Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 45
За да почиваш в мир, действай веднага

Гърни още веднъж премисли нещата. Прекалено просто беше всъщност. Затова искаше да е напълно сигурен, че не е пропуснал някой очевиден проблем, който да провали цялата му елегантна хипотеза. Израженията на хората край масата бяха смесица от въодушевление, нетърпение и любопитство. Всички го чакаха да заговори. Той си пое дълбоко въздух.

— Не мога да съм напълно уверен, че точно така е станало. Обаче това си остава единственият правдоподобен сценарий досега. Откакто се боря с тези числа — тоест от деня, в който Марк Мелъри дойде в дома ми и ми показа първото писмо — не можах да измисля нищо друго. Той бе много изумен и уплашен от идеята, че подателят на писмото може би го познава достатъчно добре, за да познае какво число от едно до хиляда ще си намисли. Усещах паниката му, чувството за обреченост. Не се съмнявам, че така е било и с другите жертви. Именно тази паника е целта на играта. Как би могъл да знае какво число ще си намисля? Как би могъл да научи нещо толкова лично, толкова интимно и тайно като мисъл? И какво друго знае?! Виждах, че тези въпроси го измъчват. Буквално го побъркваха.

— Честно казано, Дейв — заяви Клайн със зле прикривана възбуда, — те и мен ме побъркват. И колкото по-скоро им намериш отговор, толкова по-добре!

— Много правилно, мътните да го вземат! — съгласи се Родригес. — Давай по-бързо на въпроса!

— Ако ми позволите да изкажа едно донякъде противоположно мнение — нервно се намеси Холдънфийлд, — бих желала детективът да обясни по своя си начин и с ритъм, който той сметне за добре.

— Наистина е срамно просто — каза Гърни. — Поставя ме в неудобно положение, защото колкото повече се взирах в проблема, толкова по-неразгадаем изглеждаше той. Освен това разкриването на номера с числото деветнайсет по никакъв начин не осветли загадката на този с шестстотин петдесет и осем. Така и не ми хрумна очевидното обяснение — докато сержант Уиг не разказа историята за фалшивата детективска агенция.

Не стана много ясно дали гримасата на лицето на Блат се дължи на усилието да схване кой точно е елементът, помогнал за разкриване на загадката, или на газове.

Гърни кимна към Уиг признателно, преди да продължи:

— Нека предположим, както направи сержант Уиг, че нашият вманиачен убиец е посветил два часа дневно на писането на писма. В края на годината би имал готови единайсет хиляди. Изпратил ги е по пощата на списък от единайсет хиляди души.

— Какъв списък? — Гласът на Джак Хардуик стържеше като ръждясала панта.

— Това е много добър въпрос — всъщност е може би най-важният от всички. След минутка ще се върна на него. Нека за миг просто да приемем, че оригиналното писмо — това, което е еднакво за всички — е разпратено до единайсет хиляди души. В него пише „Намислете си едно число от едно до хиляда“. Според теорията на вероятностите приблизително единайсет души биха избрали всяко едно от хилядата възможни числа. С други думи, има статистическа вероятност единайсет от всички единайсет хиляди абсолютно случайно да изберат числото шестстотин петдесет и осем.

Физиономията на Блат се разкриви съвсем. Родригес невярващо започна да клати главата си.

— Струва ми се, че с това предположение пресичаме границата между хипотеза и измислица.

— За каква измислица говорите? — Гърни бе по-скоро учуден, отколкото обиден.

— Ами, тия числа, дето ги разхвърляш насам-натам, нямат никаква доказателствена подкрепа. Измислени са.

Гърни се усмихна търпеливо, макар търпението му да се бе изчерпило. За момент се разсея от начина, по който лицемерно бе прикрил истинската си реакция. Този навик — автоматично да крие раздразнението, неудовлетвореността, гнева, съмнението си — го бе съпътствал през целия му живот. Служеше му добре при хилядите случаи, когато му се налагаше да води разпити или бе начело на дадено следствие. В някакъв момент бе започнал да го смята дори за талант, професионална техника. Но този навик, разбира се, не беше нещо подобно. Беше просто начин да се справя с живота, който бе част от него, откакто се помнеше.

И така — баща ти никога не ти е обръщал внимание, Дейвид. Това караше ли те да се чувстваш зле?

Зле ли? Не, съвсем не. Изобщо не съм се чувствал така, наистина.

