Джон Вердън
Намисли си число (53)

Глава 52
Смърт преди разсъмване

Кавалерията най-сетне бе пристигнала — малко късно може би, но все пак навреме. Като се вземат предвид точната стрелба на Дърмот по принцип и силното му желание да събере на едно място всички „гарвани“, имаше голяма вероятност не само Гърни и Нардо, но и кавалерията да свършат с куршум в гърлото. А после, след като изстрелите докарат цялото управление в къщата, а Дърмот отвори вентила на амоняка и хлора по водоразпръсквателната система…

Но в случая единственият сериозно пострадал, освен лампата и рамката на вратата, бе самият Дърмот. Бутилката, метната с войнствена ярост от Нардо, го бе ударила толкова силно, че той като че ли бе изпаднал в кома. Нараняване, макар и незначително, бе получил и Гърни. Едно отчупено парче стъкло го бе уцелило по челото, точно под косата.

— Чухме изстрел. Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа мъжагата на вратата, като оглеждаше тъмната стая.

— Всичко е под контрол, Томи — увери го Нардо. Дрезгавият му тон намекваше, че той самият не е част от въпросното „всичко“.

На слабата светлина, проникваща от предната част на мазето, Гърни разпозна по-дребния полицай. По петите на Големия Томи бе нахлула ниско остриганата Пат с леденосините очи. Като държеше в готовност тежкия си деветмилиметров пистолет и внимателно наблюдаваше грозната сцена на леглото, тя се добра до другия край на стаята. После включи лампата до креслото, където в началото бе седяла възрастната жена.

— Имате ли нещо против да се изправя? — запита Гърни, който все още лежеше върху гъската в скута на Дърмот.

Големият Томи погледна към Нардо.

— Добре. — Зъбите на Нардо все още бяха стиснати. — Може да станеш.

Когато се изправи, по лицето му рукна кръв. Може би това бе причината, която възпря Нардо да арестува на място човека, който преди няколко минути бе подканил един ненормален сериен убиец да го застреля.

— Божичко! — възкликна Големият Томи, като се взираше в кръвта.

Заради прилива на адреналин Гърни не бе усетил, че е ранен. Докосна лицето си и установи с изненада, че е мокро. После огледа ръката си и установи с изненада, че е червена.

Ледената Пат наблюдаваше кръвта по лицето му, без да показва никаква емоция.

— Искате ли да повикаме линейка? — обърна се тя към Нардо.

— Да, добре. Обади се — нареди й той, но не звучеше убедително.

— За тях също ли? — Тя рязко кимна към странната двойка на леглото. Червените стъклени обувки привлякоха погледа й. Тя примигна, като че се опитваше да прогони някаква оптическа илюзия.

След дълго мълчание той отвратено промърмори:

— Да-а.

— Да викнем ли и останалите? — попита тя отново и се намръщи на обувките, които явно бяха реални.

— Какво? — попита той след нова пауза. Беше се загледал в строшената лампа и дупката от куршум в стената зад нея.

— Хората са навън с патрулките, а някои обикалят да разпитват из квартала. Искате ли да ги повикаме?

Решението го затрудни повече, отколкото би трябвало. Накрая все пак каза:

— Да, извикай ги.

— Добре — отсече тя и излезе от стаята.

Големият Томи изследваше с подчертана неприязън щетите по главата на Дърмот. Бутилката от „Четири рози“ се бе сгушила на възглавницата между него и старицата, чиято перука се бе килнала и закриваше половината от лицето й. Докато се взираше в етикета на уискито, Гърни най-сетне схвана отговора, който му бе убягнал по-рано. Спомни си думите на Брус Уелстоун. Според него Дърмот (наричан още „господин Сцила“) твърдял, че е видял четири розовогърди черешарки. Освен това натъртил на броя им — четири. Сега си „преведе“ четири розовогърди черешарки. Четири рози! Това определено бе послание, също както и регистрацията под имената „господин и госпожа Сцила“. Още една малка танцова стъпка, с която Грегъри Дърмот показваше колко е умен и колко му е лесно да си играе с тъпите зли ченгета. Хванете ме, ако можете!

