Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. — Добавяне

Глава 39
Ти и аз имаме среща уговорена, господин 658

9:15 бе вече, когато Гърни приключи разговора с Майк Говацки. Откри Маделайн вече в леглото, удобно облегната на възглавниците и с книга в ръка. „Война и мир“. Четеше я от три години, като периодично се прехвърляше на „Уолдън“ на Торо… нелеп избор, наистина.

— Трябва да посетя едно местопрестъпление.

Тя му хвърли особен поглед над книгата — любопитен, притеснен. Самотен.

Той бе в състояние да задоволи единствено любопитството й:

— Още една жертва — мъж, прободен в гърлото, стъпки в снега.

— Колко далеч?

— Какво?

— Къде отиваш?

— Содъртън, Масачузетс. Три, може би четири часа.

— Тоест, няма да се върнеш преди утре по някое време.

— Надявам се да успея за закуска.

Усмивката й като че казваше „кого си мислиш, че лъжеш?“. Тръгна към вратата, после спря и седна на ръба на леглото.

— Този случай е много странен — сподели й, като този път си позволи да покаже несигурността си. — И става все по-странен с всеки изминал ден.

Тя кимна, очевидно умилостивена.

— Не смяташ, че това е обичайният тип сериен убиец, с каквито вече си се сблъсквал?

— Не е стандартната версия, в никакъв случай не.

— Твърде много контактува с жертвите?

— Да. А има също и прекалено големи различия между убитите — и като личности, и като местоположение. Типичният сериен убиец не прескача от Кетскилс до Източен Бронкс и оттам до среден Масачузетс в преследване на известни писатели, пенсионирани нощни пазачи и противни самотници.

— Трябва да имат нещо общо.

— Всичките имат пиянско минало, а уликите сочат, че убиецът се е съсредоточил именно върху това. Трябва обаче да има още нещо общо между тях — защо иначе си прави труда да избира жертви, отдалечени на стотици километри една от друга?

Замълчаха. Гърни разсеяно приглади с ръка гънките на кувертюрата помежду им. Маделайн просто го наблюдаваше, без да продумва и без да се движи. Ръцете й почиваха върху книгата.

— Най-добре да тръгвам — реши той.

— Пази се.

— Добре. — Изправи се бавно, като че имаше артрит. — Ще се видим утре сутрин.

Тя го изгледа с онова изражение, което той не можеше да опише с думи и за което дори не бе сигурен дали е добро, или лошо, макар да му беше познато до болка. Усещането бе като от физически допир в центъра на гърдите му.

 

 

Бе късно след полунощ, когато мина през последния изход на платената магистрала на Масачузетс. А минаваше 1:30 часа, когато подкара по пустата главна улица на Содъртън. След десет минути стигна до безразборно струпани на малката изровена уличка „Куори Роуд“ полицейски коли. Една от тях бе със запалена лампа, чийто пресекващ блясък осветяваше околността. Той спря до нея. В момента, в който слезе от колата си, едно раздразнено униформено ченге се появи от патрулката.

— Спри на място! Къде си мислиш, че отиваш? — Очевидно бе не само раздразнен, но и уморен.

— Гърни — тук съм да се видя с детектив Говацки.

— Защо?

— Той ме очаква.

— За какво става въпрос?!

Гърни се зачуди дали отношението му се дължи на дългия изтощителен ден, или просто си е гадняр. Той самият не търпеше да се отнасят с него по този начин.

— Става въпрос за това, че той ме помоли да дойда. Документ за самоличност искате ли?

Ченгето светна с фенерчето си право в лицето на Гърни.

— Ти кой каза, че си?

— Гърни, канцелария на окръжния прокурор, специален следовател.

— И що, мамка му, не каза веднага?

Гърни се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо мило.

— Ще предадете ли на Говацки, че съм тук?

Мъжът направи злобна физиономия и отново пропусна да отговори, след което тръгна по дългата алея към очертаното на фона на полицейските светлини местопрестъпление. Къщата изглеждаше наполовина завършена. Гърни го последва, без да чака покана.

Малко преди да стигне къщата, пътеката правеше рязък ляв завой по склона на хълма и излизаше пред приземен гараж за две коли. В момента колата вътре бе една. Първоначално Гърни си помисли, че вратите на гаража са отворени; после осъзна, че всъщност изобщо няма врати. Снегът, който покриваше алеята, продължаваше и вътре, по пода на помещението.