И все пак, в съня си човек можеше да се удави в тъга.

Божичко, моментът съвсем не бе подходящ за самонаблюдение и спомени.

Гърни се съсредоточи отново — точно навреме, за да чуе как Ребека Холдънфийлд казва с гласа на Сигърни Уивър:

— Аз лично смятам, че хипотезата на детектив Гърни далеч не е измислица. Дори мисля, че е завладяваща. Още веднъж ще ви помоля да го оставите да завърши.

Тя насочи молбата си към Клайн, който повдигна длани. Явно с това искаше да покаже, че всички присъстващи искат именно това.

— Не твърдя — продължи Гърни, — че точно единайсет от единайсетте хиляди души са избрали именно шестстотин петдесет и осем. Казвам само, че това е най-вероятният брой. Не зная достатъчно за статистическата наука, за да използвам правилно формулите й. Може би някой би ми помогнал с това?

Уиг се обади:

— Вероятността спрямо редица последователни числа би била много по-голяма, отколкото за конкретно число от тази редица. Например, не бих се обзаложила, че което и да е число между едно и хиляда ще бъде избрано точно от единайсет души от тези единайсет хиляди. Но ако добавим плюс-минус, например, седем — в двете посоки — бих приела, че бройката на хората, които ще изберат число от тази редица, ще попадне в рамките й. Тоест, числото шестстотин петдесет и осем ще бъде избрано от поне четирима души и не повече от единайсет.

Блат изгледа косо Гърни.

— Да не искате да кажете, че тоя тип е разпратил писма на единайсет хиляди души? И че едно и също тайно число е било написано във всичките залепени малки пликове?

— Общо взето, да.

Очите на Холдънфийлд се разшириха от удивление. Тя каза, без да се обръща към никого конкретно:

— И всеки от тях, който е избрал шестстотин петдесет и осем… и след това е отворил малкия плик, намирайки бележката, в която се твърди, че подателят го познава достатъчно добре, за да предскаже, че ще избере именно шестстотин петдесет и осем… Божичко, какъв ефект би оказало това върху човека!

Уиг добави:

— И никога не би му хрумнало, че не е единственият, който е получил писмото. Никога не би му дошло наум, че е просто онзи от всеки хиляда — приблизително — който случайно е избрал това число. Това, че е написано на ръка, е било черешката на тортата. Така писмото е изглеждало съвсем лично.

— Божичко, по дяволите! — изграчи Хардуик. — Казвате, че си имаме сериен убиец, който провежда масирана кампания за набиране на жертви по пощата!

— Определено може да се каже и така — съгласи се Гърни.

— Това е може би най-ненормалното нещо, което съм чувал! — възкликна Клайн, като звучеше по-скоро зашеметено, отколкото недоверчиво.

— Никой не се захваща да напише единайсет хиляди писма на ръка — заяви Родригес.

— Никой не пише единайсет хиляди писма на ръка — повтори Гърни. — Именно на тази реакция е разчитал. И ако не беше разказът на сержант Уиг, аз също никога не бих се сетил за тази възможност.

— А ако не бяхте описали номера с картите, който баща ви е правил — добави Уиг, — и аз не бих се сетила за онази история.

— Можете да се поздравявате един друг и по-късно — отсече Клайн. — Имам още въпроси. Като например защо убиецът иска 289.87 долара, които да бъдат изпратени на нечия чужда пощенска кутия?

— Поискал е парите със същата цел, каквато е имал и измамникът от историята на сержант Уиг — за да накара перспективните жертви да се разкрият. Детективът измамник е искал да разбере кои хора от списъка му наистина са сериозно обезпокоени, че може да ги е снимал. Нашият убиец е искал да знае кои хора от списъка му са избрали шестстотин петдесет и осем и същевременно са се стреснали достатъчно, за да платят, само и само да открият кой ги познава толкова добре. Мисля, че сумата е толкова голяма, за да се отделят ужасените — Мелъри бе от тях — от онези, които са просто любопитни.

Клайн се бе навел толкова напред, че почти бе станал от стола си.

— Но защо не е закръглена? Написана е чак до центовете.

— Това ме безпокоеше от самото начало. Все още не съм напълно сигурен, но има поне една съвсем логична причина: за да се подсигури, че жертвата ще изпрати чек.