Минута по-късно мрачната, но ефективна Пат се появи отново.

— Линейката пътува насам. Обадих се на колите да се връщат. Обиколката от врата на врата също е отменена. — Тя студено се загледа към леглото.

Възрастната жена от време на време издаваше особени звуци, нещо средно между ридание на оплаквачка и тананикане. Дърмот лежеше смъртно бял и неподвижен.

— Сигурни ли сте, че е жив — запита тя, макар очевидно да не бе загрижена за състоянието му.

— Нямам представа — отвърна Нардо. — Може би трябва да провериш.

Със свити устни тя потърси пулс на врата му.

— Ъхъ, жив е. На нея какво й има?

— Това е жената на Джими Спинкс. Чувала ли си за Джими Спинкс?

Тя поклати глава отрицателно.

— Кой е Джими Спинкс?

За миг той се замисли, после каза:

— Забрави. Няма значение.

Тя сви рамене, като че ли да забравяш разни неща си бе естествена част от работата.

Нардо си пое няколко дълбоки глътки въздух.

— Искам с Томи да се качите горе и да обезопасите мястото. Сега, след като знаем, че именно тоя нещастник е избил всички, ония от съдебна медицина ще трябва да се върнат и да претърсят къщата наново, при това с най-ситното сито.

Тя и Томи си размениха притеснени погледи, но излязоха от стаята, без да спорят. Когато Томи мина покрай Гърни, му сподели нехайно, като че коментираше пърхот, случайно попаднал там:

— От главата ти стърчи парче стъкло.

Нардо изчака, докато стъпките им отзвучаха нагоре по стълбите и се чу затварянето на вратата към мазето. После нареди:

— Отдръпни се от леглото! — Гласът му беше малко рязък.

Гърни знаеше, че всъщност му казва да се отдръпне от оръжията. Револверът на Дърмот и малкият пистолет на Нардо, както и масивната бутилка все още бяха на леглото. Подчини се без възражения.

— Добре — каза Нардо. Явно се контролираше с голямо усилие. — Давам ти шанс да обясниш.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Не ме интересува, дори да застанеш на глава, да го вземат мътните! Говори! Веднага!

Гърни седна на стола до разбитата лампа.

— Канеше се да те застреля. Деляха те две секунди от изстрел в гърлото. А може би в сърцето или в главата. Имаше само един начин да го спра.

— Не му каза да спре. Каза му да ме застреля! — Юмруците на Нардо бяха стиснати толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

— Но не го направи, нали?

— Само че ти му каза да направи точно това!

— Защото това беше единственият начин да го спра.

— Единственият начин… Ти да не си се побъркал, по дяволите?! — Нардо го гледаше като бойно куче, което чака само да му махнат веригата, за да нападне.

— Факт е, че си жив.

— Да не искаш да ме убедиш, че съм жив, защото му каза да ме убие? Какви са тия ненормални простотии?!

— Мога да обясня. За серийните убийци всичко опира до контрола. Пълен контрол, абсолютна власт. За лудия Грегъри това означава да контролира не само настоящето и бъдещето, но и миналото. Искаше от теб да разиграеш сцената, която се е случила тук преди двайсет и четири години, но с една основна разлика. Тогава, преди години, малкият Грегъри не бил в състояние да попречи на баща си да пререже гърлото на майка му. Тя никога не се възстановила — нито пък той. Вече порасналият Грегъри искаше да върне лентата назад и да я пусне отначало, така че да успее да я промени. Искаше да повториш всичко, сторено от баща му, до момента, в който е вдигнал онази бутилка. Тогава щеше да те убие — да се отърве от ужасния пияница, да спаси майка си. Именно това е причината и за всички останали убийства — опити да контролира и убие Джими Спинкс, като контролира и убива други пияници.