Ченгето, което го предвождаше, спря на прага — препречен от жълта полицейска лента — и изкрещя:

— Майк!

Отговор не последва. Полицаят сви рамене, демонстрирайки, че е направил опит, но той се е провалил и няма да се занимава повече. А после откъм двора зад къщата се чу уморен глас:

— Отзад съм.

Отново без да се колебае, Гърни се насочи натам, като внимателно заобикаляше оградения с лента участък.

— Стой извън лентата! — Предупреждението на ченгето прозвуча като последно излайване на зло куче, което току-що си подминал.

Гърни се сети за забележката на съседката за питбулите. Надяваше се, че онези от „Контрол на животните“ са ги отвели.

Когато зави зад ъгъла и видя ярко осветеното пространство, установи, че то съвсем не е „дворът“, който бе очаквал. Също като къщата и той излъчваше странна смесица между незавършеност и упадък. Един здрав мъж с оредяваща коса бе застанал на грубото стълбище, започващо от задната врата. Стъпалата все още бяха оковани в кофража си.

Очите на мъжа обхождаха откритото пространство от близо два декара, което отделяше сградата от гъстите шубраци смрадлика. Земята бе на буци, сякаш никой не си бе правил труда да я заравнява след първоначалното насипване на основите. Тук-таме стърчаха остатъци от дървен материал, посивели от времето. Къщата бе измазана само отчасти и пластмасовата мрежа против влагата, опъната над шперплатовата обшивка, силно бе избеляла. Цялостното впечатление не бе за строителен обект, на който се работи и в момента, а за изоставен строеж.

Погледът на набития мъж се спря върху Гърни и изпитателно се задържа върху него в продължение на няколко секунди. После полицаят го запита:

— Вие ли сте човекът от Кетскилс?

— Именно.

— Още три метра покрай лентата, после минете под нея и елате тук, на задната врата. В никакъв случай не стъпвайте върху дирята, която води от къщата до алеята!

Това вероятно бе Говацки, но Гърни избягваше да се осланя на предположения, така че попита. Мъжът потвърди с изсумтяване. Докато крачеше през запустялата земя, която би трябвало да представлява двор, той мина достатъчно близо край стъпките, за да забележи приликата им с онези в института.

— Да изглеждат познати? — запита Говацки, който го наблюдаваше с интерес.

„Може и да изглежда недодялан и дори муден — помисли си Гърни, — но всъщност няма нищо мудно в мисленето му.“ Кимна. Беше негов ред да демонстрира възприемчивост и бързи реакции:

— Притесняват ли ви тези стъпки?

— Мъничко — отвърна Говацки. — По-точно, не стъпките ме притесняват, а разположението на тялото спрямо тях. Знаете ли нещо, което не ми е известно?

— Местоположението на тялото би ли изглеждало по-логично, ако стъпките вървяха в обратна посока?

— В обратна посока… Момент… Да, да го вземат мътните, идеално се връзва! — Втренчи се в Гърни. — С какво, по дяволите, си имаме работа тук?

— Първо, с някой, който вече е убил трима души — или поне за толкова знаем — само през последната седмица. Планира всичко до най-малката подробност и е перфекционист. Оставя много улики след себе си, но само такива, които той желае да видим. Изключително интелигентен, вероятно добре образован, може би мрази полицията повече и от жертвите си. Между другото, тялото още ли е там?

Говацки като че ли си записваше наум отговора на Гърни. Накрая каза:

— Да, трупът още е тук. Исках да го видите. Помислих си, че може нещо да ви хрумне във връзка с него, като се има предвид, че сте запознат с другите два случая. Готов ли сте да го погледнете?

От задната врата се влизаше в малко, отново недовършено помещение. Вероятно е било предвидено за перално, ако се съди по разположението на водопроводната инсталация. В него обаче нямаше пералня, нито сушилня. Всъщност нямаше и мазилка върху изолацията. Към греда на тавана беше прикрепена с фасонка една гола крушка. Студената неприветлива светлина обливаше проснатото по гръб тяло. Лежеше точно на прага и едната му половина беше в пералното помещение, а другата — в кухнята.

— Може ли да погледна по-отблизо? — попита Гърни.

— Именно затова сте тук — бе отговорът.

По-щателната инспекция разкри езерце от съсирена кръв, изтекла от множеството рани по гърлото и покрила пода на кухнята чак до евтината маса. Лицето на жертвата бе разкривено от гняв, но горчивите бръчки, изсечени в широкото сурово лице, бяха резултат на цял един живот и не разкриваха нищо за това последно престъпление.