— Не това пише в първото писмо — посочи Родригес. — Там се казва, че парите могат да се изпратят и с чек, и в брой.

— Зная, затова казвам, че е само предположение — обясни Гърни, — но предполагам, че такъв избор в действителност не е съществувал. Направено е само за да отклони вниманието от факта, че за убиеца е било жизнено необходимо да получи точно чек. Тази незакръглена сума цели именно да откаже хората, които биха си помислили да платят в брой.

Родригес извъртя очи.

— Вижте какво, ясно ми е, че „фантазия“ не е сред предпочитаните ви думи днес, но няма как да нарека това по друг начин!

— А защо да е толкова важно да се изпрати чек? — зачуди се Клайн.

— Парите като такива не са били от значение за убиеца. Спомнете си, че чековете не са били осребрени. Вярвам, че по пътя им до пощенската кутия на Грегъри Дърмот той е получавал достъп до тях. А именно това е искал.

— Това е искал? Какво имаш предвид?

— Какво друго, освен сумата и номера на сметката, има върху един чек?

Клайн се замисли само за миг:

— Името и адреса на притежателя на сметката?

— Точно така — каза Гърни. — Име и адрес.

— Но защо…

— Трябвало е да потвърди самоличността на жертвата. Все пак е разпратил хиляди писма. Само че всяка от потенциалните жертви би била убедена, че полученото писмо е лично и единствено до нея, от някой, който я познава много добре. Какво би станало, ако човекът просто изпрати плик с исканата сума вътре? Не би имал причина да пише името и адреса си. А пък убиецът няма как да го помоли специално да ги включи, това би развалило цялата постановка със „знам най-съкровените ти тайни“. Получаването на тези чекове е ловък и хитър начин да научи имената и адресите на отговорилите. Може би е успявал тайно да се добере до информацията от чековете в самата поща. Най-лесният начин да се отърве от тях в последствие би бил просто да ги върне в оригиналните им пликове и да ги пусне в пощенската кутия на Дърмот.

— В такъв случай би му се наложило да ги отваря на пара и да ги залепва отново.

Гърни сви рамене.

— Другият вариант е да е имал достъп до тях, след като Дърмот ги е отворил, но преди да ги изпрати обратно на подателите. В такъв случай не би му се наложило да използва пара и да ги запечатва отново. Но този вариант повдига други въпроси и проблеми. Ще се наложи да разберем навиците на Дърмот, да проверим уговорките му и хората, които евентуално имат достъп до дома му и т.н.

— Което — прогъгна Хардуик, — ни връща към моя въпрос, който личният ни Шерлок Холмс преди малко описа като „най-важния“. А именно, кои, по дяволите, са хората от този списък с единайсет хиляди кандидат-жертви?!

Гърни вдигна ръка в характерния за регулировчиците жест.

— Преди да се опитаме да отговорим на това, нека само да припомня на всички, че единайсет хиляди е просто предположение. Този брой е допустим от статистическа гледна точка, изпълним е и подкрепя теорията ни за числото 658. С други думи, върши работа. Но, както сержант Уиг отбеляза в самото начало, реалната бройка може да е между пет хиляди и петнайсет хиляди. Всяко количество в тези рамки би било достатъчно малко, за да е изпълнимо. Същевременно би било достатъчно голямо, за да доведе до откриването на поне няколко души, които са избрали на случаен принцип шестстотин петдесет и осем.

— Освен ако, разбира се, не тръскаш грешното дърво — посочи Родригес, — и всичките тези разсъждения не са просто грандиозна загуба на време.

Клайн се обърна към Холдънфийлд.

— Ти как мислиш, Бека? Напипахме ли нещо? Или просто поредното безплодно дърво?

— Смятам, че тази теория има някои наистина удивителни аспекти, но ще запазя крайното си мнение, докато не чуя отговора на въпроса, зададен от сержант Хардуик.

Гърни се усмихна, този път искрено.

— Той рядко задава въпрос, ако не е съвсем наясно с отговора. Нещо против да споделиш какъв е, Джак?

Хардуик разтри лицето си с длани — още един от непонятните тикове, които така бяха дразнили Гърни, докато работеха заедно по случая Пигърт. Това продължи няколко секунди, после той проговори:

— Ако обърнете внимание на най-важните характеристики, които са общи за всички жертви — тези, за които става въпрос в заплашителните стихотворения — вероятно бихте заключили, че имената им са в списък на хора с много сериозни проблеми с пиенето. — Той замълча. — Въпросът е какъв точно е този списък?