— Гари Сисек не беше пияница.

— Може и така да е. Но Гари Сисек е работел в полицията, когато и Джими Спинкс е бил полицай и се обзалагам, че Грегъри го е разпознал като приятел на баща си. Може дори да са били приятелчета по чашка. А фактът, че и ти си бил полицай по онова време, те е направил идеалният заместник, според Грегъри. Най-добрият начин да се върне назад и да промени историята.

— Ама ти му каза да ме застреля! — Нардо все още спореше, но Гърни с облекчение усети, че вече не звучи толкова убедено.

— Казах му да те застреля, защото единствен начин да спреш маниак на тема контрол, е да разколебаеш увереността му, че наистина контролира ситуацията. Особено когато единственото ти оръжие са думите. Част от фантазията му за контрол е представата, че всички решения взема сам; че е всемогъщият, че никой няма повече власт от него, нито над него. Такъв ум може да бъде разстроен най-лесно, като му кажеш, че прави точно онова, което ти искаш да направи. Противопоставиш ли му се директно, ще те убие. Ако молиш за живота си, ще те убие. Но ако му кажеш, че прави, каквото ти искаш, ще развалиш кръга.

Нардо очевидно усилено се стараеше да открие недостатъци в чутото.

— Звучеше много… достоверно. В гласа ти имаше омраза, като че ли наистина искаше да ме видиш мъртъв.

— Ако не бях успял да го убедя, в момента нямаше да водим този разговор.

Нардо превключи на друго:

— А какво обяснение ще дадеш за стрелбата в „Порт Оторити“?

— Какво за нея?

— Застрелял си някакъв скитник, защото ти напомнял за алкохолизирания ти баща!

Гърни се усмихна.

— И какво е толкова смешно?

— Две неща. Първо: никога не съм работил близо до „Порт Оторити“. Второ: за двайсет и пет години служба никога не съм стрелял. Нито веднъж.

— Тоест, всичко това бяха глупости?

— Баща ми пиеше твърде много. Беше… трудно. Дори когато беше с нас, всъщност не беше там. Но това, да застрелям напълно непознат човек, нямаше да помогне особено.

— Тогава какъв беше смисълът да разправяш цялата тая простотия?

— Смисълът? Смисълът е в това, което се случи.

— Това пък какво трябва да значи, по дяволите?

— Божичко, лейтенанте! Просто се опитвах да задържа вниманието на Дърмот достатъчно дълго време, та да можеш да използваш тая бутилка в ръката си.

Нардо го гледаше безизразно, като че информацията не пасваше точно на празните места в мислите му по темата.

— А онова за детето, дето го блъснала кола… това също ли беше простотия?

— Не. Истина е. Казваше се Дани. — Гласът на Гърни пресипна.

— И никога не хванаха шофьора?

Гърни поклати глава.

— Никакви улики ли нямаше?

— Един от свидетелите каза, че колата, която удари момченцето ми — червено беемве — през целия следобед била паркирана пред един бар наблизо. И също, че мъжът, който излязъл от бара и се качил в нея, очевидно бил пиян.

Нардо обмисли чутото.

— Обаче никой в бара не успял да го идентифицира, така ли?

— Твърдяха, че никога преди не са го виждали.

— Преди колко време се случи?

— Четиринайсет години и осем месеца.

Помълчаха в продължение на няколко минути, после Гърни отново заговори с нисък и колеблив глас:

— Водех го към детската площадка. Пред него на тротоара се разхождаше един гълъб, а Дани вървеше след него. Само наполовина бях там в онзи момент. Умът ми бе съсредоточен върху пореден случай на убийство. Гълъбът слезе от тротоара на пътя, а Дани го последва. Докато видя какво става, вече бе прекалено късно. Всичко беше свършило.

— Имаш ли други деца?

