката.

Загуба. Раздяла. Самота.

Всяко едно звучеше вярно; всяко бе просто различна проява на едно и също чувство.

Като младеж бе посещавал терапевт — заради един пристъп на паника. Той бе казал, че паниката произлиза от омразата, която изпитва към баща си, и че пълната липса на каквито и да било съзнателни емоции, свързани с баща му, е белег за дълбочината и силата на това чувство. И същият терапевт един път му бе доверил какъв според него е смисълът на живота: „Смисълът на живота е да се доближим колкото е възможно по-плътно до други хора“.

Беше го казал с учудващо откровен тон, като че това изявление бе тъждествено с твърдението, че камионите служат за превоз на стоки.

Друг път пък бе споделил със същия нехаен тон следния извод: „Живот в усамотение е пропилян живот“.

На седемнайсет Гърни изобщо не бе сигурен за какво му говори. Звучеше мъдро, но дълбочината му бе обгърната в мрак и той не успя да прозре през нея. Дори сега не бе схванал напълно смисъла — а вече бе на четирийсет и седем. Или поне не толкова добре, колкото разбираше предназначението на камионите.

Забравил за дрешника, той слезе обратно в кухнята. Тъй като влизаше от тъмния коридор, светлината в стаята му се стори ослепително ярка. Слънцето се бе издигнало високо над дърветата в безоблачното небе и светлината му нахлуваше право в помещението през гледащите на югоизток френски прозорци. Новият сняг бе превърнал пасището в идеално отразяваща лъчите повърхност и сега светлината достигаше до кътчета на кухнята, които рядко биваха осветявани.

— Кафето ти е готово — каза Маделайн, която бе понесла смачкан на топка вестник и сноп подпалки към камината. — Светлината е магическа. Като музика.

Той се усмихна и кимна. Понякога й завиждаше за способността така да се увлича във възхищението си от проявите на природата. Защо, зачуди се той, такава ентусиастка, жена, която бе такъв естет — в добрия смисъл на думата — и която бе дотолкова наясно с великолепието на нещата, се бе омъжила за някакъв праволинеен и прекаляващ с мисленето детектив? Дали си бе представяла, че някой ден ще отхвърли сивия пашкул на професията си? Дали и той самият не й бе помогнал да потъне в тази фантазия? Нима си бе въобразил, че като се оттегли в пасторална идилия след пенсионирането си, ще се превърне в различна личност?

Странна двойка бяха, помисли си — но със сигурност не по-странна от тази на родителите му. Майка му, с артистичните й наклонности и малките й фантастични хобита — скулптури от папиемаше, рисуване с водни бои, оригами — се бе омъжила за баща му. Мъж, чието сиво еднообразие бе нарушавано единствено от редки проблясъци на сарказъм, чието внимание винаги бе някъде другаде, чиито страсти бяха неизвестни и на когото тръгването за работа очевидно носеше повече удоволствие от завръщането му вечер. Мъж, който в търсене на личното си спокойствие, вечно заминаваше.

— Кога трябва да тръгваш за срещата си? — попита го Маделайн, като за пореден път показа невероятно точния си усет за мислите, които го безпокояха.