— С членове на Анонимните алкохолици? — предположи Блат.

Хардуик поклати глава.

— Няма такъв. Те наистина се отнасят много сериозно към тая работа с анонимността.

— А какво мислите за публичните регистри? — запита Клайн. — Арести за престъпления, извършени под влиянието на алкохол, присъди?

— Такъв списък може да бъде направен, но две от жертвите не биха се появили в него. Мелъри не е арестуван никога. Свещеникът педофил е бил задържан, но обвинението е за неморално поведение спрямо малолетен. В публичния регистър изобщо не се споменава за алкохол. Обаче бостънският детектив, с когото разговарях, ми каза, че покойният отец направил сделка в съда. Защитата твърдяла, че поведението му е резултат от алкохолизма му. В крайна сметка това обвинение за аморалност отпаднало, а той се признал за виновен за по-незначителната простъпка и постъпил за продължително лечение в клиника.

Клайн замислено го погледна.

— Дали в такъв случай не става въпрос за списък с пациентите на тази клиника?

— Възможно е — каза Хардуик, след което изкриви лицето си в гримаса, която трябваше да покаже, че не е.

— Може би трябва да го проверим?

— Разбира се. — Тонът на Хардуик бе почти обиден.

След думите му настъпи тишина, която Гърни наруши:

— В опит да установя връзка между жертвите според местоположението им, преди време обърнах внимание на въпроса с клиниката. За съжаление се оказа задънена улица. Албърт Шмит е прекарал двайсет и осем дена в клиника в Бронкс преди пет години. Мелъри — същото време, но в Куинс, преди петнайсет. Нито една от двете клиники не предлага дългосрочно лечение, така че свещеникът е бил в трета. Дори и убиецът да е работил в някое от тези места и благодарение на това да е имал достъп до досиетата на хилядите пациенти, не би могъл да състави списък, в който да присъства името на повече от една жертва.

Родригес се извъртя на стола си и направо се обърна към Гърни:

— Теорията ти зависи от съществуването на огромен списък — може би с пет хиляди имена или дори единайсет хиляди. Всъщност Уиг спомена и петнайсет хиляди. Само че липсва източник за подобен списък. И сега какво?

— Търпение, капитане — меко отговори Гърни. — Не бих казал, че няма източник. Просто още не сме го открили. Излиза, че аз имам повече вяра в способностите ви от вас самия.

Кръвта нахлу в лицето на Родригес.

— Вяра? В моите способности? Какво искаш да кажеш с това?!

— Капитане, какъв ти е проблемът — попита Уиг и се обърна към Гърни. — Всички ли жертви са били в клиника по едно или друго време? — поинтересува се тя, без да обръща повече внимание на избухването на капитана.

— Не съм сигурен за Карч — заяви Гърни, доволен, че са се върнали на темата. — Но не бих се учудил.

Хардуик се намеси:

— От полицейското управление в Содъртън ни изпратиха досието му. То описва един истински негодник. Физическо насилие, тормоз, нарушаване на обществения ред, включително под влиянието на алкохол, пиянство на публични места, заплахи с огнестрелно оръжие, аморално поведение. Три пъти задържан за шофиране в нетрезво състояние, два пъти са го разхождали до централния, а да не споменавам и дузината посещения на окръжния затвор. Като се вземат предвид престъпленията, свързани с употреба на алкохол, особено шофирането в нетрезво състояние, може да сме сигурни, че поне веднъж е влизал в клиника. Мога да помоля колегите от Содъртън да проверят.

Родригес се отдръпна от масата.

— Ако жертвите не са се запознали в клиника или са посетили една и съща клиника, но по различно време, какво значение има, че въобще са били в подобно заведение? Напоследък половината от безработните скитници и нехранимайковци, да не споменавам така наречените артисти, влизат в клиники! Организират си забавление на гърба на данъкоплатците, подкрепени от скапаната система за здравеопазване. Какво, по дяволите, значи това, че всички тия типове са били в клиника някога си? Че ще бъдат убити? Надали. Че са били пияници? Е, и? Това вече го знаехме. — Гърни забеляза, че гневът бе станал постоянен спътник на Родригес. Караше го да прескача от тема на тема, както горският пожар се прехвърля от дърво на дърво.