Гърни се поколеба:

— Не и от майката на Дани.

После затвори очи и нито един от двамата не проговори за известно време. Накрая Нардо наруши тишината:

— И така, няма съмнения, че именно Дърмот е убил приятеля ти?

— Никакви — отговори Гърни. Изуми го изтощението в гласовете и на двама им.

— Другите също ли?

— Така изглежда.

— Защо сега?

— Ммм?

— Защо е чакал толкова време?

— Възможност. Вдъхновение. Чак сега е попаднал на нещо ценно. Аз лично предполагам, че са му възложили да създаде система за сигурност за защита на базата данни на някоя голяма здравноосигурителна компания. Може би му е хрумнало да напише програма, с която да измъкне имената на всички мъже, които са се лекували от алкохолизъм. Това му е послужило като отправна точка. Подозирам, че възможностите са започнали да го обсебват. Накрая е решил да пусне въдицата, да провери колко от хората в списъка му са достатъчно уплашени и уязвими, та да му изпратят онези чекове. Мъже, които да може да измъчва с гадните си малки стихчета. По някое време е измъкнал и майка си от клиниката, където държавните служители са я подслонили с помътен разсъдък след нападението.

— А къде е бил през всичките тия години, преди да се покаже отново тук?

— Като дете — вероятно в някой държавен дом за сираци или в приемно семейство. Вероятно е било ужасно преживяване. После започнал да се занимава с компютърен софтуер, предполагам покрай компютърните игри. Станал добър — много добър, всъщност. Накрая завършил Масачузетския технически университет.

— И междувременно си променил името, така ли?

— Вероятно още като е станал на осемнайсет. Обзалагам се, че едва е издържал да носи името на баща си. Като се замисля, не бих се учудил, ако Дърмот е моминското име на майка му.

Нардо сви устни.

— Нямаше да навреди, ако го бяхте пуснали за проверка в щатската база данни за сменени имена — още в началото на тая скапана каша!

— Реалистично погледнато нямаше никаква причина да го правим. А дори и да го бяхме сторили, фактът, че в детството си Дърмот се е казвал Спинкс, нямаше да говори абсолютно нищо на който и да било от разследващите по случая Мелъри.

Нардо като че ли се опитваше да запамети всичко, така че да се върне да го обмисли по-късно, когато главата му се прочисти.

— А защо откаченото копеле изобщо се е върнало в Уичърли?

— Може би защото е сцената на нападението над майка му преди двайсет и четири години. Може да е имал странното усещане, че ще успее да пренапише миналото — и това чувство да се е засилвало. Може би е чул, че старата къща се продава, и не успял да устои. Възможно е това да му е предоставило начин да си отмъсти не само на пияниците, но и на полицейското управление на Уичърли, което тогава нищо не направило. Не съм сигурен. Всъщност, освен ако сам не реши да ни разкаже цялата история, съмнявам се, че някога ще я узнаем. Не мисля, че и Фелисити ще ни помогне особено.

— Не особено — съгласи се Нардо, на когото бе хрумнало още нещо. Беше притеснен.

— Какво има? — попита го Гърни.

— Моля? А, не, нищо. Нищо няма, наистина. Просто се зачудих… дали и доколко те е притеснило това, че някой избива пияници?

Не знаеше какво да каже. Правилният отговор вероятно би бил, че не е съдия, който да преценява жертвите и качествата им. Циничният — че го е грижа повече за предизвикателството на играта, отколкото за моралните й аспекти, повече за загадката, отколкото за хората. И в двата случая обаче нямаше никакво желание да обсъжда тази тема с Нардо. Все пак се почувства длъжен да каже нещо:

— Ако ме питаш дали съм се наслаждавал на извършеното от друг отмъщение и дали съм го възприел като разчистване на сметките с пияния шофьор, убил сина ми, отговорът е не.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно.

Нардо се вгледа скептично в него, после сви рамене. Думите на Гърни не го бяха убедили, но май никой от тях нямаше желание да рови повече.