— Не прилича на щастлив човек — отбеляза Гърни.

— Скапан нещастник, това си беше той.

— Да разбирам ли, че в миналото сте си имали проблеми с господин Карч?

— Нищо друго, освен проблеми, не сме имали! И всеки един от тях беше напълно безсмислен и ненужен. — Говацки се загледа в тялото с поглед, който ясно заявяваше, че този жесток кървав край е недостатъчно наказание. — Във всеки град има смутители на реда — налитащи на бой пияници, мърлячи, които обръщат домовете си на кочини, само за да дразнят съседите си, негодници, чиито бивши съпруги си вадят ограничителни заповеди срещу тях, тъпанари, които позволяват на кучетата си да лаят по цяла нощ, откаченяци, от които майките пазят децата си като от чумави. А тук, в Содъртън, всички тия изроди бяха събрани под формата на един-единствен боклук — Ричи Карч.

— Явно е бил голям сладур.

— А — просто от любопитство — подобно ли бе положението при другите две жертви?

— При първата бе точно обратното. За втория мъж още нямам подробности, но се съмнявам, че е приличал дори бегло на тоя тип тук. — Гърни хвърли още един поглед към лицето, което го зяпаше в отговор — точно толкова грозно в смъртта, колкото явно е било и приживе.

— Просто си помислих, че може би си имаме сериен убиец, който се опитва да отърве света от задници. Както и да е. Да се върнем на коментарите ви по отношение на следите в снега. Откъде разбрахте, че ще е много по-логично, ако посоката им бе на обратно?

— Така бе при първия случай.

Очите на Говацки разкриваха силен интерес.

— Тялото е разположено така, все едно атаката е дошла откъм задната врата. Но според следите някой е влязъл през предната и е излязъл от задната. Просто няма логика!

— Имате ли нещо против да огледам кухнята?

— Моля, заповядайте. Фотографът, съдебният лекар и момчетата от лабораторията вече минаха оттук. Само не размествайте нищо. Все още преглеждаме личните му вещи.

— Съдебният лекар спомена ли нещо за барутен нагар?

— Барутни изгаряния ли? Че това са рани от нож!

— Подозирам, че някъде из тази кървава каша се крие рана от куршум.

— Да не би да виждате нещо, което съм пропуснал?

— Мисля, че виждам мъничка дупка в ъгъла на тавана — ей там, точно над хладилника. Някой от хората ви каза ли нещо по въпроса?

Говацки проследи погледа на Гърни до посоченото място.

— Какво искате да кажете с това?

— Че може би Карч е бил първо застрелян, а чак след това намушкан.

— А пък стъпките наистина отиват в обратната посока?

— Точно така.

— Само да си изясня. Твърдите, че убиецът е влязъл през задната врата, застрелял е Ричи в гърлото, Ричи паднал, а после убиецът го е намушкал повече от десет пъти в гърлото, все едно транжира проклето месо, за бога?!

— Именно това се бе случило в Пиъни.

— Ама стъпките…

— Следите може да са оставени, като към обувките се прикрепят втори чифт подметки — но обърнати наопаки. По този начин ще изглежда сякаш извършителят е влязъл от предния и излязъл през задния вход, докато всъщност той е направил точно обратното.

— Мамка му, това е абсурдно! На какво, по дяволите, си играе тоя?!

— Тъкмо това е думата.

— Моля?!

— Играе. Дяволска игра, наистина — но точно това прави, играе. И сега стават три пъти. „Не само, че грешите, но и грешите тотално, вървите в обратната посока. Подсказвам ви отново и отново, но вие още не сте ме хванали. Такива сте вие, скапани безполезни ченгета!“ Това е посланието, което ни оставя на всяко местопрестъпление.

Говацки хвърли на Гърни дълъг преценяващ поглед.

— Доста ясно го виждате тоя тип.

Гърни се усмихна и внимателно заобиколи тялото, за да се добере до купчината вестници върху кухненския шкаф.

— Имате предвид, че съм напрегнат?

— Нямам особено право да го казвам. Тук, в Содъртън, не се случват много убийства. А и когато се случи нещо такова — може би веднъж на пет години, ако не и по-рядко, става въпрос за непредумишлени убийства. Често в тях изиграват роля бейзболни бухалки или гаечни ключове. Но нищо планирано. И определено нищо игриво.