Уиг, към която бе насочена тирадата, не изглеждаше засегната от злобата, с която бе произнесена.

— Главен следовател Гърни вярва, че всички жертви вероятно са свързани от още нещо, освен от пиенето. Помислих си, че това може да е пребиваването им в клиника.

Родригес се изсмя подигравателно:

— Може да е това, може да е онова: Чувам доста „може би“, но нито една реална връзка.

Клайн настоя:

— Престани да се заяждаш, Род. Хайде, Бека, сподели какво мислиш. Доколко основателни са тези предположения?

— Това е труден въпрос. Нямам представа откъде да започна.

— Ще го опростя. Приемаш ли теорията на Гърни за този случай — да или не?

— Да, приемам я. Измъчването на Мелъри чрез получаваните бележки идеално се вписва в присъщия за един определен тип серийни убийства ритуал.

— Но не изглеждаш напълно убедена.

— Не е това, просто… този подход е уникален. Много от серийните убийци измъчват жертвата си, това е характерно за патологичните им отклонения. Никога обаче не съм попадала на такъв случай, при който мъчението се осъществява от такова голямо разстояние и по такъв хладнокръвен и последователен начин. Обикновено става въпрос за директното причиняване на физическа агония. Тероризирането на жертвата цели да даде на убиеца усещането за пълна власт и контрол, за което жадува. Обаче в този случай въздействието е чисто психологично, болката е прицелена към интелекта, не към тялото.

Родригес се наведе към нея:

— Тоест, според вас не отговаря на модела за серийно убийство? — Звучеше като адвокат, атакуващ свидетел на противниковата страна.

— Напротив. Моделът си е тук. Казвам, че убиецът го прилага по изключително хладнокръвен и премислен начин. Повечето серийни убийци имат по-висок коефициент от средния на интелигентност. При някои, като Тед Бънди например, е много по-висок. Докато този… може би е направо извън скалата.

— Твърде е умен за нас — това ли твърдите?

— Не казах това — невинно отговори Холдънфийлд, — но вероятно сте прав.

— Така ли? Искам това да се отбележи. — Гласът на Родригес трепереше като прекалено тънък лед. — Според вашето професионално мнение Бюрото за криминални разследвания не е в състояние да се справи с този маниак, така ли?

— Ще повторя думите си отпреди малко. — Холдънфийлд се усмихна. — Не казах това, но вероятно сте прав.

Жълтеникавата кожа на Родригес отново почервеня от гняв, но тук се намеси Клайн:

— Ребека, едва ли твърдиш, че не можем да направим нищо.

Тя въздъхна с примирението на учител, на когото са се паднали най-глупавите ученици в цялото училище.

— Към момента фактите по случая подкрепят следните три извода. Първо, мъжът, когото преследвате, си играе игрички с вас — и е много добър в това. Второ, той е силно мотивиран, подготвен, съсредоточен и изпипва всяка подробност. Трето, знае кой е следващ в списъка му — а вие не.

Клайн се намръщи, сякаш изпитваше болка.

— Да се върнем на въпроса ми…

— Ако търсите светлина в тунела, мога да ви дам надежда. Съществува фактор във ваша полза. Колкото и да е организиран, има вероятност да се разпадне. Може да е минимална, но я има.

— Как? Защо? Какво искаш да кажеш — „да се разпадне“?

Когато Клайн зададе въпроса си, Гърни почувства как нещо го стяга в гърдите. Заля го смътно чувство за тревога. А с него въображението му извика кристално ясен образ: ръката на убиеца, която стисва листа с осемте стиха, който така импулсивно бе пуснал по пощата предния ден:

„Съзирам как е постигнато всичко, което си сторил:

от обърнатите подметки до заглушения пистолет.

Играта, почната от теб, ще свърши скоро —

ще ти прониже гърлото приятел на един мъртвец.

Пази се от снега, пази се и от слънчевата светлина,

от нощта и от деня — няма къде да избягаш!

Първо ще го положа в гроба и ще поскърбя,

а после теб, убиеца му, в ада ще изпратя!“

Гърни се опита да изхвърли притеснителната картина от ума си, но се оказа, че действието не е приключило. Сега ръката на убиеца държеше плика, в който бе изпратено писмото. Беше обърнат от страната на адреса и на нея ясно се виждаше пощенската марка. Марката от Уолнът Кросинг.