Избухливият лейтенант явно се бе поукротил вече. През останалата част от вечерта бяха заети с подреждането на приоритетите и най-неотложните задачи. Трябваше да се отметнат и някои рутинни действия, с които завършваше всяко разследване за предумишлено убийство. Гърни бе откаран до многопрофилната болница в Уичърли заедно с Фелисити Спинкс (по баща Дърмот) и Грегъри Дърмот (по баща Спинкс).

Докато преглеждаха неадекватната майка на Дърмот, все още обута с рубинените стъклени пантофки, самият Дърмот по спешност бе вкаран в рентгенологията. Междувременно раната на главата на Гърни бе почистена, зашита и превързана от една сестра, която се държеше учудващо фамилиарно. Това усещане се подклаждаше донякъде от задъхания й глас и близостта на тялото й, докато работеше. Създаваше впечатление за достъпност и това му подейства неуместно възбуждащо предвид обстоятелствата. И макар да бе рискован ход, да не споменаваме за пълна лудост и в крайна сметка доста жалък опит, той реши да се възползва от добрината й, но по друг начин. Даде й номера на мобилния си телефон и я помоли да се обади директно на него, ако в състоянието на Дърмот настъпи някаква сериозна промяна. Не искаше да остава извън играта, а се съмняваше, че Нардо ще му предостави информация от тук нататък. Тя се съгласи с усмивка, след което един сдържан млад полицай го откара обратно до къщата на Дърмот. По пътя той се обади на спешната линия на Шеридън Клайн. Тъй като вече бе нощ, попадна на телефонен секретар. Остави му съобщение, в което сбито преразказваше основните събития. След това звънна у дома, отново попадна на секретар и остави съобщение за Маделайн. Спомена същите събития, но пропусна куршума, бутилката, кръвта и шевовете. Зачуди се дали е излязла, или седи там и го слуша как говори на машината. Дали просто не желае да вдига слушалката. Тъй като му липсваше нейната свръхестествена прозорливост, която се проявяваше в такива случаи, не успя да реши кое от двете е вярно.

Когато пристигнаха обратно в къщата, вече бе минал повече от час. На улицата се виждаха всякакви коли — на полицейското управление на Уичърли, на окръжната и щатската полиция. Големият Томи и Пат с квадратната челюст стояха на пост на предната веранда. Насочиха Гърни към малката стаичка встрани от централното помещение — същата, в която бе провел първия си разговор с Нардо. Той също бе там, седнал на познатата маса. Двама специалисти за обработка на материалите от местопрестъплението, облечени в характерните бели комбинезони, с ботуши и латексови ръкавици, тъкмо излизаха от стаята на път към мазето.

Нардо побутна жълт бележник и една евтина химикалка през масата към Гърни. Ако в него бе останала някаква опасна емоция, то той я прикри добре зад гъста завеса от бюрократични глупости:

— Седни. Трябват ни показанията ти. Започни от момента на пристигането си на местопрестъплението този следобед, заедно с причината за присъствието си. Включи всички свои действия, свързани със случая, както и преките си наблюдения върху действията на други лица. Отбележи времето им и уточни кога то е приблизително изчислено и кога — базирано върху конкретни наблюдения. Можеш да приключиш с отиването си в болницата, освен ако по време на престоя си там не си получил допълнителна информация, която има отношение към случая. Някакви въпроси?

През следващите двайсет и пет минути Гърни внимателно изпълни тези инструкции. Почти през цялото време Нардо бе извън стаята. Когато приключи, бе изписал четири страници с дребния си изискан почерк. На масата имаше малка копирна машина и Гърни я използва, за да си направи две копия на подписаните показания, преди да даде оригинала на Нардо.

Лейтенантът каза само:

— Ще се чуем.

Гласът му бе чисто професионален, не изразяваше нищо. Не подаде ръка на раздяла.