Гърни изръмжа съчувствено. Той самият бе видял прекалено много случаи на саморазправа, нанасяне на телесни повреди и хулиганство.

— Повечето от тези са боклуци — заяви Говацки, като кимна към купчинката с писма, които Гърни внимателно преглеждаше.

И той тъкмо щеше да се съгласи, когато най-отдолу на неподредената купчина от вестници „Пенисейвър“, листовки, списания за оръжие, известия от агенции за събиране на дългове и каталози за военни стоки, попадна на един малък празен плик. Той беше адресиран до Ричард Карч и горната му част бе грубо разкъсана. Адресът бе красиво изписан на ръка, а мастилото — червено.

— Открихте ли нещо? — запита го Говацки.

— Може би трябва да поставите това в пликче за улики — каза му Гърни, хвана плика за ъгълчето му и го премести върху свободната част на шкафа. — Нашият убиец обича да си контактува с жертвите.

— Горе има още.

Гърни и Говацки се обърнаха към източника на новия глас — едър млад мъж, застанал пред прага на кухнята.

— Има три такива плика, надписани с червено. Бяха под купчина порносписания на масичката до леглото му.

— Май трябва да се кача и сам да видя — заяви Говацки с нежеланието на човек, който е твърде тежък и трябва внимателно да си помисли, преди да тръгне да се катери по паянтово дървено стълбище. — Боби, това е детектив Гърни от окръг Делауеър, Ню Йорк.

— Боб Мъфит — представи се младият мъж и нервно протегна ръка на Гърни, като се стараеше да не поглежда към проснатото на пода тяло.

Горният етаж имаше същия вид на нещо започнато и изоставено по средата, както останалата част на къщата. От площадката се отиваше до четири врати. Мъфит ги поведе към онази вдясно. Дори по стандартите на онова, което вече бяха видели, стаята беше ужасно зле. В онези участъци от пода, където мокетът не бе покрит с мръсни дрехи и кутийки от бира, се виждаха големи засъхнали петна. Гърни реши, че са от повърнато. Въздухът смърдеше на вкиснало и пот. Щорите бяха спуснати. Светлината идваше от единствената крушка (на поставка за три) в средата на тавана. Гърни си проправи път до масичката отстрани на разхвърляното легло. До купчина порносписания бяха оставени три плика с червен ръкописен адрес. Точно до тях имаше чек. Говацки не докосна нищо направо. Вместо това плъзна всичките четири върху едно списание със заглавието „Секси катерички“, което по този начин превърна в табла.

— Хайде да слезем долу и да проверим какво си имаме тук — предложи той.

Тримата мъже се върнаха обратно в кухнята, където Говацки постави пликовете и чека върху масата. С помощта на една химикалка и пинсети, които измъкна от джоба на ризата си, той внимателно разтвори един по един разкъсаните пликове и измъкна съдържанието им. И в трите имаше стихотворения, които изглеждаха напълно еднакви с тези, които бе получил Мелъри. Първият поглед на Гърни попадна на стиховете: „Туй, което си отнел, ще върнеш/щом получиш онова, що даде…/…Ти и аз имаме среща уговорена/господин 658“.

Но онова, което най-дълго задържа вниманието му, бе чекът. Беше написан за „Х. Арибда“ и подписан с „Р. Карч“. Това очевидно бе същият чек, който Грегъри Дърмот бе върнал на Карч неосребрен. Беше на същата стойност, както и онези на Мелъри и Шмит — 289,87 долара. Името и адреса „Р. Карч, «Куори Роуд» №349, Содъртън, Масачузетс, 01055“ се намираха в горния ляв ъгъл на чека.

Р. Карч. Нещо в името безпокоеше Гърни.

Може да бе онова особено чувство, което винаги изпитваше, когато виждаше напечатаното име на починал човек. Имаше усещането, че самото име е изгубило дъха на живота, станало е по-малко, след като е било лишено от онова, което го е правело значимо. „Наистина е странно — размишляваше той — как в някакъв момент започваш да си вярваш, че си свикнал със смъртта. Дори започваш да си мислиш, че присъствието й не ти влияе вече, че е просто част от професията ти. А после я срещаш по такъв неприятен начин — в смаленото, обезсмислено име на някой мъртвец. Независимо колко се опитваш да я игнорираш, смъртта намира начини да те принуди да я забележиш. Процежда се в чувствата ти, както водата се процежда през стените на мазе.“

Може би заради това името Р. Карч му изглеждаше толкова особено. Или пък имаше друга причина?