Уолнът Кросинг… Божичко! Гърни усети, че се вледенява. Как бе пропуснал нещо толкова очевидно! За бога, успокой се. Мисли. Какво би могъл да стори убиецът с информацията? Дали тя щеше да го доведе до конкретния адрес, до дома им, до… Маделайн? Очите му се разшириха. Сигурен бе, че е пребледнял. Как бе допуснал дотолкова да го завладее идеята да изпрати това жалко писъмце? Защо не бе предвидил проблема с пощенската марка? На каква опасност бе изложил Маделайн? Умът му се вкопчи в последния въпрос като човек, тичащ около горящия си дом. Доколко бе истинска опасността? Неизбежна ли беше? Трябваше ли да й се обади, да я предупреди? И за какво точно? Щеше да я изплаши до смърт… Божичко, какво още? Какво друго не бе догледал, съсредоточен единствено в противника, битката, загадката? Безопасността на кого още — чий живот още — пренебрегваше в упоритото си преследване на победата? Въпросите буквално го замаяха. Почти му прилоша.

От състоянието, близко до паника, в което бе изпаднал, го измъкна един глас. Той го сграбчи като спасителна сламка. Холдънфийлд казваше:

— … маниак на тема планиране и контрол, вероятно страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство. Изпитва патологична необходимост да приспособи реалността към плановете си. Целта му със сигурност е пълният контрол над другите.

— Над всички?

— Всъщност се е фокусирал върху съвсем тесен кръг от хора. Чувства, че трябва да доминира — чрез всяване на ужас и впоследствие убийството им — над членовете от групата си потенциални жертви. Тази целева група очевидно се състои от алкохолици на средна възраст, само мъже. Всички други са без значение за него. Не го интересуват и не са важни.

— И къде се вписва това „разпадане“?

— Да убиваш, с цел да си създадеш и поддържаш чувство за всемогъщество, всъщност има един основен — и фатален — недостатък. Оказва се, че серийните убийства категорично не са подходящи като начин да се задоволи нуждата от абсолютен контрол. Може да се сравни с това да преследваш щастието, като пушиш опиат.

— Изпитват необходимост от все повече убийства?

— Все повече и все повече, а чрез тях получават все по-малко и все по-малко удовлетворение. Емоционалният цикъл става все по-напрегнат и все по-неудържим. Започват да се случват непредвидени събития. Подозирам, че нещо подобно се е случило тази сутрин. В резултат, вместо господин Дърмот, е бил убит полицаят. Неочакваните случки причиняват сериозни емоционални трусове у убиец, обсебен от желанието за пълен контрол. Това го разсейва и води до нови грешки. Той заприличва на кола с недобре балансиран карданов вал — когато достигне определена скорост, вибрациите стават прекалено силни и двигателят просто се разпада.

— Какво точно означава това — в конкретния случай?

— Убиецът започва да обезумява все повече. Става непредсказуем.

Обезумял. Непредсказуем. Ледената тръпка отново плъзна по тялото му — този път от стомаха към гърдите и гърлото му.

— Означава ли това, че положението ще стане по-лошо? — поинтересува се Клайн.

— В някои отношения ще е по-добре, в други — по-зле. Ако убиец, който е причаквал жертвите си на някоя тъмна алея с пикел, внезапно изскочи на „Таймс Скуеър“, размахвайки мачете, най-вероятно ще бъде заловен. Но много хора могат да изгубят живота си в този негов последен изблик.

— Смяташ, че нашето момче влиза в мачете-стадия? — Клайн изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото притеснен.

На Гърни му призля. Мъжкарският тон, който използваха хората от правосъдната система, за да се защитят от ужаса на професията си, просто не вършеше работа в дадени ситуации. Тази бе една от тях.

— Да. — Простичкият отговор и равният тон на Холдънфийлд предизвикаха гробно мълчание в стаята.

Мина известно време, преди капитанът да запита с враждебност, която вече не изненадваше никого:

— И какво да правим в такъв случай? Да пуснем бюлетин за общодържавно издирване — търси се учтив мъж на около трийсет години с вибриращ карданов вал и мачете в ръката?!

Тези думи бяха посрещнати с крива усмивка от страна на Хардуик и гръмогласен смях, идващ от Блат.

Щимел заяви:

— Понякога големият финал е част от плана — и успя да привлече вниманието на всички, освен на Блат, който продължаваше да се смее. Чак след като той замлъкна, Щимел продължи: — Някой да помни случая на Дуейн Мъркли?

Никой не се обади.

— Ветеран от Виетнам — продължи Щимел. — Имал проблеми с Организацията на ветераните и въобще с властите. Имал също така злобно куче-пазач, порода акита ину, което изяло една от патиците на съседа му. Съседът извикал ченгетата. Дуейн мразел ченгета. Следващия месец кучето изяло бийгъла[1] на съседа. Съседът застрелял кучето акита ину. Конфликтът ескалирал, случили се още куп неприятности. И един ден ветеранът взел за заложник съседа. Казал, че иска пет хиляди долара за застреляното куче или ще го убие. Пристигнали местните ченгета, после и специалният екип. Всички заели позиция около имота. Проблемът бил, че никой не погледнал досието на Дуейн. А той бил специалист по експлозивите. И по-точно — в монтиране и детониране с дистанционно управление на сухопътни мини.

Щимел замълча и остави аудиторията сама да си представи останалото.

— Да не искаш да кажеш, че копелето е вдигнало всички във въздуха?! — Блат бе впечатлен.

— Не всички. Шестима мъртви и шестима — с тежки наранявания.

Родригес се изнерви:

— И какъв точно е смисълът на тая история?

— Смисълът е, че той си купил компонентите за мините две години преди случая. Тоест, големият финал още в самото начало е бил част от плана му.

Родригес поклати глава.

— Не виждам връзката.

Гърни я виждаше и това го караше да се чувства още по-зле.

Клайн погледна към Холдънфийлд:

— А ти какво мислиш, Бека?

— Дали смятам, че нашият човек има големи планове за края? Възможно е. Знам едно…

Прекъсна я небрежно почукване по вратата. Тя се отвори и един униформен сержант прекрачи прага. Без да влиза навътре в стаята, той се обърна към Родригес:

— Сър? Извинявам се, че ви прекъсвам. Търси ви лейтенант Нардо от Кънектикът. Казах му, че сте на съвещание. Той обаче твърди, че е спешно и трябва да говори с вас веднага.

Родригес въздъхна дълбоко — като човек, натоварен с прекалено много отговорности, което обаче не му се признава.

— Ще се обадя оттук — каза той и кимна към шкафа зад гърба си.

Сержантът излезе. Две минути по-късно телефонът иззвъня.

— Капитан Родригес слуша. — В продължение на още две минути притискаше слушалката плътно до ухото си, а на лицето му бе изписано съсредоточено изражение. — Това е много странно — заяви накрая. — Всъщност толкова е странно, лейтенанте, че бих желал да го повторите дума по дума, за да го чуе и екипът ми тук. Сега ще ви включа на високоговорител. Моля, кажете им точно каквото казахте и на мен.

Гласът, който се разнесе миг по-късно от телефона, бе напрегнат и сериозен:

— Казвам се Джон Нардо, от полицейското управление на Уичърли. Чувате ли ме?

Родригес отвърна „да“ и Нардо продължи:

— Както знаете, един от полицаите ни бе убит тази сутрин в дома на Грегъри Дърмот при изпълнение на служебния си дълг. В момента сме там заедно с целия екип за обработка на местопрестъплението. Преди двайсет минути бе получено обаждане за господин Дърмот. Човекът, който се обади, каза — цитирам: „Ти си следващият, а после идва ред на Гърни“.

Какво?! Гърни се зачуди дали е чул правилно.

Клайн помоли Нардо да повтори съобщението и той го направи.

— Телефонната компания предостави ли ви вече информация за източника? — запита Хардуик.

— Мобилен телефон. Някъде в околността. Няма данни от GPS, само местоположение на клетката. Очевидно няма и самоличност на обаждащия се.

— Кой е поел обаждането? — поинтересува се Гърни. Странно, но директната заплаха му бе подействала успокояващо. Вероятно защото всяко конкретно нещо, за което има име, е по-ограничено и съответно по-лесно се поддава на контрол от неясните възможности. Те нямат точен обхват, нито посока. Освен това нито едно от имената не беше „Маделайн“.

— Какво искате да кажете с това „кой е поел обаждането“? — учуди се Нардо.

— Казахте, че е било за господин Дърмот, не че той е говорил.

— А, да, да. Разбирам. Ами, когато звънна телефонът, господин Дърмот си беше легнал, повален от свирепа атака на мигрена. Вън от строя е, откакто намери тялото. Обаждането е било прието от член на техническия екип. Онзи, който се обадил, поискал да говори с Дърмот. Казал, че е близък негов приятел.

— С какво име се е представил?

— Доста странно. Харба… Каберда… Не, момент — тук са го записали. Харибда.

— Нещо по-особено в гласа?

— Интересно, че питате. Точно се опитват да го опишат. Дърмот дошъл на телефона и после каза, че е чул някакъв чужд акцент, или поне така му се е сторило. Нашият специалист обаче смята, че акцентът му е фалшив — че е опит да си замаскира гласа. Или може би нейния глас — нито един от двама им не бе сигурен за пола. И така. Вижте какво, момчета, съжалявам, но трябва да се връщам към задачите тук. Просто исках да ви осведомя за основните факти. Ще се свържем пак с вас, когато открием нещо ново.

След като връзката приключи, около масата настъпи изпълнена с безпокойство тишина. А после Хардуик си прочисти гърлото толкова шумно, че Холдънфийлд потръпна.

— И така, Дейви, момчето ми — изръмжа той, — за пореден път си център на вниманието. „… а после идва ред на Гърни“. Ти какво, да не си някакъв магнит за серийните убийци? Само трябва да те окачим на кукичка и да ги чакаме да клъвнат!

Дали и Маделайн не бе закачена на кукичката? Може би не още. Надяваше се, че все още не е. В крайна сметка той и Дърмот са на прицел в момента. Но да приемем, че тоя лунатик казва истината. Ако бе така, това щеше да му даде време — може би дори щеше да е достатъчно, ако се окажеше късметлия. Достатъчно, за да компенсира недоглеждането си. Как можеше да е такъв глупак? Въобще да не помисли за сигурността й?! Идиот!

Клайн бе притеснен.

— Как така се оказа в ролята на мишена?

— Колкото знаете вие, толкова и аз — отговори Гърни с престорено спокойствие.

Заради вината, която изпитваше, му се стори, че и Клайн, и Родригес го наблюдават с любопитство, което определено не бе приятелско. Още от самото начало бе имал лошо предчувствие относно това стихотворение. Само че го бе погребал, без дори да определи какво е. Сега бе толкова ужасен от способността си да не обръща внимание на опасността — включително и тази за другите. Как се бе чувствал в онзи момент? Дали мисълта за риска, на който излагаше Маделайн, бе докоснала, ако ще и за миг, съзнанието му? Дали я беше игнорирал? Възможно ли бе да е толкова коравосърдечен и обръгнал? Моля те, Господи, нека не е вярно!

Независимо от обзелата го тревога и закъснелите угризения, бе сигурен в едно. Абсолютно недопустимо бе да продължава да седи в тази конферентна зала и да участва в по-нататъшното обсъждане на ситуацията. Ако Дърмот наистина бе следващият в списъка, Гърни имаше най-голям шанс да открие убиеца именно там. А това значеше и да ликвидира риска, преди той да се доближи още повече. И при условие, че след Дърмот идваше неговия ред, то той бе длъжен да направи всичко възможно сблъсъкът да се състои колкото се може по-далеч от Уолнът Кросинг. Плъзна стола си назад и се изправи.

— Ако ме извините, трябва да отида на едно място.

Изявлението му бе посрещнато с неразбиращи погледи. А после Клайн осъзна смисъла на казаното.

— Исусе Христе! Не мислиш да ходиш в Кънектикът, нали?

— Отправена ми е покана и я приемам.

— Но това е лудост! Нямаш представа в какво се замесваш!

— Всъщност — намеси се Родригес, като хвърли на Гърни пренебрежителен поглед, — местопрестъплението е доста безопасно място, като се има предвид, че гъмжи от ченгета.

— Това би било вярно при нормални условия — заяви Холдънфийлд. — Освен ако…

Тя остави думите да висят във въздуха, като че ли искаше да огледа мисълта от всички страни, преди да я довърши.

— Освен ако какво? — сопна се Родригес.

— Освен ако извършителят не е ченге.

Бележки

[1] Бийгъл — дребна порода ловджийско куче, зайчар. — Б.пр